3- До този мъж

— Моля! – вдигам ръка и прокарвам върховете на пръстите си към центъра на гърдите му. Той изстенва и допира члена си до устните ми. Отварям бавно уста, докато наблюдавам как лицето му се изкривява от очакване, после го обгръщам с устни.

— Ава, тази проклета шибана твоя уста! – стене и стиска очи.

— Да спра ли? – захапвам леко и провличам зъби по гладката му плът. – Искаш ли да спра?

— Искам да млъкнеш и да се съсредоточиш върху това, което правиш.

Усмихвам се и го пускам, после се преобръщам и сядам на ръба на леглото между краката му. Хващам члена му и стискам… силно.

— Спри да ме дразниш! – Плъзва ръце в косата ми и я стисва в юмруците си, като ме притиска надолу към себе си.

Не се съпротивлявам. Обичам да го поемам така. Главата ми се спуска надолу и ноктите ми се впиват в стегнатия му задник, за да го придърпам напред.

— Мамка му! – изръмжава и задържа главата да не мърдам. – Просто стой така!

Членът му докосва гърлото ми и аз се мъча да спра конвулсиите на стомаха си.

Мълча, докато Джеси се разтърсва до мен. Главата му е отпусната назад, а юмруците му стискат косата ми. Трябва да се контролирам. Не мога да повърна, няма да мога да обясня причините, затова, вместо да се съсредоточа върху солидния член в устата ми, се опитвам единствено да сдържа спазмите. Затварям очи и вдишвам през носа. Какво ми става? Ако бременността причинява някаква непоносимост, а моята е внезапната нетърпимост към мъжеството на Джеси в устата ми, тогава не искам изобщо да съм бременна никога повече.

Отпускам се леко, когато се отдръпва, и бързо го вадя от устата си, после се покатервам по тялото му и обвивам крака около него. Трябва да изиграя това съвършено, особено като съдя по невярващото изражение на красивото му лице. Не обича да спирам нещата, които е поискал. Навеждам се и хапя устната му.

— Искам те вътре в мен.

— Бях съвсем щастлив, където бях – мърмори недоумяващ. Това ме разсмива. – Радвам се, че намираш това за смешно, Ава.

— Не, съжалявам. – Притискам устни към неговите и разигравам картата с огромното ми сексуално желание. Това е единствената ми възможност. – Нуждая се от теб вътре в мен сега.

Той се отдръпва и присвива очи. Това ме тревожи. Но после ме зашеметява с усмивката си, запазена само за мен.

— Няма нужда да ме молиш два пъти, бебче. – Отпуска ме на леглото и ляга с мен. – Разкарай кърпата!

Дръпвам я от врата му и я мятам през стаята.

— Сложи ръце в косата ми! – нарежда. Изпълнявам незабавно и сплитам пръсти в мократа тъмноруса плетеница. – Дръпни я! – навежда се и близва устните ми, когато

дръпвам косата му със стон. – Целуни ме силно, Ава! – строгият му тон подклажда още повече желанието ми. Целувам го по устните с отчаяние. – Спри! – нарежда и аз го правя, въпреки че не искам. – Целуни ме нежно! – прошепва. Въздъхвам и нежно и бавно плъзгам език през устата му. – Достатъчно! – казва грубо и отново спирам. Джеси се отдръпва и ме целува любящо по устните. – Защо не можеш да правиш всичко, което поискам, толкова бързо?

Усмихвам се и го придърпвам по-близо.

— Защото твоята жадна за власт личност се отърква о жена ти.

Той се засмива и се претъркулва, така че възсядам хълбоците му.

— Поеми властта, бебче!

— Добре – съгласявам се бързо и се повдигам от слабините му. Той се пресяга надолу и аз плясвам ръката му. – Извини ме!

— О, съжалявам – ухилва се глуповато. – Но не се мотай, моля те!

— Започнал си да забравяш, Боже – сграбчвам възбудения му член и го насочвам към себе си. – Ти току-що отстъпи властта. – Смъквам се нежно и усмивката му скоро изчезва, заменена от истинска признателност.

Простенва и сграбчва краката ми.

— Може да ти отстъпвам властта по-често.

Повдигам се и бавно се отпускам надолу, като прокарвам ръце по гърдите му.

— Харесва ли ти?

— О, да. – Поглежда към мен и започва да гали с ръце бедрата ми.

— Толкова си красив. – Повдигам се и отново се спускам нежно надолу с въздишка.

— Знам – казва просто.

— И арогантен.

— Знам. Нагоре!

Повдигам вежди.

— Кой командва?

— Ти, но няма да е задълго, ако злоупотребяваш. Нагоре! – Той сдържа усмивката си и аз се намръщвам, но се повдигам. – Добро момиче – пъшка. – По-бързо!

Отпускам се надолу и притискам нежно.

— Но на мен ми харесва така.

— По-бързо, Ава!

— Не. Аз командвам – повдигам се отново, но нямам възможност да се спусна дразнещо надолу. Той ме обръща по гръб и ме притиска.

— Изпусна шанса си, жено. – Нахлува в мен целенасочено. – Взимам си обратно властта.

Бам!

Изкрещявам и краката ми се разтварят.

Бам!

— Мамка му! – крещя, когато се блъска утробата ми.

— Езикът!

Бам!

— Джеси!

— Ти насили късмета си, бебче – сумти той. Стиска китките ми по-силно и нахлува в мен отново и отново. Очите ми се затварят. – Очите! – отварям ги и изписквам шокирано. – Така е по-добре. – По лицето му се стича пот, която капе по бузите ми. Искам да се държа за него, да го драскам и хапя, но съм напълно безсилна, точно както ме харесва.

— Нека те хвана! – проплаквам, докато той продължава.

— Кой командва?

— Ти, шибан властен маниак!

— Внимавай – бам! – с – бам! – езика!

Крещя.

— Мамка му! – извиква той. – Свърши за мен, Ава!

Не мога. Опитвам се да се съсредоточа върху оргазма, който се спотайва някъде дълбоко, но всеки път, щом реша, че съм го хванала, Джеси отново нахлува в мен с наказващите си хълбоци и го избутва назад. Очите ми се затварят и не мога да направя нищо повече, освен да приема нападението върху тялото ми.

— Боже, Ава! Ще свърша.

С тези думи той изкрещява и се срива върху мен, освобождавайки ръцете ми от свирепия си захват. Дишането му е учестено, тялото му потръпва и кожата му е влажна. Аз също съм в това състояние, без задоволяващия оргазъм.

— Ти не свърши – пъшка Джеси в шията ми. Не мога да говоря, затова мънкам и поклащам глава. Ръцете ми лежат вяло отстрани на главата ми. – Бебче, съжалявам.

Мънкам отново и се опитвам да вдигна ръце и да го прегърна, за да разбере, че съм добре, но мускулите ми са омекнали. Той буквално ме е парализирал. Потните ни тела се притискат едно към друго и неравното ни дишане е силно. И двамата сме напълно разбити. Искам да остана в леглото, но усещам липсата на тежестта му, а после той ме вдига на ръце. Мърморя в протест, докато ме отнася към банята.

Пуска душа, грабва кърпа от рафта и я хвърля на пода, после ме поставя върху нея. Аз едва събирам сили да се намръщя, когато той се отпуска на пода и разтваря краката ми.

— Нека те върнем към живот! – Нагласява водата на по-хладна температура и се настанява между бедрата ми, после истински ме събужда с една продължителна, агонизиращо нежна ласка на езика по сърцевината ми.

Извивам гръб, безжизнените ми ръце отново оживяват и гласът ми се връща.

— Ооо, Божеее! – Сграбчвам мократа му коса и го притискам към себе си. Оргазмът, който така и не дочаках, отново е нещо реално достижимо. Дори не се опитвам да го контролирам. Започвам да се задъхвам, коремните ми мускули се напрягат и главата ми се вдига, докато хладната свежа вода ме облива. Джеси е навсякъде – ближе, хапе, смуче и прокарва пътека с целувки по вътрешната страна на бедрата ми, а после бавно се връща нагоре, за да гмурне език надълбоко.

— Будна ли си вече? – мърмори до мен, после захапва леко клитора ми.

— Още! – настоявам и дръпвам косата му. Чувам как се смее, преди да изпълни заповедта ми, после залепва устни около мен и ме засмуква нежно, докато достигам върха.

Избухвам. Виждам звезди. Стена и отмятам ръце над главата си. Прекалено е хубаво. Просто е прекалено хубаво. Пулсирам срещу него и напълно се отпускам. Хладната струя е божествена, а продължителното мъркане на душа е отпускащо. Няма да стана от този под за никого и за нищо на света. Джеси може да ме отнесе

право в леглото.

— Обичам, обичам, обичам да усещам как пулсираш. – Целува тялото ми, докато открива устните ми, за да ми покаже още специално внимание. Откликвам само с устата си, неспособна да убедя мускулите си да се задвижат, а и не полагам много усилия. – Изкупих ли вината си?

Кимвам, докато ме целува, и той се засмива, после се отдръпва, за да ме огледа. Очите ми все още са отворени. Той е повече от красив и го знае, дебелоглавият задник.

— Обичам те – едва успявам да изстискам думите през учестеното ми дишане.

Джеси ме заслепява с онази усмивка… моята усмивка.

— Знам, бебче. – Той се изправя прекалено жизнено за моето състояние. – Хайде! Сега, след като изпълних божественото си задължение, се налага да отидем в имението. – Хваща ръката ми и ме изправя без никакво усилие. А аз не помагам. Отпускам се като мъртва тежест, но това не го затруднява.

— Трябва ли да дойда? – оплаквам се, докато той слага шампоан на косата ми и започва да я сапунисва.

— Обикновено не се оплакваш, когато трябва да дойдеш. – Той ми се усмихва, но извъртам очи. – Да, оплакваш се. Трябва да наваксаме четирите дни. – Не му обръщам внимание и оставям големите му твърди ръце да масажират главата ми, а после да ме изплакне. – Готова си, жено. Вън! – Плясва ме по задника и ме праща навън, после продължава с душа.

Поглеждам с копнеж към леглото, но колкото и да ме зове, устоявам и се отправям към огромния дрешник, за да се приготвя. Наистина имаме да наваксваме. Минахме най-трудната част, а това е още една причина да подобря ситуацията, която несъмнено ще ме върне отново в положението да се държи с мен сякаш съм чуплива, ако остана бременна.

* * *

Влизам в кухнята и откривам, че Джеси рови като обезумял из шкафчетата. Вдигнатите му ръце подчертават широкия гръб, облечен в бяла тениска. Твърдите мускули карат ръцете ми да тръпнат отстрани до тялото ми и очите ми примигват, за да потвърдят, че е истински. Той е истински и също така е мой.

— Какво правиш? – питам. Вдигам косата си на рошава опашка на върха на главата си.

Джеси се обръща и ме поглежда тревожно.

— Свършил съм фъстъченото масло.

— Какво? – смея се на искреното му нещастие. – Свършил си фъстъченото масло?

— Никак не е смешно! – Тръшва вратата на шкафчето, после отива да хладилника, отваря го и започва да размества безкрайните бутилки вода. – На какво си играе Кати, мамка му! – мърмори на себе си.

Не мога да се спра. Превивам се от смях. Това не е нормално поведение на човек, който просто обича нещо. Той е пристрастен. Моят господар е пристрастен към фъстъчено масло и най-вероятно ще получи гърч, ако не си получи дозата скоро. Хихикам щастливо, докато се отдалечавам, но чувам вратата на хладилника да се тръшва. Подскачам и се опитвам несполучливо да скрия усмивката си. Хапя устната си, за да я спра.

— На какво се хилиш? – Джеси ми се мръщи.

— Защо е този непреодолим импулс към фъстъчено масло? – питам бързо, преди да стисна отново устната си.

Джеси скръства ръце на гърдите си, все още намръщен.

— Харесвам го.

— Харесваш го?

— Да, харесвам го.

— Загазил си, ако само го харесваш. – Не мога повече да потискам глупавата си усмивка.

— Не съм загазил – спори той и се засмива леко. – Не е голяма работа.

— Добре. – Свивам рамене, все още усмихната. Всъщност е голяма работа.

Джеси пресича кухнята и заобикаля плота към мен. Очите му се опулват, когато долната част на тялото ми се появява в зрителното му поле.

— Какво е това? – изтърсва.

Поглеждам надолу към себе си, после към шокираните му зелени очи.

— Къси панталони.

— Имаш предвид бикини?

Отново се хиля.

— Не, имам предвид къси панталони. – Хващам ръбовете на крачолите на дънковите си панталонки и ги повдигам. Ако бяха бикини, щяха да изглеждат така.

Той се задъхва леко, все още изучаващ престъпното облекло.

— Ава, хайде, бъди разумна!

— Джеси – въздъхвам, – казах ти. Ако искаш дълги поли и пуловери по врата, тогава си намери жена на твоята възраст! – дръпвам панталонките надолу и коленича, за да вържа връзките на кецовете си. Пренебрегвам мърморенето и наежването, което се излъчва от всяка възхитителна част на моя неразумен мъж. – Може да отида да плувам в имението. – Поглеждам към него. Сърдитото му лице е сковано от ужас.

— С бански?

Смея се.

— Не, в скиорски екип. Разбира се, че с бански. – Насилвам си късмета и го знам.

— Правиш го нарочно, нали?

— Искам да отида да плувам.

— Искам да те удуша – сопва се той. – Защо ми причиняваш това?

— Защото си неразумен задник и трябва да се отпуснеш. Ти може да си старец, но аз съм само на двайсет и шест. Спри да се държиш като пещерен човек! Какво ще стане, ако отидем на почивка някъде, където има плаж?

— Мислех, че можем да отидем на ски – той се подсмихва самодоволно сега. – Ще ти покажа колко съм добър в много екстремните спортове.

Усмихвам се на повторението на думите ни от нашата първа среща. После скачам върху него и носът ми се сгушва право във врата му.

— Миришеш много сладко. – Вдишвам вкусния му аромат, докато той ме носи към колата, все още обута в късите панталони.

* * *

Паркираме пред имението и Джеси бързо ме вади от колата, после ме издърпва нагоре по стълбите във фоайето. Чувам далечното бръмчене на разговори от бара и се усмихвам, когато виждам Джон да се приближава, все така заплашителен като планина.

— Ава иска да отиде да плува – оплаква се Джеси, когато Джон се присъединява и започва да върви до нас, изравнявайки крачка с тази на Джеси и с моите бързи стъпки.

Голямото момче поглежда надолу към мен, а веждите му подскачат над очилата.

— Така ли, момиче?

Кимвам.

— Навън е горещо.

Леката усмивка, проблеснала на лицето на Джон, е признак, че той знае адски добре какво правя. Да, опитвам се да помета цялата неразумност на моя съпруг и това е идеалното място, от което да започна – в секс убежището на моя господар, където показването на плът е ежедневно явление. Не планирам изобщо да се събличам и да се перча наоколо, та всички да ме видят, но плуване в приличен бански е добро начало. А ако Джеси успее да преодолее това тук, ще може да го преодолее навсякъде.

Подминаваме бара и забелязвам Сам. Не виждам лицето му, но тялото му, отпуснато на един стол, е ясен признак на състоянието му. Най-добрата ми приятелка е идиотка. Бяга от нещо добро само за да разпали отново нещо, което е ужасно лошо. Сам може да я е завлякъл към тъмната страна, но не заслужава такова отношение.

Още щом влизаме в кабинета на Джеси, той пуска ръката ми и отива право до вградения хладилник. Вади буркан с фъстъчено масло, веднага отваря капачката и гмурва пръста си вътре. Джон изобщо не се впечатлява, вместо това сяда на стола срещу бюрото на Джеси, докато аз го наблюдавам с усмивка на лице. Джеси отива небрежно до креслото си, настанява се, пъха пръста си в устата и въздъхва. Харесва го, а?

— Какво става? – пита той Джон, облизвайки пръста си.

— Камера три не работи. От компанията за наблюдение планираха да я поправят. – Джон се премества в стола и вади телефона от джоба си. – Ще ги подгоня. – Набира и слага телефона на рамо, после става и отива до прозореца.

— Бебче, добре ли си?

Откъсвам очи от гърба на Джон и виждам Джеси със загрижено изражение на лицето.

— Да, добре съм. – Осъзнавам, че все още стоя до вратата на кабинета, затова тръгвам към бюрото и се настанявам на стол до този на Джон. – Замечтах се. Извинявай!

Отново облизва пръста си от фъстъченото масло.

— За какво?

Усмихвам се.

— Нищо. Просто гледам как се успокои, след като вече имаш твоето фъстъчено масло.

Поглежда към буркана и извърта очи.

— Искаш ли?

— Не. – Сбръчквам нос от отвращение, а Джеси се смее. Зелените му очи

проблясват, докато завинтва капачката и плъзга буркана по бюрото си. Вече е получил дозата си. – Как е Сам?

— Зле. Не иска да говори за това. Как е Кейт?

— Не е добре. – Не лъжа, тя наистина не е.

— Какво знаеш? Защо тя скъса с него?

Свивам рамене колкото е възможно по-небрежно.

— Заради това място вероятно. – Устоявам на порива да не го прегърна. Не смея дори да спомена брат си. – Може би така е най-добре.

Джеси кимва замислено.

— Искаш ли да плуваш, или да останеш с мен?

Знам кой отговор би предпочел да получи.

— Ти какво ще правиш? – питам и оглеждам купчината документи. Никога не съм виждала бюрото му толкова разбъркано и знам защо. Сара не е тук. Но не се чувствам ни най-малко виновна, дори това да значи, че бюрото на Джеси изглежда така, сякаш на него е паднала бомба.

Джеси също поглежда към документите и въздиша.

— Ето това ще правя. – Побутва една от купчините.

— Защо не наемеш някого?

— Ава, това не е нормален бизнес. Трябва да познаваш някого, да му вярваш. Не мога просто да се обадя във фирма за подбор на персонал и да им кажа да пратят някой, който може да работи с компютър.

Добре, вече се чувствам малко виновна. Той е прав. Говорим за хора от висшето общество, хора на високи позиции във властта. Джеси ми е казвал, че ровят в живота на тези хора, за да определят финансовото им състояние и медицинската им история, включително че проверяват и криминалните им досиета. Допускам, че има проблем с поверителността.

— Аз мога да помогна – предлагам неохотно, въпреки че нямам никаква представа откъде да започна, но съкрушеното изражение на Джеси, докато оглежда купчините документи на бюрото си, наистина подклажда вината ми.

Поглежда ме изненадан.

— Наистина ли?

Свивам рамене и грабвам първата хартия, която успявам да хвана.

— По един час тук и там, предполагам. – Оглеждам текста в ръката си и се присвивам. Това е банково извлечение. Поне така мисля. Цифрите приличат повече на международни телефонни номера, затова може би е сметка за телефон. Поглеждам към Джеси. Той се усмихва.

— Ние сме много богати, госпожо Уорд.

— Мамка му!

— Ава…

— Извинявай, но… – Опитвам се да се съсредоточа върху цифрите, но губя ориентация. – Такива неща не бива да лежат на бюрото ти, Джеси. – На листа има номерата на сметките и всичко. – Чакай! Сара ли се грижеше за твоите финанси?

— Да – казва той тихо. Наежвам се. Не се доверявам на тази жена.

— Имаш ли представа къде са парите ти? Колко има? – Поставям отново листа на бюрото му.

— Да, виж! – Взема листа и сочи към него. – Това са парите ми и те са в тази банка.

— Имаш само една сметка? Ами бизнес сметки, спестявания, пенсии?

Джеси изглежда леко разтревожен и почти ядосан.

— Не знам.

Зяпвам към него.

— Тя се е занимавала с всичко, така ли? С всички твои сметки? – Това изобщо не ми харесва.

— Вече не – оплаква се той и хвърля листа обратно. – Но нали ти ще помогнеш? – Отново се усмихва.

Как мога да не помогна? Този мъж е въшлив с пари и няма никаква представа къде и колко от парите му са спестени.

— Да, ще помогна! – Грабвам купчината и започвам да разгръщам лист по лист, но точно тогава осъзнавам нещо тревожно. Вирвам глава и откривам едно самоуверено лице да се взира в мен. – Казах, че ще помогна, това е всичко. Няколко часа от време на време, Джеси. – Той иска да заменя Сара.

Видимо помръкна от думите ми.

— Но това е идеалното решение.

— За теб! Идеалното решение за теб! Аз имам кариера. Няма да се откажа от нея, за да идвам тук всеки ден и да отмятам документация! – Наглата свиня! Иска да заменя Сара като негова секретарка. Никакъв шанс. – Все едно – тупвам купчината на бюрото и се изправям, – не мога да размахвам камшика, затова мисля, че не съм достатъчно квалифицирана. – Не знам защо казах това. Беше ненужно и наистина доста злобно.

Джеси е шокиран. Обляга се назад в стола си със смесица от неверие и гняв на лицето.

— Това беше малко детинско, не мислиш ли?

— Съжалявам. – Грабвам чантата си. – Не исках да се случи така.

Джон се връща и нарушава неловкото мълчание, което ни е обгърнало.

— Ще дойдат след час. – Пъха отново телефона в джоба си. – Преди да забравя, имаме още три отменени членства.

Веждите на Джеси се вдигат любопитно.

— Три?

— Три – потвърждава Джон, докато върви към вратата. – Всичките на жени – добавя и напуска кабинета.

Гледам как лактите на Джеси се удрят в бюрото и лицето му се отпуска в дланите. Чувствам се отвратително. Пускам чантата, обикалям бюрото и го избутвам назад в стола, после сядам на бюрото пред него. Той ме наблюдава и дъвче устната си.

— Аз ще оправя това – соча към купчините документи навсякъде. – Но ти трябва да намериш някого. Работата е за пълен работен ден.

— Знам. – Хваща глезените ми и ги дръпва, за да постави стъпалата ми на коленете си. – Иди да плуваш! Аз ще започна тук, става ли?

— Добре. – Изучавам го внимателно, а той също ме наблюдава.

— Давай, красиво момиче! Изплюй камъчето! – усмихва се леко.

— Те оттеглят членството си, защото ти вече не си на разположение за чу… – прехапвам език. – Да правиш секс с тях. – Мисълта ме прави невероятно щастлива и

това е очевидно.

— Така изглежда, нали? – Присвива очи към мен. – Виждам, че това се харесва на съпругата ми.

Свивам рамене, но не мога да скрия удоволствието си от тази новина.

— Какво е съотношението мъже-жени?

— Членове ли? – пита.

— Да.

— Седемдесет на трийсет.

Устата ми зейва отворена. Помня, Джеси каза, че има приблизително хиляда и петстотин членове. Това са петстотин жени, които вероятно искат моя господар.

— Ами – отърсвам се от шока, – може би ще трябва да превърнеш имението в гей клуб.

Джеси се смее и пуска краката ми да виснат от бюрото.

— Върви да плуваш!

Съблекалните са празни. Намъквам се в банския си, свалям диаманта, връзвам косата си отново високо на главата и натъпквам нещата си в едно от ореховите шкафчета. През цялото време, откакто съм с Джеси, не съм използвала спа или спортните съоръжения, но съм благонадеждно информирана, че ползването на басейна без бански не е позволено, затова ще се осмеля да поплувам и ще поставя Джеси на изпитание в същото време. Разхождам се през мястото и търся някакъв признак за живот, но е напълно пусто. Обедно време в неделя. Човек би помислил, че това е най-натовареното време, в което членовете използват тази част от имението.

Влизам в огромната стъклена сграда и се оглеждам наоколо. Всички джакузита, огромният басейн и шезлонгите са празни. Зловещо тихо е. Единственият звук е далечното бръмчене на водните помпи. Разполагам кърпата си на един елегантен дървен шезлонг, внимателно правя първата си стъпка във водата и въздишам. Хладна е. Прекрасно. Слизам по останалите стъпала, избутвам се във водата и започвам да плувам към другия край на басейна.

Наслаждавам се на спокойствието и тишината, докато плувам дължина след дължина. Никой не идва при мен, никой не се осмелява да използва джакузито или да се отпусне на някой шезлонг. Чувам някакъв шум и спирам насред дължината, за да видя кой ще се появи откъм съблекалните. Погледът ми подскача от входа на женската към входа на мъжката съблекалня и виждам Джеси, който се появява, облечен в свободни черни шорти. Въздъхвам признателно. Той ме поразява с усмивката си, после се гмурва в басейна – изпъва тялото си и после се плъзва под повърхността, като почти не вдига шум и пръски. Нося се насред басейна и гледам сянката на високото му тяло да приближава към мен под водата, докато той се озовава точно пред мен, без да изплува на повърхността.

Усещам как дланта му се увива около глезена ми и изписквам, когато ме дръпва под водата. Успявам да си поема въздух, преди да се потопя, а очите ми се затварят сами. Устните му срещат моите, обгръща ме с ръце и ни обръща под водата, телата ни се плъзгат и езиците ни танцуват диво.

Това е хубаво, но не ме бива да задържам дъха си, а той сигурно вече се нуждае от

въздух, след като е бил долу много по-дълго от мен. Ощипвам го, за да покажа, че съм изчерпала въздуха си и дробовете ми изкрещяват от благодарност, когато излизаме на повърхността. Стискам с крака кръста му, а с ръце обгръщам раменете му. Опитвам се да се ориентирам и да отворя очи. Когато успявам, откривам огромна мръснишка усмивка. Знам, че и той не може да докосне дъното, така че сигурно маха диво с крака, за да задържи и двама ни на повърхността. Но никога не се знае. Той изглежда така, сякаш се носи без усилия пред мен.

Избутвам мократа коса от лицето му и се усмихвам също като него.

— Ти си затворил басейна, нали?

— Не знам за какво говориш – премества ме към гърба си и започва да плува настрани. – Никога не е натоварено по това време на деня.

— Не ти вярвам – отпускам брадичка на рамото му. – Не си могъл да понесеш мисълта аз да съм по бански и някой да ме гледа. Признай, че съм права! – Разгадала съм напълно моя господар.

Стига до края на басейна, дръпва ме от гърба си и ме притиска до ръба.

— Харесва ми мисълта да си по бански.

— Но само за твоите очи, нали?

— Казвал съм ти го и преди, Ава. Не мога да те деля с никого и с нищо, дори и само да те гледат. – Плъзга ръце отстрани по тялото ми и към бедрата. – Само за моето докосване – прошепва. Това ме кара моментално да стисна бедра, когато той се навежда и ме целува нежно. Оглежда лицето ми. – Само за моите очи. – Пръстът му се плъзга покрай дъното на бикините и сдържам дъха си, когато ме погалва нежно. – Само за моето удоволствие, бебче. Знам, че ме разбираш, нали?

— Да. – Премествам се пред него и обгръщам с ръце раменете му.

— Добре. Целуни ме!

Веднага се заемам и показвам своята признателност с дълга, гореща и страстна целувка, която предизвиква стонове и у двама ни. Големите му ръце се спускат на кръста ми и ме обхващат напълно, той ме държи здраво и се целуваме дълго време там, в басейна, само аз и той, давим се един в друг, поглъщаме се, обичаме се.

Всичко, което се случва между нас, е резултат от могъщата, понякога отровна любов, която споделяме. Тя ни парализира, принуждава ни да се държим безотговорно и неразумно – и двамата. Всъщност вероятно сме наравно в лудостта или може би аз водя. Определено се чувствам луда. Това, което смятам да направя, определено ме окачествява като такава. И ако той открие какво планира откачената му жена, несъмнено ще се катурне през ръба на лудостта.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Обичам те.

Ниският шепот ме кара да се усмихна. Претъркулвам се и сляпо посягам към него.

— Ммм – мънкам, докато придърпвам тялото му към моето.

— Ава, седем и половина е.

— Знам – мънкам във врата му. – Сънлив секс! – настоявам. Ръката ми се плъзга надолу към бедрото му и открива това, което търси. Хващам го свободно.

— Бебче, бих искал, но когато се събудиш напълно, ще се паникьосаш и ще ме оставиш наполовина недовършен. – Хваща ръката ми, вдига я до лицето си и целува сладко пръстите ми. – Понеделник сутрин е. Седем и половина. Не искам да обвиниш мен, че съм те накарал да закъснееш.

Очите ми се отварят и виждам мокрото му лице над моето. Взел е душ, което значи, че е тичал, което значи, че е късно. Скачам, а той бързо се премества, за да не го ударя с главата ми.

— Колко е часът?

Усмихва се нежно.

— Седем и половина.

— Джеси! – Скачам и побягвам към банята. – Защо не ме събуди, когато излезе да тичаш? – Пускам душа, обръщам се към мивката и слагам паста за зъби върху четката си.

— Не исках да те безпокоя. – Обляга се на вратата и ме гледа как трия зъбите си като луда. Усмихва се, несъмнено на малкото ми объркване.

— Никога… безпокои… ди… – Изплювам с пълна уста.

Усмивката му се разширява.

— Моля?

Поклащам глава и извъртам очи. Обръщам се отново към огледалото, довършвам и плакна устата си.

— Казах, че никога не те е безпокоило преди. Защо не ме измъкна от леглото и не ме наказа с двайсет и два километра? – Подозрението ми е явно.

Свива рамене и застава до мен пред огледалото, като взима собствената си четка.

— Ще го правя, ако искаш.

— Не, просто се чудя. – Няма да го притискам. Заставам под душа, бързо мия косата си и се бръсна, а после тичам до гардеробната. Стоя и се взирам в безкрайните редове дрехи, повечето все още с етикети на тях. Прекалено тежка работа е да се опитвам да избера. Има прекалено много, затова дръпвам червената си лятна рокличка. Ще свърши работа.

Когато изсушавам небрежно косата си, мацвам набързо малко грим и се приземявам долу, Джеси вече е облечен в тъмносин костюм с яркобяла риза и взима ключовете от колата си.

— Ще те закарам.

— Къде е Кати? – оглеждам го. Целия. Това е моят съпруг. Наистина ли трябва да работя?

Той се мръщи към мен.

— Не знам. Не й е присъщо да закъснява. – Хваща ръката ми и ме повежда извън апартамента. – Взе ли всичко?

— Да.

Слизаме до фоайето на „Луссо” и когато приближаваме портиерското бюро, виждам Кати, облегната на него, да бъбри с Клайв. Ухилвам се и поглеждам към Джеси, но той не ми обръща внимание, въпреки че знае адски добре, че гледам към него, а вероятно и какво мисля.

— Това обяснява нещата – казвам с лек смях.

— Те просто говорят – мърмори Джеси и ме води напред.

— Изглеждат много приятелски настроени. – Гледам как Кати се върти и се кикоти, докато Клайв я забавлява с думи и жестове. Той изглежда също толкова увлечен, колкото и икономката на Джеси.

Тя ни забелязва.

— О! Аз тъкмо се качвах нагоре.

— Няма проблем. – Джеси не изглежда впечатлен и не спира. Аз обаче бих искала да се задържа и да видя развитието. Усмивката ми се разширява, докато минавам, а Кати и Клайв се изчервяват обилно. – Свърши ми фъстъченото масло – обажда се Джеси докачливо.

— Има цял кашон в шкафчето, момчето ми. Мислиш ли, че ще те оставя без масло? – Кати изглежда подразнена от критичния коментар на Джеси. Разсмивам се искрено, особено когато Джеси започва да се оплаква под нос.

— Не бъди толкова сърдит! Те само си говорят – мъмря го, когато излизаме на слънчева светлина и Джеси слага очилата си.

— Не е правилно. – Той потръпва и пуска ръката ми.

Започвам да ровя в чантата си за моите очила.

— О, тя може да го кани горе, когато ни няма. Забелязах, че чаршафите в стаята за гости са малко… разбъркани.

— Ава! – крещи той и вдига изкривено от неодобрение лице към небето. – Недей!

Смея се.

— Не бъди толкова задръстен!

— Не съм. – Възмутената му физиономия се разведрява веднага. Вече се усмихва.

— На какво се хилиш така самодоволно? – питам.

Сваля очилата си и се приближава към мен. Навежда се и носовете ни се докосват.

— Купих ти подарък.

— Така ли? – Целувам го. – Какъв?

— Обърни се!

Отдръпвам се и гледам доволните му очи, докато кимва зад рамото ми. Бавно се извъртам и стоя няколко мига, оглеждайки парка за нещо, което трябва да видя, но нищо не изскача към мен. Ръката му се появява през рамото ми и комплект ключове за кола увисват пред лицето ми. Едва тогава забелязвам огромния яркобял „Рейндж Ровър”, спортен модел, с блестящи колела. Или танк, все едно.

„О, не!”

Не мога дори да измисля някакви думи. Как съм го пропуснала? Сега ме заслепява. Присвивам се, когато раздрънква ключовете пред мен, сякаш смята, че не съм

забелязала подаръка си, и се опитва да ми подскаже още. Няма нужда. Виждам го. И го мразя.

— Ето там. – Сочи и раздрънква ключовете отново.

— Имаш предвид космическия кораб ли? – питам сухо. Няма да карам това нещо, независимо колко пъти ще получа обратно броене или вразумително чукане като последствие.

— Не ти ли харесва? – изглежда засегнат. Мамка му, какво да кажа?

— Харесвам моето „Мини”.

— То не е безопасно. – Вече изглежда обиден, за което бях сигурна. Минава пред мен и поглежда към шокираното ми лице. – Това е по-безопасно.

Не мога да скрия изумлението, което се изписва на лицето ми.

— Джеси, това е мъжка кола, като за Джон. Огромна е, мамка му!

— Ава! Внимавай с шибания език! – мръщи ми се. – Поръчах я в бяло. Това е дамски цвят. Ела, ще ти покажа! – Хваща раменете ми и ме повежда към гигантската снежна топка. Колкото повече приближавам, толкова повече я мразя. Прекалено много бие на очи. Обичам моето „Мини”. – Виж! – Отваря вратата… и ахвам.

Става по-лошо.

Бяло… навсякъде. Бял кожен волан, бял кожен лост за скорости, бели кожени седалки. Дори стелките са бели.

Поглеждам към Джеси, към моя заблуден съпруг, и поклащам глава, но не мога да съм неблагодарна. Той изглежда толкова доволен от себе си. Мислех, че този мъж има добър вкус.

— Не знам какво да кажа – промълвих, но наистина не знам. – Можеше просто да ми купиш часовник или огърлица, или нещо такова. – Иска ми се да ми беше купил часовник или огърлица, или нещо такова.

— Скачай вътре! – Повежда ме към… нещото.

Ахвам. „О, не!” Избродиран в облегалката за глава на предната седалка се мъдри надписът „Г-жа Уорд”.

Това отива прекалено далеч.

— Няма да карам това нещо! – изтърсвам, преди мозъкът ми да филтрира обидното изявление.

— Шегуваш се!

Е, това просто ме отървава от всякаква вина, която имах, и сега токчетата ми се вкопават твърдо.

— Не! Джеси, тази кола е прекалено голяма за мен.

— Безопасно е. – Вдига ме и ме поставя на шофьорската седалка. Чувствам се малка. – Виж! – Пресяга се, натиска копче и се отваря отделение, разкриващо компютърен екран. – Всичко, което може да ти потрябва. Заредих любимата ти музика – ухилва се, натиска копче и през всички милиони колони се разнася „Масив Атак”. – Можеш да мислиш за мен.

— Мисля за теб всеки път, щом се обадиш и чуя това парче – изскачам. – Искам твоята кола. Ти може да караш тази – и махвам към блестящата купчина метал.

— Аз ли? – По лицето му преминава разтревожено изражение. – Но това е малко… – прокарва очи по подаръка ми – …момичешко.

— Така е и знам каква игра играеш, Уорд. – Соча с пръст гърдите му. – Единствената причина да искаш да карам това нещо е, защото е огромно и има по-малка вероятност за нараняване, ако катастрофирам. Украсата няма да ме убеди. – Поглеждам вътре и умът ми рисува представи за бебешки и детски седалки. И количка в багажника. „О, не!” Обръщам се и изфучавам към моето прекрасно малко „Мини”, в което няма никаква възможност да натикам количка…

Смаяна съм, когато стигам до колата си без никаква намеса в стила на Джеси. Поглеждам в огледалото за задно виждане, докато нагласявам колана и виждам как се обляга на собствената си кола със скръстени на гърдите ръце. Не обръщам внимание на намръщеното му, но красиво лице и паля колата. Бързо се измъквам от мястото и се отправям към портата.

— Невъзможен мъж! – мърморя на себе си и се пресягам, за да натисна копчето на малкото черно устройство, което ще отвори портите.

Него го няма.

— Какво? – крещя изумена. – Мамка му! – Натискам спирачките и изскачам. Намръщеното му лице вече е ведро и усмивката му – бляскава.

— Планираш ли да ходиш някъде?

— Майната ти! – крещя през паркинга. Грабвам чантата си от предната седалка и оставям колата точно където е с отворена врата. Тракам ядосано с токчета към портата за пешеходци, но този път нямам този късмет да избегна намесата в стил Джеси. Бързо ме грабва и ме натъпква обратно в моя блестящ нов сватбен подарък.

— Ще внимаваш ли с шибания си език? – Поставя ме на шофьорската седалка и ми слага колана, после дръпва ключовете на моето „Мини” от ръката ми. – Защо трябва да ми се противопоставяш за абсолютно всичко? – Започва да прехвърля всичките ми ключове при ключа от новата ми кола.

— Защото си неразумен задник! – Премествам се ядосано в седалката си. – Защо ти да не ме откараш до работа?

— Вече закъснявам за среща, защото жена ми не прави каквото й се казва. – Хваща тила ми и ме дръпва към устните си. – Всеки би си помислил, че искаш наказателно чукане.

— Не е вярно!

Усмихва се и ме дарява с гореща целувка, от която можеш да се разтопиш. Дълга – от онези целувки, които размазват всякакво упорство в мен.

— Ммм, вкусна си, бебче. По кое време свършваш работа?

Пуска ме и както винаги съм без дъх.

— В шест.

— Ела право в имението и донеси папките си, за да можем да довършим поръчките за новите стаи! – Натиска друго копче, за да спусне прозореца на вратата, после я затваря и се обляга на нея. Изглежда доволен от себе си. – Обичам те.

— Знам – мърморя и завъртам ключа в стартера.

— Говори ли вече с Патрик? – пита. Въпросът му ме спира и ми напомня, че трябва да изпълня това задължение.

— Премести колата ми! – сопвам се, без да знам какво друга да кажа.

— Приемам това за „не”. Ще говориш с него днес! – Това не е въпрос.

— Премести колата ми! – повтарям сприхаво.

— Всичко, което искаш, жено. – Погледът му ме предупреждава, но аз не му

обръщам внимание.

— Къде ще паркирам това нещо, по дяволите?

Започва да се смее и тръгва да премести колата ми. После скача в своя автомобил и пили гумите на излизане от паркинга.

* * *

След като се въртя из най-близкия паркинг цяла вечност, най-после откривам две места, които да заема. Нахлувам през вратата на офиса и първото, което виждам, е букет кали, пръснати по бюрото ми. Когато приближавам, виждам малка кутия.

— Скъпа! – напяването на Том не ме отклонява от малката кутия.

— Добро утро! – поздравявам. Сядам и вдигам кутията. – Добре ли си?

— Жизнерадостно. Ти? – Том вече изглежда любопитен. Това ме кара да откъсна очи от кутията и си спомням последния път, когато го видях.

— Добре съм – отвръщам и виждам как започва да се хили безочливо.

— Казвал съм го преди, ще го кажа отново. Боже, този мъж може да се мръщи много секси! – Започва да вее на лицето си с подложка за кафе. – Горещо!

Мръщя се и отново поглеждам към кутията. Какво ли ми е купил сега?

— Кой достави това? – питам и вдигам кутията.

— Цветарката. – Том свива рамене и се връща при компютъра си. Оставя ме да разопаковам грижливо увитата кутия. Въздъхвам, когато я отварям и се изправям лице в лице с „Ролекс” в графитено и златно. Това е женската версия на часовника на Джеси и е зашеметяващ, но е и още една отговорност.

— Леле! – изпада във възторг Сали, когато зърва съдържанието. – Леле, леле, леле! Красив е.

Усмихвам се на нейния ентусиазъм. Вадя часовника от кутията и го пъхвам около китката си. Наистина е.

— Знам – казвам тихо. – Благодаря, Сал. – Премествам цветята от бюрото си и пъхвам кутията в чантата си.

— Искаш ли кафе, Ава? – Сал се отдалечава към кухнята.

— Да, моля. Къде са Патрик и Виктория?

— Патрик има лична среща, а Виктория е на обект.

— Добре.

Поставям цветята във вода и потъвам в работата си. Подготвям папката, която да отнеса на Рут Куин, и после разпечатвам всички подробности за неприлично скъпите легла, които Джеси иска да бъдат направени за имението.

В десет внезапно ми прилошава и изчезвам в тоалетната, за да се опитам да повърна, но просто не се получава. Свличам се върху седалката, горещо ми е, чувствам се разтревожена и ми се плаче. Трябва да уредя часа си в болницата. Внезапно решена, вероятно благодарение на това колко гадно се чувствам, излизам от тоалетната, за да направя точно това, но спирам насред решителния ми марш, когато се разкрива гледка към офиса и забелязвам кой седи на стол срещу бюрото ми.

Сара.

Вече не ми се гади. Ядосана съм. Какво прави тя тук, мамка му? Колкото и да ми се иска да я разкъсам на парчета, не искам да го правя в офиса, затова се обръщам да избягам и да се скрия в тоалетната.

— Ава!

Откъсвам се от състоянието си на шок и желание за бягство и се обръщам към гласа – глас, който не съм чувала от седмици. Малко съм изненадана, че ме е намерила, особено след всичко, което се случи. Заради мен я уволниха.

— Сара! – казвам равно. Олюлявам се. Дали тя ще добави други беди към моите? Изглежда доста смалена. Косата й е по-мека от обичайното, циците й са прибрани грижливо зад късо сако, а предизвикателните рокли са заменени от пола до коляното. – Защо си тук? – питам.

— Надявах се да поговорим. – Размърдва се неудобно в стола си. Обичайното й дръзко държание е изчезнало.

Хванала ме е напълно неподготвена. Отново ли играе игри?

— Да говорим ли? – питам предпазливо. – За какво? – Няма какво да кажа на тази жена.

Тя оглежда офиса, аз също. Том – моят винаги любопитен гей приятел, гледа с интерес към странната жена, която седи до бюрото ми.

— Вероятно мога да те почерпя едно кафе – казва тя и ме поглежда.

Би трябвало да й кажа къде да отиде, но любопитството ми надвива. Отивам до бюрото си и грабвам чантата.

— Имам половин час – казвам отсечено, като я оставям зад себе си и напускаме офиса. Сърцето ми бие прекалено силно. Мислех, че съм се отървала от тази размахваща камшик вещица, а сега, когато я видях отново, цялата мъка и драма, които тя причини, се събуждат свежи в ума ми. Не виждам друго освен следите от камшика по Джеси, измъченото му лице и моето жалко, жалостиво тяло, обвито около него. Тя има самообладание.

Влизам в близкото кафене и се настанявам на един стол. Няма да я почерпя. Знам, че лицето ми изразява презрение, докато тя приближава масата, но не мога да променя това. Не искам да го променям. Искам да знае колко много я мразя.

— Искаш ли нещо за пиене? – пита тя учтиво. Това не е Сара, която познавам и презирам.

— Не, благодаря.

Тя се усмихва леко.

— Аз ще си взема едно. Управата няма да е много щастлива, ако само заемаме масата. Сигурна ли си?

— Да. – Поклащам глава и гледам как отива тихо до бара. Уверявам се, че е заета да поръчва, и вадя телефона си от чантата, за да пратя съобщение на Кейт. Трябва да изпусна парата.

Наглата кучка се появи в офиса ми!

Кейт отговаря моментално. Това не е типът съобщение, което можеш да оставиш настрана с намерение скоро да отговориш.

Не!!!!! Наистина ли? Ава, престани да говориш със загадки! Коя е наглата кучка?

Едва не изпускам раздразнена ругатня от устните си.

Сара!

Отговорът й отново е моментален.

Нееееееееееее!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Пръстите ми работят бързо по клавиатурата, докато поглеждам, за да проверя дали Сара вече е обслужена.

Мамка му, да!!!!! Ще ти се обадя.

Вече съм готова да пъхна телефона обратно в чантата, когато той издрънчава отново. Мога да си представя Кейт, задъхана, бледите пръсти прелитат по бутоните на телефона й. Вероятно и шофира.

Обади ми се сега и го остави на масата! Искам да чуя какво има да каже тя!

Този път изпухтявам на глас и поклащам глава. Кейт няма да си сдържи устата затворена, ако чуе нещо, което не харесва, а тогава ще трябва да обяснявам далечните звуци от пищящата си приятелка.

Не!

Изпращам и се усмихвам, когато тя отговаря веднага:

Кучка!

Натъпквам телефона обратно в чантата, когато Сара се приближава с кафе. Кръстосвам крака и си придавам изражение на пълна омраза. Истина е. Мразя я. Мразя всичко, което тя представлява, но най-много я мразя за това, че причиняваше болка на Джеси. Трябва да спра да мисля. Ядосвам се повече. Настроенията ми са крайни напоследък.

Тя сяда и разбърква внимателно кафето си, приковала поглед в чашата.

— Исках да се извиня за всичко, което се случи.

— Така ли? – смея се. – Баламосваш ли ме?

Тя спира и ме поглежда. Усмихва се нервно.

— Ава, много съжалявам. Предполагам, че бях малко шокирана при пристигането ти.

— О? – казвам намръщена.

— Ако ми кажеш къде да отида, няма да те обвиня. Държах се ужасно. Нямам извинение.

— Освен че си влюбена в него – казвам откровено и очите й се разширяват от изненада. – Защо иначе да се държиш така, Сара?

Отклонява поглед и мисля, че засичам сълзи в очите й. Тя наистина е влюбена в него. Дали не съм подценила проблема?

— Няма да те залъгвам, Ава. Влюбена съм в Джеси, откакто се помня – Гледа към мен. – Но това не ме извинява.

— Но го би с камшик. – Не го разбирам. – Защо би направила нещо такова на някого, когото обичаш?

Тя се смее леко.

— Това правя аз. Обличам се в кожи, размахвам камшик и бия мъже, преди да ги чукам.

Трепвам.

— Добре.

— Джеси никога не се е интересувал от това.

— Но все пак си го чукала – казвам откровено. Джеси ми го призна и знам, че никога не е бил налаган с камшик преди онзи ужасен ден, когато я открих в кабинета му. Сигурно е била в стихията си, особено когато успя да ме подмами в имението, за да бъда свидетел на цялата сцена на ужасите.

Изглежда изненадана.

— Да, но само веднъж. – Определено сдържа сълзите си. Наистина не съм преценила правилно проблема. – Странно, нали? Дори когато беше мъртвопиян, не ме искаше. Тогава чукаше всички останали, но никога мен.

Вече започвам да разбирам, въпреки че не съм щастлива от напомнянето за миналото на Джеси. Чукал е наред, вземал е всичко по всяко време… освен Сара. Имението е било пълно с жени, но никоя от тях не го е желала повече от Сара, а той не я е поглеждал.

— Надявала си се да те чука, след като си го била? – Думите обръщат стомаха ми. Отново ми се гади.

Сара поклаща глава.

— Не, знаех, че няма да го направи. Той беше прекалено увлечен по теб. Никога не съм допускала, че ще видя деня, когато Джеси Уорд ще падне на колене заради една жена.

— Искаш да кажеш, че си се надявала никога да не видиш деня.

— Да, надявах се. Също така се надявах, че ще избягаш, когато разбереш за имението.

Наистина избягах, след което се върнах. Но не беше нужна намесата на Сара, за да избягам, когато открих пияния Джеси. Поглеждам към жената, която седи в отсрещния край на масата, и изпитвам съжаление към нея. Мразя се за това, но я съжалявам.

— Сара, той те смята за приятел. – Не мога да повярвам, че се опитвам да накарам тази жена да се почувства по-добре след всичко, което направи.

— Да, така е – наистина се смее този път, но после се намръщва и отново започва да разбърква кафето си. – След това, което ти направи, и след като видях как той реагира, осъзнах колко глупава съм била. Той заслужава щастие. Заслужава теб. Ти го обичаш въпреки имението, въпреки това, което направи той, и въпреки проблема му с алкохола. Обичаш го в неговата цялост, включително всички бесове, които събуждаш у него – усмихва се. – Ти го накара да чувства. Не трябваше да се опитвам да му отнемам това.

Седя смаяна и мълча. Взирам се в нея, без да знам какво да отговоря. Какво бих

могла кажа?

— Искаш си работата.

И казах това?

Очите й се разширяват.

— Не мисля, че това може да стане. А ти?

Аз също. Въпреки признанията й не бих могла да й се доверя или дори да я харесам. Мога малко да я съжаля, но не мога да я поканя обратно в живота ни. Не съм питала Джеси какво е станало, когато я е уволнил. Той даде ясно да се разбере, че това не подлежи на обсъждане и, доволна, че Сара вече я няма, аз не настоях. Но сега повече от всякога искам да знам какво е станало по време на този разговор.

— Сигурно си го виждала с много жени. Защо набеляза мен? – питам, въпреки че вече знам отговора на този въпрос.

— Ти беше различна, това беше очевидно. Джеси Уорд не преследва жени. Джеси Уорд не води жени у дома си. Джеси Уорд не спира да пие. Ти промени този мъж. Ти направи това, което много преди теб са се опитвали да направят през годините и са се проваляли, Ава. Ти спечели господаря. – Сара се изправя. – Честито, госпожо Уорд. Грижи се за него! Направи го щастлив! Той го заслужава.

Тя излиза.

Гледам как излиза от „Старбъкс” и отново ми се доплаква. Спечелила съм господаря. Променила съм го. Накарала съм го да спре да пие и да чука всички наред. Накарала съм го да чувства и да обича. И той обича. Обича наистина силно и аз също го обичам наистина силно. Трябва да го видя. Наистина трябва да го видя. По дяволите Рут Куин и взискателния й задник.

Скачам и забързвам към паркинга, за да прибера подаръка си, като по пътя се обаждам на Кейт.

— Какво каза тя? – изписква по телефона, преди дори да е позвънил.

— Извини се – леко съм задъхана. – Все едно, ще задържа бебето.

Кейт ми се смее.

— Разбира се, че ще го задържиш, тъпа краво.

Усмихвам се и се затичвам към паркинга, нетърпелива да приключа срещата с Рут, за да мога да видя Джеси.

* * *

— Ава! – Усмихнатото й лице ме ядосва.

— Здравей, Рут! – Почти я избутвам, за да вляза в оголената кухня и да направя бърз анализ. Всичко изглежда наред. Не е изскочило нищо, което да създава проблем. – Не мога да остана дълго, Рут. Имам друга среща. – Обръщам се с лице към нея.

— О? Кафе? – изглежда изпълнена с надежда.

— Не, благодаря. Какъв е проблемът? – питам. Опитвам се да я накарам да се раздвижи, но тя сякаш не бърза, докато се носи около една импровизирана маса и започва да се мотае с някаква чаша.

— Ще направя едно за себе си и можем да седнем в дневната, където не е толкова прашно.

Кривя лице от безсилие.

— Съжалявам, дублирала съм срещата, Рут. Може ли да сменим часа? – усещам паника.

— О! Няма да отнеме много време. – Продължава бавните си занимания, докато аз помръдвам нервно зад нея. Човек може да си помисли, че го прави нарочно. – Добре ли прекара уикенда с родителите си?

Въпросът ме изненадва, но бързо включвам мозъка си, преди да се изтърва.

— Да, благодаря.

— Сигурна ли си, че не искаш кафе? – Лениво отива до хладилника, за да вземе млякото.

— Да, честно, не искам. – Не мога да скрия раздразнението в гласа си. Чувствам се наистина подразнена.

— Странно. Сигурна съм, че те видях в петък вечер – казва тя небрежно – в един бар. Как се казваше? Налива млякото спокойно и разбърква дори още по-бавно. – Сетих се. „Барок” на „Пикадили”.

— О? – Мамка му! – Да, бях с някои приятели. Нищо особено. Заминах при родителите си в събота сутрин – пръстите ми диво се усукват в косата ми. Защо изобщо я лъжа? Какво правя и защо го правя, след като това не е нейна работа.

Тя се обръща с усмивка, но тогава погледът й попада върху лявата ми ръка и няма никаква грешка, че очите й се опулват. Поглеждам към украсения ми с диаманти пръст и внезапно ми става неудобно.

— Не каза, че си омъжена – смее се тя. – Чувствам се толкова глупаво. Аз те съветвам да разкараш всички мъже, а ти през цялото време си била омъжена. – Тя започва да се изчервява и осъзнавам нещо ужасно.

Тя е лесбийка! „О, не! О, по дяволите!” Това обяснява всичко – поканите за питиета, постоянните обаждания и срещи, а сега очите й се пулят към пръстените ми. Тя ме харесва. Сега вече наистина се чувствам неудобно.

— Чакай малко! – мръщи се тя. – Помня, ти казваше, че имаш приятел – намръщва се по-силно. – И миналата седмица нямаше никакви пръстени.

Размърдвам се на токчетата си.

— Наскоро се омъжих. – Няма да обяснявам. – Пръстените ми се нуждаеха от стесняване. – Не мога да я погледна. Тя е привлекателна, но не по този начин.

— Защо не каза? – изглежда обидена.

Защо не съм казала ли? По много причини.

— Беше в тесен кръг. Само семейството. – Щеше ли да очаква покана, или щеше да се опита да ме спре? Целият този разговор ме кара да искам да се добера до Джеси още по-бързо. Дали да й кажа, че съм бременна? Като гледам лицето й, вероятно това ще я довърши. Изглежда наранена. – Рут, наистина трябва да питам какво искаше да обсъдим, за да мога да го оправя и да продължим. Съжалявам.

Тя очевидно не успява да скрие тревогата си и ми отправя фалшива усмивка.

— Не, върви! Може да почака.

Облекчена съм, но и шокирана. Вероятно това беше най-доброто, което можеше да се случи. Дали тя ще се откаже от постоянните си предложения за питиета и срещи? Не мога да повярвам, че не съм разбрала досега. Жена, която изглежда така и няма мъж? Не мисля дълго върху това. Нямам търпение да избягам, и то не само защото имам жена ухажор.

— Благодаря, Рут. Ще уговорим нова среща. – Не се задържам. Излизам набързо и махвам с ръка през рамо. Такава съм глупачка.

Изтичвам по пътеката и скачам в моята лъскава нова кола. Едва не се разридавам, когато „Ангел” атакува слуха ми.

* * *

Натискам копчето на интеркома като луда, но след няколко агонизиращи минути вратите все още не се отварят, затова бръквам в чантата си и вадя телефона, за да му се обадя. Позвънява веднъж.

— Ава?

— Портите не се отварят! – Гласът ми е изтормозен и откачен, но направо се побърквам от нуждата да видя Джеси.

— Хей, успокой се! – Неговият е също толкова неспокоен. – Къде си?

— На входа! Натискам копчето, но никой не отваря.

— Ава, престани! Тревожиш ме.

— Нуждая се от теб – изхлипвам. Най-накрая се предавам на съкрушителната вина, която се трупа дълбоко в мен от дни. – Джеси, нуждая се от теб.

Чувам затрудненото му дишане в телефона. Той тича.

— Дръпни сенника, бебче!

Поглеждам през сълзи и дръпвам бялата кожа. Откривам две малки черни устройства. Не чакам указания. Натискам и двете и портите започват да се отварят. Хвърлям телефона на седалката, натискам газта и се изстрелвам напред. Вече плача силно с болезнени тежки сълзи, докато се движа като в мъгла по оградената с дървета алея. Виждам астън мартина на Джеси да се носи насреща ми. Набивам спирачки, изскачам от колата и тичам презглава към него.

Той изглежда напълно ужасен, докато излиза от колата си, оставяйки вратата отворена, и спринтира към своята луда, истерична съпруга. Не мога да се спра. Аз го побърквам от страх, но тази внезапна яснота ме вкара в пристъп на паника. Загубила съм контрол върху емоциите си. Кучката с ледено сърце, която бях, внезапно е започнала да се топи и вече виждам нещата ясно.

Телата ни се сблъскват и веднага съм погълната от неговото. Всеки твърд мускул се притиска към мен, докато ме вдига и ме държи здраво към тялото си. Плача неумолимо във врата му, а той крачи по алеята и просто ме държи. Толкова съм глупава. Аз съм такава глупава, егоистична, безсърдечна крава.

— Боже, Ава! – пъшка Джеси във врата ми.

— Съжалявам – все още звуча безумно, въпреки че се чувствам милион пъти по-добре, след като вече съм в обятията му.

— Какво е станало?

— Нищо. Просто трябваше да те видя. – Стискам го по-силно. Не мога да се приближа достатъчно до него.

— По дяволите, Ава! Моля те, обясни ми! – Опитва се да ме пусне, но аз укрепвам моята желязна хватка. Не мога да се меря с него. Скоро ме отделя от тялото си и ме поставя срещу себе си. Оглежда всеки квадратен сантиметър от фигурата ми, докато държи раменете ми. – Какво става?

— Бременна съм – хлипам. – Излъгах те. Съжалявам.

Той потрепва и ме пуска. Отстъпва назад с широко отворени очи. Бръчката му е дълбока.

— Какво?

Избърсвам търкалящите се сълзи и свеждам поглед към земята. Толкова се срамувам от себе си. Той не е светец, но се опитваше да създаде живот, а аз мислех как да го унищожа. Това е непростимо, не че мога да му го кажа.

— Ти ме вбесяваш толкова много – прошепвам жално. – Ти ме вбесяваш, а после ме правиш толкова щастлива. Не знаех какво да правя. – Това е толкова слабо и жалко извинение.

Когато минават няколко неудобни мига в мълчание, а той все още не е проговорил, рискувам да погледна към него. Той е шокиран.

— Мамка му! Ава, да не се опитваш да ме вкараш в лудницата? – Заравя ръце в косата си и поглежда нагоре към небето. – Да не си играеш с мен? Защото наистина нямам нужда от това. Едва свикнах, че не си бременна, а сега си?

— Бременна съм.

Главата му се отпуска, ръцете му също. Просто висят от двете страни на тялото му, докато ме изучава внимателно с невярващ израз на лицето.

— Кога щеше да ми кажеш?

— Когато аз самата приемех факта. – Не лъжа и липсата на нужда да потисна естествения си рефлекс ме уверява в това. Може би се опитвах да се възползвам от доминиращия Джеси, преди да започне отново да се държи с мен като със стъкло. Дори не знам. Бях толкова глупава.

— Ще имаме бебе? – той едва прошепва думите и аз кимвам в потвърждение. Не мога да говоря. Погледът му се спуска от очите ми към корема ми и се задържа там. Една сълза се търкулва по бузата му. Това разпалва още повече вината ми, но когато Джеси пада на колене, губя напълно контрол върху моя собствен плач. Просто стоя и плача, и гледам отпуснатото му тяло и как от очите му мълчаливо се ронят сълзи. Наистина си играех с него, сякаш това му е нужно, щом става дума за мен.

Естественият отговор на реакцията на моя красив невротичен мъж е да се присъединя към него на земята. Ръцете ми обгръщат раменете му и го притискам близо до мен, докато хлипа във врата ми. Гали ме по гърба, сякаш проверява дали наистина съм тук.

— Толкова съжалявам – казвам тихо.

Той не говори. Става и ме изправя със себе си, после ме отнася в колата си и ме поставя на седалката. Остава мълчалив, докато ме закопчава. Вади телефона от вътрешния джоб на сакото си, затваря вратата, после се отдалечава и се обажда на някого, докато премества новата ми кола от алеята.

Връща се и слага чантата между краката ми, после ни откарва у дома в пълно мълчание.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Все още не е казал и дума, когато паркираме пред „Луссо”. Излиза и ме измъква, после ме повежда покрай предпазливо изглеждащия Кейси и ме вкарва в асансьора. Обръщам се към Джеси, но той гледа напред и дори не прави опит да ме погледне – виждам го в отражението на вратата. Когато отваря входната врата на апартамента, Кати се появява от кухнята. Усмивката й се стопява, когато забелязва, че никой не й отговаря подобаващо.

— Всичко наред ли е? – Тя преценява и двама ни, после поглежда Джеси за отговор, но той само й подава чантата и кимва към стълбите. Поглеждам го и мълчаливо моля за някакви думи. Той не ми угажда. Отново кимва.

— Момче? – подсеща го Кати предпазливо.

— Всичко е наред. Ава не се чувства много добре. – Леко побутва гърба ми с ръка, подканвайки ме да тръгна напред.

— Идваш ли? – питам.

— Ще дойда след минута. Върви! – Подсилва думите си, като ме побутва още по-здраво с ръка и аз го оставям с Кати.

Докато минавам покрай сладката икономка на Джеси, тя протяга ръка и нежно погалва рамото ми с лека усмивка.

— Радвам се, че си у дома, Ава.

Усмихвам й се вяло. Чувствам се несигурна и малко разтревожена от унилото състояние на Джеси.

— Благодаря. – Качвам се горе, влизам в основната спалня и се настанявам на края на леглото.

Не знам какво да правя, затова изритвам обувките си и се издърпвам малко по-нагоре в леглото. Очите ми отново са пълни със сълзи, докато притискам колене към гърдите си и го чакам. Знам, че точно сега е времето да говорим за това, след като и двамата сме приели ставащото. Но за да се получи, трябва да говорим и двамата, а Джеси сякаш не планира да каже нищо. Не мога да го направя сама. Нямам представа какво минава през откачения му ум, а напрегнатата атмосфера отново ме кара да се съмнявам. Трябват ми уверения, не мълчание и не време, в което да се оправдавам.

Вдигам глава, когато влиза в стаята, но той не ме поглежда. Вместо това отива право в банята. Чувам как водата започва да пълни ваната, а после и движенията му, докато следва обичайната си програма, като събира всичко, което ще му трябва, и го поставя на достъпно място. Ще си вземем вана ли?

Седя твърде дълго на леглото, слушам водата и тихите движения на Джеси. Накрая той влиза също така тихо в стаята и ме доближава, без да каже и дума. Поема ръката ми и ме вдига от леглото. Съблича ме, сваля диаманта и ролекса, за който още не съм му благодарила, после ме вдига и ме отнася в банята.

Спуска ме нежно във ваната.

— Водата добре ли е? – пита тихо. Пуска ме и коленичи отстрани на ваната.

— Добре е – отговарям. Той сваля сакото, разкопчава ръкавите на ризата си и ги

избутва нагоре. Взима гъбата и я топва във водата, после изстисква сапун върху нея и ме обръща. Започва да я плъзга по гърба ми с нежни и спокойни движения.

Малко съм объркана.

— Няма ли да влезеш? – питам тихо. Искам да лежи зад мен, за да мога да го усещам, да извличам утеха от него. Нуждая се от това.

— Нека се погрижа за теб! – Гласът му е нисък и несигурен. Това не ми харесва.

Обръщам се с лице към него и откривам лъснали зелени очи и стоическо

изражение. Това стяга сърцето ми. Този път наистина съм прекалила.

— Имам нужда да си по-близо. – Протягам мокра ръка и поставям длан върху бузата му. – Моля те!

Гледа ме внимателно няколко мига, сякаш решава дали трябва, но накрая въздъхва и пуска гъбата, после се изправя и бавно сваля дрехите си.

Стъпва зад мен и се спуска във водата, за да ме обгърне напълно. Чувствам се много по-добре, когато топлината му ме обгръща, но не мога да го виждам, затова се обръщам и сядам в скута му. Коленете му се повдигат, за да се облегна назад и да го гледам. Хващам ръцете му и сплитам пръсти с неговите. Двамата гледаме мълчаливо как ръцете ни си играят, а сплетените ни пръсти проблясват, когато пръстените ни улавят отражението на водата. Мълчанието вече не е трудно.

— Защо ме излъга, Ава? – прошепва той. Все още гледа как се движат сплетените ни пръсти.

Движенията ми се забавят, но не спират напълно. Това е въпрос, който предвиждах и на който трябва да бъде отговорено.

— Бях уплашена. Все още ме е страх. – Казвам истината. Нищо друго освен истината. А той трябва да я чуе. Трябва да разбере, че цялата тази ситуация ме ужасява.

— От мен – казва просто. – Страх те е от мен. – Не продължава и няма нужда. Знам какво има предвид и той го знае.

— Страх ме е от това какъв ще бъдеш.

— Имаш предвид още по-луд – потвърждава. Погледът му продължава да следи сплетените ни пръсти.

— Още не беше потвърдено дори, а ти се държеше с мен като с безценен предмет.

Въздиша тихо, вдига ръцете ни и ги поставя върху сърцето си, но все още не поглежда към мен.

— Също така мислиш, че може да обичам нашето дете повече, отколкото обичам теб.

Тези думи ме вцепеняват. Това е мисъл, която отказвах да допусна, всеки път, когато се опитваше да се завихри в главата ми. Наистина се тревожа, че ще обича детето ни повече, отколкото обича мен. Егоистично, да, но ме плаши до смърт. Неразумната мисъл се спотайваше някъде там, вече си го признавам. Имам любовта му от съвсем скоро и съм благословена с нея. Кой не би искал да бъде обичан толкова силно, толкова страстно? Не съм готова да го деля с никого, дори с част от нас.

— Така ли ще е? – питам тихо. Дори не съм сигурна. Мога да съдя единствено по отчаяното му желание да има бебе, въпреки че все още не мога ясно да осъзная защо.

Бавно повдига очите си и разкриват тъга, която не съм виждала преди. Или може би разочарование. Не съм сигурна.

— Усещаш ли това? – Долепя дланите ми до гърдите си и ги държи там здраво. – Създадено е да те обича, Ава. Прекалено дълго време беше безполезно, излишно и нежелано. Сега се преуморява. Издува се от щастие, когато те гледам. Пръска се, когато се караме. И бие диво, когато правим любов. Може би прекалявам с любовта си, но това никога няма да се промени. Ще те обичам толкова свирепо до деня, в който умра, бебче. Със или без деца.

Това ме парализира още повече от преди. Наистина не е възможно да не обичам този мъж.

— Не искам никога да живея без свирепата ти любов.

Плъзга ръка зад тила ми и ме придърпва напред, за да допра чело в неговото.

— Няма. Никога няма да спра да те обичам силно. Любовта ми ще става все по-силна, защото всеки ден, който прекарвам с теб, е още един ден на спомени с теб. Спомени, които ще кътам като съкровище, а не спомени, които ще искам да забравя. Умът ми е изпълнен с прекрасни моменти за нас и те заместват миналото, което се е наслоило в мозъка ми. Те гонят моето минало, Ава. Нуждая се от тях. Нуждая се от теб.

— Имаш ме – въздишам и премествам ръце върху раменете му.

— Повече никога не ме напускай! – Целува ме нежно. – Толкова силно боли.

Сядам в скута му и го издърпвам нагоре с мен. Обгръщам го плътно с ръцете си и притискам уста до ухото му.

— Обичам те лудо – прошепвам. – И свирепо. Това никога няма да се промени, никога. – Целувам ухото му. – Точка.

Обръща глава към мен и докосва устните ми.

— Добре. Сърцето ми е преизпълнено от щастие.

Усмихвам се, докато подсилва щастието си с целувка. Отпуска се назад във ваната, докато се просвам върху гърдите му. Просто се целуваме дълго, дълго време. Целувката ни е нежна и сладка, но точно от това се нуждаем и двамата в този момент – от чиста, безпардонна и силна любов. Тя е могъща. Тя ни парализира.

Отдръпва се и обгражда лицето ми с ръце.

— Нека те изкъпя!

— Така ми е удобно. – Искам само да лежа върху гърдите му и да остана така, докато водата изстине и съм принудена да изляза от огромната вана.

— Може да се настаним удобно в леглото и ти да заспиш в обятията ми, където ти е мястото.

Мръщя се.

— Още не е дори следо… – Спирам. – Не се върнах на работа! – Започвам да се измъквам, за да се обадя на Патрик, но Джеси бързо ме спира и ме дръпва отново върху гърдите си.

— Погрижих се. Успокой се, жено!

— Кога?

— Когато те доведох у дома. – Обръща ме в скута си и вади гъбата от водата.

— Какво му каза?

— Че си болна.

— Скоро ще ме уволни – въздъхвам и се навеждам напред, като отпускам натежалата си глава между коленете. Оставям Джеси да ме накисне цялата с лениви движения на гъбата. Тишината е удобна, а умът ми е спокоен. Затварям очи и попивам любовта, която усещам при всеки наш допир. Тя е толкова силна. Може да се пребори с всяко препятствие, поставено между нас, независимо дали неодушевен предмет като гъбата или жив, дишащ човек като Корал или Сара… или Микаел. Нищо не може и нищо няма да ни раздели. Само ние.

След като се е грижил за мен известно време, ме увива в кърпа и ме поставя да седна върху мивката.

— Стой тук! – нарежда нежно, после ме целува бързо по устните и ме оставя със сбърчено чело.

— Къде отиваш? – извиквам след него.

— Просто чакай!

Чувам тършуване и шумоленето на хартиен плик и Джеси скоро отново застава пред мен и го държи нагоре с леко вдигнати вежди.

— Какво е това? – питам и дръпвам малко кърпата си.

Поема дълбоко въздух, отваря я и я пъха към мен, така че да мога да погледна. Хвърлям му въпросителен поглед и се навеждам напред, за да погледна в плика. Подскачам и ахвам шокирано, щом забелязвам съдържанието.

— Не ми ли вярваш? – Наранена съм и е очевидно.

Извърта очи, пресяга се и вади един тест за бременност.

— Разбира се, че ти вярвам.

— Тогава защо имаш хартиен плик с… – Грабвам го и го обръщам, като изсипвам малките кутии на мивката до мен. Започвам да ги вдигам и да ги хвърлям на плота – една, две, три, четири, пет, шест, седем, осем. – Защо имаш осем теста за бременност? – Обръщам очи към откачения ми съпруг и размахвам една от кутиите под носа му.

Свива рамене смутено и избутва кутията.

— В кутия са по два.

— Шестнайсет? – изтърсвам.

Започва да отваря една от кутиите.

— Понякога не работят както трябва. Това са просто резервни. – Вади една пръчка и я вдига до устата си, за да откъсне опаковката, после я бута към мен. – Трябва да пишкаш върху тази част тук, виж!

Гледам как дръпва капачката от края и сочи единствената част на пръчката, която не е от пластмаса.

— Направих тест при лекарката, Джеси. Знам как става. Защо не приемеш думата ми?

Устната му се плъзга между зъбите, които започват да я дъвчат нервно.

— Приемам думата ти, но трябва да го видя сам.

Чувствам се леко обидена, въпреки че нямам право. Вече го подведох и обърках откачения му ум. Не мога да го обвиня, че иска официално потвърждение.

— Откога ги имаш?

Джеси се нацупва и свива виновно рамене със сведени очи. Няма нужда да казва. Протягам ръка и той ме поглежда. Очите му отново блестят.

— Дай! – Кимвам към пръчката. Гледам как устната му се изплъзва от захапката и той се усмихва. Наистина се усмихва. Мисля, че тази усмивка превъзхожда дори запазената само за мен. Бързо прогонвам глупавото бодване на ревност. Държа се нелепо. Скачам от мивката.

— Малко усамотение, моля!

Джеси се присвива с невярващо изражение на лицето.

— Оставам – казва недоверчиво.

— Няма да пишкам върху теста пред теб! – поклащам глава. – Няма да стане, Уорд.

Той сяда на пода пред мен. Кърпата му се разтваря и разкрива… всичко.

— Премести ме! – Опитва се да скрие самодоволната усмивка от сочните си устни.

— Ще използвам друга тоалетна – отвръщам надменно и го заобикалям, за да изляза. Изписквам, когато хваща глезена ми, а аз се опитвам да се издърпам, за да избягам. – Джеси! – дръпвам крак, но е напълно безнадеждно. Обръщам се и го откривам да лежи по корем на пода, хванал глезена ми с две ръце.

Поглежда към мен с очарователните си блестящи очи и се цупи.

— Угоди ми, бебче! Моля те! – Дори трепка с дългите си мигли към мен.

Опитвам се с всички сили да сдържа усмивката си, но е невъзможно, когато гледа към мен така.

— Може ли поне да се обърнеш?

— Не. – Скача и хвърля кърпата си. Красотата му ме удря като чук. – Това кара ли те да се почувстваш по-добре? – Държи ръцете си отпуснати отстрани, а аз не мога да спра да го оглеждам одобрително, като погледът ми се плъзга надолу по солидната му прелест.

Въздъхвам щастливо.

— Не, това само ме разсейва. – Взирам се замечтано. Продължавам да го изпивам с очи чак до долу, после небрежно и бавно – отново нагоре, целия; всяка частичка от него е чудесна, великолепна, отвратително перфектна. Очите му са потъмнели, а знам, че и моите също. – Не е честно тази физика да е на показ.

— Разбира се. Тя е едно от най-добрите ми притежания. – Протяга ръка и дръпва кърпата ми. – Второ след това съвършенство – и очите му бавно се плъзгат надолу по голото ми тяло. – Просто съвършено.

— Няма да казваш това, когато стана дебела и се подуя – оплаквам се, внезапно осъзнала, че наистина ще стана дебела. – И ако кажеш, че така ще има повече от мен за обичане, може да се разведа с теб. – Дръпвам кърпата и отново се увивам, като пренебрегвам очевидното му раздразнение, че скривам най-доброто му притежание.

— Не казвай думата „развод”! – заплашва той. Хваща ръката ми и ме отвежда до тоалетната. – Ако ще се почувстваш по-добре, тогава и аз ще ям като за двама. – Поглежда надолу към мен ухилен самодоволно.

— Обещай, че няма да ме напуснеш, когато вече не съм в състояние да достигна члена ти с устата си, защото коремът ми пречи!

Отмята глава назад и се смее.

— Обещавам, бебче. – Обръща ме и ме нагласява пред тоалетната. – Сега да пишкаме на няколко пръчки!

Дръпвам кърпата и неохотно сядам на тоалетна, а Джеси кляка пред мен.

— Искаш ли да си пъхнеш ръката в тоалетната отново? – Ухилвам се, докато гледам как устните му потръпват при спомена как седях върху ръката му в болницата. – Може официално да те маркирам.

Опитва се с всички сили, но се проваля ужасно. Пада на задника си и се смее. Това ме кара да се почувствам много по-добре. Докато истеричният ми съпруг се търкаля по пода, аз задържам пръчката между бедрата си и освобождавам мехура си.

— Ава, бебче, толкова много те обичам. – Вдига се и отново коленичи, поставя длани на бедрата ми и се навежда напред, за да ме целуне силно по устните… докато пикая върху пръчката.

— Ето. – Вадя ръката си и му подавам теста. Той го взема и веднага ми подава друг. – Какво? – питам и се мръщя на новата пръчка.

— Казах ти, понякога не работят. Бързо! – бута го напред.

Отпускам глава назад напълно раздразнена, но взимам глупавата пръчка и повтарям процедурата, само за да ми бутнат друга, щом свършвам.

— Джеси, стига!

— Още една! – Сваля капачето.

— За Бога! – Грабвам я намръщена и я пъхам между краката си. – Това е! – Пресушавам остатъка от пикочния си мехур. Искам да съм сигурна, че е напълно празен, за да не мога физически да пишкам върху повече тестове. – Ето. – Дръпвам тоалетна хартия от ролката и се оправям, докато той отнася трите теста до плота на мивката и ги поставя грижливо в редичка.

Въпреки раздразнението ми не мога да не се усмихвам, докато гледам как Джеси стои там гол и леко наведен, подпрял ръце на коленете си и забил нос в тестовете.

— Добре ли си? – питам и заставам до него. Копирам позата му пред мивката, като също забивам нос в тестовете.

— Мисля, че им е изтекъл срокът. Трябва да направим още. – Опитва се да се премести, но аз хващам ръката му.

— Минали са трийсет секунди – смея се. – Ето, измий ръцете си! – Хващам ръцете му и ги задържам под водата, докато той държи под око тестовете, без да обръща никакво внимание на това, което правя.

— Минало е повече време – присмива се той.

— Не, не е. Престани да бъдеш невротичен! – Отново заемам позиция с ръце на коленете пред мивката, както и той.

Поглеждам с ъгълчето на окото си и срещам погледа му. Не мога да се сдържа и се усмихвам. Джеси вдига вежди към мен в защита.

— Не съм невротичен.

— Разбира се, че не си – дразня го.

— Присмиваш ли ми се, жено?

— В никакъв случай, господарю мой.

Отново става тихо и двамата оставаме мълчаливи, запънали ръце на коленете си, и чакаме. Чакаме потвърждение на това, което вече знам. И когато бледи букви започват да се появяват по първия тест, аз откривам, че съм сдържала дъха си. Не знам защо. Може би защото копирам моя предизвикателен мъж, който внезапно е застинал до мен. Времето сякаш забавя хода си леко, докато буквите се оформят и двамата с Джеси се взираме в мълчание. Сърцето ми започва да бие учестено, когато поглеждам към следващия тест и откривам бавното разкриване на същите букви. Сърцето ми вече се опитва да изскочи от гърдите. Двамата с Джеси отместваме глави леко вляво, за да гледаме как съвсем същите букви се появяват на третия и последен тест. Едва сега осъзнавам, че все още сдържам дъха си и го оставям да избликне от устата ми. Усещам Джеси до мен да потръпва. Обръщам лице към него. Чувствам се напълно смазана от емоции. Той също се извръща, докато не се озовава с лице към мен. Все още сме наведени над мивката, все още се подпираме с ръце на коленете си и все още сме с напълно безизразни лица.

— Здравей, татенце! – прошепвам. Гласът ми леко потрепва, докато гледам как наблюдава лицето ми.

— Мамка му! – шепне и той. – Не мога да дишам. – Срива се на пода по гръб и зяпва в тавана. Защо е тази реакция на шок? Той го искаше.

Изправям се и размърдвам рамене. Усещам се скована.

— Добре ли си? – питам и поглеждам надолу към него. Не очаквах това. Но точно тогава устата му започва да помръдва и зелените му очи се спират на мен. Джеси скача и ме грабва в ръцете си. Вдига ме и аз изписквам шокирана. – Какво ти става?

Той крачи бързо и влиза в стаята. Поставя ме прекалено нежно на леглото, дръпва кърпата ми, а после изпълзява над мен, настанява се между бедрата ми, полага брадичка на корема ми и ме поглежда с невероятно задоволство в очите си. Те трепкат диво, мократа му коса е разрошена, а бръчката и сдъвканата устна изобщо не се виждат. Той изглежда толкова отпуснат, сякаш току-що съм му дала живот. Е, направих го, предполагам. Или той е дал живот на мен. Все едно, съпругът ми е един щастлив мъж и след като вече съм приела нещата за себе си, мога да видя ясно – много, много ясно. Той има повече от достатъчно любов, която да споделя. Този невъзможен мъж, този бивш плейбой ще бъде невероятен баща, може би прекалено покровителствен. Не само че съм му дала живот – съживен и стойностен, като му отдадох себе си, но му подарих и нов живот, който е част от нас двамата. Всичките ми съмнения се стопяват, като го гледам толкова невероятно еуфоричен. Мога да имам бебе с този мъж.

— Обичам те – казва тихо. – Толкова много.

Усмихвам се.

— Знам.

Притиска устни към корема ми нежно и после го погалва леко.

— Обичам и теб също – прошепва на плоския ми корем. Прави кръг с носа си около пъпа ми, после пропълзява нагоре по леглото и ляга върху мен. Избутва косата от лицето ми и се взира в мен.

— Ще се опитам да се справя по-добре. Имам предвид с теб. Ще се опитам да не те задушавам и да не те подлудявам.

— Харесва ми да ме задушаваш. Но трябва да поработим върху неразумността.

— Дай ми подробности! – подсказва ми.

— Искаш да знаеш точно какво ме подлудява ли?

— Да, кажи ми! Не мога да се контролирам, ако не знам точно какво те тормози – целува непорочно устните ми и аз се мъча да спра смеха си. Той ли не знае? Може да останем тук до края на годината, но ще се съсредоточа върху основните си оплаквания засега.

— Отнасяше се с мен прекалено нежно. Спря да си свиреп в спалнята, когато мислеше, че съм бременна, и това не ми харесваше. Искам отново доминиращия Джеси.

Отдръпва се и веждите му се стрелкат нагоре.

— Какво съм ти направил, по дяволите?

— Ти си пристрастяващ, а напоследък страдам от недостиг на Джеси – отговарям честно и искрено. Трябва да си кажа, защото още около осем месеца с нежния Джеси може да ме подлудят.

Бръчката му се врязва в челото му.

— Бях груб с теб напоследък.

— Да, но само когато мислеше, че не съм бременна. А когато мислеше, че съм, трябваше да те провокирам. Искам шок и ужас.

Бръчката му се задълбочава.

— Не ти ли харесва сънливият секс?

Въздъхвам и слагам ръце на бузите му.

— Няма да го нараниш.

— Го? – смее се. – Нека да се разберем за едно, жено! Няма да наричаме моето бебе го.

— В момента още дори не е бебе.

— Какво е тогава?

— Вероятно е по-скоро като фъстък. – Очите му проблясват доволно и по неземното лице се появява дръзка усмивка. – О, не, Уорд! – смея се.

— Какво? – Навежда се и потрива с нос бузата ми. – Съвършено е.

— Няма да говоря за бебето ни като за „фъстък”. Край! – изписквам, щом той ме сграбчва за чувствителния хълбок и започвам да се мятам под Джеси някъде между удоволствието и мъчението – мъчение по очевидни причини, а удоволствие, защото е нормално. Това сме ние. – Престани! – извиквам.

И той спира.

— Мамка му! – ругае.

— Какво правиш? – крещя ядосано. Той поглежда към корема ми, после отново към мен. Засраменото му изражение ми подсказва, че знае точно какво е направил. – Виждаш ли? – поглеждам го критично. – Точно това имах предвид. Ако скоро не възстановиш част от нормалното си поведение, ще се преместя при мама и татко до края на бременността. – Дори не се държа драматично. Наистина ще го направя. – Сериозна съм, Уорд. Искам отново всичката страст, грубост, обратно броене и чукане в различни степени и ги искам сега!

Той просто поглежда към мен, сякаш съм пълна откачалка. Мисля, че съм.

— Успокои ли се вече? – пита сериозно.

— Зависи колко от казаното е възприела твърдата ти глава. – Хващам косата му и я дръпвам.

— Ох! – Засмива се за малко, после въздъхва. Обръща се по гръб и ме претъркулва с него. Вдига колене, за да подпре гърба ми, и ме изучава замислено. Оставям го. Седя и чакам да реши какво иска да ми каже. Вдишва дълбоко. – Помниш ли, когато те намерих в бара и ти показах как се танцува?

Усмихвам се и се облягам на бедрата му зад мен.

— Това беше нощта, когато осъзнах, че съм се влюбила в теб – признавам.

— Знам, защото ти ми каза. Беше пияна, но все пак го каза.

Поклащам глава на неговата самоувереност.

— Ти си арогантен. – Изглежда, че обичам и това у него. Неговата самоувереност е всъщност много възбуждаща, особено сега, когато е само мой. И има право да е самоуверен.

— Изглежда, че съм малко по-умен от моята красива съпруга – казва и обгръща с длани глезените ми.

— Наистина си арогантен.

— Не, не и този път. Този път съм честен. Виждаш ли, аз осъзнах, че съм влюбен в теб преди това.

Цупя се.

— И това прави ли те по-умен от мен?

— Да, прави ме. През цялото време ти бягаше и аз бях толкова объркан. Мислех, че сигурно ти има нещо – усмихва се свенливо. – Защото не искаше да ми се подчиниш.

— Както са правили другите – потвърждавам. Представям си, че отхвърлянето е било много объркващо за мъж, който винаги е взимал каквото е искал с лекота. Той кимва и аз въздъхвам. – Бягах само защото знаех, че ще бъда наранена. Въпреки че не те познавах, беше очевидно, че ти… – спирам за кратко – си опитен. – Щях да кажа женкар, но не мисля, че Джеси може да бъде определен като такъв. Жените са се хвърляли в краката му и са го улеснявали, затова не е било нужно да ги преследва. Докато не срещна мен.

Пръстите му започват да се плъзгат нагоре по краката ми и той наблюдава пътя им.

— Когато те оставих за онези четири дни…

— Недей! – изтърсвам. – Моля те, не говори за това!

— Нека ти обясня нещо! Важно е. – Дръпва ме към себе си и заставаме нос до нос. – Бях толкова объркан от това, което чувствах. Нужно ми беше това време далеч от теб, за да разбера точно какво е. Не можех да открия защо се държа като побъркан. Наистина мислех, че полудявам, Ава.

Никак не се радвам на това напомняне. Не знам накъде води това, но вече съм наясно, че ме е напуснал, защото е знаел, че е загазил, защото не е искал да ме нарани. Няма нужда да изживявам всичко това отново.

Гризе леко устната си точно под носа ми, а после продължава.

— Прекарах третия и четвъртия ден да преживявам отново всеки един миг с теб. Повтарях си ги отново и отново, докато започнах да се изтезавам, затова дойдох да те търся. Тогава ти отново избяга.

Разбира се, че избягах. Инстинктът ми не ме подведе. Дори да не бях напълно сигурна защо бягам, знаех че трябва.

— Ава, в нощта, когато ми каза, че ме обичаш, всичко стана толкова шибано ясно, но в същото време имаше много неизвестни. Исках да ме обичаш, но знаех, че не ме познаваш, знаех, че има неща, които ще те накарат отново да избягаш, но също така знаех, че ти принадлежа, и бях уплашен до смърт, че когато разкриеш всичко, отново ще изчезнеш. Не можех да рискувам, не и след като ми отне толкова време да те намеря. – Очите му се затварят и той поема още веднъж въздух, за да събере смелост. – Взех хапчетата ти онази нощ.

Дори не съм изненадана. Той призна не само че ги е взел, а и защо. За него е логично, в неговия откачен свят, но вече някак си е логично и за мен.

Устните му се притискат към моите нежно.

— Седях цяла нощ и гледах как спиш. Можех да мисля единствено за всички причини да не ме искаш. Знаех, че не е правилно да взема хапчетата, но те бяха от второстепенно значение. Бях толкова отчаян.

Отпускам се върху него и лицето ми се сгушва във врата му. Знаех всичко това, освен че ме е гледал как спя. Знаех, че е продължил да ги взема, защото все още не бях научила всичко за него.

— Значи не искаш бебе. Искаш само да ме задържиш, така ли?

Дръпва ме от врата си и ме заслепява с усмивката си, запазена само за мен.

— Искам всичко на света с теб, бебче.

Мисля, че дълбоко в себе си съм знаела и това.

— Благодаря за часовника.

Усмихва се и прокарва пръст по долната ми устна.

— За теб винаги.

Притискам устните му. Целувката ни е бавна, нежна и изключителна. Точно каквато трябва да бъде в този момент.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Събуждам се от познато бръмчене и ритмично думкане. Знам къде да го намеря, затова слизам във фитнеса. Стоя от другата страна на стъклената врата и гледам как мускулите по напоения му с пот гръб се движат, докато Джеси бяга по пътеката и гледа спортните новини на окачения телевизор. Отварям тихо вратата, влизам и заставам пред машината за бягане, после разполагам голия си задник върху пейката за тежести пред него.

Той тича… много бързо, но когато се облягам назад на ръцете си, удря с юмрук копчето за забавяне и започва да крачи равномерно, докато спира напълно. Сънливите ми очи пируват, докато го гледам как грабва една кърпа и я прокарва през косата и лицето си. Той е грамада от чиста, здрава и блестяща пот. Иска ми се да го изям.

Наблюдава ме много внимателно, докато се обляга напред и се подпира на предната част на машината.

— Утро! – Очите му пробягват надолу по тялото ми и после пак нагоре и се втренчват в моите.

— Утро и на теб! Защо тичаш тук? – Вече знам отговора на този въпрос и ако съдя по леката, едва забележима усмивка на лицето му, той също знае, че го знам.

— Харесва ми промяната.

Поглеждам го въпросително, но не си правя труда да го предизвиквам. Щом бременността ми го спира да ме измъква от леглото на разсъмване, за да тичаме из Лондон, тогава чакам с повече нетърпение следващите осем месеца.

— Не помня да съм заспивала.

— Угасна като крушка. Бях доволен, че си сгушена до мен, затова те оставих. Ти спеше като за световно, бебче.

При този коментар се прозявам и протягам ръце над главата си.

— Колко е часът? – В същото време чувам входната врата да се отваря и затваря, а после и веселия глас на Кати. Ако тя е тук, значи трябва да е около осем, а аз съм гола-голеничка. Скачам. – Гола съм!

Джеси се подхилва и слиза от пътеката.

— Така е – смее се и тръгва към мен. – Какво ли ще си помисли Кати?

Оглеждам набързо фитнеса за някоя кърпа или нещо, с което да покрия голото си тяло, за да мога да избягам нагоре по стълбите с ненаранено достойнство. Смея се на себе си. Изгубих достойнството си онази сутрин, когато Кати влезе и завари и двама ни голи. Очите ми попадат върху кърпата в ръката на Джеси и бързо я грабвам, за да я наметна.

— Не мисля, че това ще те покрие – размишлява той самодоволно.

Прав е. Съвсем малко е по-голяма от кърпа за лице.

— Помогни ми! – вдигам умоляващ поглед към него и откривам нежна усмивка.

— Ела тук! – Разтваря ръце и аз отивам право в тях, като се покатервам в моя обичаен стил „шимпанзе”. Влажната му кожа е хлъзгава и мирише възхитително.

Джеси отива до вратата на фитнеса, отваря я и пъха глава навън.

— Кати? – обажда се.

— Да, момче?

— Къде си?

— В кухнята.

След това потвърждение той се измъква и взима бързо стълбите. Аз гледам през рамото му, докато се качваме и се моля Кати да не излезе, за да разговаря с него. Не излиза. Стигам до главната спалня с все още цяло достойнство.

— Ето. – Джеси ме поставя на крака и целува челото ми.

— Колко е часът?

— Осем без десет.

Извъртам очи и насочвам обвинителен поглед към него.

— Защо не ме събуди? – Отивам в банята.

— Ти се нуждаеше от сън.

— Не и петнайсет часа. – Пускам душа и заставам право под водата, без да чакам да се стопли. Трябва да се събудя. Набързо намокрям косата си и плясвам шампоан в дланите си.

Джеси стои от другата страна на стъклото и сваля маратонките си.

— Очевидно се нуждаеше от толкова – мърмори.

Плакна косата си от балсама и после се плъзгам покрай Джеси, без да обръщам внимание на оплакванията му. Нужни са ми десет минути, за да изсуша косата си, да нанеса грим и да се облека. Тръгвам надолу преди Джеси.

— Добро утро, Кати! – взимам телефона си от зарядното и го пъхвам в чантата.

— Ава, изглеждаш малко по-ведра. – Кати подсушава ръце в престилката си и ми прави малка оценка. – Да, много по-ведра.

— Така се чувствам – смея се.

— Какво искаш за закуска?

— Закъснявам, Кати. Ще грабна нещо в работата. – Мятам чанта на рамо.

— Ще ядеш! – Строгият, неприемащ възражения глас на Джеси ме удря отзад и аз се обръщам. Виждам как се мръщи, докато стяга вратовръзката си. – Тя ще яде геврече, Кати. – Облечен в костюм и изглеждащ съвършено, Джеси идва до мен и ме повдига на един стол. – С яйца. – Изглежда, обмисля нещо за секунда. – Всъщност без яйца.

Очите ми се разширяват и бързо слизам от стола, като гледам към обърканата икономка на Джеси.

— Кати, благодаря ти, но ще ям в работата. – Излизам от кухнята и оставям Джеси с леко увиснало чене.

— Хей! – Шокираният му глас стига до мен, докато тръшвам входната врата на панорамния апартамент зад мен. Без тичане. Аз ще ям. Без яйца. Доволството ми е краткотрайно. Натискам копчетата на асансьора, но вратата не се отваря, затова отново набирам кода, като все повече и повече се ядосвам.

— Без яйца ли? – крещя на редицата цифри, когато все още не се помръдва.

— Добре ли си?

Обръщам се и виждам моя невротичен властен маниак с ръце, отпуснати в джобовете на панталоните. Гледа ме как си изпускам нервите върху невинните копчета.

— Мога да ям яйца! – крещя по него. – Какъв е новият код?

— Моля?

— Чу ме. – Халосвам клавиатурата със свит юмрук.

— Да, чух. Но ти давам възможност да смениш този тон. – Лицето му е напълно безизразно и незасегнато от малкото ми избухване, докато моите очи се опулват от безочието му. Дава ми възможност да го сменя ли?

Отивам до него спокойна и сдържана и се вдигам на пръсти, за да съм по-близо до отвратително прекрасното му лице – същото, което искам да смачкам точно в този момент.

— Разкарай се! – прошепвам му, после се отправям към стълбището и се моля да не е поел инициативата да смени кода и на тази врата. Не е. Усмихвам се самодоволно, докато я отварям. Тринайсет етажа ще ме убият, но ги нападам и съм благодарна на стълбищата, че слизам, а не се качвам.

На седмия етаж вече съм свалила токчетата си, а на четвъртия трябва да спра и да си поема дъх. Горещо ми е, потна съм и ми се гади.

— Ужасен мъж! – оплаквам се, поемам дълбоко въздух и продължавам. Избутвам вратата и налитам право на гърдите му, а после съм избутана обратно на стълбището. Дори не се опитвам да се освободя от ръцете му. Напълно съм смазана.

Вдига ме и ме притиска към циментовата стена. Влажна съм от пот и дишам тежко и изтощено в лицето му, след като съм тичала по стълбите до фоайето, докато дишането на Джеси е равномерно и спокойно, след като е взел луксозния асансьор от върха на „Луссо”.

— Няма да получиш извинително чукане – направо изхриптявам върху него. Въпреки лекото ми гадене и въпреки че ме привлича, се боря. Няма да отстъпя за това. Днес ще ми спре яйцата, утре ще бъде нещо по-крайно.

Устните му оформят права черта, а зелените му очи се присвиват.

— Езикът!

— Не! Ти няма… – Не успявам да се изкажа до края, защото напада устните ми свирепо. Знам точно какво прави, но въпреки това замятам чантата на пода и сграбчвам с ръце покрития му с костюм гръб. С крака обвивам кръста му. Това е Джеси, когото познавам и обичам. Няма как да съм по-щастлива. Изстенвам, дръпвам сакото му, стискам косата му и захапвам устната му.

— Упорита жена! – Стига до ухото ми и захапва, потраквайки със зъби по обицата ми. – Някой си го търси. – Целува чувствителната вдлъбнатина под ухото ми и аз потрепервам от глава до пети. – Да те накарам ли да крещиш на стълбището, Ава?

Мили Боже, искам да ме чука на стълбището.

— Да.

Отдръпва се и ме оставя да се спусна надолу по стената, после оправя панталона около слабините си и наблюдава шокираното ми лице през полуспуснати клепачи.

— С удоволствие, но закъснявам.

— Копеле такова! – изплювам и се опитвам отчаяно да се успокоя. Не е добре. Защо да се преструвам на незасегната? Няма да се получи. Навеждам се и грабвам чантата си, после отварям вратата и тракам ядосано с токчета през фоайето.

— Добро утро, Ава! – Свежият и щастлив тон на Клайв ме ядосва.

Едва успявам да изсумтя ниско, докато минавам. Излизам на слънчевата светлина и слагам очилата си. Моят подарък не е тук, но моето „Мини” е. Ще трябва да ме пусне да изляза. Скачам вътре и паля. Веднага чувам почукване по прозореца.

— Да? – питам, докато смъквам стъклото надолу.

— Аз ще те закарам на работа. – Това е с онзи тон, но изобщо не ми пука.

Вдигам отново прозореца.

— Не, благодаря. – Излизам от мястото, като внимавам да не прегазя краката му, после вадя телефона от чантата и набирам „Луссо”. – Добро утро, Клайв! – поздравът ми е на милиони километри от сумтенето, което току-що предложих на старото момче.

— Ава?

— Да, извинявай за безпокойството! Може ли да отвориш портите?

— Разбира се. Сега ще го направя.

— Благодаря, Клайв. – Самодоволна усмивка повдига ъгълчетата на устните ми и хвърлям телефона на седалката, когато портите започват да се отварят. Не се задържам. Излизам от паркинга и зървам как Джеси размахва ръце над главата си, после тръгва обратно към фоайето.

* * *

След като обикалям цяла вечност паркинга, за да търся място, най-после нахлувам през вратата на офиса с половин час закъснение. Все още съм леко потна, още по-задъхана съм и раздразнението ми е очевидно, особено когато хвърлям чантата си през бюрото и тя повлича моливите със себе си. Силното тропане привлича вниманието на колегите ми, които подават глави от кухнята, за да видят за какво е цялата тази врява.

— По-добре ли се чувстваш? – пита Том. Оглежда цялото ми лепкаво тяло и на лицето му се изписва недоумение.

— Да! – излайвам. Грабвам чантата си от пода и се сривам в стола. Вдишвам няколко пъти, за да се успокоя, и се извъртам към кухнята, където откривам три чифта вдигнати вежди. – Какво?

— Изглеждаш ужасно – чурулика Виктория. – Може би не трябваше да идваш на работа.

— Мога да ти взема нещо от „Старбъкс” – предлага Сали мило.

Залепвам вяла усмивка на лицето си, защото виждам израженията, насочени към мен, които от любопитни са станали загрижени. Забравила съм, че се предполагаше да съм болна вчера.

— Благодаря, Сал. Би било чудесно.

Тя отива до бюрото си и вади монети от кутията с дребни.

— Някой друг?

Том и Виктория извикват своите поръчки към Сал, която едва се задържа да ги чуе и бързо напуска офиса, вероятно за да избяга от очевидно лошото ми настроение. Включвам компютъра и проверявам пощата си. Том и Виктория застават в края на бюрото ми скорострелно.

— Изглеждаш бледа – отбелязва Том и върти молив с пръстите си. Тюркоазената му риза и жълтата вратовръзка съсипват уморените ми очи.

— Наистина си бледа, Ава. Сигурна ли си, че си добре? – Виктория звучи и дори е по-загрижена от Том, който просто изглежда адски подозрителен.

Започвам да преглеждам имейлите си, като маркирам и трия купчината спам и промоционални глупости.

— Добре съм. Къде е Патрик? – Едва сега, след като съм се успокоила леко, забелязвам, че шефът ми не е дошъл, за да разследва шума.

— Лични срещи – изпяват двамата в съзвучие и аз поглеждам нагоре намръщена.

— Не беше ли на лични срещи вчера?

— Ще бъде тук утре – казва ми Том. – Мислиш ли, че най-после се развежда с Айрин?

Разсмивам се.

— Не! – Тя може да върти Патрик на пръста си, но той я обича много.

— О, не съм мислила за това. – Сините очи на Виктория се разширяват. – Видя ли какво беше облякла на сватбата ти?

— Да! – изписква Том. – Престъпление!

Виктория се смее, докато се връща на бюрото си, а аз поглеждам Том. Моят гей приятел не е в положение да съди модния вкус на други хора.

— Какво? – пита той и прокарва поглед по собствения си крещящ торс. – Прекрасно, нали?

— Зашеметяващо – смея се и отново гледам към компютъра. Оставям Том да танцува, отивайки до бюрото си.

Вратата на офиса се отваря и вътре влиза жена с кошница, окачена на ръката.

— Ава Уорд? – поглежда към Том и после проследява насочения му към мен молив.

— Здравейте! – казвам, докато тя идва до бюрото ми и поставя кошницата си в края. – Мога ли да ви помогна? – Не я познавам.

Тя дръпва карираната ленена покривка от кошницата и аз проследявам с поглед ръката й.

— Закуска. – Тя се усмихва, поставя хартиен плик пред мен, после отново бърка в кошницата и вади картонена чаша с кафе. – Моето кафе не беше достатъчно добро, затова той ме накара да взема едно от „Старбъкс”. Капучино с двойно кафе, без шоколад и без захар. – Не изглежда впечатлена. – Добър апетит! – с това се обръща и излиза.

Въздъхвам и избутвам хартиения плик настрани. Изобщо не съм гладна, но умирам за кафе. Отпивам и веднага кривя лице от горчивия вкус.

— Уф!

— Всичко наред ли е? – Том се мръщи, поглеждайки към мен през офиса.

— Да. – Ставам и отивам в кухнята, където махам капака на кафето и слагам захар в чашата, после разбърквам добре и отпивам отново. Мънкам от сладко задоволство.

— Кафе за Ава! – Сали влиза в кухнята, размахала чаша кафе от „Старбъкс” към мен. – О? – На лицето й се появява напълно объркано изражение, докато ме гледа как преглъщам топлата сладка течност.

Вдишвам щастливо.

— Доставено благодарение на съпруга ми.

Сали се разтопява.

— Толкова е сладко!

— Не, не беше. Но аз добавих. – Минавам покрай смаяната Сали, връщам се на бюрото си и ровя в чантата, когато чувам звук от джиесема си за получено съобщение.

Ядеш ли си закуската?

Отпивам още веднъж от кафето си и отговарям:

Вкусно!

Без „благодаря”, защото не съм му много благодарна. Усещам гадене, но сладкото кафе успокоява стомаха ми. Нямам възможност дори да оставя телефона си, преди той да издрънчи отново.

Толкова се радвам, че бракът ни се основава на честност.

Инстинктивно вдигам очи и ето го там – държи букет кали и ме гледа свирепо. Не мога да спра дългата въздишка, която се изплъзва от устата ми, докато се отпускам на стола. Джеси тръгва напред и кимва за поздрав на Том и Виктория, а после отпуска мускулестото си тяло в стол от другата страна на бюрото ми и поставя цветята пред мен.

— Яж! – заповядва с равен глас и кимва към хартиения плик, избутан настрани.

— Не съм гладна, Джеси – хленча, но не мога са събера достатъчно сили да му възразя.

Навежда се напред. Изглежда разтревожен, докато ме преценява с поглед.

— Бебче, изглеждаш бледа.

— Чувствам се ужасно – признавам. Сутрешното гадене се появи отново в точния час на деня. Няма смисъл да се преструвам, че ми е добре, защото абсолютно не се чувствам така и явно ми личи.

Джеси се вдига и застава зад стола ми. Навежда се, поставя длан на челото ми и допира с уста ухото ми.

— Топла си.

— Знам – въздъхвам. Притискам буза до устните му и очите ми се затварят. Как може да се чувствам толкова изтощена? – Дано се чувстваш виновен! – казвам тихо. Вината е негова. А аз се самосъжалявам.

Пуска ме и завърта стола ми към себе си. Кляка пред мен и хваща ръцете ми.

— Нека те отведа у дома! – казва, но по умоляващото му лице познавам, че знае, че ще откажа.

— Ще ми мине.

— Ти си невъзможна понякога. – Слага длан на бузата ми. – Бременността те прави раздразнителна и още по-непокорна.

Насилвам се да се усмихна.

— Обичам да те държа на нокти.

— Искаш да кажеш, че обичаш да ме караш да полудявам.

— Това също.

Въздъхва, навежда се и ме целува сладко.

— Моля те, яж! – моли, не изисква. – Може да се почувстваш по-добре.

— Добре – съгласявам се. Готова съм да опитам, въпреки че само при мисълта за храна ми се гади, но няма как да се почувствам по-зле, отколкото съм сега.

Джеси ме поглежда малко изненадан, че не се противя.

— Добро момиче.

Обръща ме към бюрото ми и отваря хартиения плик. Миризмата на бекон удря носа ми и наистина се задавям.

— Не мога. – Затварям плика отново, но той скоро е измъкнат от ръката ми, геврекът е изваден и е поставен на салфетка пред мен. Боря се с непреодолимото желание да изтичам в тоалетната и да тикна пръсти в гърлото си, докато предпазливо чопля крайчето и го вдигам към устата си. Дъвча бавно цяла вечност под зоркия поглед на разтревожения ми съпруг. После преглъщам. Не ми се повдига. – Не може ли да изям само геврека? – Откъсвам друго парче. Не мога да ям бекона.

Джеси ми се усмихва.

— Да. Виждаш ли колко щастлив ме правиш, когато правиш каквото ти се казва?

Не му обръщам внимание и пъхам геврека. Сдъвкам хапките все по-лесно и стомахът ми все по-малко реагира на храната. Джеси просто стои и ме наблюдава, докато унищожавам по-голямата част от закуската си, като оставям бекона и няколко късчета геврек настрани.

— Щастлив ли си? – питам. Знам, че аз съм. Вече се чувствам по-добре.

— Цветът на лицето ти е по-добър. Да, щастлив съм. – Грабва остатъците и ги хвърля в кошчето, после се навежда и допира нос в моя. – Благодаря! – Ухилва се и аз също му се усмихвам. – Работата ми тук е приключила. – Притиска устни към моите. – Сега ще оставя жена си да работи на спокойствие.

— Не, няма. – Присмивам се.

Отдръпва се назад и ми се усмихва наперено.

— Може да те проверя веднъж или два пъти.

— Не, няма. – Отново се присмивам.

— Няма да дам обещание, което не мога да спазя. Патрик тук ли е? – Въпросът му ми напомня, че все още не съм говорила с шефа си за Микаел.

— Не. На срещи е цял ден.

Джеси се изправя и хвърля поглед към косата ми, очевидно търси признак за пръсти в нея. Няма да ги намери, защото Патрик наистина е на срещи.

— Заради теб закъснявам – казва и поглежда към ролекса си.

— Ти си си виновен за закъснението. – Изкъшквам го и вдигам цветята, за да ги потопя във вода. – Върви!

Вдига ръка и тръгва назад.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да. Благодаря! – Наистина съм му благодарна.

Дарява ме с усмивката си, запазена само за мен, намигва, праща ми въздушна целувка и излиза. Оставам с усмивка на лицето ми. Виктория и Сал се усмихват сърдечно, а Том припада зад гърба на моя господар.

Все още са толкова превзети.

* * *

Изкарвам до края на деня, без да повърна закуската си. Чувствам се много по-добре. Джеси ми прати пет съобщения и във всяко ме питаше как се чувствам.

Отговорът ми беше един и същ: по-добре.

Но в последното съобщение има различен въпрос.

Все още съм в имението. Идваш ли? Ще хапнем пържоли.

Последното ме изкушава.

Тръгвам. Х

Събирам си нещата и махвам за довиждане на колегите си. На вратата срещам жена, която държи букет цветя.

— Ава О’Ший? – пита тя. Не е обичайната цветарка, а и ме търси с моминското ми име. Джеси абсолютно никога не би направил това, а и вече ми прати цветя днес.

— Това съм аз – казвам предпазливо. Едва сега забелязвам, че цветята не са кали и изобщо не са свежи. Всъщност са мъртви. Поставя цветята в ръцете ми и пъха папката си в носа ми. Иска да се подпиша за увехнали цветя ли? Размърдвам ръцете си и успявам да надраскам нещо грубо по хартията.

— Благодаря – казва тя небрежно и се обръща да си върви.

Поглеждам към цветята малко объркана.

— Те са увехнали – извиквам след нея.

— Знам – отговаря, но изобщо не е притеснена.

— Мислите ли, че е нормално да доставяте такива цветя?

Тя се обръща и се засмива.

— Имала съм и по-странни поръчки.

Трепвам. Какви? Тя продължава по пътя си, без да си прави труда да ми обясни, затова намирам картичката и я подмятам в ръце, за да я извадя от малкия плик.

ТОЙ КАЗВА, ЧЕ ИМА НУЖДА ОТ ТЕБ. НЯМА.

МИСЛИШ, ЧЕ ГО ПОЗНАВАШ. НЕ ГО ПОЗНАВАШ.