Херцогът

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

До ушите й достигна смехът му. Това щеше да бъде последното чуто от нея нещо!

Кантор се изправи на задните си крака. Бранди изпусна юздите и се вкопчи с всичка сила в седлото. Всичко приключи мигновено. Конят стоеше задъхан на едно място. Като по чудо тя беше все още на гърба му. Ян държеше юздите на нейния кон. Красивите му черни очи блестяха весело.

Бранди изпита огромно облекчение, че все още е жива и диша. Почти не чуваше думите му.

— На какво прилича това, Бранди? Нима искаше да яздиш до пътя и така да ме победиш? Така ли постъпи и с горкия Бъртранд, когато плувахте? Просто си минала край него? Страшно ме изплаши! Нима не си способна да изпиташ и капчица страх?

— Кантор е по-бърз, Ян — извика тя. — Изобщо не съм убедена, че си по-добър ездач. Искам друго надбягване! Няма значение кога — утре, другата година, през следващия век!

Той се смееше.

— Не умееш да губиш, Бранди! Знаеш, че яздя по-добре от теб, но не искаш да го признаеш! Много си упорита! Добре, ще се надбягваме пак. Ти ще определиш датата.

„Денят, в който излитат прасетата“ — помисли тя.

— Следващата седмица! Може би в сряда?

— Така да бъде! Е, сега трябва да платиш глобата!

Беше забравила за това. Щеше да му даде, каквото пожелае, само да забрави за следващата сряда. Измъкна крака си от стремето и скочи долу. Господи, колко хубаво беше да стъпиш отново на земята! Тя не се движеше, нито пръхтеше.

— Каквото поискаш, Ян — каза, вдигнала поглед към него.

Младият мъж слезе на земята и привърза конете към един тис.

— Каквото поискам, така ли? — Той се приближи усмихнат към нея.

Бранди не можеше да откъсне поглед от красивите му устни, които произнесоха името й. Пристъпи като омагьосана към него. Ян стоеше неподвижен с ръце, отпуснати край тялото. Преди да е извикал на помощ цялата си воля, тя се изправи на пръсти. Прегърна го и го привлече към себе си. Изобщо не знаеше какво да направи, но това нямаше значение. Целуна го с цялата топлина на сърцето си. Усетила силата на тялото и горещината на устните му, въздъхна. Искаше й се този миг да продължи вечно. Можеше да стои на пръсти, без да се измори. Не можеше да се насити на аромата, на вкуса му. Чудесно беше да го усеща до себе си.

За пръв път в съзнателния му живот способността да се контролира го беше напуснала. Не, не трябваше да прави това! Тя беше толкова невинна! Нямаше представа какво прави, а още по-малко какво ще стане с един зрял мъж. Не разтвори устните си, въпреки че изгаряше от желание да усети вкуса на нейните. Искаше да плъзне език между зъбите й. Искаше да я вдигне и да я притисне силно към възбуденото си тяло, но не можеше. Потръпна и направи най-трудното нещо в своя живот. Свали ръцете й и я отблъсна от себе си.

— Не, Бранди! Не бива да правим това!

Девойката отстъпи. Учудваше се, че все още може да ходи. Преди малко умираше от желание да легне по гръб на земята. Искаше той само да я целува, да я гали, да я притисне към себе си и…

— Платих глобата си, Ян! — Гласът й беше толкова пронизващ, колкото чувствата й.

Тя беше невинна и уязвима и той трябваше да я пази от себе си.

— Не точно това имах предвид — каза Ян.

— Но аз исках да платя по този начин. Все пак загубих състезанието, въпреки че съм по-добра ездачка от теб. Ще се убедиш в това следващата сряда.

Смели приказки! Прииска му се да я сграбчи и да я целува, докато и двамата останат без дъх. Тогава нямаше да могат да се спрат. Той щеше да я научи…

Ян изпъшка и прокара ръка през косите си. Трябваше да спре всичко това! Нямаше друг избор.

— Бранди, чуй ме добре! Аз съм твой настойник. Освен това съм сгоден за друга жена. Ти си невинно дете, не — девойка. Е, добре де — жена. Последният човек на света, който ще се възползва от това, съм аз. Разбираш ли….

— Дете? Момиче? Това за жената го подхвърли просто за успокоение, нали? Да те вземат дяволите! Вече съм почти на деветнадесет години! Не искаш да приемеш този факт, за да не мислиш, че за теб бих могла да бъда и… Няма значение!

Стоеше и я гледаше. Тя беше толкова ядосана.

— Знаех точно какво правя! Няма да ти позволя да говориш за злоупотреба с доверието ми! Да върви по дяволите другата жена! Няма да живея с нея в Лондон, чуваш ли? Няма да гледам как те целува и милва, а после ме поглежда така, сякаш съм мишка, показала се от дупката си! Тя е фина дама, нали? Има добри обноски и знае цената си. Ще ме намрази веднага, както и аз нея! Дори вече я мразя, чуваш ли? По-скоро ще се омъжа за Пърси, но няма да живея под един покрив с тази омразна жена!

Без да мисли, хукна към Кантор. Отвърза юздата му и бързо скочи на гърба му, забравила страховете си.

— Бранди, почакай! Трябва да поговорим по този въпрос. Трябва да ти обясня…

— Върви по дяволите! — извика му тя. Удари пети в хълбоците на коня. Кантор изпръхтя щастливо и полетя през моравата.

За момент Ян остана загледан след нея, кипящ от гняв. Как смееше да не го изслуша? Господи, колко спокойно беше всичко, преди да дойде на това чудато място! Преди да срещне нея и да разбере какви хубави коси има! Преди да осъзнае, че му е приятно да бъде с нея, да я слуша как говори, да вижда света през нейните очи. По дяволите!

Скочи върху гърба на Херкулес и се понесе след нея. Настигна Кантор чак когато излизаше на главния път. Наведе се да грабне юздата му, но Бранди я дръпна и се опита да отстрани коня си. Кантор позна своя господар и се вдигна на задните си крака. Инатливо спря на място.

— Ти, нещастно животно! — Тя се опита да измъкне юздите от ръцете на Ян, но той бързо ги отдръпна.

Двамата мълчаливо се взираха един в друг. Гневът й беше изчезнал. Тя вече мечтаеше за помирение. Ян гледаше разпуснатите й коси. Представяше си ги разпилени върху възглавницата, а той беше върху нея и…

Накрая той заговори. Всяка дума беше остра като бръснач и му причиняваше непоносима болка:

— Сега, ако не възразяваш, Бранди, бих искал още да пояздим. Не желая да отидеш в конюшнята сега. Видът ти е такъв, сякаш си избягала от дявола. Последното нещо, което искам, е, семейството ти да си мисли, че между нас се е случило нещо нередно.

Гледаше го, объркана от спокойния му тон. После само кимна. Ян й подаде юздите. Двамата тръгнаха по пътя надалеч от замъка. Херцогът се проклинаше. Сигурно й се виждаше като долен, надут английски задник, опакован в дантели. Избра една пътека, виеща се между колибите на наемателите. Видя, че небето беше притъмняло, но не му обърна внимание. Изобщо не го интересуваше, че Бранди ще се намокри до кости. След известно време избра една горичка, където двамата да поговорят спокойно.

— Искаш ли да слезем от конете, Бранди? — Ян веднага скочи на земята. В този момент гръмотевица раздра небето.

Кантор се изплаши. Изцвили, вдигна се на задните си крака и полетя напред. Юздите се изплъзнаха от ръцете на Бранди и тя уплашена извика. Опита се да вземе поводите, но те постоянно й се изплъзваха.

— Ян, помогни ми! Не мога да го спра! — Мислеше, че ще умре от собствената си глупост, а не от някакъв смешен инцидент. Един клон отнесе шапката й. Всеки момент щеше да последва нейната съдба. Щеше да лежи смазана под копитата на Кантор.

После се разнесе друг трясък и изведнъж замириса на изгоряло дърво. Кантор усили бяг през гъстака. Бранди усети, че конят на Ян ги настига, и малко си отдъхна. Обърна се, за да измери с очи разстоянието между тях, когато юздите се заплетоха в краката на Кантор и той се препъна.

Херцогът вече беше до тях, когато видя как се подгъва коляното на коня, Бранди излита през главата му и се приземява сред гъстия бръшлян.

Той веднага спря Херкулес и скочи от гърба му. Първата му реакция беше да я притисне към себе си, но не го направи. Коленичи край нея и провери пулса й. Опипа ръцете и краката й за счупвания. Но тя можеше да има вътрешни наранявания, които да причинят смъртта й.

— Бранди — повика я, приведен към застиналото й лице. — Потупа лекичко страните й, но не последва никаква реакция. Изправи се. Не знаеше какво да прави. Като че не му бяха достатъчни небесните гърмежи и светкавици. По лицето на Бранди покапаха капки дъжд.

Трябваше да намери някакъв подслон! Съблече жакета си и я покри. Изгледа лицето й и се отдалечи сред дърветата. Недалеч видя малка колиба. Щеше да отнесе Бранди там и да изпрати децата до Пендърлей. Когато я положи на Херкулес, дъждът вече образуваше сиви пелени. Пое юздите на Кантор в другата си ръка и се насочи към колибата.

Когато приближи, видя, че тя отдавна е изоставена. Покривът й беше опасно хлътнал. Стряхата се подпираше от два дирека. Поне щеше да осигури подслон на конете.

Ян бавно слезе на земята. Прехвърли Бранди върху дясното си рамо и привърза конете. Ритна тясната врата и тя заплашително изскърца на ръждясалите си панти. Молеше се да не падне от тях.

Когато очите му привикнаха към сумрака, видя, че имаше само една малка стая. Подът беше покрит с гнили дъски. Пристъпи внимателно. Разстла палтото си пред огнището и внимателно положи момичето върху него.

Друг трясък го изправи на крака. Кантор изцвили, но поне не се отскубна. Ян видя купчина торф в единия край. Благодарение на Всевишния все пак имаше нещо, което можеше да използва!

Хубавото на торфа беше, че се пали много лесно. Въпреки че из стаята се разнесе гъст пушек, все пак беше нещо. Ян извади кърпичката си и изтри лицето на Бранди. Взираше се в решителната й брадичка, в правото носле и във веждите, които се разширяваха към слепоочията. Чувстваше се безпомощен. Неканен в съзнанието му изникна споменът за Мариан. Тя лежеше, бездиханна и той не можеше да направи нищо, за да я спаси. Въпреки че беше успял да стигне до Париж през тази разкъсвана от революцията страна, знаеше, че вече е късно.

Нямаше да допусне това да се случи и на Бранди!