Херцогът

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Ян и Бъртранд разговаряха пред главното стълбище на замъка. Краби и Мабли товареха багажа в каретата. Малкият Алби държеше юздите на конете. Беше почти седем сутринта. Топлото утринно слънце обещаваше хубав пролетен ден.

Ако някой мислеше, че херцогът си заминава, защото се страхува за живота си, никой не спомена и дума. Той беше благодарен на това. Нямаше настроение да обсъжда каквото и да било с никого, особено въпроса за негодника, опитал се да го убие.

— Колкото и да ми се иска да останеш, Ян, по-спокоен съм, че си заминаваш. Ще ти пиша, за да те информирам как вървят нещата с шевиотските овце.

— Ще очаквам това, Бъртранд. Искам да знам, че и при земеделците всичко е наред. Пиши ми как вървят нещата в семейството. Въпреки че съм само далечен роднина, ще бъда щастлив да знам, че всички са добре. — Предишната вечер се беше сбогувал с всички, търсил в очите им отговор на въпроса, кой беше пожелал неговата смърт. Бранди беше изчезнала.

Веднага след вечеря се беше оттеглила. Не беше имал възможността да разговаря с нея насаме. Не че имаше какво да й каже. Той никога нямаше да я разбере.

Мариан беше мъртва от много години. Защо втората му съпруга трябваше да се вълнува от факта, че понякога я сънува? Дали наистина още не беше я прежалил? Ако понякога отново преживяваше кошмара от Париж, влюбената жена би трябвало да разбира това. Беше й казал, че се възхищава от нея. Въпреки че го обича, Бранди беше още прекалено млада.

— Ще продължавам да изисквам от Тревър. Сигурно има още какво да се направи.

— Желая ти успех, Бъртранд.

— Извинете, ваша светлост! Може ли да поговоря с вас, преди да заминете?

Ян трепна от гласа й. Като я видя, нещо стопли душата му. Същевременно му се искаше да я удуши. Бранди стоеше на няколко крачки зад него. Изглеждаше нервна и несигурна. Може би беше променила решението си? Може би искаше да се извини и да го помоли да се ожени за нея? Сигурно беше така. Пристъпи към нея. Искаше му се да разплете проклетата й плитка и да разпусне косата й. Да зарови лице в нея и да усети аромата на лавандула. На лавандула? От къде знаеше това? Сигурно от нощта, която бяха прекарали заедно.

— Ще видя как се справят Краби и Мабли — каза Бъртранд и се отдалечи към каретата.

— Не знаех, че ще заминеш толкова рано. Ще ми отделиш ли няколко минути?

Какво й ставаше? Нямаше вид на жена, готова да се моли за честта да бъде негова херцогиня. Ян кимна и я последва. Влязоха в замъка и се насочиха към дневната.

Бранди видя, че той иска да каже нещо, и побърза да го изпревари.

— Имам нужда от пари!

— Какво каза?

— Може би ще стигнат сто лири, ако това не е прекалено голяма сума за теб. — Видя как се присвиват тъмните му очи. Нямаше да му позволи да й откаже. Докосна ръкава му. — Ти каза, че ще осигуриш зестра на мен и на Фиона. Парите ми трябват сега. Ще можеш ли да ги приспаднеш от зестрата ми?

— Защо точно сто лири? — Господи, говореше като безчувствен негодник! Отново долови аромата на лавандула.

Бранди го погледна в очите.

— За дрехи, сър.

Защо трябваше да го лъже? Какво, по дяволите, ставаше тук? Понечи да спори с нея, но се взря по-внимателно в лицето й. На него бяха изписани едновременно страх и решителност. Не устните, очите й го молеха за тези проклети сто лири. Пръстите й се бяха вкопчили в шала. Прииска му се отново да докосне ръкава му. Господи, тя беше толкова топла и нежна! Обичаше да го докосва.

— Добре. Донеси хартия и мастило. Глупаво е да ти дам такава сума на ръка. Ще напиша платежна заповед. Макферсън ще преведе парите на твое име.

Бранди веднага излезе от стаята. Като че се страхуваше той да не промени намерението си. Когато се върна след няколко минути, Ян още не си беше отговорил на въпроса, защо й бяха нужни точно сто лири.

Той пое хартията и мастилницата и написа инструкции на Макферсън. Преди да впише сумата, спря за малко. Бранди със сигурност не знаеше цената на стоте лири. За каквото и да й бяха необходими, той трябваше да бъде сигурен, че ще й стигнат. Вписа двеста лири, подписа се и й подаде листа.

Тя едва не го изпусна, когато видя цифрата.

— Дрехите са много скъпи, дори и тези в Единбург. Трябва винаги да изглеждаш добре.

— Това е вярно. Много благодаря! Ще се погрижиш да ги получа, нали?

— Бранди… — Пристъпи към нея, но тя бързо го възпря с ръце. Гласът му стана студен: — Много добре. Сега, когато се завръщам в Лондон, не вярвам някой да се загрижи да мен. Ти беше прекалено ясна. Виждам, че с нищо не мога да променя намерението ти. Пожелавам ти всичко хубаво, Бранди. Надявам се да срещнеш своя рицар на бял кон, без минало и болезнени спомени.

Кимна и тръгна към изхода. Не се обърна назад. Мъжът има достойнство все пак!

Бранди бавно се приближи до прозореца. Ян и Бъртранд си стиснаха ръце. Зад натоварената карета Мабли разговаряше с Краби. Херцогът с лекота скочи в колата. Махна още веднъж на Бъртранд и пое юздите на Херкулес. Не след дълго каретата изчезна зад рододендроните на алеята.

Беше си отишъл! Тя можеше да се омъжи и да тръгне с него, но цената беше прекалено висока. Погледна към изписания лист в ръцете си. Целта й беше по-висока от стойността на тези двеста лири.

Сълзите й потекоха. Те никога не помагаха, само правеха очите й подпухнали и зачервени. Не беше разбрала, че плаче, докато не усети соления вкус на сълзите. Нямаше време за това. Трябваше да свърши много неща. Макферсън живееше чак в Беруик. Пеша можеше да стигне там за два часа.

Бранди изправи рамене. Забърза по стълбите към стаята си. Трябваше да смени сандалите с кожените си ботуши.

Пет дена по-късно херцогът на Портмейн спря Херкулес и Кантор пред огромната си, градска къща. Тя изправяше бели колони в източния край на Йорк Скуеър. Беше ясен априлски следобед с безоблачно небе и свеж въздух. Все пак не толкова свеж, както в Шотландия. Не можеше да се каже, че настроението му беше ведро. По-добре беше да вали. Дъждът и мъглата щяха повече да му подхождат.

Вечеря сам в огромната трапезария, като преглеждаше натрупалата се в негово отсъствие кореспонденция.

Сезонът беше в разгара си и имаше множество покани за балове и събирания. Беше готов да хвърли лъскавите, позлатени покани в коша, когато реши, че не може да се погребе сам в къщата си. Беше напуснал Шотландия. Трябваше отново да се превърне в истински англичанин. Трябваше да се забавлява. Щеше да открие жена, която да удовлетворява мъжката му страст.

През следващите няколко седмици херцогът на Портмейн се появи на десетина бала. Приятелите му, които го наричаха шотландския граф, го виждаха да танцува с десетки привлекателни дами. Някои дори мислеха, че се старае да забрави Фелисити. Херцогът не споменаваше и дума за нея. Обществото се възхити на благородството му. Все пак не даваше да се разбере каква безсърдечна жена беше тя. Хората съвсем се объркаха, като я виждаха постоянно в компанията на маркиз Хардкасъл. Възхищаваха се на издръжливостта му.

Носеха се различни слухове. Изглежда, херцогът нехаеше за това. Всеки път го срещаха в компанията на различни дами, коя от коя по-хубави. Освен това явно беше придобил интерес и към операта. Често го виждаха в ложата му, разбира се, с някоя красива жена. Деколтето й неизменно беше разкошно и явно добре се забавляваха. После наблюдаваха как спокойно излиза от апартамента й. Без съмнение не го интересуваше кой ще го види.

На всички стана ясно, че херцогът на Портмейн пропада. В началото на юни, когато Сезонът свърши, никой не се изненада, че Ян не предложи брак на нито една от тези, с които беше флиртувал. В „Газет“ обаче се появи съобщение относно лейди Фелисити. Тя беше хванала маркиз Хардкасъл. Никой не обвиняваше херцога за нищо. Колкото по-разпуснат беше, толкова повече му прощаваха. Той беше благороден и добър. Хората нямаха нищо против забавленията му.

Когато прочете съобщението за сватбата на Фелисити, той само поклати глава. Джеймс, неговият иконом, беше единственият, забелязал усмивката на устните му.

— Горкият заслепен нещастник — чу да си мърмори херцогът. — Той ще разбере, но ще бъде късно.

Една сутрин в средата на юни остана в леглото си до обяд. Имаше най-тежкия махмурлук в живота си. Не му се беше случвало дори и в Оксфорд, където на практика рядко биваше трезвен. Замисли се за оперната певица и четирите куртизанки, с които се развличаше. Вече беше прекалил и трябваше да се спре.

Пиеше силното кафе, направено от състрадателната му готвачка. Джеймс донесе подноса с обяда му.

— Господи, защо тези хора още не заминават за Брайтън? Толкова много покани! Изморих се от тези непрекъснати събирания. Изморих се дори от себе си.

Джеймс не си направи труда да коментира чутото, въпреки че беше съгласен с господаря си. Всички прислужници в домакинството биха се съгласили с него. Икономът стоеше зад херцога, докато той ровеше из множеството пликове. С изненада видя, че негова светлост измъкна един, пристигнал от далечната Шотландия. Колко странно! Ръцете на господаря му трепереха, докато го отваряше.

Херцогът прочете написаното два пъти и се засмя.

— Е, Джеймс, изглежда, Пърси е постигнал една от целите си.

— Да, ваша светлост?

— Пърси е един мой роднина от семейство Робъртсън и е копеле, Джеймс. След две седмици ще се жени за госпожица Джоана Макдоналд в замъка Пендърлей. Било необходимо и моето присъствие. Сигурно баща й иска да се увери, че новият господар на имението е истински англичанин, а не поредната измислица на бъдещия му зет.

— А-ха — каза икономът.

Няколко минути херцогът мълча. Джеймс го наблюдаваше как барабани с пръсти по масата и гледа нежната дрезденска фигурка, закачена в ъгъла на трапезарията.

— Ще се върне ли ваша светлост в Шотландия? — Нещо се беше случило там. Нещо, което имаше връзка с разтрогването на годежа с лейди Фелисити. Трябва да е било и добро, и лошо. Доброто беше, че не се ожени за тази хищница. Лошото беше, че откакто се върна в Лондон, херцогът беше страшно нещастен. Икономът чакаше.

Херцогът се извъртя на стола си. Джеймс се изненада. Господарят му се усмихваше щастливо.

— Мисля, Джеймс, че няма нищо по-безполезно от глупав мъж. Господи, аз съм най-големият глупак на земята! Ако кажеш, че съм сляп, и с това ще се съглася. Надявам се поне да не съм закъснял. Шотландия трябва да е много красива през лятото. Там цъфтят прекрасни цветя. Донеси ми нещата за писане. Трябва да известя Джил, че няма да прекарам вечерта с него. А, Джеймс, уведоми Мабли, че заминаваме след час! В единадесет каретата трябва да е готова за път. Искам точно след пет дена да бъда в Пендърлей.

— Дълго ли ще отсъства ваша светлост?

— Е, все пак отивам на сватба — отговори херцогът, като потриваше ръце. — Не се безпокой, ще те известя навреме.

Малко по-късно обличаше кафявия си костюм за пътуване. Погледна часовника върху камината и свери своя. Когато излизаше от спалнята, погледът му падна върху портрета на Мариан, поставен върху нощното му шкафче. Художникът беше вдъхнал живот на зелените й очи. Лъскавите й черни коси бяха прибрани назад. Устните й бяха нежни и пълни. Представи си ги как треперят. Но от този спомен вече не го заболя.

Грабна миниатюрата и забърза надолу по стълбите.

— Джеймс — извика на иконома, — докато отсъствам, постави портрета в галерията — започна да слага ръкавиците си. Закрачи енергично към каретата си.