Херцогът

ГЛАВА ОСМА

— Разкажи ми за новия граф, Бранди — помоли Фиона. От лъжицата й капеше овесена каша.

— Внимавай, малката ми, ще си изцапаш роклята и Марта ще се сърди.

Фиона внимателно избърса брадичката си. Погледът на сините й очи не се откъсваше от сестра й.

— Добре го направи — каза Бранди, като се стараеше да не се изсмее. — За него не знам повече от тебе. На първо място той е херцог, после — англичанин. Най-важното е, че е граф Пендърлей.

— Да — съгласи се малката и кимна с глава. — Може би за това мирише толкова хубаво и дрехите му са чисти. Дядо Енгъс ме прегръщаше понякога. По дрехите му винаги имаше лекета. А дъхът му беше ужасен, Бранди!

— Права си — потвърди сестра й. — Трябва да помниш, че се обръщаме към него с „ваша светлост“!

— Да не би името му да е момичешко?

Бранди се засмя.

— Не. Просто така е прието да се обръщат към херцог. В Шотландия правим същото.

— Може би ще ми позволи да погаля хубавите му коне?

Бранди много се съмняваше в това, но не престана да се усмихва.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да правиш глупости, кукличке! Вероятно херцогът не е свикнал да контактува с деца. Между другото, сигурно няма да остане дълго тук. Ние няма с какво да го заинтересуваме.

— Но защо е дошъл, след като иска да ни напусне?

— Не знам, Фиона. Хайде, приключвай със закуската! Става вече късно.

Всъщност никак не беше късно, но тя искаше да избегне срещата с омразния Пърси. Гледаше през прозореца калния двор и слушаше как Фиона стърже по дъното на купата си. Бурята беше отминала и пролетният ден обещаваше да бъде чудесен. Лекият ветрец нежно полюшваше сините камбанки.

— Каква приятна изненада!

Бранди трепна. Очакваше да види неприятното лице на Пърси.

— О, това сте вие, ваша светлост? — В гласа й така ясно пролича облекчението, че херцогът вдигна вежди.

— Ти си мъжът с големите коне, нали? — попита Фиона и се смъкна от стола си. Погледна нагоре към огромния човек. — Наистина си „ваша светлост“, а не просто господар като дядо Енгъс!

Ян изгледа слабичкото момиченце, което стоеше пред него с ръце на кръста. Косата му беше гъста и ярка като пурпурно кадифе. Очите му бяха сини като лятно небе.

— Да, аз съм херцогът. А ти си Фиона, най-малката ми братовчедка?

— Да, но Бранди ме нарича „кукличка“. Мога ли да те назовавам с момичешкото ти име?

Беше забравил, че децата говорят, каквото мислят. Той погали буйните червени къдрици.

— Не, не искам името на някое момиче. Какво ще кажеш за Ян, Фиона?

— Ян? Това е по-добре от „ваша светлост“. Искаш ли малко овесена каша, Ян? Тази сутрин не е толкова рядка, въпреки че още се стича по брадичката ми. Но не съм изцапала роклята си!

— Тези неща се случват понякога — каза той. — Досега кашата трябва да се е втвърдила. Колко време седи тук тази купа?

— Не повече от десет минути — отговори Бранди. — Да, водата е започнала малко да се отделя, но никак не е лоша.

— Ще бъде добре да опитам малко. Върни се на масата, Фиона. Аз прекъснах закуската ти.

— В леглото на дядо Енгъс ли спа, Ян? Знаеш ли, той умря там? Повече от месец вървяхме на пръсти из къщата. Чувах го как кашля и проклина баба.

— Фиона, стига толкова! Дядо Енгъс ругаеше всички. Знаеш много добре, че всеки граф Пендърлей умира в леглото си. Ето, вземи си кифличка. Точно така! Сега намажи и малко масло върху нея.

— Нямаше нито един призрак, който да ме безпокои тази нощ — каза херцогът. Като гледаше недоверчиво кашата, той хапна малко от нея. Въпреки че беше малко рядка, наистина беше вкусна. Вдигна поглед и видя, че Фиона се мръщи.

— Има ли каша върху лицето ми?

— О, не, Ян! Попитах Бранди защо си дошъл тук, след като трябва да ни напуснеш. Тя мисли, че няма с какво да те заинтересуваме и скоро ще си тръгнеш.

Голямата сестра разглеждаше кифлата си. Ако Фиона беше по-близо, щеше да я удари през устата.

— А според Бранди, защо съм дошъл?

Тъмните му очи за момент се спряха на профила на Бранди. Носът й беше хубав. Освен това веждите й бяха добре извити. Косата й беше тъмноруса, а брадичката — малка. Дали не издаваше големия й инат? Тази сутрин беше със същите стегнати плитки и кариран шал.

— Каза, че не знае. Ти ще ми кажеш ли?

Той се почувства в капан, заложен невинно от детето. Как би могъл да обясни, че Сезонът в Лондон щеше да го умори от скука? Трябваше да замине някъде, за да се спаси. В Турция или в Шотландия, нямаше никакво значение. Не, не би могъл да сподели това. Ян отговори без колебание:

— Защото сте мои братовчедки и исках да се запозная с вас.

Бранди го погледна в очите. Беше убедена, че лъже.

Херцогът изви вежди и си придаде невинен вид, почти като този на Фиона. Малкото момиче правеше фигурка от салфетката си.

— Е, Фиона, задоволих ли любопитството ти?

— Да, но кога ще мога да видя конете ти?

— Когато ми обещаеш, че няма да се втурваш срещу тях. Прекалено млад съм, за да имам бели коси.

— О, разбира се, че обещавам!

— Кукличке — каза Бранди. Тонът й беше майчински като на леля му, която имаше седем деца. — Трябва да разбереш, че негова светлост има много работа. Не можем да го задържаме излишно.

Не успяваше да звучи като майка, помисли херцогът, като й се усмихна. Тя се опитваше да изглежда строга, но не успяваше. Усети симпатия към нея. И защо не? Все пак беше негова братовчедка. Освен това беше и много млада. Не на години, разбира се. Все още й липсваха твърд характер и опит.

— Знаете ли, не е ваша вината, че сте наследили Пендърлей — каза Бранди. — Не сте виновен и че не сте шотландец. Няма нищо лошо в това да бъдеш англичанин. — Девойката му наля чай.

— Благодаря — отговори Ян, като вдигна чашата си.

Той се обърна към Фиона. Бранди веднага се възползва от това, за да го разгледа хубаво. Той беше огромен мъж. Такъв не беше виждала никога през живота си, но това й харесваше. Обличаше се толкова хубаво! Сигурно ги мислеше за диваци? Нейната рокля сигурно беше на пет години. Панталоните му добре прилягаха на краката му. Ризата му беше бяла като снега, навалял една нощ през февруари. Сакото му стоеше идеално. Всичко в него беше елегантно, включително и черните му ботуши. Бранди оправи роклята си. Той беше всичко това, което тя самата не беше. Никой от тях не приличаше на него. Те просто бяха бедните роднини и нищо повече.

Херцогът наблюдаваше променливото изражение на лицето й. За негова изненада то внезапно стана болезнено. Трябваше да направи нещо.

— През първия ден би ми харесала най-много една обиколка — каза Ян. — Бурята премина. С удоволствие бих се разходил до скалите, за да видя морето. Ако искате, може да ми покажете и друго нещо?

— Точно това щяхме да правим с Бранди — възкликна Фиона, оставила салфетката. — Обичаш ли да строиш замъци от пясък, Ян?

Херцогът си спомни, че днес беше облякъл последния си чист костюм за езда. Не можеше да се надява, че Мабли ще пристигне скоро с останалия багаж.

— Бих предпочел, ако не възразяваш, просто да постоя на влажния пясък. В противен случай ще трябва сам да се пера. Това няма да е никак лесно, защото нямам представа как да го направя.

— Аз също — оплака се тя.

Колко учтив и внимателен беше, възхити се мислено Бранди, като му се усмихна.

— Хайде, кукличке, върви да вземеш шала си!

Фиона се измъкна от трапезарията, като се провикна весело:

— Ще се върна, преди мишката да се е хванала в капана!

— Не ти ли е топло с този шал? — попита херцогът. За негова изненада изражението й стана такова, сякаш й беше казал, че по лицето й има петна от кашата.

— Не! Просто винаги ми е студено. Свалям го понякога през август, но и тогава е хладно. Почти цяла година е на раменете ми. — Тя сви рамене, при което плитката й се измъкна и падна в купата с овесена каша.

— Плитката ти, Бранди — извика Ян и се пресегна да я измъкне.

Девойката се стресна и рязко се отдръпна, преди да е пуснал косата й. Наложи й се да стисне зъби, за да прикрие болката.

Той й подаде чаша с вода.

— Ето, изплакни я тук. Не исках нито да те изплаша, нито да те заболи.

— Знам — отговори, без да го гледа. Изтри плитката си със салфетката. — Чувам Фиона. Готов ли сте, Ян?

— Да.

— Няма да ми се подигравате, нали, ваша светлост?

— Негова светлост никога не се подиграва с братовчедките си. Той е възпитан и учтив. Между другото, той много харесва своите братовчедки. Тръгваме ли?

Тримата се запътиха към скалите край морето. Вървяха по калдъръмената пътека, покрай която цъфтяха рододендрони.

Ян се загледа в морето, сега спокойно и ведро. Близо до брега водата беше плитка и прозрачна, а в далечината беше с различни нюанси на синьото. Ян вдигна поглед към отрупаното с бели облачета небе. Ветрецът галеше лицето му и рошеше косите му. Пое дълбоко дъх.

— Внимавай, кукличке, защото ще се изцапаш!

Бързо го изтръгнаха от неговия унес. Фиона тичаше по пътеката надолу към брега.

— Надявам се, че няма да си счупи нещо — каза Ян. — Пътеката ми изглежда доста стръмна.

— Тя е като козичка. Не се безпокойте.

— Имате прекрасен дом, Бранди!

— Сега той е ваш, Ян — отговори му, засенчила очи от слънцето. Искаше да се увери, че Фиона е стигнала до брега без проблеми.

— Имаш ли нещо против това? — попита тихо той.

За момент Бранди замълча. Накрая проговори тъжно:

— Не, не е моя работа да обсъждам това. Мина много време. Въпреки че доста шотландци са против, време е нещо да се промени. Във вас ми е надеждата за това. Вече ви казах, че нямате вина, дето сте англичанин. Аз съм жена и моето мнение е без значение. Никой няма да ме послуша, а и не бих могла да ви нареждам как да постъпвате тук.

— Напротив, за мен твоята позиция е от съществено значение. Не искам да говориш за себе си така!

Тя се засмя, стиснала възела на шала си.

— Трябва да чуете как разговаря баба ми с мен понякога. Ако Краби е дърт пияница, защо аз да не съм негодна за нищо малоумница. Нямам цената дори на прашинка сол. Постоянно говори, че трябва да се омъжа, и размахва ревматичните си ръце. — Повдигна рамене. — Нямам нищо против вашето наследство. Всичко трябва да мине в ръцете на някой роднина, иначе родът ни ще загине.

Никога не беше чувал жена да се изразява така ясно. В думите й звучеше разбиране на проблемите. Ян знаеше, че на жените не се гледа сериозно, и това го възмущаваше. От друга страна, той беше мъж и трябваше да я защитава. Бранди не трябваше да има нужда от нищо. Дразнеше го фактът, че говори за себе си, сякаш няма никаква стойност.

— Разбирам, че скоро трябва да се оженя и да създам наследник. Ако нямам син, или счупя врата си, тогава наследник ще стане братовчед ми Джил. Той изобщо няма кръвна връзка с вас.

— О, моля ви, не си чупете врата!

— Разбира се, че няма, но животът крие изненади. Човек никога не знае. А и крайно време ми е да създам наследник.

— Значи още не сте женен? Не знаех това. Сигурно и баба не предполага такова нещо, иначе щеше да го разтръби из целия Пендърлей. Да, трябва да се замислите по този въпрос!

— На двадесет и осем години съм. На фона на твоята младост сигурно ти изглеждат ужасно много?

— Ни най-малко. На Архангелов ден ще навърша деветнадесет. Изобщо не сте стар.

Това беше вярно. Бранди беше на възрастта на Фелисити, за която щеше да се ожени през август. Годеницата му беше толкова различна от това момиче. Мариан също не приличаше на нея. Усети познатото болезнено бодване от загубата й. Сега щеше да бъде на двадесет и шест и вероятно майка на няколко деца. Дъщерите им сигурно щяха да имат светлозелените очи на майка си. Синовете им щяха да бъдат силни и горди като него самия. Усмихна се на Бранди, но не каза нищо. Загледа се в чайките, които крещяха над главите им.

— Знаете ли, Ян, Фиона винаги строи замъци, които приличат на Пендърлей. Горкичката, много се ядосва, защото кулите й постоянно падат.

Той прогони образа на Мариан и погледна надолу към детето. Представи си как червените коси сигурно вече бяха пълни с пясък.

— Нито една от вас не прилича на другата. На кого се е метнала Фиона?

— Както казва баба, тя е единствената, която наистина прилича на някого. Косите и очите й са досущ като тези на сестрата на майка ми, леля Антиона. Констанс прилича малко на майка ни. За мен баба казва, че съм сменено дете.

— Добре поне, че не те нарича дърта пияница!

— Горкият Краби! Тя обикновено измисля ужасни прякори от името му. Сипе обиди, които не мога да разбера. Добре, че не ни е роднина, иначе за него няма да има милост.

— Искаш да кажеш, че ще го нарича ненужен малоумник?

— Точно така!

— Като говорим за роднини, кой всъщност е Пърсивал?

— Той е копеле!

— Нямам предвид характера, а произхода му.

— Но той наистина е копеле!

Тогава Ян разбра, че Бранди говори сериозно. Очите й обаче се смееха. Той също й се усмихна.

— Тогава би трябвало да го изгонят от замъка?

— О, баба много го обича. Това е най-жалкото. Пърси я ласкае и трябва да призная, че го прави добре.

Той я изгледа остро, но тя не забеляза това. Беше се навела и късаше жълти цветя, като ги събираше в скута си. Клекна до нея, забравил за панталоните си. Започна също да къса цветя.

— Какъв е неговият произход?

Бранди го погледна в очите и го осведоми спокойно:

— Баща му Девънън е един от синовете на баба. Когато бил съвсем млад, прелъстил дъщерята на един богат търговец от Единбург. Когато разбрал, че е бременна, отказал да се ожени за нея. От клюките на Марта и откъслечните изблици на гняв на баба ми съм разбрала, че чичо Девънън заминал за Париж. Загина там преди десет години с един от своите любовници.

— Любовници? Много ли е имал?

— Да, но не е това, за което си мислите. Чичо Девънън предпочитал мъжете. — Бранди довърши с горчивина в гласа си: — Мисля, че Пърси постоянно се старае да компенсира този факт.

— Постоянно ти създава главоболия, нали, Бранди?

— Да.

Ян се замисли за това, колко спокойно говореше тя за прегрешенията на своя чичо. Една лейди в Англия никога не би споменала това, дори и да се случеше да го знае. Тази нейна откровеност граничеше с детска прямота. Бранди беше толкова невинна. Без да мисли, той каза:

— Мисля, че Пърси трябва да насочи вниманието си върху жени, а не върху деца. Може би лицемерничи по свой начин?