3- До този мъж

— Много добре. Двамата добре ли прекарахте вашия ден?

— Да, благодаря. Погрижиха ли се за вас? – Джеси оглежда ресторанта, очевидно проверява дали служителите се грижат за останалите гости.

— Твърде добре – смее се татко. – Тръгваме след закуска, затова ще се възползвам от възможността да ти благодаря за гостоприемството. Беше наистина специален ден.

Усмихвам се на татко и се радвам на неговата изисканост. Обноските му никога не го провалят. Радвам се, че са прекарали добре.

— Дан с вас ли се връща? – питам, като се опитвам да звуча небрежно.

— О, не. Не ти ли е казал? – пита Елизабет.

Джеси маже с масло препечена филийка, взима ръката ми и я поставя в нея, после кимва – тихо указание да ям.

— Какво да ми е казал? – питам и захапвам крайчето.

— Остава в Лондон за известно време. – Мама започва да отстранява тлъстините от бекона на татко, а аз започвам да кашлям.

— Той какво?

— Остава в Лондон, скъпа.

Знам, че съм я чула правилно. Поглеждам към Дан, който седи с леля Анджела, но явно не слуша дърдоренето й. Не, цялото му внимание е насочено към Кейт.

— Защо? – питам. – Мислех, че има сърф училище, което да разширява и в което да работи. – Това е лошо. Пускам филийката в чинията си, но Джеси веднага я вдига и ми я подава в ръката ми.

— Казва, че не е спешно, а аз не се оплаквам. – Мама приема чаша кафе от Пит, който после поставя и едно пред мен.

— Без шоколад и без захар – потвърждава.

Поглеждам към него и му се усмихвам топло.

— Благодаря, Пит – пускам филията за пореден път, но Джеси моментално ми я поднася отново.

— Яж! – Бутва я в свободната ми ръка.

— Не искам шибаната филия! – сопвам се рязко и прекъсвам закуската на всички, седящи на нашата маса.

— Ава, езикът! – Джеси се отдръпва и усещам шокираните погледи на мама и татко през масата. Аз самата съм шокирана, но не искам да ме храни насила и определено не искам Дан да се задържа тук и да усложнява вече трудната ситуация. Каква игра играе? Не съм достатъчно наивна, за да мисля, че неприязънта му към Джеси и загрижеността му за мен са причините да остане.

Пренебрегвам учудения поглед на Джеси и шокираните изражения на родителите ми и ставам от масата.

— Къде отиваш? – Джеси става с мен. – Ава, седни! – тонът му е предупредителен, независимо че родителите ми го чуват. Но вече трябва да знам, че изобщо не би му пукало къде е и кой присъства. Ще ми се ядосва или ще ми се наслаждава когато и където иска. Родителите ми няма да го спрат.

— Седни и си яж закуската, Джеси! – Минавам покрай него, но той се пресяга и стисва китката ми.

— Моля? – смее се.

Поглеждам го право в очите.

— Казах да седнеш и да си ядеш закуската.

— Да, и аз си помислих, че каза това. – Дръпва ме обратно на стола и поставя препечената филийка в ръката ми, после се навежда към мен и притиска устни в ухото ми. – Ава, това не е нито времето, нито мястото да започваш да се разпореждаш. И имай малко уважение към родителите си! – Ръката му се премества на коляното ми и погалва вътрешната част на голото ми бедро. – Харесвам тази рокля – прошепва.

Усмихвам се мило на родителите си през масата, които са продължили да ядат закуската си. Какво нахалство от страна на Джеси. Да имам уважение към родителите си ли? Стискам зъби, когато забърсва ръба на бикините ми и духва в ухото ми. Щеше да загуби битката и сега ме омайва с докосването си, за да си върне властта. Проклет да е! Стискам бедра и вдигам кафето си с треперещи ръце, докато той продължава да всява опустошение в мен с горещия си дъх в ухото ми, а родителите ми продължават щастливо закуската си. Прекараха известно време с нас и свикнаха с копнежа на Джеси за постоянен допир.

Отдръпва се и ме поглежда самодоволно. Да, сега спечели, но само защото е абсолютно прав. Наистина не е нито времето, нито мястото, особено като се има предвид, че мама и татко са тук. Знам, че Джеси също не е възхитен от новината, която мама току-що поднесе. Съпругът ми и брат ми не се харесват и това е факт, с който трябва да свикна, защото знам, че никой от тях няма да протегне маслинена клонка.

— Джеси е прав, Ава – обажда се татко и напълно ме изненадва. – Трябва да внимаваш с езика.

— Да – съгласява се мама бързо. – Не е много изискано.

Няма нужда да поглеждам съпруга си, за да знам, че самодоволството му се е увеличило от подкрепата на родителите ми.

— Благодаря, Джоузеф – Бутва коляното ми под масата и аз му отвръщам.

— И кога ще отидете на меден месец? – Мама ни се усмихва.

— Когато съпругата ми каже – отговаря сухо и оглежда препечената ми филийка. – Кога ще бъде това, Ава?

Устата ми е пълна и само свивам рамене.

— Когато имам време. Много неща трябва да оправям в работата. Съпругът ми го знае. – Обръщам обвиняващ поглед към него, а той ми се усмихва. – На какво се усмихваш? – питам.

— На теб.

— На какво у мен?

— На всичко. Красотата ти, духът ти, нуждата ти да ме вбесяваш до лудост. – Протяга ръка и оправя диаманта ми. – И на факта, че си моя.

Виждам с периферното си зрение моя предизвикателен мъж и потребността му открито да показва и ме удави в обожанието си, което кара майка ми да се олюлее.

— О, Джоузеф! – напява тя. – Спомняш ли си да си бил толкова влюбен?

— Не, не помня – смее се татко. – Хайде, искам да тръгваме. – Избърсва уста със салфетката си и се изправя. – Ще използвам тоалетната и ще сваля куфарите.

Мама не отговаря. Твърде заета е да ни се усмихва топло. Татко напуска ресторанта и аз се обръщам към Кейт. Тя изглежда ужасно. Светлата й кожа изглежда по-бледа от друг път и дори обикновено жизнената й червена коса изглежда без блясък. Вяло похапва от закуската си, докато Сам бърбори весело до нея и, изглежда, не забелязва унилото й състояние. Знам, че има махмурлук, но тя очевидно се бори с нещо повече освен с натежалата си глава и бунтуващ се стомах. Сам не може да е толкова сляп. Отмествам погледа си от Сам и Кейт и поглеждам към Дан. Той още гледа втренчено Кейт.

— И ти ли го забеляза? – пита Джеси тихо, щом засича посоката на погледа ми.

— Да, но бях предупредена да си гледам работата – отговарям, без да свалям очи от Дан.

— Така е, но не съм казал, че не можеш да кажеш на брат си да се разкара.

Стрелкам с очи Джеси, но той пренебрегва очевидния ми шок и се изправя, когато мама става от масата.

— Ще се върна скоро, за да се сбогуваме – приглажда полата си и напуска стаята, като разтрива рамото на Кейт, докато минава. Кейт се усмихва, после поглежда към мен, но бързо отклонява очи. Въздъхвам и се чудя какво да кажа на обичайно сприхавата си приятелка. Изглежда напълно объркана, но в момента аз съм й бясна.

Бързо си припомням какво каза Джеси, преди мама да напусне масата.

— Искаш да предупредя брат ми да стои настрана ли? – питам.

Джеси ме поглежда внимателно, докато сяда отново.

— Мисля, че трябва да му бъде казано. Не искам да те разстройвам, като го направя аз, затова може би ти трябва да си поговориш с него.

Вече опитвах да поговоря с него, но той не ми обърна никакво внимание. Няма да го кажа на Джеси, защото това несъмнено ще го накара да се намеси.

— Ще говоря с него. – Оставям недовършената си филия обратно в чинията. – И преди да започнеш, не съм гладна.

— Трябва да ядеш, бебче. – Опитва се отново да ми пробута закуската, но аз поставям ръка върху неговата.

— Не съм гладна – опитвам се гласът ми да звучи уверено. – Вече може ли да се прибираме у дома?

Премества ръката си и хваща моята здраво, после ме поглежда замислено.

— Вече може да се прибираме у дома. Хайде!

* * *

След като изпращаме родителите ми, пренебрегвам брат ми и казвам на Кейт, че ще й се обадя на сутринта, Джеси ме настанява в колата и ме отвежда в „Луссо” – в моя дом, мястото, където двамата с него ще живеем заедно като съпрузи.

Отварям вратата и излизам. Изписквам шокирана, когато ме вдига изненадващо.

— Имам крака – смея се и обвивам с ръце врата му.

— А аз имам ръце и те са направени, за да те държат. – Целува устните ми. Изритва с крак вратата на колата и влиза във фоайето на „Луссо”. – Ще те сложа в леглото и няма да те пусна да излезеш от него до сутринта.

— Дадено – съгласявам се, но се надявам, че е готов за нещо здраво. Изобщо не съм в настроение за нежности.

Вниманието ми се отклонява от Джеси към бюрото на портиера, когато Джеси спира рязко и очите му се разширяват.

О?

Моите очи също леко се разширяват. Зад бюрото, с телефон на ухото, е застанал мъж и той не е Клайв. Определено не е Клайв. Свивам устни и се усмихвам на себе си. Това ще провокира сериозно собственическо поведение. Запазвам мълчание, докато оценявам ситуацията. Не е нужно много мислене. Джеси стои в средата на фоайето, новият портиер все още говори по телефона и двамата се взират един в друг. После очите на мъжа се отклоняват към мен и аз едва не се разсмивам, когато чувам ръмженето на Джеси. Мили Боже, горкият човек ще бъде прегазен до смърт. Стисвам по-здраво раменете на Джеси и изчаквам да поеме инициативата и да тръгне, но той остава като вкоренен на място.

— Къде е Клайв? – пита той новия портиер, без да зачита факта, че мъжът говори по телефона. Започвам да се гърча, за да се освободя, но Джеси ме поглежда свирепо и стяга ръце. – Стой където си, жено!

— Държиш се като пещерен човек.

— Млъкни, Ава! – Отново поглежда с пламтящите си от неудоволствие зелени очи горкия млад портиер, който междувременно е свършил разговора. – Клайв? – напомня Джеси кратко.

Новият портиер излиза иззад бюрото и не мога да потисна любопитството си, и очите ми естествено пробягват по цялата дължина на тялото му. Сладък е. Светлорусата му коса е грижливо подстригана, кафявите му очи са щастливи, а високата му фигура е жилава. Изобщо не се доближава до лигата на Джеси, но все пак е мъж и това го превръща в заплаха в света на Джеси.

— Ще работя заедно с Клайв, господине. Трябваше да започна на новия пост преди известно време – казва предпазливо. – Но се забавих по лични причини. – Минава напред и протяга ръка към Джеси. – Аз съм Кейси, господине. Нямам търпение да ви помагам с всичко, от което… от което може да имате нужда. – Размърдва се неловко.

Започвам отново да се гърча, за да се освободя. Чувствам се като пълен идиот, притисната в обятията на моя властен господар, докато новият портиер се представя. Той изглежда сладък и достатъчно искрен, но Джеси не ме пуска.

— Господин Уорд – казва Джеси кратко и пренебрегва протегнатата ръка на Кейси.

— Приятно ми е да се запознаем, Кейси. – Протягам му ръка, но Джеси отстъпва назад. О, за Бога! Поглеждам го и забелязвам, че очите му се вперени в младия мъж пред нас. Джеси се държи нелепо. Измъквам се от ръцете му с малко усилие и пристъпвам напред с протегната ръка. – Добре дошъл в „Луссо”, Кейси! – усмихвам се, а той поема дланта ми и я разтърсва леко. Горкият, няма да се отърве, ако не се намеся. Клайв е тук без почивка, откакто жителите се нанесоха. Вече не е млад. Нуждае се от заместник.

— Благодаря, Ава. И на мен ми е приятно да се запознаем. – Усмихва се. Усмивката му е сладка, но не пропускам предпазливия поглед, който отправя през рамото ми. – О, вие сте в панорамния апартамент?

— Да, това сме ние.

— Обадиха се от поддръжката, за да кажат, че новата ви входна врата е пристигнала от Италия.

— Страхотно, благодаря.

— Накарай ги да я поставят незабавно! – изсумтява Джеси.

— Вече е направено, господине. – Кейси се усмихва гордо. Грабва някакви ключове от бюрото си и ги подава.

Джеси ги дръпва от ръката на горкия човек, после буквално му хвърля ключовете от колата.

— Качи куфарите! – Дръпва ме към асансьора. Чувствам се развеселена и замаяна. Не се изненадвам, когато моят властен маниак ме бутва вътре, притиска ме към огледалната стена и ме покрива напълно.

— Той те харесва – ръмжи.

— Ти мислиш, че всички ме харесват.

— Защото е така. Но ти си моя. – Покорява устните ми и започва да ме целува свирепо, като ме притиска към стената с тялото си. Възхитена съм. Това не е нежният Джеси. Това е властен, силен и доминиращ Джеси и аз се подготвям за чукане, което да компенсира всички онези, които пропуснах. Обгръщам раменете му с ръце и го нападам със също толкова сила, вероятно и с повече.

— Твоя съм – казвам задъхано между силните удари на езика му.

— Няма нужда да ме уверяваш. – Ръката му се плъзга нагоре по крака ми и ме обгръща грубо. Гореща влага нахлува в мен и възбудено туптене напада сърцевината ми. Наистина се нуждая от това. Пръстът му се плъзга покрай ръба на дантелата.

— Влажна – мърка близо до устните ми. – Само за мен. Разбираш ли?

— Разбирам. – Мускулите ми се стягат около пръста му, когато нахлува в мен. – Още! – умолявам безсрамно. Нуждая се от още.

Отделя се от устните ми и изтегля пръста си, за да вкара два.

— Харесва ли ти? – Притиска силно и дълбоко. – Харесва ли ти, Ава?

Главата ми се отпуска назад върху огледалото, устата ми е отворена, а очите затворени.

— Точно така.

— Или предпочиташ членът ми да се забива в теб? – гласът му е чувствен и поведението му е голяма изненада, като се има предвид колко внимателно подхождаше към тялото ми през последните седмици. Ако Кейси има такъв ефект върху моя господар, тогава се надявам да остане завинаги. Той ме обявява за своя и ми напомня на кого принадлежа. Не че ми трябва напомняне, но нямам нищо против, че го прави. Изправям глава и срещам зелените му очи. Протягам ръка и разкопчавам копчетата на панталона му, после пъхвам ръка в боксерките му и обгръщам с ръка горещия му пулсиращ член. Джеси вдишва рязко. – Не си отговорила на въпроса ми.

— Искам това. – Стискам основата и прокарвам ръка нагоре до върха. – Искам те в мен.

Прави един последен кръг с пръстите си, преди да ги извади, после ме повдига към тялото си. Обгръщам с крака кръста му, а с ръце искам да обхвана тила му.

— Знаех, че си разумно момиче. – Вратата на асансьора се отваря и Джеси ме изнася във фоайето пред апартамента, отваря вратата, без да се бави, и бързо се озоваваме към основната спалня.

— Отчаяно те желая, Ава. – Поставя ме на ръба на леглото и бързо издърпва роклята ми през главата, после съблича тениската си, изритва обувките настрани и смъква дънките надолу по краката си заедно с боксерките. Наистина е отчаян и аз съм още по-възхитена от това. Той ще ме чука.

Избутва ме назад по леглото и смъква бикините ми надолу по краката ми. Сутиенът ми също е отстранен за миг. Джеси действа бързо, но все още не достатъчно бързо. Нетърпението ми ще ме довърши, както и великолепната голота на Джеси, извисяваща се над мен. Трябва да го докосна. Сядам и плъзвам ръце около стегнатия му задник. Дръпвам го напред, така че да застане между разтворените ми бедра.

Слабините му са на нивото на очите ми. Поставям нежно устни върху корема му и обхождам с целувки белега, но той вече не ме кара да трепвам. Той е огромен и обезобразява тялото му, но това само го прави още по-съвършен за мен. Моят идеален несъвършен Адонис. Моят бог. Моят съпруг.

Усещам как пръстите му се сплитат в косата ми и погледът ми запълзява нагоре по стегнатия корем, после по гърдите и накрая се взирам в зелените му очи, изпълнени с… любов. Не глад или плътско желание… а любов.

Няма да ме чука. Ще се любим и ще бъде чудесно, но отчаяно се нуждая от неговата свирепост. Отчаяно се нуждая да спре да се отнася с мен, сякаш съм чуплива. Ръцете ми се спускат надолу по тялото му и дланите ми застават на съвършено оформените му хълбоци. Навеждам се и целувам корема му отново, после продължавам нагоре, изправям се, достигам врата му и дръпвам главата му, за да срещна устните му. Повдигам се грациозно към тялото му и сключвам крака около кръста му. Усещам как ме обгръща с ръка и ме придържа към себе си, докато приема настояването ми за контакт с уста.

Силен контакт с уста.

Отстъпчив контакт с уста.

Всепоглъщащ контакт с уста.

Не ме отпуска на леглото. Отнася ме в банята и възсяда лежанката, като ме настанява върху себе си. Поглежда към мен.

— Трябва да се сприятелим. – Дръпва ме надолу и устите ни се сблъскват. – Никой никога няма да ме спре да те имам, Ава – казва. Устните ни неуморно се сблъскват, а езиците ни се преплитат.

— Добре. – Дръпвам косата му, като се опитвам да предизвикам животинските му инстинкти, които обичам толкова, колкото нежната му природа. Той знае какво искам и от какво се нуждая точно сега, адски добре го знае и ще ми го даде.

— Моето момиче иска да съм груб. – Отделя се от мен и този път аз ръмжа. Взира се в мен задъхан и потен. Той също го иска, виждам го в отблясъка на зелените му очи. Те потъмняват от отчаяно желание. Аз го карам да изпитва отчаяние.

Нежно ме дръпва надолу, докато стои изправен, готов да влезе в мен, но аз замръзвам и не му позволявам да ме притисне. Може отчаяно да се нуждая от него, но все още трябва да бъда разумна, точно както през последните няколко седмици. Той не е сложил презерватив, а ако съдя по по-рязкото дръпване на ръката ми, знае точно защо се сдържам.

— Джеси! – Не мога да си поема дъх и това напълно издава потиснатата страст.

— Ава, ще те имам сега, а ти няма да ме спираш с незначителни шибани искания. – Дръпва ме надолу и прилепва устни към моите със смъртоносна решителност. Не се опитвам да се съпротивлявам, а и не искам. Това може да е грубото чукане, което чакам.

Без да откъсва устни от моите, той се нагласява и се плъзва право в мен. Веднага обгръщам с крака кръста му, като го придърпват по-близо.

— Боже! – пъшка. – Шибано съвършенство.

Наистина е съвършено. Бързо си припомням съвършенството да няма преграда между нас. Само плът в плътта. Аз до него. Дишам тежко в рамото му и забивам нокти в бицепсите му.

— Движи се! – настоявам. – Моля те, движи се!

— Има време, бебче. Нека те усетя за момент! – Хваща ръцете ми и ги насочва към тила си, където пръстите ми сами се заравят в косата му и дръпват леко. Бавно спуска големите си ръце отстрани по тялото ми, по гърдите и върху кръста ми. Държи ме неподвижно. Единственият звук във въздуха е накъсаното ни дишане, тежко и отчаяно.

Джеси стяга ръце около кръста ми и ме повдига с дълбок стон, после ме оставя да се плъзна нежно отново върху него. Очите ми се затварят в чисто доволно блаженство и аз започвам да дишам тежко. Махам ръцете си от косата му, за да мога да почувствам топлината на здравите му гърди. Възхищавам се на твърдите му релефни мускули – безупречна твърдост, която крещи да бъде докосната и ме умолява да усетя съвършенството й. С ненаситните си ръце преброждам тялото му и се спирам на гърдите му. Джеси ме вдига отново и ме спуска надолу бавно и методично.

— Не се опитвай да ми кажеш, че това не е правилно! – стене той. – Не се опитвай да ми кажеш, че не трябва да е така! – решително извърта слабините си. – Никога!

— Не свършвай в мен! – Може да съм поразена от неговата сила, но малка част от мен все още осъзнава какво правя.

— Не ми казвай какво да правя с тялото ти, Ава! Целуни ме!

Заслепена съм от изпълнените му със страст думи и от претенциите му към мен. Тялото ми отказва да му се противи. Той командва и го знае. Целувам го и се притискам към него – ясна покана да ме обладае, както желае. Джеси накланя глава назад, за да запази контакта на устните ни, докато ме повдига отново и ме спуска върху себе си. Стена в устата му – съблазнително гърлено послание за подчинение. Не мисля нормално. Умът ми е замъглен от неговата енергия, от болезнено точното движение и от ударите на хълбоците му и мога да загубя съзнание от удоволствие.

Стена тихо, докато той бавно ме повдига отново и отново. Напрежението от допира му до най-чувствителната ми част е въплътеното удоволствие.

— Толкова е хубаво! – въздишам. – Джеси, чукай ме! – имам нужда да бъдеш груб.

— Езикът, Ава! – кара ми се той. – Точно така. Ще останем точно така. – Стисва очи и застива под мен. Прекалено е нежен с мен. Нуждая се от шок и ужас. Имам нужда да ме обладае грубо. Така е от седмици. И знам защо.

— Защо си толкова нежен с мен? – Сгушвам се във врата му, като го засмуквам и гризвам.

— Сънлив секс – стене той.

— Не искам сънлив секс. – Това няма да има желания ефект. Да, ще свърша, ще стена от удоволствие и ще треперя върху него, но имам нужда да крещя, докато свършвам. Имам нужда от жулене, не от леко докосване. – Чукай ме, Джеси!

Той вдишва рязко, когато се спускам здраво върху него.

— Езикът, Ава! Господи!

— Да! – Повдигам се и отново се забивам надолу.

— Ава! – Държи ме неподвижна над себе си. – Не, по дяволите!

Усещам как пулсира в мен. Гърдите му се повдигат и се притискат към тялото ми. Дишам тежко във врата му, а юмруците ми стискат косата му. Стисвам още по-здраво.

— Спри да се държиш с мен, сякаш съм от стъкло!

— За мен си от стъкло, бебче. Ти си нежна.

— Но не съм чуплива. Не бях преди две седмици и сега не съм! – Опитвам се да се повдигна. Нуждая се от движение, но той ме държи здраво. Това е още една причина да се моля на Бог да не съм бременна. Не мога да понасям това. Отдръпвам се от врата му и го поглеждам в очите.

— Грубо. Искам те грубо.

Поклаща глава.

— Сънливо.

— Защо? – питам. Дали ще признае това, което вече знам?

— Защото не искам да те нараня – прошепва.

Опитвам се да сдържа избухването си. Не иска да нарани мен или не иска да нарани бебето си, което може да не съществува?

— Няма. – Усещам как се отпуска леко, затова се възползвам от възможността да се вдигна рязко и да се забия обратно надолу с остър, доволен вик. Той също извиква. Знам, че иска да се забие в мен, иска да ме обладае грубо, да ме ръководи и да ме задоволи, но няма да го направи и това ме подлудява.

— Мамка му! – крещи той. – По дяволите, Ава! Не!

— Направи го! – Сграбчвам лицето му и нападам жадно устата му. Ако продължа, ще го имам.

— Владей ме! – настоявам и плъзгам устни по бузата му.

Когато го целувам близо до устните му, той нахлува с език в устата ми като обезумял. Почти съм го пипнала.

Надигам се порочно и се сблъсквам отново с него, като изкарвам рязко изпъшкване.

— Хубаво е, нали? Кажи ми, че е хубаво!

— Боже, Ава! Моля те, недей!

Спускам се нагоре и надолу все по-силно и по-тежко.

— М-м-м… Вкусен си. – Подлудявам го и знам, че той го иска, защото лесно можеше да спре дразнещите ми движения. – Нуждая се от теб.

Знам, че тези думи ще го погубят. Той изпуска объркан вик и поема движенията ми, като стиска кръста ми и ме дърпа силно нагоре и надолу по себе си.

— Ето така – крещи той почти ядосан, защото не може да ми устои.

— Да! – изкрещявам.

Внезапно се изправя. Краката ми все още са обвити около кръста му. Отнася ме през банята и ме подпира на стената.

— Искаш го грубо ли, бебче?

— Чукай ме! – крещя обезумяла. Стискам крака и отново вплитам ръцете си в тъмнорусата му коса.

— Проклятие, Ава! Престани да ругаеш! – Отдръпва се и се забива в мен отново и отново. Доволните ми викове отекват в стаята. – По-добре ли е? – пъшка той, докато ме пронизва силно и дълбоко. – Ти го поиска, Ава. Така по-добре ли е? – Наистина е бесен.

Прикована съм към стената, поемам свирепата му атака и искам да бъде дори още по-груб. Две седмици беше нежният Джеси. Получих достатъчно от него, но не мога да говоря. Притискам се надолу при всеки удар – моят сигнал, че наистина го искам по-силно. Искам го много по-силно.

— Отговори на шибания въпрос!

— По-силно! – крещя и стискам косата му.

— Мамка му! – Тласка напред многократно таза си. Енергията и издръжливостта му са смайващи. Обожавам всеки силен удар. Това наваксва за двете седмици нежно и внимателно обладаване.

Долната част на корема ми започва да гори. Зашеметена съм от оргазма си, който нахлува толкова бързо, че нямам възможност да се приготвя за него. Взривявам се, очите ми се затварят и отмятам назад глава с отчаян писък.

— Още не съм свършил, Ава. – Премества ръце под бедрата ми и се забива напред.

Нито пък аз. Този оргазъм ме замайва, но усещам, че още един е на път благодарение на неуморната сила на Джеси. Откривам устните му и го целувам дълбоко. Стискам крака около него до болка и посрещам ударите му. Моите писъци и неговите викове се сблъскват между устите ни.

— Да! – отмятам глава назад. – Боже!

— Очите! – извиква Джеси строго.

Подчинявам се моментално и стискам в юмруци косата му, когато застава неподвижен, задъхан и потен. Огънят в сърцевината ми се отдръпва веднага, но после Джеси изстенва и се отдръпва, а аз се стягам за още. Той се забива в мен наистина силно. Гърбът ми се блъсва в стената и аз изписквам шокирана, но Джеси не ми дава време да се стегна. Отдръпва се и отново се забива силно. Загубил е всякакъв контрол. Това наистина ще бъде грубо. Стисвам още по-здраво косата му и се опитвам да разтворя крака, за да му дам достъпа, който изисква.

— Достатъчно грубо ли е това за теб, Ава? – извиква и отново се забива в мен.

— Да! – крещя. Не си и мечтая да го спра.

Джеси е непримирим. Многократно забива члена си в мен и всеки път все по-здраво и по-здраво. Умът ми се замъглява, тялото ми се отпуска и вече съм на седмото небе от удоволствие. Но усещам как гърбът ми се отлепя от стената, Джеси ме понася и ме оставя в леглото. Направо ме хвърля в него, обръща ме на ръце и колене, а после застава зад мен, хваща хълбоците ми и навлиза отново в мен с яростен тласък и силен вик. Той ме дърпа към себе си с всеки удар на мощните си хълбоци. Лицето ми потъва в чаршафите, ръцете ми сграбчват материята и по тялото ми избива пот. Подгизнала съм.

— Джеси! – изкрещявам името му възхитено и почти не на себе си.

— Ти го поиска, Ава. Не се оплаквай! – Той се забива в мен още по-здраво и освобождава цялата насъбрана животинска сила, която е потискал прекалено дълго. Наистина е загубил контрол, но малка част от мен се чуди дали не го прави нарочно, дали не се опитва да ме подплаши отново, за да ме върне в света на сънливия секс. Ще се провали ужасно с този план. Тялото ми се нуждае от това. Аз се нуждая от това.

Насилвам отнесения си ум да се върне в настоящето и се опитвам да посрещна мощните му удари. Приемам всичко – свирепото натрупване на напрежение се отправя към сърцевината ми и аз съм готова за детонация. Това ще отнесе мозъка ми.

— По-силно! – крещя и стискам чаршафите.

— Ава! – Пръстите му се впиват в хълбоците ми. Безпощадният натиск върху чувствителната ми плът не ме тревожи ни най-малко. Твърде съм заета да се концентрирам върху разкъсващия оргазъм, който се задава.

И тогава той ме разтърсва, изненадва ме отново, а аз не съм на този свят от удоволствие. Крещя. Джеси също. Падам на леглото и той се срива върху мен, мускулестото му тяло ме покрива напълно. Дишането му е грубо в ухото ми, а потните ни тела са зачервени. Чувствам се напълно преситена. Изтощена съм до крайност, но се чувствам много по-добре. Сякаш отново сме ние.

Джеси стене, тазът му прави дълбоки кръгове, огънят от освобождаването ме стопля и отново ме прави цяла. Това ми липсваше.

— Благодаря ти – казвам задъхано. Затварям очи и изпитвам огромна утеха от силното и лудо биене на сърцето му до гърба ми. Дори не мога да събера достатъчно сила да се тревожа, че той току-що свърши в мен. Не че има някакво значение.

Джеси не казва нищо. Единственият звук в огромната спалня е от нашето комбинирано накъсано дишане. Шумно, тежко и задоволено. Но тогава Джеси се отделя от мен и отсъствието на топлината му, покривала тялото ми, ме кара да се обърна, за да видя какво прави. Ръцете му стискат главата му и аз проследявам как голото му тяло изчезва в банята. Все още се боря, за да успокоя пулса и дишането си, но вместо да се чувствам задоволена и блажена, изпитвам несигурност и вина. Накарах го да загуби самообладание. Притиснах го и го изкуших и сега, въпреки че получих моето, се чувствам изпълнена с вина. Той се мъчеше да озапти господството си над тялото ми, но аз се тревожа не заради факта, че го правеше, а защо го правеше. Знам защо и това би трябвало да изличи вината ми, но не се получава. Приела съм, че никога няма да го разбера. Приела съм всички негови недостатъци и предизвикателства. Те са част от мъжа, когото дълбоко обичам – мъжа, с когото споделям толкова могъща връзка, че тя побърква и двама ни. Ние споделяме енергия, която ни парализира.

Джеси се появява на вратата на банята. Все още е гол, все още е мокър и гърдите му все още се издигат и спускат забележимо. Аз се взирам в него. Той се взира в мен.

Сядам и придърпвам колене към гърдите си. Чувствам се дребна и ми е неловко. Не би трябвало да е така между нас.

— Аз ти взимах хапчетата. – Челюстта му потрепва и мускулите на врата му се издуват.

Думите, изречени без съжаление или угризение, карат очите ми да се разширят и изправям гръб. Лицето му е безизразно и аз съм шокирана, въпреки че знаех. Вече ускореният ми пулс се учестява още повече, щом чувам Джеси да го признава на глас.

— Казах, че аз ти взимах хапчетата – изглежда ядосан.

Повече не мога да пренебрегвам това. Главата ми току-що беше изтръгната от пясъка с тези думи и сега се чувствам оголена и истински бясна. Усещам спящия гняв да клокочи вътре в мен и да ме притиска да го освободя. Той е като тенджера под налягане, която кипи от седмици, но за която не съм знаела. Вече знам. Знам, че той ги криеше. Поведението му само затвърждаваше това заключение, но аз не се чувствах ядосана, защото глупаво пренебрегвах действителността, сякаш ще изчезне. Цикълът ми трябва да дойде утре, но аз съм сигурна, че няма да дойде. Този мъж, моят луд съпруг, току-що напълно безсрамно призна, че е крил противозачатъчните ми хапчета и сега моето отрицание се превръща в кипваща кръвта ярост.

— Ава, по дяволите! – Объркан притиска с ръка главата си. – Аз ти взимах шибаните хапчета.

Скачам от леглото.

И се взривявам.

Дори не се опитвам да споря, защото в тази ситуация няма абсолютно нищо разумно. Джеси ме наблюдава внимателно, докато крача към него, и щом заставам пред него, го зашлевявам през лицето. Дланта ми пламва моментално, но съм прекалено ядосана, за да се съсредоточа върху болката. Главата му се извръща настрани, очите му са сведени надолу и все още чувам накъсаното ни дишане, само че сега то не е тежкото дишане на задоволството, а изпълнено с гняв поемане на кислород. Джеси вдига отново лице и преди да се усетя какво правя, ръката ми полита отново, но този път той хваща китката ми пред лицето си. Дръпвам ръката си и започвам да налагам гърдите му с двата си юмрука в безумен изблик на ярост. И той ми позволява. Просто стои и поема побъркания бой по тялото си. Юмруците ми упорито се забиват в гърдите му, докато аз крещя и вия към него. Силата, с която удрям високото му здраво тяло, е жалка и когато вече мисля, че ще се срина от изтощение, отстъпвам назад и губя контрол върху сълзите си, а също и върху движенията на тялото си.

— Защо? – крещя по Джеси.

Той не се опитва да ме докосне или да тръгне към мен. Просто стои в рамката на вратата, все още без никаква емоция по лицето. Дори бръчката му не е там, но знам, че сигурно е разтревожен и сигурно е наистина съсредоточен да не обуздава откачилата си жена.

— Ти пренебрегваше проблема, Ава. Трябва да го признаеш – гласът му е нежен и равен. – Исках да предизвикам някаква реакция в теб.

— Нямам предвид защо ми каза. Аз знаех. Питам защо, мамка му, го направи?

Бръчката му вече е на мястото си. Както и сдъвканата устна. Не знам защо мисли

толкова усилено за това. Нищо не може да промени фактите. Джеси е увреден и аз също, защото пренебрегвах проблема през цялото време.

— Ти ме побъркваш – поклаща глава. – Караш ме да правя откачени неща, Ава.

— Значи аз съм виновна? – крещя. – Хапчетата ми започнаха да изчезват няколко дни след като ме облада. – Казвам „облада”, защото наистина го направи. Той ме пречупи, беше невъзможно да устоя на решителността му.

— Знам. – Свежда очи към пода.

О, не! Той ще ме гледа и няма да извръща поглед. Изфучавам обратно към гърдите му и сграбчвам брадичката му, за да повдигна главата му.

— Няма да се изплъзнеш от обясненията. На своя глава си решил да диктуваш посоката на моя живот. Не искам шибано бебе! Това е моето тяло. Ти не взимаш решения вместо мен! – гласът ми се пречупва от крясъци. – Кажи ми защо, мамка му, ми причини това?

— Защото исках да те задържа завинаги – прошепва.

Пускам брадичката му и отстъпвам назад.

— Искал си да ме хванеш в капан?

— Да. – Отново свежда поглед надолу.

— Защото си знаел, че ще избягам, когато разбера за бизнеса ти и за проблема ти с пиенето?

— Да. – Отказва да ме погледне.

— Но аз се върнах, след като открих истината за имението и за алкохолния проблем, а ти продължаваше да взимаш хапчетата ми, когато взимах нови. – Този мъж няма никакъв разум.

— Тогава не знаеше за живота ми.

— Сега знам.

— Знам.

— Престани да казваш, че знаеш! – Размахвам ръце пред него. Отново губя контрол.

Джеси повдига очи, но отново отбягва да ме погледне. Погледът му се стрелка през стаята към всичко, но не и към мен. Засрамен е.

— Какво искаш да кажа? – пита той тихо.

Нямам представа, затова се отправям към гардероба. Омъжена съм за този мъж от един ден и го оставям, но нямам представа какво друго да направя. Грабвам скъсаните си дънки и ги нахлузвам.

— Какво правиш? – гласът му е изпълнен със страх. Знаех, че ще е такъв. Никога няма да може да се справи с това, нито пък аз, ако остана. Този проблем внезапно ме удря много силно.

Не му отговарям, вместо това внимателно обличам сутиен и тениска, преди да издърпам пътническия си сак.

— Ава, какво правиш, по дяволите? – Сакът е изтръгнат от ръката ми. – Няма да ме напуснеш! – Думите му са изречени и като заповед, и като молба.

— Трябва ми малко пространство. – Дръпвам обратно сака и започвам да тъпча дрехи в него.

— Пространство за какво? – Хваща ръката ми, но аз я издърпвам. – Ава, моля те!

— Моля те какво? – Дърпам дрехите си и ги тъпча в сака свирепо, но се боя, че може отново да се обърна към Джеси, ако не се съсредоточа върху това. Не мога да се насиля да го погледна. Знам какво ще видя.

Страх.

— Моля те, Ава, не тръгвай!

— Тръгвам. – Обръщам се и профучавам край него. Отправям се към банята, за да си събера тоалетните принадлежности. Той не ме спира и знам защо. По същата причина, поради която беше нежен с мен от седмици. Защото мисли, че ще нарани бебето.

Той е зад мен, знам, че е, но продължавам да си събирам нещата. Потребността ми да избухна е съкрушителна, но в същото време се боря с нуждата да утеша Джеси. Толкова съм объркана.

— Ава, моля те, нека поговорим за това!

Обръщам се шокирана.

— Да говорим?

Той кимва смутено.

— Моля те!

— Какво има да говорим? Ти си направил възможно най-долното нещо. Нищо, което кажеш, няма да ме накара да те разбера. Нямаш право да взимаш тези решения. Ти не ме контролираш до такава степен. Това е моят живот!

— Но ти знаеше, че ги взимам.

— Да, знаех. Но може би заради всички други гадости, с които ме засипа, откакто те срещнах, не бях обмислила колко извратено е това. А то наистина е извратено, Джеси, и ти нямаш извинение. Не е достатъчно, че си искал да ме задържиш. Това не е решение, което ти взимаш сам. – Опитвам се да се успокоя, но губя битката. – Ами аз? – крещя в лицето му. – Ами моите желания?

— Но аз те обичам.

Стискам сака, докато пръстите ми изтръпват. Сериозно губя контрол. Минавам покрай Джеси и бързо тръгвам надолу по стълбите.

— Ава!

Пренебрегвам го и продължавам. Гневът, който бълбука в мен, ме шокира също толкова, колкото и Джеси. Това минава границата. Това е непростимо. Не искам бебе.

— Ава, остани! Ще направя всичко… – Тежките му стъпки са близо зад мен, но той е гол и въпреки че няма никакъв срам, знам, че няма да изтича навън на публично място необлечен.

При вратата се обръщам с лице към него.

— Ще направиш всичко, така ли?

— Да. Знаеш го. – Ужасеното му лице почти ще ме накара да го прегърна. Дори сега, когато призна, че той е откраднал хапчетата ми, се боря да не се сгуша в обятията му. Но ако оставя това да му се размине, се обричам цял живот той да ме манипулира. Не мога да го направя. Трябва да се разделим за малко. Проблемът е прекалено сериозен и може би трябваше да помисля, преди да се омъжа за него, но вече е късно. Може би съм направила най-голямата грешка в живота си.

— Тогава ще ми дадеш малко пространство.

Излизам.

СЕДМА ГЛАВА

Кейт не е вкъщи, затова влизам и се отправям по стълбите към старата ми стая. След като седя на леглото цяла вечност и пренебрегвам упоритото дрънчене на „Ангел” на „Масив Атак” от телефона ми, най-после се измъквам в банята за дълъг душ.

Стоя под горещата струя и се сапунисвам навсякъде. Прокарвам гъбата разсеяно по цялото ми тяло и спирам, когато стигам до корема. Чувствам се лишена от всякаква емоция. В мен няма никакви естествени майчински инстинкти, които да ме карат да искам да го галя. Никога не съм се замисляла за майчинството. Твърде млада съм и имам процъфтяваща кариера, върху която да се концентрирам. Това променящо живота решение не трябваше да се взима вместо мен. Джеси нямаше право да решава вместо мен. Той нямаше право и да ме завладява толкова агресивно, но все пак го направи. Няма право да диктува какво да нося, но го прави. Няма право да смачква всичко в живота ми по своя арогантен, неразумен и предизвикателен начин… но го прави. И аз му позволявам. Боря се с него за много неща, но той получава своето в повечето случаи. Но не и в този случай. Това е истинска лудост. Джеси никога няма да се промени. Не може, не и когато става дума за мен. Ще продължава да прегазва всичко в живота ми и то просто защото не може по друг начин. Приела съм много неща за него, но сега осъзнавам, че в никакъв случай не мога да приема това. И няма.

Излизам от душа и се подсушавам, после пресичам площадката към стаята. Поглеждам към телефона и виждам едно пропуснато обаждане след последния път, когато почистих екрана. Изненадана съм, но в този момент телефонът започва да вибрира в ръката ми. Съобщение.

Не мога без теб, Ава.

Въздъхвам и поклащам леко глава, но не отговарям, защото не знам какво да кажа.

Не си правя труда да си суша косата или да мажа тялото си с крем. Навличам торбеста тениска и някакви панталони и изпълзявам в хладните чаршафи на старото ми легло. То е твърдо, на буци и Джеси не е в него, но аз съм сама и точно от това имам нужда сега.

* * *

Събуждам се от крясъци – много силни крясъци. Тъмно е и единствената светлина в стаята идва от мекия блясък на стъкления панел над вратата. Избутвам чаршафите, измъквам се от леглото, прекосявам стаята и отварям тихо вратата.

— Казах, че е свършило! – крещи Кейт. – Ние нямаме бъдеще.

Мамка му, не би трябвало да слушам това, но любопитството ми надделява. Виждам гърба на Кейт долу в коридора и се моля другият, който е там, да е Дан. Но не е. Сам е. Вече тъгуващото ми сърце пикира надолу заради най-добрата ми приятелка. Тя не знае какво прави.

— Кейт, стига! – гласът на Сам е умоляващ и малко объркан, което ми подсказва, че Сам няма никаква представа защо Кейт слага край на връзката им.

Думата връзка изглежда доста странно за това, което има между тях, но въпреки всички шеги, лековатия стил на живот и безгрижие те имат връзка, каквато Кейт никога не е създавала с друг мъж. Дори и с брат ми. Ако могат да преодолеят всички неща тип „имението”, знам, че ще бъдат идеални един за друг. Мога да убия брат ми. И мога да убия Кейт за това, че е толкова глупава.

— Просто си върви, Сам! – Тя минава през дневната и отива в кухнята, където очевидно отваря и тръшва всяка врата на шкафче, която й попадне пред очите. После виждам Сам да влиза след нея.

— Защо реши така? – пита той. – Какво се промени?

— Нищо! – Следва поредица от още тряскания, после Кейт излиза от кухнята и влиза в дневната. Зървам бледото й лице, което не изглежда по-ведро, отколкото сутринта. Червената й коса все още е без блясък и е вързана на конска опашка. Познавам това изражение. Тя изглежда така, когато се заинати и е неискрена. Бих могла да удуша тъпата крава. Вече искам Сам да си тръгне, за да мога да се нахвърля върху моята своенравна приятелка.

— Очевидно нещо се е променило! – Сам почти се засмива, но този смях е нервен. Този смях явно показва тревога. Просто потвърждава мислите ми. Сам наистина харесва Кейт. Много.

— Просто си върви! – казва тя кратко.

— Няма. Не и преди да ми кажеш какво става, по дяволите!

Не мога да ги видя, затова изпълзявам тихо. Обвинявам се, задето съм толкова любопитна, но трябва да чуя, защото съм също толкова заинтригувана, колкото и Сам. Подозирам, че знам, което само изчерпва търпението ми.

— Не ти дължа обяснение.

Този път Сам се смее истински.

— Не, мисля, че ми дължиш.

Сам се опитва да задържи Кейт на едно място, но упоритата жена просто се отскубва от него.

— Не, не ти дължа. Чукахме се, нищо повече. Беше забавно, докато траеше, но вече ми омръзна. – Думите й ме прерязват и мога само да си представя какво причиняват на Сам.

Той не казва нищо, но виждам, че леко поклаща глава.

— Забавно? – повтаря. – Само забавно?

— Да. Но вече не е. Забавлявах се толкова, колкото можах с теб.

Устата ми зейва. Тъкмо мислех, че Кейт не може да е по-ледена. Тя е възбудена. Сам се отмества и знам, че си тръгва, затова бавно и тихо се връщам в стаята си и затварям вратата. Не го обвинявам, че се предаде. Въпреки живота, който си е избрал, и въпреки че привлече Кейт към тъмната страна, за мен е съвършено ясно, че има по-дълбоки чувства към нея. И знам, че и тя има.

Чувам, че входната врата се тряска, а после непогрешимия звук на ридание. Тя плаче. Кейт никога не плаче. Бясна съм й, но ужасно съжалявам глупавата си най-добра приятелка. Какво се опитва да докаже? Не мога да не помисля, че това никога нямаше да се случи, ако Дан не беше тук.

Бих могла да си остана в стаята и да оставя Кейт да си поплаче насаме, но вместо да го направя, излизам и тръгвам към дневната. Няма да й позволя да пренебрегне въпросите ми. Ако стана свидетел на мъката й, ще й се наложи да признае, че се терзае наистина. Този път няма да й позволя да се измъкне.

Облягам се на рамката на вратата на дневната и гледам цяла вечност как Кейт плаче безутешно и раменете й се тресат. Инстинктът ми казва да седна до нея и да я прегърна, но не го правя и след десетина минути тя рязко изтрива сълзите си и се изправя. Обръща се и веднага ме забелязва при вратата. Естествено, залепва безгрижна физиономия и се опитва да се усмихне. Знаех, че ще направи така. Това е обида към моята интелигентност и към приятелството ни.

— Здравей! – изчуруликва тя, задушавайки поредното подсмърчане.

— Добре ли си? – питам, без да се помръдна от вратата. Кейт няма да мине покрай мен.

— Разбира се. Какво правиш тук? – Оправя тениската си и започва да оглежда тялото си, вместо да погледне към мен.

— Колата ми е отвън. Не я ли видя?

Все още не ме поглежда.

— Не. Какво правиш тук?

Пренебрегвам повторения й въпрос. Няма да й позволя да отклони темата върху моите терзания. И какво всъщност ще й кажа? Омъжена съм от по-малко от ден и съм се озовала в апартамента й със сак. Това сигурно е рекорд за всички женени двойки.

— Вероятно не си забелязала. Тъй като се караше със Сам.

Внезапно ме поглежда. Знае, че съм я пипнала.

— О! – казва тихо, после ме обижда още повече, като се усмихва весело. – Чай?

— Не – отговарям хладно, без да откликна на нейната веселост. – Но едно обяснение ще бъде добре дошло. – Вдигнала съм въпросително вежди в очакване и сигурно звуча като натякващ родител, но няма да отстъпя. Този път тя няма да отбегне въпросите ми.

Засмива се.

— Обяснение за какво? – Усмивката й се стопява, когато осъзнава какво е казала. Поканила ме е да излея каквото имам и по изражението й личи, че съжалява.

— Е, можем да започнем с малкото ти изпълнение снощи с брат ми, после се опитай да обясниш защо приключи връзката си със Сам току-що!

— Нямаше нищо за приключване.

— А брат ми?

— Не е твоя работа. – Опитва се да мине покрай мен, но аз се премествам и блокирам изхода й. – Мръдни, Ава!

— Не. Ще седнеш и ще говориш с мен. Какво ти става? Нали бяхме приятелки? Винаги сме си казвали всичко. – Хващам ръката й и я отмъквам до дивана, после натискам тялото й надолу към меките възглавници. – Какво става, Кейт?

Тя се пльосва ядосано.

— Нищо.

— Вбесяваш ме! – изстрелвам. – Започвай да говориш, Матюс!

Тя се разплаква. Толкова съм облекчена. Бях готова да я зашлевя за това, че е толкова упорита, но сега я прегръщам и Кейт хлипа на гърдите ми. Не знам за нея, но аз се чувствам много по-добре от това. Тя има чувства.

Опитвам се да я успокоя.

— Да започнем със Сам!

— Казах ти, трябваше да бъде само забавление – думите изскачат с неравномерното й дишане.

— Трябваше? – питам. – Значи е нещо повече от забавление?

— Да… не… Не знам! – Изглежда толкова объркана, също като мен. Връзката на Сам и Кейт не е идеална, но дори при наличието на имението в уравнението мисля, че е много по-здравословна от всичко, което тя и Дан някога са имали, колкото и откачено да звучи.

— Знаех, че ще стане така, когато Дан се появи – въздъхвам. Ако говорех с брат ми, сега щях да крещя по телефона. – Кейт, трябва да си спомниш всяка причина, заради която двамата с Дан се разделихте.

— Знам. Толкова сме неподходящи един за друг, но има нещо, Ава. Когато сме заедно, се чувстваме толкова добре.

— Имаш предвид секса. – Трепвам и изкривявам леко лице. Не мога да мисля за брат си така.

— Да, но всичко останало се проваля ужасно.

— Така е – съгласявам се. Била съм свидетел на яростните кавги, на непрестанната нужда да се дразнят един друг и на нездравословното развитие на обречената им връзка. Те нямаха никакво уважение един към друг. Всичко беше просто секс. Зашеметяващият секс не оправдава всички останали провали в една връзка, които в случая на Дан и Кейт следваха на всяко друго ниво. По едно време пренебрегвах това, защото мисълта най-добрата ми приятелка и брат ми да са влюбени беше идеална. Но точно там беше проблемът. Те не бяха влюбени. Беше просто похот и в един момент аз пораснах и осъзнах това.

Кейт се измъква от прегръдката ми, сяда назад и поема успокояващо въздух няколко пъти.

— Мразя мъжете – заявява.

— Не би трябвало, особено като се има предвид, че има един, който те цени много.

Поглежда ме любопитно.

— Сам ли?

Едва не я зашлевявам заради слепотата й.

— Да, Сам.

— Ава – смее се тя, – Сам не ме цени. Аз разтърсвам света му, това е всичко. В спалнята.

— Имаш предвид, че си допадате толкова добре? – Вдигам вежди към нея. – Само че със Сам имаш не само физическа връзка.

Кейт ми се мръщи. Знае, че съм права.

— Беше само забавление.

Този път аз се хвърлям на дивана ядосано.

— Ужасна си.

— Не, реалистка съм – спори тя. – Беше секс.

— Тогава защо, по дяволите, ревеше като бебе?

— Не знам. – Изправя се. – Чувствам се ужасно. Това усилва емоциите. Искаш ли

чай?

— Да – изпухтявам и се изправям, а после я следвам към кухнята.

Тя отваря шкафа и вади две чаши.

— Защо си тук все пак?

Въпросът ме кара да се поколебая, докато сядам на стола. Дали да й кажа? Напуснах съпруга си по-малко от двайсет и четири часа след като казахме клетвите си. Но ако откажа да й отговоря, едва ли ще я обидя. Обаче ми е нужна помощ. Кейт открито признава, че харесва Джеси. Това може да промени драматично мнението й и въпреки че съм му ядосана, не искам да разкривам каквато и да било информация, която да накара любимите ми хора да се съмняват в него. И в мен, ако става въпрос. Да се съмняват в здравия ми разум.

Решавам, че наистина се нуждая от най-добрата си приятелка. И захапвам дулото.

— Знаеш, че хапчетата ми като по чудо продължаваха да изчезват.

Кейт се обръща и се намръщва, докато поставя торбичка чай във всяка от чашите.

— Да. Ти и твоят нелепо разхвърлян живот.

— Х-м-м-м… Това мислех и аз. – Взирам се в гърба й и чакам да включи, но тя щастливо допълва чашите с вода, после с мляко. – В началото поне.

Кейт разбърква чая и го поставя на масата, после се тръшва на един от столовете.

— В началото? – Обърканото й лице ми подсказва, че тя наистина не схваща. Може би е от махмурлука.

— Джеси ги е взимал – изтърсвам набързо, преди да мога да размисля и да задържа информацията за себе си.

Обърканото й лице се смръщва силно, преди да отпие от чая.

— Той какво?

— Взимал е хапчетата ми. Искал е да забременея.

С разширени очи и леко зинала уста Кейт оставя чашата си много внимателно.

— Той ли ти каза това?

— Да – въздъхвам. – Въпреки че вече се досещах.

— Знаела си, че той ги взима? Когато взе нови и отново ги изгуби?

— Бях разсеяна.

— Защо му е да го прави, по дяволите? И не използвахте ли никакви предпазни средства?

— Не – промърморвам възмутено и се стягам за лекция относно безгрижието. Бях доста безгрижна, но сега обвинявам Джеси за цялата дяволска ситуация не само за това, че е свивал хапчетата ми. Да, трябваше да го карам да слага презервативи, но забравях. Жалко извинение, но наистина забравях и това е, защото моят откачен мъж ме разсейва прекалено добре.

Кейт все още изглежда шокирана. Не се изненадвам, наистина е шокиращо.

— Ако си знаела през цялото време, защо не го смъмри?

— Никога нямаше да го признае, Кейт. Той е луд – заявявам, но мисля, че вероятно аз съм лудата, защото съм толкова адски тъпа.

— Но само с теб – казва Кейт.

— Да, само с мен. – Отпивам от чая си. Кейт ме наблюдава, но не казва гласно за какво мисли. Сигурно има какво да каже.

— Защо пренебрегна проблема? – пита.

Боях се от този въпрос, но го очаквах. Аз също се чудя.

— Нямам представа. – Чувствам се толкова объркана. Нямам прилично обяснение.

Кейт поклаща глава и ме кара да се чувствам по-малка.

— Не те разбирам и определено не разбирам него.

— Бил е уплашен, че ще избягам – мърморя тихо. Какво е моето извинение да съм толкова глупава?

— Ти се омъжи за него! – Кейт се смее. – Мамка му, Ава! Какво му има на този мъж? Хей, знам, че е малко луд, но…

— Малко? – присмивам се.

— Да, добре. Начинът, по който се държи с теб, винаги ми се е струвал много мил. Той толкова много те обича, тревожи се за теб и те защитава. Всички знаем, че поведението му е много повече от неразумно, но е всеизвестно, че никога не му е пукало преди. Обаче да ти краде хапчетата? Не мислех, че този мъж може да ме шокира, но този път надмина себе си.

— Така е – казвам замислено и разбърквам бавно и внимателно чая.

— Ако ти си знаела и той е знаел, че знаеш, тогава защо е голямото избухване сега?

— Може да е успял в опитите си.

Кейт се задавя с чая си.

— Бременна ли си? – Кашля.

Думите карат отново буца да застане в гърлото ми и сълзите започват да се търкалят по бузите ми, преди дори да си помисля да ги овладея. Оставям чая си на масата, покривам лице с длани… и заплаквам.

— Мамка му! Мамка му! – Столът на Кейт изчегъртва по кухненския под. Тя застава зад мен, обгърнала с ръце раменете ми, и шепти успокоително в ухото ми, сякаш съм дете, което е паднало и си е ожулило коляното. Внезапно се чувствам толкова глупава. Много, много глупава. Глупава, защото пренебрегвах подозренията си толкова дълго, глупава, защото не се сетих по-рано, и глупава, защото позволявах на Джеси да ме разсейва, за да не направя точно това – да се сетя и да разбера чудовищността на действията.

— Цикълът ми трябва да дойде утре. Знам, че няма да дойде, Джеси също го знае – подсмърчам. Кейт ме оставя и забързва към шкафа с чекмеджетата. – Не съм готова за тази промяна, Кейт, и това разстрои Джеси, и сега съм ядосана на себе си, че пренебрегвах проблема, и дори още по-бясна на него. Понякога оставям нещата да отминат, но това е контрол на изцяло ново ниво. Не мога да му позволя да го направи.

Кейт ми подава кърпичка и сяда до мен, а аз започвам да бърша носа си.

— Напълно съм съгласна – казва тя непоколебимо. Не мога да повярвам колко съм облекчена да чуя точно това. Знам, че много харесва Джеси и обикновено нищо не я вълнува, дори предизвикателните действия на съпруга ми, но това я е шокирало и съм доволна. – Какво ще правиш? – пита. – Ще го накараш да се изпоти ли?

— Ще направя аборт.

Кейт отваря широко уста от изненада. Това не помага.

— Кейт, можеш ли да си представиш как ще се държи с мен? Вече ме задушава и аз го харесвам донякъде, но ако съм бременна…

Кейт хваща брадичката си.

— Боже, Ава, ще го пратиш в лудницата.

— Това не е достатъчно добра причина – отговарям тихо. Знам какво ще му причини това, но той не е обмислил какво ще причинят неговите действия на мен. Не съм готова за това, а той не се е замислил нито веднъж как може да се почувствам аз. – Но не е само това. Имам кариера. На двайсет и шест години съм. Не искам бебе, Кейт.

— Дори не знам какво да кажа.

— Просто кажи, че постъпвам правилно!

Тя леко поклаща глава и аз поглеждам сините й очи умолително. Нуждая се да разбере.

— Добре – казва неохотно. Изобщо не мисли, че е добре, но готовността й да не ме обвинява е достатъчна за мен. Вече се чувствам достатъчно виновна, въпреки че не би трябвало. Трябва да си върна контрола, а не виждам друг начин да го направя. Не мога да имам бебе.

— Благодаря ти – прошепвам. Взимам чая си с разтреперани ръце и отпивам от него.

ОСМА ГЛАВА

Понеделник е. Будя се на разсъмване и веднага отивам в банята, за да проверя какво става с цикъла ми. Разбира се, всичко е чисто и сухо и аз сядам, за да плача тихо. Мога да изчакам няколко дни, но винаги съм била като часовник, затова само ще отлагам неизбежното. Трябва да посетя доктор Монро.

Излизам от станцията на метрото „Грийн парк” на „Пикадили” и спирам за няколко мига, за да попия лудия поток от хора в часа пик. Това ми липсва. Липсват ми хаосът в метрото и изминаването пеша на няколкото преки до офиса – трескавото вървене, избягването на сблъсъка с хора, които викат в мобилните си телефони. Всичко това, съчетано с шума на коли и автобуси, с нетърпеливото бучене на клаксони и със звънтенето на велосипедистите, предизвиква лека усмивка на лицето ми, докато не получавам смушкване в гърба и присмех, защото задържам пешеходното движение. Изтръгвам се от мечтанието си и се отправям към площад „Бъркли”.

— Добро утро, цвете! – Патрик е излязъл от кабинета си и приближава едрото си тяло към бюрото ми.

Сядам на стола и се завъртам към него.

— Добро утро! – Глупаво е, но трябва да се преструвам на весела.

Той кацва на бюрото ми, като извлича обичайния писък от претоварените плоскости, и аз се напрягам в очакване. Бюрото ще поддаде някой ден.

— Как е младата булка? – Щипва бузата ми нежно и ми намигва.

— Идеално. – Усмихвам се. Вътрешно се смея на себе си и на способността си да избирам най-неточните думи, за да опиша как се чувствам наистина. Можех да кажа добре или страхотно, но не… казах идеално. Идеално объркана, това съм аз.

— Беше чудесен прием. Благодаря.

— За нищо – отхвърлям оценката на шефа ми. – Къде са всички? – питам. Отчаяно искам да отклоня темата от моята хаотична сватба и – както изглежда – хаотичен брак.

— Сал е в архива и подрежда, а Том и Виктория трябваше вече да са тук. – Поглежда часовника си. – Ван дер Хаус – сега поглежда към мен и аз се мъча да изглеждам спокойна при споменаването на името на датския ми клиент – свърза ли се вече с теб?

— Не. – Пускам компютъра и размърдвам мишката, за да включа монитора. От мислите ми не убягва фактът, че ми е даден краен срок днес да уведомя шефа си за отмъстителната мисия на Микаел, но като се има предвид сегашното ми състояние и това, че напуснах Джеси, мисля, че моят господар засега няма да ме притиска по този въпрос. – Каза, че ще се свърже с мен, щом се върне в Англия.

— Много добре. – Патрик се размърдва върху бюрото ми. Иска ми се поне да седи неподвижно, щом ще продължава да изтезава горката мебел. – Нещо да докладваш за другите си клиенти? Семейство Кент, госпожица Куин… господин Уорд. – Усмихва се на собствената си малка шега и въпреки терзанията ми с новия ми съпруг съм благодарна, че той не се противопостави на връзката ми с Джеси… ако изобщо има връзка след следващите няколко дни.

— Всичко е супер. У семейство Кент се работи на пълни обороти, утре започваме при госпожица Куин, а господин Уорд би искал да поръчам леглата за новите стаи възможно най-скоро. Може да отнемат месеци.

Патрик се смее.

— Ава, цвете, няма нужда да наричаш съпруга си господин Уорд.

— Навик – мърморя. Мога да го нарека с много думи в момента.

— Имаш предвид онези прекрасни легла в решетъчен стил?

— Да. – Измъквам скицата от чекмеджето си и я представям на Патрик.

— Поразително – казва той просто. – Обзалагам се, че ще струват няколко хилядарки.

Поразително? Да. Скъпо? Абсурдно. Но Патрик не осъзнава ползите от тези легла в място като имението. За този голям мечок имението все още е само прекрасен провинциален хотел.

— Той може да си го… – Свивам рамене и взимам скицата, когато ми я подава.

Прибирам я доволна, когато острият пукот на цепещо се дърво раздира тишината на офиса и наблюдавам шокирана как Патрик се срива на пода с разтревожено лице. Не знам защо. Трябваше да го очаква. Скутът ми е изпълнен с парченца от бюрото и съм страшно благодарна, че краката ми не бяха под него. Щяха да са счупени.

— По дяволите! – крещи Патрик и се търкаля в трески и предмети, които украсяваха бюрото ми, включително плоския монитор. Не знам дали да скоча да му помогна, или просто да се разсмея, но напорът е по-силен от мен. В гърлото ми набъбва гръмогласен кикот и е нужна всяка частица от волята ми, за да го задържа. Това е просто прекалено смешно.

Губя битката. От устата ми изскача взрив от смях и внезапно съм парализирана от веселие. Няма никакъв шанс Патрик да се вдигне от пода без помощ, но се съмнявам, че аз ще съм от полза. Той може би тежи шест пъти повече от мен.

— Съжалявам. – Усмихвам му се и се опитвам да върна контрол върху тялото си, което се тресе от смях. – Ето. – Подавам му ръка и той се пресяга, за да я хване, но това напряга ризата му и тя се разпаря, а копчетата политат във всички посоки и шкембето на Патрик лъсва изпод отворената риза. Това не ми помага и потушеният с усилие смях се връща с пълна сила.

— Да му се не види! – ругае той, но държи здраво ръката ми. – По дяволите!

— Боже! – възкликвам и се превивам, за да не се напикая. – Патрик, добре ли си? – Знам, че е. Нямаше да се търкаля и да ругае, ако беше сериозно ранен.

— Не, по дяволите, не съм. Ще успееш ли да се овладееш и да ми помогнеш? – Дръпва ръката ми.

— Съжалявам. – Не е добре. Плача от смях и спиралата ми вероятно се стича по бузите ми. Използвам цялата си сила, за да вдигна Патрик от пода бързо и да отида в тоалетната. И когато най-накрая го изправям на крака, тичам натам. – Извини ме! – смея се. Подминавам шокираната Сал, докато прелитам покрай архива.

След като оправям лицето си и успокоявам конвулсиите на тялото си, се връщам в офиса. Том и Виктория са пристигнали, а Сал пълзи на колене и събира милиони кламери.

— Какво стана? – прошепва Виктория.

— Бюрото ми най-после се предаде – усмихвам се и с всички сили се опитвам да сдържа нов пристъп на кикот. Ако започна, няма да спра.

— Пропуснах го! – извиква Том невярващо. – Проклятие! – Окачва чантичката си на гърба на стола си. – Скъпа! Как е булката?

— Добре – отговарям.

— О, да! – обажда се Виктория. – Когато се оженя, ще имам точно такава сватба, освен че може би няма да е в се…

Стрелвам предупредително с очи моята вятърничава колежка и тя осъзнава, че почти е сгрешила, затваря уста и набързо се маха от мястото.

Коленича, за да помогна на Сал.

— Беше красиво, Ава – размишлява тя замечтано. – Късметлийка си.

Милите думи на Сали само усилват унинието ми. И тогава телефонът започва да звъни в чантата ми. Поглеждам към нея, тя стои насред хаоса от счупеното бюро. Не мога да говоря с него. Малко съм изненадана, че му отне толкова време, за да ми се обади, и още по-изненадана, че не беше много настойчив снощи. Тези неща са признак само на едно нещо. Знае, че е преминал границата. Дори не мога да си представя какво прави сега, освен че бяга безброй обиколки на „Роял Паркс”.

Сал ме поглежда с очакване, но аз само се усмихвам и продължавам да събирам кламери и да ги пускам в кутията. Чак сега започвам да се чудя защо от всички неща, които можехме да разчистваме, сме се захванали с най-дребните.

— Ще му се обадя после – казвам на Сал, докато мисля колко терапевтично е всичко това.

Щом свършваме, Сал се изправя и отива в кухнята, да прави кафе, а аз се вдигам и се отправям към кабинета на Патрик. Почуквам на вратата и пъхвам глава. Той седи на бюрото си с леко зачервено лице и реши косата си.

— Добре ли си, Патрик? – питам и прехапвам свирепо устна, докато оглеждам закопчаното му сако, което скрива закръгления корем.

— Да, да. Добре съм – пухти Патрик и пъхва гребена във вътрешния джоб на сакото си. – Мисля, че Айрин ще види в това знак, че трябва да отслабна. – Усмихва се леко и вече се чувствам по-добре за това, че му се смях. Аз също се усмихвам. – Радвам се, че направих деня ти по-весел, цвете.

— Съжалявам, но трябва да си чувал пукането всеки път щом сядаше на бюрото.

— Да, чувах. Глупав евтин боклук!

— Сигурна съм – съгласявам се със сериозно изражение. Нямаше нищо евтино в моето бюро. – Искаш ли кафе?

— Не – мърмори Патрик. – Трябва да се прибера и да се преоблека.

— Добре. – Измъквам се от кабинета му и се връщам при моята купчина дърво. Ровя, докато откривам чантата си. Намирам телефона, изчиствам пропуснатото обаждане от Джеси и набирам кабинета на лекаря си.

— Той добре ли е? – пита Том ухилен, а Виктория се присъединява.

— Добре е, но запазете безизразно изражение, когато излезе, за да отиде и да смени разпраната риза – усмихвам се.

— Копчетата са се разлетели? – Виктория се смее и се отпуска назад на стола си.

Том поглежда към Виктория и също се разсмива.

— О, по дяволите! Какво ли не бих направил, за да върна времето назад и да съм тук в този момент!

Успявам да удържа кикота си и се пъхвам в архива, където най-после се свързвам с лекарския кабинет. След като минавам през кучето пазач, което имат за рецепционистка, най-после получавам час за четири следобед.

Денят преминава доста бързо само с няколко пропуснати обаждания от моя господар. Те бяха очаквани, но това, което не беше очаквано, е липсата на настойчивост. Джеси не се обади в офиса, не се отби и не звъня цял ден. Не съм сигурна дали трябва да съм доволна от това, че сякаш е приел моята молба за пространство, или разтревожена, че това е толкова нехарактерно за него. Минали са повече от двайсет часа, откакто го видях, и ще излъжа, ако кажа, че не ми липсва, но трябва да се преборя с това. Трябва да се придържам към позицията си, а единственият начин това да стане е, като не говоря и не се виждам с него. Плашещо е какво може да направи той с мен, и то обикновено само като ме докосне, когато съм решена да удържа на своето, така че, да, ключът е в разстоянието.

Взимам чантата и ставам от временното си бюро, което по случайност е сгъваема маса, която държим в склада.

— Тръгвам си. Ще се видим утре – казвам, докато минавам покрай тримата си колеги. – Разбрала съм се с Патрик. – Не искам да казвам къде отивам, защото това несъмнено ще доведе до нови въпроси. Тайните в този офис са лукс.

Прозвучава хор от сбогувания, докато затварям вратата зад себе си, и тръгвам към метрото. „Ангел” започва, докато приближавам станцията, но оставям телефона в чантата. Там, където отивам, наистина нямам нужда да мисля за него, но е трудно, когато любимото му парче, което му напомня за мен, отеква много силно дори от дълбините на чантата ми. Спира за наносекунда, а после започва отново. Пренебрегвам го и съсредоточавам вниманието си върху приближаването на станцията.

Отскачам стреснато, когато висок мъж със зелени очи застава пред мен като стена, и от уплаха слагам ръка на гърдите, докато дишам тежко. После се вбесявам страшно.

— Какво правиш? – питам кратко.

— Ти не вдигаше телефона – сочи чантата ми. – Може би не си го чула.

Поглеждам към него и откривам обвинителен поглед. Знае адски добре, че съм го чула.

— Ти си ме следил – аз също мога да обвинявам.

— Къде отиваш? – Пристъпва по-близо, но аз отстъпвам назад. Не мога да му позволя да ме докосне. И мамка му, къде отивам?

— Клиент – изтърсвам.

— Ще те закарам.

— Казах ти, че ми трябва пространство, Джеси. – Наясно съм с пешеходците, които вървят около нас, някои пъшкат, други ни хвърлят мръсни погледи, но не ми пука за тях, нито пък на Джеси. Той просто ме гледа втренчено и е шокиращо поразителен в сив костюм и синя риза.

— Колко пространство и за колко време? Ожених се за теб в събота, а ти ме напусна в неделя. – Протяга ръка и хваща рамото ми, после я плъзга надолу, докато хваща моята ръка. Както винаги косата ми се изправя и през мен преминава тръпка.

Гледам го как наблюдава сключените ни ръце и пръстите му се сплитат с моите бавно, докато дъвче устната си. – Трудно ми е, Ава. – Поглежда втренчено към мен със зелените си очи. – Без теб наистина ми е трудно.

Сърцето ми се къса за този мъж, който стои пред мен. Стискам очи и отчаяно се боря с естествения си инстинкт да пристъпя към него и да го прегърна. Ако не получи своето чрез различни видове чукане или чрез обратно броене в стила на Джеси, той ме пречупва със сърцераздирателни думи. Нямаше да е толкова лошо, но знам, че наистина мисли всяка сричка. Отново ме парализира.

— Наистина трябва да тръгвам. – Мразя себе си, задето го оставям така. Обръщам се, като очаквам да бъда задържана, но той пуска ръката ми и аз тръгвам напред шокирана и всъщност доста разтревожена.

— Бебче, моля те! Ще направя всичко. Моля те, не ме оставяй! – умоляващият му глас ме спира и ме прорязва болка. Все още съм му бясна. – Нека поне те закарам! Не искам да се качваш на влака. Десет минути, само за това моля.

— Ще стигна по-бързо с метрото – казвам тихо сред ревящата тълпа. Обръщам се с лице към Джеси.

— Но аз искам да те закарам.

— Няма да стигнем навреме със… – Спирам, когато ми хрумва, че с шофирането на Джеси вероятно ще успеем. Вероятно той мисли същото, защото веждите му са леко вдигнати.

Не мога да му кажа къде отивам. Ще получи удар. Опитвам се да мисля бързо и трезво и намирам само една възможност. Ще го накарам да ме остави на ъгъла зад кабинета. Наблизо има жилищни сгради. Няма да забележи.

Въздъхвам.

— Къде е колата ти?

Облекчението, което се изписва на лицето му, е очевидно и това само засилва вината ми. Нямам представа защо се чувствам така. Наблюдавам го как бавно вдига ръка и поема нежно моята, после бавно ме повежда към един хотелски паркинг. Камериерът вади ключовете от кабината си и ги подава на Джеси, който ме пуска едва когато стигаме до колата и ме настанява вътре.

Излиза на „Пикадили”, като се съобразява с другите участници в движението и сменя скоростите внимателно. Стилът му на шофиране отговаря на настроението му – унило.

— Къде отивам? – пита и включва музиката. От колоните се разнася „Острови” на ХХ. Дори музиката е пасивна и мека.

Опитвам се да си спомня за някоя улица близо до кабинета на лекаря и само една ми хрумва.

— „Люксембург Гардънс” – казвам и гледам навън през прозореца.

— Добре – отговаря той тихо. Знам, че ме гледа. Би трябвало да се обърна и да го предизвикам, да го накарам да обясни по-добре, но ме обзема униние. Надявам се, че Джеси не е възприел съгласието ми като подчинение. Няма да се покоря на това. Просто трябва да стигна до кабинета без Джеси и да се справя с ужасната ситуация.

* * *

Отбива по „Люксембург Гардънс” и кара бавно по обградената с дървета улица.

— Тук става. – Посочвам вляво и той отбива. Сега се моля да не се задържи. – Благодаря – отварям вратата.

— Моля – промърморва. Знам, че ако се обърна и го погледна, ще видя зъбните колелца да се въртят с милион километра в час и загрижена бръчка на красивата му глава, затова не се обръщам. Излизам от колата. – Ще вечеряш ли с мен довечера? – пита той бързо, сякаш знае, че шансът му се изплъзва.

Въздъхвам шумно и се обръщам към колата.

— Ти поиска десет минути и аз ти ги дадох. Не каза нищо. – Оставям един мъж с отчаяно лице, излъчващо болка, и пресичам улицата, но внезапно спирам, когато ми хрумва, че няма къща на клиент, в която да изчезна. Трябва да се върна назад поне километър, а не мога да го направя, докато Джеси седи на тротоара в колата си. Отварям чантата си и се преструвам, че търся нещо, а наум се моля той да си тръгне. Ослушвам се за рев или за мъркане на двигателя и след цяла вечност най-после то достига до ушите ми. Мъркане е. Поглеждам през рамо и гледам как колата изчезва по улицата, после се отправям назад по улицата, от която дойдохме. Усещам гадене, но го отдавам на нервите. Не съм сигурна как ще подходя. След многобройните ми посещения при семейния ни лекар за нови хапчета и след лекциите, които получавах от нея всеки път, сега ме очаква въртене на шиш и още по-строг разговор за нехайството ми. Тя ще си помисли, че съм жадна за наказания. Мисля, че вероятно съм.

Записвам се и взимам списание от масата в чакалнята, после прекарвам двайсет минути, преструвайки се, че го чета. Въртя се и дърпам дрехите си в опит да се успокоя. Наистина ми се гади и състоянието ми само се влошава, когато сякаш е поличба, попадам на статия с доводи за и против прекъсването на бременността. От устните ми се откъсва безнадежден смях.

— Нещо смешно?

Замръзвам в стола си, когато ме залива познатият тембър на Джеси, а после рязко затварям списанието.

— Проследил ли си ме? – питам, напълно зашеметена, докато се обръщам към него.

— Ти си ужасна лъжкиня, бебче – отчита факта, но тихо. Прав е, не ме бива, но трябва да поработя по това, ако ще остана с този мъж. Ако остана? Наистина ли помислих това? – Ще ми кажеш ли защо си при лекаря и защо ме излъга къде отиваш? – Поставя ръка на голото ми коляно и започва бавно да прави кръгове, докато ме наблюдава напрегнато.

Хвърлям списанието обратно на масата. Не мога да избягам от този мъж.

— Просто проверка – мърморя, забила поглед към пода, и се опитвам да отстраня ръката му.

— Проверка? – тонът му се е повишил значително. Вече не е тих и успокояващ. В него се усеща гняв.

Усещам как ръката му стиска. Той не може да диктува това.

— Да.

— Не мислиш ли, че трябва да направим това заедно? – пита.

Заедно? Шокирана се обръщам към него и го гледам ядосано. Оглеждам лицето му точно както той моето и Джеси отпуска ръката си, но я плъзва нагоре по крака ми. Отстранявам я от крака си.

— Като решението, което взе, да се опиташ да ми надуеш корема? Него заедно ли го взехме?

— Не – отговаря тихо и се обръща.

Взирам се в прекрасния му профил. Нямам никакво желание да омекна и да отстъпя. Джеси показва голямо нахалство и унинието ми е прогонено напълно и заменено от предишния гняв, само че още по-голям.

— Дори не можеш да ме погледнеш, нали? Знаеш, че това, което си направил, е грешно. Моля се на Бог да не съм бременна, Джеси, защото не бих причинила гадостите, през които ме прекара ти, и на най-лошия си враг, камо ли на моето бебе.

Този път той изглежда шокиран. Очите му са присвити и косата му започва да се навлажнява на слепоочията от пот.

— Знам, че си бременна, и знам как ще бъде.

— Така ли? – Не си давам труда да спра смеха си. – И как ще бъде?

Лицето му се разнежва и кара сърцето ми да забави ударите си, когато посяга към бузата ми и нежно я погалва. Устните ми се разтварят леко и палецът му минава по долната и я дръпва.

— Перфектно – прошепва той и ме поглежда.

За кратко се гледаме втренчено, но съм изтръгната от магията му, когато извикват името ми, и бързо си спомням причината, поради която съм тук. Гневът ми също се връща. Не би било идеално. Може би за него, но за мен би било изтезание. Няма да се съглася на това. Ставам, при което той отпуска ръката от лицето ми, но за мой ужас Джеси също се изправя. О, не! Той няма да влезе с мен. Ще бъде достатъчно ужасяващо и без моя невротичен господар. Доктор Монро вероятно ще има какво да каже за решението ми за аборт, и то без да знае, че съм омъжена. Ще са нужни прекалено много обяснения. Не искам да обяснявам. Все едно, ако съм бременна, не искам Джеси да знае. Никога няма да ми позволи да махна неговото бебе, а не искам да мисля докъде би стигнал, за да ме спре. Въпреки неспособността ми да лъжа ще се опитам, когато става въпрос за нещо толкова важно. Нямам избор. Това е единственият начин.

— Да не си посмял! – изсъсквам и той се отдръпва. – Седни! – Соча стола и му хвърлям най-заплашителния си поглед, на който съм способна. Трудно е. Може да повърна всеки момент. Чувствам се ужасно и ми е много, много горещо.

За моя най-голяма изненада Джеси постъпва мъдро и се отпуска на стола внимателно. Изражението му е истински смаяно от избухването ми. Обръщам се и го оставям. Той изглежда така, сякаш е бил зашлевен по лицето. Поемам дълбоко въздух за насърчение и влизам в кабинета на лекаря.

— Ава! Радвам се да те видя. – Доктор Монро вероятно е най-милата жена, която някога съм срещала. В началото на петдесетте, с типичното леко закръгляне за средната възраст и руса коса на каре. Тя има цялото време на света за теб… обикновено. Не беше много доволна, когато се представих за трети път за замяна на загубените ми хапчета.

— И аз се радвам, докторе – отговарям нервно, докато кацвам на ръба на един стол.

Тя изглежда загрижена.

— Добре ли си? Изглеждаш зеленикава.

— Добре съм, просто малко ми се гади. Вероятно от жегата. – Повявам си с ръка. Тук е дори още по-горещо.

— Сигурна ли си? – пита тя искрено загрижена.

Усещам как брадичката ми започва да трепери и това само засилва тревогата по кръглото й лице.

— Бременна съм! – изтърсвам. – Знам, че ще ми четете конско за хапчетата, но наистина нямам нужда от това, така че, моля ви, не ме карайте да се чувствам още по-зле! Знам, че съм глупачка.

Тревогата й моментално се превръща в симпатия.

— О, Ава! – Хваща ръката ми и имам чувството, че ще се разплача още по-силно. Съчувствието й само ме кара да мисля, че съм още по-безнадеждна глупачка. – Заповядай! – Подава ми кърпичка и аз издухвам носа си шумно. – Кога трябваше да дойде цикълът ти?

— Днес – отговарям бързо.

Очите й се разширяват.

— Точно днес? – пита тя. Кимвам. – Ава, защо си толкова сигурна? Цикълът ти може да закъснее няколко дни, както може и да подрани.

— Повярвайте ми, знам – подсмърчам. Вече не отричам и се изправям срещу проблема. Емоциите ми са тотално объркани.

Тя се намръщва и бърка в чекмеджето си.

— Отнеси това в тоалетната! – казва и ми подава тест за бременност.

Едва се сдържам да я питам дали не мога да направя теста в кабинета, но осъзнавам, че тук няма тоалетна, и напускам кабинета на доктор Монро. Надзъртам в коридора към чакалнята и виждам гърба на Джеси. Все още седи на стола, но се е облегнал напред с лакти върху коленете и глава в ръцете. Не мога да понеса очевидното му отчаяние и бързо отивам в тоалетната срещу кабинета на доктор Монро.

Пет минути по-късно съм отново при нея и се взирам в теста, който е грижливо поставен на другия край на бюрото й. Тя тупка по клавиатурата си, докато аз неистово тупкам с крак по пода. Сдържам дъха си, когато тя посяга и взима теста, поглежда го за кратко и обръща очи към мен.

— Положителен – казва просто и го задържа, за да го видя. Знаех, че ще е положителен, но потвърждението го прави още по-реално и също така разпалва болката и лудостта, които ме доведоха до този етап от живота ми.

Но, изглежда, не мога да плача.

— Искам прекъсване на бременността – казвам ясно и поглеждам доктор Монро право в очите. – Можете ли да се погрижите?

Наблюдавам как тя видимо хлътва в стола си.

— Ава, разбира се, решението е твое, но моя работа е да ти покажа възможностите.

— Които са?

— Осиновяване, подкрепа. Има много самотни майки, които се справят добре, а с подкрепата на родителите ти съм сигурна, че ще получиш добри грижи.

Присвивам се.

— Искам прекъсване – повтарям, пренебрегвайки съвета и искреността й. Но тя е абсолютно права. Моите родители биха се грижили за мен… ако бях сама. Но не съм. Омъжена съм.

— Да – въздъхва тя. – Добре, ще трябва да направим ултразвук, за да знаем какво е положението – започва отново да чука по клавиатурата, а аз седя и се чувствам глупаво. – Предписвам ти още хапчета, за да си сигурна, че ще се предпазваш, след като се оправиш. В болницата ще ти дадат достатъчно информация относно грижите след това и страничните ефекти.

— Благодаря – мърморя и взимам рецептата. Тя не я пуска веднага и поглеждам към нея.

— Знаеш къде съм, Ава? – Гледа ме въпросително, очевидно се съмнява в решението ми, но й се усмихвам, за да потвърдя, че наистина съм добре и че взимам правилното решение.

— Благодаря – казвам отново, защото не знам какво друго да кажа.

— Грижи се за себе си, Ава!

Напускам кабинета й и се подпирам на стената отвън. Внезапно се чувствам още по-зле.

— Ава! Какво има? – Джеси е до мен за миг, а гласът му е изпълнен с паника. Прикляква пред мен, за да се изравни с очите ми. – Боже, Ава!

По челото ми избива пот и устата ми се пълни със слюнка. Знам, че ще повърна. Стрелкам се по коридора и нахлувам в тоалетната, после изхвърлям съдържанието на стомаха си в първата кабинка, която намирам. Прегръщам седалката и пренебрегвам импулса да си измия ръцете веднага. Джеси маха косата от лицето ми и голямата му топла длан нежно прави кръгове по гърба ми, докато аз се напъвам.

— Добре с… – стомахът ми се свива отново и аз изкарвам още една партида. Свивам се и се отпускам пред тоалетната, положила глава на ръката си. Защо го наричат сутрешно гадене, когато те напада произволно през целия ден? Чувам вратата да се отваря.

— Скъпа, да ти донеса ли вода? – пита доктор Монро. Ако имах силите, щях да се тревожа, че е заварила Джеси с мен в тоалетната.

— Да, моля – отговаря той.

Чувам как вратата отново се затваря. Джеси кляка зад мен и обгръща гърба ми.

— Свърши ли? – пита тихо.

— Не знам. – Все още ми се гади.

— Добре, можем да останем. Добре ли си?

— Добре съм – казвам надменно.

Джеси не казва нищо. Взима водата от доктор Монро, когато тя се връща, и я уверява, че съм в добри ръце. Не се съмнявам в него. Винаги се чувствам в безопасност в ръцете му. Ако не беше толкова потаен и коварен, щеше да е идеален. Ние щяхме да сме идеални.

Остава клекнал зад мен, държи косата ми назад и ми предлага по малко вода, докато се съвземам.

— Добре съм – уверявам го, докато бърша устата си с кърпичка. Знам, че повече няма да повръщам. Чувствам се празна.

— Ето. – Вдига ме на крака и оправя косата ми на гърба. – Искаш ли още вода?

Взимам чашата от него и отивам до мивката, за да си измия ръцете. Отпивам, изплаквам и изплювам в опит да почистя устата си. Поглеждам в огледалото и виждам, че Джеси стои зад мен. Изглежда разтревожен. Избърсвам бузите си и разрошвам косата си.

— Нека те заведа у дома! – казва той и застава още по-близо.

— Джеси, добре съм. Наистина.

Вдига ръка и погалва бузата ми.

— Позволи ми да се грижа за теб!

Внезапно отбелязвам, че желанието му е аз да се нуждая от него. Чувства се безполезен, а отсъствието ми, откакто го напуснах, вероятно влошава нещата. Мога ли да съм толкова зла и да му откажа това?

— Добре съм – отстъпвам назад и взимам чантата от мястото, където я захвърлих.

— Не си добре, Ава.

— Нещо не ми е понесло, това е. – Ръката ми трепка до тялото ми.

— За Бога, жено! Ти си в кабинета на лекаря, така че не ми казвай, че си добре! – Прокарва ръце през косата си объркан и говори високо.

— Не съм бременна – изтърсвам бързо, внезапно се замислям ужасена, че може да не ме иска, ако не съм забременяла. Сърцето ми се свива болезнено в гърдите. Отново ми се гади.

— Какво? – Застава бързо пред мен, по очите му личи, че е шокиран, а тялото му потръпва. Наистина иска това бебе.

Боря се с естествения си рефлекс, като се опитвам отчаяно да задържа ръцете си отстрани до тялото.

— Беше потвърдено, Джеси.

— Тогава защо повръщаш навсякъде?

— Някакъв вирус. – Обяснението ми не е достатъчно, но съдейки по опустошеното му изражение, той ми вярва. – Ти се провали. Цикълът ми дойде.

Не знае какво да каже. Очите му се стрелкат из помещението и той още потрепва. Страхът ми се засилва от реакцията му към лъжата ми. Чувствам се объркана, изтощена и с разбито сърце. Няма бебе е равнозначно на няма Джеси. Вече всичко е ясно.

— Не съм щастлив. Ще те заведа у дома, където мога да те държа под око – поема ръката ми, но аз я издърпвам, моментално наежена от коментара му. Не е щастлив ли? Иска да ме държи под око? Какво? За да провери дали кървя?

— Никога не си щастлив с мен – поглеждам го право в очите. – Винаги правя нещо, което те ядосва. Замислял ли си се, че може би ще си по-малко нещастлив без мен?

— Не! – изглежда ужасен. – Тревожа се, това е.

— Ами, недей! Добре съм – сопвам се и излизам от тоалетната напълно замаяна.

Излизам от приемната и влизам в аптеката отсреща. Подавам рецептата през гишето, после сядам в един стол и гледам как Джеси крачи напред-назад с ръце в джобовете на панталоните. Обръщам се напред и забелязвам, че аптекарят ми хвърля погледи. Едва тогава осъзнавам, че вероятно смята, че ям хапчетата си. Изкушението да обясня почти ме кара да стана и да приближа гишето, но аптекарят ме вика и аз приближавам, за да взема хартиения плик от него.

— Благодаря – усмихвам се и бързам да изляза, но просто се изправям пред моя мрачен мъж отвън.

— Какво е това? – Очите му са приковани към плика.

— Резервни хапчета – съскам в лицето му. – След като не съм бременна, бих искала да си остана така.

Раменете му увисват и главата му се отпуска. Боря се с всепоглъщащата вина, която ме обзема, щом виждам как реагира на новината, но трябва да я пренебрегна. Заобикалям го и тръгвам напред. Краката ми леко треперят и сърцето ми тупти безмилостно в гърдите ми.

— Няма да се върнеш у дома, нали? – извиква той след мен.

Преглъщам буцата в гърлото си и продължавам напред. Не, няма да се върна, но планът беше само за пет дни, за да не ме хване в лъжа и да се тревожа за болницата, когато получа час. Но думите му носят безвъзвратност и още по-тревожното е, че той не настоява да остана с него. Ако премахна бебето от живота си, очевидно ще премахна и Джеси. Тази мисъл завладява емоциите ми. Живот без Джеси?

Вървя срещу вятъра, а лицето ми е мокро от сълзи.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Чувството на празнота беше неизбежно. Чувството на пустота и нещастие беше неизбежно. Но съкрушителната вина, която ме поглъща, не беше очаквана. Борих се с пристъпите й, когато Джеси беше пред мен с победен вид, но сега съм погълната от вината. И съм бясна, че се чувствам така. Липсата на желание да си уредя час за ултразвук също ме плаши.

Петък е. Ден номер четири без Джеси. Седмицата ми беше абсолютно мъчение и знам, че няма да стане по-добре. Сърцето ми бавно се пропуква, а пукнатината се увеличава с всеки изминал ден и накрая вероятно ще спре да бие. Вече съм близо. Но най-много боли от липсата на контакт. Чудя се дали Джеси не се дави във водка, което също така значи, че вероятно е и с жени. Скачам от бюрото и изтичвам до тоалетната. Повръщам веднага, но не мисля, че е от сутрешното гадене или изобщо от дневното гадене. Това е скръб.

— Ава, трябва да се прибереш. Не си добре цяла седмица – разтревоженият глас на Сали долита през вратата на кабинката. Надигам се с въздишка и пускам водата, после излизам, за да наплискам лицето си и да измия ръцете си.

— Глупавият вирус ме повали – мърморя. Поглеждам към Сал и се възхищавам на сивата тясна пола и черната блуза. Сал наистина се е преобразила. Развлечените широки поли и ризи с висока яка са далечен спомен. Не съм питала, но с това ново облекло допускам, че срещите се осъществяват. – Все още ли се виждаш с онзи от интернет? – питам. Щях да го назова по име, но нямам представа как се казва.

— Мик ли? – изкикотва се. – Да.

— Добре ли върви? – Обръщам се и се облягам на мивката. Гледам как Сал започва да забърсва полата си, после приглажда вдигнатата високо конска опашка.

— Да! – изписква тя, от което подскачам. – Той наистина е съвършен, Ава.

Усмихвам се.

— С какво се занимава?

— О, с някакви професионални глупости. Не се преструвам, че разбирам.

Смея се.

— Добре. – Щях да й кажа „да бъде себе си”, но мисля, че е малко късно за това. Тя определено вече не е старата Сал. Чувам, че телефонът ми звъни от новото бюро. – Извини ме, Сал! – Оставям я пред огледалото да освежава червеното си червило.

Приближавам новото си бюро в Г-образна форма. Пренебрегвам дълбоко вкорененото разочарование, че не чувам „Ангел”, но не мога да пренебрегна раздразнението, когато виждам, че се обажда Рут Куин – моята досадна, но заразно ентусиазирана клиентка, с която съм прекарала прекалено много време тази седмица.

— Здравей, Рут!

— Ава, все още звучиш ужасно.

Знам, а вероятно и изглеждам ужасно.

— Чувствам се много по-добре, Рут.

Защото току-що изпразних стомаха си отново.

— Добре. Може ли да уредим среща? – Вече не изглежда толкова загрижена за мен.

— Проблем ли има? – питам и се надявам да няма. Опитвам се да движа този проект възможно най-гладко, защото, въпреки че Рут изглежда достатъчно приятна, предричам, че е труден клиент, ако нещата не вървят по начина, по който тя иска.

— Няма проблем. Просто искам да изясним няколко детайла.

— Можем да го направим по телефона – предлагам.

— Предпочитам да те видя – уведомява ме. Хлътвам в стола. Разбира се. Винаги предпочита да ме види. Финалната й фактура ще бъде астрономична. Един час тук, два часа там и тя ще похарчи повече пари за моето време, отколкото за същинската работа. – Днес – добавя.

Хлътвам още повече със звучен стон. Няма да завърша гадната си седмица с Рут Куин. На практика я започнах с Рут във вторник и имах антракт в средата на седмицата в сряда. Няма да завърша седмицата си с Рут Куин. Все едно, три следобед е. Тя да не мисли, че е единственият ми клиент? Не бих имала нищо против, но тя прекарва десет минути в разяснение на това, което вече е било обяснено, после един час ме налива с чай и с опити да ме убеди да изляза с нея за питие.

— Рут, наистина не мога днес.

— Не можеш ли? – звучи ядосана.

— Понеделник? – Защо казах това? Отново ще започна седмицата си с Рут Куин.

— Понеделник. Да, ще го направим в понеделник. В единайсет става ли?

— Мога в единайсет – отварям бележника и я записвам.

— Прекрасно! – отново е веселата Рут. – Планирала ли си нещо приятно за уикенда?

Спирам да пиша, внезапно се чувствам много неудобно. Не съм планирала нищо

приятно за уикенда, освен да лекувам разбитото си сърце, но преди да обмисля какво да кажа, направо го изтърсвам.

— Не, нищо особено.

— Така ли? Аз също. – Отново ще го направи. Знам си. – Трябва да излезем за по питие.

Подпирам чело на бюрото ми. Тя или не може, или не иска да схване намека. Вдигам натежалата си глава.

— Всъщност, Рут, казах нищо особено, но ще посетя родителите си в Корнуол. Нищо особено наистина. Не е забавно.

Тя се смее.

— Гледай родителите ти да не те чуят!

Насилвам се да се засмея с нея.

— Няма.

— Е, приятен уикенд в правене на нищо особено с родителите ти и ще се видим в понеделник.

— Благодаря, Рут. – Затварям и поглеждам часовника. Още един час и мога да избягам.

* * *

Завличам изтощеното си тяло по стълбите до апартамента на Кейт и се отправям към кухнята. Отварям вратата на хладилника и пред мен се изправя бутилка вино. Просто я гледам втренчено. Не знам колко време, но очите ми са залепнали за проклетото нещо. Нужен е звукът от един познат глас, за да откъсна очи. Обръщам се и виждам Кейт, но не нейният глас привлече вниманието ми. Влиза Дан. И двамата изглеждат виновни като греха.

— Какво става? – питам и тръшвам вратата на хладилника. Кейт трепва, но мълчи. Но брат ми не мълчи.

— Не е твоя работа – напада той, плъзва ръка около кръста на Кейт и целува бузата й. За първи път говоря с него от сватбата ми и това не прилича на щастливо събиране. Той ми се мръщи. – Може би аз трябва да попитам какво става. Защо си тук?

Замръзвам на място и стрелвам с поглед Кейт. Улавям много леко поклащане на глава. Не му е казала.

— Просто наминах след работа. – Поглеждам отново към Дан. – Кога се връщаш в Австралия?

— Не знам – свива рамене и отхвърля бързо въпроса ми. – Тръгвам си.

— Довиждане! – изплювам. Обръщам се и отново отварям хладилника, за да грабна бутилката вино. Не би трябвало да се случва, предвид сегашното ми положение, но не мога да не се намеся в това. Кейт си търси белята, а аз все по-малко харесвам брат си с всеки изминал ден. Никога не съм мислила, че ще се радвам да видя гърба му. Не се сбогувам и съсредоточавам вниманието си да налея голяма чаша вино.

По времето, когато съм изпила половината, чувам стъпки надолу по стълбите и се обръщам към глупавата си червенокоса приятелка.

— Да не си се побъркала? – Махвам с чашата вино към нея.

— Вероятно – мърмори тя. Настанява се на един стол и ми дава знак да й налея вино. – Как се чувстваш?

— Добре! – Грабвам още една чаша и наливам вино, после й подавам питието през масата. – Наистина се забъркваш в голяма каша.

Кейт се мръщи и сърба бързо.

— Ава, защо не направим оценка на ситуацията? Ти си тази, която е омъжена от по-малко от седмица, напуснала е съпруга си и е с надут корем.

Присвивам се от грубостта й, а тя оглежда чашата, която стискам. Моментално минавам в защита.

— Едва на няколко седмици съм. Някои жени не откриват преди третия месец – опитвам се да задуша вината, която ври в стомаха ми.

Кейт става, покатерва се на плота и пали цигара.

— Няколко питиета няма да ти навредят, не че има значение – казва. Отваря прозореца и подпира ръка на перваза.

— Какво няма значение? – Мръщя се и отпивам по-неохотно.

— Е, ще се отървеш от него, нали? – Повдига бледите си вежди към мен.

Безчувствените думи пробождат съвестта ми, но това не ме спира да отпия още вино.

— Да – прошепвам и потъвам в един стол. Мислите ми се залутват нанякъде.

— Така! – агресивният тон на Кейт ме изтръгва от мечтанието ми. – Излизаме.

— Така ли? – изтърсвам. Това е последното, което искам да правя.

— Да. Няма да ти позволя повече да си унила. Той обади ли се? – Дръпва от цигарата и ме поглежда с очакване.

Иска ми се да мога да кажа „да”.

— Не.

Свива устни и знам, че тя също го смята за странно.

— Изкъпи се! Излизаме за едно питие на спокойствие, но не много. – Поглежда чашата ми. – Не че има значение, предполагам.

— И аз така мисля – поклащам глава. Незаинтересованите й думи ме ядат отвътре. Кейт въздъхва и мята фаса през прозореца, после го затваря и слиза долу.

— Хайде, Ава! Не сме излизали заедно от седмици. По едно питие в рамките на разумното и лек разговор, не за Джеси, за Сам или за Дан. Просто като едно време, преди всички тези мъже да застанат между нас – под „едно време” има предвид след Мат и преди Джеси. Наистина добре се смяхме в тези четири седмици, преди господарят на секс имението да нахлуе в живота ми и да го обърне с краката нагоре.

— Добре – съгласявам се и ставам от масата. – Права си. Единственото, което постигам тук, е да се задръствам със скапани мисли. Ще се приготвя.

— Супер!

— Благодаря ти, че не си казала на Дан защо съм тук.

Усмихва се и заедно излизаме от кухнята, за да се приготвим за едно питие на спокойствие и лек разговор.

* * *

Той непрестанно е в мислите ми и се опитвам с всички сили да го забравя, но когато влизаме в „Барок” и първият човек, когото виждам, е Джей – портиерът, се отказвам. Той ми се намръщва, докато минавам покрай него, и спира разговора с другия пазач, но аз продължавам към бара, без да кажа и дума на очевидно любопитния мъж с бръсната глава.

— Вино? – пита Кейт, докато си пробива път към бара между двама други клиенти.

— Да, моля. – Оглеждам любимото ни заведение и веднага забелязвам Том и Виктория. Дори не се чувствам зле, задето съм разочарована, че са тук. Потупвам Кейт по рамото и тя леко обръща глава. – Знаеше ли, че ще бъдат тук? – питам.

— Кои?

Кимвам в посока на моя гей приятел и моята нахакана, понякога малко глупава колежка, които танцуват. Те нямат представа какво става в живота ми.

— Барби и Кен – отбелязвам хапливо. По извъртането на очите на Кейт познавам, че не е знаела.

— Страхотна рокля! – припява Том и приглажда корема ми.

Поглеждам надолу към тясната черна жарсена рокля, която заех от Кейт.

— Благодаря! – Взимам чашата, която Кейт ми подава през рамо. – Добре ли си? – питам Виктория.

Тя разрошва косата си и я премята през рамо.

— Удивително.

О? Не добре или страхотно, а удивително?

— Това добре ли е? – питам и ми се иска да можеше да прехвърли малко от това удивително към мен.

— Да, това е добре – кикоти се тя.

— Отново е влюбена. – Том смушква Виктория отстрани, което кара красивата блондинка да се намръщи.

— Не съм и това е интересно казано от мъжката курва тук.

Том изглежда искрено шокиран и за първи път от дни се смея. Чувствам се добре. Кейт идва при нас и поради липса на свободни маси стоим близо до бара и си бъбрим. Джеси все още е в ума ми, разбира се, но моята мила най-добра приятелка доста добре се справя да ме разсейва.

Докато вдигам поглед и го виждам.

Сърцето ми не затуптява бързо… спира. Не съм го виждала от понеделник и ако това изобщо е възможно, той изглежда още по-смайващо от всякога. Веднага се сещам, че Джей му се е обадил, и също така знам, че вероятно ще бъда извлечена от бара. Това обаче не ме спира да го огледам бавно от обутите му в дънки крака, нагоре по бялата тениска, по врата и накрая – лицето му. Аз не съм на себе си от удоволствие да го видя дори когато съм му бясна. Джеси не изглежда ядосан и не изглежда така, сякаш е пил. Изглежда свеж, здрав и поразителен както винаги. И всяка друга жена в бара мисли същото. Забелязали са спиращия дъха мъж, който крачи през бара, някои дори го следват. Той ускорява крачка. Бляскащите му зелени очи спират за кратко върху мен и сърцето ми отново забива… много, много бързо. Лицето му е безизразно, докато минава близо до мен и дори не отбелязва присъствието ми, а после продължава към бара с вихър от жени след него.

Съсипана съм. Трескаво мисля и търся всякакви обяснения за тихото му отсъствие през последните четири дни – къде е бил и какво е правил. Определено не скърби за загубата. Изглежда арогантен, самоуверен и отвратително красив – точно както в деня, когато го срещнах. Тези черти са ми познати, но точно сега всички сякаш са подсилени. Знае какъв ефект има върху мен и върху всички останали жени, които точат лиги след него.

Връхлитат ме несигурност и бясна ревност. Все още го гледам втренчено и наблюдавам как щурмува жените, които го обграждат, с шибаното лице и ги кара да се разтапят на място.

О, да, ето го моя съпруг, който изглежда така, сякаш току-що се е приземил от планетата Перфектност. Присвивам очи, докато гледам една чернокоса жена с червена рокля да гали ръката му и буквално трябва да се спра, за да не я отстраня физически. Но аз го напуснах, въпреки че той явно не е толкова разтревожен. Смея се на себе си. Нуждае се от мен ли? Определено не изглежда така.

Осъзнавам мълчанието в нашата група, затова откъсвам очи от копелето, което е мой съпруг, и виждам, че Кейт ме наблюдава внимателно, Том също точи лиги заедно с другите уличници, а Виктория тътри нелепите си токчета по пода в неловко мълчание. Поклащам глава леко усмихната и отпивам мощно от виното, което досега близвах внимателно. Хвърлям поглед набързо в неговата посока. Той знае, че го наблюдавам. Ако иска да играе игри, тогава съм готова и не планирам да се примиря с нещо по-малко от златото.

— Да танцуваме! – Обръщам остатъка от виното и тръшвам чашата на бара, а след това си проправям път през малката тълпа, докато се озовавам на дансинга. Обръщам се и откривам, че тримата ми верни приятели са се присъединили към мен.

Кейт изглежда нервна. Опитвам се да грабна виното й, но тя го измъква.

— Не бъди глупава, Ава! – предупреждава ме сериозно. – Знам, че все още си бременна.

Опитвам се да стъкмя някаква фраза, за да възразя, но нищо не ми хрумва, затова в изблик на пълна глупост се обръщам и отивам до бара. Знам, че той ме гледа, знам, че и Кейт ме гледа, но това не ме спира да поръчам и да обърна още една чаша вино на една глътка, после се връщам на дансинга.

— Какво се опитваш да докажеш? – крещи ми Кейт. – Защото, ако е, че си абсолютна тъпачка, успяваш. – Думите й вероятно щяха да ме засегнат, ако алкохолът не се беше намесил. Не ми пука.

Вниманието ми е откъснато от ядосаната ми приятелка от писъка на Том. Очите му святкат, тъй като диджеят е пуснал „Пребит до смърт” на Роб Ди. Том се хвърля към мен.

— Дай ми свирка, натъпчи ме в тесни панталони и ме качи на подиума! Ибиса!

Изключвам разума си, забравям всякакви мисли за моя вбесяващ мъж и оставям

музиката да ме поеме. Движа тялото си в ритъм с парчето, вдигам ръце над главата ми и очите ми се затварят. Аз съм в мой собствен свят. Усещам единствено силната музика и аз съм в центъра й.

Изгубена съм.

Вцепенена.

Тихо опустошена.

Но той е близо.

Усещам го. Подушвам свежия аромат на вода да приближава, а после идва докосването му. Ръцете ми бавно падат надолу, когато усещам дланта му да се плъзга по корема ми. Слабините му се притискат към дупето ми и горещият му дъх е в ухото ми. Обгърната съм от него. Трябва да го отблъсна, но не мога. Празният ми ум остава празен и започвам да се движа заедно с Джеси, докато той целува шията ми и твърдият му член се притиска в гърба ми. Безсилна съм да спра главата си, която се накланя леко настрани, за да му осигури по-добър достъп. Шията ми е изопната, което ме прави хиперчувствителна за твърдия му език, който проследява вената, докато стига до ухото ми. Дъхът му е горещ, контролиран. Не мога да спра. Простенвам и се притискам назад, по-близо до него.

Музиката изглежда става по-силна, а той ме държи по-здраво и преди да мога да отворя очи, ме издърпва от дансинга. Бих могла да се опитам да го спра, но не го правя. Следвам го, докато стигаме коридора за тоалетните. Всичко около мен изглежда на каданс, докато аз съм съсредоточена само върху широкия му гръб пред мен. Когато приближаваме края на коридора, аз поглеждам назад и виждам, че Джей ни наблюдава. Джеси се обръща и му кимва, после отваря вратата на тоалетната за инвалиди и ме бутва вътре. Затваря бързо и заключва за секунда, после ме притиска до стената с тялото си. Музиката е по-силна и поглеждам нагоре. Виждам вградени в тавана колони, но той придърпва лицето ми надолу. Погледите ни се срещат. Зелените му очи са потъмнели, а устните му са леко разтворени. Задъхвам се, когато хваща китките ми, вдига ги нагоре и ги приковава от двете страни на главата ми. Навежда се, хваща със зъби долната ми устна и я дръпва. Изгубила съм контрол върху реакциите на тялото си. Коремът ми гори и пулсирането вътре в мен отива право в сърцевината ми. Отчаяно го желая, но позицията на ръцете ми и на твърдото му тяло, притиснато в моето, ми пречат да мърдам нещо освен главата си, затова се опитвам да го достигна с устни, но той се отдръпва. Ще бъде при неговите условия. Подозренията ми са потвърдени, когато устните му застават само на милиметри от моите. Горещият му ментов дъх гали лицето ми, но тогава той се отдръпва. Дразни ме. Очаквам да попита дали го желая и съм повече от готова да изтърся отговора.

Дрезгавият ми глас се пречупва.

— Целуни ме! – умолявам и го осъзнавам, но на него не му пука. Искам го и имам нужда да е върху мен.

Лицето му е напълно безизразно, докато стиска китките ми и усилва натиска на тялото си върху моето. Зелените му очи ме пронизват. Бавно приближава лицето си напред и гъделичка устните ми със своите. Стена и се опитвам да ги заловя, но той отново се отдръпва, все още с безизразно лице и напълно овладян. Но не и аз. Аз ще се побъркам от желание.

— Целуни ме! – настоявам дрезгаво.

Той не обръща внимание на думите ми, а премества едната ми ръка при другата и ги обхваща с една ръка. С другата се пресяга надолу, поставя върха на пръста си върху коляното ми и бавно, леко започва болезнено мъчително да го прокарва нагоре по бедрото ми, по хълбока, по ребрата и нагоре, нагоре, докато обгръща изцяло врата ми. Палецът му е върху ямката на шията ми, а пръстите му са на тила ми. Пулсът ми се ускорява. Сърцето ми препуска диво в гърдите ми, а коленете ми могат да откажат всеки момент. И през цялото време прогаря дупки в мен с очите си. Мога да крещя от безсилие, което несъмнено е неговият план. Отново се навеждам напред, но той се измъква от устните ми. Спира се на гърдите ми, като с брадичка избутва роклята ми надолу и сключва устни върху гърдата ми. Подновява белега си.

Отпускам глава назад на стената и затварям очи от безнадеждност. Неспирното жужене между бедрата ми е мъчително и се страхувам, че той ще ме остави така. Правил го е повече от веднъж. Прегазва ме. Няма право, но няма да сложа край на това. Копнея за докосването му и след като е започнал, не искам да спира.

С толкова силна музика около нас човек би помислил, че звуците ми ще бъдат удавени, но не са. Трескавото ми дишане е хрипливо и пронизително. Но дишането на Джеси е бавно, плитко и контролирано. Владее се напълно и е спокоен и има тактика. Знае какво прави.

Готова съм да крещя от безсилие, но той ме обръща и ме притиска отново към стената. Тялото ми се блъска грубо в плочките. Обръщам лице и полагам горещата си буза върху хладната стена. Джеси вдига коляно и разделя бедрата ми. Хваща ръцете ми и ги поставя с длани към лъскавата повърхност. Няма нужда да ми казва с думи да ги задържа там. По твърдото прибутване и бавното отдръпване на неговите ръце разбирам какво се очаква от мен. И по устните му, притиснати към ухото ми. Когато поставя длани от външната страна на бедрата ми и хваща ръба на роклята, дишането ми става още по-накъсано и започвам да треперя. Джеси бавно вдига роклята до кръста ми и чувам отварянето на ципа на дънките му. Нетърпелива съм и избутвам задника си назад подканващо само за да получа шляпване по дупето. Парването по голата ми кожа предизвиква вик.

— Мамка му! – пъшкам, с което си изкарвам още едно бързо шляпване. – Джеси! – Обръщам лице към стената и полагам чело на плочките. Горещият ми дъх образува пара по лъскавата черна повърхност. Колко дълго ще продължи с това? Колко дълго ще ме кара да страдам? Но тогава тазът ми е придърпан назад, бикините ми са дръпнати встрани и той се забива в мен. Изкрещявам от шокиращото бързо нашествие, но той мълчи, дори не диша тежко, не трепери. Бавно се отдръпва, задържа се неподвижен за миг, после отново нахлува мощно напред. Стомахът ми се усуква, главата ми се върти и челото ми се удря по плочките. Не знам как да постъпя. Джеси отново се забива в мен силно и бързо и аз изкрещявам, но звукът е заглушен от музиката. Джеси бавно вади члена си и едната му ръка напуска хълбока ми, плъзга се нагоре по тялото ми и хваща тила ми. Извръща главата ми настрани и устните му откриват моите. Стена, приела твърдата му уста и възхитена от интимността. Не получавам достатъчно – само малко напомняне какво пропускам, преди да ме остави да копнея за още.

Задържа се неподвижен няколко секунди, после премества крака и се отдръпва, след което се разделя със самоконтрола си. Дръпва ме назад, за да го посрещна отново и отново. Всеки силен наказателен удар ми помага да постигна основната си цел. Детонация. И точно когато мисля, че съм я достигнала, той измъква члена си, обръщаме и ме повдига, за да го възседна. Навлиза отново в мен и ръцете ми обгръщат врата му. Джеси щурмува напред и моят кипящ оргазъм отново е на път. Отмятам глава назад и топлотата на устата му е точно на шията ми. Той ме хапе, смуче и ближе. Започвам да треперя, докато пулсациите, заливащи цялото ми тяло, се събират в едно и намират изхода си на върха на клитора ми. Изкрещявам, дори преди да съм свършила, но тогава напрежението достига връхната си точка и ме запраща в бездната на опияняващо удоволствие. Разбивам се на парчета и крещя още по-силно. Знам, че Джеси също е свършил, въпреки че не издава и звук. Изправям глава и откривам покрито с пот лице, блеснали зелени очи и лице, все още без емоции и без промяна. Това напълно ме обърква. Премествам ръце в косата му и го дръпвам напред, но той не поддава. Вместо това избутва краката ми от тялото си. Стъпвам на пода и се задържам почти стабилно, като се подпирам на стената, докато го гледам. Той плъзга ръка в бикините ми, събира влагата и прокарва длан по гърдите ми, след това избърсва чело, закопчава панталоните си, обръща се и излиза.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Стоя зашеметена в мълчание. Музиката, която ме бомбардира, внезапно става непоносима. Изправям се и правя всичко по силите си, за да оправя раздърпания си вид. Не е добре. Шокирана съм. Той не ми каза и една дума, откакто ме намери на дансинга до напускането на тоалетната за инвалиди, където току-що ме изчука. Не правихме любов, нито дори див секс. Той просто изчука жена си, сякаш съм някоя повлекана, която е хванал в бар. Засегната съм. Моята несигурност е дори по-голяма от преди. Какво да правя сега?

Подскачам, когато вратата се отваря и Кейт нахлува вътре.

— Ето те! Тръгваме си.

— Защо?

Тя изглежда паникьосана.

— Сам е тук.

Това ли е всичко?

— Можеш да се справиш с това, нали?

— И брат ти – добавя сухо.

— О…

— Да, о! Хайде! – Сграбчва ръката ми и ме издърпва от тоалетната. – Къде е Джеси? – пита, докато минаваме входа на бара.

Поглеждам наоколо и го виждам да стои на бара – чаша с прозрачна течност в едната ръка, а в другата… женски задник.

Причернява ми.

Издърпвам ръката си от Кейт и тръгвам към моя шибан съпруг.

— Ава! Трябва да си тръгваме! – вика по мен Кейт.

Пренебрегвам я и разбутвам тълпата по пътя си. Джеси поглежда и ме забелязва, но очите му не се разширяват. Не изглежда виновен, нито притеснен, че е бил хванат. И защо? Знае, че съм тук, защото преди минути ме изчука и ме маркира в тоалетната. Зървам Сам, който изглежда по-уплашен от решителното ми приближаване, отколкото Джеси.

Първото, което правя, щом стигам до Джеси, е да грабна чашата от ръката му и да я обърна. Вода е. Пускам я на пода и звукът от счупеното стъкло едва надвива рева на музиката и на тълпата. После се обръщам към жената, която е сложила ръка върху стегнатия задник на моя невротичен господар.

— Чупка! – крещя в лицето й и махам ръката й от Джеси. Няма нужда да повтарям, защото и тя мъдро е махнала ръката на Джеси от задника си. Очите на жената се разширяват и тя предпазливо се оттегля. Това вероятно е най-разумното й действие. Чувствам се готова на убийство. – Какво правиш, мамка му? – крещя по него.

Той бавно вдига вежди и в ъгълчетата на устните му се появява самодоволна усмивка. Това е първата емоционална реакция, която виждам у него, откакто е влязъл в бара. Но не казва нищо.

— Отговори ми!

Поклаща глава, обръща се към бара и дава знак на бармана да приближи. О, той си го изпроси. Обръщам се и виждам тримата си приятели плюс Сам, Дрю и брат ми – всички стоят мълчаливи и шокирани. Аз самата съм шокирана, но далеч не съм мълчалива.

— Мърдай! – крещя и ги избутвам от пътя си, за да мина, закрачила решително към дансинга. Не ми отнема много време да намеря това, което търся. Получавам много предложения, когато дръпвам нагоре ръба на роклята си, но няма да го направя с когото и да било. Нужни са ми няколко секунди, за да огледам, и се спирам на един висок, тъмнокос мъж със сини очи – секси мъж. Не си давам време да мисля за отхвърляне. Отивам право при него, оставям го да ме изпие с очи за няколко мига, после обгръщам с ръка врата му и приближавам. Той приема с готовност, пъхва език в устата ми, без да се бави, и плъзва ръка около кръста ми. Презирам се за това, че го харесвам, но се оставям да ме понесе в неговия ритъм, докато внезапно нещо става.

Отварям очи и виждам, че непознатият мъж се мръщи на Джеси.

— Какво, по дяволите? – вика той невярващо, на което Джеси отговаря, като отдръпва юмрук и удря горкия човек право в лицето… силно. Гледам с ужас как му разбива носа и кръвта му шурва навсякъде. Но това не го спира. Той отвръща на Джеси и го събаря на пода. Летят юмруци, стискат се гърла и всички се преместват назад, за да осигурят на двамата едри мъже място да се бият.

— Ава, какво си мислеше, по дяволите? – гневният глас на Сам пронизва ушите ми и вдигам очи, за да открия обвинителен поглед. Не знам какво съм мислила. Не мисля, че изобщо съм мислила.

Следвам погледа на Сам до пода точно когато Джеси е ударен с юмрук в челюстта. Трепвам.

— Сам, моля те, спри ги! – Виждам единствено, че бялата риза на Джеси е оцапана в червено, а лицето на другия мъж е осакатено и носът му явно е счупен.

— Да не си полудяла? – смее се Сам.

Готова съм да започна да се моля, когато Джеси става на крака и вдига другия мъж. Приковава го към една колона, след това вдига коляно и удря силно в ребрата. Мъжът се срива на пода с ръце около тялото си. Чувствам се ужасно и не защото гледам как съпругът ми разтрива болезнената си челюст. Чувствам се отговорна за горкия непознат, когото набелязах да бъде пребит. Какво ми става, по дяволите?

Ахвам, когато съм избутана и Джей пристига, за да прецени ситуацията. Спуска се върху Джеси и го извежда от бара. Дръпвам се назад, когато минават покрай мен, но Джеси се измъква от пазача и ме хваща.

— Измъкни си шибания задник навън! – ръмжи ми.

Внезапно осъзнавам, че съм направила сериозна грешка и не искам да видя последствията в лицето на беснеещ звяр отвън. Решавам, че най-добре е да остана в бара. Боря се с Джеси, а той се бори с Джей.

Чувам как портиерът ругае, докато се бори с нас.

— Вън! – крещи. Вдига ме рязко и ме притиска към гърдите си. – Аз ще я изнеса навън, ако си махнеш упорития задник от бара! – крещи той на Джеси.

Действа, но не преди Джеси да му изръмжи:

— Дръж си шибаните ръце точно там, където са!

Във влуденото ми състояние отбелязвам точно къде са ръцете на Джей – едната ме държи през кръста, а другата стиска предмишницата ми. Извивам се непокорно.

— Махни се от мен!

— Уорд, как се справяш с това, мамка му? – пита Джей, докато излиза от бара.

„Какво?”