Херцогът

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Цяла сутрин Ян помага на Бъртранд и ратаите да приберат овцете в кошарите им. Миришеше така противно, че можеше и да блее вече като тях. Не искаше да го виждат в този вид, особено Джил и Фелисити. Насочи се към малкото заливче.

Потърси Фиона и нейния пясъчен замък, но видя само водорасли, огромни скални отломки и дребни камъчета. Бързо се съблече и захвърли дрехите си върху един камък.

Когато навлезе във водата, целият настръхна. Смело продължи навътре, докато водата стигна до кръста му. После с мощни загребвания се насочи към по-дълбокото. Очакваше, че ще свикне със студената вода, но не можеше. Наблизо плуваше малко делфинче. Можеше дори да го докосне. Това беше делфинчето на Фиона. Не му се искаше още да излиза от водата. Обърна се по гръб и се загледа в безоблачното синьо небе. Какво великолепно място беше това! Дори и никога да не се завърнеше в Лондон, нямаше да бъде голяма загуба. Тежаха му непрекъснатите ангажименти в обществото. Там щеше да бъде и Фелисити. Жената, за която трябваше да се ожени, и която не го обичаше. Заинтересувана единствено от богатството и титлата му, тя неохотно щеше да ражда децата му. По дяволите! Беше направил грешка, за която щеше да плаща до края на дните си. Как е могъл да бъде толкова сляп за очевидното?

Въздъхна и затвори очи. Искаше да не мисли за нищо.

Бранди вървеше по възвишението. Беше прекалено потисната, за да забележи, че с шала й е топло. По гърба й се стичаха струйки пот. Мислеше за горката Фиона. Този следобед тя беше затворена с лейди Адела. Старицата изискваше три часа седмично да учи детето на светски маниери. Девойката искаше да изкорени този навик, още повече, че през изминалите петдесет години порядките се бяха изменили. Ако се намесеше обаче, щеше да си навлече единствено гнева на баба си. Фиона трябваше да седи на червената възглавничка пред краката на лейди Адела, да бродира и да слуша разкази за минали истории.

Бранди внимателно стъпваше по стръмната пътека към брега. Отначало не забеляза купчината мъжки дрехи върху камъка. После засенчи очи с ръка и се взря в морето.

Разбра, че това е Ян още преди да се е насочил към брега. Тя застана, без да откъсва поглед от него. Нямаше сила на тази земя, която би могла да я накара да го стори. Гъстата му черна коса беше мокра и му придаваше момчешки вид. Но само това беше детското у него. Докато излизаше на плиткото, пред очите й се разкриваха космите върху широките му гърди, после върху слабините му. Взираше се в него така, както в онази вечер, когато го беше изненадала в спалнята му. Да, Ян наистина беше много красив. Какви силни крака имаше само! Той излезе от водата и се протегна срещу слънцето.

Бранди застина. Той нямаше представа какво й причинява със своите движения. Да, но не тя можеше да го има! Сега дори беше още по-недостижим. Ян стоеше гол пред нея и вероятно това беше най-хубавото, което щеше да й се случи през този противен ден.

Сутринта я беше срещнала Фелисити. Беше започнала да я увещава колко привлекателен е Единбург. Как с нищо не би могъл да се сравни с английската столица. Бранди беше толкова разстроена, че нямаше сили да спори с нея. Изгледа я, обърна се и я остави сама във всекидневната.

Сега просто не можеше да откъсне очи от него. Съзнаваше, че не трябва да го зяпа така, но нямаше сили да се обърне. Да, тя щеше да вземе това, което може от него! Припомни си онзи следобед, когато бяха сами в изоставената колиба. Беше я целувал. Ръцете му я притискаха към гърдите му. Искаше й се да лежи гола до него. Меката му коса ще гали раменете й. Ръцете му ще докосват гърба й, а може би и по-надолу. Сега, след като го беше видяла гол, тя искаше да узнае тайната за любенето на мъжа и жената. Можеше да застреля Пърси, ако още веднъж я докосне, но на Ян щеше да разреши да прави с нея каквото си поиска.

Ян закопча бялата си риза и я напъха в черните си панталони. Палтото му миришеше на овце. Започна да обува ботушите си, когато нещо цветно привлече вниманието му. Като се вгледа, позна избелелия кариран шал на Бранди.

— Бранди! — извика ядосан. — Ти, малка вещице, ела веднага тук! Искам да ми кажеш, че току-що си дошла. Слънцето много ярко е греело в очите ти и нищо не си видяла!

Тя изобщо не се помръдна. Беше стояла неподвижна с надеждата, че няма да я види. Не искаше да го смущава, но вече беше късно.

Ян въздъхна.

— Добре. Само ми кажи от кога стоиш там?

— Доста отдавна, щом искаш да знаеш истината! Помниш ли как легна по гръб и делфинчето се приближи до теб? После започна да излизаш бавно навън.

— Бранди, за втори път ме поставяш в смешна ситуация — извика той. — Не разбра ли, че не трябва да зяпаш гол мъж? Трябваше веднага да обърнеш гръб и да изтичаш в замъка!

Той беше прав, разбира се, но не това беше най-важното. Бранди облиза устни. Беше ужасно жадна, а отчаяно й се искаше да го целуне. Говореше й така, сякаш беше ядосан, но дали наистина беше? Имаше само един начин да се измъкне от ситуацията с достойнство. Тя се обърна и се затича нагоре по пътеката.

— Чакай малко! — Хукна след нея. Искаше да я прегърне, без да знае какво ще прави по-нататък. После чу силен гърмеж. Усети болка в гърба, сякаш някой го беше пробол с нож. Някаква сила го захвърли напред и го просна по очи. Изглежда не можеше да се движи. Опита да се изправи, но не успя да се помръдне. После потъна в тъмнина.

Изстрелът така смути Бранди, че тя замръзна. Гледаше към Ян. Той лежеше неподвижно. Върху бялата му риза се появи кърваво петно. Това не можеше да бъде! Някой беше стрелял по него и сигурно беше мъртъв! Тя извика и се затича към младия мъж. Когато падна на колене до него, погледна в посоката, от която дойде изстрелът.

Прозвуча втори. Край главата й прелетя куршум. Тя се просна върху Ян и прикри тялото му със своето. Господи, някой се опитваше да го убие! Това не беше просто инцидент. Разнесе се още един гърмеж. Този път куршумът се заби на стъпка от главата й.

Бранди започна да крещи, докато остана съвсем без глас. Не можеше да направи нищо друго. Може би някой щеше да я чуе? Не искаше да мисли за човека, стрелял три пъти по Ян. Може би сега се приближаваше към тях с насочен пистолет?

Времето беше неин враг. Цяла вечност й се сториха минутите, докато лежеше така върху тялото на Ян. Не беше разбрала, че плаче, докато не видя Бъртранд и Фрейзър да слизат надолу към тях.

— Бърти, благодаря на Бога, че дойде! Моля те, побързай! Някой го застреля! — Тя бързо стана, свали шала си и го сви на топка. После го притисна върху раната на Ян.

— Господи, Бранди! Значи ти крещеше така? — Бъртранд бързо я отстрани и завика на Фрейзър: — Бързо, доведи другите! Не губи време и изпрати някой за Малкия Робърт. Господи, ранен е в гърба! — Той притисна ръка към раната, за да спре кръвта. — Чухме изстрели, после виковете ти. Кой беше, Бранди? Видя ли го?

— Не видях никого. О, ще оживее ли?

— Не знам, Бранди. Раната е дълбока, но дали е засегнат някой важен орган? Трябва да изчакаме Робърт, за да разберем. Хайде, момиче, искам да ми помогнеш!

По пътеката се зададоха запъхтените Джил и Пърси. Докато не прегледа братовчед си, Джил не каза нищо.

— Сигурно си видяла някого — обърна се остро той към пребледнялата Бранди.

Тя само поклати глава.

— Е, това няма значение сега — успокои я Джил. — Хайде, Бъртранд, Пърси, трябва да го пренесем до замъка! — Тримата мъже го вдигнаха внимателно. Сякаш мина цяла вечност, докато изкачат скалата.

— По дяволите, блед е като платно — каза Бъртранд.

— Кой може да е направил това?

— Трябва да е било инцидент — отговори Пърси. — Няма друго обяснение.

— Добре поне, че е в безсъзнание — отбеляза Джил, като наместваше тялото на Ян в ръцете си. — Тежък е!

Накрая стигнаха замъка. Бранди ги следваше по петите. Минаха край Мораг и Констанс и се насочиха към спалнята на херцога.

— Справи се добре, момичето ми — каза Бъртранд.

— Сега трябва да ни оставиш, защото ще го съблечем. Когато пристигне Малкият Робърт, изпрати го тук!

Бранди го гледаше пребледняла и онемяла. Той я разтърси за раменете.

— Ян ще живее, чуваш ли! Обещавам ти, че ще остане жив. Върви сега! Повече нищо не можеш да сториш за него.

Не й се искаше да го оставя, но знаеше, че трябва да го направи. Да, ще слезе долу и ще каже на всички какво се е случило. Погледна към Пърси, който помагаше да настанят Ян върху леглото. Погледът му беше по-тъмен от всякога. Устните му бяха свити. Бранди се обърна паникьосана към Бъртранд:

— Обещай ми, че няма да го оставяш сам, Бъртранд. Това не беше нещастен случай. Някой се опита да го убие. Стреляха три пъти по него. Обещай ми, или няма да го оставя!

— Обещавам, момиче! Върви сега.

Тя не отиде да смени окървавените си дрехи, а слезе направо долу.

— Вземи това, дете — нареди лейди Адела и й подаде чаша с коняк.

Девойката го изпи наведнъж и се закашля. Но после топлината се разля по тялото й и това я успокои. Остави чашата на шкафа.

— Какво си направила на херцога — извика Фелисити, като нахълта в дневната. — Господи, покрита си с кръв, с неговата кръв! Какво си му направила, ти, мръсна, малка развратнице?

— Някой се опита да го убие на брега. Стреляха три пъти. Единият куршум го улучи в гърба.

Фелисити гледаше окървавената й рокля със зяпнала уста. Очевидно искаше да каже нещо, но не успяваше. После загуби съзнание и тупна на килима, покрита с облак прах.

— Какво безполезно създание — изсумтя лейди Адела.

Бранди и Констанс хванаха ръцете на припадналата и я задърпаха към канапето.

— Това кръвта на Ян ли е върху роклята ти, Бранди? — уплашено попита Констанс.

— Тихо, момиче! — Лейди Адела се обърна към по-голямата си внучка. — Трябва да се оправиш, момиче. Фрейзър отиде да извика следователя Тревър. Преди да се качиш горе, искам да ми кажеш дали си видяла кой извърши това гнусно дело?

— Не, бабо! Огледах се наоколо, но не видях никого. Този, който стреля, трябва да се е крил зад скалата.

Лейди Адела отмести поглед от пребледнялото лице на Бранди. Загледа съсухрените си пръсти замислена.

— Сигурно е бил някой бракониер — предположи Констанс.

— От години тук няма бракониери — възрази старицата. — Хората не са толкова глупави. Някой се е опитал да убие херцога!

Когато пристигна господин Тревър, Констанс повтори и пред него своето предположение.

— На петдесет километра оттук няма бракониери — възрази Бранди със студен и прегракнал глас. — Точно така е, както каза баба!

— Бих казал — започна следователят, но тя чу гласа на Малкия Робърт и хукна натам. Той само кимаше с глава, докато го запознаваше с подробностите. Когато стигнаха пред стаята на херцога, Робърт я потупа по ръката и затвори вратата пред нея.

Сякаш времето беше спряло. Бранди се върна при останалите. Господин Тревър говореше нещо с лейди Адела. Когато момичето влезе, той вдигна глава.

— Ще решим всичко, лейди Адела, когато чуя разказа на Брандела. — Той се намръщи. Когато чу подробностите, стана още по-намръщен. — Изглежда, си спасила живота на херцога, момиче? Госпожо, разбирам, че господин Пърсивал Робъртсън е доста съмнителен?

— Да, така е — отговори бавно тя. Гледаше го, както лисицата фазан. После изправи гордо гръб и отсече: — Ще престанеш да мислиш глупости, Тревър! Ще ти бъда благодарна, ако не заместваш човек от семейството в тази история. Няма да се учудя, ако попиташ дали подаграта на Клод Робъртсън не е измислена и дали той не е натиснал спусъка! Твоята работа е да откриеш истинския виновник, а не да мислиш глупости!

Бръчките около устата на господин Тревър станаха по-дълбоки, но той остана спокоен.

— Работата е сериозна, госпожо. Опитвам се само да изпълнявам своя дълг. Искам за момент да забравите за онзи непрокопсаник и да ми кажете кой според вас е заинтересуван от смъртта на английския херцог? И не ми повтаряйте повече за честните и верни Робъртсънови! Това не е най-важното сега. Животът на ваш роднина е в опасност.

Човекът, в когото се съмняваше Бранди, беше Пърси. Искаше да изкрещи името му. Беше се появил твърде скоро, сякаш е бил на скалите. Но размисли и си каза, че всъщност всеки Робъртсън щеше да спечели от смъртта на Ян.

Лейди Адела удари силно бастуна си в пода и изръмжа с отвращение:

— Повтарям ти, Тревър, душиш пред чужда дупка. Нито един член на семейство Робъртсън няма да извърши такова гнусно дело!

Следователят остана спокоен. Би могъл да й каже, че покойният Енгъс би прострелял някого в гърба, без да му мигне окото. Но не искаше лейди Адела да припадне от гняв. Най-подозрителен му се струваше господин Пърсивал Робъртсън. След узаконяването му той беше следващият наследник на титлата. Ами Клод и синът му Бъртранд? Не замисляше ли дяволската старица да възвърне правата им? Не, нямаше никакво намерение да освобождава от отговорност който и да е член на семейството. Каква заплетена история. Защо се беше случило с английския херцог, и то точно в неговия район? Не беше честно! Той се изправи, за да си върви.

— Нека да вярваме, лейди Адела, че утре херцогът ще ми даде повече информация. Ще дойда, за да разговарям с него. Дано Господ го остави жив!

Тя изсумтя и махна с ръка след него.

— Разбира се, че ще е жив, глупако! Той носи моята кръв. Няма да се предаде на куршума на някакъв страхливец!

Когато Краби изпращаше господин Тревър, лейди Адела изгледа презрително Фелисити. Тя седеше на дивана с все още замаян поглед. Изглеждаше толкова безпомощна и крехка, че старицата завидя на способността й да се преструва.

— Бранди, извикай камериерката на лейди Фелисити. По-добре е да се оттегли в стаята си.

Момичето побърза да изпълни поръчката й. Като имаше с какво да се занимава, нямаше постоянно да мисли за случилото се.