Херцогът

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

На следващата сутрин Ян се събуди внезапно. Погледна към прозореца: по стъклата се стичаше дъжд. После погледна часовника до лакътя си. Беше почти пет часът. Затвори очи и притисна лице към възглавницата. Спомни си за големия проблем с овцете. Въпреки че се опита, не можа да заспи отново. Изруга на глас и отметна планината от завивки върху себе си.

Без да забравя за треските по дървения под, той се приближи до огнището. След доста време успя да запали огън от малко цепеници и торф. Потръпна от хлад, все още облечен в нощната си риза. Реши, че докато стане време за закуска, може да напише писмо на Фелисити. Приготви си хартия, перо и мастилница. Придърпа един голям стол до огъня и се замисли. Както обикновено подреди изреченията в мислите си, загризал гъшето перо.

Написа: „Скъпа моя, Фелисити“. После се намръщи и смачка листа.

Започна отново: „Скъпа Фелисити…“ Почеса брадичката си. Все пак трябваше да обясни на годеницата си как е минало пътуването му.

Ян спря да пише и започна да чеше брадичката си. Откри, че му е много лесно да пише за Бранди.

Всъщност той мислеше за Бранди като за красавицата на семейството. Усмихна се объркан. Засега нямаше да споменава, че иска да я заведе в Лондон.

Спря да пише. Вече беше запълнил страницата, което беше необичайно за него. Фелисити щеше да се чуди на странната му многословност. Надраска набързо последните изречения:

Като приключи с посланието към Фелисити, херцогът се протегна лениво и погледна към лапавицата навън. Реши, че няма да позволи на времето да го потиска. Докато навличаше вчерашните панталони, риза и ботуши, си подсвиркваше баладата на Робърт Бърнс, която Бранди беше изпяла.

Вероятно всички още бяха в леглата. Долу беше само Краби. Ян отвори вратата на трапезарията. Това, което видя, го накара да се усмихне. Бранди ровеше из купата с каша и зяпаше през прозореца.

— Добро утро, Бранди — поздрави той. Откри, че като я гледа, на сърцето му става по-леко.

— Ваша светлост… Ян? Толкова е рано! Какво правите тук? — Страните й поруменяха.

— Мислиш, че съм мързелив безделник? Всъщност дъждът ме събуди и вече не можах да затворя очи.

Тя гледаше снежнобелите дантели на яката и ръкавите му. Знаеше, че е облякъл вчерашните си дрехи, въпреки това изглеждаше чудесно. Сведе поглед към скута си. Все пак тя беше една бедна негова роднина!

Защо ли го оглеждаше така? Ян се ухили.

— Ще получа ли твоето одобрение?

— Да, мисля, че се справяш много добре без камериера си.

— Благодаря ти, Бранди. Уверявам те обаче, че ако Мабли и днес не дойде, ще трябва да заема дрехи от Бъртранд. А, виждам, че има овесена каша? — Господи, какво не би дал за парче говеждо филе и чиния с яйца и бъбреци?

— Тази сутрин е на бучки. Изглежда, готвачката пак е влюбена.

— Влюбена? Готвачката!

— Да. Сърцето й е прекалено меко. Всеки мъж из околността, който почука на кухнята, ще бъде нахранен. Понякога се влюбва и тогава храната е ужасна. — Напълни една голяма купа и я сложи пред него.

Ян седна и добави лъжица от вкусната сметана и малко захар към кафеникавата каша.

— Къде е твоята кукличка Фиона?

— Тази сутрин има хрема и й казах да лежи. Трябва да съм наблизо, защото ще избяга.

— Ако днес пристигне Мабли, ще го помоля да я види. Той винаги носи всякакви мехлеми и лекарства. Ако пристигне, докато ме няма, помоли да го направи!

— Нима заминавате? — Защо никой не й беше казал? Бранди с усилие преглътна кашата. — Но защо? Та вие току-що пристигнахте и…

— Заминавам с Бъртранд, а не за Англия. Решихме това снощи, когато ти си беше легнала. Ще посетим Шевиот, за да огледаме овцете, а после няколко градчета, където има дараци. Предполагам, че няма да се забавим повече от седмица.

Чудеше се какво мисли тя. Припомни си объркания им разговор предишната вечер и думите, които беше избъбрила, преди да избяга от него. Искаше му се да му обясни какво е искала да каже с това, че ужасно е сгрешил. Господи, но не би могъл да подхване темата отново! Това би я накарало да се изчерви до корена на косите.

— Надявам се, че си размислила и ще дойдеш с мен в Лондон? Тогава ще имаш достатъчно време, за да се подготвиш за представяне в обществото.

Бранди само го погледна. Явно беше човек, който не се отказва лесно от плановете си. Дали си даваше сметка как я нараняват думите му? Не, явно не съзнаваше това. Как би могъл да знае, че мисълта да живее с него и съпругата му я караше да тръпне от срам? Опита се да изглежда спокойна.

— Шотландия е моят дом, ваша светлост. Не мога да разбера защо държите една недодялана шотландка да ви излага пред приятелите и жена ви? Сигурна съм, че когато дойде времето, ще заминете сам.

— Бранди, когато те ядосам, ти веднага започваш да се обръщаш към мен с „ваша светлост“? Добре, ще обсъдим това, когато се върна. Искам да внимаваш много, докато отсъствам. Лейди Адела се държи доста странно, особено когато двамата с Пърси се карате. Той явно няма никакво намерение да напуска Пендърлей. — Този проблем наистина го тревожеше. Какво би могъл да направи? Да счупи краката на този негодник? Може би само тогава би настъпило спокойствие.

— Уверявам ви, ваша светлост… Ян, че мога да се грижа за себе си! Пърси е сапунен мехур. Обича да ме дразни, но не вярвам, че ще посмее да ме целуне!

Това, че щеше да я целуне, изобщо не го безпокоеше. Той нараняваше нейното достойнство. Да, трябваше да му счупи краката! Това обаче щеше да предизвика въпросите и възмущението на цялото семейство Робъртсън. Изведнъж му дойде наум, че би могъл да я защити, без да чупи костите на това копеле и без Бранди да знае за това. Размисли подробно върху идеята си и се усмихна доволен. Щеше да се грижи за нейната безопасност, без това да предизвиква нейния гняв. Тя се заблуждаваше, ако си въобразяваше, че може да се справи сама с Пърси. Бъркаше своята невинност с вярата в себе си.

Бранди прекъсна мислите му, като попита:

— Как изглежда бъдещата ви съпруга? Много фина дама, предполагам. Добре облечена и елегантна, винаги любезна и усмихната? — Мислено добави: „И знае — щастливка е, защото винаги може да те погали и да те целуне!“

На него изобщо не му се искаше да говори сега за Фелисити. Дори беше забравил за съществуването й.

— Предполагам, че всичко това е истина.

Колко странно! Не искаше да говори за жената, която щеше да стане негова съпруга?

— Как изглежда?

Защо ли толкова се интересуваше?

— Дребна е. Косата й е черна, а очите — зелени. Това задоволява ли те, госпожице Любопитке?

— Да — отговори девойката, после разбърка останалата в купата й каша. — Какво мислите за Шотландия и шотландците, Ян?

— Предполагам, че всички хора си приличат, независимо къде живеят. Колкото до шотландците, ще бъда по-точен, когато се върна.

— Не ни ли презирате?

— Господи, Бранди, какъв е този смешен въпрос? Защо трябва да ви презирам?

— Вие наистина сте много учтив. Прекалено любезен, поне в повечето случаи. Бъртранд мисли, че сте добър човек. Предполагам, че и той като всички нас е очаквал един арогантен англичанин, дошъл тук да граби.

— А ти какво мислиш за мен, Бранди?

— Освен че сте възпитан и любезен, сте силен и интересен. — Тя стана и бързо стигна до вратата. — Пожелавам ви приятно пътуване, Ян.

— Може би ще добавиш и красив както снощи — викна след нея Ян. — Възпитан и любезен ми звучи добре. Не възразявам и срещу силен, но какво означава интересен?

Очакваше от нея да излезе, но тя се обърна и каза:

— След като за мен сте точно такъв човек, предполагам няма да ми се подигравате!

После излезе и затвори тихо вратата след себе си.

Мабли пристигна един час по-късно. Той беше доволен да види господаря си, но не искаше да го показва.

— Добре изглеждате, ваша светлост — каза и последва херцога до спалнята му.

— Оплаквай се колкото искаш, Мабли, но веднага трябва да стегнеш големия ми куфар. Заминавам за няколко дена. Не е необходимо да лъскаш ботушите ми — добави, защото камериерът му щеше да припадне, като ги видя в какъв вид са.

Надяваше се, че Мабли няма да се запознае скоро с Мораг. Представяше си как месестият му нос ще се сбърчи, като усети миризмата, която се разнасяше на пет метра от нея. Ян го остави да мърмори и тропа из стаята и тръгна да търси лейди Адела. „Ще сложа щикове на пушките ти, Бранди — каза на себе си херцогът. — Няма да ми се налага да троша краката на Пърси, въпреки че ще ми бъде приятно“

Вратата на стаята беше леко отворена. Отвътре се чуваха сърдити женски гласове. Единият беше на лейди Адела, а другият — на възрастната прислужничка Марта.

— Ти си безсърдечна, дърта кучка!

— Може и да съм кучка — изгърмя гласът на господарката, — но никога не съм била торба с кокали. Изобщо не успяваше да затоплиш кревата на господаря си! Беше принуден постоянно да чука на моята врата, докато най-сетне я заключих!

— Това не е вярно, по дяволите! Господарят дойде при мен, когато го изгони. Никога не ме е напускал, разбра ли?

— Ти си глупачка, Марта! Винаги аз съм била господарката на Пендърлей. Започна да вдига полите ти само за да ме нарани!

— Аз го обичах, чуваш ли? — Гласът на Марта трепереше.

Лейди Адела грубо се изсмя.

— Любов! Ти си тъпа мръсница! Не успя да измъкнеш нищо друго от графа освен проклетия му член! Точно това не съм искала никога от него. Той беше животно. Искаше да се освободи от отровата си, после лягаше и захъркваше. Любов, няма що! Не ме заблуждавай, че те е задоволявал! Той не можеше да задоволи и коза!

— Но повече не си господарка на Пендърлей, госпожо! Херцогът не е един от хилавите Робъртсън. Силен е и е свикнал да получава всичко, което поиска. Любезен е и горд, да не говорим, че е роднина на краля. Няма да ти позволи да му правиш номера. Няма да успееш да разиграваш коня си пред него!

Херцогът замръзна на мястото си, забравил възпитанието си. Стана му приятно, че го противопоставят на слабите мъже Робъртсън. Не би отрекъл и роднинството си с краля, въпреки че Джордж Трети не беше с всичкия си.

— За какви номера говориш, дърта уличнице? — лукаво попита лейди Адела. — Единствената ми цел е да поправя несправедливостите, които причини оня дърт козел. Колкото до скъпоценния ти херцог, той ще си замине за Лондон още преди да си се усетила. Там му е мястото. Съветвам те да държиш дяволския си език зад прогнилите си зъби, иначе ще те…

— Иначе какво, а? Ще ме накараш да лъскам дъските в кухнята ли?

Гласът на господарката стана по-тих. Херцогът трябваше да се напрегне, за да чуе думите й:

— Знаеш ли, мисля, че една наследница няма да е подходяща за нашия Пърси. Мисля, че когато Макферсън оправи формалностите по узаконяването му, ще е много подходящ за нашата Бранди.

— Значи това си намислила? Ти си кучка и нищо повече! Та момичето мрази този пропаднал негодник! Освен френска болест няма да й даде друго. Ако не си толкова заслепена, щеше да видиш, че Пърси няма да остане в Пендърлей. Колкото до Бранди, той не я обича. Нейната девственост го интересува, а омразата й го забавлява!

— Ти си романтична глупачка — подигра я лейди Адела. — Пърси няма никаква венерическа болест. Питах го и той каза, че много внимава. Знам, че не ме лъже. Може би ще му позволя да насили Бранди. Като посее копеле в корема й, трябва да се оженят. Тогава той ще танцува по моята свирка.

— Но това е подло! Бранди го мрази. Да не искаш и това дете като теб да бъде нещастно цял живот?

— Затваряй си устата! Прекалено е млада, за да знае какво иска. Ще прави каквото й кажа. И не ми дрънкай глупости за някаква любов! Твоята представа за любовта се свежда до това някой потен и пъшкащ мъжкар да се труди между краката ти!

Херцогът чу тропот на дървени обувки и отстъпи назад. Господи, старицата беше направо побъркана! Ако трябва, щеше да влачи Бранди за косите, но нямаше да я остави под един покрив с тази извратена жена. Почака няколко минути, после отново се запъти към вратата на лейди Адела. Време беше да й покаже кой е господарят на Пендърлей. Намери я седнала на стола с висока облегалка, поставен близо до огнището. Възглавничката на Бранди лежеше в краката й. В сравнение в гостната нейната стая беше студена и негостоприемна.

Настани се срещу нея и започна спокойно:

— Имам един проблем, лельо. Трябва да ме посъветваш как да постъпя.

Избелелите й очи го изгледаха пронизващо.

— Кажи, момче!

— Става дума за момичетата, по-специално за Бранди, като най-голяма. Като техен законен настойник бих искал да им осигуря зестра и достъп до Сезона в Лондон.

— Това не ми звучи добре. Защо?

— Мислех, че ще ти бъде приятно да знаеш, че са така добре устроени?

— Не мога да отрека, че една парична помощ ще се отрази добре на наемателите в Пендърлей. Колкото до изпращането на момичетата в Лондон, забрави за това. Моите планове са други. Не се безпокой за момичетата, драги! Аз ще се погрижа за тяхното бъдеще!

— Прощавай, лельо, но не искам парите ми да отидат напразно. Всъщност те ще бъдат предадени, когато станат ясни бъдещите зетьове.

— Казах ти, момче! Бъдещето на момичетата не те засяга! Аз ще избирам техните съпрузи, а не някакъв английски младеж, който не знае техните нужди.

— Ако не съм станал ясен, лейди Адела, ще повторя! Тъй като смятам, че може да злоупотребиш с дадената ти власт, трябва да знаеш, че аз съм господарят в Пендърлей. Ти ще бъдеш само това, което ти разреша да бъдеш!

Старицата не беше глупачка и разбра, че беше отишла твърде далеч.

— Какво имаш наум?

— Независимо каква роля играе Пърси в машинациите ти, няма да се ожени за Бранди! Всъщност като неин настойник няма да му позволя повече да й прави непристойни намеци.

— Да не би да те е страх, че би могъл да има претенции над имението или над Бранди? — Ян не отговори нищо. Тя знаеше, че е ядосан, и замълча, докато се успокои малко. После продължи с най-добронамерения си тон: — Не даваш шанс на момчето да докаже себе си. Пърси не е лош. Просто е невъздържан. Нужна му е добра съпруга, която да извади доброто у него. Ако Бранди се омъжи за Пърси, парите ти ще останат в Пендърлей. Момичето не знае какво иска и само го дразни. Ще гледам да се държи добре с нея, когато се оженят.

Херцогът се приведе напред. Стараеше да изглежда спокоен.

— Слушай добре какво ще ти кажа, лейди! Пърси няма да се докосне нито до Бранди, нито до Констанс! Ако ти продължаваш да му даваш надежди, ще те изгоня от Пендърлей. Ще ти дам малка вдовишка издръжка и ще ти забраня да имаш нещо общо със семейството. Ясен ли съм!

Лейди Адела се отдръпна назад и се притисна силно към облегалката му.

— Няма да посмееш!

— Знаеш, че ще го направя! Само не ме предизвиквай! — Като гледаше твърдо в сълзящите й очи, Ян продължи: — Не ме интересува какви планове имаш относно Пърси и Клод. Просто трябва да помниш, че аз съм господарят на Пендърлей. Само аз мога да позволя Пърси да бъде узаконен, а на Клод да бъдат върнати правата!

— Дръзваш да ме заплашваш, херцоже? Много мразя заплахите, особено от англичани.

— Не те заплашвам, лейди! Ще направя както казах, ако тръгнеш против волята ми относно Бранди. Ще те преместя да живееш в Глазгоу, точно на другата страна на Шотландия. Може да ти разреша да вземеш Мораг със себе си. Помисли добре върху това. Всички знаят, че съм човек, който държи на думата си.

Въпреки че старицата бързо свали поглед към съсухрените си ръце, Ян забеляза, че този път му беше повярвала. Беше започнала да проявява малко мъдрост. След малко херцогът каза:

— Както знаеш, двамата с Бъртранд заминаваме днес. Ще отсъстваме няколко дни. Очаквам веднага да се заемеш със задачата Пърси да стои далеч от Бранди. След като се справиш с това, искам да използваш цялото си влияние върху нея и да я убедиш, че трябва да дойде с мен в Лондон.

Лейди Адела не можа да се сдържи и попита недоверчиво:

— Значи вече си казал на Бранди за намеренията си и тя е отказала?

— Да, но се надявам, докато се върна, да си променила мнението й. — Стана и попита: — Е, лейди, имам ли думата ти, че ще направиш така, както казах?

Тя го изгледа с омраза и махна с костеливата си ръка.

— Да, поне за момента.

— Искаш да кажеш, докато ти дойде друго наум? Опитай нещо, което не е по волята ми, и ще се озовеш в Глазгоу! — Той се поклони, обърна се и тръгна към вратата. В гърба му се заби смъртоносният поглед на старицата.

Следобед небето се проясни. Бъртранд и Ян решиха да тръгнат, преди да се е намръщило отново. Мабли изглеждаше малко смутен, но му подаде куфара и каза:

— Ще внимавате, нали, ваша светлост?

— Да, ще бъда внимателен, Мабли. Няма да се бавя много. Единственият ми съвет към тебе е да избягваш една жена, наречена Мораг. Просто стой далеч от нея и всичко ще бъде наред. — Засмя се, потупа камериера си по рамото и се отдалечи.