Контесата

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Щом влязохме, Джордж настоя да тича редом с мен нагоре по стълбището. На първата площадка вече дишаше тежко и езикът му бе увиснал. Отминахме трима от прислугата — един лакей и две камериерки. Спрях, кимнах им и ги попитах как се казват. Представих им Джордж и ги помолих, ако някога го видят сам, да се уверят, че не се е изгубил.

Заварих Белинда в стаята си; тя приглаждаше прелестна вечерна рокля от изключителна светлозелена коприна с тесни ръкави и ивица от по-тъмнозелено кадифе под гърдите. Деколтето и подгъвът бяха обрамчени със същата тъмнозелена лента. Това бе една от любимите ми рокли; естествено, не я бях носила след смъртта на дядо си. Вече бях наредила на Белинда да сгъне всичките ми траурни тоалети в една голяма кутия в будоара. Дядо мразеше черното и затова го бях носила само три месеца. Беше достатъчно. Лорънс се бе съгласил, когато бях поискала мнението му. Помня, че бе казал:

— Дядо ти беше човек на страстите, преливаше от живот и винаги имаше някаква цел. Черното ми се струва някак си недостойно за такъв човек. Прибери черните дрехи и воали.

Така и направих, изпълнена с благодарност за подкрепата му.

— А, ето ви, миледи — възкликна камериерката. — Току-що приключих с мис Крислок — прелестна дама и винаги толкова добра. Вече е напълно готова и косата й е навита много хубаво. Цялото семейство ще се събере в трапезарията след трийсет минути. Негово височество обича всички да се събират там един час преди сервирането на вечерята. Започвах да се тревожа, че няма да се върнете навреме.

— Вече съм тук — заявих аз.

Щом се приближих до нея, тя изпръхтя и рече:

— О, Боже, ще поръчам да донесат вода за къпане. Трябва да побързаме. Този път ще позволя на някой лакей да качи водата.

С нейна помощ успях след половин час да вляза в трапезарията, придружена от Джордж. Тя намери време дори да вплете светлозелени панделки в косите ми. Увери ме, че изглеждат много добре.

Брантли пък бе изпратил Джаспър да се погрижи за Джордж, който очевидно го бе харесал. Териерът не беше глупав, той можеше да разбере на кого е завъртял главата и от кого може да очаква да го среше хубаво с четката. И сега изглеждаше доволен и от себе си, и от своя вид. Копринената мека козина падаше върху очите му.

Аз пък нямах търпение да попитам съпруга си за две неща веднага, щом останем насаме.

Брантли ме въведе в трапезарията, като ме оглеждаше внимателно, вероятно за да се увери, че от падането ми няма неприятни последствия. И тогава забелязах, че основният ми въпрос вече стоеше пред мен.

Мис Гилбанк и Джудит седяха една до друга върху канапенце, точно срещу графа. Томас седеше до съпругата си, поставил лявата си ръка върху рамото й. Джон се бе подпрял на полицата пред камината, кръстосал ръце пред гърди. Мис Крислок плетеше бяла, тясна дантела. Лорънс се изправи веднага, щом влязох в стаята. Видях го как погледна от мен към Джудит. Той беше умен. Щеше да го направи публично, не насаме. Нямаше да забравя стратегията му. Съпругът ми беше нервен. Дали мислеше, че ще го заклеймя пред цялото му семейство?

Той се изкашля и пое дланта ми.

— Анди, бих искал да се запознаеш с дъщеря ми, Джудит, и нейната гувернантка, мис Гилбанк.

Погледнах го право в очите и отвърнах:

— Нямам никакво желание да се запознавам с тях, сър. Струва ми се, че не са добри хора.

Обърнах се към Джудит и й намигнах. Тя се изкиска, но веднага се плесна с ръка през устата като видя изражението на баща си. Той беше пребледнял. Изглеждаше ужасен. Беше изгубил способността да говори.

Чух как Амилия хлъцна.

Тогава се разсмях.

— Сър — рекох аз, — само се пошегувах. Моля те, прости ми.

Усмихнах му се до уши; вероятно вече му бях простила, задето не ми беше казал за Джудит или втората си съпруга. Все пак каквато и да беше причината, не можеше да е чак толкова лоша.

— Всъщност — додадох аз, все така безсрамно ухилена, — аз вече имах тази чест, милорд. Днес следобед, в малката източна градина. Не само се запознахме, ами и открихме, че се понасяме.

Джордж, който досега бе стоял мирно край мен, изсумтя леко. Джудит скочи от канапенцето, но мис Гилбанк я дръпна леко назад.

— Извинявай, Джудит, но Джордж не говори на теб. Той вика Джон. Обожава го. Боготвори го. И никой от нас не може да направи нищо по този въпрос. — Наведох се, за да го потупам по главата. Чух гордостта в собствения си глас, когато добавих: — Сега вече можеш да проявиш ентусиазма си, Джордж. Благодаря ти за тази великолепна проява на сдържаност и добри маниери. Можеш да отидеш при Джон.

Териерът ме близна по ръката, след което се спусна през трапезарията, като джафкаше при всеки скок. Джон го взе и погледна към мен, повдигайки вежди:

— Как успя да го накараш да бъде толкова учтив? Той стоеше тихо и не изискваше внимание, докато не получи позволение.

— Брантли го инструктира тази сутрин, докато ние с Амилия бяхме в конюшнята. Не знам какво е направил, но резултатите са смайващи. Ще трябва да се поинтересуваме какви точно са методите му. Според мен по отношение на Джордж той се оказа по-голям вълшебник и от теб, Джон.

— Какво облекчение — обади се Амилия. — Днес видът му не е така занемарен както снощи.

— Не, Джаспър му удари сто четки.

Младата жена докосна великолепните си черни коси. Интересно колко четки прокарваше през тях всяка вечер?

— Джудит, значи вече си се запознала с втората си майка и с Джордж? — попита тя.

— О, да — отвърна момичето, все така без да отделя поглед от териера, който пък бе затворил блажено очи, тъй като дългите пръсти на Джон го галеха точно там, където трябва — под лявото ухо. — Аз спечелих един шилинг от Анди. Само че още не ми го е платила.

— Как го спечели? — попита Лорънс.

— О, Боже! — възкликнах аз. — Може би не е подходящо да обясняваме тук за какво сме залагали.

— Глупости — намеси се Амилия. — За какво беше? За цвета на някое цвете? За аромата на сапуна на Джудит? За какво се обзаложихте?

— Обзаложихме се кой храст ще използва Джордж — изтърси Джудит.

— За какво да го използва? — не разбираше младата жена.

Джон прихна така силно, че се уплаших да не изпусне кучето. Изглежда Джордж също си го помисли, защото се изви и го близна по лицето, за да му напомни за присъствието си.

Графът местеше погледа си от Джон към мен, но заговори на дъщеря си:

— Джудит, какво означава всичко това?

— Сър — започна тя, но не довърши мисълта си и се изчерви. — О, Боже! — додаде шепнешком тя и погледна умолително към своята гувернантка.

Мис Гилбанк се изкашля. „За да събере смелост“ — помислих си аз.

Но преди тя да успее да се впусне в очарователни обяснения, се намеси Джон; гласът му все още потрепваше от смеха.

— Джордж, чичо Лорънс, подбира дълго, а не се спира на първото срещнато нещо. Трябва да изследва множество храсти, дървета, цветя и дори — ниско увиснал бръшлян, докато избере къде да се облекчи. Не става дума за нищо повече от това. Джудит, ти на кое растение заложи?

— Казах, че ще използва рододендроновия храст и той точно така и направи. Анди направо не можа да повярва, защото той е един-единствен в цялата градина, а и не се забелязваше много-много, но кучето отиде точно при него, след като подуши и подмина много други храсти.

Мис Крислок вдигна глава от дантелата си и кимна.

— Следващия път като го разхождам — рече тя, — ще се обзаложа със себе си. Може би ще спечеля.

— Е, както изглежда тази вечер няма да има нито неудобно мълчание, нито прекалено любезни разговори — заяви съпругът ми. Той изгледа първо мис Крислок като омаян, после — и всички останали; сега вече и неговите очи блестяха развеселено. — Анди, имаш ли един шилинг, за да се разплатиш с дъщеря ми?

— Ще ти дам шилинга утре сутринта, Джудит. — Усмихнах се на цялото събрало се семейство. Спомних си, че той бе определил Амилия като сноб, и заявих ентусиазирано: — Сър, мисля, че имаме късмет — мис Гилбанк се съгласи да вечеря с нас днес.

Докато говорех, наблюдавах Амилия, но тя не ми обърна никакво внимание. Целуваше ръката на Томас. Тази проява на привързаност ме смути. Почувствах се неудобно, тъй като просто нямах опит с подобен род прояви между съпрузи.

Обърнах се към Лорънс.

— Мисля, че ще ми бъде много приятно, ако с нас вечеря и новата ми заварена дъщеря.

Щом изрекох тази добавка, помислих, че мис Гилбанк ще скочи от мястото си и ще ме прегърне. Джудит пък беше толкова развълнувана, че не я сдържаше на едно място. Тя стана, изписка тихичко и побърза да седне отново.

— Превъзходна идея — рече съпругът ми.

Той, разбира се, можеше да усети, когато го изнудваха така безцеремонно.

Беше джентълмен, трябва да му се признае, и прие картите, които му се паднаха.

Брантли изпрати Джордж обратно в Синята стая, в компанията на Джаспър, но едва след като на Джудит й бе позволено да погали влажния му нос и да го прегръща, докато по прекрасната й рокля се налепи многоцветен набор от кучешки косми.

Приятно ми беше да установя, че съпругът ми бе казал да махнат няколко от удължаващите части на масата в голямата трапезария, за да не се налага да си крещим едни на други над чиниите.

Не знам как бе успял да го постигне Брантли, но когато влязохме там, двата допълнителни прибора вече бяха поставени.

Вечерята протече в много приятна обстановка, нещо, което не изненада никого. Джудит бе много тиха, и това бе напълно разбираемо, тъй като се намираше само сред възрастни. Но се усмихваше много. Нямаше причина мис Гилбанк да се опасява, че ще се отнасят към нея снизходително. Може би Амилия щеше да се държи по-хладно към нея, ако тя самата не бе намерена днес сутринта заспала на пода в някаква празна стая, без да може да даде каквото и да било логично обяснение за случилото се. Беше по-тиха от обикновено, но се държеше любезно и приятно. Молех се вече да бе писала на баща си.

Може би графът грешеше. Ако в тази жена имаше нещо снобско, аз все още не бях успяла да го видя. В същото време Томас разказваше на мис Крислок за вълнуващото изкачване на връх в Шотландия, където бе ходил преди три месеца с приятели.

— Аз, естествено, се притеснявах да не му се завие свят от надморската височина — обясни Амилия, — но той се справи възхитително, само си изкълчи кутрето, когато се хвана за някакъв камък, който се откърти почти веднага. Но това не попречи ни най-малко на изкачването му.

— На върха беше много студено — обърна се Томас към Джудит. — Виждах парата от дъха си, а беше средата на август. Бяхме се увили до носовете. Когато стигнахме върха, едно от момчетата отвори бутилка шампанско и ние се чукнахме. Разбира се, беше ми трудно да държа чашата с навехнатия си пръст, но все пак успях.

— Шампанското не замръзна ли? — попита мис Крислок.

— Изпихме го прекалено бързо, за да допуснем подобно нещо — отговори младият мъж. — Задавих се само веднъж, но шампанското беше много студено, прекалено студено за гърло като моето. — Тук Томас ни ослепи с красивата си усмивка. — Амилия настоява винаги първо да опитва шампанското, за да провери да не е много студено.

В този момент погледнах случайно към Джон; той се бе вторачил в брат си, а долната му челюст бе увиснала почти до якичката на ризата. Очевидно двамата не се познаваха особено добре, тъй като Джон бе отсъствал през последните няколко години.

— Томас — рекох аз, — мисля, че Амилия просто те използва, или по-скоро използва гърлото ти като извинения, за да пие повече шампанско.

— Вярно ли е това, скъпа? Ти толкова ли обичаш да си пийваш?

— Все още не — отвърна тя.

— Аз пък — обади се мис Крислок, — никога няма да забравя случая, когато Анди изпи първата си чаша портвайн след вечеря с дядо си. Скъпият човек бе толкова доволен.

Прекъснах със смях настъпилото мълчание и взех нова хапка от превъзходните пилешки гърди, изпечени в сос от сметана и къри.

След вечерята мис Гилбанк отведе Джудит. Томас и Амилия си говореха тихичко в ъгъла, вероятно за изненадалото всички ни дремване на пода в празната стая и евентуалното значение на случилото се. Джон взе книга, посветена на подвизите на някакъв французин на име дьо Сад. Не знам защо я четеше — очевидно тя не му доставяше никакво удоволствие. Всеки път, когато го погледнех, той изглеждаше безкрайно възмутен.

— Анди — обади се съпругът ми, — били дошла за момент с мен в библиотеката?

Целунах мис Крислок за лека нощ и го последвах.

Бе дошъл моментът да направи признанието си. Нямах търпение да чуя поради каква причина бе държал в тайна съществуването на втора съпруга и на дъщеря, до чието представяне за Сезона в Лондон оставаха само шест години. Започвах да си давам сметка, че разликата между младите и старите хора не беше чак толкова голяма. Лорънс бе запазил в тайна нещо от мен и сега се готвеше да даде обяснение и да се извини. Колко пъти и аз самата бях правила същото от тригодишна възраст до сега?

В просторната библиотека бяха запалени свещите само в един от свещниците. Цареше полумрак; атмосферата беше наистина уютна, за което в немалка степен допринасяше жизнерадостният огън в камината. Лорънс обиколи стаята, като ту се скриваше в сянка, ту се появяваше отново на осветените места. Стори ми се необичайно притеснен, или може би беше по-скоро сдържан. Да не би да мислеше, че ще му вдигна скандал? Вече се готвех да го успокоя, когато той се приближи, взе двете ми ръце в своите и рече:

— Вероятно в твоите очи съм едно недостойно същество.

Беше неочакван подход, който действително невероятно обезоръжаваше.

— Не мисля така — отвърнах.

— Аз не ти казах нещо много важно.

— Да, но предполагам сега ще ми обясниш защо. Аз ще разбера причината, и ще ти позволя да се откупиш пред мен и да облекчиш чувството си за вина, като ми подариш Малката Бес.

Той ме изгледа; по лицето му не открих и следа от усмивка. О, Боже, очевидно не подхождах както трябва.

— Говоря напълно сериозно, Лорънс. Прости ми, че хвърлих светлина върху този факт.

Той махна с ръка и закрачи отново из стаята.

— Седни — рече през рамо съпругът ми.

Приближих се до широкия, тапициран с тъмнокафява кожа фотьойл край камината, и се настаних в него.

Графът се облегна на ръба на бюрото си и кръстоса ръце пред гърди.

— Аз бях женен, Анди. Преди тринайсет години се ожених за Каролайн.

„Каролайн — помислих си аз, — хубаво име.“

— Разкажи ми за нея.

Той затвори очи за момент; очевидно болката бе все още много голяма, въпреки магията на времето. Изкашля се и започна:

— Изминаха толкова години. Каролайн Фарадей беше дъщеря на Уилсън Фарадей, виконт Кларънс. Прелестна, невероятно весела и духовита. Струваше й се, че може да управлява света и всичко в него, и повечето хора правеха с радост всичко за нея. — Лицето му отново се сгърчи от мъка и той вдигна длан, сякаш за да я изтрие. Удържах езика си. Тези спомени, опарили така сърцето му, действително бяха нещо много лично. — Макар да бях значително по-възрастен от нея, тя ме желаеше и уведоми баща си, че няма да се омъжи за никой друг. И така, ние се оженихме в Лондон. Направихме сватбеното си пътешествие до Корнуол; тя смяташе, че това място е изключително романтично. Едва след като я доведох в Девбридж Манър започнах да си давам сметка за истинската й природа. Каролайн беше много жива един ден, смееше се непрестанно, а на следващия стоеше смълчана, тъжна и затворена в себе си, сякаш бе изгубила най-добрия си приятел. Никога не знаех коя от тях ще седне насреща ми на закуска. Когато тя забременя малко след сватбата, се изпълних с надеждата, че детето ще й помогне да се нормализира. И точно така и стана през месеците на бременността й — тя се стабилизира, цялото й поведение стана по-нормално. В онези дни нито Джон, нито Томас стояха тук дълго — те живееха и учеха в Итън. Няма да забравя обаче, че когато се прибраха за ваканцията, положението й се влоши. Скоро си дадох сметка, че това бе израз на негодуванието й срещу тях. Очевидно тя искаше детето й, момченце, да върви по моите стъпки. И наистина, ако беше родила момче, то щеше да стане мой наследник. Казах й го, но това не промени нищо. Тя не искаше да има нищо общо с племенниците ми. Помолих Томас и Джон през ваканциите да гостуват на приятели. И на двамата им беше много мъчно за мен, струва ми се, а аз се изпълних с чувство на безкрайна вина. Но каквото и да правех, нямаше значение. Към края на бременността си Каролайн започна да става все по-непредсказуема. Никога не знаех какво да очаквам, никой не знаеше, в това число и лекарите. Тя изчезваше изведнъж, след което я откривахме на върха на старата северна кула, свита в един ъгъл, загледана неизвестно къде с широко отворени очи, без да дава обяснение защо е отишла там. Настояваше да продължава да язди кобилата си, дори когато вече бе доста натежала от бременността. Слава Богу, не падна нито веднъж. Един следобед я заварих да гони плъхове в плевника. Една нощ пък Брантли я намери да танцува навън под поройния дъжд. Веднъж някакъв слуга я откри да гази из потока и да обсъжда с неизвестна особа колко хубаво би било да се удави. Нямах друг избор, освен да взема жена, която да бъде неотстъпно с нея. Ужасявах се от мисълта, че може да навреди и на себе си, и на нероденото бебе.

— Решетките в Синята стая — промълвих аз. — Били са за Каролайн.

— Значи си ги забелязала? Да, разбира се, че си ги забелязала. Не мислех, че са толкова видими. — Замълча и си пое дълбоко въздух. — Веднъж, като влязох в стаята й, я заварих покачена на тесния перваз, да пее на елена, който я съзерцаваше от края на гората. Никога през целия си живот не съм се уплашвал така. Изглежда вече не можеше и да става дума за нормален, предвидим живот тук. Всички вървяхме на пръсти от страх да не предизвикаме лудостта й. Тогава се роди Джудит. Когато лекарят я постави в ръцете на Каролайн, помня, че тя се разсмя с цяло гърло. „Значи след всичко това пак не успях да родя момче.“ Уверих я, че няма значение. Щяхме да имаме други деца, ако тя пожелаеше. Никога няма да забравя как ми се усмихна — такава надежда имаше в усмивката й. Помня как ме погали по лицето и заяви, че е безкрайно щастлива. За огромно облекчение, след раждането на Джудит, Каролайн се превърна отново в момичето, с което се бях запознал пред почти две години. Благодарях ден и нощ на Бога за щастливото изцеление. Цялата къща като че ли си отдъхна от облекчение. В Девбридж Манър дори започна отново да се чува смях. Честно казано, едва след като чух първите смехове, си дадох сметка в какъв мрак бе тънало имението дотогава. Каролайн очевидно обожаваше дъщеря ни. Прекарваше много време с нея, пееше й, люлееше я в обятията си, играеше с нея. — Стоях все така смълчана, все едно, че се бях сляла със сенките наоколо. Графът прокара пръстите на ръцете през косите си. — По дяволите… няма как иначе да го обясня — оказа се, че всичко е било хитрост. Каролайн просто ни заблуждаваше, и при това го правеше много изкусно. — Замълча отново. Бе стиснал юмруци. Усещах огромното му напрежение. — Мина известно време. И тогава всичко приключи внезапно. В лудостта си тя се хвърли от северната кула. По една случайност Джудит бе с мен. Тогава беше на два месеца. Сигурна съм, че ако беше с Каролайн, тя щеше да се хвърли заедно с нея от балкона на кулата. — Пое си дълбоко, мъчително въздух. Стовари юмрук върху другата си длан. — Каквото и да говорим, аз съм отговорен за смъртта й.