Херцогът

ГЛАВА ДВА ДЕСЕТ И ПЕТА

— Няма да допуснеш нещо лошо да се случи на Ян, нали, Бранди? — Фиона беше разтревожена и изплашена. Не защото не познаваше смъртта. Дядо Енгъс беше починал, но той беше толкова стар, че тя се чудеше как още е жив.

Сестра й подгъна завивките й и я целуна по челото.

— Няма, кукличке! Не се тревожи, той е силен и голям. Кълна ти се, че ще се оправи.

Бранди напусна стаята на Фиона и се запъти към своята. Нямаше сили да понася нападките и злобата, които се разменяха в дневната преди вечеря. Наближаваше десет, когато стигна до стаята на Ян. Очите й веднага се обърнаха към леглото.

— Спокоен е, Мабли? Дали не е отминала треската?

В гласа й имаше толкова надежда, че на възрастния човек му дожаля за нея.

— Не съвсем госпожице, Бранди. Бълнуваше и се мяташе в леглото. Минаха шест години вече, а в устата му е само нейното име. Боже, какви ужасни времена бяха тогава! Страшно го съжалявах! — Мабли поклати глава изморено.

Бранди го изгледа, после разбра.

— Говориш за Мариан, нали?

— Да, госпожице Бранди. Мисля, че отново преживява онези ужасни събития. — Старият човек беше толкова изморен, че се отпусна на един стол и затвори очи. Не можеше да забрави пребледнялото лице на херцога, когато се беше върнал сам от Франция. На глас изрече: — Приятелите му се изплашиха да не се побърка. Спомням си, че дори кралят му изпрати своите съболезнования. Беше много тъжно тогава!

Девойката си наложи да бъде спокойна. Мариан беше мъртва от доста време. Но тя беше жива и Ян имаше нужда от грижите й. Ако се наложеше, беше съгласна да го дели с мъртвата му съпруга, но не и с Фелисити.

— Върви да спиш, Мабли! Капнал си от умора.

Камериерът се отправи към стаята си.

— Ако негова светлост стане много неспокоен и не можете да се оправите сама, ще ме повикате, нали, госпожице?

— Да. Не забравяй да заключиш вратата, Мабли!

Мабли се оттегли и заключи вратата след себе си. За момент остана прав сред малкия дрешник. В него бяха пъхнали малко легло, на което щеше да спи може би още няколко седмици. Само при мисълта, че Мораг е сменила чаршафите тази сутрин, го засърбя по цялото тяло. Подобно лейди Фелисити и на него му се искаше да не бяха идвали в Шотландия. Молеше се негова светлост да се оправи. Щом оздравееше може би щеше да се съгласи да напуснат това странно място.

Като сваляше черното си палто, погледна към затворената врата. Смръщи вежди. Не беше редно госпожица Бранди да се грижи за негова светлост. По-добре беше да е някой мъж. Господин Джил например. Бранди беше една упорита млада госпожица и явно не беше безразлична към херцога. Въпреки че не харесваше високомерната лейди Фелисити, знаеше, че госпожица Бранди ще страда. Негова светлост вече беше дал съгласието си за този брак. Беше прекалено съвестен, за да наруши дадената дума. Жалко наистина, но нищо не можеше да се направи.

Девойката стоеше тихо край леглото на херцога и го наблюдаваше. Лицето му беше зачервено от треската.

Тя го изтри със студена, влажна кърпа. Когато попиваше потта по шията и раменете му, той измърмори нещо и обърна глава. Тя отново изтри лицето му. Ян се опита да отблъсне ръката й, но нямаше сила за това.

— Ш-шт — прошепна девойката и придърпа нагоре пухената завивка. Превръзката през гърдите му изглеждаше ослепително бяла сред черните косъмчета. Бранди внимателно попиваше потта около бинтовете.

Дишането му стана по-спокойно. Вече не се въртеше, въпреки че все още имаше температура.

Девойката беше изтощена от тревога и безсъние, но продължаваше да избърсва с мокра кърпа тялото му. После сложи дърва в огнището, съблече се и навлече нощницата си, наметна карирания шал върху раменете си и седна. Придърпа дебелото вълнено одеяло под брадичката си, за да се стопли.

От съня я изтръгнаха ругатни и несвързани думи. Веднага скочи и застана до леглото му. Като чу думите му, в очите й се появиха сълзи и гърлото й се сви.

„Мариан, Мариан, защо не ми се довери? Щях да се опитам да ги спася! Мариан, как си могла да се съмняваш в мен? Прекалено късно… Много закъснях!“

— О, не, Ян! Не е била твоя вината! Не обвинявай себе си за нейната смърт! Тихо, любов моя, тихо! Обичам те повече от нея, Ян! Никога няма да те изоставя! Как е могла да не ти се довери?

Той започна да се мята в леглото и да размахва ръце. Девойката се изплаши да не се отвори раната му. Притисна раменете му с всичката си сила.

— Лежи спокойно, Ян!

Гласът му стана по-висок. Бранди си представи как острието на гилотината се стоварва върху шията на Мариан. Узна, че тя е заминала за Франция, за да спасява родителите си. Защо не му е казала? Защо не го е помолила за помощ? Той е бил неин съпруг и спокойно е могла да го направи.

— Не е била твоя вината, Ян — повтаряше непрекъснато Бранди. Искаше й се да я чуе и да й повярва. Постави пръсти на устните му и притисна лицето си до неговото.

Ян продължаваше да повтаря името на съпругата си. Отчаяна, Бранди впи устни в неговите. Искаше й се той да забрави своя призрак. Изненада я реакцията му. Езикът му проникна дълбоко в устата й. Може би това беше похот? Тази дума тя често беше чувала в семейство Робъртсън. Разбра, че иска повече от това. Искаше да го докосва, да го прегръща. Ръцете му се плъзнаха по гърба и бедрата й.

Съзнаваше, че трябва да се отскубне от прегръдката му. Той не знаеше какво върши. Представяше си, че тя е първата му съпруга. Вярваше, че е Мариан. Девойката се опита да се отдръпне, но ръцете му не я пускаха.

— Ян, не трябва да правиш това — прошепна тя, но знаеше, че заблуждава и него, и себе си. Искаше й се да продължава и никога да не я изпуска от прегръдката си.

Устните му внезапно се отпуснаха. Гледаше я с ясен, пронизващ поглед.

— Моя любов — прошепна той. — Моя малка любов! — Притегли я към себе си и я целуна. Усетила нетърпението му, Бранди отговори на целувката му.

„Той мисли, че съм Мариан“ — каза си, но въпреки това приемаше всичко, което можеше да й направи. Можеше да бъде неин само тази нощ, но и това й стигаше!

С неочаквана сила Ян я настани върху себе си. Членът му се притисна в корема й през завивката. Бранди зарови лице в шията му, докато ръцете му милваха бедрата й и повдигаха нощницата й. Тя му помагаше, без да се стеснява. Мисълта, че е гол под нея, не я уплаши. Сама разкъса нощницата си и отхвърли завивката. Гледаше голото му тяло и твърдия му орган. О, Господи, не можеше да си представи, че това огромно нещо ще проникне в тялото й! Потръпна от страх. Той я искаше. По-точно искаше своя призрак. Тя нямаше нищо против да бъде дух през тази нощ.

— Обичам те — прошепна, уверена, че няма да я чуе. Това не бяха нейни думи. Те принадлежаха на Мариан.

Ян я притисна към тялото си. После се извъртя и я настани под себе си. Галеше гърдите, корема и бедрата й. Беше толкова хубаво, че не й се искаше да престава. Не знаеше какво точно ще се случи, но го искаше. Започна да му помага.

Усети пръстите му между краката си и твърдия му член. Бранди беше уверена, че няма да се получи. Той беше прекалено голям. Възбудата й изчезна. Когато проникна в нея, болката я прониза. Девойката се ужаси, че ще я разкъса и тя ще умре в леглото му. Знаеше, че не бива да крещи. Мабли веднага щеше да дотича.

Ян се отдръпна, после отново проникна в нея, като дишаше тежко. Сега се движеше и изричаше неясни думи. Говореше на френски и за любов. Целуваше брадичката, устните и шията й. Болеше я така ужасно, че зъбите й се впиха в шията му. Сълзите й намокриха лицето му. Усети го как се напряга. Ръцете му притискаха силно бедрата й. Внезапно той потръпна и се отпусна върху нея. Неспособна повече да сдържа вика си, тя се притисна към шията му, за да го заглуши. Ян се повдигна. От гърлото му излизаха стенания. Семето му се разля дълбоко в утробата й. Дишането му стана по-равномерно и той сложи глава до нейната.

Бранди лежеше неподвижно, въпреки че й тежеше. Ян дишаше спокойно. Топлите му устни се допряха до лицето й. После въздъхна дълбоко. Тя помисли, че е заспал.

„Сега съм част от него“ — помисли си, прегърнала го през кръста. Лежа неподвижно, докато вече не можеше да издържа тежестта му. Нежно и внимателно се отмести. Загледа се в профила му, осветен слабо от свещта. Прокара пръст по силната му челюст.

Тази нощ той беше неин. Тя нямаше да позволи да й го отнемат нито Мариан, нито Фелисити. Намести завивките върху двамата и постави глава върху рамото му. Ужасяваше се от мига, в който трябваше да го остави.

Ян се събуди внезапно. За момент не можа да се ориентира къде е. Само гледаше прозореца, от който струеше слънчева светлина. Насили се да събере мислите си и се изправи на лакът.

— Ваша светлост?

— Мабли, кой ден сме и колко е часът? Имам чувството, че съм бил надалеч за много дълго време.

— Как се чувствате?

— Мисля, че възвърнах способността си отново да мисля. — Внимателно се обърна и се намръщи от болка. — Трябва да се оправи само рамото ми, Мабли.

— Днес сме четвъртък, ваша светлост. Десет часът сутринта е.

— Искаш да кажеш, че от вчера съм в безсъзнание?

Старият човек се усмихна на господаря си и бръчките му се изличиха за момент.

— Ваша светлост, треската ви беше много силна. Ужасно ни изплашихте.

— Да не искаш да кажеш, че съм бълнувал?

— Да, ваша светлост. — Мабли се приближи до господаря си и добави нежно: — Отново си припомнихте преживения кошмар.

Нямаше нужда да обяснява повече. За негова изненада херцогът нищо не каза повече, не коментира това.

— Изглежда, Мабли, без да искам съм навлякъл гнева на някого? Спомням си много малко от случилото се. Хванаха ли престъпника?

Камериерът поклати глава.

— Не, ваша светлост. Господин Тревър, местният следовател, разследва случая. Ще ви изпратя Джил, ако не възразявате? Не съм бил със семейството от доста време.

— Добре, бих поговорил с Джил. По дяволите, толкова съм гладен! Освен това трябва да се изкъпя и да се избръсна. Ще се погрижиш първо за това, нали, Мабли? — Ян замълча, загледан във възрастния човек. — Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще се строполиш на земята. Да не би сам да си се грижил за мен?

— Не, ваша светлост. Госпожица Бранди беше с вас през нощта. Не се сърдете. Момичето е доста упорито. Сега си почивайте. Ще се върна веднага. — После изгледа колебливо господаря си. — Връзката на звънеца е скъсана, ваша светлост. Ще извикам малкия Алби.

— Изглежда, има доста малки хора тук? Спомням си за някакъв дребен доктор?

— Да. Той скоро ще дойде да ви прегледа.

Когато Мабли затвори вратата след себе си, херцогът провеси крака от леглото и се опита да стане. Краката не му се подчиняваха. Отново се отпусна на възглавницата, като разтъркваше наболата си брада. Нямаше да допусне да остане инвалид! Отново метна завивките върху себе си.

Върху белия чаршаф имаше петна засъхнала кръв. Замръзна, когато започна да си припомня случилото се. Погледна надолу между краката си. Тогава си спомни всичко. Господи, не може да й е причинил това! Опипа драскотините по лицето си. Усети следите от зъбите й. Припомни си сълзите й върху лицето си. Беше проникнал дълбоко в нея, без да й даде време да си отдъхне. Със силни тласъци беше търсил единствено собственото си облекчение. Беше й причинил само болка, а тя стоически беше издържала.

Не след дълго се върна Мабли. Господарят му седеше на леглото, загледан напред с невиждащ поглед. Помисли, че херцогът страда от непоносима болка. Той беше силен и горд. Гледаше на болестта като на някое препятствие, което трябваше час по-скоро да преодолее. Нямаше и два дена откакто го беше прострелял някой, а вече седеше.

— Ваша светлост, не трябва да правите това! От вас се иска да лежите. Не искам треската да се върне отново. Дайте да ви завия. Господин Джил иска да говори с вас. Може би през това време ще изядете този бульон? Трябва да възвърнете силите си.

Ян кимна.

— Добре, Мабли. Банята може да почака. Дай ми супата и ми изпрати Джил.

Десет минути по-късно Джил влезе в стаята. Спря на вратата и се вгледа в братовчед си.

— Ян, стари приятелю, щом си възвърнал апетита си, значи се оправяш! По-добре ли се чувстваш?

— Да, Джил, много по-добре. Седни, докато изям супата. Казват, че е от пиле, но не може да се открие и къс месо. Сърбам някакъв безвкусен бульон.

— И това е нещо. Да не би да предпочиташ плодовата пита на готвачката? — Джил се засмя и седна на кожения стол край леглото. Започна да потупва коляното си замислен. — Спомняш ли си нещо, Ян? Видя ли някаква необичайна за брега сянка? Може би си чул нещо странно?

— Спомням си, много неща — започна бавно херцогът, — но то няма нищо общо с убиеца. Мабли ми каза, че някакъв човек на име Тревър души наоколо.

— Да. Лейди Адела каза, че е стар глупак. Той се мисли за добър, но няма много факти, за които би могъл да се захване. Можеш да се досетиш, че всички Робъртсън са се хванали за гушите. Всеки подозира и обвинява другия. Мисля да те отведа далеч от това място, Ян, веднага, след като се оправиш.

Херцогът остави лъжицата и се замисли. После каза:

— Няма да стане, Джил. Не съм сигурен, дали онзи страхливец няма да ме нападне пак. Просто тук има още неща, които чакат моята намеса. Да търся убиеца би било чисто губене на време. Мисля, че по някакъв начин той сам ще ми се набие в очите.

— Да не намекваш за Пърси?

— Може наистина да е копеле и по природа, не само по произход. Какво казва лейди Адела за всичко това? Тя говори много, но си е такава.

— Направи някакъв безвкусен коментар, че мрази загадките и негодниците. Постоянно дразни останалите членове на семейството. Трябва да призная, че случилото се беше страшно изпитание за Фелисити.

— Знаеш ли, Джил, че Бранди се е грижила за мен през нощта? — попита внезапно херцогът. — Било е глупаво от нейна страна и мисля да й го кажа.

— Не, не знаех. Не мисля, че и Фелисити ще хареса това. Тя постоянно крещи и блъска по стените. Бранди е много странна девойка.

— Трябва да се съглася с теб, братовчеде.

— След като стреляха по теб, тя попита къде точно е бил Клод. Приличаше на малък териер. Знаеш ли, Ян, не ми харесва решението ти да останеш, независимо каква е причината? Никой, включително и аз, не можем да кажем кой точно е бил убиецът. Не разбираш ли колко е глупаво да останеш? Така даваш нова възможност на негодника!

— Уверявам те, Джил, че ще бъда много внимателен. Ако винаги съм обграден от членове на семейството, какъв шанс има той?

Джил не изглеждаше доволен от решението на херцога, но предпочете да замълчи. Ян беше известен с това, че довежда нещата до техния край.

— Фелисити няма да бъде доволна от решението ти, стари приятелю. Тя постоянно се оплаква колко ужасно е това място и как тримата ще заминем веднага щом оздравееш. Веднъж дори мислех, че лейди Адела ще хвърли бастуна си по нея, но старицата успя да се овладее. Да си призная, на нейно място не зная как бих постъпил. Твоята сладка Бранди не каза нищо. Само стана и напусна стаята. Мислех, че е отишла за пистолет. Ако го беше направила, щеше да стане интересно.

— Ще говоря с Фелисити. След като Мабли ми помогне да се избръсна и изкъпя, ще ми я изпратиш, нали?

Да, той много искаше да разговаря с Фелисити!