Херцогът

ГЛАВА ТРЕТА

Лейди Адела Уиклиф Робъртсън, овдовялата графиня на имението Пендърлей, вдигна стария си бастун от слонова кост и насочи изхабения му връх към внучката си.

— Хайде, дете, изправи рамене! Стойката ти е като на онази повлекана Мораг точно преди да се почеше. Въпреки че си Робъртсън, във вените ти тече английска кръв. Това те прави истинска лейди. Дамите не се прегърбват, разбра ли?

— Да, бабо — отговори Бранди и изправи рамене.

В огромната кръгла гостна на вдовицата постоянно духаше отнякъде. На момичето му се искаше да се свие, за да се постопли. Каменните стени бяха покрити с вълнени гоблени. Те много отдавна бяха просмукани с влага от студените ветрове на Северно море. Понякога Бранди виждаше как вятърът повдига поизръфаните краища на гоблените и ги удря в грубите камъни. Тя се сви по-близо до почернялата от времето камина.

— Вярно ли е това, което ми каза Бъртранд, бабо? Новият граф наистина е английски херцог и ще бъде нашият господар?

— Така е, детето ми. Както знаеш, неговата баба е моя сестра. — Старицата изпухтя. — Тя беше слаба. Във вените й течеше някаква кашица вместо кръв, а духът й беше като разредено вино. Господи, колко бяхме различни! Всяка пое по своя път…

Гласът на лейди Адела трепна. Бранди разбра, че мислите на баба й са поели по мъглявия път на изминалите години. Момичето почака учтиво няколко минути, после задърпа черния сатенен ръкав на роклята й.

— Бабо, мислиш ли, че този английски херцог ще дойде в Пендърлей?

— Той? — Лейди Адела се стресна и насочи избелелите си сини очи към своята внучка. — А, да херцога. Да дойде тук ли казваш? — Присви тънките си устни, недокоснати от мъжка целувка повече от тридесет години. — Не ми се вярва, детето ми. По-вероятно е да изпрати някой от своите помощници. Той със сигурност ще има конска физиономия и ще души наоколо. Единственото, на което можем да се надяваме, е един отсъстващ английски господар. Той непрекъснато ще повишава рентата ни, Бранди. Да, той ще взима, докато не остане нищо. Но сигурно не знае, че единственото нещо, на което може да се надява, е ръждясалото оръдие.

Изразителното лице на Бранди почервеня.

— Но ние нямаме нищо! Нашите арендатори биха гладували, ако не хващаха по някоя риба. Бабо, ти сигурно грешиш! Сигурно кръвта във вените, която ме прави лейди, не е английска? Щом аз не съм такава, как може английски джентълмен да постъпва така?

Лейди Адела се отпусна назад в креслото. Изкривените й от артрита пръсти се вкопчиха в дръжката на бастуна. Тя не би могла да мрази англичаните, защото беше една от тях. И все пак не успяваше да забрави Кълоден. Годините, когато английските наказателни отряди опустошаваха земите на шотландците и избиваха цели кланове. Тя беше успяла да спаси семейство Робъртсън, но не и северната част на страната. Херцогът на Къмбърланд се беше заклел, че ще ги смаже. Шотландците бяха посичани, без значение дали са мъже, жени, или деца. В планинските области бяха останали малко живи и страшна омраза и жажда за мъст.

Допреди десет години дори обикновените гайди бяха забранени. Английските господари се страхуваха, че дрезгавите им тъжни звуци ще припомнят на живите за предишната слава на клановете. Да, въпреки че беше живяла петдесет години в този забравен от света замък край Северното море, лейди Адела беше все още англичанка. Тя въздъхна тежко и каза:

— Не, Бранди, не трябваше да говоря така за английския херцог. В него има от моята и от твоята кръв. Нека да оставим на времето да покаже що за човек е. Може и да не е толкова лош.

Старицата наблюдаваше как се стесняват кехлибарените очи на внучката й. Тя наистина притежаваше доста от качествата на англичаните. В момичето имаше вродено достойнство, което не беше наследило от слабия, безволев Робъртсън, а от нея самата. Само да се беше родила момче, колко различно би било всичко! Тогава този англичанин нямаше да се домогва до шотландската титла и имението.

Внезапно Бранди се изправи на колене върху малката възглавничка. Вдигна нагоре ръце и изви гръб, като се протегна сладко.

Лейди Адела примижа, видяла внучката си с други очи. Въпреки че на зрението си не можеше да има пълно доверие, стори й се, че гърдите на момичето бяха пораснали. Вече се показваха над деколтето на старата й синя рокля от муселин. Тънкото й кръстче не можеше да заблуди бабата. Вероятно много отдавна беше навлязла в пубертета. Лейди Адела се намръщи.

— На колко години си, детето ми?

Бранди се изви към баба си. Две тежки, руси плитки докоснаха избелелия килим.

— На Архангелов ден ще навърша деветнадесет, не си ли спомняш, бабо?

— Дръж си езика зад зъбите, момиче. Значи си на осемнадесет. Не ми се превземай с някакъв Архангелов ден. Ти си на осемнадесет и толкова. Помня рождените дни на всички Робъртсън. Нима ме мислиш за някаква изкуфяла старица?

— О, не, бабче! Може би си малко инат и властна, но не и изкуфяла. На моменти дори си малко деспотична, но всичко е в границите на нормалното.

— Гледай ти да не си такава, госпожице!

Бранди започна да се чуди какво искаше да намекне баба й.

Възрастната жена затвори очи и се облегна в любимото си кресло. Значи на Архангелов ден внучката й щеше да навърши деветнадесет. Отдавна й беше време да се задоми. А такъв проблем стоеше и пред Констанс. Господи, тя сигурно беше на шестнадесет! Малката Фиона също растеше. Емили беше издъхнала при раждането й. Това беше преди шест години, когато смешните французи се колеха един друг. Слаб и некадърен, вторият й син Клив беше останал сам с три дъщери. Колко неутешим беше, преди самият той да загине в морето. Корабът му се беше разбил при буря само на стотина километра от брега.

Бранди пристегна карирания си шал. Той щеше да й бъде постоянен спътник чак до април, когато поляните щяха да се покрият с цветя. Тогава щеше да се чуди с какво да се облече. Но все щеше да измисли нещо.

Момичето се усмихна весело. Въпреки студените течения пролетният ветрец вече беше по-топъл. Може би щеше да успее да открие китка бял пирен. Казваха, че носи щастие.

Размърда пръсти в протритите си чехли. Те неочаквано й бяха станали малки. Стараеше се да не безпокои баба си. Много внимаваше, когато я видеше да потъва в спомените си. Неочаквано се сети за дядо си. Изпита тъга, че вече го няма, въпреки че не го беше обичала много. От всички членове на фамилията той беше най-свадлив и груб. Неприличните му шеги постоянно я бяха карали да се изчервява от срам. Колко жалко, че беше умрял, без да признае за наследник чичо й Клод. Ако той беше следващият граф Пендърлей, този непознат англичанин нямаше да отнеме земите им.

Бранди вдигна поглед към стария часовник, килнал се върху камината подобно пиян моряк. Вече беше почти четири часът. По това време баба й държеше всички да пият чай. Беше успяла да наложи тази традиция още преди петдесет години. Веднага се дочуха познатите тежки стъпки на Краби.

Високият, набит мъж влезе във всекидневната. В ръцете си държеше тежкия сребърен поднос. След него вървеше братовчедът Пърсивал.

— Господин Пърсивал е тук и иска да ви види — съобщи съвсем ненужно Краби.

Сърцето на младото момиче се сви, като видя как върху пергаментовото лице на баба й се разля широка усмивка. Винаги беше така. Бранди потръпна и бавно се изправи. Пристъпи и застана зад креслото на баба си. Не можеше да понася Пърсивал. Причината не беше само, че той ласкаеше най-безсрамно старицата. Напоследък беше започнала и да се страхува от него.

На миналия Архангелов ден, точно на рождения й ден, беше започнал да я гледа някак особено. Не разбираше какво се крие в зелените му очи, но се ужасяваше от чувствата, спотаени там. Цяла зима беше мислила по този въпрос и вече изпитваше постоянен страх от този човек.

Лейди Адела се обади:

— Хайде, Краби, не стой там като стар глупак. Подреди чашите върху масата, както през всичките тези петдесет години. Точно така. Сега можеш да си вървиш. А, и кажи на готвачката, че тази вечер не искам да виждам в супника нито леща, нито някоя от нейните оризови супи. Тези нейни помии проядоха стомаха ми. Предай й, че в чест на моя внук трябва да приготви нещо по-специално.

Лейди Адела се обърна към Пърсивал и посочи с бастуна си към отсрещното кресло.

— Е, момчето ми, време е да заемеш подобаващото ти се място. Сядай, сядай. Бранди, налей чая. Днес пръстите ми са схванати и вдървени точно като бастуна.

Девойката се измъкна внимателно от убежището си и се приближи към сервиза. Тъкмо беше хванала дръжката на чайника и Пърси стисна ръката й.

— Здравей, малка братовчедке. Днес си много свежа. — Пръстите му започнаха да галят ръката й.

Искаше й се да го удари по главата с чайника, но той вместо да го нарани, със сигурност щеше да се пръсне във въздуха. Бързо издърпа ръката си и я избърса в роклята си. Не искаше да разиграва сцени пред лейди Адела.

Младият мъж се засмя и каза:

— Скъпа моя бабо, как успяваш с всяка измината година да изглеждаш все по-млада? — Приведе се и целуна леко изпъстрената с вени ръка на старицата.

— Ти си един пес, Пърси, но ми харесваш. Защо не дойде, когато те повиках? Три месеца чакам да получа съболезнованията ти. Все пак съм изненадана, че си изоставил развлеченията си в Единбург?

— Аз не съм лицемер, госпожо. Преселването на лорд Енгъс в отвъдното рано или късно ще доведе всички опечалени роднини до каменната му могила. Някои просто ще го направят по-късно.

— Чаят ти, братовчеде!

— О, малко светлина в мрака. Благодаря, малката ми. Ти растеш. Подобно нежно цвете трябва да украсиш нечия прегръдка.

— Сравнението ти е най-малкото неточно, Пърси — сряза го лейди Адела. Тя беше ядосана, че мъжките му очи бяха забелязали промяната в Бранди преди нея самата.

— Бабо, може ли да бъда извинена? Обещах да се разходя с Констанс и Фиона.

— Разбира се, детето ми, но гледайте да не закъснявате. Знаеш, че не обичам супата ми да е изстинала.

Девойката сковано се поклони към своя братовчед. После повдигна полите на роклята си и излетя от стаята. Стори й се, че проклетникът се смее след нея.

— Тя вече не е дете, госпожо! — Думите му бяха изречени достатъчно силно, за да ги чуе и Бранди.

— Не флиртувай с момичето, Пърси. Още е младо и невинно. Едва ли ще схване правилно думите ти. — Лейди Адела вдигна чашата и шумно процеди глътка горещ чай през редките си зъби. Видя зелените му очи да се присвиват предизвикателно и вътрешно се усмихна. Да, всички мъже Робъртсън си приличаха. До един бяха слаби и превзети. Въобразяваха си, че за жените са богове. Хапеха като зверове, щом не успяваха да получат онова, което искаха. А това обикновено беше друга жена.

— За твоето неувяхващо дълголетие, госпожо — каза Пърси, като вдигна чаша.

Лейди Адела се засмя сковано.

— Бях се зарекла, че ще надживея Енгъс, и устоях на думата си. Той подивя от ярост, когато докторът му каза, че умира. Ако бяха останали някакви пари, със сигурност щеше да ги изгори, вместо да ми ги остави. Голям негодник беше!

— Чудя се как се чувства сега. Гори в пъкъла и гледа как разговаряме двамата. — Младият мъж овладя горчивия си сарказъм и добави: — Най-сетне бих могъл да посещавам Пендърлей, когато си поискам.

Графинята изгледа ръцете си, после чайника върху масичката и рече:

— Какво ще кажеш, момчето ми, ако те направя законен внук?

Пърси усети как кръвта пулсира в слепоочията му, но си наложи да бъде спокоен.

— От години имаш такова намерение, нали? Старият Енгъс ще стане от гроба и ще те удуши!

— Ще ми бъде интересно да видя как размърдва старите си кокали и се измъква от дълбокия трап, в който го зарових. Ти съзнаваш предимствата, които ще получиш, нали, Пърси?

— Предимства? Може би ще имам възможността да се оженя за някоя богата наследница, но това ще бъде всичко. Английският херцог все още ще бъде наследник на титлата и имението, нали?

— Може би, момчето ми, но тогава ти ще носиш името Робъртсън. Винаги ме е било яд, че наричат копеле сина на моя Девънън. Не ме гледай така, Пърси! Никой не знае какво ще се случи, ако те узаконя. Кажи, искаш ли да го направя, или не?

Той се сети за закръглената, късогледа Джоана Макдоналд, дъщерята на богат търговец от Единбург. Не вярваше инстинктът му да го е подвел. Тя го харесваше. Тогава онази свиня, баща й, сигурно нямаше да се заяде. Пълничката му, чувствителна уста се разтегна в щастлива усмивка. Тази усмивка често покоряваше жените, а после ги отвеждаше в леглото му.

— Да, бабо, много бих искал да бъда твой законен внук. Подозирам, че дори кредиторите ми ще бъдат впечатлени. Чудя се дали не бих могъл да имам претенции и върху Пендърлей, ако носех фамилното си име?

— За това ще мислим, ако се случи така, че английският херцог няма наследници.

— Или ако се разболее…

Лейди Адела изгледа внука си злобно.

— О, този англичанин е на двадесет и осем години. Прекалено млад е, за да напусне този свят без чужда помощ. Колкото до наследниците, той сигурно е женен и има куп дечица. Ако не е така, все има някой чичо или братовчед. Винаги се намира по някой наследник.

— Прости убийствените ми мисли, госпожо! Повдигнах въпроса от спекулативен интерес. Ние просто играем игра, която ти започна.

Лейди Адела изпухтя раздразнено.

— Въпросът е защо ли е жив Бъртранд, синът на Клод? Останали са единствено един незаконен внук и един племенник, лишен от наследство. Да бъде проклет Енгъс! Винаги е бил глупак и инат. Ще ти кажа нещо, Пърси. Ако успея да те узаконя и възстановя правата на Клод и Бъртранд, английският херцог може да открие отрова в яденето си, дори и без да се помръдва от Лондон.

Пърси беше изненадан да усети злоба в думите на старицата.

— Говориш небивалици, бабо. Енгъс никога нямаше да направи Клод и Бъртранд свои наследници. Направи ме законен и аз ще бъда този, който ще има изисквания към англичанина.

— Неприятно ти е да си спомняш за Клод и Бъртранд, нали, момче? Твоите изисквания ще бъдат просто на вятъра, ако не върна правата на сина на Дъглас. — Лейди Адела потръпна, все още вперила поглед в Пърси. — Времето ще покаже какво ще стане, момче. Времето и аз, разбира се.

За момент Пърси онемя от изненада. Тази старица плетеше мрежа подобно паяк и го мамеше в нея. Дали не искаше всички да се хванат за гушите? Или той единствен да се противопостави на останалите? Несъзнателно се отдръпна. За момент си беше въобразил, че тя ще го направи законен наследник.

Младият мъж стана и потупа ръката на баба си.

— Ако не възразяваш, ще остана, докато не се уредят формалностите. Когато се върна в Единбург, с достойнство ще нося името на своя баща.

— Така да бъде, Пърси — отвърна лейди Адела. — Кажи на Краби утре да доведе Макферсън. Аз ще обясня на тази хиена какво да направи.

— Добре, бабо. — Той се приготви да си върви.

— Пърси!

Младият мъж се обърна.

— Бранди не може да има нищо общо с теб. Тя все още е дете и не знае нищо за отношенията между мъжа и жената.

Тя забеляза пламъка в очите му. Чудеше се дали съзнава колко много прилича на дядото, когото ненавижда от цялата си душа.

Останала сама, лейди Адела се усмихна. Тя разбираше нещо от закони. Сега, когато най-сетне Енгъс се беше преселил при дявола, имаше намерение да вземе нещата в свои ръце.

Старият Макферсън щеше да я послуша. И в съда нямаше да има никакви проблеми. Името Робъртсън все още имаше някаква сила. Тя щеше да узакони Пърси. Може би дори щеше да успее да върне правата на Клод и Бъртранд? Изобщо не я интересуваше какво щеше да си помисли английският херцог за машинациите й. В края на краищата той беше добре уреден в Лондон. Нямаше съмнение, че и там щеше да си остане.

Лейди Адела погледна малката възглавничка в краката си. Тя беше на Бранди. На нейната пораснала вече внучка. Старицата удари гневно с бастун по пода. Три внучки и нито една със зестра и с перспектива за добър брак! Абсурдно беше да се мисли, че никому непознатият английски херцог ще отдели и една гвинея за далечните си шотландски роднини. Съзнаваше, че това е невероятна идея, но не я отхвърляше. Времето щеше да покаже, а тя щеше да бъде тук и да му помага.

Поне Пърси би могъл да се погрижи за себе си, щом го направи свой законен внук. Той беше красив и безгрижен, също като нея преди толкова много години. Още тогава Девънън беше странен. Спомни си колко доволна беше да узнае, че е спал с жена. Това не продължи дълго, разбира се. Само след година замина с онзи як ирландец. Тя трябваше да се грижи за невръстния му син. Все още се чудеше, но вече без обичайната болка дали синът й по своя воля беше последвал своя безпътен френски любовник на гилотината. Добре, че Пърси не беше наследил тези наклонности от баща си.

Лейди Адела погледна към часовника. Време беше да повика старата Марта. Тя щеше да й помогне да се преоблече за вечеря. Възрастната жена неочаквано се разсмя колко беше остаряла Марта. А каква сочна и предизвикателна жена беше преди години! Сега благодареше на Господ, че Енгъс не пося семето си в утробата й.