3- До този мъж

Другите трима мърморят в знак на съгласие и въпреки че разсеяно съм забелязала отсъствието му от офиса напоследък, не съм размишлявала много по това. Бях прекалено разсеяна и доста заета с личния си живот, като да се омъжа, да забременея, да напусна съпруга си, да се върна при него, да летя до Испания, да се забъркам в катастрофа с кола…

— Е, има съвсем уважителна причина – продължава Патрик – и вече съм в състояние да я разкрия. Беше трудно да държа всички ви в неведение. Вие знаете, че ценя всеки един от вас, но всичко трябваше да бъде изгладено и приключено. – Отпуска ръце на корема си и се обляга на стола. Очите ми минават от Том към Виктория и Сал и обратно няколко пъти в опит да преценя техните реакции на новината, но всички само зяпат празно в Патрик. – Пенсионирам се – въздъхва той. – Стига ми толкова.

Чувам колективна облекчена въздишка от всички освен от мен. Ако Патрик се пенсионира, какво ще стане с „Рококо Юниън”? Никой ли от тях не е помислил все още за това?

— Всички вие си запазвате работата. Погрижих се за това – още колективни въздишки, – но повече не мога да го правя. Лондон ме изморява, затова двамата с Айрин се местим в Езерната област.

Първата ми мисъл е… Патрик по цял ден с Айрин? Какво си мисли той? А втората ми мисъл е… за кого ще работя? Не се налага да чакам дълго. Вратата се отваря и влиза Микаел.

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

— Запознайте се с новия собственик на „Рококо Юниън”! – изпява Патрик.

Том и Виктория примират леко, но Сали определено е с мен в отдела на шокираните. И двете видимо се давим за въздух, но докато аз знам адски добре защо го правя, нямам никаква представа какво става със Сал.

— Разбира се, вече го познавате в някаква степен – продължава Патрик. – Господин Ван дер Хаус и аз разисквахме сделката през последните няколко седмици и най-после достигнахме до взаимно съгласие по условията.

— А аз нямам търпение да започна. – Микаел се усмихва и пренебрегва другите членове на екипа, задържайки сините си очи върху мен. – Мисля, че ще работим много добре заедно.

Знам, че съгласното мърморене идва само от трима души в стаята. Аз не съм съгласна, а, изглежда, и Сал не е. От устата ми няма да излезе нищо, защото на гърлото ми е заседнала буца. Гледам как Микаел обикаля масата и стиска ръце с Патрик, после официално се представя на колегите ми. Щом стига до Сал, едва я поглежда, а тя несъмнено пламва яркочервена и поглежда към пода.

Тя се е виждала с Микаел!

Устата ми зяпва, докато гледам как се върти на място. Ето как той е разбрал, че съм се омъжила. Така е разбрал, че съм бременна, и то с близнаци. Така е разбрал всичко.

Стаята внезапно се изпълва със звуците на „Ангел” на „Масив Атак” и всички поглеждат в мен, докато седя в стола като статуя с телефона в отпуснатата ми ръка.

— Искаш ли да приемеш разговора? – пита Микаел с усмивка, на която не отвръщам. Точно тогава вратата на офиса се отваря и Джон нахлува вътре задъхан, като бързо оценява сцената, на която е попаднал. Вече спокойно мога да кажа, че кариерата ми в „Рококо Юниън” е приключила.

Джон пристъпва напред без никакво внимание към хората, които го гледат с опулени очи, грабва телефона от безжизнената ми ръка и отговаря бързо.

— Тя е добре.

Зашеметеният ми мозък включва на скорост, докато гледам как Джон крачи из конферентната зала. Всички го гледат, но никой не възразява. Сигурно е видял Микаел да влиза в офиса и се е обадил на Джеси. Почти искам да се разкрещя на Голямото момче, но с този последен удар Микаел слага край на работата ми в „Рококо Юниън”. Огромният мъж с вид на мафиот, който тъпче из офиса, също помага.

Микаел не се нуждае от компания. Нелепото му поведение е отвъд тънката граница на вманиачаването… И малко прилича на това на моя съпруг.

Джон ме поглежда и кимва, аз му кимвам в отговор, защото още не съм намерила своето дар слово. После ми подава телефона, а аз го гледам с ужас. Не мога да проведа тук и сега разгорещения разговор с Джеси, който знам, че ще последва. Избутвам се още назад в стола си, но Джон ми хвърля поглед, с който казва, че няма да се измъкна. Джеси иска да говори с мен и знам, че няма да стигна доникъде, ако отказвам.

Нервно взимам телефона, ставам и излизам от стаята.

— Джеси?

— Какво прави той там, МАМКА МУ? – Побеснял е и вероятно си скубе кичури от косата.

— Купил е компанията – казвам думите тихо и спокойно с измамната надежда, че като ги кажа спокойно, може да повлияя на начина, по който Джеси се справя с това. Много измамна надежда.

Той се задъхва по телефона.

— Вземи си чантата, хващай Джон и се махай! Чу ли ме?

— Да – потвърждавам бързо. Знам, че нямам друг избор.

— Направи го, докато съм на телефона!

— Добре! – Отпускам ръката с телефона и отново влизам в конферентната зала, където шест чифта очи са насочени право в мен. Напрежението във въздуха е тежко. Взимам чантата си и поглеждам към Джон, който отново кимва.

— Ава? – познатият загрижен глас на Патрик привлича погледа ми към шефа ми, или по-скоро към бившия ми шеф.

— Съжалявам, Патриюк. Повече не мога да работя в „Рококо Юниън”.

— Но защо? Тук ще се случват вълнуващи неща. Микаел ме увери, че ще бъдеш повишена в директор с дял от печалбата. Включих го като част от сделката, цвете! – Станал е и ме приближава с набръчкано чело. – За теб това е невероятна възможност.

Усмихвам се и поглеждам към Микаел. Сега той изглежда безмълвен.

— Съжалявам, трябваше да ти кажа, че не мога да работя за Микаел. – Сега всички погледи са върху датчанина. – Микаел упорито ме преследва от известно време. Не приема отказ! – Мятам чантата си на рамо. – Сал, той те е използвал, за да получава информация за мен. Съжалявам.

Тя крие лицето си, но виждам, че плаче. Чувствам се ужасно заради нея.

— Толкова ли си отчаян, че да унищожиш толкова мил човек като Сали? – питам Микаел. – Толкова ли отчаяно искаш да отмъстиш на един мъж, че да купиш компанията, в която работи жена му?

— Отмъщението, което ще получи този женкар, е само допълнителна придобивка. Исках те още от първия ден! – Всъщност с това изречение потвърждава подозренията на Джеси. – Той не те заслужава.

— Той ме заслужава и ме има. Винаги ще ме има. Преборили сме се с много по-големи проблеми от теб, Микаел. Нищо, което кажеш, няма да ме отклони от решението ми да съм с него. – Тялото ми може би трепери, но гласът ми е непоколебим и твърд. – Нямам какво повече да ти кажа. – Обръщам се да си вървя, но спирам за кратко при вратата. – Съжалявам, Патрик.

Джон е зад мен, а огромната му длан е на гърба ми, сякаш е усетил физическото ми състояние. Чувствам се тъжна, но странно решителна.

— Ава!

Лекият датски акцент, който намирах за доста секси, вече кара кожата ми да настръхне. Джон се опитва да ме избута напред, но глупаво любопитство ме кара да се боря с Голямото момче и да се обърна към Микаел.

— Той е чукал други жени, докато е бил с теб, Ава. Той не те заслужава.

— Той ме заслужава! – изкрещявам думите в лицето му и той се отдръпва шокиран.

Ръката на Джон се мести на ръката ми, но аз я изблъсквам.

— Ава, момиче?

— Не! Никой няма да го съди освен мен! Той е мой! – Простила съм му и ако ми се даде възможност, вероятно може да забравя. – Ти си заслепен от обида – казвам по-спокойно.

— Става дума по-скоро за теб! – Датчанинът хвърля предпазлив поглед към моя телохранител.

Засмивам се и клатя глава.

— Не, не. Аз съм омъжена и бре…

— А аз все още те искам.

Устата ми се затваря, а Джон изръмжава предупредително.

— Момичето е заето. – Опитва се да ме обърне напред, но аз съм закована на място.

— Ти ли ме упои? – питам, но ужасеното изражение, което моментално изскача на бледото му лице, ми казва всичко, което трябва да знам.

— Ава, никога не бих те наранил. Купих тази компания за теб.

Поклащам глава невярващо.

— Ти си погълнат от желанието за отмъщение. Дори не ме познаваш. Не сме били близки, нямаме връзка или специални мигове. Какво ти има?

— Познавам красотата, щом я видя, и съм готов да се боря за нея.

— Ще се бориш напразно – казвам спокойно. – И дори да успееш в опитите си да ни разделиш, никога не би могъл да ме имаш след това.

Кожата се събира на челото му, щом се намръщва.

— Защо?

— Защото без него аз ще бъда мъртва! – Обръщам се и напускам работното си място, като знам, че никога няма да се върна. Малко съм тъжна, но вече знам какво ме очаква отсега нататък и на лицето ми разцъфва най-голямата усмивка.

* * *

Щом се настанявам удобно в рейндж ровъра на Джон и тръгваме от бордюра, забелязвам телефона в ръката си и си спомням, че Джеси все още е на линия. Не искам да го чуя, искам да го видя.

— Джеси?

Не чувам нищо, но знам, че е там. Присъствието му пътува по линията и целува кожата ми.

— Не те заслужавам – казва тихо. – Той е прав, но аз съм прекалено себичен, за да се откажа от теб в полза на някой, който те заслужава. Никога няма да ни разделят и ти никога няма да останеш сама. Ще живееш вечно, бебче.

Сълзи пълнят очите ми и мисля колко съм щастлива, че е толкова себичен.

— Дадено – прошепвам.

— Ще те видя във ваната.

— Дадено – повтарям, защото знам, че няма да успея да кажа повече от една дума в момента. Той затваря и аз се отнасям в мисли, докато гледам как Лондон прелита покрай прозореца. Изпитвам удивително чувство на облекчение. За първи път в колата на Джон цари пълно мълчание. Няма тананикане и няма тупане по волана.

Пътуваме в удобна тишина към „Луссо”.

* * *

— Да те приберем вътре, момиче! – Джон паркира и изскача, като ме оставя да разкопчея колана и да отида при него пред колата.

— Няма нужда да ме придружаваш вътре – казвам, но лицето му подсказва, че трябва. – Джеси ти е казал да провериш апартамента, нали?

— Само малка проверка, това е всичко, момиче. – Хваща лакътя ми и ме повежда към фоайето на „Луссо”. Мога да се оплаквам, но не си давам труда. Прекалява с предпазливостта, но ако това ще направи него и невротичния ми съпруг щастливи, ще се подчиня.

Изненадана съм да видя Кейси тук, но той не е с униформа.

— Здравей, Кейси! – обаждам се, докато ме водят вътре, но нямам време да разговарям или може би да го предупредя, че ще се изправи пред яростта на Джеси съвсем скоро. Но забелязвам колко елегантен изглежда в костюма си и определено виждам тревожното изражение на лицето му при вида на Голямото момче, което ме придружава. Джон има такъв ефект върху повечето хора. Какъвто имаше и върху мен.

Джон набира кода и отстъпва, за да ме пропусне в асансьора, после влиза след мен. Набира кода отново.

— Знаеш кода? – питам. Надявам се да не знае значението на кода.

Усмихва ми се и не мога да разбера дали изражението му е многозначително или не.

— Копелето е разумно този път, но се надявах да е малко по-изобретателно.

Започвам да кашлям и мисля точно колко изобретателен може да е Джеси, щом стигне до нула. Всъщност неговата изобретателност е чудесна. Предизвикваща екстаз. Трябва да напълня ваната, но когато вратата на асансьора се отваря, неумолимо си спомням, че е рано и Кати най-вероятно все още се мотае из апартамента.

Отключвам, веднага се отправям към кухнята и хвърлям чантата на плота, но когато не намирам Кати там, тръгвам нагоре, за да я освободя за до края на деня.

— Ава, момиче. – Гръмовните стъпки на Джон идват след мен. – Нека проверя!

— Джон, наистина ли? – Спирам и го пускам да мине. – Ще ми бъдеш бавачка, докато Джеси се прибере ли? – надявам се не. Искам да си взема вана преди ваната с Джеси.

— Не. Успокой се – буботи. – Престани с оплакванията!

Присвивам се леко от резкия му тон, но не споря с великана. Оставям го да отвори и затвори всички врати, докато се подпирам на стъкления парапет със скръстени на гърдите ръце и чакам търпеливо. Няма как да се оплаквам за това, като се има предвид изненадващата ни посетителка от тази сутрин.

— Чисто е.

— Какво облекчение! – усмихвам се и се отдръпвам от стъклото.

Джон рязко спира, а веждите му се носят някъде между върха на очилата му и върха на главата му.

— Не ми остроумничи, момиче! – Наистина е сърдит точно когато мислех, че двамата с него сме постигнали разбирателство. – Ще се обадя на охранителите да оправят кода.

Гледам как тръгва надолу по стълбите.

— Кати няма ли я? – питам.

— Няма я – потвърждава и се отправя към телефона на апартамента, но мобилният му започва да звъни, преди да стигне до стационарния. – Да? – сумти и се отклонява към кухнята. – Тук сме вече. Кати си е тръгнала, но ще остана, докато дойдеш – гласът му затихва, докато разстоянието между нас расте, и знам, че говори с Джеси. – Синя врата, има нужда от боядисване – казва Джон с предполагаем шепот. Но все още го чувам идеално. Това е неудобството да имаш толкова нисък и буботещ глас. Джон може да звучи заплашително, но изобщо не може да шепти. – Лансдаун Кресънт. Не съм сигурен. Едва я зърнах, но ако не е тя, значи има двойница.

Несъзнателно вървя след гласа на Джон. Чух добре, затова не е нужно да съм наблизо, за да се уверя, че слухът ми не ме подвежда. Но опитът му да скрие това от мен, съчетан със споменаването на адреса на Рут Куин, и фактът, че Джон очевидно я познава, ме кара да искам да видя лицето му, за да преценя изражението му. Няма да е добро, не и когато говори с Джеси, което значи, че Джеси също познава Рут Куин. Кръвта ми се смразява все повече с всяка стъпка, с която се приближавам към Джон.

— Никой ли няма там? – Джон крачи в далечния край на кухнята. – Рут Куин. Вече ти казах. Знаеш, че зрението ми не е толкова добро, колкото някога, но бих заложил живота си. Трябва да се обадиш на полицията, не да я търсиш, откачено копеле.

Кръвта ми се вледенява, а тялото ми замръзва на място, докато гледам как Джон бавно се обръща и ме забелязва. Може да е черен, но определено току-що пребледня.

— Коя е тя? – питам го.

Огромните му гърди се издуват и той вдига ръка, за да свали очилата си. Иска ми се да ги беше оставил, защото само потвърждава страховете ми. Очите му са разтревожени, а Голямото момче не се тревожи.

— Джеси, трябва да докараш задника си тук. Остави с това да се оправя полицията! – Джон отстранява телефона от ухото си и чувам гневния вик на Джеси. Не мога да разбера какво говори, но безсилният крясък сякаш казва хиляди думи. Споменаването на полицейска намеса също не може да е нещо добро.

— Коя е тя? – изсъсквам, а дишането ми започва да се ускорява. Разтревожена съм и започвам да се паникьосвам, а не знам защо.

Джон въздъхва победено, но все пак не отговаря, вместо това ми обръща гръб.

— Късно е. Тя е до мен. По-добре се прибирай!

Чувам ядосан вик и мисля, че долавям звука от нещо, удрящо нещо друго, като юмрук във врата – износена синя входна врата. Усещам как търпението ми се изпарява. Неведението ми за нещо, което чувствам, че трябва да знам, загрява замръзналите ми вени.

Джон ми подава телефона и аз бързо го измъквам от ръката му.

— Коя е тя? – Оставам спокойна и категорична, че ако не получа отговор, много бързо ще започна да беснея. И знам, че яростта ми ще ми вдигне кръвното.

Той диша тежко в телефона, а целенасочените му крачки се чуват като фон.

— Не съм сигурен.

— Какво искаш да кажеш? – крещя. Той не ми отговори, не и задоволително. Знае коя е Рут Куин.

— Прибирам се. Ще говорим у дома.

— Не. Кажи ми сега!

— Ава, не исках да казвам нищо, докато не съм сигурен, че е тя – казва. Изпилването на гуми ме кара да трепна. Може и така да е, но неспособността на Джон да шепти провали този план. – Ще обясня, когато мога да те сложа да седнеш.

— Това няма да ми хареса, нали? – Не знам защо питам. Той иска да ме сложи да седна, което не е добър знак. Всъщност няма добри знаци. Дори Голямото момче изглежда твърде загрижен от това, което излиза наяве.

— Бебче, моля те, трябва да те видя.

— Не, отговори на въпроса ми – напомням му тихо и сядам на един стол. – Какво още имаш да ми казваш, Джеси?

— Скоро ще си бъда у дома.

— Това ще ме накара ли да побягна?

— Скоро ще си бъда у дома – повтаря и затваря, а аз оставам с телефона на Джон, долепен до бузата ми, и стомах, който се бунтува от безпокойство. Почти ми се иска да побягна още сега. Несигурността, смесена с невероятен страх, ме кара да побягна, но не и да избягам от Джеси. Мисълта да живея без него прерязва болезнено цялото ми същество. Но дълбоко в себе си усещам огромна яма, което ми подсказва, че трябва да се защитя от всичко, което може да повлияе на живота ми. На нашия живот.

Телефонът на апартамента изпищява и ме кара да подскоча, а Джон тръгва тежко през кухнята, вече с очилата на мястото им. Няма да се хабя в опити да измъкна информация от него, въпреки че той има информацията, която ми трябва.

Връща се кухнята и изглежда прекалено загрижен за толкова заплашителен мъж. Вече наистина съм разтревожена.

— Трябва да сляза долу. Ще заключиш вратата след мен и няма да отваряш, освен ако не ти се обадя да ти кажа, че съм аз. Къде е телефонът ти?

— Какво става? – изправям се и започвам да треперя.

— Къде е телефонът ти? – настоява той и взима своя от треперещата ми ръка.

— В чантата. Джон, кажи ми!

Взима чантата ми, изсипва съдържанието й и бързо открива телефона ми. Поставя го на плота, вдига ме и ме настанява нежно на стола.

— Ава, сега не е времето да спориш с мен. Долу има някакъв подозрителен човек и ще отида да проверя. Вероятно не е нищо сериозно.

Не му вярвам. Нищо не подсказва, че трябва – нито тонът му, нито езикът на тялото му. Инстинктите ми крещят, че трябва да съм ужасена и аз започвам да се чувствам точно така.

— Добре – съгласявам се неохотно.

След като кимва и стиска рамото ми нежно, Джон отдалечава голямото си тяло от кухнята и скоро чувам входната врата да се затваря, което ме оставя разтреперана и с препускащ ум. Изобщо не успявам да се успокоя. Просто искам Джеси. Не ме интересува какво има да ми казва, изобщо не ми пука. Стисвам телефона в ръка и се затичвам нагоре по стълбите. Бързо откривам ключа за кабинета на Джеси в чекмеджето за бельото ми, после се втурвам надолу и бързо отключвам вратата. Знам, че ще се почувствам по-добре, когато седна в неговия голям офис стол. Ще бъде все едно самият Джеси е увит около мен.

Нахлувам през вратата обезумяла и останала без дъх, за да се изправя срещу жена, която стои насред стаята и се взира в моята стена.

Рут Куин.

Краката ми се подкосяват, залитам напред и сърцето ми спира. Но драматичното ми появяване и шокираното ми ахване, изглежда, не я вълнуват. Тя задържа унесения си поглед, без да ми обърне внимание. Запленена е и ако не бяха думите и реакциите на Джеси и Джон към тази жена, щях да помисля, че не само си пада по мен, а е и вманиачена до лудост.

Твърде много време е минало, преди да осъзная, че трябва да бягам, защото, когато бавно започвам да отстъпвам назад, Рут поглежда към мен. Изглежда куха, няма я обичайната жена с ярки очи и свежа кожа, с която съм свикнала. Минали са едва няколко часа, откакто я видях, но сякаш са години.

— Не си прави труда! – гласът й е студен, носи полъх на омраза и веднага прогонва всяка мисъл, че тази жена си пада по мен. Сега знам с абсолютна сигурност, че ме мрази. – Асансьорът няма да работи, а Кейси ще те спре на стълбите.

Може да съм шокирана, но думите се запечатват в ума ми ясно. Както и споменът за костюма на Кейси… и на записа от охранителната камера от нощта, в която бях упоена. Дори успявам да си задам разумния въпрос как, по дяволите, Рут е успяла да влезе в апартамента и в кабинета на Джеси.

Тогава тя размахва връзка ключове пред себе си.

— Той го направи толкова лесно. – Хвърля ги на бюрото на Джеси и очите ми проследяват пътя им, докато издрънчават и накрая спират. Не разпознавам връзката, но не съм достатъчно глупава, за да се чудя за къде са.

— Глупостта на съпруга ти и отчаяната нужда на любовника ми да ме зарадва едва не направиха това преживяване скучно – поглежда обратно към стената. Стената на Ава. – Мисля, че е малко обсебен от теб.

Оставам на място и умът ми препуска през възможностите за бягство. Няма такива. Никой не може да стигне до мен, щом новият портиер е на пост и аз съм безпомощна.

Върхът на пръста й докосва място на стената, на което Джеси е написал нещо.

— „Сърцето ми започна да бие отново”? – смее се със студен, зловещ смях и увеличава моето вече огромно безпокойство. – Джеси Уорд, противният, използващ жените задник, е влюбен, женен и очаква близнаци? Колко перфектно!

Явно не е перфектно, но всички предишни определения са верни. Изправена съм пред поредната отхвърлена бивша любовница, но тази е на съвсем друго ниво. Тя го мрази и следователно мрази и мен. С плашеща яснота, още повече че вече се е обърнала и гледа втренчено корема ми, осъзнавам, че мрази също така и нашите бебета. Страхът ми току-що се е изстрелял на най-високото ниво и знам със сигурност, че ние с близнаците сме в смъртна опасност.

Осъзнавам, че приближава, но не осъзнавам, че аз също се движа. Не съм достатъчно бърза обаче, защото след секунди тя вече е пред мен и гали корема ми замислено.

После отдръпва ръка и ме удря. Крещя, тялото ми се свива в защита, а ръцете ми обгръщат корема и инстинктивно се опитват да предпазят бебетата.

Тя също крещи, хваща ме за косата и ме издърпва от кабинета на Джеси към откритото пространство на апартамента.

— Трябваше да го напуснеш – крещи, бута ме на пода и ме рита с точност.

Прерязва ме болка и очите ми плуват в сълзи, които се леят свободно. Ако можех

да пренебрегна невероятната болка и шока, мисля, че щях да събера сили и да я поразя с гнева си. Тя се опитва да убие нашите деца.

— Какво в това развратно копеле те накара да останеш, жалка кучко? – Дръпва ме за крака и ме удря по лицето, но острото парене и изгарящата болка няма да ме накарат да махна ръце от корема, нищо няма да ги махне оттам, дори желанието ми да се нахвърля върху нея. Телефонът е все още в ръката ми, но не мога да рискувам да й дам достъп до корема си.

Мисля трескаво, но единственото, което мога да направя, е да приема умопомрачението й и да се моля и тримата да се измъкнем здрави. Ако е имало момент, в който да ми се е струвало, че съм в ада, сега разбирам, че съм грешала. Това е по-ниско и от най-долното ниво на ада.

Удря с юмрук предмишницата ми с гневен див писък, а аз се свивам с уплашен и болезнен вик. Няма да се измъкна. Не съм близо до смъртта, но погледът, който долавям в очите й през замъгленото ми зрение, ми казва, че тя няма да спре, докато не ме види мъртва. Тя е побъркана. Напълно откачена. Какво е направил Джеси на тази жена, по дяволите?

Предната врата се отваря с трясък и Рут внезапно изчезва. Мъча се да се обърна, все още стиснала корема си и все още плачеща в агония. Виждам как гърбът й изчезва в кухнята, а после разплаканите ми очи се спират на Джеси. Задъхан е. Тичал е нагоре по стълбите, а юмрукът му видимо е подут. Оглежда тялото ми като обезумял, от челото му тече пот, а лицето му е смесица от ужас и свирепа ярост. Нужни са му няколко мига, за да се съвземе, и виждам, че се разкъсва между желанието да се погрижи за мен и потребността да се справи с откачената жена, която е нахлула в дома ни. Не мога да говоря, но крещя наум да направи второто. Задавен хлип изскача от устата ми и го подтиква да се разтрепери още повече, а после да хукне към кухнята. Инстинктивно се раздвижвам и – мъдро или не – тръгвам след него. Сега целият ми страх е за него.

Спирам рязко, щом виждам Джеси, застанал в дъното на помещението, после бързо откривам Рут от другата страна на бар плота, върху който закусваме. Оформяме идеален триъгълник, всички дишаме тежко и всички хвърляме погледи един към друг, но Рут е единствената, която размахва нож. Телефонът пада от ръката ми и издрънчава шумно, но това не привлича вниманието й. Огромното острие блести и тя го обръща небрежно в ръка. Насочено е към мен, но злобният, остър като бръснач метал не само успява да изпрати страха ми в орбита, а и кара очите ми да се спуснат към корема на Джеси с ужас.

— Боже мой! – прошепвам тихо и знам, че никой не ме е чул. Джеси каза, че се е случило при катастрофа с кола. Това каза. Търся да намеря точните думи, но не ги намирам, защото ги няма. Откривам единственото възможно заключение, което съм направила сама. Оказва се, че съм сбъркала в предположенията си, но също така се съмнявам, че той щеше да разкрие истинската причина. Причината сега стои тук и си играе заплашително с нож, който съм сигурна, че е готова да използва. Не мисля, че нещо друго, което бих могла да срещна, ще ме ужаси повече. Сега и четиримата сме в опасност.

— Колко е хубаво да те видя, Джеси! – изплюва тя и заема по-стабилна стойка, като разкрачва още малко крака. Приготвя се да се нахвърли.

— Не, не е – отговаря Джеси спокойно въпреки тежкото си дишане. – Защо си тук?

Рут се усмихва студено.

— Толкова бях щастлива да те оставя да се въргаляш в нещастие, да пропиваш живота си и да се опитваш да запълниш празнотата, която сам създаде с безмозъчното си чукане, но после ти се влюби. Не мога да ти позволя нито грам щастие, след като ти унищожи моето.

— Платих десетократно за грешките си, Лорън – при споменаването на това име главата ми рязко се откъсва от блестящото острие към потното лице на Джеси. Лорън ли? – Заслужавам да бъда щастлив. – Това е почти молба, която ме прерязва през сърцето. Опитва се да убеди себе си, че ме заслужава, но това, че търси одобрение от тази луда жена, ме кара моментално да забравя тъпата болка в корема и паренето на лицето. Усещам как в мен започва да кипи гняв.

— Не, не заслужаваш. Ти ме лиши от щастие, затова аз ще лиша теб. – Махва с ножа към мен и Джеси се размърдва нервно. Измъчените му зелени очи трепват към мен за кратко, после отново гледа към Рут или Лорън. Изобщо не знам.

— Не съм те лишил от щастие.

— Напротив! – крещи тя. – Ти се ожени за мен, а после ме напусна!

Ахвам и обръщам поглед към Джеси. Той дъвче долната си устна, а очите му се стрелкат постоянно между мен и… бившата му жена? Бил е женен? Задушавам се, а умът ми препуска в кръг и не успява да схване това, което съм научила току-що.

Рут ме поглежда, внезапно изтръгната от гневното си избухване, и се усмихва.

— Не знаеше ли? Е, това е изненада. Може също така да обясни защо си се задържала.

Самодоволството й, съчетано с отчаянието на Джеси, ме парализира напълно.

— Нищо не може да ни раздели. – Думите ми прелитат във въздуха и изтриват усмивката от лицето й, но също така карат Джеси видимо да се напрегне. Поглеждам го предпазливо, но празнотата в него ме кара да мисля, че не е съгласен. Започвам леко да клатя глава, а долната ми устна трепери. Усещането за дланта ми, която се плъзга по корема ми, е успокояващо, но изражението на лицето на Джеси не е. Гледа към пъпа ми и по лицето му бавно преминава вълна на отчаяние.

— Съжалявам – промълвява. – Трябваше да ти кажа.

Наистина ми е спестил най-големия шок до последно, но не ми пука. Наистина. Нищо не може да ни раздели.

— Няма значение – опитвам се да го уверя, но виждам как пораженството го поглъща.

— Няма значение – съска Рут и това ни кара с Джеси да погледнем отново към размахалата нож откачила кучка, която нахлу в живота ни. – Тя не знае нищо, нали?

Надявам се да греши. Надявам се Джеси да кимне и да обясни, че знам всичко – за имението, за пиенето, сега и за нея… всичко. Но той започва да клати глава, което учетворява несигурността ми.

— Не знае ли за нашата дъщеря? – Стаята започва да се върти и Джеси се опитва да помръдне. – Стой където си! – извиква Рут и размахва ножа към него.

— Ава… – Отчаяно се нуждае да стигне до мен. Аз се олюлявам на място, докато се опитвам да осмисля информацията, и знам, че за него е мъчително да бъде отделен от мен. Знае, че не може да помръдне, защото ако го направи, тя ще скочи към мен. Той има дъщеря? Животът ми свършва тук и сега. Това е върхът на айсберга от сътресения. Той се опитва да компенсира липсата на присъствие в живота на дъщеря си.

— Да, бяхме женени и той ме напусна, докато бях бременна – изплюва Рут.

— Бях принуден да се оженя за теб, защото ти беше бременна. Не исках и ти го знаеше. Бяхме на седемнайсет години, Лорън. Чукахме се веднъж. – Гласът му е пречупен и несигурен, сякаш се опитва да убеди себе си, че е постъпил правилно.

— Не обвинявай родителите си за своето решение! – Тя гори от ярост, а ръката й трепери неудържимо.

— Опитвах се да поправя грешките си. Опитвах се да ги направя щастливи.

Стаята все още се върти диво, докато се опитвам да подредя всичко, което чувам.

Не мога да видя никакъв смисъл в това, особено когато съм в толкова опасна ситуация. Но през объркването и тревогата си осъзнавам колко е важно да остана в безопасност. Трябва да се измъкна оттук. Започвам да отстъпвам назад, като се надявам вниманието и яростта й да останат насочени към Джеси, докато тихо се опитвам да избягам. Знам, че тя ще се нахвърли върху мен, а не върху Джеси. Иска да го накаже и ще го направи, като го остави да живее без мен. Тя е пресметнала всичко, аз също.

— Не мърдай! – крещи тя и ме спира. – Дори не си ПОМИСЛЯЙ да се опиташ да избягаш, защото този нож ще се забие в него, преди да стигнеш до вратата! – Тази заплаха осуетява напълно плана ми. Мисълта да нарани Джеси е непоносима въпреки новата информация за него. – Дори не си чула най-интересното, затова ще бъде учтиво да останеш, за да ме изслушаш.

— Лорън! – предупреждава Джеси.

Тя се смее хитро и доволно.

— Какво? Не искаш ли да кажа на младата ти бременна жена, че ти уби нашата дъщеря?

Той вече се движи бързо и нищо няма да го спре. Знам го, защото аз се олюлявам, готова да се срина на пода. Светът ми току-що се е взривил и се е пръснал на милиони парчета заедно с претоварения ми ум. Но забелязвам и нейното движение. Забелязвам ножа, който се движи към мен бързо и сигурно. И забелязвам, че Джеси застава между мен и острието. Успява да ме хване, преди да падна, после се сблъсква с Рут на пода и я удря право в лицето с яростен рев. Тя се смее. Откачената кучка само се смее и го подтиква с истеричния си пристъп на смях.

— Не съм убил дъщеря ни! – Удря я отново. Звукът от удара в развеселеното й лице ме кара да потръпна.

— Уби я. В момента, в който тя се качи в онази кола, ти я прати на смърт.

— Вината не беше моя! – Възсяда я и се опитва да усмири размаханите й ръце.

— Кармайкъл не трябваше да взима дъщеря ни. Ти трябваше да я гледаш! Прекарах пет години в тапицирана стая. Двайсет години ми се искаше никога да не ти бях позволявала да я видиш. Ти ме напусна, а после уби единственото, което ми беше останало от теб. Никога няма да ти позволя да я замениш. Никой друг няма да получи част от теб!

Джеси изревава и с едно последно силно замахване я праща в безсъзнание. Опитвам се да се изправя до седнало положение и гледам как тялото му се разтърсва от изтощение и гняв. Чувам и напълно разбирам всяка дума, която си изкрещяват, и съм шокирана, но най-вече съм тъжна. Всяко късче лудост, което съм изтърпяла, откакто срещнах този мъж, току-що беше оправдано. Цялата му прекалена загриженост, неразумната тревога и невротичното поведение бяха обяснени. Той не мисли, че заслужава щастие, и наистина ме е защитавал. Но ме е защитавал от себе си и от мрака на миналото му. Той не е бил в колата с Кармайкъл. Била е дъщеря му. Всички хора, които е обичал истински през живота си, са умрели трагично и той смята, че е отговорен за всяка смърт. Сърцето ми кърви за този мъж.

— Нищо няма да ни раздели – хлипам и се опитвам да се изправя, но не мога да се справя с коленете си. Мислил е, че това ще ме накара да избягам, но няма. Облекчена съм. Всъщност всяко дребно нещо вече има смисъл за мен.

Джеси се повдига от пода и обръща замъглените си измъчени зелени очи към мен.

— Толкова ужасно съжалявам. – Брадичката му трепери, когато тръгва към мен.

— Няма значение – уверявам го. – Нищо няма значение. – Вдигам ръце към него, отчаяно искам да разбере, че приемам и него, и миналото му, независимо колко шокиращо и тъмно може да е. Между нас преминава полъх на спокойствие, като тихо взаимно разбирателство, докато го чакам да дойде до мен.

Нетърпението ми расте. Нужно му е много време и, изглежда, забавя все повече с всяка измината стъпка, докато не се срива на колене със сподавено пъшкане и стиска корема си. Смутените ми очи търсят в лицето му някаква следа какво не е наред, но тогава той дръпва назад сакото си и разкрива напоена с кръв риза и ножа, стърчащ от тялото му.

— НЕЕЕЕЕ! – крещя. Бързо ставам и отивам при него. Ръката ми стои над дръжката на ножа, без да знам какво да правя. – Боже! Джеси! – Той пада назад. Дави се, а дланта му попипва раната около ножа. – Боже, не, не, не, не, не, моля те, не!

Падам на колене. Цялата изгаряща болка от корема и от лицето ми започва да пари гърдите ми. Мъча се да дишам. Дръпвам главата му в скута си и диво галя лицето му. Зелените му очи натежават.

— Не затваряй очи, Джеси! – крещя обезумяла. – Бебче, дръж очите си отворени! Погледни ме!

Той ги отваря с явно усилие. Диша тежко, опитва се да каже нещо, но го карам да млъкне, като слагам устни на челото му. Плача истерично.

— Ава…

— Шшшт! – Получавам секундно просветление и започвам да ровя във вътрешния джоб на сакото. Намирам телефона му. След три неуспешни опита успявам да натисна трите еднакви цифри*, после пищя по телефона, крещя обяснения и умолявам жената отсреща да побърза. Тя се опитва да ме успокои, опитва се да ми даде указания, но не я чувам. Затварям, прекалено загрижена за Джеси. Той изглежда сив, тялото му е напълно отпуснато, а сухите му устни са разтворени и той диша повърхностно и със свистене. Затрудненото му дишане не прогонва зловещата тишина, която ни заобикаля.

[* Номерът за спешни случаи във Великобритания е 999, но се приемат обаждания и на номера за спешни случаи на Европейския съюз – 112. – Б.пр.]

— Джеси, отвори очи! – крещя. – Не смей да ме оставяш! Ще побеснея до лудост, ако ме оставиш!

— Не мога… – Тялото му се сгърчва и очите му се затварят.

— Джеси!

Отваря ги отново и ръката му се опитва напразно да се вдигне, но не успява и тя тупва на пода. Не мога да понеса да слушам как се мъчи да диша, затова хващам телефона и набирам моя. „Ангел” започва да звучи на няколко стъпки от нас. Люлея Джеси, неспособна да овладея хлиповете си. Всеки път, щом телефонът ми спре, набирам пак, повтарям това отново и отново, а звукът от любимото му парче заглушава накъсаното му хриптене. Той се взира празно в мен. В очите му няма нищо. Търся нещо, каквото и да е, но няма нищо.

— Неразделни – мърмори, но клепачите му започват да натежават и той губи битката да ги държи отворени.

— Джеси, моля те! Отвори очи! – отчаяно се опитвам да ги отворя. – ОТВОРИ ГИ! – изкрещявам думата към него, но се моля напразно.

Губя го.

И знам, защото собственото ми сърце също забавя своя ритъм.

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Нямам възможност да се вгледам в тези очи от две седмици. Това са най-дългите две седмици в живота ми. Всяка представа за безутешност и страдание, която съм имала преди този момент в живота си, е напълно неточна в сравнение с чувствата, които ме парализират сега. Аз съм изгубена. Безпомощна. Лишена от най-важната част от мен. Единственото ми утешение идва от това, че виждам спокойното му лице и чувствам топлата му кожа.

Преди четири дни лекарят отстрани апарата за дишане и вече личи, че Джеси е по-добре, въпреки че е брадясал и кожата му е пепелява. Диша малко трудно и повърхностно, но се справя сам. Обаче все още не се събужда. Острието го е прорязало странично, пробило е стомаха му и е довело до колапс на белия дроб по време на операцията, а това усложнява нещата. Джеси вече има два белега върху идеалния си торс – новият е много по-гладък в сравнение с назъбения прорез, който тя му е оставила при последната им среща. Гледах как сменят превръзката ежедневно и как прочистват раната. Вече свикнах с несъвършенството му – омразно напомняне за най-лошия ден от живота ми, но и още една част от него, която да обичам.

Не се отделям от него, освен за да отскоча до тоалетната, и то след като съм стискала толкова дълго, че пикочният ми мехур е готов да се пръсне. Взимам си душ за секунди, когато майка ми буквално насила ме набута в банята и всеки път я карам да се закълне, че ще ме извика, ако той помръдне. Но той не мърда. Лекуващият му лекар и хирургът всеки ден ми повтарят, че трябва да се изчака. Той е силен и здрав и има големи шансове, но аз не виждам друго подобрение освен това, че вече диша сам.

Не минава и час, без да го моля да се събуди, нито минута, без да го целуна някъде с надеждата, че усещането за устните ми по кожата му ще разпали нещо, но уви. Всеки ден сърцето ми натежава все повече, очите ми стават по-червени, а коремът ми нараства и всеки път, когато погледна към него, си мисля, че бебетата ми може и да не видят баща си и че това е несправедливо и твърде жестоко.

— Събуди се! – заповядвам тихо, а сълзите ми отново започват да текат. – Упорит човек! – Чувам, че вратата се отваря, извръщам се и виждам майка ми през замъгления си поглед. – Защо той не се събужда, мамо?

Тя се приближава до мен за миг и се опитва да ме премести, за да може да ме прегърне.

— Той се лекува, скъпа. Трябва да се излекува.

— Мина твърде много време. Искам да се събуди. Липсва ми. – Раменете ми започват да треперят и отпускам глава върху леглото му безнадеждно.

— О, Ава! – Мама е отчаяна и вероятно смята, че е ненужна и безполезна, но не мога да й помогна да се чувства по-добре, докато самата аз съм безутешна. – Ава, скъпа, трябва да ядеш – казва тихо тя и ме придърпва да стана от леглото. – Хайде, моля те!

— Не съм гладна – настоявам упорито.

— Правя списък с всичките случаи, в които не си ме слушала, и ще разкажа на Джеси за всеки един от тях, когато се събуди – заплашва тя с треперещ глас и ми подава кутия с лека салата.

Знам, че няма да постигна нищо, ако откажа, но глупавата мисъл, че ще му доставя удоволствие, ако ям, е единствената причина да отворя кутията с една ръка и да започна да боцкам чери доматчетата.

— Беатрис и Хенри току-що пристигнаха, скъпа – казва мама предпазливо, но аз вече не изпитвам презрение към родителите на Джеси. Не съм в състояние да изпитвам нищо друго освен скръб. – Може ли да влязат?

Егоистично искам да откажа. Искам го само за себе си, но нямаше как да предотвратя разпространението на новината, че е прободен, а новините пътуват бързо в Европа. Семейството му пристигна два дни след като го приеха в болница. Майка му и сестра му изглеждаха емоционално съсипани, а баща му просто гледаше мълчаливо. Не открих съжаление в безизразното му лице, което ужасяващо прилича на това на Джеси. Чух всички обяснения, но така и не ги разбрах.

Докато седях, погълната от тишината на болничната стая, стигнах до собствено заключение и то е просто: Вината, която Джеси изпитва за многото трагични събития, случили се в живота му, е отблъснала родителите му. Те може и да са допринесли с настоятелността си, но сега, когато познавам моя предизвикателен мъж и знам какво се е случило, съм сигурна, че неговата упоритост е основната причина за този разрив. Той се е отдалечил от всички, които са му напомняли за загубата, и е смятал, че така вината ще намалее – вина, която изобщо не е трябвало да изпитва. Той не си е позволил да се обгради с хора, които го обичат и биха могли да му помогнат. Чакал е аз да го направя. А сега може би е твърде късно, защото лежи в това легло безжизнен и не реагира, и дори мисълта, че може би ще трябва да живея без него, ме убива. Бих предпочела дори да не го познавам, стига да е жив и да се чувства добре. Глупава мисъл, осъзнавам това, но обърканият ми ум не е много логичен, откакто съм тук. Главата ме боли непрестанно, буцата в гърлото ми не се маха, а лицето ми щипе от изсъхналите сълзи. Аз съм напълно разбита и ще бъда така още дълго, ако той никога повече не отвори очи.

— Ава? – гласът на майка ми и ръката й, която разтрива рамото ми, ме връщат в стаята, която ми е прекалено позната.

— Само за няколко минути – съгласявам се, отказвам да ям повече и избутвам салатата настрани. Майка ми не спори с мен, дори не се опитва да ме уговори да останат по-дълго с него. Позволявам им по пет минути от време на време, но не ги оставям насаме.

— Добре, скъпа. – Тя излиза от стаята и няколко минути по-късно майката, бащата и сестрата на Джеси влизат тихо. Не им обръщам внимание. Гледам само съпруга си и устата ми е плътно затворена, когато те обкръжават леглото. Майка му започва да хлипа и виждам с периферното си зрение как Амалия я успокоява. Баща му бърше лицето си. Три чифта очи, и трите зелени и изпълнени с мъка, са отправени към безжизненото тяло на Джеси.

— Как е той? – пита Хенри, докато обикаля леглото.

— Няма промяна – отговарям и се протягам да отметна кичур руса коса от челото му, за да не го гъделичка в съня му.

— Ами ти, Ава? Трябва да се грижиш за себе си – той говори тихо, но убедително.

— Добре съм.

— Ще ни позволиш ли да те заведем да хапнеш? – пита той. – Недалеч, в ресторанта до болницата.

— Няма да го оставя – заявявам за милионен път. Всички се опитваха и се проваляха. – Той може да се събуди и аз да не съм тук.

— Разбирам – успокоява ме той. – Тогава може ние да ти донесем нещо?

Сигурно е забелязал салатата, но въпреки това опитва. Загрижеността му е искрена, но нежелана.

— Не, благодаря.

— Ава, моля те – настоява Амалия, но аз пренебрегвам молбата й, поклащам глава и се запъвам инатливо. Джеси би ме насилил да ям. Ще ми се да го направи.

Чувам колективната им въздишка. Вратата се отваря и нощната сестра влиза в стаята с познатата количка, натоварена с апарат за измерване на кръвното, термометър и безброй други машини, с които ще провери състоянието му.

— Добър вечер – усмихва се тя топло. – Как е нашият прекрасен образец на мъж днес? – тя повтаря точно същите думи всеки път щом започне смяната й.

— Все още спи – отговарям и се премествам съвсем малко, за да й осигуря достъп до ръката на Джеси.

— Да видим какво става! – Тя взима ръката му, поставя лентата на апарата за кръвно налягане върху бицепса му и натиска бутона за старт, след което мери температурата му и проверява разпечатката от електрокардиограмата му. – Никаква промяна. Имаш силен и решителен мъж, скъпа.

— Знам – съгласявам се и се моля да продължава да е такъв. Той не е по-добре, но не е и по-зле и аз трябва да се примиря. Това е всичко, което имам. Сестрата инжектира някакъв препарат в системата, сменя торбичката на катетъра му, а после събира нещата си и тихо напуска стаята.

— Ще те оставим на спокойствие – казва Хенри. – Имаш номера ми.

Кимвам му и ги оставям да се опитат да ми влеят малко спокойствие, а после ги гледам как се изреждат да целунат Джеси. Майка му остава последна и мокри лицето му със сълзи.

— Обичам те, сине – мърмори тя, сякаш не иска да я чуя, сякаш мисли, че ще я укоря за това. Не бих го направила никога. Мъката им е достатъчна причина да ги приема. Целта ми е да възстановя живота на Джеси такъв, какъвто трябва да бъде. Бих направила всичко, но не знам дали той ще бъде до мен, за да го приеме и да го оцени.

Още сълзи потичат от очите ми.

Поглеждам нагоре и виждам през тях Кейт, Сам, Дрю и Джон на вратата. Сбогувам се любезно с родителите му и поздравявам новодошлите, без да успея да сдържа уморената въздишка, която се откъсва от устните ми при вида на още хора. Знам, че те се безпокоят за мен и за Джеси, но усилието да отговарям на въпросите им изисква енергия, каквато просто нямам.

— Добре ли си, момиче? – буботи Джон и аз кимвам утвърдително с глава, защото е много по-лесно, отколкото да я поклатя в отрицание.

Вдигам поглед, усмихвам му се и виждам, че превръзката от главата му е свалена.

Той се обвиняваше с дни, но какво е можел да направи? Любовникът на Рут Куин, Кейси, го беше извикал долу под фалшив претекст и беше ударил нищо неочакващия Джон по главата с метален прът на излизане от асансьора?

— Аз няма да остана – продължава Джон. – Просто исках да знаеш, че и двамата се явиха пред съда днес и бяха върнати в затвора.

Трябва да съм доволна, но не мога да събера сили дори за това. Отговорих на безбройните въпроси на полицията, а и Стив редовно ме информираше за развитието на случая. Оказа се много просто. Рут или Лорън е откачената бивша жена на Джеси, а Кейси е нейният любовник, който е правил всичко, каквото тя е поискала от него, в опит да й достави удоволствие.

— Добре. – Поглеждам нагоре и срещам още четири чифта очи, изпълнени със съчувствие. Гади ми се от съчувствие. – Не искам да бъда груба, но няма енер… – гласът ми заглъхва и повдигам ръце, за да скрия отново възпалените ми очи.

— Ава, отиди си у дома, изкъпи се и поспи! – Кейт придърпва стол до мен и обвива с ръце треперещите ми рамене. – Ние ще останем тук. Ако се събуди, ще ти се обадя веднага. Обещавам.

Поклащам глава. Ще ми се да се откажат. Няма да отида никъде, освен ако Джеси не е с мен.

— Хайде, Ава. Аз ще те закарам – предлага доброволно Дрю и пристъпва напред.

— Моля те – присъединява се към тях и Сам. – Ние ще останем тук, а Дрю ще те закара у дома.

— Не! – отблъсквам Кейт. – Няма да се махна оттук, по дяволите, така че спрете! – Поглеждам право към Джеси в очакване на неговия присмех, но не се случва нищо. – Събуди се!

— Добре. – Кейт ме притиска нежно. – Но, моля те, поне яж Ава!

— Кейт – въздишам уморено и полагам огромни усилия да не си изпусна нервите. – Ядох салата.

— Добре. – Тя става, очевидно обезсърчена, и се обръща към другите: – Не знам какво друго да направя – и се притиска в обятията на Сам. Дрю ме гледа с тъга и това ми напомня, че той вероятно се упреква, че е помогнал на онази жена да заложи капан на съпруга ми. Чух нещо по въпроса от Кейт, когато тя се опитваше да ме разсейва с разговори, но не знам какво точно е станало. Това, което знам, е, че Дрю е поел отговорност. Не към Корал, а към детето – нещо достойно за похвала, като се има предвид, че тя го е измамила.

— Ние ще тръгваме – подканя ги Джон и по този начин почти ги изгонва от стаята. Благодарна съм му. Успявам да събера сили, колкото да кажа довиждане, след което отново насочвам цялото си внимание към Джеси.

Отпускам глава на леглото и дълго се мъча да задържа клепачите си отворени, докато сънят най-накрая ме преборва и ме праща на място, на което аз не желая да правя нищо от това, което Джеси иска от мен, само за да го принудя да ме докосне. Джеси отново ме докосва. Голямата му ръка преминава през разрошената ми коса, но в съня ми аз изглеждам идеално, не съм уморена, бледа и развлечена в безформено долнище и не съм облечена с една от неговите износени тениски – тази, която накарах майка ми да извади от прането и която не съм сменяла, откакто съм тук.

Аз съм на щастливо място и преживявам отново всеки момент с този мъж – щастието, страстта и разочарованията. Всяка дума, която сме разменили, и всяко докосване преминават през ума ми. Всяка секунда, всяка стъпка, която сме направили заедно, и всеки момент, в който устните ни са се срещали. Не пропускам нищо – високото му стройно тяло, което се изправя иззад бюрото първия път, когато го срещнах; хубостта му, която става все по-очевидна с всяка стъпка, с която ме приближава; аромата му, който ме обгръща, когато той се навежда и ме целува. И въздействащото му докосване, което ме кара да изпитам най-невероятните усещания. Всичко това е толкова истинско, че изпадам в блаженство. От мига, в който стъпих в онзи офис, знаех че съдбата ми е да бъда с този мъж.

— Красивото ми момиче сънува.

Не познавам гласа, но това са негови думи, така че съм сигурна, че това е Джеси. Искам да му отговоря, да се възползвам от случая да му кажа толкова много неща, но отчаянието не ми позволява да кажа нищо. Така че се наслаждавам на ехото от думите му и на докосването на ръката му, която в момента нежно гали бузата ми.

Силно пиукане ме изтръгва от щастливата дрямка и аз рязко вдигам глава с надежда, но виждам, че очите му все още са затворени, а ръцете му са там, където ги оставих – едната в моята, а другата отпусната безжизнено до тялото му. Аз съм дезориентирана и потръпвам от пронизителния шум, но скоро разбирам, че това е сигналът, който предупреждава, че системата му е изтекла. Изправям се и се протягам да се обадя на сестрата, но подскачам, когато чувам сподавен стон. Не знам защо подскачам, стенанието е тихо и не заслужава внимание, но сърцето ми подскача въпреки това. Гледам лицето на Джеси отблизо и решавам, че може би съм си въобразила.

Но тогава очите му помръдват под клепачите и пулсът ми се ускорява още малко. Искам да се ощипя, за да се уверя, че не сънувам, и решавам, че съм го направила, защото определено чувствам леко убождане, въпреки че съм като парализирана от скръб.

— Джеси? – прошепвам, пускам ръката му и разтърсвам леко рамото му, въпреки че знам, че не трябва да го правя. Той простенва отново и краката му помръдват под леката завивка. Той се събужда. – Джеси? – Би трябвало да викна сестрата, но не го правя. Би трябвало да изключа машината, но не правя и това. Би трябвало да говоря тихо, но не успявам. – Джеси! – разтърсвам го по-силно.

— Много е шумно – оплаква се той, гласът му е сух и прегракнал, а клепачите му вече не са спокойно затворени, а стиснати.

Пресягам се през него и натискам бутона на машината, за да я изключа.

— Джеси?

— Какво? – Той е раздразнен. Повдига ръката си и стиска глава. Всеки страх и мъка се оттичат от тялото ми и аз виждам светлина. Ярка светлина. Светлината на надеждата.

— Отвори очи! – нареждам.

— Не, болезнено е.

— О, Боже! – Облекчението ми е невероятно, почти болезнено, когато преминава като светкавица през изтощеното ми тяло и ме връща обратно към живот. – Опитай! – умолявам го. Имам нужда да видя очите му.

Той простенва отново и виждам как се мъчи да изпълни неразумната ми заповед. Но аз не омеквам и не му казвам да спре. Имам нужда да видя очите му.

И ето ги и тях.

Не толкова зелени и пристрастяващи, но в тях има живот и те се присвиват в опит да се пригодят към светлината в стаята.

— Мамка му!

Никога не съм била по-щастлива да чуя тези две думи. Но това е Джеси и звучи познато. Глупаво се спускам над него, целувам брадясалото му лице и спирам едва когато той изсъсква от болка.

— Извинявай – смутолевям, избутвам се настрани и така му причинявам по-голямо неудобство.

— По дяволите, Ава! – Лицето му се изкривява, а очите се затварят отново.

— Отвори си очите!

Той го прави, а аз съм изключително развълнувана да видя, че ми се мръщи.

— Ако искаш да го направя, спри да ми причиняваш болка, жено!

Не мисля, че някога съм се чувствала по-щастлива. Той изглежда ужасно, но аз го приемам какъвто и да е. Не ми пука. Може да си пусне брада. Може да ме ругае всеки ден и всяка секунда.

— Мислех, че ще те загубя – хлипам, обзета от невероятно облекчение, и отново вдигам ръце, за да скрия ужасното си лице.

— Бебче, моля те, не плачи, когато не съм в състояние да направя нищо. – Усещам как тялото му се раздвижва и следва поредното проклятие: – Мамка му!

— Спри да мърдаш – карам му се и избърсвам лицето си, преди да се подпра леко на раменете му.

Той не спори с мен. Отпуска се назад във възглавниците с изтощена въздишка, после повдига ръка и се вглежда в абоката*, а след това объркано и в машините, които го обграждат. Виждам как започва да си спомня случилото се и извръща рязко главата си, а очите му се отварят широко от страх.

[* Абокат – специална пластмасова игла, която се вкарва в кръвоносен съд и посредством която се вливат системи. – Б.пр.]

— Тя те нарани – казва и се опитва да седне, като пъшка и се мръщи, докато го прави. – Бебетата!

— Добре сме – уверявам го и го натискам обратно към леглото. Трудно е. Внезапно осъзнал случилото се, му е дало сила. – Джеси, ние сме добре. Легни!

— Добре ли си? – Той повдига ръка и докосва лицето ми. – Моля те, кажи ми, че си добре!

— Добре съм.

— А бебетата?

— Правих два ултразвука. – Отпускам ръката си върху неговата и му давам възможност да ме почувства. Това го отпуска напълно и думите ми също помагат. Очите му се затварят и ми се иска да го накарам да ги отвори, но го оставям да си почива. – Трябва да извикам сестрата.

— Не, моля те. Нека се събудя, преди да започнат да се занимават с мен. – Отпуска ръката си от бузата до основата на врата ми и ме придърпва леко в опит да ме накара да се приближа.

— Не искам да те нараня – протестирам и се дърпам, но лицето му се опъва и силата

му нараства. – Джеси!

— Контакт. Прави каквото ти е казано! – заявява той сънливо. Дори сега, когато изпитва ужасна болка, е невъзможен.

— Много ли те боли? – питам и се навеждам внимателно към него.

— Агония.

— Трябва да извикам сестрата.

— Скоро. Така ми е добре.

— Не, не ти е – почти се усмихвам и се отпускам внимателно върху него, така че да не докосвам раната му. Не ми е удобно, но той е щастлив, така че го оставям да се наложи. Ще му дам пет минути, преди да доведа сестрата, и той не може да направи нищо, за да ме спре – буквално. Поне веднъж.

— Радвам се, че още си тук – мърмори той, като използва ценната си енергия, за да обърне главата си към мен и да ме целуне. – Щях да съм се предал, ако не чувах постоянно предизвикателния ти глас.

— Чувал си ме?

— Да, беше странно и много обезпокоително, че не мога да ти отговоря. Ще направиш ли поне веднъж това, което ти се казва? – Няма хумор в гласа му. Това ме кара да се усмихна.

— Не.

— Така си и мислех – въздъхва. – Трябва да ти обясня някои неща.

Тези няколко думи ме карат да се напрегна.

— Не, не трябва – изтърсвам, докато се опитвам да се измъкна от него, за да доведа сестра, но не успявам да постигна нищо.

— Мамка му! – плюе той. – Мамка му! Мамка му! Мамка му! – Глупавият мъж все още се бори с мен, но аз се смилявам, по-загрижена за него, отколкото е той самият. – Просто стой кротко и слушай! – заповядва сурово. – Няма да ходиш никъде, докато не ти кажа за Роузи.

Името не би трябвало да ми говори нищо, но не е така. То е синоним на непоносимо страдание и години самообвинения. Трябваше да е го споделил много отдавна и това щеше да обясни невротичното му поведение.

— Лорън беше дъщеря на добри приятели на родителите ми – започва той и аз се стягам в момента, в който си давам сметка, че ще чуя цялата история. Не само разказа за дъщеря му, който бих искала да знам, но и за психически нестабилната жена, която едва не ми го отне. – Сигурен съм, че можеш да си я представиш. От добро семейство, богато и високо уважавано в обществото, което бяхме принудени да понасяме. Легнахме си веднъж и тя забременя. Бяхме на седемнайсет, млади и глупави. Можеш ли да си представиш скандала? Този път бях успял да направя нещо наистина сериозно. – Той се размърдва, потрепва и сипе още ругатни.

Мога и не виждам смисъл да ми казва повече, но не продумвам и го оставям да излее спомените си за годините на мъчения.

— Бяха уредени спешни срещи между семействата ни и баща й настоя да се оженя за нея, преди да се е разчуло и да се е увредил престижът ни. Джейк беше умрял неотдавна и аз поех отговорност с надеждата съгласието ми да се превърне в мост към родителите ми. – Стисвам очи, прегръщам го малко по-силно и си спомням как по време на гостуването ни при родителите ми той реагира на обвинението на майка ми, че се жени за мен, защото съм бременна.

— Уреден брак? – питам.

— Да, но обединените усилия на двете семейства постигнаха страхотни резултати в убеждаването на обществото, че сме безнадеждно влюбени.

— Тя е била – прошепвам. Знам накъде върви историята.

— Но аз не бях – заявява той тихо. – Оженихме се и се преместихме в провинциалната къща на родителите й за месец. Всички бяха щастливи освен мен – пръстите му играят лениво с косата ми и той поема болезнен дъх, преди да продължи. – Кармайкъл ми предложи изход и аз най-накрая събрах кураж да сложа точка на целия дяволски фарс, но когато Роузи се роди, реших да бъда баща. Това малко момиченце беше единственото същество на цялата планета, което ме обичаше такъв, какъвто съм, без очаквания или натиск, тя просто ме приемаше невинно и безрезервно. Нямаше значение, че е бебе.

Думите му ме изпълват с неописуема гордост, но тази история няма щастлив край. И това ме съсипва.

— Тя беше момиченцето на татко – продължава той с нежност. – Нямаше начин да направя нещо грешно и знаех, че в нейните очи никога няма да бъда лош. Това беше достатъчно, за да ме накара да преоценя живота, който водех, докато Лорън беше бременна. Кармайкъл нае най-добрия адвокат, който трябваше да се опита да ми уреди пълно попечителство над детето, защото знаеше, че тя е моето спасение, но семейството на Лорън извади на бял свят всички мръсни малки тайни от Джейк до имението и до живота, който водех, след като напуснах Лорън и преди Роузи да се роди. Нямах надежда.

— А родителите ти бяха ли заминали за Испания по това време? – питам.

Той се засмива тихо и изсъсква от болка.

— Да, те избягаха от срама, който донесох на семейството.

— Изоставили са те – прошепвам.

— Те искаха да тръгна с тях. Мама ме умоляваше, но аз не можех да оставя Роузи на непрестанната грижа на това семейство. Щяха да гледат на нея като на незаконно родена, независимо че имаше мен. Не можех да го позволя.

— И какво стана после?

— Роузи беше на три, когато направих най-лошата грешка в живота си. – Той замълчава и знам, че дъвче долната си устна. – Преспах със Сара – казва той тихо.

— Със Сара ли? – мръщя се. Какво общо има Сара с всичко това?

— Кармайкъл и Сара бяха заедно.

— Така ли? – Измъквам се внимателно от прегръдката му и този път ме пуска. Дъвче долната си устна и задържа дъха си. – Сара и Кармайкъл? Мислех, че той е плейбой.

— Беше. С приятелка – потрепва, докато поема въздух – и дете.

— Какво? – Вече съм напълно седнала. – Продължавай! – подканвам го. Историята не е точно това, което си представях.

Той поема още един дълъг и болезнен дъх. Трябва да му кажа да спре и да си почине, но не го правя.

— Кармайкъл ни завари със Сара и побесня. После взе момичетата и замина.

Мили Боже!

— Кои момичета? – питам. Не съм сигурна защо, след като знам кои са момичетата.

— Роузи и Ребека.

— Твоята Роузи и неговата Ребека? – прошепвам. – В катастрофата?

Той кимва леко и стисва очи.

— Аз убих не само чичо ми и дъщеря ми, но и момиченцето на Сара.

— Не – клатя глава, – това не е твоя грешка.

— Мисля, че ще разбереш, че лошите ми решения са причина за всичко, Ава. Прецаквал съм толкова много неща толкова много пъти и си платих за това, но не мога да плащам сега, когато имам теб. Какво ще стане, ако отново взема грешно решение? Ако отново се издъня? Ами ако не аз трябва да платя?

Очаква да се съглася с него и това е ясно. Прекалено ясно. Той наистина живее в ужас и това е много по-лошо, отколкото съм си представяла някога. Джеси обвинява себе си за всичко и лекомислеността му може би има някакво участие в тази трагедия, но като цяло той не е отговорен. Той не е карал колата, която е ударила Джейк. Не е карал и колата с момичетата. Не е искал да се жени, но определено е искал да бъде добър баща. Има твърде много условности в цялата работа. А Сара? Това напълно ме смая. Имала е дете от Кармайкъл, но е била влюбена в племенника му, така ли? По дяволите, всичко е прекалено объркано. Вече разбирам особената връзка между Джеси и Сара. Той смята, че й е задължен. Тя наистина няма нищо, след като е загубила и дъщеря си, и любовника си, и е намерила утешение в имението, донякъде по начина, по който и Джеси го е намерил. Две измъчени души, които са се отдали на насилие, секс и алкохол, но никога един на друг. Всъщност това е бил изборът на Джеси, не на Сара.

— Ти отдавна си платил за всичко. – Поглеждам втренчено към корема му. Платил е и физически, и умствено, и това превръща съпруга ми в невротичен властен маниак сега, когато има нещо, за което му пука.

Мен.

— Кога те нарани първия път? – питам, за да довърша този гигантски пъзел и да го оставя в миналото.

— След като Роузи умря, тя положи много усилия да ме убеди, че имаме нужда един от друг. Винаги е била малко непредсказуема, но аз постоянно отблъсквах нейните опити да се сближим и тя започна да се държи нестабилно. Напълно откачено. – Той ми се усмихва, все едно иска да каже, че съм щастлива, че не съм откривала зайче в

Тенджерата*. Не мога да му се усмихна. Тя се опита да го убие на два пъти. Това не е смешно.

[* Изразът е препратка към американския игрален филм „Фатално привличане“, в който нестабилната психически главна героиня в опит да отмъсти на бившия си любовник убива и слага в тенджера зайчето, което е домашен любимец на неговото семейство. – Б.пр. ]

— Тя нарочно ли забременя?

— Вероятно.

— И те намушка?

— Да.

— Беше ли в затвора?

— Не.

— Защо?

Той въздиша отново.

— Семейството й я принуди да се лекува и я държа далеч от мен в замяна на моето мълчание.

— Но виж какво ти е направила! – показвам стария му белег. – Как обясни това?

— Раната беше доста повърхностна. Този път свърши много по-добра работа – той поглежда към стомаха си.

— Дори не си отишъл в болница, нали? – Ужасена съм. Белегът е много грозен и е далеч от повърхностен. – Кой те заши?

— Баща й. Беше лекар.

— Мили Боже! – Сривам се в стола. – И къде бяха родителите ти по това време? – звуча като раздаваща съвети продавачка на риба, но кога ще свърши всичко това?

— Вече се бяха върнали в Испания.

— Джеси – затварям рязко уста и се опитвам да реша сериозно какво да кажа, преди да избълвам нещо необмислено. Както винаги, главата ми е празна. Този мъж ме оставя без думи всеки път. – Майка ти в Испания… – замислям се – спомена втори шанс – тя не е имала предвид Джейк. Имала е предвид загубената дъщеря на Джеси – възможността му отново да бъде добър баща.

— Вече наистина знаеш всичко – гласът му все още излиза трудно от гърлото му и с очи търси моите, но така и не ги среща. – Ще ме напуснеш ли?

Ако сърцето ми преди се късаше за него, сега вече е напълно разбито. Този прост, напълно разумен въпрос и несигурният тон, с който го е задал, бодат болезнено очите ми.

— Погледни ме! – настоявам рязко. Той изпълнява и аз виждам в очите му немислима болка. Срязва ме толкова дълбоко, че сълзите потичат на свобода. Неговите също. Вече знам, че съм неговият спасител. Аз съм ключът към изкуплението му. Аз съм неговият ангел. – Неразделни – плача, съкрушена от тъга за този мъж. Двете седмици празнота бяха заменени от щастие, което скоро отстъпи място на скръбта.

Изпъшква, но не съм сигурна дали от болка или от облекчение.

— Хвани ме! – моли и немощно вдига тежката си ръка към мен. Липсата на допир ще го убие, особено когато трябва да разчита на мен и иска да има контакт с мен.

Предпазливо изпълзявам на леглото и се настанявам внимателно около тръби и превръзки. Джеси ме придърпва по-близо.

— Джеси, внимавай!

— Боли повече, ако не те докосвам.

С върха на пръста си допира брадичката ми и извръща лицето ми към неговото. Аз протягам ръка, за да изтрия една заблудена сълза, после прокарвам длан по обраслото му лице.

— Обичам те – казвам тихо и нежно притискам устни към неговите.

— Радвам се.

— Не казвай това! – Дръпвам се и го гледам разочаровано. – Не искам да казваш това.

Объркването му е явно.

— Но аз се радвам.

— Не е това, което обичайно казваш – прошепвам и дръпвам порасналата му коса предупредително.

Диващината ми кара ъгълчетата на устата му да се извият.

— Кажи ми, че ме обичаш! – настоява. Вероятно използва прекалено много от енергията си, за да звучи сурово.

— Обичам те – подчинявам се веднага, а той ме дарява със своята славна усмивка, запазена само за мен. Това е най-невероятната гледка, въпреки че я придружават сълзи и Джеси е прекалено изтощен.

— Знам. – Целува ме нежно, после изсъсква, загубил инерция, а после отпъжда болката, за да ме целуне отново.

— Сега ще повикам сестрата – казвам му решително. – Нуждаеш се от болкоуспокояващи.

— Нуждая се от теб – оплаква се. – Ти си моето лекарство.

Неохотно освобождавам устните му, подпирам се на лакти и хващам лицето му в дланите си.

— Тогава защо още се напрягаш и съскаш от неудобство?

— Защото боли! – признава.

Целувам го за последно, отлепям тялото си от неговото и нагласявам чаршафите около кръста му. Ужасно е да го гледам толкова слаб и безпомощен, но възможността да се грижа за него, докато оздравее, е нещо, което искам да правя. Грижа се за него и сега и той нищо не може да направи.

— На какво се усмихваш? – пита и повдига ръце, за да подпъхна чаршафа.

— На нищо. – Пресягам се и най-после натискам копчето за повикване на сестрата.

— Това ще ти хареса, нали?

Спирам насред оправянето на възглавницата му и се усмихвам широко, когато зървам киселата му физиономия. Той е голям, силен мъж, който се е превърнал в слаба, ранена душа. Ще му бъде много трудно.

— Аз командвам.

— Недей да свикваш! – изсумтява точно когато вратата се отваря и сестрата влиза бързо вътре.

— О, Боже! – Озовава се за секунда до леглото му и започва да проверява машинариите, суети се наоколо и търси пулса му. – Добре дошъл, Джеси! – казва, но той само сумти и гледа към тавана. Ще намрази това. – Капнал ли си?

— Ужасно – потвърждава. – Кога мога да си ида у дома?

Облещвам очи, а сестрата се смее.

— Да не се опитваме да надскачаме сянката си! Очите, моля! – Вади фенерче от джоба си и чака моят начумерен господар да обърне зелените си очи към нея. Когато го прави, тя залита леко, преди да продължи с медицинските си задължения. – Твоята жена ми разказа всичко за тези очи – размишлява и насочва фенерчето от едното око към другото. – Наистина са нещо специално.

Усмихвам се гордо и се надигам на пръсти, за да погледна над наведеното й тяло. Виждам го ухилен от ухо до ухо.

— Това ли е всичко, което ти е казала за мен, сестро? – пита безсрамно.

Развеселената жена повдига предупредително вежда.

— Не. Тя ми разказа и за тази дяволита усмивка. Измиване в леглото?

Той се присвива с гримаса, а аз се смея.

— Не. Ще си взема душ – изтърсва и ми хвърля ужасен поглед.

— Не става, млади човече. Не и преди лекарят да те провери и да махне катетъра ти – поставя го твърдо на мястото му.

Ужасът му расте и сестрата вдига катетъра, за да покаже препятствието. Унижението по красивото му космато лице е интересна гледка.

— Мамка му! – мърмори, отпуска глава назад на възглавницата и затваря очи, за да скрие срама си.

— Ще повикам лекаря – сестрата се усмихва и напуска стаята, като ме оставя сама с горкия ми зависим съпруг.

— Измъкни ме оттук, бебче! – умолява.

— Няма начин, Уорд. – Наливам му вода и забождам сламка в пластмасовата чаша, после я поднасям до сухите му устни. – Пий!

— Бутилирана ли е? – пита и оглежда каната отстрани.

— Съмнявам се. Престани да бъдеш сноб и пий!

Изпълнява нареждането ми и отпива няколко глътки.

— Не позволявай на тази сестра да ме мие!

— Защо? – питам и оставям чашата на шкафчето до леглото. – Това й е работата, Джеси, и тя я вършеше много добре през последните две седмици.

— Две седмици ли? – изтърсва. – Бил съм в безсъзнание две седмици?

— Да, но имах чувството, че са двеста години. – Подпирам задник на ръба на леглото и хващам ръката на Джеси, въртейки халката му замислено. – Повече никога не ми се оплаквай, че си имал дълъг ден!

— Добре – съгласява се. – Тя не ме е мила там долу, нали?

Усмихвам се.

— Не, аз те миех.

Смаяна съм, когато очите му проблясват и той се нацупва игриво. Как може изобщо да мисли за това?

— Значи, докато съм бил гол и в безсъзнание, ти си ме… милвала?

— Не, миех те.

— И не си ли открадваше по някое пипане?

— Не, разбира се. – Подпирам ръце от двете страни на главата му и се спускам над самодоволното му лице. – Трябваше да повдигам увисналия ти член, за да стигна до хлътналите ти топки – не мога да спра усмивката си, особено когато очите му се разширяват, а после се присвиват свирепо. Това е мъж, който се гордее с тялото и със сексуалните си способности. Не бива да го дразня така.

— Аз съм в ада – мърмори. – В шибания ад на земята. Доведи ми лекар! Отивам си у дома.

— Няма да ходиш никъде. – Целувам го и го оставям да се цупи и да мърмори, докато аз отскачам до тоалетната. За първи път от седмици, вероятно за целия ми живот, изпълнявам досадната задача с огромна усмивка на лицето. Сърцето ми бие силно в гърдите. Може дори да докарам главоболие на бебетата.

Когато влизам отново в стаята, лекарят преглежда Джеси. Заставам тихо отстрани и слушам едносричните въпроси и отговори, които двамата мъже си разменят. Правя си бележки наум и наблюдавам внимателно, докато лекарят сменя превръзката и маха дренажите. Изглежда доволен от състоянието на раната и от това, че Джеси е в съзнание. Но не е толкова склонен да махне катетъра и дори петминутната разгорещена размяна на думи не го убеждава.

— Може би утре – опитва се той да усмири Джеси. – Ще видим дали ще си готов за малка разходка утре. Ти едва се съвзе, Джеси.

— Ами това? – Джеси сочи иглата в ръката си, но лекарят отказва да я махне и изсумтява възмутено.

След като приключва с проверките си, лекарят си тръгва и аз се настанявам отново на стола.

— Колкото повече съдействаш, толкова по-бързо ще бъдеш изписан.

— Изглеждаш уморена – казва, като променя темата и насочва безпокойството към мен. – Ядеш ли?

— Да. – Предателските ми пръсти се гмурват в рошавата ми коса и напълно ме издават.

— Ава! – стене той. – Върви и си вземи нещо за ядене!

— Мама ме нахрани със салата. Не съм гладна.

Очите му се разширяват при споменаването на майка ми. Знам какво следва.

— Какво си им казала?

— Всичко – признавам. Разказах всичко плачешком, докато мама ме успокояваше и утешаваше. Беше доста разбрана. Беше странно. – С изключение на четиридневното ти отсъствие.

Джеси кимва замислено и почти приемащо. Сигурно знае, че нямаше да мога да го избегна.

— Добре – казва тихо. – Иди и си вземи нещо за ядене!

— Не съм гла…

— Не ме карай да повтарям, жено! – сопва се. – Защото катетър или не, ще те сваля долу до шибания ресторант лично и ще натъпча храната в гърлото ти.

Мъдро прекратявам всякакви спорове. Наистина не съм гладна, но знам, че той би го направил, затова се измъквам уморена от стола и взимам двайсетте лири, които баща ми остави на нощното шкафче на Джеси.

— Ще взема нещо и за теб.

— Не съм гладен. – Дори не ме поглежда. Потънал е в мисли. Засрамен е, а не трябва. Аз не съм, така че и той не би трябвало да е.

Скривам учудения си поглед заради резкия му отговор. Няма да споря с него, защото няма да стигна доникъде и само ще го натоваря. Ще му взема нещо и ще го нахраня насила, ако откаже да го изяде.

Неговото настроение и обидата ми изобщо не могат да задушат въодушевлението, което танцува в мен. Връщането на неговата арогантност и на предизвикателното му държане са признак, че моят Джеси отново е тук. Не го искам другояче.

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Дъвча шоколад, докато влача крака по коридора на болницата. Чувствам се много по-добре, по-жива и будна, но физически съм изморена. Нуждая се от почивка.

Завивам зад ъгъла, който води към стаята на Джеси, и спирам, щом виждам Сара, която се мотае пред вратата. Посяга да хване дръжката, но се отдръпва, после се обръща и решава да си тръгне. Забелязва ме и замръзва. Изглежда, се чувства не на място и неловко. Не съм я виждала, откакто Джеси е в болница, и мислех, че е стояла настрана, но като я виждам сега в коридора, осъзнавам, че сигурно е идвала в повечето дни. Знам, че ако я бях видяла по-рано, сигурно щях да й се нахвърля от скръб, но не и сега. Вече знам всичко. Никога няма да й простя това, което направи, но след като научих за живота й, би било нечовешко да не изпитвам съчувствие към нея. Изгубила е дете. Това е голяма трагедия, но тя си е сложила маска на твърда жена, за да се предпази. Искала е Джеси. Видяла е логика в това да се съберат и да успокояват скръбта си, докато той е виждал в нея само напомняне за това, което е загубил заради глуповато си решение да я чука. Две страдащи души, които са се подкрепяли по различен начин, с тази разлика, че Джеси е намерил спасението си другаде. А Сара все още го иска за себе си.

— Добре ли си? – питам, защото не знам какво друго да й кажа. Шокирала съм я с въпроса си. Изглежда готова да заплаче, но се опитва да се държи твърдо. Бързо осъзнавам, че не знае, че той е буден. Сигурна съм, че Джон я държи в течение, но той също не знае. – Той се събуди.

Очите й се стрелват към моите.

— Добре ли е?

— Ще бъде, ако упоритият идиот слуша лекаря. – Вдигам миниатюрния буркан фъстъчено масло, което намерих в ресторанта. – И започне да яде.

Тя се усмихва. Нервно.

— Надявам се да имаш още от тези.

— Десет – вдигам ръка, в която виси хартиена торба. – Но не са любимата му марка, така че сигурно ще го откаже.

Тя се разсмива, но бързо спира, сигурно защото смята, че е неуместно. И вероятно е. Не защото ситуацията не е смешна, а защото тя се смее с мен.

— Знам всичко, Сара. – Трябва да разбере, че съчувствието ми е само заради новото ми знание. – Никога няма да забравя какво се опита да ни причиниш, но мисля, че разбирам защо си го направила.

Червените й устни се разтварят и устата й увисва в шок.

— Той ти е казал?

— За твоето момиченце. За Роузи. За Кармайкъл, за катастрофата и защо момичетата са били с Кармайкъл.

— О! – свежда поглед към синия под. – Винаги е било нещо само между нас.

Има предвид тяхната история и връзка, която аз съм прекъснала. Жената, която стои пред мен, винаги е излъчвала самоувереност и напереност, а аз съм оголила душата й. Тя е нищо и го знае. Наистина я съжалявам. Съжалявам, че аз имам всичко, което тя иска, и го имам с мъжа, когото тя иска. Опита се да отнеме живота си, но това никога няма да ме накара да отстъпя. Нищо няма да ме накара да отстъпя. Нито отхвърлени бивши любовници, нито секс клубове от висока класа, нито проблеми с пиенето, нито откачени бивши съпруги, нито шокът от загубената дъщеря или опустошението на Сара. Нито пък лудостта, която лъха от всичко това. Този мъж ми даде всичко и аз не смятам да го напускам. Ние сме неразделни.

— Може ли да го видя? – пита тихо. – Ще разбера, ако откажеш.

Би трябвало да откажа, но състраданието ми пречи. Трябва да сложа край на тази история. Тя също.

— Добре. Ще чакам тук. – Сядам на твърдия пластмасов стол и гледам как тя изчезва в стаята му.

Няма нужда да чувам какво ще бъде казано. Мога да си представя. Вместо това довършвам шоколада си и тялото ми е благодарно за дозата захар.

— Ава?

Вдигам поглед и виждам майката и сестрата на Джеси да бързат по коридора.

— Здравейте! – казвам с пълна с шоколад уста и вдигам ръка, за да покажа, че не мога да говоря.

— Сестрата каза, че той е буден. Джеси е буден! – Беатрис поглежда към вратата, после отново към мен.

Кимвам и дъвча бързо, после преглъщам, за да й дам информацията, която й трябва.

— Той е добре. Кисел е, но е добре.

— Слава Богу! – обръща се и прегръща Амалия. – Той ще се оправи.

Гледам как Амалия ми се усмихва над рамото на майка си.

— Кисел ли?

— Или упорит, което предпочитате. – Свивам рамене с усмивка и зелените й очи проблясват разбиращо.

— Последното със сигурност – потвърждава и държи хълцащата си майка в обятията си. – Радвам се, че ядеш.

Поглеждам към опаковката от шоколада, който току-що съм унищожила, и се усмихвам. Хубаво е да се яде. Мога лесно да набутам в устата си още един.

— Къде е Хенри? – питам.

— Паркира колата. Имаш ли нещо против да го видим? – пита Амалия.

Цапардосана съм много рязко и силно с осъзнаването, че Джеси не знае, че са тук.

И нямам представа как да се справя с това. След последната ни среща с родителите му би трябвало да избягвам да го подлагам на потенциално стресиращата ситуация, но се хващам за факта, че той не може да избяга от тях. И може би поемам огромен риск, но знам, че ще бъде единствената ми възможност да ги събера в една стая заедно. Той ще трябва да слуша. Ако не му хареса това, което чуе, така да бъде, но успях да видя, че семейството му скърби въпреки моите тревоги и скръб. А сега е моментът всички грешки да бъдат поправени, независимо кой е виновен. На това се надявам, но изборът е негов и аз ще го подкрепя каквото и да реши.

— Още не съм имала възможността да му кажа, че сте тук – обяснявам почти извинително. – Щом се събуди, лекарят дойде при него, а сега вътре е приятел.

— Можеш ли да го направиш? – Беатрис се откъсва от Амалия и вади носна кърпичка от ръкава на жилетката си – Можеш ли да му кажеш, че сме тук?

— Разбира се, но…

Амалия ме прекъсва.

— Не искаме да го разстройваме, затова не бързай!

— Но ще опиташ. – Беатрис стиска ръцете ми умолително. – Моля те, опитай се заради мен, Ава!

— Добре – усещам натиска, но и отчаянието в молбата на тази дама. Аз съм ключът към възстановяването на връзката й със сина й. Тя го знае, Амалия го знае и аз го знам.

Всички се обръщаме, когато вратата към стаята на Джеси се отваря и Сара излиза оттам. Плакала е и когато вдига ръка, за да избърше очите си, ръкавът на сакото й се плъзга нагоре и виждам бинт около китката й. Но се разсейвам, когато виждам как космите на майката на Джеси настръхват.

Мокрите от сълзи очи на Сара се разширяват от шок.

— Беатрис? – заеква тя и затваря вратата.

— Какво, по дяволите, правиш тук, отмъстителна кучко? – нахвърля се майката на Джеси студено. Не са нужни повече думи, за да потвърдят, че Беатрис знае за срещата на Сара и Джеси и за последвалите я събитията – събития, отнели й внучката.

— Майко! – извиква Амалия шокирана.

Шокирана съм. Сара определено е шокирана. И тогава вратата на стаята се отваря и Джеси застава там също шокиран. Ахвам и изтичвам към него. Забелязвам, че е увит с тънък чаршаф около кръста и е повлякъл стойката за системата и катетъра със себе си.

— Джеси, за Бога!

— Мамо? – изглежда объркан и малко нестабилен.

Беатрис го вижда и изкривеното й от омраза лице омеква.

— О, Джеси, глупав мъж! Връщай се в леглото веднага!

Вече съм дори още по-шокирана. Поглеждам нагоре и откривам единствено недоумение по брадясалото му замаяно лице. Обръщам се и виждам, че Беатрис явно се бори с майчинския си инстинкт да го върне в леглото сама. Не съм сигурна как да разбирам това. Дали изобщо има право да настоява за такова нещо?

Ситуацията е изключително странна, но докато гледам как Сара се измъква тихо и как Амалия и Беатрис оглеждат разтревожено високото тяло на Джеси, бързо се задействам.

— Дай ми пет минути, Беатрис! – казвам, избутвам Джеси обратно в стаята и затварям вратата след себе си. – На какво мислиш, че си играеш? Обратно в леглото!

Отваря уста, за да ми се развика, но бързо я затваря, когато започва да се олюлява.

— Мамка му! – Няма да мога да го хвана. – Мамка му, мамка му, мамка му! – Пускам чантата и го повеждам бързо към леглото, но не мога да направя нещо повече от това да го оставя да се срине върху него. – Ти си идиот, Уорд! – бясна съм му. – Защо не можеш да правиш това, което ти е казано, по дяволите? – Оправям системата и катетъра, после повдигам тежките му крака на място и го покривам отново с чаршафа.

— Чувствам се като пиян – замазва думите, вдига ръка и я поставя върху лицето си.

— Изправил си се прекалено бързо.

— Какво правят те тук, Ава? – пита тихо. – Не искам да ги виждам.

Отпускам рамена театрално и бързо проверявам превръзката му, преди да седна на леглото му и да дръпна ръката, която крие лицето му. Поглежда ме с умоляващи очи. Това ме убива, но все пак ще опитам.

— Ти имаш мен и аз съм всичко, от което се нуждаеш, знам, но това е възможност да поправиш случилото се. Дай им само няколко минути! Аз съм тук завинаги, независимо от всичко, но не мога да ти позволя да пропуснеш шанса да откриеш спокойствието в този етап от живота си, Джеси.

— Не искам нищо да съсипе това, което имам – изкарва думите през стиснати зъби и затваря очи.

— Чуй ме! – хващам бузата му и я размърдвам, за да отвори очи. – След всичко, през което минахме, наистина ли мислиш, че нещо може да ни раздели? – Трябва да разбере, че няма изгледи за успех. Ако само това е неговата тревога, тогава аз съм още по-решена да оправя нещата. – Ще бъде при твоите условия и те ще трябва да се съгласят.

— Нуждая се единствено от теб – мърмори горчиво. Плъзга ръка под тениската ми и намира корема ми. – Само от теб и от бебетата ни.

Въздъхвам и слагам ръка върху неговата.

— Понякога се нуждаеш от нещо, без дори да го осъзнаваш, Джеси. Ние чакаме близнаци. Знам, че се имаме един друг, но ще имаме нужда и от семействата си. И би ми се искало децата ни да имат два комплекта баби и дядовци. Ние не сме нормални, но трябва да направим живота на децата си колкото е възможно по-нормален. Това няма да промени нито нас, нито чувствата, които изпитваме един към друг.

Виждам, че схваща логиката ми. По бледото му лице чета, че обмисля изявлението ми. После кимва леко, внимателно ме дръпва надолу и ме покрива с ръцете си. Отпускам се върху него, благодарна, че поне ще опита да го направи. Няма да чакам със затаен дъх мигновено подобряване на отношенията им, но поне е някакво начало.

— Кажи ми, че ме обичаш! – прошепва в косата ми.

— Обичам те.

— Кажи ми, че се нуждаеш от мен!

— Нуждая се от теб.

— Добре – пуска ме. – Оправи възглавницата ми, жено! Трябва да се чувствам удобно.

Не обръщам внимание на нахалството му и го нагласявам удобно.

— Ще ви оставя насаме – казвам му. Ставам и тръгвам към вратата.

— Няма ли да останеш? – изтърсва той, а зелените му очи се разширяват от паника.

— Не. Няма нужда. Ти ще се справиш. – Полагам страшни усилия, за да не седна до него и да държа ръката му по време на срещата, но той трябва да го направи сам. Може би разиграх малко театрално картата с бебетата, но причините ми са много по-дълбоки от нуждата да имаме повече подкрепа. Джеси трябва да се излекува не само физически, а и духовно. И голяма роля в това оздравяване ще изиграе прошката към родителите му.

Отварям вратата и се усмихвам на Беатрис и Амалия, които вече са в компанията на Хенри. Не казвам нищо. Просто оставям вратата отворена за тях и се изгубвам за малко, докато позволявам на едно изгубено семейство да се намери отново.

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Аз съм в Рая.

Джеси беше изписан цяла седмица след като се събуди и напусна болницата, осланяйки се на моята подкрепа. Отказа инвалидната количка, доставена до стаята му, което изобщо не ме изненада. Моят голям, мускулест мъж беше лежал три седмици и беше зависим от грижите на непознати хора, затова не мога да му откажа да излезе с достойнство – на краката си, без подкрепата ми от болницата, въпреки че това ни отне един час. Върнахме се в „Луссо”, където Кати започна да се суети и да пърха около нас като квачка, да проверява дали шкафовете са пълни, дали прането е изпрано и дали целият апартамент изглежда като в деня на откриването, преди някой да е живял в него. После й дадох няколко седмици почивка. Нуждаехме се от уединение в нашия дом. Трябваше да се погрижа за Джеси. Трябваше да го превърна отново в мъжа, когото познавам и обичам.

Първата седмица беше провал. Потоци от постоянни посетители заляха дома ни. Дори родителите на Джеси идваха. Отношенията им все още са малко странни и напрегнати, но виждам светлина в очите на съпруга ми, каквато не съм виждала никога досега. Различна е от блясъка на желанието или от гневните потъмнявания. Това е мир.

През тази първа седмица и полицията ни посещава много пъти. Вероятно беше прекалено рано, но Джеси настоя да отметнем този проблем в нашия живот, за да се върнем към нашето нормално съществуване. Патрик се отби заедно с бившите ми колеги и изрази искрени извинения, че ме е поставил в такава ужасна ситуация, но той нямаше как да знае, нито пък горката Сал. Тя напълно се е върнала към печалната, облечена с карирана пола Сал, но изглежда достатъчно доволна. Микаел се е отказал да закупи „Рококо Юниън” и Патрик предложи да ме върне на работа, но аз учтиво отказах, а Джеси не се опита да ме убеди в противното. Не мога да се върна на работа, а и не искам.

Следващите три седмици след тези трескава дни бяха пълни с постоянен контакт точно както го харесва Джеси. Взимахме вана всяка сутрин и се наслаждавахме на дълги разговори. Аз сменях превръзката му, а той втриваше масло в корема ми. Аз готвех закуска, а той ме хранеше (и двамата голи). Той четеше на глас наръчника за бременни, аз слушах внимателно. Той пропускаше пасажите, които биха успокоили нелепите му тревоги, а аз грабвах книгата от ръката му и му ги четях на глас. Той се мръщеше, аз се хилех. Той искаше много секс, но аз не исках да го нараня, което е ирония след постоянната ни битка по този повод, откакто забременях. Трудно е. Бушуващите ми хормони не ми дават мира.

Сега – четири седмици по-късно, съм просната с разперени ръце и крака на леглото в основната спалня на Рая. Гола съм и се наслаждавам на най-високото ниво на Седмото небе на Джеси.

— Удобно ли ти е?

Повдигам глава и откривам местоположението на моя господар, който стои на вратата на банята гол, също като мен.

— Не, защото ти не си тук с мен. – Потупвам матрака до себе си, а той ме поразява с усмивката, запазена само за мен. Но не ляга веднага. Разтваря краката ми и изпълзява между бедрата ми, после подпира свежо избръснатата си брадичка на растящия ми корем и поглежда към мен с тези великолепни зелени очи.

— Добро утро, красиво момиче!

— Добро утро! – С пръсти разрошвам косата му и потъвам още по-дълбоко в леглото с доволна въздишка. – Какво ще правим днес?

— Всичко съм планирал – заявява той и гризва корема ми. – Ти ще правиш каквото ти се казва.

— Това включва ли карти? – питам небрежно, но с голяма надежда. Този път ще се погрижа да загубя, за да не се налага да прехвърлям властта.

— Не.

Разочарована съм.

— А сънлив секс на здрачаване?

Усещам как се усмихва, нежно гризвайки със зъби корема ми.

— Може би по-късно.

— Тогава ще правя каквото искаш. – Бедрата ми се стягат при мисълта за още една мечтателна сесия в пясъка и ми се иска денят да е изминал, за да може това „по-късно” да дойде по-бързо.

— Денят ти започва сега, госпожо Уорд. – Целува шумно пъпа ми няколко пъти, после се надига и ме възсяда. Протяга ръка към нощното шкафче и вдига един плик. – Ето.

— Какво е това? – питам намръщена и предпазливо го взимам. Не обичам изненадите от този мъж.

— Отвори го! – настоява нетърпеливо, после започва да гризе устната си. Нервността ми се усилва, когато и зъбните му колелца започват да се въртят бясно.

Не съм сигурна, че искам да продължа, но любопитството удавя опасението ми, затова бавно го отварям и погледът ми отскача от Джеси към плика и обратно. Бавно вадя листа хартия, разгъвам го и чета първия ред.

Управление на собственост „Хаскет и Сандлър”.

Това нищо не ми говори. Продължавам да чета, но не мога да проумея правния жаргон. Все пак успявам да осъзная огромното число, което следва знака на лирата в долната половина на страницата.

— Купил си още една къща ли? – изтърсвам и поглеждам към него над листа. Казвам „къща”, но ако съдя по числото, до което сега забелязвам, че е написано „за сумата от”, може да е дворец или дори крепост.

— Не, продадох имението. – Хапането на устната е станало направо канибализъм. Дъвче я яростно, докато преценява реакцията ми на съобщението му.

— Ти какво? – Опитвам се да седна, може би мисля, че изправената позиция ще намали шока, но няма да разбера, защото съм натисната обратно на леглото.

— Продадох имението. – Ляга върху мен и обхваща лицето ми с големите си длани.

— Чух те. Защо? – Не разбирам. Аз посадих семето, знам, но не очаквах той да забележи.

Джеси се усмихва и навежда устните си към мен дразнещо. Отчаяно искам да знам какво е причинило това, но също така отчаяно искам вълшебната му уста, както винаги. Пускам документа и се оставям на ритъма, който той е определил. Докосвам големите му рамене, а после очертавам с пръст пътя до челюстта му. Засега ме е разсеял, но няма да се измъкне без обяснение. Имението е всичко, което той познава, въпреки че вече не се възползва от удобствата му.

— Ммм, вкусът ти е божествен, жено – захапва долната ми устна и дръпва, за да я пусне да се плъзне леко между зъбите му.

— Защо? – Притискам го, но го задържам близо до мен и обвивам бедра около тесните му хълбоци. Няма да пусна, докато не изпее.

Взира се в мен замислено няколко мига, после поема дъх.

— Нали знаеш, когато си дете? Имам предвид в началното училище.

— Да – казвам бавно, челото ми е набръчкано, а очите ми несъмнено са любопитни.

— Ами – въздъхва Джеси, – какво ще правя, по дяволите, ако децата ме помолят да отида за един от онези отворени дни, които се провеждат в училищата?

— Отворен ден?

— Когато татковците стават и казват на съучениците на децата си, че са пожарникари или ченгета.

Стискам устни и отчаяно се опитвам да не се разсмея, защото той явно се тревожи.

— Какво бих казал аз? – пита сериозно.

— Ще им кажеш, че си господарят на секс имението. – Не е хубаво. Смея се. Боже, обичам този мъж! – Джеси хваща бързо изчезващите ми хълбоци и смехът ми се усилва. – Спри!

— Сарказмът не ти отива, жено.

— Моля те, престани!

Пуска ме и аз се съвземам от пристъпа на истерия, но долавям загриженото му изражение. Наистина се тревожи.

— Щеше да им кажеш, че притежаваш хотел, точно както щяхме да кажем и на бебетата. – Не мога да повярвам, че се опитвам да му дам извинение. Очевидно винаги се е тревожил, но никога не съм го притискала, защото знам какво значи голямото провинциално имение за него.

Извърта се по гръб и аз бързо заемам позиция върху него. Хваща горната част на бедрата ми и ме поглежда.

— Вече не го искам! – Наистина е непреклонен.

— Но това беше рожбата на Кармайкъл. Не си го продал, когато майка ти и баща ти са искали да го продадеш. Защо сега?

— Защото имам вас тримата.

— Ти винаги ще ни имаш и без това. – В думите му няма логика.

— Искам вас тримата и не искам нищо да усложнява живота ни. Не искам да лъжа децата си за моята работа. Нямаше да им позволя да идват там, а това щеше да ограничи времето, което прекарвам с вас. Имението е пречка. Не искам никакви пречки. Аз имам минало, бебче, и имението трябва да остане в него.

Усещам неописуемо облекчение и усмивката, която изгрява на лицето ми, е доказателство за това.

— Значи те получавам за цял ден, всеки ден?

Свива рамене глуповато.

— Ако ме искаш.

Хвърлям се върху него и покривам с целувки цялото му красиво лице. Но бързо сядам отново, щом се сещам за нещо.

— Ами Джон и Марио? И Сара? Какво ще стане със Сара? – Не изпитвам лоялност към тази жена, а само състрадание, но не искам отново да се опита да се самоубие. Към Джон и Марио обаче изпитвам истинска обич.

— Говорих с тях. Сара ще приеме предложение за работа в САЩ, а Джон и Марио са повече от готови за пенсия.

— О! – казвам разбиращо, но подозирам, че всички те са получили приятна малка сума за услугите в имението независимо от начина, по който са служили. – А членовете ще подновят ли членството си при новите собственици?

Джеси се смее.

— Да, ако обичат да играят голф.

— Голф ли?

— Земите ще бъдат превърнати в голф игрище с осемнайсет дупки.

— Еха! Ами спортните съоръжения? – питам.

— Всички те ще останат. Ще бъде доста внушително. Няма да бъде много по-различно от моята структура, но частните апартаменти вече наистина ще бъдат превърнати в хотел, а общата стая ще служи за зала за бизнес конференции.

Мога да си представя, че ще бъде внушително.

— И това е краят?

— Да. Сега трябва да те приготвя за остатъка от деня ти. – Опитва се да стане, но аз го приковавам отново долу.

— Трябва да освежа белега ти – соча към гръдния му мускул, където съвършеният ми кръг почти е изчезнал, после поглеждам към собствената ми едва видима синина. – И ти трябва да поработиш върху моя.

— Ще го направим по-късно, бебче. – Вдига ме и ме поставя на крака. – Иди си вземи душ! – Шляпва задника ми, като ме праща към банята. Тръгвам, без да се оплаквам. На лицето си имам глупава усмивка. Няма имение, няма Сара, а Джеси е само мой… и на бебетата.

* * *

Накисвам се под прекрасния горещ душ и се обръсвам навсякъде, после изсушавам грубо косата си и започвам да ровя в гардероба за някакви дрехи.

— Вече ти избрах нещо – казва Джеси зад мен. Обръщам се и виждам, че е облякъл свободни шорти за плуване и държи в ръце къса дантелена лятна рокля.

— Малко е къса, нали? – разсъждавам и прокарвам очи по нежната дреха с тънки презрамки и разкроени поли.

— Ще направя изключение. – Свива рамене и я разкопчава, после я задържа пред краката ми. От това изявление заключавам, че няма да ходим на публично място. Гледам го как коленичи, за да ме напъха в роклята, после ме закопчава и отстъпва назад, хванал замислено брадичката си в ръка. – Сладка е – кимва одобрително, хваща ръката ми и ме повежда към двойната врата, която води към верандата.

— Трябват ми обувки.

— Ще шляпаме във водата – отхвърля тревогата ми и ме повежда през верандата,

после по тревата, докато стигаме до портата, която води към плажа.

— Може ли да шляпам по гръб? – питам дръзко и той спира. Поглежда ме с развеселени очи.

— Бременността прави чудесни неща с теб, госпожо Уорд.

Знам, че челото ми се е набръчкало.

— Винаги те искам толкова силно.

— Знам. Липсва ти нещо – казва, след което вади една кала иззад гърба си и я затъква зад ухото ми. – Много по-добре.

Вдигам ръка и опипвам свежия цвят. Усмихвам се на Джеси малко смаяно, но съм прекалено доволна, за да разпитвам. Той ми намига, целува бузата ми и ме повежда. Обръща се, щом стига до стъпалата, за да е сигурен, че ще ги взема внимателно.

— Внимавай с това парче нацепено дърво! – казва и сочи назъбения край на едно от стъпалата. – Внимавай!

— Тогава трябваше да ме оставиш да си обуя обувки – оплаквам се, пропускам стъпалото и скачам на следващото.

— Ава, без скачане! – пухти той. – Ще разтърсиш бебетата.

— О, я млъкни! – смея се и скачам по останалите стъпала, докато краката ми не потъват в топлия златен пясък. – Хайде! – затичвам се по брега, но скоро вдигам глава от краката си, за да погледна къде вървя, и спирам на място.

Всички ме гледат. Всички до последния. Очите ми проследяват редицата хора и забелязвам всички, които познавам, включително семейството на Джеси. Ахвам и се обръщам. Джеси стои зад мен и ме гледа с усмивка.

— Какво правят те тук? – питам.

— Тук са, за да станат свидетели на сватбата ни.

— Но ние вече сме женени – напомням му. – Женени сме, нали? – Внезапно обмислям възможността той да обяви, че изобщо не сме женени, защото имението всъщност не е имало разрешително.

— Да, женени сме. Но мама и татко пропуснаха нашия ден, а и трябваше да го направим по този начин още тогава. – Хваща ръката ми и побутва тялото ми нежно. Тръгвам след него надолу по плажа, където ни чакат семействата и приятелите ни. Всички се усмихват и са спокойни. Разделят се, за да пропуснат мен и Джеси, а аз поглеждам всеки от тях, но виждам само щастливи лица. Брат ми се усмихва най-широко от всички. Не мога да направя нищо повече, освен да свия рамене, с което да покажа изненадата си. Едва сега забелязвам, че шортите на Джеси са бели, както и моята лятна рокля. Значи ще се оженим още веднъж?

Разположена съм върху влажния пясък и нежните вълни облизват краката ми. После ни поздравява мъж, който изглежда също толкова спокоен в облеклото си, колкото сме аз, Джеси и всички наши гости. Мълча и приемам приветствията му, докато съединява ръцете ни. Хванаха ме неподготвена, но ще приема това, което става, и ще повторя думите, които искат от мен. Поглеждам в пристрастяващите очи на Джеси и се усмихвам при всяка дума, която му казвам. Потвърждавам всичко. Подновявам обещанието си да го обичам, да го почитам и да му се подчинявам, после се повдигам на пръсти, за да целуна нежно сочните му устни. Включила съм на автопилот и правя това, което се иска от мен, не защото не знам какво друго да правя, а просто защото това трябва да го направя. Въпреки всичко аз поверявам себе си на този мъж. Той ме води и аз го следвам. Защото знам, че му принадлежа.

Когато идва ред на Джеси, служителят отстъпва назад и Джеси се приближава, вдига двете ми ръце и полага устните си върху тях, като ги задържа там дълго.

— Обичам те – прошепва и гали с палец мястото, където доскоро бяха устните му. – Цяла вечност с теб няма да е достатъчна, Ава. От мига, в който те видях в кабинета си, знаех, че ще промениш живота ми. Планирам да посветя всяка секунда от него да те боготворя, да те обожавам и да ти се наслаждавам. И планирам да наваксам за празните години без теб. Отвеждам те в Рая, бебче. – Навежда се, хваща ме под дупето и ме повдига високо, така че сега той гледа нагоре към мен. – Готова ли си?

— Да. Вземи ме! – настоявам. Прокарвам ръка през косата му и дръпвам.

— О, аз те взех много отдавна, госпожо Уорд. Но точно сега всичко започва истински – целува ме силно. – Без повече ровене, за да се озовеш под мен. Знаеш всичко, което има да се знае. И без повече признания, защото не ми е останало нищо за казване.

— Мисля, че е останало – прошепвам. Сгушвам се във врата му и съм замаяна от цялата му свежа ментова прелест.

— Така ли? – пита и ме понася към блестящата хлад на Средиземно море.

— Да. Кажи ми, че ме обичаш!

Той се отдръпва. Зелените му очи проблясват. Запазената само за мен усмивка украсява идеалните му устни, а тъмнорусата му коса е просто рошава купчина, която ръцете ми дърпат настойчиво.

— Толкова много те обичам, бебче.

Усмихвам се. Отпускам глава назад и затварям очи, когато той започва да ни върти в кръг. Слънцето топли лицето ми, а тялото му, близо до моето, стопля всичко останало.

— ЗНАМ! – крещя и се смея. После се озоваваме под водата и се насочваме към устните си. Прилепям се към него, сякаш животът ми зависи от това, защото наистина зависи.

Това е. Това сме ние. Това ще бъде нашето нормално състояние завинаги, без повече шокиращи разкрития и без повече признания. Двата идеални белега на неговия ненормално идеален корем са постоянно напомняне за трудния път, който извървяхме заедно, но неумолимият блясък на щастие в шокиращо зелените му очи е постоянно напомняне, че аз все още имам този мъж.

И винаги ще го имам.

ЕПИЛОГ

Мамка му, колко време ще трябва да търпя домът ми да е обсаден, а жена ми и бебетата ми да са обсебени? Прекалено дълго, ето колко. Часове вероятно. Мога да грабна подаръците им и да им хвърля по парче торта, а след това да затворя вратата в лицата им. Усмихвам се вътрешно, като си представям изражението на Елизабет, ако го направя. Ще бъде болезнено. А за да се долее сол в раните ми (разбирай лошо настроение), тази година имаме и приятели от детската градина. И техните майки – много жени, които приеха предложението на Ава да останат, ако искат. И, разбира се, те искаха.

Сърдит трополя надолу по стълбището на прекрасното ни малко имение, докато закопчавам ризата и дъвча устната си. Търся някакво извинение, за да избегна това стълпотворение. Но не откривам такова. Моите бебета днес стават на пет години и дори удивителните тактики за преговаряне на тате няма да ги убедят, че купонът е лоша идея – не след като вече са решили. Опитвах всеки път през последните четири години и всеки път буквално се пльосвах по лице, но само защото моята красива жена се намесваше в тяхна полза. Може би, ако тази година ги хвана насаме, мога да ги пречупя с нещо. Дали да не опитам отново със ски?

Стигам до долу, бързо се поглеждам в огледалото и се усмихвам. Изглеждам все по-добре. Все още съм красив и тя все още не може да ми устои. Животът е ужасно хубав.

— Тате!

Обръщам се и всичко в мен се разтапя, докато гледам как момченцето ми тича надолу по стълбите. Тъмнорусата му коса е рошава купчина около красивото му личице.

— Хей, рожденико! – Зелените му очи проблясват, докато се изстрелва към мен, красивият хулиган. – Полека! – смея се, когато се забива в мен и запълзява нагоре по тялото ми.

— Познай какво! – Очите му са ококорени от вълнение.

— Какво? – Интересът ми не е престорен. Наистина съм любопитен.

— Нана Лизбет каза, че може да спим в нейната къща довечера. Утре ще ни води в зоологическата градина!

Опитвам се да скрия недоволството си и да покажа вълнение, равно на неговото.

— Нана Лизбет живее прекалено далеч, а тате обича да ви води сам в зоологическата градина – казвам. Хвърлям го върху раменете си и се обръщам към огледалото. – Виждаш ли колко сме красиви?

— Знам – отговаря пренебрежително, което ме разсмива. – Нана и деди живеят на десет минути. Проверих на телефона на мама.

Бързо ми се напомня, че моята скъпоценна тъща наистина живее на десет минути. Красотата на Нюкий не можа да задържи Елизабет и Джоузеф далеч от внуците им, или по-точно казано от моите бебета.

— Хей, мислех си – опитвам смяна на темата или тактика за отвличане на вниманието, все едно. – Трябва отново да отидем на ски – говоря с прекалено ентусиазиран глас с надеждата да го заразя.

— Вече чакаме гости. – С малките си ръце хваща челото ми и те покриват бръчката, която току-що е заела мястото си.

— Така ли?

— Да, мама каза така и каза да не те слушаме, ако се опиташ да ни отклониш от купона.

Раменете ми хлътват и си отбелязвам наум да уредя едно наказателно чукане на малката заговорничеща изкусителка.

— Мама има нужда от парите на тате, за да го направи – безсрамен съм.

— Защо не искаш да имаме купон, тате? – Малкото челце е същото като моето в бръчкането и веднага започвам да се чувствам като гадняр.

— Искам, приятел. Просто не обичам да ви деля – признавам.

— Ти също може да играеш – навежда се и целува грубата ми буза. – Мама ще е доволна.

— Защо? – Знам защо ще бъде доволна. Осуетила е маневрите ми. Наказателните чукания стават две – едно за това, че е провалила подмолните ми планове, и едно за самодоволството й.

— Защото не си се обръснал. – Потрива длан по бузата ми няколко пъти и аз се усмихвам на моя красив малък мъж, после тръгвам към кухнята.

Спирам на вратата и няколко минути гледам моя ангел. Тя неистово разбърква някаква кафява гадост в голяма купа, а идеалната извивка на задника й ме кара да се прехласна. Абсолютно съвършенство. Моят малък мъж не ме тормози да продължа напред. Просто седи щастливо на раменете ми и чака омагьосаният му баща да тръгне отново. Свикнал е с моите мечтателни състояния, особено когато майка му е наблизо. Нямам никаква шибана представа какво съм направил, за да заслужа тази жена и тези красиви деца, но няма да споря с боговете на съдбата.

— Мамка му! – ругае тя, когато едно топче шоколад излита и се озовава на маслинената й буза.

— Мамо! Внимавай с езика!

Тя се обръща, въоръжена с дървена лъжица, покрита с шоколад, и се намръщва на ухиленото ми лице, после обръща големите си кафяви очи към сина ни.

— Съжалявам, Джейкъб.

Усмивката ми се разширява, а тя се намръщва още по-силно. Толкова съм самодоволен, но знам, че ще си платя по-късно. Тя не може да се прави на непокорна малка изкусителка, когато бебетата са наоколо, и това ми харесва.

— Какво правиш, бебче? – вдигам Джейкъб от раменете си и го поставям на един стол. Подавам му телефона, за да си играе, после се отправям към хладилника и вадя буркан фъстъчено масло.

— Шоколадови бонбони с фъстъчен пълнеж. – Ава е изнервена, но аз не й предлагам помощта си. Тя знае, че съм абсолютна нула в готвенето и няма да я улесня. За следващата година предричам ски.

Зад нея съм, гледам надолу към купата и си мисля, че може да си остана с бурканите. Бог да я благослови, опитала е милион пъти, но изобщо не може да настигне знаменитите шоколадови бонбони с фъстъчен пълнеж на мама.

— Колко буркана от фъстъченото ми масло изхаби за това? – питам. Притискам се към гърба й и не пропускам възможността да докосна с устни врата й. Тя мирише прекалено хубаво.

— Два – избутва купата. – Искам Кати да се върне.

Засмивам се и я завъртам. Притискам я към плота, а тя размахва дървената лъжица в лицето ми. Втвърдявам се, по дяволите. Не мога да го спра. Навеждам се, гледам как тя ме гледа и облизвам бузата й.

— Не започвай нещо, което не можеш да довършиш, Уорд! – прошепва тя с дрезгав и съблазнителен глас. Вече съм твърд.

„Мамка му!”

Избутва ме с многозначителна усмивка.

— Трябва да довърша това. Гостите ще започнат да идват. – Отново е самодоволна, с което си спечелва трето наказателно чукане. Тя знае какво прави, знае, че няма да има обратно броене или прегазване, при положение че бебетата са наоколо.

Или бебе.

— Къде е Мади? – дискретно намествам панталона върху слабините си, преди да се обърна към момченцето ми, което няма представа какво става около него. Не е необичайно да вижда, че тате обича мама. Но трябваше сериозно да поработя върху самоконтрола си.

Джейкъб не вдига поглед от телефона ми, но виждам, че малкото му личице се сгърчва от погнуса.

— Облича си роклята. Цялата е на волани. Нана я купи.

Извъртам очи, защото знам, че момиченцето ми ще изглежда така, сякаш около него се е взривила машина за захарен памук.

— Защо майка ти мисли, че моята дъщеря трябва да изглежда като нападната от розова фурия? – Сядам до Джейкъб и слагам буркана между нас, за да може да си взима. И той го прави. Топчестият му малък пръст се гмурва право вътре и загребва голямо количество. Гърдите ми се издуват от гордост и аз въздишам около пръста в устата ми. Поглеждам към Ава за отговор.

Веждите й са вдигнати високо, докато клати глава към Джейкъб с топла усмивка, но когато се обръща към мен, вече не се усмихва. Какво съм направил?

— Не я дразни, Джеси!

— Няма! – смея се. Мамка му, ще го правя и ще се наслаждавам на всеки момент.

— Нана те нарича заплаха. – Джейкъб поглежда към мен, а пръстът му все още виси от устата. – Каза, че винаги си бил и винаги ще бъдеш. Вече го приема. – Той свива малките си рамена.

Избухвам в смях и сега Ава се смее заедно с мен, замечтаните й шоколадови очи проблясват, а сочните й устни ме умоляват да ги завладея. Тогава маха престилката и разкрива стегнатата си дребна фигура. Вече не се смея. Задъхвам се и пъхвам ръка под масата, за да се опитам да се овладея. Това е постоянна битка.

— Харесвам роклята ти. – Плъзвам лениво очи по цялата дължина на тясната черна рокля, докато планирам как да я съблека по-късно. Може да съм добър и да й позволя отново да я облече, тя наистина изглежда невероятно в нея, но знам, че няма да съм в състояние да се заема с плановете си до доста по-късно.

— Ти харесваш всички рокли на мама – обажда се Джейкъб уморено и аз откъсвам поглед от тялото, което ме подлудява от желание.

— Така е – съгласявам се и разрошвам разбърканата руса коса. – Като говорим за рокли, ще отида да намеря сестра ти.

— Добре – съгласява се, отново се втренчва в телефона ми и пак топва пръста си.

Скачам и отивам да търся Мади. Прескачам стъпалата по две и нахлувам в гъмжащата от розово стая. – Къде е рожденичката ми?

— Тук! – изписква тя и се появява от къщата си за кукли.

Едва не се задавям.

— Няма да носиш това, госпожичке!

— Напротив, ще го нося! – изтичва през стаята, когато тръгвам към нея.

— Мади! – Какво става, мамка му? Тя е на пет! На пет шибани години. Къде е това шибано воланесто нещо?

— Мамо! – пищи тя, когато хващам глезена й на леглото. Може да опищи шибаната къща. НЯМА да носи това нещо. – Мамо!

— Мади, ела тук!

— Няма! – изритва ме. Малката мръсница ме изритва и се изстрелва от стаята, като оставя сринатия си на купчина стресиран баща върху розовото пухкаво легло. Бях победен от петгодишно момиченце. Но това момиченце е дъщеря на моята красива съпруга. Прецакан съм.

Вдигам се и се оправям, после хуквам след нея.

— Не тичай надолу по стълбите, Мади! – крещя и направо се хвърлям надолу след нея. Гледам как малкото й задниче в тесни панталонки изчезва в кухнята, докато търси подкрепление от майка си.

Бия спирачки и гледам как се катери по тялото на Ава.

— Какво става? – пита Ава и ме поглежда така, сякаш съм си изгубил ума. Може и да съм.

— Погледни я! – размахвам ръце към момиченцето си като умопобъркан. – Виж!

Ава я поставя на пода и кляка долу. Избутва шоколадовите вълни на моето бебче

през рамото й и дръпва надолу ръба на тази нелепа къса тениска. Може да я дърпа колкото шибано иска. Няма да остане на тялото на моето бебче.

— Мади. – Ава е преминала в умиротворяващ режим. Нещо, за което вероятно аз трябваше да се сетя, преди да изтърся смъртоносните думи. Трябваше да съм се научил досега никога да не казвам „не” на Мади. Това е шибаното правило номер едно. – Тате смята, че тениската ти е малко малка.

— Смятам – намесвам се само за да изясня. – Прекалено малка.

Моята малка госпожичка ми се мръщи.

— Той е неразумен.

Ахвам и насочвам обвинителен поглед към Ава. Поне има приличието да изглежда виновна.

— Виждаш ли какво си направила?

— Тате командва – припява Джейкъб, като срязва всяка възможност, която имах, да спечеля точка.

Този път Ава ахва.

— Трябва да помниш, Уорд, че тези малки ушички чуват всичко.

Постъпвам разумно и си затварям устата. Жена ми не може да скрие раздразнението си и не го очаквам от нея. Очаквам да махне това жалко подобие на тениска от дребното тяло на момиченцето ми.

— Той не може да казва какво ще облека! – изстрелва Мади през кухнята, а пухкавите й ръчички се скръстват върху малките гърди. Поглеждам към моята непокорна изкусителка и виждам, че не успява да скрие красивата си усмивка.

„Мамка му!” Мушвам ръце в косата си. Скоро няма да ми остане нищо от нея, особено когато Ава се заеме с него. Моментално забравям смущението си и се усмихвам. Почти усещам как Ава дърпа косата ми, докато забивам члена си в това красиво тяло. Но бързо се връщам към реалността. Моята малка госпожичка забива недоволни кафяви очи в мен.

Гледам как Ава я увещава, после хваща малките й рамене и я обръща към мен.

— Мади е готова на компромис. – Ава килва глава настрани и в погледа й се чете „угоди й”.

От това не се чувствам по-добре. Угаждал съм на Мади преди и в резултат трябваше да я изнеса от супермаркета на рамо, докато тя опищяваше магазина и ме риташе до смърт. Обръщам към Ава умолителен поглед и се цупя като идиот, но тя само поклаща глава и нежно побутва моята своенрава госпожичка към мен.