Контесата

ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Студеният зимен вятър пареше лицето ми и мяташе вълненото ми боне. Приведох се към шията на Темпест, за да се стопля от вдигащата се от гривата му пара. Той дишаше тежко, по хълбоците му бе избила пяна. Накарах го да намали темпото. Не исках да падне от изтощение. Джон нямаше да остане доволен, че съм съсипала любимия му кон. Джон. Не, нямаше да мисля за него. Джордж се размърда под пелерината ми, усетих малката му глава точно под сърцето си. От време на време той ме близваше и ризата ми бе измокрена на това място. Молех се да не му е много студено.

Поведох жребеца встрани от пътя, към горичката от борови и кленови дървета, смъкнах се от гърба му и дръпнах юздите над главата му. Той замята нагоре-надолу глава, от устата му полетя пяна. Дърветата осигуряваха известна защита срещу безмилостния вятър. Нямах друг избор, освен да оставя Джордж на земята и да му кажа да не се отдалечава. Той изскимтя и се притисна в крака ми.

— Всичко ще бъде наред — казах аз. — Дай ми само една минутка. — Разтърках Темпест с одеялото от седлото, и отново го наметнах с него, за да го предпазя колкото мога от вятъра, който връхлиташе измежду голите клони на дърветата. Потупах го по шията и се притиснах в главата му. — Благодаря ти, Темпест. Джон грешеше. Ти не ни изхвърли с Джордж в канавката. Ти ще ни спасиш живота и на двамата. Единственият ми въпрос обаче е защо Джон не те взе на проклетото Коледно парти с лейди Елизабет? Една не паднах, като те видях в конюшнята.

Конят изцвили тихичко и ме бутна с глава по рамото.

Вятърът наду пелерината ми, когато се запътих бавно обратно към главния път и се взрях напрегнато натам, откъдето бяхме дошли. Бледият полумесец на зимната луна гледаше към празния път. Самотен бухал се обади от дъба, който се намираше на не повече от три метра от мен. Отпуснах се на колене сред храсталаците край Темпест и се притиснах в голите клони, търсейки топлина. През глезена ме проряза болка. Побързах да седна, измъкнах краката си изпод тялото и започнах да масажирам болезненото място през обувката, доколкото можех. Ако имах по-голям късмет, това нямаше да се случи. Но аз носех Джордж, привързан с колан за кръста ми, и нямаше как да го използвам, за да пресека падането.

Вдигнах очи към тънкия лунен сърп, който се открояваше ярко на тъмното небе. Погалих копринения перчем на Джордж и си спомних как до съвсем скоро бях стояла насред спалнята си и, вперила поглед към заключената врата, се вслушвах в отдалечаващите се стъпки на моя съпруг.

Джордж бе скочил на крака и се бе втурнал към мен. Хванах го и го прегърнах силно.

— Имаме проблем, сладкия ми Джордж. И то много голям, но поне онзи побъркан ни остави сами за известно време. Което означава, че двамата с теб ще се измъкнем все някак си от това място.

Аз, разбира се, знаех какво трябва да направя. Не губих време в дърпане на дръжката или блъскане по вратата на стаята. Бях сигурна, че наблизо няма никой, който да ме чуе. Не, очевидно с териера трябваше да се задоволим с прозореца и да се приземим някак си на замръзналата земя. После трябваше да открадна един кон. Е, нямаше да бъде Малката Бес, тъй като гърбът и ставата й все още не бяха достатъчно добре заздравели. Щях да видя какви животни бяха останали в конюшнята.

— Хайде, Джордж, да видим с какво разполагаме там.

Занесох го до прозореца. Дръпнах тежките завеси и се взрях в мрака. Навън изглежда беше много студено, а на нощното небе блестеше твърдият лунен сърп. Разстоянието до земята беше доста голямо, външната стена изглеждаше съвсем отвесна. Силният вятър раздразни очите ми, докато опипвах прозоречните рамки. Знаех, че там някъде има перваз. Каролайн се бе измъкнала навън и бе вървяла по него, докато стигне до друга стая. Трябва да беше достатъчно широк. Само че аз щях да нося Джордж и беше още по-опасно.

Подскочих. Темпест бе изпръхтял и сега биеше с крак по земята. Изправих се, като опитвах да не обръщам внимание на изкълчения си глезен, и се запромъквах към пътя, стиснала териера под пелерината си. Заослушвах се, но не чух нищо.

Изчаках пет минути и се върнах при Темпест. Той изглеждаше отпочинал, дишането му се бе стабилизирало, тялото му беше стегнато и готово. Докато сгъвах пъргаво одеялото и намествах седлото, се запитах дали Лорънс бе открил вече бягството ми и дали сега, дори в този момент, не яздеше след мен, придружаван от проклетия си лакей. Темпест трябва да бе усетил напрежението ми, защото изви глава към мен и изцвили тихичко. Качих се на гърба му. Върнахме се на главния път и жребецът, без никакво окуражаване от моя страна, премина в равномерен галоп. Наведох се и потърках глезена си, изпълнена с благодарност, че се бях отървала с такова дребно нараняване. Можеше да бъде много по-зле. Аз поне бях убедена, че ще стане така.

Издатината се оказа тясна, опасно тясна. Вмъкнах се обратно в стаята и се вгледах в тежката си кадифена рокля. С рокля нямаше да се получи никога. Ако исках да успея да се придвижа по тесния перваз с Джордж и да запазя равновесие, трябваше да се избавя от смешните поли. Извадих момчешките си бричове, сгънати в най-долното чекмедже на огромния гардероб. Бях ги обувала за последен път преди две години, в Йоркшир, в дядовото имение Диърфийлд Хол. Каква по-добра дегизировка от това да пътувам като момче, безопасно прикрита от любопитните погледи. Тази вечер моята цел беше Диърфийлд Хол. Вероятно оттам ме деляха само три-четири часа езда, може би повече, ако трябваше да се крия. Няма значение, щях да се справя. Бързо се преоблякох. Едва когато завързвах пелерината, си дадох сметка, че нямах никакви пари. В чекмеджето си намерих само няколко шилинга. Грабнах шепа бижута и ги натъпках в един от джобовете на пелерината. Измъкнах пистолета изпод възглавницата и го пъхнах внимателно в бричовете си.

— Е, Джордж, готов ли си да се държиш здраво за мен, докато опитвам да запазя равновесие?

Териерът изскимтя и се вдигна на задните си лапи, протегнал предните към мен, за да го взема. Погледнах към прекрасния позлатен часовник на полицата над камината, преди да отворя прозореца. Беше почти три часа сутринта. Нищо чудно, че не бяхме видели никакви слуги, когато Лорънс ме бе домъкнал насила тук. Те си бяха легнали отдавна. Просто не си бях дала сметка колко късно беше станало.

Кълна се, изпълзяването по онази издатина изискваше повече смелост от всичко друго, което бях правила досега в живота си. Струваше ми се, че там ме очакваха още много лоши неща. Погледнах към перваза. Не ми се искаше да стъпвам на него дори с единия крак. Страхувах се и за себе си, и за Джордж, но очевидно нямах избор. Нямах намерение да стоя в стаята си и да чакам кротко Лорънс да влезе и да ме удуши на спокойствие. Мисълта за Флинт, който най-после ще има възможност да изкара злобата си върху Джордж, ме накара да побързам. Щях да успея да сляза. Просто нямах друга възможност. Стъпих на издатината и се вкопчих в рамката на отворения прозорец. Поех си дълбоко въздух, притиснах се силно в каменната стена и се съсредоточих върху тесния перваз пред мен.

— Не си позволявай да се развълнуваш от каквото и да било, Джордж. Чува се само вятърът, а не духове или демони от Черната стая. Тук сме само ти и аз и ще се измъкнем от това противно място. От теб искам само да бъдеш много кротък и тих, разбра ли?

Чух леко изскимтяване.

Ръкавиците предпазваха ръцете ми от студа, докато се вкопчвах в каменната стена и напредвах сантиметър по сантиметър към ъгъла, като плъзгах внимателно крака по перваза. Най-странното беше, че бях потна; представяте ли си, потях се в това толкова студено време.

Къде ли се бе върнала обратно в къщата Каролайн?

Стигнах до ъгъла и го заобиколих бавно, но открих, че первазът свършваше рязко. Тук се открояваха очертанията на масивен комин. За безкрайно мое облекчение установих, че камъните бяха разположени под различни ъгли и изпъкваха, което ми позволяваше да стъпвам и да се хващам за тях. Нямах големи стъпала и длани, следователно щях да успея да се задържам, докато сляза.

— Джордж — рекох аз, като го измъкнах изпод пелерината си. — Имам нужда и от двете си ръце. Ще трябва да бъдеш много тих. Ще те пъхна в бричовете си и ще те стегна с колана. — Точно така и направих. Сега вече вероятно имах вид на бременна жена. — Дръж се, Джордж. Тръгваме.

Провесих крака от издатината и известно време се полюлявах във въздуха, докато стъпалата ми успяха да намерят някакви издатини за опора. Усетих как териерът застина до тялото ми. Надявах се, че се моли така ревностно, както се молех аз.

Слизането ми беше мъчително бавно. На няколко пъти увисвах на ръце, докато търсех някаква издатина по каменната стена. При един от поредните опити, точно когато се пуснах, за да потърся друго подходящо за хващане място, камъкът под крака ми се откърти рязко и аз се стоварих тежко на земята. Слава Богу, че вече не бях толкова високо, само на около метър и осемдесет. Краката ми се извиха под мен, когато се проснах на една страна. Лежах известно време неподвижно, докато по единия ми крак се разнасяше остра болка. Молех се да не е счупен. Изправих се внимателно, раздвижих крака и установих, че само съм си изкълчила глезена. Добре, че не се бях приземила върху Джордж. Бързо го освободих от колана и го измъкнах от бричовете си. Казах му, че е най-прекрасното куче в Западното полукълбо. Докато стоях тук и отправях благодарности към небето, си дадох сметка, че Каролайн не бе минала по издатината от своята в друга стая. Между Синята стая и комина нямаше други помещения. А Лорънс ми беше казал, че тя бе излязла през прозореца и по външния перваз се бе добрала до друга стая. Явно ме беше излъгал. Е, защо ли изобщо се изненадвах? Та той ме беше излъгал и за всичко останало.

— Аз съм пълна идиотка, Джордж.

„Какво се е случило в действителност с теб, Каролайн?“ — запитах се аз.

Вдигнах глава. Бях слязла по стената цели шест метра. Не беше зле.

Темпест изпръхтя и тропна със задните си крака, за да ми привлече вниманието. Осъзнах, че ми е студено и глезенът ме боли, но бях жива и за момента ми стигаше. В далечината забелязах светлинки. Беше някакво село. Дали бе разумно да вляза в селото, за да разменя Темпест за друг кон? Той дишаше отново тежко. Не исках да го уморя. Не, не можех да спирам. Все още не се бях отдалечила достатъчно от Девбридж Манър, а семейство Линдхърст бе добре познато по тези места. Дали хората нямаше да познаят жребеца на Джон? Ако някой го познаеше, тогава щяха да решат, че съм го откраднала. Не се изискваха кой знае какви умения, за да разкрият дегизировката ми и да разберат че съм жена, и то не някоя обикновена крадла, а проклетата графиня Девбридж. „А, значи си откраднала коня на племенника на твоя съпруг, защото последният е искал да те удуши? Може би си също като предишната графиня, която си беше направо луда?“

Тази мисъл ме накара да потреперя. Не, не си заслужаваше да рискувам и да спирам в това село. Налагаше се да яздя Темпест до следващото село или ферма.

Накарах жребеца да намали темпото, като търсех най-добрия път за заобикаляне на селцето. Вдясно се разстилаше открито поле. Темпест прескочи ниския плет. Джордж лая през цялото време, докато летяхме във въздуха. Това винаги му бе доставяло удоволствие.

След като отминахме селото се върнахме на главния път. Продължихме да се движим напред. Мълчанието се нарушаваше само от време на време от някое изскимтяване на териера и от равномерното чаткане на копитата на Темпест. Накарах го още да забави ход. Нямах намерение да убивам това великолепно животно. Времето се точеше бавно. Студът вече се бе загнездил в костите ми. Лицето ми беше така премръзнало, че вече не го чувствах. „Опитай да мислиш за нещо друго“ — рекох си аз. Заразмишлявах какво щях да правя и реших, че ще остана в Диърфийлд Хол до пристигането на Питър. Прислугата щеше да ме скрие, дори да излъже, ако Лорънс дойдеше да ме търси. А Питър щеше да знае какво да прави. Щеше да ме защити от побъркания човек, за когото се бях омъжила.

— Знам, знам, за допускането на такава колосална грешка като моята са нужни особено големи количества слепота и самозаблуда — обърнах се към Джордж аз и го погалих по главата през пелерината си.

Той изскимтя в отговор. Вероятно се съгласяваше с мен.

Замислих се и за бедното конярче в Девбридж Манър. Били беше млад и дребен и знаех, че щеше да го боли глава от удара, който му нанесох, но щеше да се оправи. Бях го завързала и скрила под купчина слама. Слава Богу Ръкър очевидно спеше в дома си, тъй като го нямаше никакъв. Нямаше да ми бъде приятно да се спречквам с него. Виж, Били беше нещо съвсем друго. Темпест ме последва веднага, без да ми създава проблеми, и слава Богу, тъй като вече бях толкова уплашена, че заеквах, дори когато говорех на териера.

Внезапно жребецът вдигна глава и замръзна на място. Дали не го бе стреснала някаква птица или животно? Той изцвили.

Скочих от гърба му и едва не паднах на колене, толкова замръзнали и вкочанени бяха краката ми. Дръпнах коня встрани от пътя и залепих длан върху ноздрите му. Не можех да го оставя да изцвили отново. Застанахме така неподвижно, в напрегнато мълчание и очакване. Усещах студения нос на Джордж през ризата си.

Почувствах как земята затрепери под краката ми. Приближаваха се коне. Усетих ги преди да ги видя. Няколко конници, може би трима, идваха насам. Заведох жребеца още по-навътре сред дърветата. Бяха предимно кленове, с голи клони и доста нарядко на това място; не беше справедливо, но не можех да сторя нищо. Стиснах още по-здраво ноздрите на Темпест.

Конете забавиха крачка на не повече от десет метра от мен. О, не, сигурно бяха чули изцвилването на Темпест. Вкопчих се в него, усетих го как потрепери, но все пак не помръдна.

— Казвам ви — провикна се в студения нощен въздух мъжки глас, — знам, че проклетият кон не може да е далеч. Бърз е и издръжлив — все пак е бойно животно. Но дори той вече трябва да е на края на силите си.

„Не, лъжеш се — помислих си аз. — Темпест е много повече от конете, които си виждал. Той може да лети през целия път до Лондон, без да забави темпо или да се измори. Защо не продължите да търсите, да преследвате? Вървете, вървете нататък.“ Повтарях си тези думи отново и отново, като молитва. „Да, просто си продължете напред по пътя. Ние не сме тук. Тук няма нищо за вас, продължете нататък.“

— Имаш право. Тя не може да е стигнала по-далеч оттук. Конят на Джон е бърз, но дори той се изморява и вече би трябвало да е даже мъртъв.

Това беше Лорънс, моят любим съпруг. О, Боже, не беше справедливо. Прекалено близо, той и хората му бяха прекалено близо. Какво да правя?

— Тя е наблизо. — Това отново беше гласът на графа. — Готов съм да се закълна, че чух конско цвилене. Дойде отнякъде близо, сигурен съм.

Някакъв мъж изсумтя, но не си каза мнението. Те идваха дори още по-близко. Всеки момент някой от тях щеше да ни види и това щеше да сложи край на всичко.

Този, който ни издаде, не беше Темпест. А Джордж. Той нямаше представа какво става, затова задраска по гърдите ми и изсумтя силно. Не че това променяше нещо; те щяха да ни открият така или иначе, невъзможно беше да не ни видят.

„Нямам избор“ — помислих си аз, затегнах по-здраво колана около териера, сграбчих издатината на седлото и се метнах на седлото. Излетяхме измежду дърветата като гюлле.

Опитът ми бе отчаян; знаех, че нямам шансове. Темпест дишаше тежко под мен. Това бе прекалено много за него, той намаляваше темпото. По лицето ми потекоха сълзи на безсилие и замръзваха, преди да достигнат брадичката ми. Погледнах през рамо и успях да различа мрачното лице на съпруга си на бледата светлина преди зазоряване. Буквално се задушавах от страх.

Миг по-късно някакъв кон се изравни с нас. Ездачът се присегна и ме прихвана през кръста. Джордж изръмжа и мъжът се отдръпна изненадан.

— Проклетото куче — извика той. — Пъхнала го е под пелерината си.

Чух ги как си подвикват един на друг. Скоро мъжът се върна и този път сграбчи юздите на жребеца и ги издърпа от ръцете ми. Бавно ги опъна и накара Темпест да спре. Тогава Лорънс се озова от другата ми страна. Удари ме неочаквано с опакото на дланта си и ме събори от гърба на коня. Грабнах Джордж и успях да го измъкна, преди да се стоваря върху замръзналата земя. Не се приземих на него, слава Богу.

Въздухът ми излезе от дробовете. Лежах на земята, взирах се в сивата предутринна виделина и опитвах да си поема въздух. Териерът лаеше като побеснял и тичаше около мен, опитвайки да ме защити. След това изскимтя нещастно и скочи върху мен. Над мен се надвеси лицето на Флинт.

— Жива е, милорд — обърна се той към Лорънс, който стоеше до него и можеше да види и сам, че съм жива. — Просто се е поударила, нищо повече. Кучето е добре и най-сетне престана да джафка. Виж го само, как се е настанило на гърдите й и й лиже лицето. Искате ли да го убия? Надявах се, като я съборихте от коня, че ще се приземи върху псето и ще го убие.

Ако в този момент бях успяла да си поема въздух, щях със сигурност да му обясня какво мислех за него. Но не бях в състояние да направя каквото и да било, освен да лежа безпомощно и да се питам дали въздухът ще успее да достигне някога отново до тялото ми.

— Не, остави й нещо — отвърна графът, — въпреки че тя не заслужава никаква милост от мен. Тя ми създаде повече неприятности, отколкото си заслужава да изтърпи човек заради нея. Да, остави й окаяното псе. Господ е свидетел, че тя го обича повече отколкото обича което и да било човешко същество.

— Не е редно да се обича толкова един помияр — заяви Флинт и се изплю, като за малко не успя да улучи лицето ми.

— Тя няма нищо друго — отговори съпругът ми.

В този момент го мразех повече от което и да било друго човешко същество, защото имаше право.

Тогава Лорънс се надвеси над мен; вятърът развяваше пелерината му. И изрече усмихнато с прекрасен, мил глас:

— Не се съпротивлявай повече, мадам, в противен случай ще кажа на Флинт да убие кучето. Разбра ли?

— Да — отвърнах аз, като поемах големи порции въздух. — Разбрах.

Захаросаният му глас ме беше уплашил повече отколкото падането от гърба на Темпест.

— Ти ми създаде куп неприятности — додаде той. — И затруднения. Загуби ми много време. Край на това. Ставай. Чака ни път.

Никой не ми помогна. Успях да се обърна и да се изправя на колене и длани, а след това бавно да се изправя. Притиснах Джордж към гърдите си. Пистолетът ми бе все още на кръста, но засега не можех да го използвам. В него имаше само един-единствен куршум.

Бяха им отнела няколко часа, докато ме открият. Бяха ме хванали, тъй като конете им бяха свежи. Сигурно ги бяха сменили в селото. Ако бях рискувала да го направя, сега сигурно щях да бъда на свобода.

Графът изглеждаше мрачен и черен като самия дявол, както стоеше пред мен, увит в черна пелерина и с черни ръкавици на ръцете.

— Аз те подцених, Андрея. Не, няма да те наричам повече Анди… какво смешно име само. Трябваше доста дълго да се преструвам, че ми е приятно да те наричам така, за да запазя доверието ти. Предполагах, че ще опиташ да избягаш, затова бях решил да те упоя. Не беше изключено някой слуга да мине край стаята ти и да те чуе да викаш или да блъскаш по вратата. Да, давах си сметка, че няма да стоиш мирно там и спокойно да ме чакаш. Затова се върнах бързо с едно чудесно упойващо средство, което смятах да излея в гърлото ти. Но за моя изненада се озовах в една празна и много студена стая. Беше леденостудена, по-точно, тъй като ти беше оставила прозореца широко отворен. Щях да те убия, ако те бях открил тогава. Но за твой късмет не те намерих. А сега обаче съм спокоен и ти си отново в ръцете ми. Всичко приключи.

Дишането ми вече се бе нормализирало. Стоях и съзерцавах човека, на когото се бях доверила, човека, чиято привързаност към мен бях смятала за дълбока и здрава, поне в началото, поне преди появата на старицата в стаята ми. Лъжа, всичко е било лъжа, хитрост. Но какво се стремеше да постигне с тях?

— Какво ще правите сега, милорд? Ще ме върнете в Девбридж Манър и ще ме заключите в Синята стая ли? Ще сложите ли отново решетки на прозорците, както сте го направили за Каролайн?

Вятърът преметна пелерината му върху ботушите.

— Мълчи, глупаво момиче. Не знаеш за какво говориш.

— Така ли? Знам, че ме излъга. Каролайн не е минала по онази издатина по стената, за да стигне до съседна стая и да отиде на северната кула. Няма друга стая преди края на перваза при комина. Какво направи с Каролайн? — Но аз вече знаех. Беше я убил. Беше я блъснал от балкона на северната кула. Той беше наясно какво мислех. Виждах го по лицето му. И, тъй като това вече нямаше значение, добавих: — Накарал си я да се качи в северната кула, и си я блъснал от балкона й, нали?

Видях как дръпна рязко ръка към тялото си и я стисна в юмрук. Лицето му се изкриви от злоба, а по омразата в очите му разбрах, че не трябваше да казвам това. Усетих, че ще ме удари лошо, може би ще ми счупи челюстта.

Нямах време, нямах време да се спася.