Херцогът

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

— Да, госпожо — каза Клод. — Време е да се внесе яснота по този въпрос. Мразя тайните. От тях мухлясаха стените на замъка, а и сърцето ми. Кажи истината, иначе аз ще го направя! В края на краищата, ако не беше твоят безконтролен, буен…

— Затваряй си устата, Клод! — Лейди Адела потъна в креслото и затвори воднистите си очи. — Умееш само да хленчиш. Казвах на Дъглас да не ти се доверява, иначе няма да дочакаме нищо добро. Сега се оказва, че съм била права!

— Тъкмо обратното — заяви Бъртранд. — Всичко постепенно си идва на мястото. Кажи ми, татко, защо сме били лишени от наследство? Не ми се иска да узная истината на смъртния ти одър.

— Кажи ни, чичо — примоли се и Бранди, поставила лакти на масата. — Представи си, че гръм те порази! Никой от нас няма да узнае истината.

Лейди Адела стискаше счупената си чаша и се взираше в нея.

— Не, Клод! Да не си посмял! Няма да можеш да обясниш ситуацията добре. Аз ще го направя! Както знаете, като по-голям син Дъглас е трябвало да наследи титлата. Ти, Клод, щеше да бъдеш след него. Тогава бях много млада, а Дъглас, за разлика от брат си, беше силен мъж. Да, бяхме любовници. Никой нямаше да разбере това, ако възрастният граф не ни беше заварил в плевнята. Какъвто беше жесток, той едва не преби до смърт Дъглас. В своя гняв лиши от наследство големия си син и неговото поколение. Самодоволният позьор Енгъс никога не разбра причината за това. Баща му беше решил, че съм получила добър урок. Той не искаше бедният Енгъс да се разстройва от изневярата на съпругата си.

— Баща ми разказа това на смъртния си одър — потвърди Клод. — Тогава ти вече беше остаряла, лейди Адела. Не му повярвах. Като те гледах, не можех да допусна, че някой мъж ще поиска да се люби с теб, но е било истина.

Разтревожен от чутото, херцогът каза:

— Може би ще трябва по-основно да проуча произхода на Бранди? С тези тайни не се знае от чие семе се е пръкнала.

Постигна желания резултат. Лейди Адела внезапно вдигна глава. Погледът й пламтеше.

— Ще ти бъда благодарна, ако внимаваш какво говориш, мили херцоже! Ти самият едва ли си опазен от подобни тайни в семейството ти!

— Искам да изтъкна, че Дъглас се ожени и аз съм негов законен наследник.

— Твоя светлост, защо не се преместим в дневната — предложи Бранди. — Кони може да ни посвири на пианото. Това ще ни донесе малко успокоение.

— Да бъда проклет — заяви за кой ли път тази вечер чичо Клод.

Лейди Адела успя да се съвземе чак преди лягане. Ян я чу да казва:

— Графиня и херцогиня! Да, добре подредих две от момичетата. С Фиона ще направя същото!

С огромно съжаление Ян целуна Бранди пред стаята й. После отвори вратата и я забута навътре.

— Трябва да изчакаме до събота!

— Нямам ли право на мнение по този въпрос?

— Не! Върви да лягаш. Бъди послушна и ме целуни отново.

— Приемете моите поздравления, ваша светлост — каза Фрейзър. Кръглото му лице грееше от удоволствие.

— Благодаря ти, Фрейзър. Бъртранд тук ли е, или кръжи около бъдещата си съпруга?

— Той обядва, ваша светлост. Държи вилицата и зяпа като малоумен. Колкото до Клод, може да се досетите, че спа много малко тази нощ. Господин Бъртранд каза, че през цялото време е седял пред камината. Като удрял коляното си, постоянно повтарял, че ще бъде граф Пендърлей. Не спирал да окайва съдбата си.

Ян се засмя. Последва слугата и откриха Бъртранд. Не беше докоснал храната си. Седеше неподвижно, загледан през прозореца към хубавата градина на Фрейзър. Вдигна поглед и се усмихна широко на херцога.

— Заповядай, Ян. Фрейзър, донеси на негова светлост малко от прекрасните си кифли и ягодово сладко. Също като мен негова светлост трябва да събира сили. Предстоят ни трудни времена.

Херцогът седна срещу Бъртранд. Когато прислужникът излезе, каза:

— По-трудни отколкото можеш да си представиш, Бъртранд. За това съм тук. Колко време е необходимо да получиш документи в Шотландия?

— Нямах представа, че бързате толкова — учуди се той.

— Не искам да давам възможност на Бранди да промени намерението си. Трябва ни и свещеник.

— Кифлите ви, ваша светлост — обяви Фрейзър. Херцогът само кимна и замълча, докато прислужникът не се оттегли.

— Знаеш, че Пърси и Джоана ще пристигнат днес. Може да използваш техния свещеник. — Младият мъж поклати глава. — Господи, нямам търпение да видя каква физиономия ще направи Пърси!

— Надявам се да е възпитан, особено пред годеницата си. Това е много важно за него. Да, ще бъде учтив и любезен.

— Какво има Фрейзър? — попита Бъртранд, като извъртя стола си.

Фрейзър беше намръщен.

— Не знам, господарю. Малкият Алби донесе съобщение за негова светлост. — Той подаде бележката на херцога.

— Какво е това, по дяволите? — Ян грабна листа и го разстла на масата пред себе си. Препрочете няколко пъти набързо надрасканите думи, без да повярва на очите си.

— Фрейзър, доведи веднага малкия Алби!

— Да, ваша светлост!

— Господи, какво има, Ян? Какво пише там?

Когато в стаята тромаво пристъпи малкият Алби, херцогът поклати глава и вдигна измачканата хартия.

— От къде взе това?

Слугата пребледня от грубия глас на херцога и погледна към Бъртранд.

— Бързо, Алби! Кой ти предаде това писмо за херцога?

— Един човек, който беше увил лицето си, ваша светлост. Каза, че е много спешно. Ще го искате повече, отколкото Сатаната душите ни.

— Къде отиваш, Ян?

— Извини ме, Бъртранд — отговори херцогът, забързан към вратата на салона. — Не казвайте на никого за случилото се! Да се надяваме, че скоро ще се върна.

Затича се към замъка. Когато влезе в стаята си, не обърна внимание на учудения поглед на Мабли. Грабна пистолета и го затъкна във високите си ботуши. Наложи си да бъде спокоен, въпреки че в ума му непрекъснато се въртяха думите: „Ако искаш да видиш Бранди жива…“ Това беше някой луд шотландец. Вероятно един от семейство Робъртсън. Но кой? След десет минути оседла Херкулес, метна се на гърба му и яростно заби пети в хълбоците му.

Конят изцвили, изправи се на задните си крака и полетя напред. Краката на господаря му го подканяха да препуска по пътя към скалите.

Бранди усети, че нещо остро се забива в бузата й. Бавно отвори очи. Силна болка в слепоочията бързо я изтръгна от съня. Ръката й потърси нараненото място. Разбра, че на бузата й се е забила сламка.

— Мислех, че съм те убил.

Тя извърна поглед към спокойния глас, говорещ на безупречен английски. На една бала със слама до нея седеше Джил Бредстън. В ръката си държеше пистолет.

— Джил? Какво правиш тук? Какво говориш?

— Ти си умно момиче, Бранди. Как мислиш?

Бранди го гледаше учудено.

— Стоях на скалата и наблюдавах Фиона долу на брега… — Тя отново разтри слепоочията си. — Чух някакъв необичаен шум. Обърнах се, но нещо ме удари по главата. После вече не си спомням нищо.

— Ударих те с пистолета си.

Поразена от спокойствието в гласа му, младата жена успя да промълви:

— Колко глупави и абсолютно слепи сме били!

— Може и така да е, но искам да вярвам, че планът ми е блестящ. Както вече каза, никой в Шотландия няма да заподозре англичанин, при това пръв братовчед на херцога.

— Ти си стрелял по Ян на брега, нали?

— Да. Ако не беше ти, вече щях да бъда херцогът на Портмейн. Много ме ядоса, като се хвърли върху него, Бранди! Не можех да те убия, защото веднага щяха да ме заподозрат. Нито един Робъртсън няма да убие член на семейството.

Тя се огледа и веднага прозря какво цели.

— Значи аз съм стръвта, Джил?

— Да! Умно измислено, нали? Не се съмнявам, че Ян препуска като луд насам, за да те спаси. Страхувам се, че твоят херцог е в края на своето шармантно съществуване!