Херцогът

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Приведен над дебелата счетоводна книга, Бъртранд Робъртсън замислено гризеше перото. Верният му слуга Фрейзър го беше информирал за пристигането на Пърси. Проклет мерзавец! Защо ли се беше домъкнал? За пари, разбира се. Е, за него нямаше оставено и су, колкото и да възхваляваше красотата и бързия ум на лейди Адела. Разбира се, не би се изненадал, ако старицата го излъже нещо. Тя би могла да му обещава много неща, но това нямаше значение.

Младият мъж отново се вгледа в цифрите, прилежно подредени в редици и колони. Сумите на бездиханните знаци караха стомахът му да се свива.

Тази година имението Пендърлей беше загубило земи. След смъртта на Енгъс кредиторите бяха поискали незабавно изплащане на дълговете. Вълната не беше донесла очакваните печалби на Стърлинг Маркет. Английският херцог щеше да бъде недоволен от състоянието на имението.

Бъртранд прокара изцапани с мастило пръсти през тъмночервения си перчем. Той може и да беше лишен от наследство внук, но старият Енгъс го беше оценил. На него беше поверено пресмятането на всяко пени в имението. Отново погледна към цифрите пред себе си. Обзе го страх. Сега, когато възрастният господар беше мъртъв, двамата с болния си от подагра баща можеха лесно да се окажат без подслон. Как би могъл да обясни на новия наследник защо замъкът и пристройките са в такова окаяно състояние? Години наред не беше в състояние да отделя средства за техния ремонт.

Той вдигна глава. В стаята безшумно беше се вмъкнал Фрейзър.

— Господарю, баща ви току-що е разбрал, че господин Пърсивал ще остане в замъка.

— Добре, Фрейзър. Кажи му, че сега ще отида при него. Да не се притеснява за господин Пърси. Той е най-малкият ни проблем сега. Не, не му казвай нищо! Аз сам ще поговоря с баща си.

— О, каквото и да говорите, не е хубаво, че този мъж ще остане тук. — Слугата поклати глава.

— Не се тревожи, Фрейзър — успокои го отново Бъртранд. — Пърсивал не е нищо друго освен досадна муха, която само жужи. Английският херцог, новият ни господар, е този, който ще стегне коланите ни. Очаква ни глад, Фрейзър. Можеш ли да ловиш риба?

— Малко. Обичам морско око, но не умея да го ловя. Прав сте, господарю. Ако е истина това, което говорят за него, загубени сме. Дали наистина прилича на Черния Къмбърланд?

Младият мъж се изсмя мрачно и стана от стола си.

— Сега не сме хиляда седемстотин четиридесет и шеста, Фрейзър. Тогава херцогът още не е бил роден. Едно е сигурно, той е горд мъж. Като всички англичани със сигурност презира шотландците. Най-вероятно ще изпрати някой от своите копои. Той ще ни обвини, че го крадем.

Умните кафяви очи на Фрейзър, кръгли като лицето му, се присвиха.

— Безсилни сме да направим каквото и да било. Най-добре да вървим при баща ви. Той сигурно вече е загубил търпение. Чувам го как тропа с бастуна по пода. Сега ще ви донеса и чая.

Бъртранд напусна стаята с широки крачки. Докато се изкачваше по разнебитените стълби към горния етаж, продължаваше да мисли за проблемите си. Влезе в задушната спалня на баща си направо отчаян.

— Не стой така, Бърти, ела насам! Докато те извика Фрейзър, забравих какво исках. Е, какво ще ми кажеш, момче? Имаме ли повече пари от сутринта?

— Как се чувстваш, татко? Изглеждаш добре. Не, нямаме и пени повече. — Прекоси голия под и се приближи до загърнатия с карирано одеяло Клод. В огнището гореше торф и със сигурност беше по-горещо от ада. Бъртранд избърса потта от челото си. В следващия миг му се искаше да потопи главата си в студена вода. Ако останеше тук още двадесет минути, щеше да получи главоболие. Тогава излизаше на скалите край морето и се оставяше на хладния, морски бриз. Баща му винаги му беше създавал само грижи.

— Не си сляп, Бърти, и сам можеш да видиш. Краката ми не стават вече за нищо. В тази стая е много студено. Искам да кажеш на Фрейзър да донесе още торф!

— Ще говоря с Фрейзър, татко. — Бъртранд седна на стола, вмирисан на мръсни дрехи и стари лули. Зачака търпеливо баща му да стигне до най-важното. Молеше се да привърши, преди да го е налегнало ужасното главоболие.

— Мръдни главата си малко наляво, Бърти. Закриваш ми слънцето. Не че го обичам, но то стопля костите ми. Ако са студени костите на един мъж, те се деформират. Това е по-лошо и от смъртта.

Синът се премести в кожения стол срещу леглото. Отново прокара пръсти по челото си. Нажеженото огнище го караше да се изпотява непрекъснато. Съвсем скоро щеше да получи главоболие. Мразеше тази стая, в която беше горещо като в пещ, но нищо не можеше да направи.

— Знаеш, разбира се, че Пърси се е завърнал — започна баща му. — Проклетият лешояд е долетял да глозга костите на Енгъс.

Бъртранд въздъхна.

— Татко, няма никакво значение какво ще прави Пърси. Ако за него са останали само кости, нашето положение е по-лошо. Повярвай ми, той е най-малкият ни проблем!

— Не се отнасяй с мен като с малоумен — изкрещя Клод. — Известно ли ти е, че Адела има намерение да го направи законен член на семейство Робъртсън?

— Това е смешно, татко. Ще ти бъда благодарен, ако не разпространяваш такива слухове. Кой ти каза тази глупост? Просто забрави за това, което си чул! — Той осъзна, че ръцете му са се вкопчили в стола. Правеше неимоверни усилия да се овладее.

Баща му се приведе напред, а лицето му се сгърчи от болка.

— Краби ми каза! — Старецът със задоволство видя, че синът му пребледня. — Краби е добър човек, да не говорим, че от много години ми е и задължен. Но това е друга история. Досещаш се какво означава това, нали, момче?

Означаваше, че иска да убие старицата. Бъртранд повдигна рамене с привидно безразличие.

— Ами моята уважавана пралеля е станала по-ексцентрична.

— Ха! Тя използва това животно, за да натрие носовете ни!

— То може единствено да се изпикае в краката ни, татко!

— Лейди Адела е луда и с всеки ден побеснява все повече. Тя има дребна душица и е истинска кучка. Досега не си ли разбрал що за човек е?

„Ето защо и ти си такъв“ — помисли Бъртранд.

— Да. Пропусна само, че е стара като смъртта. Казах ли ти, че когато Енгъс усети края си, се опита да ми плати, за да я убия? Отговорих му, че няма достатъчно пари. Той ми заяви, че трябва да го направя безплатно, като знам какъв хищник е. Когато му се изсмях в лицето, помислих, че ще се задуши от злоба. За съжаление не живя толкова, колкото очаквах.

— Защо не си ми казал, по дяволите! Синът е длъжен да казва всичко на баща си! Наистина ли те помоли да убиеш дъртата кучка? Сигурно е така, защото ти никога не лъжеш. За съжаление, разбира се. Това е било отдавна, а действителността сега е друга. Отвори си очите, Бърти! Твоят братовчед ще пипне наследството, ако английският херцог няма наследници. Знаеш какво означава това, нали?

Клод най-сетне постигна садистичното си желание. Спокойният му, уравновесен син най-сетне беше вбесен. Бъртранд процеди през заби:

— Това долно копеле! И без това е измъкнал достатъчно пари от Пендърлей, за да се забавлява в Единбург. Да ги вземат дяволите и двамата с лейди Адела. Защо ли навремето не я удуших? Старият Енгъс беше прав! Светът щеше да е по-добър без нея и долните й машинации.

Баща му се облегна назад доволно усмихнат.

— Хубаво е да видя, че във вените ти тече истинска кръв, Бърти. Понякога съм се чудил дали майка ти не ме е излъгала.

Бъртранд просто го гледаше, разочарован от начина му на разсъждение. Жестокостта беше изкривила устните му.

— А как ще реагираш, ако ти кажа, че лейди Адела има намерение да възстанови правата и на моя баща?

Очите на Бъртранд заблестяха. Пендърлей! Господи, как само обичаше всяка наклонена и влажна кула, всеки камък, изронен през вековете от суровия въздух на Северното море! Би продал и душата си за Пендърлей. Вече беше дал всичко, на което е способен, но това не беше достатъчно. Ако неговият баща върнеше правата си, той, Бъртранд Дъглас Робъртсън, щеше да стане граф Пендърлей. Той, Бъртранд Робъртсън щеше да бъде господарят. Би могъл да прави каквото му харесва. Нямаше да се подчинява на старата вещица. Удоволствието и цялата отговорност щяха да бъдат негови. Радостта го остави без дъх.

Думите на баща му го отрезвиха:

— Не, дъртата вещица ще ни кара само да се надяваме и ще ни се присмива. Сега за пръв път съм доволен, че е жива. Радвам се, че не си послушал Енгъс. Ако умре, преди да е възстановила правата ни, загубени сме, Бърти! Все пак се надявам, че тя ще го направи. Ако успее да изтрие позора на един Робъртсън, защо да не помогне и на нас? Със сигурност ни уважава повече от онзи негодник Пърси.

Господи, толкова болеше да си логичен и практичен! Все пак Бъртранд успя да изрече със спокоен тон:

— Не могат да се правят планове единствено с предположения, татко. Дори и да възвърне правата ни, английският херцог е законният наследник.

— Говориш като песимист, Бърти. Първо трябва да се отървем от проклетото ни лишаване от наследство, пък после ще видим. — Старецът се усмихна с почти беззъбата си уста. Странно, той беше с двадесет и пет години по-млад от лейди Адела, а имаше по-малко зъби от нея.

— Знаеш, че тя много обича да си играе с хората. Просто размърдва гърнето като вещиците на Макбет. Не искам да мечтаеш за нещо, което може и никога да не се случи, татко!

— Може би си прав. Глупаво е да й има доверие човек, но на душата й тежат големи грехове. Мисля, че преди да умре, ще иска да ги изкупи. Не бих се учудил, ако е помогнала на стария Енгъс да се пренесе в отвъдното. Докато беше жив, тя не би могла да направи нищо нито за нас, нито за Пърси.

Сега пък баща му обвиняваше леля си в убийство?

— Има грехове, казваш? Няма ли да ми разкажеш защо е бил така жестоко наказан нашият род? Защо прадядо ми е лишил от наследство дядо? — Бъртранд затаи дъх. Много пъти беше задавал този въпрос на баща си, но той винаги беше отговарял, че това не е негова работа.

Клод дълго време гледа в огъня, накрая проговори:

— Не, момчето ми, не мога да ти кажа. Може би ще узнаеш истината, преди да умра?

— Знаеш ли, попитах я веднъж за това — сподели синът, кръстосал ръце върху коленете си.

— Понякога ме изненадваш, Бърти. И какво ти отговори тя?

— Захвърли бастуна си след мен и ме изгони от стаята. Мислех, че ще ме убие на място, но не го направи.

— Може би все пак не си като майка си и нямаш памук вместо мозък, сине? Понякога показваш силен дух, Бърти. А сега извикай веднага този ухилен Фрейзър.

— Предполагам, че ще вечеряме в замъка тази вечер. Там е пълно с новини. Не искам да оставям онзи нахалник Пърси сам с леля си. Никога не знаеш какво ще направи лейди Адела, ако не си край нея, за да й слагаш спирачките.