3- До този мъж

— Няма проблем – кимва Джеси, но се старае да е учтив и става, за да изпрати Дан. Това, както и равнодушните свивания на рамене ме правят много подозрителна.

— Кога си тръгваш? – питам Дан, който отново е с лице към мен.

— Не съм сигурен. Зависи от полетите. Ще ти се обадя. – Целува бузата ми и тръгва покрай мен. На вратата го среща Голямото момче. Джон поклаща заплашителната си глава към мен, после отвежда брат ми от кабинета на Джеси. Какво прави той тук все пак?

Насочвам подозрителността си към Джеси и съм сигурна, че знае какво мисля, защото отказва да ме погледне.

— Какво става тук?

— Моля?

Отивам до дивана и пускам чантата си, после заемам стола, който брат ми току-що освободи.

— Погледни ме! – настоявам. Тези две думи винаги въздействат, но не защото Джеси ми се подчинява. А защото винаги е шокиран да ги чуе. Не ми пука. Може да ме гледа смаяно, колкото си иска. – Защо Дан беше тук?

Изправя се и взима телефона си от бюрото.

— Извини се.

Смея се в лицето му. Дан никога не би се извинил, не и на Джеси. Познавам го цял живот и знам, че е прекалено горд, за да даде на заден, особено пред мъж като Джеси. Дан се чувства по-низш, както повечето мъже. Тестостеронът, който се излъчва от тях, не изчезва само защото ми е брат.

— Не ти вярвам.

— Това ме натъжава, бебче. – Слага маска на сериозно изражение на лицето си, което само ме прави още по-подозрителна. – Кажи ми сега! Какво каза Патрик?

Знам, че изражението на лицето ми вече не е намръщено подозрително, а виновно и този път аз отбягвам очите на Джеси.

— Не си му казала, нали? – пита и в гласа му почти се усеща гняв. – Ава?

— Не беше в офиса – изтърсвам бързо. – Но ще дойде утре, така че ще говоря с него тогава.

— Късно е, жено. Ти вече имаше възможност. За кой ли път.

— Това не е честно! – споря. – Казах на Микаел, че няма повече да работя с него, така че не можеш да кажеш, че не се опитвам да разреша проблема. – Разбирам веднага, че съм направила страшна грешка, защото раменете му се вдървяват, а зелените му очи се разширяват.

— Какво си направила?

— Не мисля, че той ме е упоил, Джеси. Той каза, че ме иска, така че няма защо да ме наранява? – Трябва да млъкна, по дяволите. Устата му е увиснала отворена от чутото.

— Защо, по дяволите, си говорила с него? – Подпира юмруци на бюрото като мъжка горила, готова да нападне. Това ме кара да седна обратно на стола си.

— Той знае, че ти си… – започвам неистово да почуквам предния си зъб с нокът – забавлявал други жени, докато бяхме заедно. – Задържам дъх, знам, че увеличавам натрупващата се ярост.

— Съгласихме се повече никога да не говорим за това. – Той направо смила думите през зъби, а челюстта му е стисната до счупване.

— Трудно е, когато хората продължават да ми го напомнят. – Вече се навеждам напред, открила у себе си моментен порив на смелост. Няма да ме накара да се чувствам досадна по тази тема. – Откъде знае? – Разбирам отговора, преди да може да отрече, че знае. Сдъвканата устна и още няколко неща ме водят до бързо заключение. Бившата жена на Микаел. – Тя е била една от тях, нали? – питам. Очите му се затварят, а аз се изправям и се навеждам през бюрото в отражение на заплашителната му поза. Няма нужда да отговаря. – Ти каза месеци. Каза, че не си бил с нея от месеци, че не разбираш защо внезапно е започнала да души наоколо. И си спал с нея повече от веднъж!

— Не исках да те разстроя. – Все още е враждебен. Очебиен защитен механизъм.

— Кажи ми! Ти ли ги викаше и ги караше да се редят на опашка пред вратата ти?

— Не. Чуха, че съм се запил, и бяха като мухи на лайно.

— Мразя те.

— Не, не ме мразиш.

— Напротив, мразя те.

— Не разбивай сърцето ми, Ава! Има ли значение коя е била?

— Не. Има значение, че ме излъга.

— Предпазвах те.

— И е ужасно смешно, че всеки път, когато правиш това, накрая ме нараняваш.

— Знам.

— А научи ли си урока?

— Уча го всеки шибан ден! – Хваща агресивно брадичката ми, но казва нежно: – Съжалявам.

— Добре – кимвам. Внезапно отбелязвам, че лицата ни се докосват, както сме се навели над бюрото. Изгаряме се с гневни погледи, изпълнени с тонове страст. – Как се случи това? – Осъзнавам, че задавам въпроса на глас, въпреки че не смятах да го направя.

— Защото, мое красиво момиче, сме създадени да бъдем заедно. Постоянен контакт. Целуни ме!

— Приех, че си задник, така че няма нужда да ме подчиняваш на докосването си. – Но ще го целуна.

— Липсваше ми, бебче.

Покатервам се на бюрото и се приближавам на колене, озовавам се в скута на Джеси и устните ми са притиснати в неговите. Глупаво, но и на мен ми липсваше. Един работен ден след Рая и се чувствам жестоко измамена. Страдах от отсъствието на Джеси и сега най-сетне мога да го притискам в обятията си.

— Иска ми се да беше чист и недокоснат – мърморя. Прокарвам устни по всеки сантиметър от лицето му. Това ми се иска най-много от всичко – никоя да не е била преди мен или дори докато е бил с мен. Простила съм му наистина, но се мъча да забравя.

— Аз съм. – Сяда на кожения си стол и ме дръпва, докато не се предавам и не го оставям да ме настани в скута си. – Най-важната част от мен е недокосната. – Хваща ръката ми и върти пръстените ми замислено няколко мига, после поставя дланта ми върху гърдите си. – Или беше, преди ти да стъпиш в кабинета ми. Сега целият съм завладян и се пръскам от любов по теб.

Усмихвам се.

— Обичам да усещам как бие. – Отварям сакото му и притискам ухо към ризата му. – Обичам и да го слушам – това е едно от най-успокоителните неща на света.

Ръката му ме обгръща и ме придърпва по-близо.

— Как беше денят ти?

— Гаден. Искам Рая.

Смее се и целува върха на главата ми.

— Аз съм в рая, когато съм с теб. Нямаш нужда от вила.

— Ти беше по-отпуснат там – казвам истината. Знам, че връщането ни в Лондон бавно ще извади невротичния властен маниак отново на повърхността.

— Сега съм отпуснат.

— Да, защото седя в скута ти и си ме обгърнал – отговарям язвително, с което си спечелвам леко ръчкане в хълбоците ми. Смея се и се обръщам в скута ми с лице към бюрото. – Как беше твоят ден?

Ръцете му се плъзват около корема ми и брадичката му се настанява върху рамото му. Устата му се пълни с косата ми. Изплюва я и я отмята настрани.

— Дълъг. Как са фъстъците ми?

— Добре. – Бележникът му хваща окото ми. – Защо името на брат ми е записано тук? – Пресягам се, за да го дръпна по-близо, но съм прекалено бавна. Джеси го измъква изпод носа ми и го бутва в горното чекмедже на бюрото си. Дръпвам ръката си шокирана от бързото му движение. – Даниел Джоузеф О’Ший? – Мръщя се на себе си. Мисля, че определено видях цифри на листа и не бяха от телефонен номер. – Защо имаш номера на банковата сметка на Дан?

— Нямам я – бързо отхвърля въпроса ми и е напрегнат. По дяволите, изобщо не се е научил.

Ставам от скута му и заставам до него. Наказвам го с поглед, равен на неговия кръвнишки „не насилвай късмета си”.

— Давам ти три секунди, Уорд.

Устните му се свиват в права, раздразнена черта.

— Обратното броене е моя привилегия – заявява детински.

— Три – дори вдигам три пръста по възможно най-провокативния начин. Аз съм толкова лоша, колкото е и той. – Две – свивам пръст, но не стигам до нула, защото всичко ми става ясно. – Ти му даваш пари!

— Не – поклаща глава по възможно най-неубедителния начин и премества краката си, както седи. Става толкова лош в лъжите, колкото съм и аз. Много се радвам.

— Ти също си лош лъжец, Уорд. – Завъртам се на пети и побягвам главно за да хвана брат ми, преди да си отиде, но също и за да избягам от Джеси, преди да ме хване.

— Ава!

Не обръщам внимание на заплашителното извикване на името ми както обикновено и хуквам с пълна скорост, щом стигам до лятната стая. Знам, че ме гони, и то не само от стъпките му, които отекват зад мен. Подминавам кухнята, бара и ресторанта и се хлъзвам, когато откривам Дан да стои до огромната кръгла маса във фоайето. Не прави нищо, нито говори с някого. Джон също е тук и знам защо. Причината е същата, поради която Джон ме придружаваше навсякъде в началото. Гледам с опасение как Дан се оглежда наоколо, а Джон се опитва да го изведе навън, но брат ми не помръдва въпреки подканванията от страна на Голямото момче.

Гърдите на Джеси се удрят в гърба ми. Той ме вдига и ме обръща в ръцете си. Не е щастлив.

— Мамка му, жено! Ще увредиш мозъците на бебетата. Никакво тичане!

Ако не бях толкова разтревожена от местонахождението и поведението на брат ми, щях да се изсмея на откачения идиот, който ме държи здраво в ръцете си.

— Я се стегни! – Измъквам се на свобода и се извъртам. Дан ни гледа. Челото му е смръщено, а Джон изглежда на ръба на нервен срив.

Дан лениво оглежда фоайето отново. После любопитните му очи се спират на Джеси.

— Ако това е хотел, тогава къде е рецепцията?

— Какво? – Тонът на Джеси е нетърпелив, почти отбранителен и ми се иска да не беше. Издава се и се моля бързо да измисли нещо.

— Къде гостите ти взимат ключовете за стаите си? Ами местните атракции? Не е ли обичайно да има щендери с купчина брошури, които да казват на хората къде да отидат? – поглежда към Джон. – И защо тази горила трябва да ме придружава навсякъде?

Аз се присвивам, Джеси се напряга, а Джон ръмжи. Брат ми схваща по-бързо от мен. Аз не обмислих нито едно от тези неща с изключение на Джон. Напъвам празния си мозък за нещо, каквото й да е, но не ми хрумва. Аз или по-скоро ние бяхме хванати напълно неподготвени. И тогава чувам глас – единствения глас на света, който ми се иска да не чувам точно сега.

Кейт.

Видимо клюмвам и усещам ръката на Джеси на кръста ми. Защо той не казва нищо? Гледам и слушам ужасена как Кейт и Сам танцуват надолу по стълбите, кикотят се, опипват се и, общо взето, изглеждат възбудени. Това е бедствие. Смушквам с лакът Джеси в ребрата с тиха молба да каже нещо. Боже, моля те, кажи нещо!

Кейт и Сам изобщо не забелязват тихата група, която ги чака в основата на стълбището, докато те се галят и милват, и говорят неподходящи неща, едно от които е думата „дилдо”. Аз съм в ада, а още никой не е казал нищо освен виновната ми най-добра приятелка и нейния дързък приятел. Но те не са наясно… все още. Очаквам всичко това да се промени скоро и не ми изглежда вероятно Джеси да е този, който ще проговори. Той мълчи зад мен, вероятно също толкова сащисан, колкото съм аз. Аз съм в преддверието на ада. Все едно гледам влакова катастрофа на забавен каданс. Дан и имението, Дан и Кейт, Дан и Сам, Дан и Джеси. Скоро ще се размирише.

— О! – Доволният писък на Кейт отеква из фоайето, последван от възбуденото ръмжене на Сам. После се приземяват в основата на стълбището със сплетени ръце и притиснати устни. Трябвало е да си останат в апартамента, защото изобщо не са свършили. – Сам! – Тя се смее и се обляга на ръката му. Поглежда ме и се ухилва още по-широко, докато не забелязва брат ми. Вече не се смее. Всъщност изглежда близо до припадък. Изправя се и избутва недоволния Сам, после приглажда дивата си червена коса и дръпва размъкнатите си дрехи. Но не казва нищо. Сам също мълчи и просто оглежда всички.

Дан нарушава крещящата тишина.

— Хотел ли? – Пробива дупки в Кейт и Сам на равни интервали, после се обръща към Джеси и пита: – Често ли позволяваш на приятелите си да се държат така в твоето заведение?

— Дан – пристъпвам напред, но не стигам далеч. Джеси застава пред мен.

— Мисля, че трябва да се върнеш в кабинета ми, Дан – Гласът на Джеси е заплашителен, както и езикът на тялото му.

— Не, благодаря. – Дан почти се смее и не откъсва очи от Кейт. Никога не съм я виждала да се чувства толкова неудобно, а Сам сигурно се чуди какво става. – Ти си курва в бардак?

— Какво, по дяволите? – извиква Сам. – На кого мислиш, че говориш, мамка му? – Тръгва напред, но Кейт хваща ръката му и го дръпва назад.

— Това не е бардак и аз не съм курва – казва тя треперливо и неуверено, докато се държи за Сам. Искам да скоча в нейна защита, но никакви думи не ми идват. Джеси ми спестява грижата.

Приближава Дан, увива длан около тила на брат ми и се навежда, за да прошепне нещо в ухото му. Това е възможно най-заплашителното действие и дори не искам да мисля какво му е казал, особено след като Дан показва готовност да последва Джеси без повече убеждения. Аз също тръгвам след тях – искам да разбера какво става, но съм спряна. Знаех си, че ще стане така.

— Чакай ме в бара, бебче! – опитва се да ме обърне, но аз съм малко непокорна. Не съм сигурна, че съм щастлива, че Джеси отвежда Дан в кабинета си.

— Искам да дойда – казвам не много уверено. Познавам този поглед. Може да ме е нарекъл „бебче”, за да смекчи заповедта, но никой не се заблуждава, че това е заповед. Няма да отида в кабинета му. Не, аз съм на път към бара и не вървя. Поставена съм на стола си, Марио е призован, а аз получавам погледа „не настоявай”.

— Ще стоиш мирна! – Целува бузата ми, сякаш това ще ме усмири. С поглед мятам ками по гърба му, докато се отдалечава от бара с дълги и равни крачки.

— Ах! – Щастливата въздишка на Марио привлича вниманието ми от изчезващия гръб на съпруга ми. – Виж се! Цялата… как го казвате? Като цвете. Цъфтиш! – Целува бузата ми през бара и ми подава бутилка вода. – Без повече „Гордостта на Марио” за теб!

Изсумтявам, но се усмихвам и отпивам дълга глътка от ледената вода. Оставям Марио да обслужва другите членове. Сам влиза. Изглежда весел и с трапчинката на обичайното й място. Объркана съм.

— Хей, мамче! – Нахално потрива корема ми. – Как се чувстваш?

— Добре… – Думата се измъква бавно от устата ми. – Къде е Кейт?

— В тоалетната – отговаря бързо и махва на Марио за бира.

Поглеждам покрай него и се чудя дали не трябва да отида при нея.

— Тя добре ли е?

— Да, добре е. – Не ме поглежда, но имам чувството, че е наясно с объркването ми и с това, че цялото ми внимание е насочено към него. Поглежда ме с ъгълчето на окото си и сяда с въздишка. – Знам, че всички мислите така, но аз не съм глупав.

Изправям гръб.

— Аз не мисля, че си глупав – защитавам се. Малко е разсеян може би, но не е глупав.

Усмихва се.

— Разбрах за Кейт и Дан. Разбрах за него още първия път, в който срещнах Кейт. Името му беше споменато тогава. Знам защо тя скъса с мен и знам, че нещо е станало на сватбата ти.

Знам, че изглеждам виновна, и се чудя дали Кейт е наясно с това.

— Защо си мълча?

— Не знам. – Допира бутилката до устните си, явно и той размишлява за това. Аз знам защо, но дали трябва да го споменавам? – Тя е страхотно момиче – свива той рамене.

Кимвам замислено и се усмихвам вътрешно. Бих могла с радост да им ударя главите една в друга. Бих могла и да плача за Сам. Нещо ми подсказва, че никога не е споделял с някоя жена, че е сирак, но Кейт знае. И докато и двамата се държат толкова небрежно и безгрижно, аз знам, че тук има много чувства, които никой от тях, изглежда, не признава и за които никой не прави нищо. Толкова е обезсърчаващо.

— Мисля да потърся Кейт. – Ставам и потривам рамото на Сам в тих жест на разбиране, на което той отговаря с дръзка усмивка, след което се навежда и прошепва някакви сантиментални глупости на пъпа ми.

Оставям болния от любов Сам на бара и отивам да намеря тъпата си приятелка в тоалетните. Има двама други, на които трябва да натрапя вниманието си, но избирам Кейт. Никой от тях не ме чака с отворени обятия, обаче аз се доверявам на Джеси да се справи с това. Не мога изобщо да си представя какво се говори в кабинета му. Надявам се само каквото и да стане, Дан да не реши да доносничи пред родителите ми, но съм напълно сигурна, че съпругът ми ще предотврати това.

Отварям вратата и намирам Кейт да стои облегната на мивката. Червената й коса напълно скрива лицето й.

— Хей! – започвам внимателно, защото не искам да мине в защита.

Тя вдига глава с усилие и ми показва ясни сини очи, пълни с отчаяние.

— Мислиш ли, че съм курва?

— Не! – шокирана съм, че дори пита. Малко безразсъдна може би, но не и курва. Сложила съм точно този етикет на жените тук, а истината е, че Кейт е дръзнала да опитва същите подвизи като всички тях, така че с какво е по-различна? Залята съм от угризения заради тези си мисли. Тя е различна, защото е моя приятелка и я познавам. Тя го прави само заради Сам или мисли, че трябва да го прави заради Сам. Внезапно започвам да виждам дамите в имението в различна светлина. Знам със сигурност, че много от тях са тук с една-единствена цел и тази цел е висок, мускулест бог, който вече не е на разположение. Той вече има съпруга и очаква близнаци, което вбесява и шокира тези жени. За доказателство вече има отказани членства, а някои от по-непреклонните стигат и по-далеч – упояват ме, опитват се да ме избутат от пътя или ми пращат заплашителни бележки. Мисълта, че всяка от тези жени може да стои зад това, внезапно става много плашещо. Разбрал ли е нещо Джеси?

— В какво, по дяволите, се забърках, Ава? – въпросът на Кейт ме изтръгва от тревожните мисли.

— Любов? – изтърсвам, преди да мога да помисля дали е добре да го казвам или не. Широко отворените й сини очи ми казват, че не е. – Ще отречеш отново, нали?

— Не – прошепва. – Мисля, че вече сме подминали тези глупости.

— Така ли? – смея се. – Кейт, ние ги бяхме подминали преди седмици. – Напълно съм вбесена, но съм и толкова облекчена. Сляпата ми приятелка най-после е видяла светлина или признава, че я е видяла отдавна, все едно. Не ми пука, честно казано. – Той е на бара и… – спирам и бързо преглъщам това, което щях да й кажа. Няма да я предупреждавам, че Сам знае за Дан. Те трябва да оправят това помежду си.

— Той какво? – Изглежда паникьосана, което само потвърждава решението ми да не довърша. Тя ще избяга, знам го. Ще допусне най-лошото и ще офейка, без да даде възможност на Сам да изрази мислите си.

— Той те чака – довършвам.

Цялото й тяло се отпуска и около нея сякаш се оформя лека омара от доволство.

— Значи трябва да отида? – пита и ме поглежда в очакване на уверение. Рядко я виждам да се съмнява в себе си и да търси насърчения или указания.

— Трябва да отидеш – потвърждавам с усмивка. – Трябва да рискуваш, Кейт. Мисля, че ще се изненадаш накъде ще те поведе Сам.

— Така ли?

— Наистина. – Усмихвам се, хващам моята обикновено толкова самоуверена приятелка в ръцете си и изстисквам цялата несигурност от нея. – Моля те, иди и говори с него! И му дай възможност и той да говори!

— Добре – съгласява се. – Ще го направя. – Избутва ме и се прави на възмутена. –

Стига с лигавите глупости!

— Разбира се, аз съм виновна. – Обръщам се и заставам до Кейт пред огледалото и двете започваме да трием грима изпод очите си.

— За какво мислиш, че говорят Джеси и Дан? – Въпросът на Кейт ми напомня бързо, че са сами.

— Не знам – казвам намръщена, но подозирам, че знам. – Ще отида да разбера. Добре ли си?

— Направо фантастично! – Целува бързо бузата ми и излиза от тоалетните, като тръгва надясно към бара, а аз се отправям към кабинета на Джеси.

Нахлувам вътре с почти затворени очи, сякаш ги предпазвам да не видят брат ми подпрян до стената за гушата. Но той не е. Двамата са в същата седнала позиция като последния път, когато ги видях – Джеси отпуснат в стола си, а Дан с гръб към мен.

— Защо взимаш пари от Джеси? – питам нападателно в опит да накарам и двамата да видят, че съм сериозна. Определено не бъркам повдигането и напрягането на раменете на Дан. Може и да е разкрил заведението на Джеси, но аз разкрих тази малка спогодба, въпреки че не знам за какво е или дори дали искам да знам. Но това не ми пречи да го притисна. – Ще ми отговориш ли?

Дан не, но Джеси ми отговаря.

— Ава, казах ти да стоиш мирна.

— Не говоря на теб! – контрирам безстрашно, което го предизвиква да се намръщи.

— Е, аз говоря на теб – възразява той.

— Млъкни! – Приближавам бюрото и смушвам Дан в гърба. – Мълчиш. Нищо ли няма да кажеш?

— Виждаш ли с какво си имам работа? – Дланите на Джеси се протягат към небесата безнадеждно. – Шибан трън в задника.

Намръщвам се на Джеси и удрям брат ми по рамото.

— Говори! Какво става?

— Разорен съм – казва Дан тихо. – Без пари, без цент, както искаш го наречи. Джеси се съгласи да ми помогне.

— Ти си го помолил за заем? – изтърсвам невярващо. Това е безочливо, като се има предвид какво беше отношението му към съпруга ми.

— Не, той предложи, и то без да ми поставя никакви условия… Или поне допреди десет минути.

— Ти подкупваш брат ми? – прехвърлям погледа си към Джеси. – Платил си му, за да си мълчи?

— Не. Заех му пари и добавих една малка клауза към договора по-късно.

Ужасена съм, но се чувствам и глупаво облекчена. Джеси каза, че родителите ми няма да разберат, и се грижи да спази обещанието си.

— Ами училището по сърф? И защо не попита мама и татко? Тя щяха да ти заемат пари.

— Не говорим за няколко паунда, Ава. Затънал съм до ушите. Взех огромен заем, за да платя моята част от бизнеса, а партньорът ми избяга с парите. Прецакан съм.

Присвивам се.

— Защо не каза нищо?

— Ти как мислиш? – Изглежда истински унижен. – Бях объркан, Ава. Нищо не ми е останало.

Отново стрелвам поглед към Джеси, който седи съвсем тихо, но ме изучава внимателно.

— Колко? – питам. Въпросът ми кара съпругът ми да изглежда така, сякаш му е изключително неудобно, а Дан се помръдва в стола си до мен, което може да значи само едно. Знам, че не говорим за няколко хиляди. – Пет хиляди? Десет хиляди? Кажи ми!

— Само няколко. – Дан се намесва, преди Джеси да може да ми каже сам. Не му вярвам и за миг.

— Джеси? – притискам и го приковавам на място с решителен свиреп поглед. Трябва да знам колко е закъсал брат ми.

Очите му се откъсват от моите за няколко мига и аз се насочвам към Дан, но Джеси поема дълбоко въздух и започва да разтрива слепоочията си.

— Съжалявам, Дан. Няма да я лъжа. Двеста, бебче – казва с дълга въздишка и продължава да облекчава напрежението си. Мисля, че и на мен ми трябва разтриване на слепоочията. Надявам се, че под двеста той има предвид паунда, но знам, че напразно се надявам. Олюлявам се леко назад шокирана и Джеси веднага се спуска към мен. Изглежда бесен.

— Проклятие, Ава! – Задържа ме на място за раменете. – Добре ли си? Замаяна ли си? Искаш ли да седнеш?

— Двеста хиляди! – крещя. – Що за банка дава в заем двеста хиляди? – Отърсвам се от Джеси и от шока и сега мога да възприема информацията, а неверието ми се превръща в гняв. – Добре съм!

— Не ме избутвай, Ава! – вика ми той, хваща ме за лакътя и ме повежда покрай бюрото, после ме избутва нежно върху масивния офис стол. – Не се тревожи, жено! Не е здравословно.

— Кръвното ми е добре! – сопвам се сприхаво, но подозирам, че вероятно е изхвърчало през покрива. – Двеста хиляди? Никоя банка с всичкия си няма да даде такъв заем за сърф училище! – Австралийските банки би трябвало да работят също като британските. Биха се изсмели в лицето на всеки, който иска такава сума. Колко ли може да струват няколко дъски за сърф?

— Не, права си. – Дан се свива още повече на стола си, сякаш се опитва да изглежда по-дребен. Това е признак как се чувства – дребен и глупав. – Но един лихвар би го направил.

— Боже! – Скривам с длани лицето си. Знам как действат лихварите, не че съм имала удоволствието лично. – Какво си мислил? – Усещам как Джеси ме разтрива с длани по гърба ми, за да се успокоя, но това изобщо не ме успокоява.

— Не мислех, Ава – въздъхва Дан.

Откривам лицето си, за да види разочарованието по него. Мислех, че е умен.

— Това ли е причината да се прибереш у дома?

— Те ме търсят. – Съкрушеното лице на Дан къса сърцето ми. – Не можеш да се измъкнеш и да не платиш нещо такова.

— Ти каза, че се справяш добре – напомням му, но не получавам обяснение, а само свиване на рамене. – Просто остани тук! – Сядам напред в стола. – Не се връщай! – чувам тихия смях на Джеси и виждам леката усмивка на Дан. Двете реакции ми показват, че не взимат решението ми на сериозно. Също така показват, че и двамата намират наивността ми за мила. Но аз не виждам проблем. Австралия е на другия край на планетата.

— Ава – Дан също сяда напред, – ако не се върна, те ще дойдат тук. Вече бях предупреден и им вярвам. Няма да подложа мама, татко или теб на риск, а… – Дан е прекъснат насред изречението от покашляне над рамото ми, при което той поглежда към Джеси. Няма нужда да се обръщам, за да знам какво е изражението на лицето на съпруга ми. Дан продължава: – Тези хора са опасни, Ава.

Главата ме боли, а ръката на Джеси ме разтрива все по-здраво. Отпускам се назад в стола и поглеждам към Джеси.

— Ти не можеш да депозираш толкова много пари в банкова сметка. Това не е ли пране? Не искам да се замесваш в това, Джеси – чувствам се ужасно да го кажа, като се има предвид, че брат ми е в ужасна ситуация и Джеси е единствената му надежда, но имаме достатъчно наши проблеми и без Дан да добавя неговите към тях.

Джеси ми се усмихва.

— Наистина ли мислиш, че бих направил нещо, с което да подложа теб и бебетата ми на риск? – кимва към корема ми. – Прехвърлям достатъчно пари в сметката на Дан, за да се върне в Австралия. Имам данните на офшорна сметка, където ще прехвърля двеста хиляди. Няма да знаят откъде идват парите, бебче. Не бих го направил иначе.

— Наистина ли? – Искам да съм сигурна.

— Наистина – вдига вежди и се навежда да целуне бузата ми. – Има начини. Довери ми се! – Самоувереността му ме кара да се чудя дали не го е правил и друг път. Изобщо няма да се изненадам.

— Добре – отстъпвам и го оставям да ме целуне, но после леко го избутвам. – Благодаря ти.

— Не ми благодари! – предупреждава сериозно.

Поглеждам през бюрото към брат ми, който забележимо се е отпуснал.

— Благодари ли на съпруга ми? – питам. Внезапно се чувствам малко засегната.

— Разбира се – отвръща Дан обиден. – Не съм искал, Ава. Дойдох да се помирим. Съпругът ти беше направил проучване – тонът на Дан не би трябвало да е обвиняващ, като се има предвид, че зависи от помощта на Джеси, за да се измъкне от кашата, но е.

— Така ли? – обръщам очи нагоре. – Направи ли го?

Джеси едва не извърта очи, сякаш ме мисли за глупава, задето сама не съм се сетила, че нещо не е наред.

— Познавам кога един човек се е забъркал в нещо, Ава.

— О! – прошепвам. Това е прекалено. Чувствам се изтощена. – Може ли да се прибираме? – питам.

— Съжалявам – Джеси ме вдига от стола и бързо оглежда тялото и лицето ми. – Пренебрегнах те.

— Добре съм, само съм уморена – въздишам и обръщам изтощеното си тяло към Дан. – Кога заминаваш? – тонът ми е рязък и сърдит, но нищо не мога да направя. Знам точно защо Джеси му помага и то не е, за да накара Дан да мълчи. Това е съществена добавка, когато е нужна. Прави го, първо, защото няма да рискува австралийската мафия да се озове в Лондон и, второ, защото знае, че ще бъда съсипана, ако нещо се случи с Дан, което е много вероятно, ако Джеси не го измъкне от дяволската ситуация, в която идиотът се е забъркал. Няма да се изненадам, ако Джеси не види и пени от парите си отново. Дан не може да изкара тези пари за цял живот, за да му ги върне.

— Довечера. – Дан се изправя. – Ще тръгнат насам, ако не се върна до четвъртък, така че предполагам, това е сбогуване за известно време.

— Нямаше ли да ми кажеш, че заминаваш? – питам.

— Щях да се обадя, хлапе – усещам срама му, но от това не се чувствам по-малко засегната. – Аз вече не съм твоят любим мъж – добавя с усмивка. Няма да споря. Не е. Винаги е бил, дори по време на връзките ми с Мат и с Адам, но вече не. Моят любим мъж в момента държи умореното ми тяло и масажира корема ми с успокояващото си докосване.

— Грижи се за себе си! – Насилвам се да се усмихна. Не искам да нарушавам указанието на майка ми никога да не се разделям с любим човек с лоша дума.

— Може ли? – Дан иска разрешение от Джеси с разтворени ръце и пристъпва напред.

— Разбира се. – Джеси неохотно маха ръката си от корема ми, но все още ме държи, докато съм в прегръдката на Дан.

Не искам, но го правя. Оставям няколко сълзи да потекат и да попият в сакото на Дан, докато ме прегръща силно.

— Моля те, бъди внимателен! – умолявам го.

— Хей, всичко ще бъде наред. – Държи ме на една ръка разстояние. – Не мога да повярвам, че съпругът ти държи секс клуб. – Аз се усмихвам, а той изтрива сълзите от бузите ми с палец и целува челото ми. – Грижи се за нея! – Дан протяга ръка на Джеси, който я поема, без дори да изсумти възмутено на обидното искане на брат ми. Просто кимва и ме придърпва към себе си, преди Дан да ме е пуснал напълно.

— Можеш да им кажеш, че парите ще бъдат в сметката им преди края на седмицата. Имаш доказателството. – Пръстите на Джеси нежно минават през косата ми, докато говори рязко. – И без проблеми, когато заминаваш! – предупреждава.

Знам какво значи това, но не знам какво е доказателството. Умореният ми мозък е прекалено изтощен дори да попитам, а и не ми пука. Гледам как Дан кимва за потвърждение и после излиза от кабинета на Джеси, без да погледне назад.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

— Искам да ти покажа нещо – казва Джеси, докато ме взима от колата пред „Луссо”. – Искаш ли да те нося? – Не знам защо ме пита, след като съм в ръцете му още преди въпросът да се регистрира в безполезния ми мозък.

— Какво искаш да ми покажеш? – питам и отпускам глава на облеченото му в костюм рамо. Това са първите думи, които изричам, откакто видях Дан да излиза от кабинета на Джеси, и не защото никой не е говорил с мен. Не можех да събера сили дори да изръмжа предупредително на Сара, когато я подминахме във фоайето на имението. Тя се усмихна неловко, въздържа се да сложи ръцете си на Джеси и отстъпи почти предпазливо, сякаш очакваше враждебна реакция от мен. Изненадата й беше явна, когато не обърнах внимание на присъствието й, а продължих напред и оставих Джеси да говори по работа с нея. Знам, че това е всичко и винаги ще бъде само това. Работа.

— Ще видиш. – Джеси влиза във фоайето на „Луссо” и аз се усмихвам, щом чувам бодрия глас на Клайв. Не е толкова приятен за окото като новия портиер, но винаги ще предпочета приятното лице на Клайв, покрито с малко патина от възрастта, вместо свежото красиво лице на Кейси.

— Честито! – припява той. Не съм изненадана. Или Джеси наистина е разгласил новината по медиите, или Кати е била развълнувана. – Чудесна новина! – гласът му приближава, докато Джеси ме носи по мрамора към асансьора. – Нека ви помогна, господин Уорд! – Скача пред Джеси и набира кода за асансьора до панорамния апартамент.

— Благодаря, Клайв. – Джеси е също толкова радостен, както винаги щом му напомнят за неговите фъстъци. Докато пътувахме към града, не настояваше да разговаряме, а ме остави тихо да размишлявам за последното ми разкритие – разкритието, че брат ми е глупав, а съпругът ми е олекнал с двеста бона заради него.

— Много се радвам, господин Уорд, много се радвам. Грижи се за себе си, Ава! – наставлението му е строго и аз се усмихвам топло, докато лицето му изчезва, щом вратите се затварят.

— Позволяваш на Клайв да ме нарича Ава – посочвам небрежно.

Джеси ме поглежда с вдигнати предупредително вежди.

— Накъде се целиш?

— Просто казвам. – Откривам сили в себе си, за да се усмихна. Покровителствеността на съпруга ми ми дава нужната сила.

— Не ти обръщам внимание. – Той иска да потисне усмивката си. Излизаме от асансьора, внася ме в апартамента и изритва вратата зад нас.

— Скоро няма да можеш да ме носиш – оплаквам се и стискам много здраво. Това ще ми липсва толкова много, но не виждам как ще ме носи с такава лекота, сякаш съм продължение на тялото му, щом започна да се пукам по шевовете и удвоя размера си.

— Не се тревожи, жено! – Целува челото ми и избутва с гръб вратата към кабинета. – Вече увеличих тежестите, които вдигам, за да се подготвя.

Ахвам и дръпвам косата му.

— Хей! – оставя ме да стъпя, но аз все още държа косата му.

— Ти си дивачка, жено – смее се с наведена глава, за да не го оскубя. – Ще пуснеш ли?

— Кажи, че съжаляваш!

— Съжалявам – все още се смее. – Съжалявам, пусни ме!

Това е нелепо. Можеше да ме спре за един миг, но ми позволява да задържа властта поне засега. Пускам го и изритвам обувките си.

— Краката ме болят – оплаквам се и свивам пръстите си. – Защо сме в кабинета ти?

— Исках да ти покажа нещо.

— Снимка на Джейк ли? – питам с надежда, вероятно и прекалено нетърпеливо. Наистина искам да видя как е изглеждал близнакът на Джеси.

— Ами, не. – Бръчката изскача на челото му.

— Тогава какво? – питам напълно заинтригувана. Внезапно започва да изглежда така, сякаш се чувства несигурен, неудобно и по момчешки. – Какво ти става?

— Обърни се! – нарежда тихо и пъхва ръце в джобовете си.

Не съм сигурна, че искам. Поглеждам го питащо, но той мълчи и бръчката остава на мястото си. Разтревожен е, което тревожи и мен и ме прави много, много любопитна. Извъртам се бавно. Искам да затворя очи, но съм прекалено заинтригувана. Тогава стената бавно навлиза в полезрението ми и спирам да дишам. От зяпналата ми уста излиза възклицание и сигурно съм отстъпила крачка назад, защото гърдите на Джеси се притискат в мен. Може би той е пристъпил напред, за да ме задържи. Не съм сигурна. Дори не мога да обхвана всичко. Очите ми пробягват от едната страна на голямата стена по цялата дължина на кабинета му чак до другата.

Стената е напълно покрита с… мен.

Всеки квадратен сантиметър от нея съм аз. Не снимки в рамки или картини. Това е фототапет, въпреки че никога не бихте се досетили. Всеки детайл е толкова невероятно съвършен, че изглежда като едно голямо произведение на изкуството, като знак на почит към мен, а най-голямата част – централната, съм аз, просната на кръста в стаята ни в имението. Гола съм и очите ми са отпуснати надолу, а устните ми са разтворени. Косата ми е рошава купчина от лъскави вълни, ограждащи изпълненото ми със страст лице, а чувствените вибрации, излъчвани от тялото ми, са осезаеми. Усещам ги така, сякаш стоя там.

Погледът ми започва да блуждае и да поема всичко това. Има твърде много и аз ахвам отново, щом забелязвам снимка на гърба ми, докато бягам надолу по стълбите на имението. Нямаше да е особено странно, но виждам главата на една кала, която се протяга настрани от бягащото ми тяло. И познавам роклята. Това е тясната ми рокля в тъмносиньо. Същата, която носих на първата си среща с господин Джеси Уорд.

— Това е първата, която направих – промърморва той. След това стана нещо като мания – гласът му е тих и несигурен. Извъртам се с все още зейнала уста. Не мога да говоря. Буцата в гърлото ми ме спира. Джеси дъвче устната си и ме наблюдава внимателно. Преглъщам и се обръщам отново към стената.

Стената на Ава.

Аз съм навсякъде. На вечерта на откриването на „Луссо”; седя на пейката на доковете след конфликта ни; под душа, в кухнята, на терасата. В пробните на „Хародс”, седя на стола на бара в имението, екипирана с кожа за мотора, или бягам от него в прекалено голям плетен кремав пуловер. Усмихвам се, щом забелязвам на колко много снимки е хванал гърба ми, когато съм бягала от него, вероятно след като съм получила обратно броене или съм изпаднала в ярост. Г ола съм на безброй други, на трети съм само по дантела. Има ме и с белезници на леглото и друга, на която плувам в басейна на имението. Смея се с Кейт; избутвам косата от лицето си; обядвам в „Барок”; танцувам с приятелите ми и почуквам предните си зъби с нокът. Също така се виждам отпусната на седалката в DBS-а, явно пияна. Тичам към Темза или лежа в тревата в Грийн парк. Бутам количка в супермаркета; преобличам се в торбестите си дрехи и мия зъбите си. Заспала съм в самолета и стоя на верандата в Рая. Разглеждам сергиите на пазара, ритам пясъка на плажа и готвя закуска във вилата. Върнахме се от Испания едва вчера! Как е успял да направи това? Спя в леглото му и в ръцете му – има толкова много снимки как спя в ръцете му. Всяко възможно изражение на лицето и всеки навик, който имам, са показани на тези снимки. Това е животът ми в снимки от деня, в който се запознах с този мъж. Никога не съм била наясно, че ме снима. Наистина е вманиачен по мен и ако знаех за това в ранните дни, когато още упорито ме преследваше, вероятно щях да избягам по-бързо и по-далеч. Но не и сега. Сега това просто ми напомня за любовта на този мъж към мен след един уморителен ден.

Поразена съм и се изненадвам, че съм стигнала до самата стена. Бавно вървя по цялото й продължение, попивам всичко, с всяко трепване на очите откривам снимка, която не съм видяла преди.

— Ето. – Тихият дрезгав глас на Джеси откъсва очите ми от Стената на Ава към черен маркер. Това ме кара да се усмихна. – Искам да се подпишеш.

Взимам маркера и поглеждам към Джеси, несигурна дали си играе или не. Иска да обезобразя Стената на Ава?

— Да се подпиша с името си ли? – питам малко объркана.

— Да, където и да е – махва към снимките.

Поглеждам към стената и се усмихвам, все още замаяна от това, пред което съм изправена. Пристъпвам напред и свалям капачката на маркера, докато търся празно място, където да надраскам името си, но тогава забелязвам първата снимка, която ми е направил Джеси, и приближавам, въоръжена с маркера. Усмихвам се на себе си и пиша под снимката, на която се вижда как бягам от имението.

Днес те срещнах.

Това беше началото на остатъка на живота ми.

От този момент аз бях твоята Ава Х.

После отивам до снимката, на която седя на пейка на доковете вечерта на откриването на „Луссо”.

Днес осъзнах колко дълбоко съм затънала.

И исках да затъна още по-дълбоко с теб.

Продължавам по стената до снимката, на която съм пияна в колата на Джеси, и се усмихвам, докато пиша:

Днес научих, че можеш да танцуваш. Също така признах на себе си, че съм влюбена в теб, и мисля, че може да съм ти го казала.

Вече съм набрала скорост. Бързо откривам снимката, на която съм в огромния пуловер, след като Джеси ме е натъпкал в проклетото нещо.

Днес разбрах, че съм само за твоите очи.

После пиша под снимката, на която излизам гола от спалнята, след като съм го намерила припаднал в „Луссо” и след като ми е показал как той се справя с говоренето.

Днес научих, че съм създадена само за твоето докосване и само за твоето удоволствие. Но любимата ми част от деня беше, когато ми каза, че ме обичаш.

Стигам с маркера до снимката, на която съм вързана с белезници.

Днес ме запозна с наказателното чукане.

Бързо оглеждам стената и откривам снимката, на която вървя пред него през фоайето на „Риц”.

Днес открих на колко си години… и че не ти харесва да те връзват с белезници.

Не мога да спра. Всяка снимка навява мисли и скоро откривам, че бележа снимка след снимка с моите спомени в думи. Джеси не ме спира. Аз продължавам, сякаш описвам в дневник последните няколко месеца от живота си. Няма нужда да ги записвам, защото всеки миг, добър или лош, е гравиран в ума ми, но всички тези снимки са спомени за нещо хубаво. И има толкова много от тях. Понякога е твърде лесно да забравя какво споделяме, когато нещо лошо се изпречи на пътя ми. Краткото ни време заедно е разкъсвано от проблеми, но всички тези хубави моменти многократно натежават над всичко останало. Той ми го напомня.

Ръката ме боли, когато стигам до последната снимка – последна засега все пак. Сигурна съм, че ще измисля още обяснения, които да добавя. Това е снимката, на която стоя на верандата в Рая. Притискам маркера към стената.

Днес реших, че си прав. Всичко ще бъде наред. И да, имам коремче… малко. И те обичам за това, че ми го даде.

Винаги ще те обичам.

Край.

Слагам капачката на маркера, поемам дълбоко въздух и най-после се обръщам с лице към моя господар, като се сблъсквам с гърдите му и поемам от свежия му ментов аромат. Поглеждам го и виждам безизразно лице и притворени зелени очи.

— Свърших – прошепвам тихо, но той не ме гледа. Изучава всички мои обяснения, а очите му се движат по стената и спират начесто, за да прочетат какво съм написала.

Взима маркера и отива към снимката, на която бягам от имението, после застава близо до стената. Не мога да видя какво пише и се премествам, за да надникна, но той е прекалено близо. Най-накрая се дръпва и виждам надрасканото през горната част на снимката.

Днес сърцето ми започна да бие отново.

Ти стана моя.

Стисвам устни и гледам как отива до снимка, на която седя във високата трева на имението в сватбената си рокля, от глава до пети в дантела с цвят на слонова кост, а слънчевите лъчи блестят от дърветата зад мен. Гледам настрани, вероятно към фотографа. Джеси отново се приближава до стената и когато се отдръпва, дъвче края на маркера. Нарисувал е перфектен ореол около главата ми и е написал:

Моето красиво момиче.

Моята непокорна изкусителка.

Моята жена.

Моят ангел.

Моята Ава.

Усмихвам се и пристъпвам до него, взимам маркера от устата му и го изтръгвам от бляновете му. Слагам му капачката и го пускам на пода, после грациозно се покатервам в Джеси и се увивам около тялото му.

Дланите му обгръщат дупето ми, а очите му прогарят моите.

— Ава, днес беше най-дългият шибан ден от живота ми.

— По-дълъг от последния най-дълъг ли?

— Всеки ден става все по-дълъг. Свикнах да те имам на разположение двайсет и четири часа в денонощието. Вярвам, че ти дължа малко специално време. – При тези думи избутвам сакото от раменете му и залепвам устни към неговите лакомо. – Полека! – предупреждава ме нежно и премества ръцете си, за да го отърва от сакото. – Закъде бързаш?

Принуждавам се да забавя темпото. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Не съм го имала цели два дни.

— Мина толкова много време – мърморя. Дърпам вратовръзката и вероятно го душа, но не пускам устните му, за да разбера дали е така.

— Хей! – Опитва се да ме отстрани от себе си. Не го улеснявам, но не след дълго отново съм на крака, дишам тежко и не мога да го докосна. Джеси отстъпва и издърпва вратовръзката през главата си, после изритва обувките и чорапите си. Очите му пламтят и буквално изгарят роклята върху тялото ми. – Свали си роклята! – нарежда. Разкопчава ризата си, а после минава на ръкавелите, без да откъсва очи от моите. Не ми помага изобщо, нуждата ми от него е прекалено силна, но това е неговият начин да вземе властта, неговият начин да ме накара да се владея – глупаво очакване, когато се съблича пред мен.

Нужни са ми точно три секунди, за да разкопчея ципа на роклята и да я изхлузя през главата си. Оставам по дантела и бързо поглеждам към корема си, за да видя дали е пораснал през деня. Вдишвам, докато се опитвам да преценя, като леко се отклонявам от съпруга ми, който стои само на няколко стъпки от мен. Определено е прав и черната ми тясна рокля го доказва. Оттук насетне започва спускането по наклонената плоскост. Вдигам ръка и я плъзгам към корема си. Пръстените ми проблясват, докато правя бавни кръгове около пъпа си. Връзката расте, и то бързо. Част от мен и част от Джеси, всъщност две части растат в мен и от самата мисъл ме залива внезапна топлина, каквато не съм усещала преди – топлина, която се задълбочава, щом ръката на Джеси ляга върху моята и той се навежда, за да достигне до устата ми.

— Невероятно, нали? – пита, като ме прилепва отново към тялото си с едно дръпване на бедрата ми.

— Да – съгласявам се от все сърце. – Точно като теб.

— И като теб.

— Повече като теб – споря. – Покажи ми колко си невероятен! Забравила съм – провокирам дързостта му с тези думи и извивам гръб, като се повдигам по-високо, така че той трябва да надигне глава, за да не прекъсне целувката ни. Ниското ръмжене, което се изтръгва от него, минава през слепените ни усти и ме стопля още повече.

Излиза от кабинета и отива към голямото отворено пространство, където ме полага върху огромния ъглов диван. Дръпва гърба ми към края, така че долната част на тялото ми е подпряна на страничната облегалка. Сваля панталоните и боксерките си, разкривайки красотата на члена си – твърд, готов и много близо до мен, но коленичи в края на дивана и го скрива от погледа ми. Нямам време да се оплаквам. Джеси събува бикините ми, разтваря краката ми и устата му бързо се озовава от вътрешната страна на бедрата ми, целува нежно едното, после другото и ме дразни нежно. Напред и назад, от едната до другата страна, като с всяка целувка се озовава все по-високо, а ръцете му ме разтварят още повече, докато прокарва пътя си към пулсиращия ми център.

— Джеси! – поемам дъх. Не мога да се мръдна. С едната ръка стискам кожената облегалка на дивана, а с другата обгръщам задната част на главата му.

— Припомни ли си колко съм невероятен? – пита сериозно, отдръпва се и духва върху голата ми плът.

— Да! – Ръцете ми потръпват, когато хладният му дъх се разнася по мен. – Мамка му! – Краката ми са разтворени и се опитвам да събера, когато усещам първия допир на езика му по клитора ми, но Джеси само ме дразни, като само ми показва какво ме очаква. Той държи здраво краката ми и ми е ясно, че мога да ги преместя само в посоката, в която той иска. А това значи по-настрани, което ме прави по-чувствителна, по отворена и по-обезумяла.

— Езикът, Ава! – Неговият влиза в мен и после, облизвайки, прави възхитителна линия през средата ми. Извиквам. Отмятам глава назад. – Невероятен ли? – Той е наперен и сигурен и си е заслужил тази привилегия. – Кажи ми какво е усещането, бебче!

Свитата ми в юмрук ръка, която стиска косата му, както и едва доловимото мънкане трябва да му казват всичко, което иска да знае. Виждам звезди, коремът ме боли и горките ми крака са неспособни да помръднат. А после пръстите му вече са в мен и ме карат да отделя ръце от дивана и от косата му и да обхвана собствената ми глава. Коремните ми мускули са сковани, докато повдигам горната част на тялото си, за да утоля устремния прилив на напрежение, което се спуска от корема към сърцевината ми. В трескавото си блаженство решавам, че искам да виждам Джеси, затова се подпирам на лакти и се взирам надолу по тялото си. Ръката му е върху корема ми, а пръстите му ме чукат бавно.

— Кажи ми! – настоява и ме помита с агонизираща точност.

— Усещането е, сякаш си създаден, за да ме изпълваш – думите ми са равни и толкова убедителни, колкото изражението на лицето му. Той също мисли така.

Джеси се усмихва, навежда се и нежно целува чувствителната ми кожа, после се изправя на крака. Хваща ме под бедрата и повдига долната част на тялото ми, за да се намести. Откривам, че цялата се повдигам. Подпирам се на ръце, за да гледам отблизо как навлиза в мен. И това е най-добрата гледка. И двамата се съсредоточаваме върху твърдия му член, докато той се приближава към мен, без Джеси да си помага с ръце, сякаш има насочващо устройство, което ще го отведе точно там, където му е мястото. Достига входа на влагалището ми и се задържа там, като едва ме докосва, а това е дразнещо. Изгарям от нетърпение, обвивам с крака кръста му и го придърпвам към мен, но той не помръдва. Няма да го направи, докато сам не реши. Не прави нищо. Просто се усмихва самодоволно и почти недоловимо, свел очи надолу, и все още ме дразни с неравномерни и мъчителни потърквания на хлъзгавата си глава през върха на моя свръхчувствителен малък възел от нерви. Направо ме убива и умирам да се отпусна отново назад, но съм прекалено завладяна от жестокото му удоволствие.

— Да опитаме ли с проникване? – пита, но все още не поглежда към мен. Побърквам се, но непокорството в мен, съчетано с неговото самоуверено отношение ме карат да копирам неговото държание.

— Ако искаш. – Тонът ми е спокоен и резервиран и това кара зелените му очи да напуснат точката, по която се прехласват, с изненадано трепване.

— Ако искам ли? – Притиска се в мен съвсем леко, но достатъчно, за да ме накара да сподавя стон. Знам, че ще ме накара да чакам по-дълго, ако съм нетърпелива и настоявам, затова се владея. – А какво искаш ти? – Навлиза още малко. Знам, че устните ми току-що са се разтворили, и знам, че гръдният ми кош се разширява бързо. Опитвам се с всички сили, но всяка фибра от съществото ми ме издава. Джеси ме задържа на място с една ръка, а с другата дръпва сутиена ми надолу. Щипе внезапно всяко зърно и аз преглъщам вик на удоволствие, смесено със силна болка. – Моето красиво момиче се опитва да запази спокойствие – размишлява и поставя ръцете си върху мен, готов да нахлуе. – Жалко, че не може да имитира небрежност – но продължава да стои неподвижен. После навлиза небрежно и аз отмятам глава назад със стон. – Ето това е. – Вече е напълно потопен в мен, а върхът на впечатляващия му член докосва утробата ми. – Покажи малко признателност, Ава! – измъква члена си и този път наистина нахлува напред изненадващо силно. Ръцете ми започват да треперят от отчаяние, а после и главата ми.

— Отново! – настоявам. Този път ме е подразнил прекалено много. – Отново!

— Зависи.

— От какво? Ти каза, че няма нужда винаги да бъде силно – опитвам се да успокоя дишането си, като преглъщам многократно. – А после правиш това с мен. Прочете ли най-после онази част в книгата, която потвърждава, че няма да нараниш бебетата?

— Да – нахлува с абсолютна точност, но после отново застава неподвижен. – Това е добра книга.

— Вече е полезна книга – съгласявам се. След като най-после е прочел най-съществената част, мога да призная, че това е страхотна книга.

— Винаги е била полезна книга, но в нея наистина пише, че трябва да слушаш тялото си. – Плъзва се отново навън и нахлува напред със стон.

— Слушам го и то ми казва, че трябва да ме чукаш по-силно – пъшкам.

— Бебетата са защитени. Прочетох го – изсъсква и издишва овладяно. – И очевидно мога да те шляпам. – Удря задника ми с шумно шляпване и аз изписквам.

— Ти вече го направи! – напомням му с вик, докато навлиза отново в мен.

— Но тогава не мислех, че си бременна – напомня ми с още едно рязко нападение на дланта му по дупето ми. – Добре ли е?

— Да! – Успявам да повдигна глава и съм благодарна. Преминавам с език по долната си устна бавно и съблазнително. – Изглеждаш поразително – прошепвам. Наблюдавам как всеки добре оформен мускул по корема му се свива и как бицепсите му са се стегнали от усилието да държи тялото ми близо до неговото.

— Знам. – Притиска и завърта бавно и гладко.

— Боже! – Ръцете ми най-после ме предават, а аз се сривам по гръб.

— Знам – съгласява се. – Знам, мамка му.

— Джеси, ще свърша. – Вече не си правя труда да се съпротивлявам. Отдавна не мога.

— А аз – няма. – Плъзга члена си вътре и вън, отново и отново. – Слушаш ли тялото си, Ава?

— Да! И то ми казва, че трябва да свърша.

Шляп!

— Не бъди такава умница! – Завърта се, измъква члена си напълно и после го плъзва право в центъра ми, като предизвиква шеметно задоволяващо триене на плътта му по моята. – На мен ми казва, че те любя адски добре. – Той трепери. Усещам как тръпките му се предават от ръцете му в краката ми, но той продължава да поддържа равномерните си тласъци. – Мамка му, трябва да бъда върху теб! – Отмества се от тялото ми, хваща ръцете ми и ме дръпва да се изправя на крака. За нула време съм на килима под него, той дразни зърната ми с език, а ръката му е между бедрата ми и той насочва члена си в мен.

След като вече мога да докосна кожата му, забелязвам колко е потен. Ръцете ми докосват всеки сантиметър от него.

— Целуни ме! – умолявам и той не се бави. Устните ни са долепени, той се плъзга отново в мен и телата ни се докосват във всяко възможно място. Движението му е съвършено, а аз залюлявам хълбоци, за да посрещна всяко негово нахлуване, и улавям всяка искра удоволствие, която неговите потапяния предизвикват. Ръцете ми се озовават върху задника му и забивам нокти в твърдите бузи, докато Джеси ме пленява с устата си, а езиците ни танцуват диво и жадно.

— Мисля… – той е на бузата ми и притиска, – че трябва… – вече е на врата ми, после хапе меката част на ухото ми – да напуснеш работа.

Поклащам глава и повдигам хълбоци с щастлив стон.

— Не.

— Но аз искам да прекарвам всеки ден, като правя това. Дай ми отново устата си!

Обръщам глава към него.

— Ще трябва да чакаш, докато се прибера у дома. – Вече хапя устната му и забивам нокти в задника му, за да го накарам да се движи по-бързо.

— Не искам – захапва ме и той. – Където и когато.

— Освен когато съм на работа. По-дълбоко!

— О, тя може да настоява, значи? – Не навлиза по-дълбоко копелето!

— Няма да напусна работа.

— И как очакваш да се грижиш за бебетата ми, ако работиш? – задава арогантния въпрос до устата ми с идеално завъртане на хълбоците си.

— Но ти ме искаш у дома, за да правя това, а не за да гледам бебетата ти.

— Сега просто си непоносима. – Изоставя устата ми и се навежда да захапе зърното ми, после отново целува тялото ми и се връща нагоре към устата. – По-дълбоко ли?

— Моля те!

— Добре – навлиза по-дълбоко. Много дълбоко. Толкова сладко и поразително дълбоко.

— Ммммм…

Застива на място и се съсредоточава да ме целува силно.

— Виждаш ли? Давам ти това, което искаш.

Определено го прави, но знам какво е това. Това е вразумяващо чукане без грубата сила. Трябва да бъда внимателна.

— Ти си прекалено добър за мен – извъртам. – Ооо! – Нося се на ръба на оргазма и това е толкова хубаво – просто се любим бавно, докосваме се и се отдаваме на блаженството си, без да бързаме.

Джеси поглъща доволния ми стон и продължава да изследва устата ми, сякаш никога не я е имал преди. Секс сесиите ни, независимо дали разгорещени или романтични, груби или нежни, винаги са като за първи път.

— Трябва да покажеш благодарността си. – Спира да ме целува и се подпира на ръцете си. – Не мислиш ли? – Поглежда надолу между телата ни, докато се оттегля и аз също поглеждам. Виждам цялата дължина на члена му да излиза от вагината ми. – Виж това! – въздъхва и се задържа едва навлязъл в отвора ми, после поглежда към мен. – Просто идеално. – Потъва навътре плавно и бавно с дълга въздишка, която стопля лицето ми, въпреки че той е леко повдигнат и не е съвсем близо до мен. Започвам да треперя и отпускам ръце зад главата ми. – Тя започва да се задъхва – заявява Джеси и се отпуска на лакти. – Цялата трепери. – Завърта хълбоци и напада, а после потръпва.

Той също се задъхва. И трепери.

Но аз вече сдържам дъха си, цялата напрегната и готова да яхна оргазма си, така че не мога повече да се въздържа.

— Мисля, че тя иска да свърши.

Започвам да клатя глава, въпреки че имам намерение да кимна и да изкрещя „Да!”. Гърча се под суровата изваяна красота на тялото му, а потните ни тела се сливат и плъзгат едно о друго. Вдигам бързо ръце, защото искам да направя нещо – сплитам пръсти в рошавата му тъмноруса коса и стискам здраво.

— Тя определено иска да свърши – заявява със самоуверен и хладнокръвен глас, но собственото му тяло се тресе в спазми, докато той се опитва да поддържа стабилния ритъм. Проваля се напълно. Движенията на таза му са станали неконтролируеми, което показва, че собственият му оргазъм е близо и той бързо губи контрол. – Мамка му!

И това отприщва всичко. Джеси е минал точката, след която вече няма спиране, затова грабвам възможността, като дръпвам по-силно косата му и впивам зъби в неговото сладко блестящо рамо в опит да сподавя вика на освобождението си и да насърча неговото. Действа. Знаех, че ще подейства.

— Мамка му, мамка му, мамка му! – Той се движи по-здраво и по-бързо в мен, заровил лице в косата ми. – Сега, Ава!

Аз съм свършена. Отдръпвам зъбите си от плътта на Джеси и се присъединявам към неговото безумно забвение, причинено от суровото плътско удоволствие. Обгърнала с ръце врата му, въртя хълбоците си, за да посрещна последното блъсване на тялото му в моето.

Той се срива върху мен внимателно, но прави бавни кръгове с таза си, докато задъхан гризе врата ми.

— Моля те, напусни! Тогава наистина можем да останем така завинаги.

Не мога да промълвя нищо, затова измърморвам някакво възражение, което придружавам с натиск на ръката ми върху врата му.

— Това „да” ли беше? – облизва солената кожа на шията ми и преминава към устните ми. – Кажи „да”!

— Не – пъшкам.

— Упорита жена. – Целува устните ми и се извърта по гръб, като внимава да остане вътре в мен и да съм настанена удобно в скута му. – Трябва да подновим клетвите си.

Намръщвам се и няколко секунди се опитвам да събера достатъчно въздух в дробовете си, за да оформя изречение.

— Женени сме от няма и месец.

Джеси стиска хълбоците ми и аз се напрягам, но после виждам как очите му се спускат към корема ми, а предупредителният му поглед се превръща в усмивка, докато премества заплашителните си ръце към моята мъничка подутина и започва да я гали.

— Да, само месец, а ти вече си забравила съществена част от обещанието си.

— Можеш да си вземеш покорството и да си го завреш някъде – успявам да кажа думите съвсем ясно. Също така успявам да повдигна натежалите си ръце и да обвия с длани врата му.

Джеси имитира задушаване ухилен, дръпва ме надолу за раменете и увива големите си длани около врата ми. И двамата сме готови да се удушим.

— Кой ще победи? – пита и допира носа ми със своя.

— Ти.

— Правилно – съгласява се. – Жаден съм.

Разтърсвам леко врата му, което го разсмива.

— Ще донеса вода.

— Не може да избираш кога да изпълняваш съпружеските си задължения. – Избутва ме от тялото си и се повдига леко, за да шляпне задника ми, докато се отдалечавам. – Вода, жено!

— Не си насилвай късмета, Уорд! – предупреждавам. Дръпвам чашките на сутиена си обратно на гърдите и отнасям почти голото си тяло в кухнята.

— Дори не си помисляй да се връщаш тук, ако смяташ да криеш гърдите си от мен, жено! – извиква след мен.

Отварям хладилника с огромна усмивка на лицето и вадя две бутилки вода. Намествам ги така, че да не дразнят кожата ми, и грабвам още нещо, което седи съвсем самотно на най-долния рафт. Отново се хиля.

— Не ме ли чу? – Оскърбеният тон на Джеси е първото, което чувам, щом се появявам отново в голямото отворено пространство на панорамния апартамент. Съпругът ми зяпа покритите ми със сутиен гърди.

— Чух те. – Пускам бутилките на дивана и държа изненадата на Джеси зад гърба си.

Той все още лежи по гръб и ме гледа с подозрителни зелени очи.

— Моята съпруга има лукаво изражение на красивото си лице. – Очите му вече са присвити. Бавно се изправя до седнала позиция, подпира гръб на дивана и потупва скута си. – И крие нещо от мен. – Бръква зад себе си и хваща бутилка вода, отпива дълга глътка и завинтва бавно капачката.

— Малко лукаво. – Настанявам се в него и се премествам напред, когато пуска бутилката с водата и обхваща задника ми с големите си длани.

— Няма нищо малко в това. – Маха едната си ръка от дупето ми, но само за да дръпне чашките на сутиена отново надолу. После отново я слага там. – Какво криеш?

— Нещо – дразня го и се премествам настрани, когато се опитва да надзърне. – Не! – предупреждавам и той пухти, но после се обляга отново на дивана. Отварям капачката зад гърба си и я пускам, преди да представя буркана на моя бог, чиито любопитни очи току-що са се разширили от наслада от гледката пред него.

— Аз командвам – ухилвам се.

Очите му се разширяват още повече, но този път от възмущение.

— О, не! Не и когато става дума за това. Забрави! Няма начин! Никога! – Опитва се да сграбчи буркана, но аз го измъквам изпод носа му.

— Спокойно! – смея се и го притискам към дивана. Поривът да го гушна надвива желанието ми да го дразня, когато виждам тревожната бръчка да се настанява на челото му. Боже, обичам този мъж. Долната устна изчезва между зъбите му, докато гледа как ръката ми се движи бавно към буркана и пръстът ми изчезва в дълбините на лепкавия крем. Правя гримаса, докато пръстът ми жвака обратно навън, и знам, че носът ми е сбръчкан от погнуса при вида на огромната буца по показалеца ми.

— Не ме дразни с това, бебче! – Очите му са фиксирани върху пръста ми и го следят, докато го смъквам надолу и избърсвам лепкавата каша по цялото си зърно. Усещането е студено и отвратително, но истинското оживление по лицето на моя

калпазанин е достатъчно поощрение, за да продължа напред.

Поглежда ме.

— Опа! – ухилвам се, докато той спокойно протяга напред глава, съвсем бавно и небрежно, което е абсурдно, защото знам, че си умира да го оближе, и то не само защото иска гърдата ми в устата си.

Щастливото му мънкане ме кара да се кикотя и да се гърча под горещия му език.

— По дяволите! – Засмуква и прави истински спектакъл от унищожаването на гърдата ми с езика си, после се отпуска назад и облизва устните си. – Не мислех, че може да е по-вкусно. Още!

Хиля се като идиот, докато бъркам отново във фъстъченото масло. Задържам пръста си нагоре.

— Дясната гърда ли иска господинът или лявата?

Той се разкъсва от колебание, докато прехвърля очи от едната гърда към другата.

— Нямам време за губене. Мажи и двете!

Смея се, но изпълнявам спешната му заповед. Той се нахвърля върху мен в момента, в който намазвам първата гърда.

— Успокой се, Боже! – Заравям нос в косата му, докато Джеси пирува с мен и хапе зърното ми за наглостта ми. – Ох!

— Сарказмът, жено!

— Вкусно ли е?

— Никога повече няма да го ям по друг начин, така че сега наистина трябва да напуснеш работа, защото трябва да си ми на разположение да те облизвам, когато искам. – Изправя се с петно на носа и аз го засмуквам. – Мислех, че мразиш фъстъчено масло.

— Да, но обичам носа ти. – Целувам върха и се връщам на позицията си. – Ще направиш ли нещо за мен?

Изражението му се променя значително. Отново е предпазлив, но този път аз не крия нищо, само молба, която скоро ще чуе. Отпуска се малко и гали тялото ми отстрани.

— Какво искаш, бебче?

— Искам да кажеш „да”, преди да попитам – настоявам тихо и много неразумно, но зачеквахме темата преди и аз не постигнах нищо.

— Опитваш се да ми се мазниш. – Усмихва се широко. Изкривявам ядосано лице и оставям буркана зад нас.

— Това е тъпа шега.

— Вземи буркана, жено! – Вече не се усмихва. – Още не сме свършили.

Извъртам очи, бъркам отново и размазвам.

— Щастлив ли си?

— В екстаз съм! – Гърдата ми е облизана за нула време. – Сега ми кажи какво искаш!

— Трябва да кажеш „да”. – Притискам го без никаква вяра в стратегията си. Дори да се съгласи, бързо ще се отметне, ако иска.

— Ава – въздиша, – няма да се съглася с нищо, без да знам с какво се съгласявам. Край.

Цупя се.

— Моля те! – провлачвам думата и плъзгам прясно намазания си пръст в устата му.

— Прелестна си, когато се цупиш – мърмори. – Просто ми кажи!

— Искам да отмениш членството на Сам и Кейт в имението – изричам бързо и задържам дъха си. Отчаяно искам Джеси да ми помогне. Знам, че Сам и Кейт сякаш са стигнали до решаваща точка във връзката си и се надявам да се разберат, но без изкушението на имението имат много по-добър шанс. Подготвям се за речта „не е наша работа” от Джеси, но тя не идва. Всъщност нищо не идва. Не ми се присмива и не отказва. Просто ме гледа с лека усмивка.

— Добре – свива рамене и пъха в буркана собствения си пръст, за да го размаже по гърдата ми.

— Какво? – Знам, че изражението ми е крайно объркано, аз наистина съм объркана. Дори няма нужда да преминавам към режим на изкусителката.

— Казах „добре”. – Отново се нахвърля на гърдите ми, а аз гледам тила му.

— Така ли? – Би трябвало да показвам благодарността си, а не да се съмнявам в разумността му.

Съвършеното му усмихнато лице се появява в зрителното ми поле и с длани обгръща бузите ми.

— Сам вече го прекрати.

Ахвам.

— Мислех, че най-накрая ще направиш това, което ти се казва. – Трябваше да се досетя, но недоволството ми не ме отклонява от задоволството ми от факта, че ще опитат традиционна връзка. Доволна съм.

Джеси става, слага ме на дивана и ляга до мен за секунда.

— Винаги правя каквото ми се каже. Ела тук! – Взима буркана от ръката ми, поставя го на пода до дивана и ме придърпва към гърдите си. – Гушкане! – въздиша доволно.

Изсумтявам в знак на неверие, после се сгушвам право във врата му и започвам обичайното плъзгане на пръста си по белега му.

— Достатъчно топло ли ти е? – пита. Преплита крака в моите и напълно ме обгръща със силните си ръце.

— М-хм – въздишам и затварям очи. Наслаждавам се на всяка част от неговата прелест – на миризмата му, на докосването му, на пулса му и на тялото му под моето.

Обичам Седмото небе на Джеси все повече и повече.

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Сладките ми сънища са прекъснати от кашляне. Мисля, че е кашляне. Звучи като кашляне, но нито мозъкът ми, нито тялото ми са готови да поздравят деня, затова пропускам стържещото давене и се притискам по-плътно към твърдостта под мен.

Ето го отново и става трудно за пренебрегване. Всъщност ме дразни адски. Отлепвам очи и първото нещо, което виждам, е чистата красота на Джеси. Раздразнението ми се стопява и протягам ръка, за да докосна ден трети без бръснене.

Отново това кашляне. В ума ми не минава никаква мисъл, докато се обръщам, за да открия източника на шума, излагайки челно голотата си пред… Кати.

— Мамка му! – пльосвам се отново върху гърдите на Джеси. Рязкото движение го размърдва. – Джеси! – прошепвам, сякаш тя няма да ме чуе. – Джеси, събуди се!

Усмихва се, преди да е отворил очи, а дланите му обгръщат бузите на дупето ми и стискат.

— Ако отворя очи, ще видя големи, шоколадови очи, които казват „чукай ме”, нали? – гласът му е дълбок и дрезгав, а съчетан с тези думи обикновено би накарал корема ми да се сгърчи от сексуално очакване. Но не и тази сутрин.

— Не. Ще видиш големи, широко отворени и разтревожени очи – прошепвам. – Отвори очи!

Прави го. Разкрива зелените си очи със смръщено чело и поглежда над рамото ми, когато криввам глава.

— О! – Очите му вече са широко отворени и измъчени. – Добро утро, Кати!

— Вие, гълъбчета, трябва да си вземете пижами – веселият тон на Кати ме кара да се присвия още повече. – Или поне да стоите с бельото. Ще бъда в кухнята, да приготвям закуска.

Чувам как бързите й стъпки я отвеждат далеч от изложението на голотата ни и въздишам отчаяно, отпуснала глава на гърдите на Джеси. Той се смее. За него няма проблем – аз го покривам благоприлично.

— Добро утро, бебче! – разтваря крака и тялото ми попада между тях. – Нека видя лицето ти!

— Не. Яркочервено е. – Заравям се още по-дълбоко във врата му, сякаш срамът ми може да изчезне, ако го крия достатъчно дълго.

— Тя е толкова свенлива! – хили се, знам го. С радост бих останала да размишлявам върху подозрението си, но той не ми позволява и ме измъква от скривалището ми. Имам потвърждение. Той наистина се хили. – Да те кача ли горе?

— Да – мърморя. Знам съвсем добре, че времето напредва, след като Кати е тук, но изобщо не ми пука напоследък. Сякаш несъзнателно се опитвам да си докарам уволнение, за да не доставя на Джеси удоволствието да напусна, защото той е настоял.

Надигам се предпазливо и проверявам къде е Кати, после се смея силно, когато Джеси също се надига и подава глава над гърба на дивана. Поглежда ме с вдигнати вежди и леко учуден от малкото ми избухване.

— Какво те развесели толкова?

— Приличаш на сурикат – кикотя се. Падам назад и напълно се разкривам. През неконтролируемия си пристъп на смях се пресягам, за да оправя сутиена върху гърдите си, защото това наистина ще спаси благоприличието ми, при положение че съм без гащи. – Пази се да не ти духне вятър! – смея се.

Изсумтява нещо средно между смях и оскърбление към истеричната си съпруга и нежно избутва тялото ми, за да освободи краката си. Става и повдига моето тресящо се от смях тяло. Мята ме на рамо. Все още се смея, но вече имам страхотна гледка към твърдия му задник, докато излиза от стаята.

— Там, откъдето съм, това може да се разбере съвсем различно – шляпва задника ми. – Ти си тази, която трябва да се заеме с духането.

— Знам как може да се разбере. Бях иронична. – Прокарвам длани по гърба му. – И няма да има никакво духане тук.

— Човек може да се надява. – Взима стълбите по две наведнъж, но аз не се съпротивлявам и той не пухти, нито се задъхва. Не. Прелита по черното ониксово стълбище като някакъв откачен парашутист. – Ето – поставя ме на крака и пуска душа. – Влизай!

— Надявам се, че ще заключиш вратата на кабинета си – казвам, когато представата за невинното лице на Кати изскача в ума ми.

Джеси се смее.

— Само за нашите очи, бебче. Аз имам ключ и съм скрил един сред купищата дантела в чекмеджето с бельото ти. Става ли?

— Да – съгласявам се. Вече наистина закъснявам, но това не ми пречи да пристъпя напред и да сграбча сутрешната му ерекция. Нямам представа откъде се е появила толкова бързо, но се радвам да я видя. Той трепва, а аз се усмихвам самодоволно, докато прокарвам палец бавно и небрежно по члена му, без да откъсвам поглед от пулсиращата плът.

— Ава! – предупреждава той слабо и отстъпва назад, но така го погалвам по цялата му дължина с ръка. Изсъсква и вдига длани, за да покрие лицето си. Пипнах го. Разтрива бузи, сякаш може да си възвърне част от самоконтрола. – Ако не те обладая сега, членът ми ще ме боли цял ден.

— Обладай ме! – казвам тихо. Спомням си думите много добре. Пристъпвам напред, за да съм плътно до него, и Джеси отпуска длани. По лицето му е изписано, че си е спомнил.

— О, ще го направя – отговаря. Вдига ме и ме поставя върху мивката. – Не можеш да избягаш сега.

— Не искам.

— Добре. – Навежда се и ме целува сладко. – Харесвам роклята ти.

— Не нося рокля, така че няма от какво да се отърваваме.

Усмихва се до устните ми и аз отварям очи. Откривам ярки зелени езера от искрено щастие.

— Топли спомени? – пита.

— Много. Може ли вече да ме приковеш за стената? – Не мога да отида на работа с безмилостно трептене между бедрата ми. Джеси трябва да ме освободи от напрежението, което се натрупва в слабините ми. Винаги е бил неустоим за мен, но тази безкрайна нужда да го имам превзема живота ми. Закъснявам за работа и изобщо не ми пука, а знам, че и на него няма да му пука.

Отново докосвам възбудения му член, но съм прекъсната насред съблазняването.

Вечерта на откриването на „Луссо” разтърсването на бравата ни накара да извъртим шокирано глави. Този път е тревожният вик на Кати. Изправям гръб. Изтръгната съм от игривото си състояние.

Джеси изчезва пред очите ми и аз седя в банята, все още върху мивката, и се чудя какво става, по дяволите. Бързо скачам и изтичвам до гардероба, където грабвам първата риза, която мога да открия, после притичвам до скрина за някакви бикини, докато натъпквам ръцете си в ръкавите. Закопчавам ризата по път – бързам прекалено много, за да се задържа. На средата на стълбището вече виждам входната врата. Джеси, само по бели боксерки, отмества Кати от вратата, където тя добре се справя да задържи отвън този, който е от другата страна.

— Мислех, че е Клайв – хрипти тя, явно изтощена от битката.

— Кати, аз ще се справя с това – поставя я встрани и разтрива ръката й успокоително, докато тя оправя престилката и косата си.

— За коя се мисли тя, по дяволите? – съска заплашително. Никога не съм виждала Кати ядосана.

— Кати – Джеси я успокоява нежно, – моля те, иди и направи някаква закуска за Ава! – шепне, докато държи вратата затворена без усилие, сякаш не иска да го чуя, но упоритото тропане от другата страна го издава. Който и да е, не се отказва.

Гледам как Кати се отдалечава, докато съска и фучи на себе си, и поглеждам Джеси, щом се озовавам в основата на стълбището. Той ме забелязва. Предпазливото изражение на лицето му веднага ме изнервя.

— Какво става? – питам.

— Нищо, бебче. – Опитва се да се усмихне, но се проваля ужасно. Изнервен е. Това не е добре. – Кати ти прави закуска. Върви!

— Не съм гладна – отговарям решително и го гледам.

— Ава, ти не яде снощи. Иди и закуси! – тонът му става все по-нетърпелив, а през това време блъскането по вратата не спира.

Не мога да повярвам, че е толкова разтревожен и наистина мисли, че настояването му да ям ще ме прогони от мистерията зад вратата.

— Казах, че не съм гладна! – Стоя като закована, а очите ми прогарят червени кръгове от яростен огън в неговите. Наистина съм бясна.

Вратата подскача и Джеси изръмжава от безсилие. По челюстта му трепка мускул, докато гледа нагоре като зов за помощ. Иска ми се да мисля, че упоритият идиот, който тропа по вратата на апартамента, причинява този натрупващ се гняв, но знам, че съм аз.

— Ава, защо не можеш да правиш това, което ти се казва, мамка му? – Отпуска глава и веднага разбирам, че е сериозен. – Върви. Да. Закусваш! – изрича всяка дума бавно и стегнато, но аз също съм сериозна.

— Няма! – Втурвам се напред, ни най-малко притеснена от полуголото си тяло, и хващам бравата. – Пусни! – Дръпвам, но е безполезно. – Джеси, отвори шибаната врата!

— Внимавай…

— Разкарай се! – сопвам се и дръпвам вратата като побесняла, напомпана с хормони бременна жена.

— Ава! – Той се задържа на място и аз се боря безполезно да отворя. Никога няма да спечеля, но няма да отстъпя. В никакъв случай.

И двамата замръзваме на място, щом един глас прекъсва препирнята ни. Ако преди бях леко нестабилна, вече съм изстреляна в света на психозата. Няма нужда Джеси да отваря вратата, защото всеки момент ще полетя из апартамента като Тасманийския дявол и ще го съсипя целия.

Поглеждам към Джеси със стиснати зъби. Той видимо клюмва.

— Какво прави тя тук, по дяволите? – Използвам ситуацията, че се разконцентрира за миг, и отварям вратата. Озовавам се лице в лице с Корал. – Какво правиш тук, по дяволите? – изсъсквам и я оглеждам от горе до долу с безкрайно презрение. Късата й черна коса днес е вързана в жалка опашка. Това е мисъл, достойна за кучка, и е първата от много. Усещам го. И може би няма да са само мисли.

Тя ме пренебрегва напълно и поглежда право в моя гологърд бог. Защо, по дяволите, не е облякъл дънки и тениска?

— Трябва да говоря с теб – изглежда непоколебима. – Насаме – добавя и ми хвърля безочлив поглед. Твърдостта й изобщо няма да й помогне. Ще трябва да го изтръгне от умиращите ми ръце, преди да ги оставя насаме.

— Имаш по-голям шанс да пиеш чай с кралицата – ръмжа. Яростта ми набъбва с всяка изминала секунда и аз изобщо не мога да я контролирам. – Какво искаш? – Усещам ръката на Джеси на покрития ми с риза кръст. Това е мълчаливо настояване да се успокоя. Няма да се получи. Колкото повече гледам тази нахална уличница, толкова повече се ядосвам, ако изобщо е възможно. Чувствам се като тенджера под налягане, готова да избухне. – Зададох ти въпрос.

— Ава. – Успокояващият глас на Джеси ме вбесява още повече. – Успокой се, бебче! – Дланта му се плъзва отпред, за да докосне корема ми. А и се тревожи за скапаното ми кръвно налягане, грижовният глупак. Кръвното ми трябва да е най-малката от тревогите му. Трябва да е загрижен да не се пролее кръв.

— Спокойна съм! – Явно не съм. – Няма да питам отново – избутвам ръката на Джеси от корема си, но той не ме оставя да се измъкна. Дръпва ме назад, така че съм леко зад него, и протяга ръка настрани в тихо предупреждение. Няма да стане, но той започва да говори, преди да успея да избутам ръката му от пътя си.

— Корал, казах ти и преди. Няма да се получи – тонът му е примесен с гняв, но след малкото ми изпълнение не мога да съм сигурна дали е заради мен или заради Корал. – Трябва да се махнеш и да си намериш друг, когото да дебнеш.

Поздравявам го наум, въпреки че съм сигурна, че ще си го получа, когато тя отстъпи и се махне. Сигурно изглеждам нелепо в ризата на Джеси, с дива купчина от шоколадови къдрици, вчерашен грим и държана назад от буквално голия ми съпруг.

Очите на Корал прескачат от Джеси към мен няколко пъти, после тя спира самодоволния си втренчен поглед отново върху моя бог. Този поглед не ми харесва. Нахален е и съм сигурна, че следващите думи също ще бъдат такива. Тя няма да иде никъде, докато не каже това, за което е дошла, и аз съм болезнено любопитна какво е то.

— Така да бъде! – Свива рамене равнодушно и подава къс хартия на Джеси.

— Какво е това, мамка му? – излайва той нетърпеливо.

— Сам виж! – Развява хартията, за да насърчи Джеси да я вземе. Не мога да се спра – издължавам врат в опит да видя сама, но ръката на Джеси ме бутва отново назад.

Той грабва хартията и аз гледам как навежда глава, за да види, после поглеждам към Корал, чието лице е озарено от най-добрата лукава самодоволна усмивка, която някога съм имала удоволствието да видя. Каква игра играе? Очите ми са върху гърба на Джеси, който е твърд като дъска, а изпъкналите мускули показват напрежението му.

Искам да знам какво държи и искам да знам какво е предизвикало заслужаващата шамар презрителна физиономия на лицето на Корал, но в същото време наистина не искам.

— Какво е това? – Въпросът, който не искам да задам, просто се изплъзва. Джеси не отговаря.

Но Корал го прави.

— Това е снимка от ултразвук на неговото бебе.

Знам, че се олюлявам назад, и знам, че Джеси се е обърнал да ме закрепи, но всичко е размазано.

— Мамка му! – Разтревоженият му глас е просто удавен звук, защото всичката кръв се е оттеглила от главата ми. Чувствам се замаяна. – Мамка му, Ава! – Краката ми сякаш се огъват, но не падам на пода. Не съм припаднала. Вдигната съм и за част от секундата вече седя на дивана, а главата ми е притисната между краката ми. – Дишай, бебче! Само дишай! – Сложил е длан на главата ми и я движи в успокояващи, бързи кръгове. – Каква игра играеш, мамка му? – извиква той настрани от мен. – Шибана тъпа жена! Не съм спал с теб от месеци!

— Четири месеца. Бременна съм от четири месеца – отговаря тя бързо и гордо. – Сам сметни!

Знам, че коварното изражение ще бъде изписано на лицето й, но не мога да я погледна, защото ще искам да й се нахвърля. Трябва да започна да контролирам дишането си, защото още ми се вие свят и започва да ми причернява пред очите. Ако се изправя, ще падна по лице.

— Не може да си – сопва се тревожно Джеси, но гласът му е прекалено несигурен. – Мамка му!

Ето това е. Това бебе ще се роди преди моите и като знам колко отчаяно иска бебе Джеси, той ще вземе първото, което може да пипне. И ще ме изостави. Аз ще остана сама с две пищящи бебета и без помощ. Моите бебета ще бъдат с мен, но без баща. Кой ще разтрива краката ми, когато се подуят? Кой ще ме обича в дантела, когато съм покрита със стрии? Кой ще ме кара да ям, когато не съм гладна, и кой ще ми дава фолиева киселина? Кой ще ближе фъстъчено масло от гърдите ми и ще лакира ноктите на краката ми, когато вече не мога да ги стигам? Започвам да се паникьосвам, но очите ми попадат върху малкото листче, което Джеси е изпуснал на пода, за да се погрижи за мен. Той не гледаше тази снимка така, както снимката на нашите бебета. Не падна на колене и не грабна Корал, за да я прегърне. Какво ми става? Чувствам се като чувал, пълен с преувеличени смесени емоции. Объркана съм. Навеждам се и вдигам черно-бялата снимка. И двамата ме наблюдават, но аз не бързам. Забелязвам първо името на Корал. Значи снимката определено е нейна. Но това, което го няма на снимката от ултразвука, е дата. Нито има приблизителна гестационна седмица. Изучавам я по-внимателно.

— Ава, какво правиш? – пита Джеси и се опитва да привлече погледа ми, но не му обръщам внимание.

— Да, какво правиш? – съска Корал.

Соча снимката.

— Опитвам се да разбера дали си в четвърта или пета седмица – размишлявам, без да отделям очи от снимката. – Предполагам четвърта.

— В четвърти месец съм. Не седмица.

— Не, не си – поглеждам към Джеси. Той не диша. – Кога за последно си спал с нея?

— Преди четири-пет месеца – поклаща глава, а бръчката танцува тревожно през челото му. – Ава, не мога да мисля толкова назад. Не съществувах преди теб – отпуска ръце върху бедрата ми и стиска. – Винаги съм използвал презерватив, знаеш го.

— Знам – съгласявам се, но има една друга възможност. Убива ме, че трябва да попитам, особено пред тази досадница. Стискам очи. – Тя беше ли от… – преглъщам трудно. – Ти…

Той спира мъките ми.

— Не – казва думата нежно и хваща тила ми в дланта си. – Погледни ме! – настоява също толкова нежно и го правя. Сключваме погледи и той поклаща глава съвсем леко. – Не – повтаря.

Кимвам с тиха въздишка и му се усмихвам в знак на доверие. Няма нужда от признание, защото няма какво да признава. Тихата ни размяна на разбирателство почти ме кара да забравя Корал, която стои наблизо.

— Ще останеш с него, когато той чака дете от друга жена? – пита тя със смях. – Къде е самоуважението ти?

— Сега ще я прегазя – казвам му тихо и този път го поглеждам за разрешение.

Той се усмихва и ме целува по бузата.

— Както желаеш, бебче! Но, моля те, нека този път е само вербално! – Кимва към корема ми и обръща презрителен поглед към безочливата уличница, но не казва нищо. Оставя това на мен.

— За какво говорите вие двамата? – Самодоволството й се топи с всяка секунда. Няма представа как да разбира това.

Изправям се до Джеси и поглеждам към него.

— Дай ми твоята снимка!

Въпросът ми го кара да обърне укорителния си поглед от Корал към мен. Той е напълно объркан.

— Каква снимка?

Извъртам очи.

— Тази, която носиш навсякъде. Не съм глупава. Къде е?

— В джоба на сакото ми – признава смутено.

— Иди и я донеси!

— Не. Няма да те оставя с нея. – Този път дори не я удостоява с поглед.

— Нея? – изтърсва Корал невярващо. – Така ли ще говориш за майката на детето ти?

Джеси се обръща свирепо.

— Ти не си шибаната майка на детето ми, заблудена кучко! – Гневът му отново се надига. Трябва да реша това веднъж завинаги.

Оставям ги и се отправям към кабинета на Джеси. Намирам сакото му там, където го пусна снощи. Ровя бързо в джобовете му и намирам грижливо подредена пачка банкноти и телефона му, преди да открия снимката във вътрешния джоб. Малко е износена, несъмнено от прехвърлянето от джоб в джоб. Излизам бързо, въоръжена с доказателство Б, и откривам, че разстоянието между Джеси и Корал е намаляло. Джеси е на все същото място, но Корал бавно тръгва към него.

— Имахме нещо специално, Джеси – опитва се да го докосне, но той дръпва ръката си.

— Специално ли? – смее се той. – Чуках те известно време. Шибах те и после те зарязах. Какво му е специалното на това, мамка му?

— Ти се върна за още. Това трябва да значи нещо – тонът й е пълен с надежда. Наистина е заблудена. – Ти ме накара да се нуждая от теб.

От тези думи ми настръхва кожата. Искам да ги прекъсна, но изчаквам да чуя как ще отговори той на това.

— Не, ти сама си го направи. Аз почти не съм говорил с теб, докато те чуках. Ти беше парче месо, което беше удобно. – Пристъпва напред и се навежда, което я кара да отстъпи леко. Тонът на Джеси е пълен с отрова, и то умишлено. Доста добре се справя с прегазването и сам. – Ти си точно като останалите, дори още по-отчаяна. Получаваш добро чукане и решаваш, че животът ти зависи от това.

Едва не се разсмивам.

Моят живот наистина зависи от това, още повече сега, когато съм бушуваща торба хормони.

Джеси я оглежда от горе до долу и зървам надутия мъж, който се е отнасял с жените като с предмети безкрайно дълго време – мъжът, който е пиел, чукал и захвърлял всички тях.

— Какво те кара да мислиш, че ще напусна жена си заради теб?

— Защото аз нося твоето бебе. – Самодоволството й вече напълно е изчезнало. Тя знае, че губи битката.

— Ти лъжеш – отвръща той, но определено има елемент на несигурност в тона му.

— Тя действително лъже – намесвам се. Неудобно ми е да виждам Джеси толкова близо до нея дори когато се е озъбил в лицето й и наистина не се чувствам удобно той да е толкова разтревожен от нещо, което не би трябвало изобщо да го тревожи.

— Не лъжа. Държиш доказателството – сочи снимката в ръката ми.

— Да, така е – обръщам се и я бутам в лицето й. – Това е снимка на шест седмици.

Корал се мръщи.

— Не, това е снимка на четири месеца.

— Това не е твоето бебе, Корал.

— Чие е тогава? – пита тя бавно. Започва да схваща накъде духа вятърът.

— Това е моето бебе – поглеждам нежно към раздърпаното парче хартия. – И на Джеси.

— Какво?

— Ами, казвам бебе, но всъщност имам предвид бебета. Виждаш ли, ние чакаме близнаци и знам, че се опитваш да ни измамиш, защото твоята снимка е на бебе, което е на не повече от шест седмици. Тук има два фъстъка – показвам моята снимка, – по-малки са от твоята топчица, но съм сигурна, че бебетата на двете снимки са на приблизително еднаква възраст. Не знам. Може би е майчински инстинкт – свивам рамене. – Това ли е всичко?

Устата й е леко зинала и въпреки че вътрешно все още кипя, съм повече от горда със себе си, задето запазих самообладание. Джеси е прав. Не мога да се търкалям по пода с нея, независимо колко силно ми се иска да изтръгна косата й.

— Освен ако по някакво чудо не можеш да доставиш липсващата лента, която потвърждава датите ти, мисля, че приключихме! – Поглеждам я с очакване, но не казвам нищо повече. Хвърлям нейната снимка между нас. – Сега се разкарай оттук и върви да намериш истинския баща на твоето изчадие! – Не откъсвам очи от нея и няма да ги откъсна, докато не затворя вратата здраво зад нея. – Тръгваш ли си, или трябва да те извлека навън? – питам и правя крачка напред.

Тя се навежда и вдига снимката си, после тръгва назад през вратата. Очите й прескачат нервно от Джеси към побеснялата му бременна жена и още щом тялото й минава прага на апартамента, тръшвам вратата в лицето й, после се обръщам към моя съпруг – бивша курва. Той дъвче нервно долната си устна и може би не трябва, но съм бясна и на него. Профучавам покрай изумения Джеси и се качвам по стълбите. Горе заварвам водата още да тече от душа. Събличам се и мия зъбите си, после заставам под струята, без да бързам. Будна съм от по-малко от половин час, а вече се чувствам така, сякаш това трябва да е краят на деня ми.

Плакна косата си със затворени очи, но усещам, че той е зад мен. Не ме докосва, но знам, че е там. И е притеснен. Усещам тревожните вибрации, излъчвани от него, в мокрия ми гръб. Доказателството за неговата несигурност при твърдението на Корал само усилва моята тревога. Трябва ли вече да добавя към списъка с неща, които могат да ни създадат проблем, и потенциални бременни мамчета? Върнали сме се от Рая едва преди два дни, а вече съм психически изтощена. Живот в мир и удобство. Това искам и от това се нуждая, но всеки път, щом реша, че сме близо до спокойствието, нещо се появява и го заличава.

Усещам познатия допир от гъбата по гърба си и дланта му докосва корема ми. Предпазлив е и така трябва да бъде. Единственото, което ме побърква, са той и гадното му минало с жените.

— Джеси, не съм в настроение. – Отстъпвам от него и довършвам плакненето на косата си. Той не знае какво да прави, затова, както обикновено в такава ситуация, се опитва да ме спечели отново с докосване. Очаквам да чуя изсумтяване или дори присмех за това, че го отблъсквам, но не чувам. Но усещам ръката му да се плъзга отново около корема ми. – Казах, че нямам настроение – сопвам се рязко, избутвам го и грабвам кърпа, за да се изсуша.

— Обеща ми никога да не казваш това – мърмори навъсено.

Увивам се с кърпата, вдигам поглед и виждам да стои под душа с отпуснати вяло до тялото му ръце.

— Закъснявам. – Оставям го с обезпокоено лице, за да се приготвя за работа.

Готова съм да изляза от спалнята, когато той се появява замислен и тъжен.

— Бебче, сърцето ми се къса. Мразя да се карам с теб. – Не прави опит да скъси разстоянието между нас.

— Ние не се караме – отхвърлям твърдението му, казано със сериозен тон. – Трябва да смениш кода на асансьора. И да откриеш как се е качила тук. – Излизам, но едва стигам до стълбището, когато топлината на дланта му обвива китката ми и ме спира.

— Добре, но трябва да се сприятелим.

— Облечена съм. Няма да се сприятеляваме сега.

— Не така, както го правим, не. Но не ме карай да прекарам целия ден притеснен, като знам, че не ми говориш! – Пада на колене пред мен и поглежда нагоре. – Дните и без това вече са достатъчно дълги.

— Говоря ти – мърморя.

— Тогава защо се цупиш?

Въздъхвам.

— Защото току-що една жена нахлу в дома ни и се опита да предяви претенции към теб, Джеси. Затова се цупя.

— Ела тук! – Дръпва ме долу и ме обгръща с ръцете си. – Обичам, когато прегазваш други жени.

— Уморително е – мърморя в гърдите му. – Наистина трябва да вървя.

— Добре – целува косата ми и се отдръпва, обгърнал бузите ми с длани. – Кажи ми, че сме приятели!

— Приятели сме.

Взривява лошото ми настроение с усмивката си – моята усмивка.

— Добро момиче. Ще се сприятелим както подобава по-късно. Иди да закусиш! Аз ще дойда след две минути.

— Трябва да тръгвам – напомням му, като поглеждам към ролекса си. – Вече е осем и половина.

— Две минути! – повтаря и ме изправя. – Ще ме чакаш.

— Побързай тогава! – избутвам го и той започва да тича назад с доволната си усмивка на лицето. Отново е щастлив и дяволит.

Намирам Кати в кухнята да опакова геврек и все още да мърмори под нос. Бързо спира, щом забелязва присъствието ми.

— Ава – суети се и трие ръце в престилката. – Опитах се да спра отмъстителната малка нахалница.

Нещо ми подсказва, че Кати е имала конфликт с Корал и преди.

— Не се тревожи, Кати! – усмихвам се и потривам ръката й. – Значи я познаваш? – притискам леко.

— О, познавам я и не я харесвам – започва да мърмори отново, докато се връща към плота, за да довърши опаковането на закуската ми. – Появява се от месеци, тормози момчето ми и твърди, че е бедна. Казах й: „Виж сега, измамна малка уличнице! Остави момчето ми на мира и се опитай да оправиш брака си!” – усмихвам се, докато гледам агресивните движения на ръката й, която буквално бъхти геврека ми. – Не знам колко пъти момчето ми я е пращало да си върви. В целия ад няма толкова ярост, колкото у една изоставена жена – поглежда ме. – Изпи ли си фолиевата киселина?

— Не. – Отивам до хладилника и вадя бутилка вода, после взимам хапчетата, които Кати ми подава, последвани от джинджифилова бисквита. – Благодаря.

— За нищо, скъпа – набръчканото й лице се усмихва. – Определено я сложи на мястото й – смее се и взима геврека ми, после го пъха в чантата ми. – Изяж това! Сериозно.

— Звучиш като Джеси. – Гълтам хапчетата.

— Той е загрижен, Ава. Не го укорявай за това! – подсмива се леко и поглежда над рамото ми. – Ето го и е облечен.

— Облечен съм – смее се той и оправя вратовръзката си. – Както и красивата ми съпруга.

Поглеждам го, но изобщо не изпитвам срам. Тя е виждала всичко това и преди, а посещението на Корал премахна дори срама ми.

— Може ли вече да вървя на работа?

Дръпва яката си и разтрива тридневната си брада. Две минути не бяха достатъчни, за да се избръсне.

— Изпи ли си фолиевата киселина?

— Да – изстенвам.

— Закуската?

Потупвам чантата си.

— По-добре я изяж! – предупреждава и хваща ръката ми. – Кажи довиждане на Кати!

— Довиждане, Кати!

— Довиждане, скъпа! Довиждане, момчето ми!

Малко съм предпазлива, когато напускаме апартамента, и още по-предпазлива, когато излизаме от асансьора във фоайето на „Луссо”, но Корал я няма никъде. Трепвам, щом виждам Клайв зад бюрото на портиера, и знам, че ще го отнесе здраво.

— Добро утро, Ава! Господин Уорд! – Веселото настроение на старото момче ще трае съвсем кратко, когато Джеси се развихри.

— Клайв – започва Джеси, – как, по дяволите, една жена е минала край теб и е стигнала до апартамента?

Объркването на лицето на Клайв е ясно.

— Господин Уорд, аз едва застъпих на смяна.

— Едва?

— Да, смених новото момче… – поглежда към часовника си – едва преди десет минути.

Присвивам се още повече. Кейси ще го отнесе. Симпатията ми към новия портиер нараства. Рискувам да погледна към моя мъж и забелязвам чисто раздразнение. Ще бъде най-добре, ако Кейси не се върне на работа. Никога.

— Кога е отново на смяна? – пита рязко Джеси.

— Аз свършвам в четири – съобщава Клайв. – Нещо нередно ли е направил, господин Уорд? Уведомил съм го за протокола.

Джеси ме дръпва към слънцето навън.

— Все едно има шибан резултат – мърмори Джеси. – Джон ще те закара до работата – казва, когато излизаме.

— Кога ще си получа обратно моето „Мини”? – питам. Забелязвам Голямото момче през паркинга, облегнат на шофьорската врата.

— Няма. Край.

— О! – казвам тихо. Обичам моето „Мини”. – Тогава кога ще шофирам сама до работа?

Джеси отваря вратата на рейндж ровъра и ме качва вътре.

— Когато открия кой е откраднал колата ми.

— Защо ти не ме караш на работа?

Дръпва колана и го закопчава, после целува челото ми.

— Имам няколко срещи в имението.

— Тогава защо ме накара да те чакам? – питам намръщена.

— За да мога да те сложа в колата на Джон и да ти напомня да говориш с Патрик. Знам, че стена звучно.

— Невъзможен си!

— А ти си красива. Приятен ден! – Целува ме още веднъж, кимва кратко на Джон и тръгва към колата си. Това кимване е подозрително и когато Джон се покатерва до мен, се старая да насоча подозрителността си към него.

— Какво има, момиче?

— Той.

— Тогава нищо не се е променило – смее се той с дълбокия си гърлен смях.

— Не, нищо не се е променило – мърморя.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Закъсняла съм за работа с цял час, но днес няма да ми се размине. Патрик е тук и застава над бюрото ми, когато най-накрая нахлувам през вратата.

— Цвете? – Изражението върху кръглото му лице е въпросително и е последното нещо, от което се нуждая днес. Закъсняла съм, а сега ще го шокирам до инфаркт с изявлението си. Той поглежда към часовника в офиса. – Кое време наричаш ти това?

Това е един от малкото пъти, в които виждам недоволно изражение на лицето на шефа ми. Винаги съм била посветена на кариерата си, но сега ми се изпречват лични проблеми и работата ми е останала на заден план. Наистина си насилвам късмета, откакто Джеси връхлетя в живота ми.

— Съжалявам, Патрик – не мога да го лъжа и да му пробутвам глупости за среща с клиент, затова оставям само извинение.

— Ава, знам, че животът ти се променя бързо напоследък – честито между другото, но ми трябва професионална отдаденост! – Вади гребена си от вътрешния джоб и го прокарва през посивялата си коса.

Малко съм шокирана. Честито между другото ли? Това едва ли е искрено.

— Съжалявам – повтарям, защото съм затруднена да кажа друго. Между другото ли? Малко съм обидена, но нямам вдъхновение как да изразя обидата на глас, а Патрик не ми дава възможност. Връща се в кабинета си и затваря вратата зад себе си. Обръщам се и поглеждам към тримата ми колеги, които седят тихо с наведени глави. И на тях ли е трил сол? Сривам се на стола си и решавам, мъдро или не, като се има предвид раздразнението на шефа ми, да се обадя на Кейт. Приятелски глас. Това ми е нужно да чуя сега.

Изгрухтява по телефона вместо поздрав.

— Още ли си в леглото? – питам и включвам компютъра си.

— Да – е единствената дума, която бързо долита по телефона.

Усмихвам се.

— Да не би с теб да е един определено сладък, рошав мъж с трапчинки на лицето? – Моля се за „да”, после чувам шаване и определено кикот, от което усмивката ми става голяма. Исках да чуя приятелски глас, но и това ми е достатъчно.

— Тук е – отговаря тя с лек писък, без да си дава труда да избягва или отхвърля въпроса ми. – Сам!

— Добре, ще затварям. – Искам да споделя с нея някои неща, но съм повече от щастлива да изчакам.

— Не, Ава!

— Какво?

— Чакай! – настоява тя. Чувам още шаване, определено няколко шляпвания, а после затваряща се врата. – Исках само да знам как мина с Дан – прошепва тя по очевидни причини.

Това изтрива усмивката от лицето ми. Кейт няма нужда да знае кървавите подробности, а аз съм също толкова засрамена от брат ми, колкото той от себе си.

— Добре. Мина добре. Върна се в Австралия и Джеси го убеди да мълчи.

— Чувствам се отговорна.

— Кейт, той вече беше разбрал, преди ти да направиш фрапантното появяване на годината! – Вече мога да се шегувам с това. – Говорихте ли със Сам? – питам внимателно и потупвам ожесточено с молив по бюрото. Чудя се дали е имало голям сблъсък между тях.

— Да, говорихме. Той знаеше за Дан – тя спира и знам, че очаква шокирано ахване от мен, но е минало твърде много време, за да имитирам такова сега.

Опитвам все пак.

— Наистина ли? – направо пищя. Три чифта стреснати очи се стрелват право към мен от всеки край на офиса.

— Няма значение, Ава – мърмори. – Почувствах се като такава идиотка. Той не е толкова тъп, колкото мислех.

— Знам – съгласявам се. – Значи всичко е наред?

— Да, всичко е наред. Всъщност идеално.

Отново се усмихвам.

— Без повече имение?

— Без повече имение – потвърждава. – Ти как си? Повръщаш ли? Болят ли те краката? Някакви стрии?

— Още не. – Поглеждам надолу и откривам, че съм поставила инстинктивно ръка върху корема. – Но може да не съм единствената, която има всички тези неща – разпалвам любопитството й. Няма никакъв начин да задържа това за себе си.

— Ооо! Коя е бременна? – пита, очевидно любопитна. – Не и скучната Сал!

— Не! – Поглеждам към скучната Сал и моментално отбелязвам, че тя наистина отново е скучната Сал. Присвивам се вътрешно за нея. Как не го забелязах преди? Косата й е отпусната и без блясък, по лицето й няма грам грим, а блузите с висока яка са се върнали. Не мога да гарантирам за карираната пола, защото краката й са под бюрото, но знам със сигурност, че е с нея.

— Тогава кой? – нетърпеливият глас на Кейт ме отвлича от скучната самоубийствена Сал към спешната й потребност от отговори.

— Корал.

— Стига, бе!

— Да. Корал е бременна и това не е всичко – дразня я, когато всъщност няма нужда да го правя. Тя цялата е в слух. Още нищо не е чула. – И твърди, че е на Джеси.

— КАКВО?

Дръпвам телефона от ухото си. Сигурна съм, че целият офис, може би дори целият Лондон е чул това.

— Но не е.

— Чакай, чакай, чакай! – Мислено я виждам как размахва ръка. Чувам непогрешимото стържене на стол по кухненския й под. Тя сяда. – Корал е бременна?

— Да.

— И твърди, че е от Джеси?

— Да! – Отварям имейла си, докато отговарям, съвсем небрежно и изобщо не съм толкова афектирана от шока на Кейт. Преодоляла съм го.

— Но не е?

— Не.

— Откъде знаеш? – задава въпроса предпазливо, но това е добър и очакван въпрос.

— Защото се опита да пробута фъстък за орех.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Въздъхвам и продължавам разсеяно да ровя в имейлите си.

— Тя има снимка от ултразвук. Твърди, че е в четвъртия месец на бременността си, но явно не е и е изрязала доказателството – дата и всичко.

— Лукавата шибана кучка! Толкова ли е отчаяна?

— Много. Тя е най-много в шестата седмица. Последния път, когато Джеси е спал с нея, е било преди повече от четири месеца. Кълна се, Кейт, ей толкова ми…

— Задръж!

— Какво?

— Мамка му! САМ! – пищи тя и аз подскачам в стола. – САМ!

— Ще спреш ли да крещиш в ухото ми? – сопвам се и чувам в телефона препускащи стъпки, а после звукът от рязкото отваряне на врата. Следват тихото мърморене на сънливия глас на Сам и високият писък на Кейт, която явно се е разсънила от случващото се. Не чувам нито едно от двете. Гласът на Сам е прекалено тих, а на Кейт е прекалено висок и направо се изкривява по линията. – Кейт?

— Мамка му!

Вече избухвам.

— Спри да крещиш и говори с мен!

— Добре – пъшка тя. – Дрю е спал с Корал.

Изправям се като пружина в стола си.

— Кога?

— Преди около пет седмици – казва тя небрежно, което е на милиони километри от последните няколко мига на безумни крясъци и изстреляни думи.

— Откъде знаеш?

— Сам ми каза. Дрю бил мъртвопиян и Корал го пипнала. Горкият не знаеше нищо за това и вероятно нямаше да знае, ако Сам не беше се отбил у тях. Хванал Корал да се измъква.

— О, мамка му! – Вече не ровя небрежно в имейлите си. Чукам диво с молива отстрани по бюрото. – Как е мислила, че ще й се размине?

— Отчаяните хора правят отчаяни неща, приятелко. – Кейт се е успокоила. – Сам говори с Дрю по телефона в момента. Ти добре ли си? Това трябва да е било голям шок, въпреки че си разбрала, че тя лъже.

— Да, свикнала съм с шокове, откакто съм с Джеси – отхвърлям въпроса с апатията, която заслужава целият епизод. На Дрю няма да му се размине обаче.

— Добре. Трябва да бъдеш внимателна сега, нали? – казва тя сладко като въпрос, но усещам и лека заплаха.

— Да, аз съм и ще бъда. Слушай, по-добре да затварям. Патрик ми е сърдит, а Том, Сал и Виктория изглеждат така, сякаш някой ги е зашлевил в лицето. Обяд утре?

— Идеално! Обади ми се! – Затваря, а аз оглеждам скептично офиса. Толкова тихо е единствено когато съм сама тук. Поглеждам през рамо към кабинета на Патрик и виждам, че вратата е затворена. Умирам си да се обадя на Джеси и да споделя с него какво научих, но само ще си насиля късмета, а знам, че и без това Сам ще му се обади. По-добре да се приготвя за срещата с Рут Куин.

В единайсет и половина никой още не е проговорил, Патрик не е излязъл от кабинета си, а аз се чувствам нервна, когато чукам на вратата на Патрик. И не я отварям, както бих направила обикновено. Изчаквам отговора, после мушвам глава през вратата и се усмихвам сладко.

— Имам среща по обед с Рут Куин.

— Добре. Трябва да се върнеш до два. Ще имаме съвещание – говори сковано и не ме поглежда, като задържа вниманието си на монитора.

— Добре. – Затварям вратата внимателно и напускам офиса озадачена и загрижена. Съвещание? Съвещание, за да обсъдим липсата ми на отдаденост на работата напоследък несъмнено. Странно, но дори не съм разтревожена.

На вратата ме посреща куриер на мотопед.

— Доставка за Ава О’Ший – гласът му е заглушен през шлема, който не е свалил.

— Аз съм – мърморя загрижено. Произнасянето на моминското ми име праща ледени тръпки по гръбнака ми.

— Подпишете тук, моля! – Пъхва папка под носа ми и аз се подписвам, после взимам някакъв плик. Не искам да приемам тази доставка, но когато Джон паркира, се опитвам с всички сили да изглеждам естествено, а всъщност трябва да изглеждам вбесена от пристигането на Голямото момче. Куриерът скача на мотопеда си и изчезва по пътя, без да каже нищо друго. Едва когато Джон се навежда и отваря пътническата врата, осъзнавам, че съм замръзнала на място, все още с плика в ръка.

— Какво има там, момиче? – пита. Гладкото му лъскаво чело се набръчква над очилата.

— Нищо – натъпквам плика в чантата си, скачам в колата и закопчавам колана си. – Какво правиш тук?

Включва се в движението и започва терапевтичното потупване с длан по волана. Чудя се как кожата не се е напукала във формата на ръката му от постоянното удряне.

— Ти имаш среща, момиче.

Учудените ми очи се забиват отстрани в профила му. Той не може да знае, защото съм се погрижила да държа под ключ работния си бележник, както и устата си.

— Откъде знаеш? – За първи път, откакто познавам големия заплашителен черен мъж, той изглежда неловко и избягва да ме погледне. – Накарал те е да ме следиш, нали? – обвинявам. Не мога да повярвам.

Потупването се засилва. Давам му време да обмисли отговора си, но по изражението на лицето му познавам, че знае, че съм го пипнала.

— Момиче, някой се опита да те изхвърли от пътя. Не можеш да го обвиняваш, че е малко нервен. Къде отиваме?

— Ландсдаун Кресънт – отговарям. – И какво е твоето извинение за всички други пъти, в които той ме е дебнал?

— Нямам – отговаря откровено. – Тогава беше просто откачено копеле.

Смея се и Джон се смее с мен, а вратът му се скъсява точно както ми харесва.

— Не ти ли е скучно? – питам и мисля, че сигурно ме смята за страшен трън в задника. Грижите за мен определено не са част от длъжностната му характеристика.

— Не – спира да се смее и се обръща към мен, усмихнат топло. – Онова откачено копеле не е единственият, който е загрижен за теб, момиче.

Трябва да стисна устни, за да не позволя глупавите ми емоции на бременна да ме завладеят и да изхлипам позорно. Знам, че Джон няма да го оцени.

— Аз също нямам нищо против теб – казвам това, защото знам, че ще оцени чутото, и тихият му смях го потвърждава.

— Чета – уведомява ме. Навежда се и отваря жабката. Вади една книга и ми я подава, после отново започва да тупа по волана.

Прочитам заглавието, а после отново, за да съм сигурна, че съм разбрала правилно.

— Дървета бонзай?

— Точно така.

Започвам да прелиствам страниците, възхищавам се на красивите малки дървета и си представям Джон, наведен над някое, деликатно да подрязва крехките клонки.

— Хоби ли ти е?

— Да, много е отпускащо.

— Къде живееш, Джон? – не знам защо зададох този въпрос. Джон и бонзай са две неща, които никога не бих обединила в едно, но с това ново странно знание изпитвам непреодолима нужда да разбера.

— В Челси, момиче.

— Сам ли?

— Съвсем сам – смее се. – Само с моите дървета.

Смаяна съм. Никога нямаше да го допусна. Този човек, за когото след първия поглед мислех, че е член на мафията – този огромен, черен и зловещ мъж, който наблюдава имението, държи превъзбудените мъже, а вероятно и жени, на мястото им, живее с дървета? Очарователно.

* * *

— Ще ме чакаш ли отвън? – питам Джон игриво, когато спира пред къщата на Рут Куин.

Златният му зъб проблясва, когато се пресяга, за да вземе книгата.

— Може да прочета няколко страници, момиче.

— Ще бързам, колкото мога – изскачам и се стрелвам към дома на Рут.

Входната врата се отваря, преди дори да почукам.

— Ава! – изглежда, се радва да ме види.

— Здравей, Рут! Как си?

— Прекрасно. Влизай! – Поглежда над рамото ми леко намръщена и ме повежда бързо вътре.

Оставям незадоволено любопитството й, защото ако трябва да обяснявам кой е Джон, ще отнеме много време, а не искам да оставам повече от необходимото. Трябва да запазя отношенията ни на професионално ниво, доколкото е възможно.

Повежда ме по коридора към кухнята.

— Добре ли прекара уикенда? – пита.

Да и не. Страхотно и ужасно. Изглежда все едно е бил преди милиони години.

— Да, благодаря. А ти? – настанявам се на огромната дъбова маса и вадя папките си.

— Чудесно – изпява и заема стол до моя.

Усмихвам се учтиво и отварям папката й.

— Какво искаше да обсъдим? Шкафчетата ли?

— Не, не се тревожи за шкафчетата! Ще се придържаме към оригинала. Но хладилника за вино, напомни ми! Единичен ли избрахме или двоен?

Ще бъда много ядосана, ако ме е довлякла тук за това.

— Двоен – казвам бавно. Изобщо не се чувствам удобно. Можеше да се обади и за двете неща. Телефонът ми започва да звъни в чантата, но не му обръщам внимание, въпреки че е „Ангел”. Не планирам да стоя тук още дълго, а и няма причина да бъда тук, затова ще му се обадя, щом се измъкна. – Това ли е всичко? – питам подозрително. Телефонът спира да звъни, но веднага започва отново.

— Искаш ли да отговориш? – пита Рут и поглежда към чантата ми.

— Няма нищо – поклащам леко глава неубедително. – Има ли още нещо, Рут?

— Ами… – тя се оглежда като обезумяла из кухнята. – Да. Размислих за ореховия под – казва и домъква списание от другата страна на масата. – Доста ми харесва този – сочи дъбов вариант на корицата на списанието.

Започвам да изреждам причините да запазим ореховия, когато телефонът ми ме прекъсва. Раменете ми висват.

Рут бута чантата ми към мен.

— Ава, вероятно трябва да отговориш. Който и да е, очевидно иска да говори с теб.

Затварям очи, сякаш търся сили, и бъркам в чантата, за да извадя телефона, после ставам от масата и отивам в коридора.

— Джеси, на среща съм. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Болен съм по Ава – мърмори. – Ти болна ли си по Джеси?

— Има ли лекарство? – питам ухилена, като знам адски добре какво е лекарството.

— Да, нарича се постоянен контакт. Кога свършваш работа?

— Не съм сигурна. Имам среща в два с Патрик. – Поглеждам през рамо и виждам Рут да преглежда списанието за дизайн. Може да не обръща никакво внимание, но съм сигурна, че ме чува. Може би е добре. Аз съм щастливо омъжена през повечето време. И съм бременна. Дали да не спомена това в разговора?

— Добре. Най-после ще спазиш обещанието си да говориш с него – казва Джеси.

— Да.

— Това няма да отнеме много време, нали?

— Да, вероятно няма, но няма значение, защото Джон ще ме чака, нали? – отговарям на въпроса му с въпрос. Може би съм създала проблеми на Джон, но какъв е смисълът да се преструвам, че не знам?

— Ще те чака – по тона му усещам, че се усмихва. – Как са бебетата ми?

— Нашите бебета са добре – осъзнавам веднага какво съм казала и също така забелязвам, че с ръка галя корема ми. – Джеси, трябва да се връщам. Ще се видим по-късно.

— Какво да правя до по-късно?

— Иди да тичаш!

— Вече го направих – отвръща гордо. – Може би ще отида да пазарувам.

— Да, иди да пазаруваш! – насърчавам го. Надявам се да се озове в бебешкия магазин и да не излезе до шест. – Обичам те! – приключвам разговора с нещо, което ще го успокои за още известно време.

— Знам – въздъхва.

— Доскоро! – усмихвам се и затварям, после се връщам в кухнята. – Съжалявам – размахвам телефона и сядам отново. – Значи дъб?

Изглежда потънала в мисли, докато ме изучава, а после погледът й се спуска към корема ми, който е скрит под масата. Знаех, че сигурно е чула, но малка частица от мен се надяваше да не е.

Започвам да си водя глупави бележки.

— Ще взема цена за дъба. Трудът би трябвало да е същият, но ще проверя. Сигурна ли си, че се отказваме от ореха? – чакам за потвърждение, но когато приключвам с бележките, а тя още не е отговорила, поглеждам нагоре и виждам, че все още бленува. – Рут?

— О, извинявай! Бях на километри оттук. Да, моля те, направи го! – скача. – Ава, толкова съжалявам, не ти предложих чаша чай. Или може би вино? Може да изпием едно дръзко обедно вино.

— Не, честно. Не пия.

— Защо?

Грубият й въпрос увеличава смущението ми.

— Не през седмицата. Не пия през седмицата.

— Разбирам. Да, всички можем да се поразсеем малко. – Усмихва се някак пресилено. – Как е съпругът ти?

Не мога да спра рязкото вдишване. Не когато са свързани с алкохол, с поразсейване и с моя съпруг в две последователни изречения.

— Добре е. – Започвам да събирам нещата си, нетърпелива да си тръгна. Може невинно да е докоснала този нерв, но все още ме зяпа с копнеж и това става непоносимо. – Ще взема цените и ще ти се обадя.

Изправям се малко прекалено рязко и закачвам токчето за крака на стола, от което леко се олюлявам. Рут за миг е до мен и държи ръката ми, за да ме стабилизира.

— Ава, добре ли си?

— Да, добре съм. – Съвземам се и се опитвам с всички сили да не изглеждам смутена, но сега тя ме държи и не ме пуска. Всъщност прокарва длан нагоре по ръката ми. Напрягам се от глава до пети, когато ръката й стига до бузата ми и ме погалва нежно.