Контесата

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Никой не отговори. Спрях и останаха така известно време, с лудо тупкащо сърце, като се питах какво щях да правя сега.

Върнах се в стаята си и заключих вратата след себе си. Синята стая никога не ми се беше струвала толкова гостоприемна. Джордж вдигна глава и помаха с опашка, после отиде да отпие вода от купичката си и се върна да спи. Седнах във фотьойла пред огъня. Усещането беше чудесно. Едва сега осъзнах колко ми е студено. Взрях се в пламъците. Защо ли Лорънс се беше оженил за мен и ме беше довел тук, в дома си — за да ме тероризира, да ми казва, че ще трябва да платя за всичко? Очевидно това по някакъв начин бе свързано с баща ми, но как и защо, все още нямах представа. Трябваше да видя Джон. Може би той беше научил нещо.

Нямаше го в стаята му. Нито долу. Никой не го беше виждал. Не успях да открия и Бойнтън.

Тая работа хич не ми харесваше. Върнах се бавно в стаята си. Белинда си тананикаше и сгъваше грижливо няколко от долните ми ризи. Усмихна ми се, когато вдигна очи към мен.

— Джаспър изведе мистър Джордж на разходка, миледи — рече тя. — Така, вече е време за обяд. А как само изглеждате! Какво правихте?

— Просто оглеждах — отвърнах аз и затворих вратата зад себе си.

Облегнах се на нея за момент и затворих очи. „Джон, — помислих си аз, — къде си?“

Реших да сляза долу за обяд. Защо не? Щях да поговоря с този-онзи и да изчакам Джон.

И след това щях да се махна от тази къща.

През следващия час Белинда оправи вида ми и едва тогава слязох в трапезарията. Амилия, Томас и мис Крислок бяха там. Никой не знаеше нищо за Джон.

Томас сдъвка прилежно хапка свински котлет с доматен сос и рече:

— Реших, че бащата на Амилия има право. Не искам аурата ми да бъде слаба и несолидна, сянката ми да не може да бъде различена, духът ми да витае безсилно и безволево. Реших да не обръщам внимание на болежките си. И макар точно в този момент да усещам много странен сърбеж в областта на дясната подмишница, няма да се занимавам с него. Знам, че Амилия ще се притеснява, но решението ми е взето.

Той се приведе към нея и я целуна, право по устата, пред всички ни. Мис Крислок ми намигна и ме дари с една от прелестните си криви усмивки.

Отхапах от кюфтето от стриди.

Къде беше Джон?

— Любов моя — обади се Амилия, — кажи ми нещо повече за този странен сърбеж, за да знам дали да се тревожа или не.

Вместо да отговори, съпругът й я целуна отново.

Засмяхме се. Нямам представа откъде се взе този смях, но така или иначе беше факт — пълнокръвен и очарован, също като тях двамата.

Лорънс нямаше да се прибере преди Коледа. Разполагах с предостатъчно време да градя планове и да ги осъществявам.

Следобедът мина бързо. Срещнах се с мисис Редбрест и обсъдихме работата на прислугата, състоянието на спалното бельо в стаите на слугите и подмяната на някои съдове в кухнята. С готвачката планирахме менюто. Направих комплимент на Брантли във връзка с възпитанието на Джордж, макар да ми се искаше той да си бъде като преди. Новият Джордж, който стоеше послушно, докато не му кажеха какво да прави, просто не беше забавен. Отидох да видя Малката Бес; ставата и гърбът й зарастваха много добре.

В късния следобед посетих мис Гилбанк и Джудит. Научих как да казвам „добър ден“ на гръцки.

Тогава момичето ми напомни, че й бях обещала да вечеря цяла седмица с възрастните. Бях забравила. Съзнанието ми бе обременено от страховете, а това щеше да бъде истинско развлечение. Господ ми беше свидетел, че силно се нуждаех от подобно нещо. Усмихнах се на красивото дете и отговорих, че отивам веднага говоря с мисис Редбрест и да предложа готвачката да приготви „Шарлота“ за десерт.

В действителност Брантли се съгласи да се погрижи за шарлотата. Аз отидох да се преоблека, докато Белинда се суетеше насам-натам. Суетнята й ми достави удоволствие. Тя ми помагаше да се чувствам в безопасност, но знаех добре, че е само илюзия.

Слязох по главното стълбище, прекосих Старата зала и влязох в трапезарията. Усмихната.

И замръзнах на мястото си.

Пред мен стоеше съпругът ми и слушаше, свел глава, това, което му говореше мис Крислок. Тя се бе разположила грациозно на един фотьойл, а срещу нея седяха Джудит и мис Гилбанк. Амилия бе застанала зад стол с висока облегалка и стискаше чаша между дългите си пръсти. Стори ми се някак си разсеяна. Нито Джон, нито Томас се виждаха някъде.

— Добър вечер, скъпа.

Не знаех какво да правя. Дали да не изкрещя, че съпругът ми иска да ми стори зло? Може би щеше да ми пререже гърлото? Най-сетне изтрих страха от лицето си и се усмихнах.

— Каква чудесна изненада, сър. Толкова неочаквано.

„Добре го направи“ — помислих си аз. Знаех, че съумях да прикрия всяка следа от страх с новото вълнение и удоволствието да го видя. Какво, по дяволите, правеше тук? Та нали бе тръгнал едва тази сутрин. Не можех да повярвам, че всичко истина.

Къде беше Джон?

Протегнах ръце към графа. Той постави бързо чашата си с шери на масата и тръгна към мен. Сграбчи дланите ми и се наведе да ме целуне по бузата; топлият му дъх погали лицето ми.

— А, скъпа Анди, само един пълен глупак не би се върнал колкото се може по-бързо, ако го очаква такава красива и очарователна дама.

„Какво съм ти сторила?“ Толкова силно ми се искаше да му задам този въпрос, че трябваше почти да прехапя устната си, за да се спра. Вместо това рекох:

— Лорънс, та ти едва замина. Какво се е случило? Да не се е появил някакъв проблем? О, да, не ви бива никак да мамите, сър; ясно е, че всичко е само ласкателство.

Той се наведе и отново ме целуна по бузата. За малко не се отдръпнах рязко. Когато се изправи, го погледнах право в лицето. За първи път забелязах, че в очите му нямаше никаква топлота. Поне към мен. Те имаха студен сив цвят, като твърда стомана. Усмихваше се, когато ме погледна, и аз потреперих. За какво мислеше? Планове ли кроеше?

Огледах се и поздравих всички с „добър вечер“. Джудит беше толкова развълнувана, че не я сдържаше на едно място. Мис Гилбанк изглеждаше особено прелестна в моя рокля от тъмнозлатист муселин, която Белинда бе преправила за нея. Приличаше й. Мис Крислок плетеше шал, седнала пред камината в любимия си стол. От горещината я предпазваше красив параван. В скута й лежеше отворена книга, подарък от скъпия ми съпруг, както ми беше обяснила тя.

— Какво четете, мис Крислок?

— О, скъпа ми Анди, това е роман, който според Лорънс ще ми достави огромно удоволствие. В него пише за едно момиче, което е наистина много лошо, но родителите му са твърдо решени и го учат да следва пътя на праведността.

— О, Боже! — промълвих аз и се обърнах към Амилия. Лорънс наистина ли вярваше, че историята щеше да й достави удоволствие? — Къде е Томас? Не ми казвай, че пак е болен.

— Не, двамата изкачихме десет пъти по три етажа. Той иска да бъде дори в още по-добра форма. Оставих го във ваната, където отмиваше потта си.

Засмях се, здрав смях, който бе излязъл някак от само себе си, въпреки факта, че съпругът ми стоеше само на няколко метра от мен и нямах представа какво си мислеше.

— Лорънс — извиках от другия край на масата аз веднага, щом заехме местата си около нея. — Все още не си ни казал какво стана с твоето пътуване. Ти тръгна тази сутрин и ето, че сега, по времето за вечеря, си отново тук.

— Беше станало някакво недоразумение. Човекът, с когото отивах да се срещна, точно идваше насам, за да се види с мен. Свършихме си работата в Лийдс. Чудесно е да си бъдеш у дома. Дори ми остана време да купя коледни подаръци.

Последните думи каза, като гледаше към дъщеря си.

Тя се наклони веднага напред.

— Би ли ни разказал нещо за това, което си купил, татко?

— О, не, трябва да почакаш, както всички останали, в това число и прелестната ти втора майка.

— Някой виждал ли е Джон? — попитах аз, след като Брантли ми подаде да си сипя от печената гъска със сос от кервиз.

Знаех, че ще се задавя, ако изям дори една хапка от тази гъска.

— Ти не знаеше ли, Анди?

Погледнах съпруга си въпросително.

— Джон отиде на коледното парти на семейство Кокбърнс, недалеч от Хароугейт. Искаше да прекара повече време с лейди Елизабет Палмър.

Не отговорих.

Амилия се разсмя.

— Е, време е. Джон трябва да помисли вече за женитба. Лейди Елизабет определено го очарова.

„Но той е само на двайсет и шест години — искаше ми се да кажа. — Съвсем не са много за един мъж.“ Естествено една неомъжена двайсет и шестгодишна жена беше съвсем друго нещо; намираше се, меко казано, в затруднено положение. Дали лейди Елизабет го беше очаровала наистина?

— На мен лейди Елизабет ми харесва — обади се мис Крислок. — Тя е прелестна и толкова висока… Джон няма да си изкривява врата, когато разговаря с нея. Какво мислиш, Лорънс?

Той сви рамене и отпи от виното си.

— Вярвам, че няма да си хване любовник преди да му роди наследник.

Настана тежко мълчание. Най-сетне се изкашлях.

— Според мен лейди Елизабет е очарователна. Може би има малко властни маниери, но е наистина трудно да не се държиш така, когато си толкова красив. Не мисля, че ще бъде невярна, щом се омъжи. Защо изобщо се жени човек, ако възнамерява да не бъде верен на своята половинка? Просто няма смисъл. И е отблъскващо.

Неусетно бях заговорила с прекалена страст, проява на отдавнашното ми възмущение. Джудит ме съзерцаваше смръщено от мястото си. Опитах да й се усмихна, да смекча думите си, но не успях. Не казах нищо повече, само стоях в очакване.

— Ще видим — отвърна графът. — Може би Джон ще има по-голям късмет от повечето мъже.

Амилия побърза да ни информира за новия спортен режим на Томас.

— Ще бъде прекрасно, ако стане силен и здрав като Джон — обади се мис Крислок. — Томас и сега е толкова красив, че ускорява пулса даже на моето старо сърце.

Този коментар допадна на Амилия.

— Да — допълних аз, — Томас е наистина великолепен.

Думите ми се харесаха още повече на Амилия. Тя се обърна към мис Гилбанк, готова да чуе още похвали, и прелестната гувернантка рече:

— Никога в живота си не съм виждала по-красив и по-мил джентълмен.

Помислих си, че Амилия ще започне да мърка, толкова приятно й беше станало.

След известно време мис Крислок попита:

— Анди, скъпа, не би ли искала дамите вече да се оттеглят в гостната?

— Чудесна идея — отвърна съпругът ми и се изправи с мен. — Искам Анди да остане при мен тази вечер. Снощи тя ме победи на шах. Днес е мой ред да бия.

Амилия се ококори насреща ми.

— Виждала съм как чичо Лорънс играе шах. Никой никога не го е бил досега.

— Напротив, бил го е — отговорих аз, като погледнах графа право в очите. — Аз го бих.

Щяхме да играем в кабинета му. Не можеше да ми направи нищо там. Щях да действам след като всички си легнеха; щях да се махна оттук.

Докато вървяхме заедно към кабинета му, след като пожелахме на всички „лека нощ“, осъзнах, че наистина искам да изиграя още една партия шах с него. Искаше ми се да го смачкам в пръстта. Бедната Джудит. Тя, естествено, не желаеше вечерта да свърши така бързо, но аз не можех да сторя нищо по този въпрос. Имаше голяма вероятност никога повече да не я видя.

Този път Лорънс посочи към дясната ми ръка. В нея стисках бял кон. Харесваше ми да играя с черните фигури. Справях се чудесно с Френската защита.

Той започна с пешката пред царя и аз преместих с усмивка моята царска пешка напред.

— А — рече той, — Френската защита. Интересно ми е колко добре ще я разиграеш.

— Много добре. Беше любимата защита на дядо ми. Както вече разбра снощи, дядо ми ме е научил добре — отвърнах аз, без да вдигам очи от шахматната дъска.

После погледнах към сведената му глава с прелестно осеяните с бели нишки черни коси. Отчаяно ми се искаше да го попитам за баща си, но се сдържах. Все още не знаех достатъчно, за да предприемам каквото и да било. Освен това тук бях сама. Цялата прислуга беше вярна на съпруга ми. Нямах представа как би реагирал проклетият му лакей Флинт, а може би в къщата се навъртаха и други негодници.

Не, щях да си държа устата затворена и късно през нощта щях да се измъкна. Той нямаше представа, че бях претърсила спалнята му и малката, подобна на монашеска килия стаичка, нито че бях намерила писмото за баща ми.

Играта продължаваше. Молех се да съм все още в безопасност и се надявах да си я осигуря с привидната си неосведоменост. Но какво щеше да стане ако… Потропвах лекичко с пръсти по страничната облегалка на стола си. Лорънс се изкашля. Беше мой ред. Нямаше причина да чакам повече. Посегнах към царя си. И тогава се вгледах в шахматната дъска, този път — истински. И пуснах царя. О, Боже, едва не му бях подарила играта, и то защото бях толкова уплашена, че не можех да мисля като хората.

Взрях се с цялото си внимание и веднага установих, че ако бях направила замисления ход с царя, той щеше да ми вземе царицата с коня още на следващия ход. Беше заложил измамно прост капан, който нямаше да мине незабелязан от всеки шахматист, заслужаващ това име. Тогава установих, че той ми се усмихваше. Но усмивката му не беше добра. Беше изпълнена със снизхождение, сякаш не струвах кой знае какво. „Може би — обади се някакъв дълбоко скрит в мен глас, — може би трябва да го оставя да победи. Да изпита самодоволство и да се почувства по-добър от мен. Нека си мисли, че не струвам пет пари.“

Но не, просто не можех да го направя. В мен се бе насъбрал прекалено много гняв, към него, мъжа, който ме бе измамил така, и очевидно ме мразеше поради неизвестна ми причина.

Щях да му покажа, че наистина съм опонент, с който човек трябва да се съобразява. Щях да изтрия самодоволната физиономия от лицето му. Той беше забелязал разсеяността ми, вероятно се бе запитал каква е причината за нея и бе разбрал, че ще победи, защото не бях нищо повече от една жена и следователно не бях в състояние да мисля логично, не можех да анализирам, поне не като мъж.

В този момент играта се превърна за мен в символ на собствената ми победа или поражение в този дом.

Той, разбира се, забеляза веднага промяната. Скоро концентрацията му нарасна дотолкова, че вече не отстъпваше по нищо на моята собствена. Нямах представа какво си мислеше сега, какво се питаше, но в крайна сметка не каза нищо.

Брантли донесе поднос с чай и, като ни видя напълно погълнати от играта, се оттегли така безшумно, както се бе появил, като спря само колкото да добави три цепеници към огъня.

След около още десет хода успях да взема преднина. Подготвях една изключително силна атака на царския фланг, която знаех, че ще го смаже. Преместих коня си на критично важното пето поле пред царския офицер. След още няколко хода моята царица и офицерът наобиколиха царя му. Конят ми довърши започнатото.

На устните ми заигра усмивка, когато вдигнах глава и го погледнах право в очите.

— Шах и мат, сър — промълвих аз.

В този момент имах усещането, че мога да победя света; толкова силна и непоклатима се чувствах. Очите ми светеха. Знаех, че имам много самодоволен вид.

След неколкосекундно мълчание Лорънс вдигна бавно победения си цар, подържа го малко в дългите си тънки пръсти и внимателно го постави встрани. Облегна се назад на стола си и докосна леко присвитите си устни.

Светлината от огъня танцуваше около нас и хвърляше причудливи сенки върху лицето му. Най-сетне той промълви бавно и замислено:

— Добре проведена игра, скъпа. Победата е сладка, нали?

Обърнах едвам-едвам глава, така че лицето ми да остане в сянка. Чувствах се напрегната, уплашена и възбудена.

— Определено, милорд. Възможно ли е победата да има някога друг вкус?

По лицето му пробягна странна усмивка, когато отвърна:

— Не, нищо не може да се сравнява с това да видиш, да почувстваш, да нанесеш финалния удар върху врага. Но не смяташ ли, че най-важната, най-сладката от всички е крайната и окончателна победа, пълния разгром на врага?

За какво говореше? Какво имаше предвид? Не можех да го попитам. Не можех да рискувам да издам онова, което знаех. Но аз пък току-що го бях победила.

Бях бляскава, бял силна, и заявих с ясен глас:

— Да, и аз точно това направих сега с вас, сър. Утре обаче е нов ден, може би ще има нова партия шах и всичко започва отначало. В шахмата няма окончателна победа, което е хубаво и същевременно — вероятно носи разочарование.

Графът започна да събира фигурките в средата на масичката. Изправи падналия си цар и го постави пред белите фигури, точно срещу моята черна царица. Вдигна поглед към лицето ми, силно присвил мрачните си очи, които сега ми се сториха по-скоро черни, отколкото сини. Наложих си да отвърна спокойно на погледа му. В крайна сметка той извърна пръв очи — към огъня, а после към красивите си бели длани. Стоях абсолютно неподвижно и чаках. Нямах никакъв избор. Когато най-сетне съпругът ми проговори, гласът му бе съвсем тих, сякаш разсъждаваше за себе си:

— Ти игра интелигентно, с финес и кураж, Андрея. Изключително необичайни характеристики за една жена. Колкото до невъздържаността ти в момента, може би ще те оставя да се порадваш на дребната си победа.

Пред мен вече стоеше друг човек. Може би най-после показваше истинската си същност.

— Нямах представа, милорд, че единствено мъжете притежават интелигентност и кураж.

Той продължаваше да си играе с проклетия бял цар и да го върти из пръстите си. След малко въздъхна.

— А, скъпа, тук се лъжеш и мисля, че се полага да направиш реверанс на доста по-богатия ми опит в тази област, добит през дългия ми живот.

— Не виждам защо.

Лорънс замръзна на място. Сега вече вниманието му бе съсредоточено върху мен. Очите му бяха студени, безмилостни, лишени от всякакво чувство или състрадание. Гласът му прозвуча също така студено и сякаш разсече като рапира тишината.

— О, да, вашият пол е слаб, тщеславен и абсолютно лишен от морал. Ти не си по-различна.

Все още не можех да видя ясно през насъбрания в него гняв, но си дадох сметка, че бе свързан с жена. Станах и се приведох през масата към него, подпряла длани върху шахматната дъска. Гласът ми прозвуча напълно в синхрон с неговия; усетих грубостта с цялата си душа.

— Това са думи на сърдит човек, милорд, лишени от мярка и балансирана преценка. Не, милорд, дори огромният брой на годините ви и безкрайният ви опит не са в състояние да оправдаят едно такова небалансирано, дори нестабилно мнение.

Той се спусна напред рязко, сграбчи китката ми и ме дръпна към себе си през масата, така че лицето ми се озова току пред неговото. Шахматните фигури изпопадаха шумно на дървения под.

— Смели думи, моето момиче, но без съдържание, без значение. А, да, глупаво създание, ти можеш да усетиш преходния вкус от победата при игра на шах, тъй като са те научили добре. Но в живота, Андрея, в живота ти не беше нищо друго, освен незначителна пешка в създадената лично от мен игра. И сега вече аз имам това, което желаех, момичето ми. Повече не се нуждая от теб. Не е нужно повече да се съобразявам с глупавите ти прищевки и да се смея на блудкавите ти хумористични опити.

— Не те разбирам. За какво говориш? Какво означава това?

Той ме стисна по-силно. Болка прониза ръката ми, но не издадох звук.

— Ти си луд.

— Луд, аз? Ще видим.

Погледнах го в очите. Там не видях лудост. Изглеждаше обладан от овладян гняв, и студен като трупа на дядо ми, когато си бях взела последно сбогом с него. Дали щеше да ме убие, още тук и сега?