3- До този мъж

— Хенри е получил сърдечен удар? – пита изненадан. – И какво стана?

— Какво стана ли?

— Да. Говориха ли? Как го прие Джеси? – Джон изглежда много любопитен, което разпалва моето собствено любопитство.

Разказвам всичко.

— Джеси направи публично изявление в ресторанта, където седяхме. Каза на целия скапан свят, че сме женени и очакваме близнаци – спирам и оставям Джон да укроти внезапния си пристъп на смях. – Една жена не спираше да се взира в мен и когато попитах Джеси дали я познава, той започна да се държи странно и ме измъкна от ресторанта. Майка му ни намери при колата и започна да дрънка за близнаци. Джеси е бил близнак. – Гледам как Джон кимва замислено с глава. Какво заключение прави от всичко това?

— Това ли беше?

— Да. Измъкнах го от нея. Той беше толкова разстроен.

— А после не пи ли?

— Не – въздъхвам, – но имам чувството, че щеше, ако не бях там. – Продължавам да виждам като видение лицето му и това как свърши в пиянски гуляй и бичуване. – Ти познаваше ли ги?

— Не всъщност. Не задавам въпроси.

Кимвам на себе си. Знам, че Джон е бил там винаги и е бил най-добрият приятел на Кармайкъл, така че сигурно знае повече, отколкото показва.

— Как е Сара?

Той се премества на седалката и обръща заплашителното си лице към мен.

— По-добре, отколкото беше.

Отпускам се в седалката. Нямам какво повече да кажа, затова млъквам, разопаковам геврека си и оставям Джон да ме откара до офиса в мълчание.

* * *

Звучно въздишам, когато Джон отбива на бордюра.

— Какво има, момиче?

Събирам чантата си и излизам от колата, преди да се опитам да убедя Джон да ме откара в имението.

— Време е да съобщя на шефа си за един определен датски клиент.

— О! – казва Джон бавно. – Късмет!

Мисля, че се оплезвам на саркастичния мръсник. Късмет ли?

— Да, благодаря, Джон – отвръщам саркастично. Чувам как дълбокият баритонен смях затихва, когато тръшвам вратата. Поемам дълбоко въздух, за да си вдъхна смелост, и влизам в офиса. Никога не ме е било страх да се върна на работа, но сега се ужасявам.

Писъкът на Том е първото, което чувам.

— Боже мой! Ава!

После чувам Виктория.

— Еха! Ти имаш истински тен!

После виждам Сали, която отново блести.

— Ава, изглеждаш толкова добре.

Тогава забелязвам бюрото си и се заковавам на място. Балони… навсякъде. С бебета по тях. На бюрото ми има и пакет памперси и един наръчник „Как да” за бъдещи майки. Но най-лошото от всичко и аз го вдигам, за да проверя дали виждам правилно, е чифт гигантски дънки за бременни, които лежат върху облегалката на стола ми, или по-скоро покриват стола ми напълно. Все едно случката с роклята, която не ми става, и липсата на секс за разсънване не бяха достатъчно депресиращи, та сега ми се напомня, че ще приличам на кит. Наистина е казал на всички. Ще го убия.

— Знаех си! – Том припка към бюрото ми. – Знаех си, че си бременна. Но близнаци! Боже, толкова е вълнуващо! Ще кръстиш ли едното на мен?

Разкарвам дрехата за бременни и се тръшвам на стола. Тук съм от две минути и вече ми е достатъчно. Две бебета означават двойно вълнение, както и двойно натрупване на тегло и двойна тревожност.

— Не, Том.

Той ахва драматично.

— Какво му има на името Том?

— Нищо – свивам рамене. – Просто няма да кръстя никое от бебетата си така. – Той изсумтява възмутено и се отдалечава, без дори да ме поздрави.

— Честито, Ава! – Сали се навежда и ме прегръща. Знам, че мога да разчитам на Сал. – Кафе?

— Моля те! Три захарчета. – Прегръщам я и страхотните цици на Сал се отриват в лицето ми заради седналата ми позиция. – Как си ти, Сал?

— Удивително! – Тръгва с танцова стъпка към кухнята. Бързо правя заключение, че любовният живот на Сал сигурно отново е на ниво.

— Къде е Патрик? – задавам въпроса, без да се обръщам към никого, защото вече никой не стои при заразеното ми с бебета бюро. Том се цупи в другия край на офиса и очевидно ме пренебрегва, а Виктория се е замечтала, докато ме зяпа. – Ехо! – размахвам ръка към нея.

— О, извинявай! Просто се чудех как би нарекла този нюанс.

— Какво?

— Тенът ти. Бих казала, че е дълбоко бронзово. – Записва нещо и знам, че е „дълбоко бронзово”. – Е, сега бебета, а?

Обиждам се от тона й.

— Да – краткият ми сопнат отговор я кара бързо да повдигне глава от бележника. Отмята дългите руси кичури зад рамото си и се усмихва. Ако се преструва, значи върши страхотна работа.

— Честито, Ава!

— Благодаря – усмихвам се, но не се справям добре. – И благодаря за всичко това – соча балоните, които се носят над главата ми.

— Заслугата е на Том. – Връща се на бюрото си.

— Благодаря, Том. – Хвърлям един молив през офиса и го улучвам отстрани на главата. Моливът накривява очилата му и Том ахва сепнато. – Съжалявам – стискам устни, за да спра смеха си.

— Тормоз на работното място! – изграчва той и аз губя битката. Започвам да се треса в стола си, когато Сали поставя кафето пред мен намръщена, а после се обръща да види на какво се смея. Тя също започва да се смее.

— Къде е Патрик, Сал? – питам, след като не съм получила отговор от Виктория.

— Ще дойде по обед – отговаря Сал. – Не се завърта много тук напоследък.

— Така ли?

Поклаща глава, но не казва нищо повече и се връща към купчината фактури при шкафа с папките.

— Ава – започва Том, като изправя модерните си очила. – Трябва да се обадиш на Рут. Звъня вчера, търсеше те.

Смехът ми бързо стихва. Забравила съм за обожателката си.

— Какво каза тя? – питам небрежно. Започвам да ровя в чантата си за телефона, когато ми хрумва, че все още не е включен. Изключен е от четвъртък сутринта, когато Джеси го прибра.

— Не много. – Том оправя тюркоазената си вратовръзка. – Всичко е наред с работата. Отидох на срещата ти с нея в четвъртък, но тя не беше впечатлена да ме види.

Свивам се в стола си и трепвам, когато телефонът ми се съживява в ръката ми и веднага започва да ме известява за десетки пропуснати обаждания, съобщения и имейли. Пресявам ги и отговарям на съобщението: „Добре дошла у дома!” на Кейт и на майка ми: „Обади ми се, щом се установиш!”, после продължавам с пропуснатите обаждания от Рут. Единайсет са, но въпреки обстрела от обаждания от моята клиентка лесбийка двете пропуснати от Микаел карат сърцето ми да забие по-бързо. Не мога повече да отбягвам това и за първи път сядам и се замислям сериозно кой може да е отговорен за упояването ми и за опита да ме избута от пътя. А после и за мъртвите цветя. Те бяха от жена, не се съмнявам и за миг, което ме води до същото заключение: Микаел не може да е отговорен. Той е бизнесмен, при това уважаван. Да, обаче остава записът от охранителните камери. Може би инцидентите не са свързани. Залагам на Корал или може би на Сара. Но цветята дойдоха след извинението на Сара. Както й преследването с колата. Тя все още ли играе игри? Пускам телефона на бюрото. Мозъкът ми тръпне.

Въртя молива си и обмислям какъв да е следващият ми ход. Не ми отнема много време. Хващам телефона и набирам Микаел. Дори не чувам да звъни, преди спокойният му глас с лек акцент да прозвучи по линията.

— Ава, толкова се радвам да те чуя.

— Сигурна съм – отговарям сухо. – Успяхте ли да уредите развода си? – Целя се право в югуларната му вена и ако съдя по мълчанието, последвало моя въпрос, стратегията ми е успешна.

— Да – отговаря той предпазливо.

— О, добре. Какво мога да направя за вас, Микаел? – Смаяна съм от собствената си увереност. Може би имам работа с откачен, а говоря с него без никакво уважение като клиент или като възможен откачен.

Той се засмива леко.

— Време е да се срещнем, не мислиш ли?

— Не, не мисля – отвръщам енергично. – Мисля, че и двамата знаем, че деловите ни отношения са приключили, господин Ван дер Хаус.

— И защо?

Въпросът му ме изненадва, но бързо се съвземам.

— Казахте, че е много интересно, че се виждам с Джеси от около месец – не се отклонявам от това.

— Да, само че ти вече си омъжена за него и очакваш близнаците му. Сърцето ми е разбито, Ава.

Този път не се съвземам толкова бързо. Откъде знае, по дяволите? Дори не съм сигурна дали е сериозен или саркастичен. Озадачена съм.

— Г осподин Ван дер Хаус. – Опитвам се да говоря тихо и постоянно оглеждам офиса. Не е времето, нито мястото, но вече започнах. Няма да приключа този разговор, докато не кажа това, което трябва да бъде казано. Ставам, избутвайки балоните от пътя си, и отивам в конферентната зала, където затварям вратата зад себе си. – Това да не е заради Джеси и съпругата ви? – Знам, че чувам запъване в дишането му и това увеличава увереността ми. – Защото вече знам, така че си губите времето.

— О, господин Уорд е правил признания?

— Вашата бивша съпруга се появи в дома на Джеси, Микаел. Съжалявам за станалото, но не виждам какво ще постигне с това. – Изобщо не съжалявам, но може би, само може би, мога да го накарам да се осъзнае.

Той се смее и от това бронзовата ми кожа настръхва.

— Ава, изобщо не ми пука за бившата ми жена. Тя е алчна курва. Интересува ме само твоето благополучие. Джеси Уорд не е мъжът за теб.

Трепвам от грубото определение за жена му и подпирам задник на конферентната маса.

— А вие сте, така ли? – запъвам на думите и се виня наум, че показвам колебание. Интересувало го моето благополучие ли?

— Да, аз съм – казва той откровено. – Аз няма да забавлявам други жени зад гърба ти, Ава.

Едва не изпускам телефона. И това ли знае?

— Въпреки всичко – отчаяно се опитвам да си върна увереността – мисля, че прекалено много неща се случиха, за да продължим да работим заедно.

— Прекалено много ли? – пита. – Знаеш какво е правил, когато те напусна, така ли?

— Да – изстисквам през зъби. Чудя се откъде знае, по дяволите. Успях да запазя този проблем в тайна. – Моята връзка с Джеси няма нищо общо с вас, Микаел. Знам какво е правил – гневно отговарям. – Ще говоря с Патрик и ще се оттегля от проекта „Лайф Билдинг”. Можете спокойно да използвате рисунките ми и да намерите друг, който да продължи договора. – Затварям, преди той да може да ми отговори, и въздишам облекчено. Не знам защо се чувствам така, сякаш от плещите ми е паднал товар – все още не съм казала на Патрик, а разговорът с Микаел през последните няколко минути само доведе до допълнителни въпроси. Не съм сигурна дали бих заложила живота си, но не мисля, че той би стигнал до крайности, тоест не би използвал наркотици и не би се опитал да избута колата ми от пътя. Не и щом иска да ме отнеме от Джеси, за да бъда с него. Каква полза би имал да съм мъртва? Засмивам се на малкото си просветление. Някой се опита да ме убие. Това е откачено.

Телефонът започва да танцува в ръката ми и един бърз поглед към екрана ми казва, че денят ми едва е започнал. Но да се справя с Рут Куин в момента не ми изглежда чак толкова тежко.

— Здравей, Рут!

— Ава! – изглежда изненадана. – Ти не каза, че ще заминаваш.

— Беше в последната минута, Рут. Всичко наред ли е?

— Да, наред е, но промених решението си за шкафчетата в кухнята. Може ли да се срещнем, за да ги обсъдим?

— Разбира се – едва успявам да потисна въздишка. – Имам купища документация, с която да се справя. Може ли да го направим утре?

— В дванайсет? – отвръща, без да настоява да е днес, което е приятна изненада.

— Ще се видим тогава, Рут – затварям и се опитвам да си придам незасегнато изражение. Всъщност не е трудно. Изобщо не съм засегната от последните ми два телефонни разговора. Чувствам се силна, сякаш аз поемам контрол над нещата, а не им позволявам те да контролират мен.

Сядам на бюрото си и прекарвам остатъка от вторника в разчистване на натрупалата се бумащина.

Бързо става шест и аз последна напускам офиса. Патрик не се върна на работа, както беше планирано, но се обади да ме увери, че ще дойде утре. Ще говоря с него тогава, но съм разочарована. Искам да се отърва от тази грижа без бавене.

Влизам в големия черен „Рейндж Ровър” без въздишка, без запъване и без оплакване.

— Здравей, Джон!

— Момиче – включва се в движението, – как беше денят ти?

— Градивен. Твоят?

— Великолепен – буботи.

Имам чувството, че е циничен.

— Къде отиваме? – Отпускам се в седалката си и се надявам да каже „Луссо”, но притаявам дъх. Джеси лично щеше да ме вземе, ако се прибирахме у дома.

— В имението, момиче. Как мина с шефа ти? – Хвърля ми поглед през очилата и лицето му изглежда любопитно.

— Не мина. Той не дойде днес.

— Това ще зарадва откаченото копеле – смее се.

Усмихвам се в знак на съгласие. Знам, но няма как да говоря с Патрик, ако него го няма. Не мога да бъда обвинена в това, но поне мога да кажа, че съм съобщила на Микаел. Това ще покаже, че имам намерение да се справя с проблема.

Изскачам в мига, в който Джон спира, и бързо изкачвам стълбите. Отключвам и влизам през вратата.

— Той каза да го чакаш в бара, момиче – обажда се Джон, но аз се преструвам, че не съм го чула. Няма да чакам в бара. След като съм имала Джеси само за себе си три дни, първият ми работен ден беше най-дългият. Бързам покрай стълбището към задната част на имението и през лятната стая, преди Джон да може да ме хване. Обичайната сбирка на членове е тук, но аз не се задържам, за да преценя каква е реакцията им към присъствието ми.

Втурвам се право в кабинета на Джеси, без да чукам и без да спра да помисля, че нахлуването ми може да прекъсва делова среща. Имах някои неприятни изненади преди, когато съм правила това.

Шокирана съм и сега.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

— Дан? – казвам предпазливо и се взирам в гърба на брат ми. Той седи срещу Джеси на бюрото и се обръща, щом чува името си. – Какво правиш тук? – внезапните астрономически последици от посещението му ме цапардосват здраво.

— Здрасти, хлапе! – Изправя се усмихнат и идва при мен. Навежда се и ме прегръща. – Честито!

— Може да искам да кажа на някого сама – ръмжа и хвърлям на Джеси укорителен поглед през рамото на брат ми. Джеси свива глуповато рамене и се цупи. Оформя с устни „обичам те” и дръпва сакото и ризата си, сякаш ми напомня, че е облечен както поисках, затова да карам полека с него.

— И какво правиш тук? – повтарям и накланям глава към Джеси, но той само отново свива рамене и запазва мълчание. Това е новост.

— Извинявам се – Дан ме пуска и прокарва ръка през тъмната си коса. – Не исках да си замина, без да съм оправил това.

— О? – Поглеждам към Джеси, но проклет да е, той отново свива рамене. – Значи сте приятели?

— Нещо такова. Все едно, трябва да бягам. Ще се виждам с Харви – обръща се към Джеси. – Благодаря.