3- До този мъж

АЗ ГО ПОЗНАВАМ. ОСТАВИ ГО!

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Сърцето ми спира да бие в гърдите и едно име изскача в ума ми веднага.

Корал.

Би трябвало да съм обезпокоена, но не съм. Изпитвам собственическо чувство към Джеси. Представям си характерната му бръчка и разкъсвам злобното предупреждение бавно. За коя се мисли тя, по дяволите? Курва, това е тя, нищо повече от нещо, удобно за чукане. Дали отново се е свързвала с Джеси? Дали да го питам и да събудя любопитството му? Не искам да знае за това. Не искам нищо, което да го бутне в пропастта на лудостта. Мога да се справя с празни заплахи. Да го оставя ли или какво? Напъхвам увехналите цветя заедно с картичката в кофата за боклук и тръгвам към паркинга. Отчаяният порив да съм с него внезапно ме завладява.

Спирам рязко, когато виждам, че мястото на паркинга, където оставих моето „Мини” сутринта, е празно. Няма кола. Поглеждам към табелата, която указва етажа, и виждам, че съм на същото място. Така че къде е колата ми, по дяволите?

— Всичко е наред, момиче – чувам ниското буботене на Джон и го откривам, облегнат на прозореца на рейндж ровъра. – Влизай!

— Колата ми е открадната. – Махвам с ръка към празното място и се обръщам, за да проверя дали не си въобразявам разни неща.

— Не е открадната, момиче. Влизай!

— Какво? – Стресната се обръщам към черния мъж, огромен като планина. – Къде е тогава?

На лицето на Джон е изписано изражение, което явно подсказва, че се срамува.

— Шибаният ти съпруг накара да я вдигнат. – Кимва с глава към седалката.

— Занасяш ли ме? – смея се.

Веждите му се появяват над очилата.

— Ти как мислиш? – пита сериозно.

Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя, обикалям колата и се покатервам вътре. Да, той има нужда от мен. Има нужда да ме побърка!

— Може да го удуша – мърморя. Дръпвам колана и го закопчавам.

— Полека с него, момиче! – Джон започва да потропва по волана, докато кара извън паркинга към дневната светлина.

— Джон – започвам със сух тон, – харесвам те, наистина, но освен ако не ми дадеш някаква приемлива причина за невротичното поведение на съпруга ми, няма да приема никаква забележка да карам по-полека с него.

Той се засмива с дълбок, разтърсващ смях, от което на врата му се разкриват бръчките, които пази скрити.

— Аз също те харесвам, момиче – киска се. Бърка под очилата и трие очите си. Никога не съм виждала този голям, заплашителен звяр толкова оживен. Кара ме да се усмихна. Всички мисли за предизвикателни съпрузи и заплашителни бележки скоро отстъпват място на кикотенето ми, но тогава лицето на Джон се изопва прекалено бързо и аз оставам да се смея сама.

Внезапната промяна в изражението му ме изтръгва от истеричния смях.

— Може да стане по-лошо. Смятам, че трябва да ви поздравя! – С глава кимва към корема ми, после отново се вглежда в пътя напред.

— Казал ти е? – питам изумена. Не искам никой да знае все още. Прекалено рано е.

— Момиче, нямаше нужда да ми казва.

— Така ли? – Дали Джон знае за желанието на Джеси да има бебе?

— Не. Прозрението дойде, когато видях страницата на бебешкия отдел на „Хародс” на монитора му. Както и усмивката, която не слезе от лицето на копелето целия ден.

Потъвам в седалката. Мога да си представя как кара Зоуи да доставя всякакви луксозни бебешки стоки. Мога също да си представя лицето й, когато Джеси й тикна последния си списък за пазаруване, като се има предвид, че едва се беше запознала с мен, и ми беше осигурила зашеметяващата вечерна рокля за годишнината, а само след няколко седмици трябваше да ми търси сватбена рокля. Не след дълго ще й се наложи да търси рокля за кръщенето на бебето ни. Какво ли ще си помисли? Принудителен брак, ето какво. Ще реши, че сме бързали толкова, защото той ми е надул корема. Точно това ще си помислят всички останали, включително родителите ми и Дан. Колко време мога да чакам, преди да им кажа?

* * *

Джон паркира пред имението и аз не губя време, а скачам от рейндж ровъра му и тръгвам нагоре по стълбите.

— В кабинета си е – обажда се той.

— Благодаря, Джон. – Използвам ключа си и минавам през вратата. Отправям се към задната част на имението, като минавам през лятната стая. Усмихвам се при внезапно настъпилото мълчание. Хвърлям поглед към събралите се жени, всички с питие в ръка и всички с вкиснати лица. – Добър вечер! – Усмихвам се весело и получавам хор от мърморене в отговор. Усмивката ми става още по-широка при мисълта как всички тези лица ще се вкиснат още повече, когато научат за бременността ми. Самодоволна съм.

Когато доближавам кабинета на Джеси, вратата се отваря и оттам излиза мъж, който изглежда едновременно напрегнат и облекчен. Това е Стив. Изглежда различно – напълно облечен и без камшик в ръката. Заковавам се на място напълно шокирана. Вече не изглежда толкова наперен.

— Здрасти! – запъвам се. Изненадата явно личи в тона ми.

Той вдига очи и се усмихва малко засрамено.

— Ава!

Зяпам го и осъзнавам, че е грубо, но не съм сигурна какво да кажа. Няма натъртвания или синини около очите, не куца и не изглежда така, сякаш му е било предложено да избира между погребение и кремация.

— Как си? – питам, след като не мога да измисля нещо по-умно, което да кажа.

— Добре съм. – Пъхва ръце в джобовете на якето си и, изглежда, се чувства не по-малко неудобно. – Ти?

— Добре съм. – Това е неловко. Последния път, когато го видях, той ме беше вързал и ме налагаше с камшик. Беше наперен и мазен, но сега няма и следа от този мъж. – Бил си при Джеси?

— Да – смее се. – Избягвах това достатъчно дълго. Трябваше да се извиня.

— О? – Отново нищо мъдро не излиза от устата ми. Стив изглежда достатъчно искрен, но ако аз бях мъж и Джеси искаше кръвта ми, мисля, че щях да се изправя пред срама да пълзя, което Стив несъмнено е направил. Ако не беше пълзял, сега нямаше да може да върви. Може да са минали няколко седмици, но знам, че Джеси тихо кипеше от гняв по този повод.

— Трябва да се извиня и на теб – запъва той на думите. – Да, ъ… Аз… аз… съжалявам.

Поклащам глава. Аз съм тази, която е засрамена сега. Аз поисках да ме нашиба. Аз го накарах. Трябва да се чувствам разкаяна за това, че го осъдих на сигурно унищожение.

— Стив, не трябваше да го искам от теб. Беше моя грешка.

— Не. – Той се усмихва, но този път мило. – Вървях по ръба прекалено дълго, самозабравих се и загубих уважение към жените, които ми се доверяваха. Ти всъщност ми направи услуга, но, разбира се, ми се иска да не те бях наранявал.

Усмихвам се.

— Ще приема твоето извинение, ако ти приемеш моето.

Вади ключовете от колата си от джоба и тръгва.

— Прието. Ще се видим.

— Ще се видим – отговарям след него.

Влизам в кабинета и заварвам Джеси на колене насред пода. В главата ми моментално нахлуват болезнени спомени. Но той е напълно облечен в костюма си и пред него има купища и купища документи, пръснати по пода. Вдига поглед и сърцето ми се свива от мъчителното изражение на красивото му лице. Бръчката му е дълбока.

— Хей! – Затварям вратата и изражението му се променя от умствено изтощение до доволство за част от секундата.

— Ето го красивото ми момиче. – Сяда на задника си със свити колене и стъпала на пода. Отваря ръце. – Ела тук! Имам нужда от теб.

Приближавам се бавно.

— Имаш нужда от мен или имаш нужда да оправя всичко това заради теб?

Нацупва се и махва нетърпеливо с ръка.

— И двете.

Сядам между бедрата му и се намествам, докато гърбът ми опира в гърдите му. Обгръща раменете ми и пъхва нос право в косата ми за едно дълго и дълбоко вдишване.

— Как се чувстваш?

— По-добре.

— Добре. Не ми харесва да те виждам неразположена.

— Тогава не трябваше да играеш подмолно и да ми надуваш корема – отвръщам сухо и си спечелвам сръчкване от крака му. – Видях Стив да си тръгва.

— Ммм… – мънка и гризе меката част на ухото ми.

— Предложи ли му да избира между погребение и кремация? – Усмихвам се, когато отново ме сръчква.

— Всъщност му предложих маслинена клонка. Сарказмът не ти отива, жено.

Оставам безмълвна. Щях да заложа живота си на неизбежната смърт на горкия

Стив.

— Какво те направи толкова разумен?

— Винаги съм разумен. Ти, красиво момиче, ти си неразумната.

Не си правя труда да го предизвиквам. Дори не се присмивам и не се смея, но малкият му коментар ми напомня за нещо.

— Какво е толкова разумното в кражбата на колата ми? – питам. – И как успя без никакъв ключ?

— Изтеглиха я с камион – отговаря без никакъв срам или обяснение.

Протягам ръка и хващам няколко документа само за да не отвърна на нелепото му твърдение, че не съм разумна.

— Как мина денят ти? – пита.

Опитвам се да избегна лекото напрягане на тялото ми. Присмивам се на себе си за моменталната реакция да се измъкна от прегръдката му, за да не го усети. Напоследък е толкова отпуснат, затова не искам да го тревожа с банални и празни заплахи от бившата му отритната любовница.

— Плодотворно. Да започваме ли?

Джеси пъшка, но ме пуска.

— Предполагам.

През следващия час подреждаме безкрайни документи, сметки, договори и фактури. Подредила съм всички по дата, натрупала съм ги на спретнати купчини и съм ги захванала с ластици. Джеси се свлича в стола си и започва да си играе с компютъра, а аз гледам, докато хващам последния куп документи. Води мишката по екрана, а бръчката прорязва челото му. Любопитна съм и ставам, за да видя в какво е толкова погълнат, въпреки че подозирам, че вече знам. Докато обикалям бюрото му, той ми хвърля стреснат поглед и бързо изключва монитора.

— Вечеря? – изправя се.

Поглеждам го подозрително, навеждам се през него и включвам монитора. Както си помислих – бебешки неща навсякъде. Отворени са много прозорци и в дъното виждам всеки производител на бебешки принадлежности, за който можете да се сетите. Има дори страница, посветена на органични пелени. Обръщам лице към него с въпросително изражение, но не мога да му се сърдя, особено когато свива глуповато рамене и започва да дъвче долната си устна.

— Правя само малко проучване. – Поглежда надолу и започва да трие обувка в килима. Разтопявам се в краката му. Бих могла да го прегърна. И го правя. Прегръщам го здраво и усещам вълнението му.

— Знам, че се вълнуваш, но може ли да не казваме на други хора?

— Искам да изкрещя – оплаква се той, – да кажа на всички.

Никога няма да познаете, че това е същият мъж. От арогантен, самомнителен задник в деня, в който го срещнах точно в този кабинет, той се е превърнал в това?

— Знам, но съм бременна едва от няколко седмици. На лош късмет е. Жените обикновено изчакват до първия ултразвук поне.

— Кога е първият ултразвук? Ще платя. Ще направим един утре.

Засмивам се и се дръпвам.

— Прекалено рано е за ултразвук, а и така или иначе трябва да го направят в болницата.

Поглежда ме така, сякаш току-що ми е поникнала още една глава.

— Няма да раждаш бебето ми в държавна болница!

— Аз…

— Не, Ава. Това не подлежи на обсъждане. Точка. – Това е онзи тон, за който знам със сигурност, че не трябва да предизвиквам. – Никога! Няма начин – поклаща глава. Очевидно е ужасен от мисълта.

— Какво мислиш, че ще направят?

— Не знам, но няма да им дам възможност. – Хваща ръката ми и ме повежда извън кабинета си.

— Ти плащаш данъците си, аз също. Привилегия е да имаме Национална здравна служба. Трябва да си благодарен.

— Благодарен съм, чудесно е, но няма да се възползваме от услугите й. Точка.

— Невротичен си – мърморя и поглеждам към него ухилена.

Той също ми се усмихва, въпреки че явно се опитва да остане сериозен.

— Малко – отговаря. – Харесвам роклята ти. – Поглежда към предната част на бежовата ми тясна рокля и аз също поглеждам натам.

— Благодаря.

— Искам да ти покажа нещо. Ела! – Отваря вратата, поставя ръка на кръста ми и ме повежда.

— Какво? – питам. Оставям се нежно да ме избута от кабинета и напред по коридора.

Любопитна съм и също така се чувствам леко… задъхана. Само от няколко прошепнати думи и от ръката му върху тялото ми започвам да се моля наум за него. Може би е виновна бременността, но може да е и той. Не, последното е, сигурно, но комбинацията може да е изцяло нов куп от сексуални проблеми.

Минаваме покрай членовете на имението в лятната стая. Джеси кима, аз се усмихвам сладко, докато вървим към стълбите, качваме се и отиваме до края на коридора до разширението.

Джеси отваря вратата на най-последната стая. Същата, от която избягах. Същата, в която седях на задника си и правих скици, и същата, в която Сара ме предупреди. Не харесвам особено тази стая, но ахвам, когато Джеси ме избутва през вратата и пред мен се разкрива изцяло нова гледка.

Вече не е празна черупка от груба мазилка и необработен дървен под. Вече е пищно пространство, украсено с великолепни материали изцяло в черно и златно. Предпазливо обикалям наоколо, оглеждам се и попивам зашеметяващото помещение. Огромното легло, което скицирах, е оживяло и доминира в стаята, облечено в бледозлатен сатен с огромна черна дантелена кала, избродирана в материала. Прозорците са украсени с тежки златни пердета от същия материал, а подът е мек под краката ми. Поглеждам надолу и откривам, че стоя върху огромен плюшен килим, толкова дебел, че не виждам горната част на обувките си. Прокарвам поглед по стените. Тапетът, който избрах, е на едната стена, а другите три са боядисани в мътно златно, за да подхождат на покривката на леглото и на пердетата. Стаята е почти точно копие на моята груба скица.

Обръщам се с лице към Джеси.

— Ти ли направи това?

Той затваря тихо вратата.

— Дадох на един човек твоята скица и му казах да я пресъздаде. Близо ли е?

— Да. Кога? – питам.

— Не е важно кога. Важно е дали я харесваш. – Опитва се да прецени реакцията ми. Изглежда малко предпазлив, а може би дори и малко нервен.

— Съвършена е.

Бил е нервен, защото току-що видимо се отпусна.

— Наша е.

Очите ми се разширяват леко.

— Наша ли? – Какво има предвид с това? Да не иска да живеем тук? Няма да живея тук.

Сигурно е доловил тревогата на лицето ми, защото се усмихва нежно.

— Никой никога не е бил в тази стая и никой никога няма да бъде. Това е нашата стая. Ако работя и ти си с мен, може би ще искаш да спиш или да почиваш.

— Имаш предвид, когато съм с подути глезени или изтощена от носенето на прекалено голяма тежест? – Внезапно се замислям, че ще имаме бебе и че създаваме семейство, а имението постоянно ще присъства в живота ни. Бащата на моето бебе притежава секс клуб. След като родя бебето, няма да искам да го водя тук, а след като ще се налага Джеси да работи, ще го виждам рядко. И той ще ни вижда рядко. Тези ужасяващи мисли, всяващи несигурност, все още ги потискам дълбоко в себе си, но внезапно осъзнавам, че те ще станат реалност и ще ме запратят обратно с няколко стъпки назад в отношенията ни. Джеси никога няма да продаде това място. Вече го е потвърдил. Това е рожбата на Кармайкъл.

— Искам да кажа, че ако имаме нужда от стая, ще бъде тази – казва тихо.

Не искам да имаме нужда. Ако никога не сме тук, няма да ни трябва. Но не го казвам. Направил си е целия този труд заради мен, затова откъсвам поглед от замислените зелени очи на Джеси към бледозлатните стени. Няма украшения, няма картини или декоративни предмети.

Освен кръста.

Очите ми остават вперени в огромното дървено разпятие и забелязвам, че във всеки край на хоризонталното парче дърво, което се намира на две трети нагоре по стената, има окови – лъскави, златни, сложно гравирани парчета метал, завинтени в далечните краища, за да държат нещо на място.

За да държат човек.

Бавно поглеждам към Джеси и виждам, че ме наблюдава внимателно и оценява реакцията ми за това произведение на изкуството.

— Защо това е тук? – питам тихо.

— Защото аз поръчах да бъде тук. – Той също говори тихо. Ръцете му са пъхнати в джобовете му и краката му са леко разкрачени.

— Защо?

— Мисля, че може… да помогне. – Очите му потъмняват и дъвче устната си.

Да помогне ли? С какво? И как би могло едно дървено разпятие да помогне с проблемите, които имаме, дори сега да не съм сигурна за какво имаме нужда от помощ? Но объркването ми не попречва на сърцето ми да учести ударите си. Джеси стои там, погълнат от намерението, изписано по лицето му, което спира дъха ми и

създава хаос в жизнените ми показатели.

— За какво ни трябва помощ? – Гласът ми е дрезгав шепот, изпълнен с желание и копнеж.

Всичките ми жизнени показатели се ускоряват допълнително, когато Джеси тръгва бавно към мен.

— Ти искаш груб секс – казва тихо, – а аз не се чувствам много удобно, когато носиш моето бебе. – Сваля обувките и чорапите си, после смъква сакото от раменете си и го полага върху леглото. – Затова мислих внимателно и измислих компромисно чукане.

Усещам, че не мога да дишам спокойно, и по някаква причина, незнайна за мен, аз отстъпвам назад. Не знам защо, вярвам му, но съм малко шокирана от очевидното му намерение.

— Не разбирам.

Джеси вдига ръце и дръпва вратовръзката си, после бавно разкопчава ризата си.

— Ще разбереш. – Оставя ризата си отворена. Дразни очите ми само с малка видима част от плътта си. Минава през стаята, отваря вратата на един шкаф и се занимава с нещо. После цялата стая се изпълва с бавна набираща сила музика, която кара тялото ми да изтръпва.

Вцепенявам се.

— Какво е това? – питам. Джеси бавно тръгва към мен, стига до мен и аз усещам дъха му.

— Това е „Сексуално” на Амбър – казва нежно. – Подходящо е, не мислиш ли?

Не мога да не се съглася, но сякаш съм онемяла и не мога да кажа нищо.

— Не е нужно винаги да е грубо, Ава. Аз командвам, независимо от начина, по който те имам. – Избутва ме нежно назад, докато не заставам пред кръста. – Ти не харесваш грубия секс. А това, че те обладавам безпардонно – гласът му е нисък и говори убедително. И би трябвало. Той е напълно прав. Това е властта, която има над мен, не само силата на тялото му.

— И никога повече ли няма да ми начукаш разума? – питам също толкова ниско, но не толкова сигурна.

Усмихва ми се леко.

— Ще ми се противопоставяш ли отново?

— Вероятно – прошепвам.

— Тогава ще го правя без абсолютно никакво съмнение, изкусителко моя. – Поставя пръст под брадичката ми и повдига лицето ми към своето. – Ако искам да те чукам грубо и да те карам да пищиш, ще го направя. Ако искам да правя любов с теб, Ава, и да те карам да мъркаш, тогава ще го правя. – Нежно ме целува. Очите ми се затварят и дъхът ми секва. – Ако искам да те вържа на кръста, ще го направя. – Пресяга се зад гърба ми и лениво смъква ципа на роклята ми докрай, после я дръпва надолу и я смъква, за да ми помогне да изляза от нея. Вдига се отново, хваща ръката ми и целува брачната ми халка. – И ти си моя, затова ще правя с теб каквото поискам.

Очите ми все още са затворени и главата ми е сведена надолу. Дишането ми е слабо и плитко, ушите ми са наситени с чувствените звуци на спокойната музика, а плътта ми крещи за докосването му. Каквото и да иска, да го прави. Както и да иска да ме обладае.

Усещам как сваля сутиена и бавно вдига ръката ми, за да я закопчае със златните окови. Те щракват около китката ми и Джеси отново ме целува, после бавно насочва свободната ми ръка към другата златна белезница.

Вече съм вързана, разпъната на кръста и изложена на неговата милост. Но съм в пълна безопасност и се чувствам напълно удобно.

— Погледни ме, бебче! – прошепва и погалва бузата ми.

Тежките ми клепачи се повдигат и съм парализирана от тъмните зелени езера, изпълнени с чиста любов.

— Кажи ми, че никога не си правил това! – давам гласност на единствената разсейваща мисъл, която трови ума ми. Времето, което прекарах в общата стая, не ме остави с впечатление за такава близост между двама души и силни чувства, определено не носеше елемент на любов. А ние изпитваме тази силна любов.

Джеси плъзва ръка на тила ми и ме дръпва напред леко, за да доближим лица колкото можем, без да се докосваме.

— Никога. – Нежно притиска устни в моите и аз притварям клепачи. Отварям устни с готовност, но не бясно. Чувствам се спокойна и ведра, докато той бавно движи езика си в устата ми – върти, ближе и го изтегля, преди отново да го гмурне навътре и да продължи бавно да ме прелъстява. Неспособността ми да се движа изобщо не ме притеснява. Той държи врата ми здраво и ме целува така, сякаш съм от стъкло, а аз не го докосвам физически. Устата му ми дава всичко, от което се нуждая. Нямам желание да искам по-груб контакт. Случващото се в момента е просто съвършено.

Провлачва устни до ухото ми и прокарва език по меката част. Притискам бузата си към него, а леко наболата му брада ми и толкова позната и ми действа успокояващо. Цялата тръпна, всяка частица от тялото ми жужи от еротичните движения на устните му. И тогава Джеси се отдръпва.

— Очите, бебче!

Отварям очи с усилие и гледам как той сваля ризата си. Леко загорялата, идеално оформена гладка плът изпълва очите ми и аз обхождам с поглед цялата ширина на твърдите му гърди, корема и белега му. Гледката ме кара да се размърдам на токчетата си и ми се иска изобщо да не бях вързана. Но Джеси бързо ме разсейва от нуждата да положа ръце върху него, когато разкопчава копчето и ципа на панталона си и го избутва надолу по силните си бедра.

Джеси стои над мен гол и изключителен. Вече не съм спокойна и ведра. Боря се с инстинкта да се измъкна от белезниците и да бъда притисната в него. Сигурно усеща, че всеки миг ще загубя контрол, защото се притиска към тялото ми и поглежда надолу към отчаяните ми очи.

— Остави музиката да проникне в теб, Ава! Овладей се!

Опитвам се, но е прекалено трудно, след като голото му мускулесто тяло е притиснало вързаното ми тяло.

— Не мога – признавам безсрамно. Не ме е срам. Погълната съм. Отново затварям очи и се опитвам да му се подчиня. Внезапно усещам как ръцете ми се стоплят и осъзнавам, че дланите му са обгърнали юмруците ми. Отпускам ги безмълвно, за да му покажа, че съдействам. Той ме пуска, после леко прокарва пръсти по вътрешната страна на ръцете ми. Кожата ми настръхва при този допир, а Джеси стига до гърдите ми и обгръща и двете в дланите си. Очите ми още са затворени, но знам, че той ме приближава. И тогава усещам несъмнената горещина на устата му, напълно обгърнала дясната ми гърда. Тактиката му е прецизна. Засмуква дълбоко, завърта език бавно и се отдръпва, за да целуне зърното, после повтаря – засмукване, завъртане, целуване. Отпускам глава назад и стена с нисък и дрезгав глас. Попивам нежните движения с тиха въздишка и напълно отпускам глава. Между бедрата ми се е зародило жужене, което преминава в стабилно и постоянно туптене.

Усещам как зъбите му стискат болезнено зърното ми и повдигам глава с тих вик. Джеси не ме пуска, въпреки че очевидно ми причинява болка. Просто гледа през дългите си мигли как се мъча да се справя с натиска. Не отстъпвам. Няма да му кажа да спре, затова потискам болката и посрещам втренчения му поглед с решителност. Когато се усмихва, знам, че съм се справила добре. Зърното ми е освободено и кръвта нахлува обратно в него, а Джеси го засмуква отново и го връща към живот. Пъшкам тихо.

— Моето красиво момиче се учи да се контролира – размишлява Джеси, докато смъква бикините по бедрата ми и потупва глезените ми последователно, за да ги вдигна. Целува тялото ми – между гърдите, по шията и отново се връща на устните ми, после ме обгръща нежно и бавно пъхва два пръста в мен. Задъхвам се моментално. – Шшшт! – прошепва. – Попий усещането, Ава! Усети всяка частица удоволствие, с която те дарявам! – Измъква пръстите си и после отново ги пъхва дълбоко. Може да е премерен и нежен, но мускулите ми се стягат около него свирепо. И тогава изважда пръстите си, но преди да успея да изразя оплакването си, усещам влажната глава на члена му да среща върха на моя клитор. Не пропускам да поема остро въздух, но съм прекалено опиянена от горещото му докосване, за да му кажа да се контролира. Би ми харесало да му го кажа. Джеси прокарва твърдата си хлъзгава глава през мен, приближава лице до моето и диша тежко върху устните ми. Очите ни се срещат и се гледаме с обожание. Той бавно и нежно ме целува. Това е страстна целувка, пълна с жар и отдаденост.

Този път и двамата стенем, и двамата сме задъхани и двамата се помръдваме на място, за да се закрепим.

— Ръцете ти добре ли са? – мърмори в устата ми.

— Да.

— Готова ли си да те обладая, Ава? Кажи ми, че си готова!

— Г отова съм.

Джеси се навежда и се бави.

— Отвори очи за мен, бебче!

Изпълнявам веднага. Като с магнит са привлечени точно там, където трябва да гледам. Съзерцавам как, без да бърза, нахлува във влагалището ми и се плъзга в мен.

— Боже! – шепна. Не откъсвам очи от неговите, не искам да наруша тази невероятна близост.

— Исусе! – Поклаща глава съвсем кротко и по челото му се появява блясък на пот, когато хваща задната част на бедрата ми и ги вдига към тесните си хълбоци, после се отдръпва и нахлува напред с нисък, гърлен стон. Отпуска глава и залепва уста върху шията ми. Отпускам глава настрани и затварям очи, докато той лениво ближе врата ми и завършва с нежна целувка под ухото ми. – Аз определям ритъма – прошепва, – а ти ме следваш.

Думите му ме карат да преглътна трудно и да извърна глава към него. Улавям устните му и го боготворя, докато той буквално ме изпраща в блаженство с последователните, спокойни и контролирани движения на таза си.

Вътре, вън. Вътре, вън. Вътре, вън.

Когато телата ни са слети, не съществува нищо и никой друг. Обградени сме от успокояващата музика, и двамата сме спокойни, но и двамата сме лепкави, плъзгаме се един срещу друг и напълно сме изгубили ума си от удоволствие.

Той се отдръпва и нахлува отново. Изпълва ме докрай, и то не само с всеки съвършен удар. Сърцето ми също е пълно. Пълно е със свирепа, могъща и неумираща любов.

Нахлува напред, но този път чувам ясно рязкото му вдишване.

— Ще свършиш. – Думите ми излизат с тиха въздишка.

— Още не! – Стиска очи и бръчката му заема цялата ширина на челото му, но той продължава да поддържа стабилен ритъм. Владее се забележително, но аз бързо достигам до кулминация, която се опитвам да овладея. Само един поглед към лицето му и усещам напрежение по цялото ми тяло и вече се тревожа, че ще свърша преди Джеси.

Задъхвам се и притискам устните му. Този път аз го дразня, а той ме приема нетърпеливо. Езикът му се стрелка в устата ми и повтаря моите кръгове. Впива пръстите си в задната част на бедрата ми и ме повдига малко по-високо, за да има повече стабилност. Тласка члена си в мен здраво и извиква. Откъсвам се от устните му и се сгушвам в извивката на врата му с потиснат вик, разтърсвана от трескави спазми. Джеси завърта твърдо, оттегля се бавно и отново се тласка напред, напълно овладян.

— По дяволите! – мърмори тихо, отдръпва се назад и нахлува точно и изкусно един последен път.

— Джеси! – Захапвам рамото му силно, докато цялото ми тяло пулсира от помитащия оргазъм. Той извиква и стиска бедрата ми, докато свършва. Усещането за изгарящата му същност ме изпълва, стопля ме и ме прави завършена. Главата ми е замаяна и отпусната, но странно, чувствам се по-силна от всякога.

Лицето му е заровено във врата ми, а моето в неговия. Въпреки сравнителното спокойствие по време на любенето краят не беше спокойно преминаване в оргазъм, но и не беше обезумяла експлозия. Току-що сме открили средата – съчетание от искрения нежен Джеси и от властния секс господар, когото обичам.

— Това беше съвършено – прошепвам в ухото му. Имам нужда да го докосвам, но не е нужно да го казвам. Той вече ме държи с една ръка, а с другата се пресяга, за да ме освободи. Въпреки леката болка и липсата на жизненост в крайниците ми все още намирам сили да се пресегна към силните рамене на Джеси. Обгръщам го напълно. Стягам бедрата си около него и се сгушвам с лице върху рамото му, докато ме отнася до леглото и ме полага върху него, като остава отгоре ми. Усещането за хладния сатен по горещия ми лепкав гръб е добре дошло. Забелязвам, че Джеси не отпуска цялата си тежест върху мен, вместо това леко се надига над корема ми.

— Харесва ли ти стаята ни? – пита, заровил лице в косата ми.

Усмихвам се.

— Ще поставим ли и люлка тук, вътре? За случаите, в които водим и бебето в

имението? – Въпросът ми е достатъчен, за да посее семето, и ако съдя по застиването на отпуснатото му тяло, то бързо ще покълне.

Джеси бавно се надига и се обръща настрана, положил глава на дланта си. С върха на пръста си започва да прави кръгове около пъпа ми, докато самият той ме изучава.

— Сарказмът не ти отива.

Правя най-невинната си физиономия. Знам, че няма да има голямо значение. Джеси е схванал малката ми игра.

— Само питам.

Бавно повдига вежди и сериозно гледа надолу по тялото ми, докато прави бавни кръгове с пръста по корема ми.

— Вече имаш коремче.

Свивам се на матрака с обидено сумтене.

— Не бъди глупав! Едва съм заченала.

— Не съм глупав. – Разперва ръка върху корема ми и го погалва леко. – Много малко, но е тук. – Навежда се и целува корема ми, после отново подпира глава на сгънатата си ръка. – Познавам това тяло и знам, че се променя.

Намръщвам се и поглеждам надолу, но той ми изглежда съвсем плосък. Привиждат му се разни неща.

— Както кажеш, Джеси. – Няма да споря след този идеален миг, въпреки че ми се иска да го тупна, задето намеква, че съм качила килограми.

Навежда се отново и приближава уста до корема ми.

— Виждаш ли, фъстък? Майка ти се учи кой командва.

— Не фъстък! – Вдигам глава и му се мръщя свирепо. Джеси ми се усмихва. – Измисли друго име! Няма да наричаш детето ни като нещо отвратително, по което си вманиачен и което поглъщаш ежедневно.

— Вманиачен съм по теб. И също така те поглъщам ежедневно. Но не мога да наричам бебето ни непокорна малка изкусителка.

— Да, това би било грешно. Но можеш да го наричаш бебе. – Този път аз се усмихвам.

Джеси скача, възсяда хълбоците ми и приковава китките ми, но без да се отпуска върху корема ми.

— Нека наричам бебето ни фъстък!

— Никога!

— Вразумително чукане?

— Да, моля! – отговарям с прекалено много надежда и усмивката ми се разширява.

Той се засмива и ме целува непорочно.

— Бременността те прави чудовище. Ела! Съпругата ми и фъстъкът сигурно са гладни.

— Твоята съпруга и бебето са много гладни.

Зелените му очи проблясват. Джеси ме вдига от леглото и ме облича, после надява боксерките, панталоните и ризата си. Заставам пред него и махам ръцете му от яката. Започвам да го закопчавам, докато той ме наблюдава тихо. Пресягам се през гърба му, за да натъпча ризата в панталона, и отпускам буза върху гърдите му, докато отделям време да го приведа в приличен вид.

— Колан? – питам и се отдръпвам. Джеси се навежда и го вдига от пода, после ми го подава с развеселена усмивка. Също му се усмихвам, взимам колана и започвам да го провирам през гайките на панталона, после го закопчавам. – Готов си.

— Не, не съм. – Кимва към обувките си. – Ако ще вършиш някаква работа, върши я както трябва!

Пренебрегвам наглостта му и го бутвам да седне в края на леглото. Коленича пред него, подпирам задник на токчетата си и започвам да му обувам чорапите.

— Така добре ли е, господарю? – дръпвам няколко тъмноруси косъма в долната част на крака му.

Той подскача.

— Мамка му! – Протяга ръка надолу и разтрива пищяла си. – Нямаше нужда от това.

— Не бъди безочлив! – отвръщам сухо. Обувам му обувките и после се изправям.

Джеси става, грабва сакото си и натъпква вратовръзката в джоба, като през цялото време ми се мръщи.

— Наистина си чудовище.

Усмихвам се сладко, което кара бръчката му да се изглади и устните му да трепнат.

— Готов ли си? – питам.

Той поклаща глава, поема ръката ми и ме повежда извън стаята и надолу към бара. Поставена съм на обичайния ми стол и Марио пристига при нас след миг.

— Госпожо Уорд! – Веселият му акцент измъква обичайния отговор от мен.

Усмихвам се.

— Марио, наричай ме Ава! – гълча го леко. – Как си?

— Ах! – Мята кърпата на рамото си и се навежда напред. – Много съм добре. Какво ще искате?

— Две води! – намесва се бързо Джеси. – Само две води, моля те, Марио!

Хвърлям критичен поглед към съпруга си, който се е настанил на стола до мен.

— Може да искам малко вино с вечерята.

Изобщо не е смутен от укорителния ми поглед. Всъщност дори не поглежда към мен.

— Може да искаш, но няма да пиеш изобщо. Две води, Марио! – този път не моли главния барман, а нарежда и ако съдя по предпазливия поглед на Марио, който подскача между мен и Джеси, той повече няма да ми дава възможност да избирам. Изчезва към редицата хладилници, подредени в задната част на бара, а аз гледам кръвнишки Джеси, но той все още отказва да ме погледне. Вместо това прави знак на Пит да дойде.

— Две пържоли, Пит! Едната средно, другата добре опечена. Но никаква кръв.

Объркването по лицето на Пит е очевидно, а учуденото ми изражение също трябва да е явно.

— Ъ… Да, господин Уорд. Салата и пресни картофи? – пита Пит. Усещам озадачения му поглед върху шокираното ми лице, но съм твърде заета да гледам втренчено моя невъзможен съпруг, за да го укоря с поглед.

— Да, само се погрижи едната пържола да е добре опечена! – Джеси приема бутилираната вода от Марио и започва да налива моята в чаша. – Има ли яйца в дресинга за салатата?

Направо се давя в кашлица, не че има някакво значение. Джеси просто гледа Пит с очакващо вдигнати вежди. Горкият Пит няма представа какво става.

— Не съм сигурен. Да проверя ли?

— Да. Ако има, остави салатата с добре препечената пържола без дресинг!

— Добре, господин Уорд.

Марио се отдръпва, както и Пит, и оставаме сами на бара – аз в зашеметено мълчание, а Джеси се прави на зает с наливането на водата, за да не погледне смаяната си съпруга. Знае, че го зяпам тъпо, адски добре го знае.

Обръщам се отново към бара, спокойна и невъзмутима, но тихо кипя. Той просто не може да се спре.

— Ако не отидеш в кухнята, не промениш поръчката ми и не ми донесеш чаша вино, ще съм с една стъпка по-близо да се преместя при моите родители до края на тази бременност. – Знам, че вече ме гледа. Усещам как шокираните му зелени очи пробиват дупки в профила ми. Вземам чашата с вода и бавно се обръщам с лице към него. – Няма да ми налагаш как да се храня, Уорд.

— Вече се напи, докато беше бременна – изстрелва тихо. Той не е щастлив, нито пък аз.

— Бях ти бясна – гласът ми все още е спокоен, но се чувствам и малко виновна.

Веждите му подскачат нагоре.

— Значи си решила да си го изкараш на моето бебе?

Попивам негодуванието, което се излива от него.

— Продължаваш да казваш „моето бебе”. То е „наше”.

— Това имах предвид.

— Значи не се тревожиш за мен. Вече не става дума за моята безопасност. – Наблюдавам го внимателно и преценявам реакцията му към думите ми.

Шокирала съм го, защото не отвръща с контраатака. Просто свирепо дъвче долната си устна и зъбните колелца на ума му препускат с милион километра в час. Най-накрая клюмва и се извърта настрани от мен на стола си. Ръцете му се гмурват право в рошавата му тъмноруса коса.

— По дяволите! – ругае тихо. – Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му!

— Сериозна съм, Джеси – подсилвам заплахата си. Искам той да разбере, че няма да се примиря с това. Сгреших, когато се напих, знаейки, че съм бременна, но беше в резултат на това, което този мъж прави с мен, на това, което този мъж пали в мен. Няма повече да се напивам, но една малка чаша червено вино няма да навреди, а средно опечената пържола е безобидна. Дори няма да започвам с яйцата.

Виждам как стиска очи и поема дълбоко въздух, после се обръща към мен. Взима водата ми и я поставя на бара, после поема ръцете ми в своите.

— Съжалявам.

Едва не падам от стола.

— Наистина ли? – Не мога да скрия изненадата в гласа си. Въпреки че го заплашвах с пълна увереност, изобщо не вярвах, че ще си вземе някаква бележка.

— Да. Съжалявам. Ще трябва да свикна с това.

Смея се.

— Джеси, това е нещо, с което е достатъчно трудно да се справя и без да се занимавам с властен маниак. Не е нещо, което съм планирала или обмисляла. Няма нужда да си по петите ми и да анализираш всяко мое движение, да следиш всичко, което минава през устните ми. Моля те, не го прави по-трудно, отколкото вече е! –

започнах със смях, но завършвам малката си реч напълно сериозна. Убедена съм във всяка дума и той го знае. Разкаяните му очи го потвърждават.

Знам, че той не може да се спре, но трябва. Трябва да успея да го убедя и тогава вероятно ще може да се отпусне. Това е амбициозна мисъл, след като той едва се е научил да контролира предизвикателното си поведение, когато става дума само за мен.

Въздишам тежко, изправям се и заставам между краката му.

— Искам бебето ми да има баща. Моля те, опитай се да намалиш риска от инфаркт, предизвикан от стрес, като се отпуснеш малко! – Целувам всяка част от лицето му, която мога да стигна, и той ми позволява.

— Хмм… Ще работя по това, бебче. Наистина се опитвам, но не може ли да постигнем поне компромис?

— Какъв?

Усещам как ръката му се плъзва по главата ми и хваща косата ми, като отдръпва устните ми от неговите.

— Моля те, не пий! – Очите му ме умоляват и бързо осъзнавам колко важно е това за него. Той е възстановяващ се алкохолик, въпреки че няма да го признае. Би било егоистично да пия дори при нормални обстоятелства. А докато нося бебето му, би било много повече. Би било жестоко.

— Няма – съгласявам се. Облекчението, което се изписва по лицето му, ме кара да се почувствам ужасно, наистина много ужасно. – Върви и ми поръчай средно опечена пържола! – Целувам бързо устните му и се отдръпвам, за да седна отново на стола си. – И бих искала дресинг в салатата си – кимвам.

Джеси бързо погалва бузата ми и ме оставя на бара, за да отиде и да изпълни задължението си и да осигури на съпругата си средно опечена пържола.

Очите ми шарят из помещението и забелязвам, че е пълно – нещо, на което не бях обърнала внимание, когато Джеси ме донесе тук и докато бяхме заети да се нападаме един друг, а след това да се сприятеляваме. Дали са чули всичко? Боже, дали току-що сме разкрили пред бар, пълен с членове на клуба, че чакам бебе? Очите ми се стрелват през различни групи, всички пият и бъбрят, но любопитният интерес, който ме обгражда винаги, когато съм тук, присъства. Забелязвам Наташа в ъгъла и съм ужасена, когато очите й се спускат към корема ми. Лицето ми се сгорещява и аз се обръщам бързо към бара, за да избегна любопитния вторачен поглед. Невероятно лесно е да забравим, че светът е около нас, когато сме толкова увлечени един от друг, независимо дали се караме, дали се сприятеляваме, или просто планираме да получим своята доза от другия.

— Добър вечер, Ава! – сдържаният тон на Дрю привлича вниманието ми и аз съм повече от смаяна да го видя в дънки. Официалната му риза е затъкната и черната му коса е перфектно подредена както винаги, но дънки?

— Здравей! – Не мога да откъсна поглед от него, обхождайки с очи тялото му от горе надолу, и когато Дрю се размърдва неловко, осъзнавам, че ме е хванал как го проучвам. Бързо се отърсвам от грубото си поведение. – Как си?

— Добре. А ти? – Кимва на Марио, който бързо взима бира от хладилника и я донася на Дрю.

— Страхотно.

— Е, честито! – вдига бутилката и отпива.

Зяпвам към него. Той също ли знае?

— Не мислех, че някога ще видя този ден – поклаща глава.

— Да! – припява Марио. – Бебе!

Вбесената ми въздишка е шумна, точно както възнамерявах. Надявам се, че е достигнала до ушите на скъпия ми съпруг в кухнята, където следи пържолата ми да е розова в средата.

— Благодаря. – Само това успявам да измисля. Джеси влиза отново в бара и започвам наум да подготвям нападките си.

Но той се включва пръв.

— Само помни, че не е наша работа!

— Какво? – Мръщя се, когато той ме поглежда предупредително, защото не знам за какво ме предупреждава. – За какво говориш?

Извърта очи и взима водата си от бара. Тогава ги виждам.

Сам и Кейт.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Какво, по дяволите? – Скачам от стола си само за да бъда поставена обратно на него, преди да съм успяла да започна тирадата си.

— Ава! – тонът му е строг, не че бих го отбелязала, но тогава бързо ми хрумва, че Сам не знае за забежките на Кейт, нито пък Джеси, затова насочвам раздразнението си към съпруга ми. – На кого още си казал?

Предупредителното му изражение изчезва.

— На неколцина.

Свивам устни.

— Казал си на всички, нали? – Не мога да повярвам. Горките ми родители още не знаят, че ще стават баба и дядо.

— Може и да съм.

— Джеси! – стена, напълно срината.

Прелестното му лице смекчава леко гнева ми. Джеси свива рамене виновно и почти помита остатъка от раздразнението ми.

— Може ли да посетим родителите ти този уикенд? – пита тихо.

— Ами да. По-добре да го направим, преди новината да се разпръсне и да стигне до Корнуол преди нас.

Усмихва ми се и се навежда, за да запечата устните ни. Ръката му се озовава на корема ми и гали несъществуващата подутина, а езикът му милва устата ми.

— Ти ме правиш много щастлив мъж, госпожо Уорд.

— Защото те оставям да ме прегазваш в момента.

— Не. Защото си красива, енергична и цялата моя.

— Мой човек! – щастливият поздрав ни отвлича от нашия миг. Сам плясва Джеси по рамото, изправя ме и ме оглежда от горе до долу. – Вижда се – казва, зяпнал корема ми, после вдига искрящите си сини очи. – В теб има един здравословен блясък.

Разсмивам се. Умирам си да попитам дали някой от тези щастливи доброжелатели знае обстоятелствата около бременността ми.

— Странно, защото се чувствам предимно лайняно – отговарям.

— Езикът, Ава! – Джеси се сопва, но аз го срязвам и минавам покрай Сам, за да хвана ръката на Кейт.

— Да седнем в ъгъла! – усмихвам се мило и я повеждам далеч от бара. Бледото й лице е предпазливо и така и трябва да бъде, но тя не се противи и ме оставя да я отведа далеч от мъжете до една малка маса в най-тихата част на пълния бар.

Направо я набутвам в един стол.

— Добре, Матюс. Говори! – Преминали сме забавните извинения, затова по-добре изобщо да не опитва. Не и когато брат ми е замесен, независимо че не го харесвам особено в момента.

— Е – започва тя весело и без да е разтревожена от рязката ми заповед, – значи е официално?

— Какво? – сядам срещу нея.

— Бебето – кимва към корема ми. – И няма да се отърваваш от него.

— Кейт! – изтърсвам с шокиран шепот и бързо оглеждам близките маси. В безопасност сме, но суровите й думи докосват нерв и за първи път, откакто всичко това започна, ръката ми застава върху корема в защита. А аз изпитвам неизказана вина.

Кейт се усмихва.

— Ава, знаех, че никога няма да го направиш.

Оставам без думи.

— Защо не ми каза по-рано?

— Трябваше сама да го разбереш – поглежда към мъжете, които бъбрят на бара. – Не го разбирам, но погледни лицето му! – казва и се усмихва топло към Джеси. – Малко оставаше да му кажа, Ава.

Знаех, че би го направила. Проследявам погледа й и виждам един много щастлив мъж, но той винаги е щастлив, когато сме заедно, или винаги е щастлив, когато отстъпвам пред желанията му или пред невъзможните му действия. Все едно, не мога да отрека, че съм щастлива да го видя такъв и да знам, че аз съм причината – аз, а вече и неговият малък фъстък. Джеси улавя погледа ми и ми намига, пращайки успокояващо топло задоволство дълбоко в сърцето ми, но после се сещам, че имам приятелка, която трябва да ми обясни някои неща.

— Хей! – изстрелвам през масата. – Време е да започваш.

Кейт се обръща към мен и ме поглежда уморено. Не го приемам.

— Казах на брат ти да се връща в Австралия.

— О? – Навеждам се, напълно погълната от новината. – И ще се върне ли?

Тя свива рамене.

— Не знам, но не съм го чувала от събота.

— Знаех си – мръщя се. – Какво се случи?

— Сам… – отговаря тя тихо. – Не е идеално, но ще се постараем.

— Имаш предвид имението ли?

— Ами, да.

— Тогава защо сте тук? – питам. Ако се стараят да изтрият имението и всички извратени неща от връзката си, тогава няма ли да е логично да избягват това място?

— Дойдохме да пием по едно.

— Но няма ли да сте изкушени да… – усещам как горя и съм изчервена и бих могла да се самокритикувам за това – нали знаеш… – поглеждам към тавана – да си получите дозата?

Кейт избухва в истеричен смях, а дланите й удрят масата и ме карат да отскоча назад.

— О, Ава! Като се има предвид, че си омъжена за собственика на това място, твоята превзетост е смешна.

— Явно – присмивам се, малко обидена. Не съм превзета.

Кейт овладява смеха си и ми се усмихва топло. Може да не се радвам на хумора й, но съм повече от щастлива да видя, че отново е старата Кейт.

— Отсега нататък само ще правим секс. – Изражението й е нещо средно между веселие и пълна сериозност. Веселие, защото ченето ми е увиснало, а сериозност, защото въпреки липсата й на предразсъдъци и преситения й подход към връзката й със Сам, тя наистина го харесва, а това никога не се е случвало.

Затварям зяпналата си уста.

— Радвам се за теб. – Направо съм във възторг всъщност. – И защо сте тук?

— Има частни апартаменти – ухилва се тя.

— Твоята спалня е частна!

— Така е, но не е… – смее се с глас – обзаведена подходящо.

Затварям уста, очите ми се разширяват… и се засмивам. По дяволите, тази малка кучка!

— Нямаш срам! – Започвам да се смея и от очите ми потичат сълзи. Толкова е хубаво да споделям с моята огнена приятелка, въпреки че темата, която обсъждаме, е много далеч от това, за което някоя от нас би си представяла, че ще се смеем само допреди няколко месеца. Луксозен секс клуб, господарят на секс имението (за когото сега съм женена и с когото ще имаме дете) и секси членове на това имение, с един от които Кейт експериментира. Животът ми се е обърнал нагоре с краката и наопаки.

— Не мога да повярвам – сумтя. – И кого поканихте да играе с вас? Имам предвид, преди да измислиш това ново правило.

Сините й очи танцуват доволно.

— Един определено елегантен, мрачен тип.

— Не!

Тя кимва с широко отворени очи.

— Точно толкова мрачен е и в спалнята. Секси е!

— Я млъквай!

— Няма! – Тя отмерва поне двайсет сантиметра между дланите си. – И е шибано страхотен с него.

— Боже! Престани! – изтърсвам с приглушено сумтене.

Тя се обляга назад в стола си и се мъчи да удържи смеха си под контрол.

— Може да е добър, но не може да се сравнява със Сам по издръжливост и умения – въздиша с усмивка. – И не ме кара да се смея така, както този прелестен тъпак.

Не мога да потисна огромната усмивка, която завладява лицето ми. Кейт не го каза с много думи, но току-що призна, че харесва Сам. Имаме пробив и съм толкова щастлива.

— Не знаеш колко се радвам най-накрая да те чуя, че го казваш.

— Да, знам – отвръща Кейт сухо и се обляга на масата. – Нека ти кажа само още нещо и повече няма да говорим за господин Мрачен, става ли?

— О, това звучи интересно – отразявам позата й и се навеждам, така че лицата ни са едва на няколко сантиметра едно от друго.

— Има пиърсинг.

— На зърното ли? – питам прекалено заинтригувана, но Кейт поклаща глава. Изправям се в стола си и отмервам грубо двайсет сантиметра между дланите си. Тя кимва. – Не! – поглеждам към сдържания и резервиран Дрю и очите ми автоматично се спускат към чатала му.

— Няма да го видиш през дънките, Ава. – Кейт се смее и аз отново избухвам. Смехът ми е неконтролируем, имам спазми в корема и може да се напишкам. През сълзи виждам как Кейт бута с език бузата си. – Едва не си счупих един зъб.

— Моля те! – сривам се на стола. Безнадеждно е.

— Нещо смешно ли?

Боря се да се стегна и трия очи. Поглеждам нагоре към моя господар на секс имението, който се взира към своята кискащата се съпруга със смаяно изражение на лицето.

— Не, нищо. – Обзалагам се, че е знаел, ето защо така упорито ми казваше да си гледам работата.

Отказвам да погледна към Кейт, защото знам, че само това чака, но няма да й дам възможност да разпали пристъпа ми на смях с тайна забележка или смешен поглед.

Джеси сяда до мен.

— Вечерята ти. – Дава знак на Пит, който пристига с поднос.

— О, умирам от глад. – Настанявам се удобно в стола и се усмихвам в знак на благодарност, когато пържолата ми е поставена пред мен. – Средно опечена ли е? – питам и натъпквам картоф в устата си.

Пит се усмихва топло.

— Точно както я обичаш, Ава. – Подава ми нож и вилица, после поставя чинията на Джеси. – Да ви донеса ли още нещо, сър?

— Не, благодаря, Пит.

— Ще ви оставя да ядете. – Кейт се опитва да стане, но аз размахвам ножа си към нея.

— Не, седни! – казвам, докато дъвча картофа си. – Всичко е наред. Седни!

Тя се смъква отново на стола.

— Добре, няма нужда да ставаш жестока с мен.

Ръката на Джеси внезапно обвива китката ми и я дръпва до масата.

— Не размахвай ножа си, Ава! – предупреждава сурово.

Поглеждам към ножа, който сега безопасно е поставен отстрани на чинията ми.

— Извинявай! – Започвам да режа пържолата си и въздишам дълго и доволно, когато пъхвам едно парче в устата си.

— Добра ли е? – пита Джеси. Поглеждам го и откривам доволната му усмивка.

— Както винаги – потвърждавам. Отново се обръщам към Кейт, но бързо осъзнавам, че новата компания пречи на следващи въпроси. Всъщност не мога да измисля за какво да говоря точно сега. Интересните теми вече не подлежат на обсъждане особено след като Сам и Дрю сядат при нас.

Вече дъвча бавно и гледам как Дрю сяда от едната страна на Кейт, а Сам от другата. Никога няма да погледна на тях по същия начин и, по дяволите, очите ми няма да спрат да се отклоняват към скута на Дрю. Пиърсинг? И то пиърсинг там? Никога нямаше да го помисля. Не успявам да потисна усмивката, която цъфва на устните ми, макар че устата ми е пълна. Кейт улавя погледа ми и пъхва език отново в бузата си.

Задавям се.

Кашлям и пръскам храна навсякъде. Приборите на Джеси падат в чинията му и ръката му се озовава на гърба ми. Започва да ме тупа.

— По дяволите, жено! Яж по-бавно, няма да избяга от чинията.

Това не ми помага ни най-малко. Опитвам се отчаяно да си поема въздух и да преглътна наполовина сдъвканото парче месо и през сълзите, които извират от очите ми, виждам Сам и Дрю да се взират в мен с объркани изражения, а моята виновна най-добра приятелка е с най-огромната самодоволна усмивка на бледото си лице.

— Добре съм – изхриптявам и отново кашлям, за да прочистя гърлото си. – Отиде където не трябва.

— Ето. – Джеси взима ножа и вилицата ми и ги заменя с чаша вода. – Пий!

— Благодаря. – Взимам чашата и изпивам всичко, като се мъча да не гледам към Кейт от другата страна на масата, но се провалям ужасно. Палавото й настроение е като магнит за моето уязвимо състояние. Този път тя имитира свирка и размахва юмрук небрежно пред устата си. Изплювам водата през масата върху Дрю и Сам и се целя добре, защото улучвам и Кейт. Сам и Дрю скачат от столовете си, но Кейт остава точно където е и се смее.

— По дяволите, Ава! – Джеси грабва салфетка. – Какво ти става, мамка му? – Започва да попива устата ми, докато аз се треса от смях. Чувам Сам и Дрю да ругаят под нос, а Кейт продължава да се кикоти.

— Съжалявам – смея се. – Много съжалявам. – Поглеждам към Сам и Дрю. И двамата се попиват със салфетки, които Марио е донесъл. Насилвам се да не гледам към Кейт, но хвърлям поглед наоколо и откривам, че половината посетители наблюдават малкото ми изпълнение.

— Добре ли си? – загриженият глас на Джеси привлича вниманието ми.

— Съжалявам – повтарям се. – Не знам какво ми има. – Знам, а злобната крава е седнала срещу мен и тайно се надява да я погледна. Няма. Взимам отново приборите си и втренчвам поглед в чинията си, и смятам да гледам в нея, докато довърша вечерята. Кейт се забавлява.

Виждам как Сам се отпуска отново на стола си срещу мен.

— Това ли прави бременността с жените? – пита той усмихнат.

— По-добре е от смяната на настроения – подсмива се Кейт.

— Да, кажете ми, когато започнат! – обажда се Дрю. – Мога да се справя да плюят по мен, но няма да понеса да ме рендосват с език.

Мили Боже! Усещам как раменете ми започват да се тресат и знам, че Кейт се хили срещу мен, но този път се контролирам. Задържам погледа си сведен и довършвам вечерята си.

— Приемам, че си свършила – казва Джеси, дръпва празната ми чиния и я подава на Пит.

— Ммм! – отпускам се назад в стола си. – Беше божествено.

— Виждаме. – Дрю вдига веждите си нагоре и проследява пътя на чистата чиния до подноса на Пит.

— Сбогувай се! Става късно. – Джеси се навежда през масата и стиска ръцете на момчетата, после се изправя и целува Кейт по бузата.

Заставам до него и се навеждам, за да целуна всеки от приятелите ни.

— Обади ми се! – прошепвам на Кейт, докато се отдръпвам от бузата й.

— Добре – въздъхва тя.

Джеси поглежда към мен с питащи очи, докато излизаме от бара.

— Взе ли се в ръце вече, госпожо Уорд?

Отвръщам му с въпросителен поглед.

— Ти си знаел, нали?

— Какво?

— За Кейт, Сам и Дрю. – Оставям го да ме изведе от фоайето, но продължавам да го гледам.

Не пропускам проблясъка на изненада по лицето му.

— За това ли се смеехте? Тя ти е казала?

— Да – потвърждавам. Искам да добавя, че ми е казала много повече. Много, много повече. – Защо ти не ми каза?

— За да не се тревожиш за глупости – заявява.

— Нямаше – обявявам уверено, докато вървим по чакъла. – Да взема ли своята гигантска снежна топка?

— Не, идваш с мен – насочва ме към пътническата седалка на автомобила си, но аз не казвам и дума. Не искам да карам огромното нещо.

Джеси пали двигателя и се носи внимателно по алеята. Едва когато усещам ръката му върху моята, осъзнавам, че съм я положила върху корема си. Не ми трябва потвърждение, че ме гледа, затова продължавам да наблюдавам дърветата, които бавно преминават покрай прозореца ми. Усещам как сплита пръсти с моите и стиска леко.

Усмихвам се на себе си. Това е толкова правилно.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Отново чувам познатото бръмчене, когато се събуждам. Сядам и моментално усещам гадене. Отпускам се назад на възглавницата със стон и скоро оценявам грешката си, тъй като стомахът ми отново реагира и ми показва, че нямам време да полежа и да реша точно колко зле се чувствам. Ще повърна.

Скачам от леглото, връхлитам в банята и едва успявам да стигна до прекрасната тоалетна, преди да я украся със снощната си вечеря.

— Не! – хленча на себе си, докато дръпвам рулото тоалетна хартия. Вече нищо не изглежда както трябва. Тялото ми напълно отхвърля доволните мисли. Прегръщам тоалетната чиния цяла вечност. Главата ми е опряна върху ръцете ми, докато се боря с потта и стена жално на празното пространство около мен. – Гадост! – оплаквам се. – Защо ми причиняваш това? – Поглеждам към корема си. – Ти ще бъдеш също толкова предизвикателен, колкото и баща ти, нали?

С дълга, провлечена въздишка се изправям и отивам в спалнята, където дръпвам най-близкото нещо, което по случайност е захвърлената риза на Джеси от снощи. Не си правя труда да оправям вида си, защото искам той да види, че страдам. Слизам долу и го срещам пред фитнеса, великолепен в шортите си, с кърпа върху голите рамене и с разбъркани кичури по лъщящата му от пот глава. От това започва да ми се гади още повече.

— О, бебче! – мърмори той съчувствено. – Зле ли си?

— Ужасно. – Опитвам се да се цупя, но изтощеното ми тяло не ми позволява. Просто стоя безжизнено пред Джеси и ръцете ми висят отстрани на тялото. Изпитвам ужасно самосъжаление.

Джеси ме вдига и ме отнася в кухнята.

— Щях да попитам защо не си гола.

— Не си прави труда! – оплаквам се. – Ще повърна върху теб.

Той се смее и ме поставя да седна на плота, после избутва дивата ми грива от бледото ми лице.

— Красива си.

— Не ме лъжи, Уорд! Приличам на лайно.

— Ава! – гълчи ме той нежно. Не се извинявам главно защото едва събирам сили да говоря. – Трябва да ядеш.

Повдига ми се при самата мисъл да вкарам храна в стомаха си и поклащам глава умоляващо. Знам, че ще загубя битката. Няма да ме остави на мира, докато не закуся нещо.

Чувам входната врата да се отваря и затваря, а после и веселите звуци от песента на Кати. Облечена съм единствено с ризата на Джеси, но нямам сила дори да се притеснявам, затова оставам където съм, равнодушна, неразтревожена и се чувствам много зле.

— Добро утро! – изпява тя към нас и поставя огромната си чанта на плота. – О, скъпа! Какво е станало?

Джеси отговаря вместо мен, което е добре, защото аз съм неспособна да говоря.

— Ава не се чувства добре.

Мръщя се на неговото омаловажаване и насочвам чело право към гърдите му. Чувствам се ужасно слаба, направо мъртва.

— О, страшното сутрешно гадене? Ще мине – заявява Кати, сякаш не изглеждам така, все едно ще се катурна. Значи тя също знае.

— Така ли? – мърморя в гърдите на Джеси. – Кога? – Усещам как ръката му гали гърба ми и целува косата ми, но той мълчи. Добър признак е, че той също иска да знае отговора.

— Зависи. Момче, момиче, мама, тате – казва тя и чувам как включва чайника. – Някои жени го имат няколко седмици, но други се мъчат през цялата бременност.

— Боже! – вия. – Не казвай това!

— Шшшт! – Джеси ме утешава и разтрива по-усърдно гърба ми. Държа се по-лошо дори от бебе. Наистина е много зле.

— Джинджифил!

Тази случайна дума ме кара да повдигна лице от потните гърди на Джеси.

— Какво?

— Джинджифил! – повтаря тя и започва да рови в чантата си. Поглеждам към Джеси, но той изглежда също толкова объркан. – Трябва ти джинджифил, скъпа. – Вади пакет джинджифилови бисквити. – Дойдох подготвена. – Избутва Джеси, отваря пакета и ми подава една бисквита. – Яж по една всяка сутрин, щом се събудиш. Вършат чудеса. Яж!

Мъдро решавам, че с Джеси, който се върти отзад, и с Кати, която се държи майчински, няма никакъв смисъл да споря, затова вземам бисквитата и гризвам леко.

— Ще успокои стомаха ти. – Усмихва ми се топло и обгръща бузата ми с дланта си. – Толкова се вълнувам.

Не мога да отговоря на ентусиазма й, не и когато се чувствам така, затова се усмихвам болнаво и оставям Джеси да ме постави нежно на един бар стол.

— Новото момче ми даде тези. – Тя подава на Джеси купчина с поща. – Сладък малък негодник, нали?

Това ме разсмива, особено когато Джеси изсумтява възмутено и грабва пликовете от сбръчканите й пръсти.

— Много е сладък – потвърждавам, внезапно открила сила да оформя цяло изречение. – Но няма ли да ти липсва Клайв, Кати?

— Не, изобщо. – Вади гевреците и ги вдига. Двамата с Джеси кимваме в отговор. – Той ще ме изведе тази вечер.

Смушквам Джеси с лакът, докато гриза ръбовете на бисквитата си, но той не ми обръща внимание и вместо да угоди на любопитството ми, започва да отваря пощата си.

— Ще бъде много хубаво – чуруликам.

— Така е – съгласява се тя, докато зарежда тостера и вади яйцата.

Бъбря щастливо с Кати, ям си закуската, слушам къде ще я води Клайв и я осведомявам за последните си пристъпи на гадене, когато осъзнавам, че Джеси мълчи от цяла вечност. Също така не е помръднал. А геврекът му стои непипнат пред него. Побутвам чинията към него.

— Яж си закуската!

Той не помръдва, нито ми обръща внимание.

— Джеси? – поглежда към мен като в транс. – Джеси, добре ли си?

Той обръща един плик и прокарва поглед по него. Аз също.

Джеси Уорд

Лично и поверително

— Какво е това? – питам.

Той ме поглежда, и то предпазливо. Това не ми харесва.

— Върви горе!

Мръщя се.

— Защо?

— Не ме карай да моля два пъти, Ава!

Отдръпвам се и се опитвам да го преценя, но единственото, което мога да определя, е, че не е доволен от мен. Освен това знам, че трябва да си отнеса задника горе, преди да ме е помолил отново. Това е един от онези пъти, когато знам, че не трябва да споря. Той започва да нервничи и въпреки че нямам представа защо, съм сигурна, че не е за ушите на Кати. Спускам се от стола, извинявам се, след което напускам кухнята и се качвам тихо до основната спалня, като през цялото време се чудя какво му става. Не се чудя дълго. Той влиза в стаята, като все още държи документа и плика.

Кипи от гняв. Виждам го в лекото треперене на ръцете му и в проблясъка на черно в очите му. Приковава ме с вбесен поглед.

— Какво е това, мамка му?

Очите ми се спускат към документа, който държи, но нямам представа какво е.

— Какво? – питам нервно.

Той хвърля документите в празното пространство между нас

— Щеше ли да убиеш нашето бебе? – изрича го напълно спокойно.

Земята се срива под мен и имам чувството, че пропадам в черна дупка. Не мога да го погледна. Очите ми парят от напиращите сълзи, докато проследявам всеки квадратен сантиметър от пода в краката му. Не мога да мисля, но дори да ми беше дал някакъв добър повод, за да изрека подходящите думи, щях да лъжа и Джеси го знае.

— Отговори ми! – изревава и аз подскачам, но не мога да се насиля да го погледна. Напълно съм засрамена от себе си. Сега, след като съм прекарала последните няколко дни с Джеси и съм видяла колко щастлив е той, колко е грижовен и внимателен, вината направо ме задушава. Мислех да прекъсна тази бременност. Мислех да отърва тялото си от това бебе. От неговото бебе. Нашето бебе. Няма извинение за мен. – Ава, за Бога! – Преди дори да се опитам да изрека нещо, той ме хваща за раменете и навежда лицето си към моето. Но аз все още отбягвам зелените му очи, защото съм неспособна да видя това, което знам, че ще видя там. Презрение… отвращение… неверие. – По дяволите, погледни ме!

Поклащам глава леко, каквато жалка страхливка съм. Той заслужава обяснение, но аз не знам откъде да започна. Умът ми е изключил напълно, сякаш се предпазвам от неизбежното, което в случая би било Джеси да загуби самоконтрол. Той вече едва се сдържа.

Той сграбчва грубо брадичката ми и я вдига, така че съм принудена да го погледна. Очите ми са пълни с горещи сълзи, но виждам съвсем ясно болката на лицето му.

— Съжалявам – хлипам. Това е единственото, което измислям да кажа. Това е единственото, което трябва да кажа. Наистина съжалявам, че имах такива ужасни мисли.

Лицето му се сгърчва от болка и възпламенява вината ми още повече.

— Ти разби шибаното ми сърце, Ава. – Пуска ме и отива до гардероба. Жалка съм и треперя. Гаденето е отстъпило и е дало път на парализиращ срам. Внезапно се чувствам отвратена от себе си, така че имам много добра представа какво мисли Джеси за мен.

Той се появява отново с някакви дрехи в ръце, но не ги натъпква в сак, нито отива в банята да вземе нещо друго. Просто излиза, облечен все още само с шортите за бягане. Гърлото ми се стяга, така че дори не мога да извикам след него да остане. Парализирана съм. Не мога да разсъждавам, от очите ми се търкулват сълзи. Тогава чувам тръшкането на входната врата и се сривам на пода, тихо ридаеща.

— Ава, скъпа? – нежният топъл глас на Кати е едва доловим заради хлипанията ми. – Ава, Боже мой, какво има? – Сигурно е очевидно, че не страдам от сутрешно гадене, а и вероятно е чула как ми крещи Джеси.

Усещам я до мен и инстинктивно се обръщам към нея и я прегръщам.

— О, скъпа, о, не. – Започва да ме люлее нежно, да ме утешава и да шепне тихи думи в ухото ми. – Ава, хайде, скъпа! Кажи ми какво стана!

Опитвам се да кажа нещо, но само се разплаквам още по-силно. Желанието да си излея душата и да споделя угризенията си само подчертава колко невероятно егоистично съм мислила.

— Ела! Нека ти направя чаша чай! – утешава ме Кати, като вдига закръгленото си тяло от пода на стаята, после ме дръпва за ръката и ме насърчава да се изправя. Едва успявам да го сторя и тя ме сгушва под ръката си и ме повежда надолу към кухнята.

Подава ми кърпичка от джоба на престилката си, после се заема да прави чай. Гледам я мълчаливо и в кухнята не се чува нищо друго освен странните вибриращи вдишвания, когато се опитвам да установя контрол върху треперещото си тяло. Опитвам се с всички сили да не го правя, но е неизбежно – мисля за всички ситуации, в които го карах да откачи до лудост, само че сега той изглеждаше наистина зле. Този път направих нещо непростимо.

Кати поставя чайника на кухненския плот и налива две чаши. Слага няколко бучки захар в моята, въпреки че не е питала, нито пък аз съм й казвала.

— Нужна ти е енергия – заявява, докато разбърква, после вдига чашата и я поставя между дланите ми. – Пий, скъпа! Няма нищо, което чаят да не може да излекува. – Взима своя и духа отгоре. Парата се понася във въздуха и изчезва пред мен. Взирам се в парата, докато изчезва, и оставам да зяпам с празен поглед в нищото. – Сега ми кажи какво докара моето момче до този ужасен вид и теб до такова състояние?

— Мислех да правя аборт – казвам на въздуха. Не искам да виждам ужасеното изражение, което несъмнено ще се появи на лицето на сладката, невинна и разумна

икономка на Джеси.

Мълчанието й и чашата чай, която застива пред устните й, само потвърждават мислите ми. Тя е шокирана и след като съм чула думите на глас, аз – също. И съм засрамена.

— О! – казва тя просто. Какво друго може да каже?

Знам какво би трябвало да кажа. Би трябвало да обясня причините, но освен че имам чувството, че съм предала Джеси и съм унищожила щастието му, искам и да го защитя. Не желая Кати да го съди, ако й кажа защо се оказах бременна, което е нелепо. Това е единствената причина да обмислям прекъсването на бременността. Мислех също, че не съм готова, но последните няколко дни ми доказаха, че греша. Джеси разкри в мен едно дълбоко чувство на надежда, щастие и любов за това бебе, което расте в мен – част от мен и част от него, съчетани в едно, за да създадат живот. Нашето бебе. Сега мисълта да го махна от тялото си ми е абсолютно противна. Отвратена съм от себе си.

Обръщам се към Кати.

— Никога нямаше да го направя. Бързо осъзнах, че е глупаво. Но просто бях шокирана. Не знам как е разбрал. – След като вече съм се успокоила малко, започвам да се чудя наистина как е разбрал.

Онзи документ. Писмото.

— Ава, той очевидно е шокиран. Дай му време да го осъзнае! Ти все още си бременна и само това има значение. Той ще прогледне скоро.

Усмихвам се, но думите на Кати не ме карат да се чувствам по-добре. Тя не знае какво се случи последния път, когато той ме изостави.

— Благодаря за чая, Кати – казвам и се смъквам от стола. – По-добре да се приготвям за работа.

Набръчканите й вежди се сключват и тя поглежда чашата ми.

— Но ти едва си го докоснала!

— О! – Бързо го грабвам и отпивам няколко горещи глътки, като вероятно си изгарям небцето, но в главната спалня на пода лежи парче хартия, което ме мами да го прочета. Целувам Кати бързо по бузата и тя разтрива ръката ми с привързаност, после изчезвам от кухнята.

Тичам нагоре бързо и грабвам писмото. Пред мен се озовават купчина брошури, закачени за някакъв лист. Оказва се, че това е съобщение с час за ултразвук. Брошурите предоставят информация за аборт. Бързо осъзнавам какво държа в ръцете си и когато вдигам поглед към горната част на писмото, забелязвам моето име и адрес. Не, не моят адрес. Това е адресът на Мат.

Ахвам и смачквам хартията, после я хвърлям към стената с ядосан вик. Толкова съм тъпа! Не съм сменила адреса си в болницата. Не съм сменила адреса си никъде. Цялата ми поща е отивала при Мат и явно шибаното копеле я е отваряло. Сигурно е бил в стихията си да открие това. Какво му има, по дяволите? Гаден, шибан боклук! Не мога да определя емоциите си. Аз съм тъжна, наранена и съм бясна.

Не искам да рискувам да си го изкарам на вратата или на стената, или на нещо друго, което мога да докопам, затова се хвърлям под душа.

* * *

Все още треперя от яд, когато излизам във фоайето пред апартамента половин час по-късно. Вече съм закъсняла, но работата, за първи път в живота ми, е последният ми приоритет. И много добре, защото стоя и се взирам празно в клавиатурата без никаква представа кои цифри да натисна. Поглеждам обратно към вратата и обмислям дали да не се върна обратно и да питам Кати, но решавам да не го правя. Вместо това набирам яростно кода на противопожарния изход и излизам. Трябва да изразходвам част от тази ярост, преди да се озова в близост до хора. Може да откъсна главата на някого, а искам да си спестя гнева, причинен ми от Мат.

— Добро утро, госпожо Уорд! – Дружелюбният глас на Кейси е първото, което чувам, щом излизам от стълбището задъхана от изтощение вместо от яд.

— Кейси! – изпухтявам и надявам отново токчетата си.

Той ме оглежда от горе до долу. Бог знае как изглеждам. Не си бях направила труда да използвам огледало, вместо това бях издухала косата си и бях набола фиби там, където сметнах, че трябва да са.

— Добре ли сте? – пита той.

— Да.

— Честито! – казва. Поглеждам го разтревожено. Джеси не би споделил добрата ни новина с новия портиер. Не го харесва. – За сватбата – добавя Кейси. – Не знаех.

Мръщя се. Дали Джеси му е казал? Вероятно. Вероятно просто е трябвало да маркира собствеността си.

— Благодаря! – Минавам покрай него и слагам очилата си, преди да изляза на слънчева светлина, като се надявам, че огромните стъкла ще скрият по-голямата част от изтормозеното ми лице. Джон е тук. Свива рамене, а аз поклащам глава.

— Няма да дойда с теб, Джон. – Натискам копчето на моето „Мини” и тръгвам през паркинга.

— Хайде, момиче! Да не насилваме нещата! – Гласът му е нисък тътен, въпреки че ме моли.

— Джон, съжалявам, но днес аз ще карам сама – настоявам с най-твърдия тон, който мога да импровизирам. Искам отново да се разплача. Той ми е бесен, но все пак е изпратил Джон да ме откара на работа. Както обикновено, не може да се удържи. Спирам и се обръщам с лице към големия дружелюбен гигант. Той стои до капака на своя „Рейндж Ровър” и протяга към мен ръце умолително. – Той добре ли е? – питам.

— Не. Той е откачил, момиче. Какво става?

— Нищо – казвам тихо. Благодарна съм, че Джон няма представа защо Джеси е откачил. Вероятно е прекалено възмутен от мен, за да го сподели с някого, и има право.

— Нищо ли? – смее се, но изведнъж страшното му лице става адски сериозно. – И няма нищо общо с онова датско копеле?

— Не – поклащам глава. Мисля, че Микаел може да е нещо друго, заради което Джеси да загуби контрол.

— Добре ли си? – Очилата му са все още плътно на лицето, но знам, че гледа към корема ми. Мисли, че нещо е станало с бебето.

Кимвам. Ръката ми сама се плъзга по синята ми разкроена рокличка и към пъпа.

— Добре съм, Джон.

— Ава, момиче, нека те откарам до работата, за да мога поне да се върна в имението и да му кажа, че си стигнала безопасно! – Махва с ръка към купчината от блестящ черен метал.

Трудно ми е да откажа на Джон. Той мисли за Джеси и знам, че е загрижен за мен. При друго обстоятелство щях да го оставя да ме закара, но сега имам бивш, с когото да се разправям, и нямам търпение да го разкъсам на парчета.

— Съжалявам, Джон! – Скачам в колата си и набирам Кейси, за да ми отвори. Не знам кода, нямам и устройство за портите. Всеки би си помислил, че Джеси се опитва да ме държи като затворничка. Оставям явно вбесения Джон на паркинга на „Луссо” и тръгвам за работа.

* * *

Погледът, който хвърлям към колегите си в мига, в който влизам в офиса, кара всички предпазливо да наведат глави към бюрата си. Глупавите приказки и престореното щастие са неща, с които не мога да се занимавам днес. Трябва да се съсредоточа да изкарам деня възможно най-бързо и тихо. Общуването с някого е риск, който не мога да поема. Може да избухна, а тогава целият ми гняв ще бъде разпилян напразно.

Оставят ме да работя на спокойствие. Единственото ми разсейване е моето препускащо въображение, което се мята от това какво би правил Джеси сега до това, което ще направя с Мат. Оцелявам добре до мига, в който Патрик кацва на ръба на новото ми бюро. Виждам го, преди да го чуя, което не се е случвало абсолютно никога. Скърцането, което обикновено ме предупреждава, липсва и това ме обърква леко. Бях се привързала към познатия звук, въпреки че той ме караше за задържам дъх и да се моля бюрото ми е да е здраво укрепено.

— Цвете, кажи ми как върви работата! Не сме говорили от няколко дни. Вината е моя, знам.

Нямам нужда от това. В главата ми препускат всякакви мисли, само не и за работа, а се боя и от въпрос за Микаел. В момента изчаквам да мине работното време, но няма как да му го обясня сега.

— Няма много за разказване. – Продължавам да пиша имейла, по който работя през последния един час. Написала съм само два реда, а това е елементарно – искане на мостри от един производител.

— Тогава всичко е наред, така ли?

— Да, всичко. – Тонът ми е малко рязък и отсечен, въпреки че се опитвам с всички сили да не е.

— Добре ли си, цвете? – Тревогата на шефа ми е явна, а би трябвало да ми каже да се стегна и да му отговоря както трябва.

Спирам да пиша и се обръщам с лице към работодателя си.

— Съжалявам. Да, добре съм, но имам купчина задачи, които искам да свърша до края на деня. – Умствено се аплодирам, задето съм успяла да изрека тази малка реч. Наистина изглеждам добре и сякаш нямам търпение да продължа работата си – нещо, на което Патрик никога не би се противопоставил.

— Чудесно! – Той се смее. – Тогава ще те оставя. Ще бъда в кабинета си. – Става от бюрото ми и за първи път от четири години то не изскърцва, но аз все пак трепвам.

— Ава, извинявай, че те притеснявам. – Загриженият глас на Сал почти ме кара да се чувствам виновна.

— Какво има, Сал? – Поглеждам към нашето обикновено момиче, превърнало се в сирена, и се насилвам да се усмихна, докато не виждам карирана пола. Черна е, а аз бях толкова заета да хвърлям предупредителни погледи към всички, когато пристигнах сутринта, че не съм забелязала. Също така не съм забелязала липсата на лакирани нокти и на широко деколте. Или лицето, което изглежда така, сякаш току-що е получило най-ужасната новина. Сал е била зарязана.

— Патрик ме помоли да проверя всички фактури, които трябва да се платят. Това е списъкът. – Подава ми разпечатка на клиенти. – Всички подчертани секции подлежат на плащане до седмица и Патрик иска внимателно да напомним на клиентите си, така че да получим плащанията навреме.

Мръщя се и хвърлям поглед по листа.

— Дори не им е дошъл срокът за плащане. Не мога да им напомням, щом дори не са забравили. – Достатъчно срамно е да преследваме просрочените фактури.

Сал свива рамене.

— Аз съм просто приносителят на съобщението.

— Никога не е искал от нас да правим това.

— Аз съм просто приносителят! – сопва се тя и аз се свивам в стола си. После се разплаква. Би трябвало да скоча и да я утеша, но просто седя на мястото си и гледам как ридае на бюрото ми. Тя пухти и сумти, което привлича вниманието на всички, включително на Патрик, който се подава от кабинета си, за да види за какво е врявата, но се връща бързо, щом забелязва разплаканата Сал. Том и Виктория тупат с моливите си и никой от двамата не идва да ми помогне в бедата. А аз съм в беда. Не знам какво да правя със Сал, но след като никой не изявява желание, от мен зависи да я стегна. Оставям листа на бюрото си и ставам. Хващам Сал за лакътя и я повеждам към тоалетните, където натъпквам хартия в ръцете й и чакам тихо да се оправи.

След около пет минути тя най-после проговаря.

— Мразя мъжете! – е всичко, което казва.

Това ме кара да се усмихна. Мисля, че всяка жена на планетата е казвала това изречение в някакъв етап от живота си.

— Нещата не вървят много добре между теб и…

— Не казвай името му! – изтърсва тя. – Повече не искам да го чувам.

Много добре, защото не мога да си го спомня.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не – изсъсква тя, докато разтрива бузите си. По хартията не остава грим. Тя изцяло се е върнала към скучната Сал. – Никога! – добавя с мръсен поглед.

Облекчена съм. Мозъкът ми не би поел информацията, дори да ми беше казала. Щях да слушам, но не и да участвам.

— Добре. – Разтривам ръката й. Жестът трябва да подскаже, че разбирам, но всъщност съм по-скоро облекчена.

— Тук е, после го няма. Обажда се, после изчезва. Какво значи това? – Поглежда ме очакващо, сякаш може да знам отговора.

— Имаш предвид, че те мотае? – включвам се.

— На повикване съм, когато той поиска, така че, да. Седя и чакам да ми се обади, а когато наистина иска да ме види, е прекрасно, но тогава той иска да говорим само за мен. За приятелите ми, за работата ми – подсмърча отново. – Кога ще поиска да правим секс?

Започвам да кашлям от смях.

— Тревожиш се, защото още не се е опитал да те вкара в леглото ли? – Това е рядкост. Трябва да е доволна.

— Да! – Срива се на стената. – Не знам още колко можем да говорим.

— Хубаво е, че иска да те опознае, Сал. Прекалено много мъже преследват само това. – Тя да не е сексуално объркана? Или няма никаква представа от секса? Изобщо правила ли е секс? Не мога да си го представя и ако съдя по увеличаващата се червенина по бузите й, може би имам отговор. Сал е девствена. По дяволите! На колко години е все пак?

Внезапно съм повече от готова да се включа в разговора, но главата на Виктория се подава през вратата и осуетява добре замислената ми тактика за разпит.

— Ава, телефонът ти звъни на пожар. – Не може да устои да не се огледа бързо в огледалото, преди да излезе.

— Сал, по-добре да отговоря. – Може да е Джеси, а той ще е извън себе си. – Ще се оправиш ли?

Тя кимва, подсмърча и духа носа си, после обръща насълзените си очи към мен.

— Ти по-добре ли се чувстваш? – пита.

— Да. – Мръщя се. Забравила съм скорошното си отсъствие от работа. Още не съм готова да споделя новината.

— Не изглеждаш добре. Какво има все пак?

Мисля трескаво да измъкна приемлива причина за постоянното ми тичане до тоалетната и за настроенията.

— Летен вирус. – Това е най-доброто, което ми хрумва.

— А брачният живот? Добре ли е? Меден месец?

Стоя безмълвно няколко мига и се чудя как стана така, че разговорът се обърна към мен.

— Всичко е страхотно – лъжа. – Може би ще отидем на почивка скоро. Джеси е зает – отново лъжа, но Сал е един от малкото хора в живота ми, които не са разкрили лошия ми навик, затова съм уверена, че не е разбрала. Оставям я, преди да прояви още любопитство, и бързам към бюрото си, като се надявам да открия куп пропуснати обаждания от Джеси. Горчиво съм разочарована. Рут Куин е. Не съм говорила с нея, откакто си тръгнах от дома й, и не съм сигурна, че искам, но телефонът отново започва да вие в ръката ми. Няма нужда да й се обаждам. Тя ще ми звъни, докато не отговоря, а не мога да я избягвам вечно.

— Здравей, Рут! – звуча достатъчно нормално.

— Ава, как си? – Тя също звучи нормално.

— Добре, благодаря.

— Очаквах да се обадиш. Забрави ли за мен? – смее се.

Всъщност забравих. Лесбийското й увлечение отстъпи на други, по-важни неща.

— Не, Рут. Щях да ти се обадя по-късно – не спирам да лъжа.

— Е, тогава съм те изпреварила. Може ли да се срещнем утре?

Потъвам в стола си. Умът ми свисти през милиони извинения, но знам, че трябва да се изправя срещу това. Мога да бъда професионалист.

— Разбира се. Около един?

— Идеално. Чакам с нетърпение. Дочуване! – Тя затваря, а аз отпускам глава. Обзалагам се, че чака с нетърпение. Утре ще нося панталони и изобщо няма да влагам старание.

Том смъква модерните си очила до края на носа си.

— Зарязана? – пита. Няма нужда да искам обяснение за тази една дума.

— Сложно е – отрязвам го и започвам да отбелязвам някакви скици, но нещо привлича вниманието ми извън офиса.

Брат ми. Стои на тротоара и гледа през стъклото. Едва след като сме се взирали един в друг сякаш цяла вечност, той бута вратата и влиза.

— Здравей! – усмихва се.

Вдигам ръка и помахвам.

— Здравей! – прошепвам. Отново сме в това неловко положение.

— Обяд? – пита той с надежда.

Усмихвам се и събирам чантата си. Настигам го при вратата на офиса. Къкрещият ми гняв се е охладил, но ще го подклаждам по-късно. Точно сега искам да оправя отношенията си с Дан, да ги върна в състоянието, в което бяха, преди да се е върнал в Австралия. Той беше истински задник, но не мога да му се сърдя, не и на брат ми.

— Том, ще се върна след час.

— Ммм – отговаря той. Поглеждам към него и виждам, че зяпа замечтано Дан. – Довиждане, брат на Ава! – припява той, махва с мека китка и трепка с мигли. Свивам устни и поклащам глава, особено когато очите на Дан се разширяват тревожно и той тръгва назад.

— Ъ, да – кашля и изправя рамене в очевиден опит да изглежда по-мъжествен. – Доскоро! – гласът му също е станал по-дълбок.

Смея се.

— Хайде! – Бутам Дан през вратата. – Имаш обожател.

— Супер! – отговаря саркастично. – Не че съм хомофоб или нещо такова. Каквото гъделичка вкуса ти.

— Мисля, че Том иска да гъделичка твоя вкус.

— Ава! – поглежда ме с ужас, но после се ухилва. – Очевидно има добър вкус.

— Не искам да смачквам самочувствието ти, но той се държи така с повечето мъже. Ти не си нищо специално.

Тръгваме рамо до рамо по Бъртън Стрийт към „Старбъкс”.

— Благодаря – смее се Дан и смушква рамото ми.

Аз също го смушквам и му се усмихвам. Всичко ще се оправи.

* * *

Дан поставя кафетата и своя сандвич и аз веднага изсипвам три пакетчета захар в моята чаша. Абсолютно не осъзнавам, че това, което правя, е напълно необичайно, докато не вдигам поглед. Веждите на Дан са събрани, докато ме гледа как го разбърквам.

— Откога слагаш захар в кафето?

Замръзвам насред разбъркването. Отчаяно търся приемливо извинение. Все още не сме говорили, но се чувстваме удобно. Ако сега му кажа, че съм бременна, помежду ни отново ще се настани неудобното мълчание, затова ще се държа като достойна за презрение кучка и ще го изчакам да се върне в Австралия. Тогава ще накарам мама да му каже.

— Преуморена съм. Нуждая се от захар. – Това е най-доброто, което успявам да измисля.

— Изглеждаш уморена. – Сяда и ме оглежда подозрително.

— Наистина съм уморена – признавам. Няма нужда да си усуквам косата.

— Защо?

— Стрес от работата. – Това е полуистина, но вече потискам желанието си да усуквам кичур около пръста си. – Е, ти добре ли си?

— Кейт ми каза да се махам, но съм сигурен, че вече знаеш. – Развива сандвича си и отхапва.

Да, знам, но няма смисъл да потвърждавам.

— Не трябваше да стигаш дотам и наистина не трябваше да стигаш дотам на сватбата ми.

— Да, не бях прав. Съжалявам. – Протяга ръка и я слага върху моята. – Никога не сме си разменяли лоши думи.

— Знам. Беше ужасно.

— Вината беше моя.

— Беше. – Усмихвам се. Дан топва пръст в пяната на кафето ми и я плясва на носа ми.

— Хей!

— Честито все пак! – усмихва се.

— За какво? – изтърсвам.

— Така и не те поздравих в деня на сватбата. Бях прекалено зает да съм задник.

— Благодаря! – Облекчението, което ме обхваща, ме кара да се отпусна на стола, но също толкова бързо се сковавам като дъска. Мат знае, а дотук винаги е успявал да държи родителите ми добре осведомени за моя любовен живот. Това за него ще е като тиня за прасе. Хладната ярост току-що е изкипяла в света на паниката. Бързо отхвърлям възможността да се е обадил на мама и татко, защото, ако беше така, Дан щеше да знае и сега нямаше да седи срещу мен, щастливо дъвчейки рибата тон. Това е лошо. Трябва да стигна до Мат, преди той да информира родителите ми. Или мога да звънна на родителите си и сама да им кажа. Това би било разумно, но искам да бъда заедно с Джеси. Искам да направя това както трябва, което е абсурдно, но след начина, по който разбраха за Джеси и след шока от прибързаната сватба, искам да направя тази част специална.

— Добре ли си? – разтревоженият глас на Дан ме връща към настоящето от още един умствен срив.

— Да. Е, кога заминаваш?

— Ще се върна у Харви и ще проверя какви полети има. – Попива устни със салфетката и се подготвя за истинска извинителна реч.

Прекарвам следващия половин час в слушане, кимане и казване на „да” и „не”, но съм на светлинни години от разговора. Мисля си какво е най-добре да направя. Защо Мат още не им се е обадил?

— Ще те уволнят.

— А? – Поглеждам към ролекса си и виждам, че е два и петнайсет. Вече съм закъсняла, но не изпитвам неотложна нужда да бързам към офиса. Единствената

неотложна нужда, която имам, е да разреша моя малък проблем с Мат веднъж завинаги.

— Да, по-добре да се изстрелвам.

— Хубав часовник – кимва към китката ми.

— Сватбен подарък. – Ставам и оправям роклята си. – Накъде се отправяш сега?

— Към Харви.

— Добре. Ще ми се обадиш ли? Нали няма просто да заминеш?

Очите му грейват и той се изправя, после ме дръпва към себе си и ме гушва.

— Няма да ходя никъде, без да съм се сбогувал с малката си сестричка. – Целува главата ми. – Нека повече не се караме!

— Добре. Но си го дръж в панталоните! И се опитай да си учтив със съпруга ми, ако отново сте в една компания!

— Обещавам – уверява ме. Малко съм изненадана, че не посочва неучтивостта на Джеси, а той наистина беше неучтив. – Грижи се за себе си!

— Ти също. – Оставям Дан, но вместо да се върна в офиса, се обаждам, че отново не съм добре, и отивам да взема колата си. Вървя по тънък лед, но това наистина не може да чака. Мат няма да си е вкъщи, но ще е в офиса, а на мен изобщо не ми пука къде ще го размажа словесно.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Но той не е в офиса си и не е бил там от седмици. След като шофирах през града в ранния следобеден трафик, отбих пред стъклената сграда, която приютява търговския център на фирмата, за която той работи, само за да ми кажат, че Мат е съкратен от работа преди няколко седмици. Спомням си, че ми го спомена. Беше го използвал като извинение за скапаното си поведение, но аз не му обърнах особено внимание.

Но въпреки лошия му късмет не изпитвам съжаление или загриженост. Нищо няма да потуши възмущението и презрението ми. Сядам в колата и вадя телефона от чантата, пълна с решителност. Ще го открия.

Позвънява веднъж.

— Ава!

Очаквах да е изпълнен със самодоволство, затова когато чувам унилия му глас, съм напълно объркана. Нужни са ми няколко мига, за да съставя изречение, и когато успявам, то изобщо не е това, което възнамерявах да кажа.

— Добре ли си?

Мат се смее, но слабо.

— Защо не попиташ съпруга си?

Главата ми удря облегалката на седалката и зяпвам тавана на колата. Трябваше да предвидя това.

— Колко е зле?

— О, само няколко счупени ребра и насинено око. Нищо по-важно. Съпругът ти знае как да свърши една работа добре. Признавам му го.

— Защо го направи?

— Защото искам всичко, което той има с теб. Или исках. Кейт си направи удоволствието да ми каже, че се омъжваш за него, а после това писмо дойде в моята пощенска кутия. Чудех се защо ще искаш аборт, ако си омъжена, затова реших, че той не знае. Рискувах. Защо ще правиш аборт?

— Няма.

— Тогава защо…

— Защото бях шокирана – изкрещявам отбранително. Няма да се оправдавам пред него. По линията настъпва мълчание и никак не се чувствам длъжна да се оправдавам повече. – Мисля, че това е моментът да се откажеш, Мат.

— Няма да се подлагам на още един побой от страна на смахнатия ти съпруг. Дори ти не си заслужаваш болката, която изпитвам сега.

Смея се на себе си и на глупостта си, че изпитвах съжаление към него за момент.

— О – продължава той, – и не се тревожи за Елизабет и Джоузеф! Беше ми показано съвсем ясно какво ще се случи, ако споделя новината ти. Мога ли да ти предложа да си смениш адреса, за да не получавам повече твоите боклуци? – Затваря и аз зяпам невярващо телефона. Не го подредих дори с половината от думите, които подготвях цял ден. Не успях да изплюя омразата си върху него или да зашлевя лицето му. Искаше ми се да го зашлевя. Но аз се хиля се самодоволно. Смехът ми се засилва още повече, когато представата как Джеси налага жалкия задник на Мат изскача в ума ми. Не обичам насилието, но ако Джеси иска да изкара гнева си върху някого, тогава Мат би бил моят избор всеки път. Той заслужава всичко, което е получил, и изобщо не се съмнявам, че повече няма да чуя за него, нито пък моите родители. Това е още едно нещо от списъка ми с проблеми, което вече е решено. Сара се извини и това е добре, но вече я няма и това е най-важното. Корал изчезна. Кейт и Сам са заедно, а Кейт и Дан не са. Отново сме приятели с брат ми, а Мат е бил прегазен. Това отново ме кара да се усмихна. Но това, което трябва да направя сега, е да намеря съпруга си и да се сприятеля с него. Мятам телефона на седалката до мен и се отправям отново към града.

Имам чувството, че съм на почистваща мисия. Решила съм много проблеми – някои случайно, разбира се, но новият ни живот заедно ще бъде свободен от грижи съвсем скоро и точно сега решавам да се заема с последния проблем утре. Микаел. Все още не се е обадил, но той няма какво да каже, не може да ми каже нищо, затова не знам какъв смисъл има от срещата ни. Той не се е върнал от Дания или ако е, не ми се е обадил, но аз ще му се обадя. Ще го изпреваря. Изпълнена съм с решителност да изкореня този последен проблем. Правя това цел на моята мисия. Ще направя всичко.

Докато карам по Лондонския мост, поглеждам в огледалото за задно виждане и забелязвам позната кола. Колата на Джеси. Влиза и излиза от движението в обичайния си рискован стил, засича и главно причинява хаос в трафика по пътя си. За няколко мига хвърлям погледи от пътя напред към огледалото. Силата на това, пред което ще трябва да се изправя, бавно притиска стомаха ми. Той ме следи, което значи, че ме е проследил до офиса на Мат, което значи, че е побеснял. Не се видях с Мат, но имах намерение и няма да се опитвам да се убеждавам, че Джеси не знае къде е работил Мат. Разбира се, че знае. В мен се сблъскват крайна тревога и крайна ярост. Тревожа се по очевидни причини, но в момента яростта ги засенчва. Да ме преследва? Това не трябва да е изненада. Трябва да престана да се учудвам от крайностите, до които този мъж стига – нещата, които прави, реакциите му и крайните емоции, които предизвиква у мен.

Знам, че е той, но това не ме спира да завия вдясно, после пак вдясно и после пак вдясно, което ме връща там, където започнах. И, естествено, DBS-ът все още ме следва няколко коли по-назад. Ще го повъртя малко. Опипвам седалката за телефона и натискам копчетата.

— Да? – изстрелва късо, рязко и сбито. Не е обичайният му изпълнен с удоволствие тон. Слисана съм.

— Приятна разходка? – питам.

— Какво?

— Приятна ли е разходката ти с колата? – повтарям, този път думите са казани през стиснати зъби.

— Ава, за какво говориш, мамка му? И когато пращам Джон да те доведе, се качвай в шибаната кола!

Пренебрегвам последната част и поглеждам в огледалото само за да проверя дали не ми се привижда. Но не.

— Говоря за това, че ме следиш.

— Какво? – крещи той нетърпеливо. – Ава, нямам време за шибани гатанки.

— Не говоря с гатанки, Джеси. Защо, по дяволите, ме следиш?

— Не те следя, Ава.

Поглеждам отново.

— Тогава предполагам, че има стотици „Астън Мартин”, които се движат из Лондон, и един просто случайно ме преследва.

По линията настава мълчание, после чувам тежкото му дишане.

— Караш ли?

— Да! – изпищявам. – Карам наоколо в скапани кръгове, а ти ме следиш. Изобщо не ставаш за детектив.

— Колата ми те следи?

— Да! – Направо удрям волана от яд. Джеси да не мисли, че съм тъпа?

— Ава, бебче, не карам колата си. Аз съм в „Луссо” – вече не звучи нетърпеливо. Звучи разтревожено, което само започва да тревожи мен.

Поглеждам отново в огледалото и откривам, че DBS-ът сега е само една кола зад мен, като се появява и изчезва от зрението ми.

— Но това е твоята кола – казвам тихо.

— Мамка му! – изревава той. Инстинктивно дърпам телефона от ухото си. – Джон!

— Джеси? Какво става? – стомахът ми внезапно се стяга на възел от паника при реакцията му.

— Колата ми беше открадната.

— Открадната? Как може да се открадне „Астън Мартин”? – Със сигурност би било невъзможно.

— Къде си? – пита.

Оглеждам се наоколо като обезумяла и търся нещо познато.

— На крайбрежната улица съм, движа се към града.

— Джон! Крайбрежната към града. Обади й се след две минути! – чувам затварянето на врата на кола. – Бебче, чуй ме! Просто продължавай да караш!

— Добре – съгласявам се. Предишният ми гняв отстъпва на инстинктивен първичен страх.

— Сега трябва да оставя телефона.

— Не искам – мърморя. – Остани на телефона, моля те!

— Ава, трябва да оставя телефона. Джон ще ти се обади, щом затворя. Включи на говорител и остави телефона в скута си, за да можеш да се съсредоточиш! Разбра ли?

Опитва се да остане спокоен, но не успява да скрие тревогата си. Усеща се в дрезгавия му глас и това ме плаши.

— Ава, бебче, кажи ми, че разбираш!

— Разбирам – прошепвам и после чувам отчетливия рев на мотоциклет да гърми по линията. Един от моторите на Джеси. Връзката се разпада.

Сърцето ми подскача диво и се опитва да пробие гърдите ми. Ръката ми видимо трепери на волана, а очите ми се изцъклят от сълзите, причинени от паника. Когато телефонът ми започва да звъни, опипвам непохватно клавиатурата, докато успявам да отговоря.

— Джон?

— Хей, момиче! Ръцете ти свободни ли са?

— Не, чакай! – Бързо прехвърлям на говорител, после пускам телефона в скута си и хващам волана. Стискам го здраво в опит да спра треперенето. – Готово. Направих го.

— Всичко е наред, момиче. – Той е толкова спокоен. – Хвърли бърз поглед и ми кажи колко назад е колата на Джеси!

Правя каквото ми е казано.

— Само една кола зад мен.

Той тананика малко.

— Искам да караш възможно най-бавно, без да изглежда подозрително. Малко под ограничението, разбра ли?

Веднага отпускам педала на газта малко.

— Добре.

— Добро момиче. Сега ми кажи точно къде си!

Поглеждам наляво.

— Приближавам моста „Милениъм”.

— Това е добре – размишлява той. – Съсредоточи се върху пътя сега!

— Добре. Защо си толкова спокоен? – питам. Не се оплаквам, защото спокойствието му сякаш се влива и в мен, сякаш тече по линията и ме отпуска, което е откачено, като се има предвид източникът – гигантски, злобно изглеждащ черен мъж с големи слънчеви очила, който излъчва ужас.

— Едно откачено копеле е достатъчно, не мислиш ли?

Лека усмивка пробива растящия ми страх.

— Да – съгласявам се.

— Сега ми кажи как мина денят ти! – пита, сякаш водим напълно нормален разговор.

— Добре. Мина добре. – Разбира се, не съм искрена, но що за въпрос е това, когато ме преследва кола? Какво следва? Някой откачен с брадва? Боже, откакто срещнах този мъж, минах през истинска преса, но това вече навлиза в света на холивудските продукции. Кой ме следи, по дяволите?

— Той ще бъде изключителен баща, Ава.

Тихо изречените думи, които се процеждат през телефона и сякаш се задържат във въздуха около мен, веднага ме връщат в действителността.

— Знам, че ще бъде. – Не мога да видя Джон, но ако можех, знам, че щях да зърна златен зъб.

— Значи двамата ще престанете да се карате и ще оправите това? – Той звучи като баща и привързаността ми към едрия звяр расте.

— Да – съгласявам се. – Ох! – Внезапно съм тласната напред в седалката. Коланът зацепва и се впива право в ключицата ми, прогаряйки кожата под роклята ми.

— Ава? – Гласът на Джон е далечен и приглушен, а не мога да разбера защо. – Ава, момиче!

— Джон? – Опипвам скута си, но там няма нищо. – Джон!

Бам!

Отново съм запратена напред. Ръцете ми инстинктивно се сключват на волана. Болка се стрелва нагоре към раменете ми.

— Мамка му! – Поглеждам в огледалото и замръзвам, щом виждам, че DBS-ът вече е точно зад мен, но доста назад. – Джон? – крещя. – Джон, чуваш ли ме? – Очите ми се движат непрестанно от пътя пред мен към огледалото и с всеки поглед в огледалото колата на Джеси е все по-близо. Опитвам се да настъпя газта, но сякаш съм парализирана, освен очите ми, които сега гледат с ужас как астън мартинът ме приближава.

Бам!

— Не! – извиквам, докато въртя волана и се опитвам да възстановя управлението над моето „Мини”. Нямам никакъв шанс. Мозъкът ми е залят от милиони различни заповеди, но не мога да събера мислите си, за да реша кое е най-доброто решение. Изправям колата, но веднага отново съм ударена. Вече плача. Емоциите ме завладяват и ми казват, че трябва да плача, че трябва да съм уплашена. И съм. Ужасена съм.

Тряс!

Този път напълно губя управлението. Пищя, когато воланът започва да се върти по своя воля и внезапно започвам да пътувам странично по платното. Тогава отново съм ударена и колата се изправя. Боря се като обезумяла с волана, но той се движи неконтролируемо против волята ми и напълно паникьосана дръпвам ръчната спирачка. Не съм сигурна какво се случва след това, но съм отхвърлена напред и отново назад. Вие ми се свят. Замазани картини се вихрят около прозорците. Сгради, хора и коли се въртят около мен, докато накрая в ушите ми прозвучава силен трясък. Тялото ми подскача силно и очите ми се затварят. Не знам къде съм. Но съм неподвижна. Вече не мърдам.

Раздвижвам вратата си със стон и отварям очи, за да погледна през прозореца. Движението е спряло. Напълно. Хората излизат от колите си и тръгват към мен. Размърдвам крака и ръце и бързо забелязвам, че усещам всичко, после разкопчавам колана и излизам от колата. Хората вървят към мен, но аз тръгвам обратно – тръгвам към DBS-а, който стои на няколко метра и двигателят му още мърка. Би трябвало да тичам в обратната посока, но не го правя. Тичам към него. Отчаяното желание да разбера кой иска да ми причини това внезапно е смазало страха ми. Наркотик, заплахи, а сега това? На коя планета е този човек? Натрупването на злополуки ме зашеметява силно.

Вече съм едва на няколко метра, когато някой форсира двигателя и това е като някаква зловеща извратена заплаха. Но аз не спирам. Това, което ме спира, е звукът на мощна машина, който става все по-силен. Заставам като вкоренена на място, докато гледам как DBS-ът тръгва с пилене на гумите, а рейндж ровърът на Джон се впуска в преследване. Това не се случва с мен. Искам да се ощипя, да се зашлевя през лицето или поне да се събудя. Обръщам се бавно, щом чувам един от супермоторите на съпруга ми. Джеси набива спирачки, захвърля мотора и хуква към мен. Няма кожи, няма шлем, само избелели дънки и обикновена черна тениска предпазват тялото му – дрехите, които измъкна от гардероба, когато ме остави. Не мога да помръдна. Мога само да чакам неподвижно и той скоро идва при мен. Ръцете му започват да галят бързо цялото ми замаяно лице, докато аз се взирам празно в зелените му очи, които са изпълнени с ужас.

— Ава? Боже, бебче! – Дръпва ме към гърдите си. С едната си ръка обгръща тила ми, а с другата обхваща кръста ми, за да ме държи плътно. Искам и аз да го притисна, трябва да го притисна към себе си, но нищо не се случва, стоя като истукана. Чувам телефонът на Джеси да звъни. Джеси отпуска главата ми и бърка в джоба си, за да го извади.

— Джон?

Заровена под брадичката на Джеси, чувам ниското буботене на ядосания глас на Джон и отчетливо чувам как го пита защо, по дяволите, трябва да има толкова бърза кола.

— Къде си? – пита Джеси и ме целува по главата, докато говори.

Този път не чувам отговора. Чувам единствено сирени, които идват от всички посоки. Дръпвам се от гърдите на Джеси и откривам куп полицейски коли и две линейки. Само за мен ли? Но тогава забелязвам смачканата купчина от една кола, която не е моята. Както и друга, усукана около близкия стълб. Оглеждам хаоса от хора и изоставени коли и забелязвам моето „Мини”, смачкано в мантинелите, които отделят пътя от тротоара. Потрепервам.

— Джон, не спирай, докато не откриеш кой е в шибаната ми кола! – Джеси затваря и натъпква телефона си обратно в джоба. Дръпва брадичката ми. – Погледни ме, бебче!

Зяпам го. Не съм сигурна какво да кажа.

— Къде ти е каската?

Джеси поема дълбоко въздух и обгръща бузите ми с длани.

— По дяволите! – Започва да ме целува силно. – Защо не се вслушваш в молбите ми? – Целува носа ми, устните, очите, бузите. – Пратих Джон да те вземе, Ава. Защо не му позволи да те откара до работата?

— Защото исках да разкъсам Мат – признавам. – Но ти ме беше изпреварил.

— Бях толкова ядосан, Ава.

— Никога нямаше да го направя. Нямаше да убия нашето бебе. – Знам, че трябва да кажа поне това.

— Шшшт! – Прокарва устните си по цялото ми лице и ръцете ми най-после се вдигат, за да го прегърнат. Не искам да го пускам никога.

— Извинете, сър! – Непознатият глас привлича вниманието ни настрани, където стои един полицай. – Младата дама добре ли е?

Джеси поглежда към мен и отново започва зрителната оценка.

— Не знам. Добре ли си?

— Добре съм – усмихвам се неловко. – Ами другите шофьори? – поглеждам към двете смазани коли.

— Само няколко порязвания и натъртвания – казва ченгето. – Всички сте имали голям късмет. Да отидем ли да ви прегледат, преди да ви задам няколко въпроса? – Усмихва се любезно и сочи към линейката.

Чувствам се като участник в драма.

— Добре съм, честно.

Джеси изръмжава и ме поглежда свирепо.

— Иде ми да ти нашаря задника с твоето добре.

— Добре съм! – Но колата ми не е. Изглежда ужасно. Настояването на мама да не се разделяме, след като сме разменили лоши думи, никога не ме е впечатлявало толкова. Оценявам го напълно и се заричам никога повече да не се разделяме с Джеси след караница. Никога.

Джеси въздиша тежко и отмята глава назад.

— Ава, не ми противоречи за това, моля те! Няма да има проблем да те натикам в линейката, за да могат да потвърдят, че си добре. Сама ли ще отидеш, или насила да те закарам дотам?

— Ще отида – съгласявам се тихо. Ще направя всичко, което каже. Освобождавам се от гърдите му. – Чантата ми.

— Ще я взема. – Изтичва напред.

— Телефонът ми е на пода – извиквам след него, но той само махва с ръка над главата си, че ме е чул. Връща се след секунди и полицаят ни отвежда до линейката, разбутвайки растящата тълпа от пешеходци.

Един парамедик в задната част протяга ръка към мен, но нямам възможност да я хвана. Вдигната съм и съм поставена в белия ван.

— Благодаря! – Усмихвам се на Джеси и гледам как ченгето вади тефтер и химикалка от джоба си.

— Сър, докато се грижат за нея, имате ли нещо против да отговорите на няколко въпроса?

— Да, имам. Ще трябва да почакате.

— Сър, искам да ви задам няколко въпроса – полицаят вече не пита учтиво.

Джеси се обръща изцяло към него. В позата му ясно личи заплаха. Ще прегази ченгето.

— Жена ми и детето ми са в задната част на тази линейка и единственият начин да ме спрете да се погрижа за тях е, ако съм мъртъв. – Отстъпва назад и вдига ръце настрани. – Така че, застреляй ме, мамка му!

Полицаят ме поглежда и аз се усмихвам извинително. Последното, от което имам нужда, е да арестуват Джеси. Не знам дали е заради силните емоции, но ченгето кимва и прави жест на Джеси да дойде при мен. Заплашителното изражение на моя господар все още е на лицето му, щом се обръща към мен, но скоро изчезва. Главата му е на нивото на корема ми, но очите му са насочени към голите ми крака.

Протяга ръка и докосва с пръст вътрешната страна на прасеца ми.

— Бебче, порязана си.

Поглеждам надолу.

— Къде? – Не усещам нищо. Дръпвам роклята си нагоре, но не виждам никакъв признак за порязване. Дръпвам още нагоре, но няма порязано, само още кръв. Поглеждам към Джеси объркано, но той е замръзнал и гледа как търся източника на кръвта. Очите му се вдигат към моите. Широко отворени и неспокойни. Това не е добре. Започвам да клатя глава, докато той пристъпва напред и вдига роклята ми колкото може по-нагоре.

Няма порязано.

Кръвта идва от бикините ми.

— Не! – изкрещявам. Това, което осъзнавам, ме връхлита като торнадо.

— Господи! – Джеси дръпва ръба на роклята ми обратно, скача в линейката и ме обгръща с ръцете си. – Мамка му, не!

— Сър?

— В болницата! ВЕДНАГА!

Поставя ме на носилката и чувам затръшването на метална врата, което ме кара да подскоча. Обръщам се към гърдите му, стискам тениската му и крия лицето си от него.

— Съжалявам.

— Млъкни, Ава! – Хваща косата ми на тила и ме дръпва. Очите му са зелени облаци. – Моля те, просто млъкни! – Прокарва палец под окото ми и обърсва сълзите ми. – Обичам те.

Това е моето наказание. Това е наказанието ми за моите отровни мисли. Аз го заслужавам, но Джеси не. Той заслужава щастието, което знам, че това бебе щеше да му даде. То е продължение на мен, а аз знам, че той не може да ми се насити. Унищожих неговата мечта. Трябваше по-рано да се осъзная. Трябваше да сменя адреса си в болницата. Трябваше да оставя Джон да ме откара на работа. Не трябваше да ходя до офиса на Мат. Има толкова много неща, които е трябвало да направя или да не правя, които можеха да променят изхода на нещата.

Срамът ме разяжда и ще продължи да ме унищожава до края на живота ми. Не се случи така, както глупаво мислех в началото, но резултатът е същият. Аз убих бебето ни.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тишината, която ни обкръжава, е болезнена. През целия път в линейката хлипах, а Джеси постоянно ми казваше колко много ме обича. Не мога да не помисля, че просто не знае какво друго да каже. От тези три думи не идва нито утеха, нито уверение. Не е казал, че няма значение, защото знам, че има. Не е казал, че вината не е моя, защото знам, че е. Не е казал и че всичко ще бъде наред между нас и аз не знам дали ще бъде. Точно когато започвах да виждам светлина в края на несвършващия тунел от проблеми, се сблъскахме с най-лошото поражение – вреда, която не може да бъде поправена. Не мисля, че нещо ще поправи това. Нашата любов един към друг ще бъде подложена на изпитание до абсолютните си граници, но болката дълбоко в мен не ме изпълва с надежда. Не съм сигурна, че мога да преживея това. Джеси винаги ще се чувства обиден.

Изнася ме от линейката и отказва инвалидния стол, докаран от една сестра. Мълчаливо следва лекаря по препълнения коридор. През цялото време гледа право напред и отговаря на всеки, който му зададе въпрос. Не чувствам нищо освен препускащия пулс на Джеси под ръката ми, която е върху гърдите му. Всичките ми нервни окончания сякаш са мъртви. Не виждам нищо.

След цяла вечност от нежно подскачане нагоре-надолу в ръцете на Джеси съм положена на огромно болнично легло в частна стая. Джеси е внимателен и всички негови действия са нежни и любящи. Той гали косата ми, подпира главата ми и завива краката ми с тънкия чаршаф, който лежи в края на леглото. Но все още няма думи за утеха или успокоение.

Отвсякъде сме обградени от машини и медицинска техника. Една сестра остава в стаята, но мъжете от линейката напускат, след като набързо дават отчет какво се е случило и какви наблюдения са направили по път за болницата. Сестрата записва, пъха нещо в ухото ми и държи друго на гърдите ми. Задава ми въпроси и аз отговарям тихо, но през цялото време очите ми са върху Джеси, който седи в стол с лице в дланите си.

Сестрата откъсва погледа ми от скърбящия ми съпруг, като ми подава нощница. Усмихва се съчувствено. После напуска стаята. Аз просто държа нощницата, докато минава толкова време, че ми се струва, че вече е следващата седмица или дори следващата година. Искам да е следващата година. Дали до следващата година ще изчезнат парализиращата болка и вината?

Най-накрая се плъзгам до края на леглото с гръб към Джеси и се пресягам да разкопчея роклята. В тишината чувам как той става, сякаш движенията ми внезапно са го изтръгнали от кошмара му и си е спомнил за задълженията си.

Застава пред мен, но парещите ми очи остават приковани към пода.

— Дай на мен! – казва тихо и се заема със свалянето на роклята ми.

— Няма нищо. Мога да се справя – възразявам тихо. Не искам да прави нещо, което не желае.

— Вероятно можеш – дръпва роклята през главата ми, – но това е моя работа и аз искам да ти помагам.

Брадичката ми започва да трепери, докато се боря с упоритите сълзи. Не искам да разпаля някаква вина, която той може би чувства.

— Благодаря – прошепвам. Все още не го поглеждам с пълните си със сълзи очи.

Това е невъзможна задача, особено когато се навежда и притиска лице във врата

ми, принуждавайки ме да вдигна моето към него.

— Не ми благодари, че се грижа за теб, Ава! За това съм пратен на тази Земя. Това ме задържа тук. Никога не ми благодари за това!

— Аз провалих всичко. Изгубих мечтата ти.

Бутва ме на леглото и коленичи пред мен.

— Моята мечта си ти, Ава. Ден и нощ, само ти. – Зрението ми е замъглено и размазано, но ясно виждам сълзите, които се стичат от зелените му очи. – Мога да се справя без всичко, но не и без теб. Никога. Не гледай така, моля те! Не гледай така, сякаш мислиш, че това е краят! Това не е краят за нас. Нищо няма да ни раздели, Ава. Разбираш ли ме?

Кимвам през тихия си плач, неспособна да измисля или да изрека нещо.

Забърсва грубо бузи с опакото на ръката си.

— Оставяме тези хора да кажат, че ще се оправиш, и после си отиваме у дома, за да бъдем заедно.

Кимвам отново.

— Кажи ми, че ме обичаш!

Силно ридание се откъсва от устните ми. Прегръщам го през раменете и го придърпвам към себе си.

— Нуждая се от теб.

— И аз се нуждая от теб – прошепва той. Ръцете му се плъзгат по гърба ми и въпреки че са хладни и малко треперят, ми дават цялата утеха, от която се нуждая. Всичко ще бъде наред между нас. Сърцата ни ще бъдат разбити, но ще бъдем добре.

— Нека те облека в тази нощница!

Дръпва ме от леглото, но остава на колене и започва да отлепва окървавеното бельо от тялото ми. Не мога да гледам. Стискам очи и вместо това усещам как смъква бавно бикините по бедрата ми. Познатото усещане от пръста му, който потупва глезена ми, ме подсеща да вдигна крак, но през цялото време очите ми остават стиснати. Знам, че се е преместил за съвсем кратко, после чувам чешмата да тече и Джеси се връща при мен, за да постави мокра кърпа между бедрата ми. Сърцето ми се свива болезнено в гърдите и преглъщам сълзите начесто.

— Ръцете! – мекото указание на Джеси ме насърчава да отворя очи. Откривам, че държи нощницата пред мен. Ръцете ми се провират през отворите и Джеси ме обръща, за да я закопчае. – Ставай! – нарежда. Ставам, точно когато на вратата се чува почукване. Джеси отговаря.

Същата сестра се е върнала, но този път с нея има лекар в бяла престилка. Той затваря тихо вратата и кимва към Джеси, който внезапно е станал още по-разтревожен и знам защо.

Лекарят се занимава с машината отстрани на мен и после кацва на ръба на леглото.

— Как се чувстваш, Ава? – пита.

— Добре. – Думата, заради която Джеси заплаши да нашари задника ми. Той

въздъхва, но не казва нищо. – Добре съм, благодаря.

— Няма болки, порязвания или натъртвания?