Контесата

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Джон ме откри, докато продължавах да стоя насред малкото празно помещение — музикалната стая на Каролайн. Вероятно мисис Редбрест беше забравила да заключи вратата след вчерашното вълнение.

Младият мъж влезе. Нямаше нужда да го видя или да чуя гласа му, за да разбера, че е той. Усетих го в самия въздух.

— Както разбрах, си променила разказа си. Вече си била съгласна с всички, че снощната старица е била само един кошмар.

— Точно така — отвърнах аз и се обърнах с лице към него.

Не се помръднах от прозореца. Исках да бъда по-далеч от него, особено след снощи.

— Е, тогава, ако вярваш наистина, че е било сън, няма причина да се връщаш в Лондон на безопасно място.

— Не, ножът в съня не може да те намушка.

— Да, доколкото знам.

Усмихнах му се.

— Сега, като стана дума, защо ти беше нужно толкова време, за да отвориш вратата на стаята си. Интересно какво би отговорил на този въпрос?

— Бях гол.

Погледнах надолу към тялото му. Просто не можах да се удържа. И той разбра, дяволите да го вземат, разбра какви мисли бе събудил в главата ми.

— Нали си чувала за голите мъже, Анди? И това те разстройва. — Сви рамене. — Няма значение. Както казах, когато задумка по вратата, аз бях гол, така че се наложи първо да си обуя бричовете.

Сега вече очите ми бяха заковани здраво върху лицето му и нямаше да мръднат повече оттам.

— Лорънс ми каза, че Каролайн не е имала добро отношение към вас с Томас. Искала е тя да роди наследника.

Той прие промяната на темата и отвърна:

— Просто не си спомням. Каролайн беше…

Спря и погледна към дългите прозорци; може би виждаше нещо, което не беше вече там.

— Беше какво?

— Беше като принцеса от приказките. Аз бях още момче, само на дванайсет години. С Томас бяхме живели тук само около шест месеца, преди чичо да се ожени за нея. И двамата нямахме нищо против. Каролайн беше мила и смехът й бе най-сладкият звук, който бях чувал в живота си дотогава. Имаше още нещо, разбира се. Тя беше само с осем години по-голяма от мен. Дори тогава чичо Лорънс искаше да има съвсем млада съпруга.

— Ти не забеляза ли нещо нередно у нея?

— Имаш предвид лудостта й. Тя се появи след като с чичо бяха женени известно време, може би около година по-късно. Слугите се учудваха на глас на някои от странностите й. Помня, когато чичо ми каза, че съпругата му не се чувствала добре. Аз му отговорих, че дамите понякога повръщат, щом чакат бебе.

— Ти, дванайсетгодишното момче, си знаел това? И си го казал на чичо си?

— О, тогава бях на тринайсет, може би дори на четиринайсет. Да, казах му го, и бях смъмрен. Честно казано, аз помня Каролайн като вечно смееща се и безгрижна. Но пък и почти не живеех тук по време на брака им и по-късно. Да не би да ревнуваш от втората съпруга на чичо ми?

Не отговорих. Изгледах го строго, преди да кажа:

— Ако предположим само за момент, че старицата от снощи е била реална, и като се има предвид, че ти единствен в Девбридж Манър би желал да ме видиш да се махна оттук…

— Да, това е напълно вярно. Мястото ти не е тук, не и като съпруга на чичо Лорънс, която спи сама в стаята си, докато той спи сам в господарската спалня.

— Не е твоя работа какво правим ние.

В тъмните му очи припламнаха отново онези гневни искрици и аз ги почувствах като удар.

— Ако можех — рече вбесено той, като се обърна с намерението да излезе, — още сега бих те метнал в някоя карета и бих те отвел в Лондон. Но знаеш ли, Анди, никога не бих те нарекъл отвратително същество. Нали така била казала старицата?

И излезе преди да успея да кажа каквото и да било.

Обърнах се отново към прозореца. Не знам колко време стоях така, без да мисля; просто поглъщах всичко и опитвах да си представя какво може да е имало в тази странна стая, когато тя ми извика от вратата. За момент помислих, че е Каролайн, която ме бе заварила тук.

— Надявам се, че днес се чувстваш добре, Анди.

Естествено не беше Каролайн.

— Джудит — възкликнах аз, като се обърнах. Приятно ми беше да я видя. Сладкото й личице беше толкова открито. — Добре съм, благодаря.

— Тревожех се за теб, Анди. Мис Гилбанк — също. Тя каза, че случилото се с теб снощи било наистина ужасно. Каза, че тя най-вероятно нямала да събере смелост да се хвърли към вратата като теб.

— Мисля, че ние сме в състояние да направим буквално всичко, когато бъдем принудени.

— Какво търсиш тук?

— Това е била музикалната стая на майка ти, нали?

Момиченцето кимна и започна да ходи из празното помещение, като докосваше ту тук, ту там стената с върховете на пръстите си.

— Така ми каза мисис Редбрест. Спомена също, че майка ми свирела много хубаво на арфа. Както изглежда аз нямам нейния талант. Мис Гилбанк твърди, че просто трябва да продължавам да се упражнявам. Аз обаче усещам, че според нея случаят е безнадежден. Анди, относно случилото се снощи — сега наистина ли мислиш, че е било кошмар?

— Ами, всички така мислят, следователно най-вероятно точно така е и станало.

— Добре казано, но не разбрах какво е твоето мнение.

Нея не беше толкова лесно да я излъжа, както излъгах другите.

— Ще го запазиш ли за себе си, Джудит?

Очите й се уголемиха и тя пристъпи към мен.

— Кълна се да не кажа на никого.

— Старицата снощи беше съвсем реална.

— Откъде си толкова сигурна?

— Джордж също я видя. Беше ясно, че я видя, защото се скъса да лае; едва го удържах да не скочи отгоре й. Кучетата не лаят по чуждите кошмари.

— О, Божичко, абсолютно си права. В такъв случай няма никакво съмнение. Каза ли го на татко?

— Не, не го казах. Слушай, Джудит. Възрастните не обичат да вярват в неща, които не могат да се обяснят лесно. Това ги прави несигурни, нервни. Дори да им кажех за Джордж, то нямаше да им допадне. Предпочитат да мислят, че съм си измислила всичко.

— Но ти не си го измислила. Реши ли какво ще правиш?

Усмихнах й се и същевременно съумях да изрека истината, макар да не беше никак лесно.

— Искаш да кажеш, дали ще напусна Девбридж Манър преди да ме накарат да платя за всичко?

— Така ли ти каза старицата?

— Да, и някои други неща.

— За какво би трябвало да платиш според нея?

— Не знам. Но запомних, че съм злото, което посещава отново къщата. Виждаш ли някакъв смисъл?

Джудит поклати глава. Може би бях прекалено откровена с нея, но ми се струваше, че тя заслужаваше да чуе истината.

— Иска ми се да можех да се сетя за нещо — рече тя и се приближи до мен край прозореца. — Често седях тук и наблюдавах как градинарите подрязват поляната пред входа. Сладкият мирис на прясно окосената трева влизаше през отворения прозорец. Тогава беше лято, разбира се. Не искам да си тръгваш, Анди, но знам, че сигурно си много изплашена.

— Аз също не искам да си тръгвам. Сега аз съм господарката тук. Повечето хора биха казали, че мястото ми е точно тук.

— Какво тогава ще правим?

Сега вече бяхме трима, не само не двамата с Джордж. Тя подаде ръка и аз я хванах.

— Искаш ли да дойдеш с мен в Синята стая? Може би ще успеем да открием кой ме изплаши така снощи. Жената носеше ножа на Джон. А малко по-късно ножът си беше на мястото, в колекцията, на копринената си възглавничка. Как според теб е станало това?

— О, не, нали не мислиш, че Джон се е дегизирал като ужасната старица и е дошъл в стаята ти?

— Беше неговият нож. Когато се спуснах по коридора и задумках по вратата на спалнята му, той се позабави доста, докато ми отвори. Защо според теб?

— О, Боже, да не мислиш, че през това време е смъквал разчорлената сива перука и дрехата на старицата?

— И е поставял мавърския нож обратно на мястото му върху кадифената възглавничка.

— Но, Анди, ако той е бил в твоята стая и не те е гонил из коридора, как тогава е могъл да се върне в стаята си и да ти отвори?

— Прекрасен въпрос, нали? Но това не е всичко, Джудит. Вратата ми беше заключена.

Момичето наклони глава леко на една страна и гъстите руси коси се спуснаха като завеса върху бузата й.

— Не разбирам. Не, почакай. — И тогава благоприличното момиченце, което обичаше да се обзалагам, изсвири с уста. — Друг начин за влизане в Синята стая? Таен вход? За това си мислиш, нали? О, Божичко, Анди, представи си под цялата къща да се вие някакъв тъмен тесен коридор. О, Боже.

— Съществува и друга възможност. Первазът от външната страна на прозореца. Достатъчно е широк някой да се промъкне по него от друга стая.

Нямах намерение да й казвам, че точно така се бе измъкнала майка й, за да се качи на северната кула и да се хвърли от нея.

— Аз предпочитам тайния проход — заяви Джудит и изскочи от стаята.

Тръгнах по-бавно след нея. Всъщност аз май също предпочитах тайния коридор. Дали не сгреших като й се доверих? Не мислех така, но в Девбридж Манър нищо нямаше логика. Поне откакто аз бях пристигнала тук.

— Не си ли чувала някой да говори за такива проходи? Баща ти? Брантли? Някой друг?

— Не — отвърна тя, видимо разочарована. — Но ако има такъв и той води до Синята стая, ще го открием. Знаеш ли, Анди, трябва да питаме татко. Той би трябвало да знае, нали?

— Много е вероятно.

Но нямаше как да питам Лорънс за такива неща. Разбира се, той сигурно знаеше, но ако го попитах, щеше да му стане ясно, че изобщо не съм си променила мнението във връзка със снощната случка. Щеше да разбере, че все още вярвам в съществуването на старицата.

— В никакъв случай не го питай, Джудит. Нека да запазим това само между нас двете. А сега можем да отделим известно време за търсенето на коридора. Искаш ли?

Тя се съгласи веднага. А аз не можах да си спомня доколко можеше да се вярва на едно дванайсетгодишно момиче да пази тайна.

Отворих вратата и влязох в Синята стая. Джордж спеше пред камината. Той отвори леко едното си око, видя Джудит, очевидно си спомни, че тя го обожаваше, и се изправи бавно, като отдели нужното време да протегне един по един всичките си крака. Но не излая.

— Очевидно Брантли пак му е давал уроци — заявих аз, още по-изумена. — Иначе вече щеше да се е скъсал от лаене.

Момичето се приближи до него, отпусна се на колене и попита с изпълнен с обожание глас:

— Липсвах ли ти, Джордж? Би ли искал някоя нощ да дойдеш да спиш при мен? Ще се промъкна в кухнята и ще ти донеса всичко, което желаеш. — Вдигна лице към мен. — Може ли да бъде подкупен, Анди?

— Само за миг — отвърнах аз. — Луд е по хрупкав бекон. Дай му го и е твой.

Териерът я близна по ръката и й позволи да го вземе. Нямаше капчица срам.

Джудит се засмя. Той започна да я ближе и продължи да го прави дотогава, докато най-вероятно езикът му изсъхна.

— Защо стоеше сама в музикалната стая на майка ми, Анди?

— И аз като теб харесвам гледката, която се разкрива от прозореца. Освен това възнамерявам да я използвам. Може би ще я направя кабинет, където ще мога да пиша писма и т.н.

Момичето кимна. Явно не я интересуваше. И можеше да се очаква, след като майка й бе умряла малко след нейното раждане.

— Стаята е голяма — додадох аз. — Мисля да започна от стената с камината.

Джудит постави внимателно Джордж отново върху килима пред камината. Той заспа веднага, а аз бях готова да се закълна, че на грозната му муцуна бе изписана усмивка.

— Ослушвай се за кънтене на кухо — обясних аз и започнах да почуквам по стената.

Тя последва примера ми.

Не след дълго на вратата се похлопа.

Незабавно слязох от стола, на който се бях покачила. Беше Амилия; тя влезе в стаята и постави длан върху ръката ми.

— Слушай, Анди, спомних си още нещо от онова, което се случи вчера. Допреди малко лежах на леглото си, за да подремна, както ме умоляваше Томас. Когато затворих очи, изведнъж си спомних как онази врата се затвори с трясък пред лицето ти. Спомних си как ми викаше. — Спря рязко. — О, Божичко, ти ли си, Джудит? Какво правиш тук? Защо стоиш на този стол?

Момичето видимо се стресна.

— Съжалявам, Амилия, открих Анди и…

— Исках да закача една картина — намесих се невъзмутимо аз. — Джудит проверяваше желаната от мен височина.

Не исках Амилия да разбере, че търсим кухини в стените. Тогава новата ми версия щеше да се спука като балон.

Джудит постъпи умно — не каза нищо.

— А и тя искаше да види Джордж. Той също е много привързан към нея; в това отношение я бие само Джон — добавих аз. — Той току-що заспа отново. Джудит, не трябва ли вече да се връщаш за уроците си?

— Да, Анди. Ще може ли да дойда отново привечер? За да поиграя с Джордж и да помогна за закачането на картината?

— Разбира се, би ми доставило голямо удоволствие.

Амилия заговори отново, едва след като момичето затвори внимателно вратата на стаята след себе си.

— И какво друго си спомняш, Амилия? — попитах аз и я поведох към един от столовете пред камината.

Териерът отвори леко едното си око, погледна я и заспа отново.

Младата жена седна, без да престава да си играе с увисналия от ръкава си конец.

— Помня, че ти ме извика. Помня как стоях там и само гледах затворената врата, без да предприема нищо. Не исках да правя каквото и да е. Поставих свещника на пода и легнах на една страна, поставила длани под бузата си. Помня, че внезапно се чувствах безкрайно уморена; просто не можех да си държа очите отворени. И тогава…

— За Бога, Амилия, изплюй най-сетне камъчето.

— Не съм луда. Знам, че не съм луда.

— Кажи ми.

— Усетих нещо много топло, нещо подобно на сгъстяване на въздуха над главата си. Но не беше страшно, Анди. И чух един много тих глас, не точно глас, по-скоро го чух вътре в главата си. Казваше, че съжалявала много, но аз не съм била тази, която трябва. После се събудих и видях Томас и Джон, надвесени над мен.

Не казах нито дума. Никога в живота си не бях изпитвала такъв страх, дори снощи, когато ужасната старица се бе спуснала с вдигнатия нож насреща ми.

Старицата беше от плът и кръв, а това, за което ставаше дума не беше. Каквото и да беше, то искаше мен, не Амилия. Изобщо не се съмнявах.

— Не исках да ме помислят за луда, но когато Томас призна, че е видял младата жена тук, в Синята стая реших да ти кажа. Нали няма да кажеш на другите? Обещай ми, Анди. Томас и без това е толкова притеснен. Не искам да се поболее от тревоги заради мен.

— Добре. — Помислих малко и изрекох съвсем бавно и ясно: — Амилия, ти знаеше ли, че празното помещение е било музикалната стая на Каролайн?

— Може би. Но тя е умряла толкова отдавна, че нямаше причина да го помня. Ти смяташ, че тя е искала ти да влезеш в тази стая, нали? Не аз. Мислиш, че вчера там е бил нейният дух.

— Има логика, нали?

Младата жена се изправи, стиснала решително закръглената си брадичка.

— Не ме интересува, че Томас не иска. Сядам веднага да пиша на баща си, Анди, веднага.

— Добре.

Излезе от стаята ми преди да успея да кажа и дума повече. Джордж вдигна глава и изсумтя.

През целия следващ час чуках по стените, но така и не открих биене на кухо. И тогава чух нещо зад гърба си. Обърнах се бързо и погледнах към вратата. Дръжката бавно слизаше надолу. Едва не паднах от табуретката, на която се бях качила.

Последва тихо почукване.

Трябваше да се овладея. Бях заключила проклетата врата. Отидох да отворя.

Не беше нито Каролайн, нито старицата. Беше Белинда.

Тя ми се усмихна до уши.

— Негово височество каза, че сте си легнала, нещо много добро според мен. Дрямката прочисти ли призрачните паяжини от ума ви, миледи?

— Не е останала нито една паяжина.

— Добре. Неприятните сънища са като някои мъже, обичаше да казва майка ми. Понякога могат така да се загнездят в теб, че само дяволът би могъл да ги измъкне оттам.

Без да спира да говори извади роклята, която смяташе, че е подходяща да облека за вечеря. Не ме попита за мнението, просто кимна, когато приглади полите на прекрасната копринена рокля в бледопрасковен цвят с корсаж в по-тъмен нюанс.

— А сега панделките — измърмори под носа си камериерката. — А, ето ги и тях, заплетени една в друга. Как ли е станало? — Обърна се към мен и ме видя да стоя неподвижно и да се взирам с невиждащ поглед право пред себе си. — Нещо нормално, когато си в нова къща — додаде тя с тон на бавачка, успокояваща малкото си поверениче. — Новата къща може да изнерви човек и да направи така, че той да заприлича на канарче, пиещо мляко от купичката на котката. Вземете си една вана, ще ви помогне.

Един час по-късно, когато косата ми най-сетне изсъхна, аз почуках на вратата на мис Крислок и я оставих да сподели тревогата си за мен в продължение на цели пет минути. Най-сетне тя изчерпа всичките си поводи за притеснение, даде ми всичките си съвети, потупа ме поне шест пъти по ръката и рече:

— Така, не се грижи за мен, Анди. Аз съм много добре. Всички са изпълнени с желание да помагат, особено мисис Редбрест. Не мисля, че ще сляза да вечерям със семейството тази вечер. Малко ме понаболява жлъчката и това не е приятна гледка за околните. Забавлявай се, скъпа, и се постарай да забравиш странните неща, които се случиха, или които не са се случили.

Целунах я, прегърнах я силно, пожелах й жлъчката да я остави на мира и слязох по стълбището, отпуснала рамене.

Белинда ме беше уверила, че изглеждам прекрасно. Предпочитах да създавам впечатление на грозна и вечно в лошо настроение жена, и да имам пистолет в джоба си. „Пистолет“ — помислих си аз. Но откъде можех да го взема? Мисълта, че ще бъда в състояние да се защитавам ми помогна да се освободя от голяма част от измъчващия ме страх.

— Миледи — обади се Брантли. — Мога ли да кажа, че всички тези приключения не са повлияли зле върху вида ви?

— Определено можеш, Брантли. Благодаря ти.

Той се приближи още малко; за мое учудване имаш вид на човек, готов да сподели нещо.

— Истински късмет е — произнесе вече по-тихо той, — че лорд и лейди Апълби си тръгнаха току-що; така ви бе спестено задължението да се намирате в отегчителната им компания.

— Толкова ли са ужасни, Брантли?

— По-ужасни от момчето на Кокли в селото, което боядиса всички плуващи в езерото патици.

— Боядисал ги ли? Божичко, в какъв цвят?

Икономът сви рамене.

— Яркорозов.

— Нейно височество обаче — обади се съпругът ми, който тъкмо влезе от гостната, — ще остане доволна от новината, че ще организираме бал в нейна чест след три седмици, в петък вечерта.

— Т.е. две седмици преди Коледа, чичо Лорънс.

— Точно така, Амилия. Нашето парти ще бъде първото за сезона, а след като ще бъде организирано от Анди — и най-хубавото. Какво ще кажеш, Анди?

— Коледно парти. Би трябвало да ме зарадва. Дядо правеше неизменно огромен прием в Диърфийлд Хол всяка Коледа. Много мило от твоя страна, Лорънс. Надявам се, че всички ще се включат.

В действителност не бях сигурна какво чувствам във връзка с предстоящото Коледно тържество. Толкова много неща се бяха случили за толкова кратко време, а ето, че сега трябваше да организирам и бал.

— О, да, изобщо не се притеснявай — рече Амилия. — Но мисля, че не ни очакват само приятни преживявания. Лорд и лейди Апълби си тръгнаха преди малко. Дъщеря им, Лусинда, е хвърлила око на Джон. Подобната й на хищна птица майка — също. Той ще трябва да се приготви да мине в нелегалност, тъй като няма да го оставят на мира.

И се изкиска.

Усмихнах се, защото в този момент Джон и Томас влязоха в Старата зала. И двамата бяха намръщени, но поради съвсем друга причина.

— Май вече си накарал едно от местните момичета да се привърже към теб, Джон?

— Какво? А, имаш предвид мис Апълби. — Стори ми се, че потръпна, също като Брантли, когато ме уведоми за посещението на семейството. — Тя е още дете.

— Какви са тези приказки, Джон? — попита Амилия. — Тя е само с две години по-малка от Анди. Ах, какви сърцераздирателни погледи само хвърляше към теб. Точно казвах на чичо Лорънс, че мама Апълби иска да те грабне за дъщеря си. — Изведнъж младата жена спря да говори. Миг по-късно се озова до съпруга си и долепи белите си пръсти до бузите му, до челото. — О, Томас, скъпи, какво има? Да не си болен? Какво те измъчва? Кажи ми какво не е наред, за да мога да се справя с него.

— Нищо няма — отвърна младият мъж и поклати глава, но само той знаеше за какво.

И без да каже дума повече, се запъти към гостната. Амилия го проследи с изумен поглед и долната й челюст увисна.

— Не мога да повярвам — промълви бавно Лорънс. — Той имаше възможност да обясни някакъв нов нападнал го здравословен проблем, нараняване или болка, и не го направи. Какво става със съпруга ти, Амилия?

— Нямам представа — отвърна тя, все така без да отделя очи вратата, зад която се бе скрил Томас. — Но това ме притеснява.

Мис Гилбанк се присъедини отново за вечеря. Носеше една от моите рокли, които Белинда бе преправила за нея, очарователно творение от светлосин муселин, едновременно семпло и елегантно, сякаш създадено специално за класическите черти на лицето й. Попита за мис Крислок, която днес двете с Джудит бяха видели в източната градина.

Никой не спомена за старицата. Нито за каквото и да било от случилото се предишния ден.

Колкото до Томас и Джон, и двамата бяха разсеяни и с две думи — бяха доста лоши компаньони.

Когато Лорънс ме изпрати до вратата на стаята ми, разбрах, че не ми се влиза вътре. Изобщо. Вече не беше светло и нямаше да почуквам по стените. Беше тъмно, съвсем тъмно, и само сребърната луна светеше през прозорците. Джаспър разхождаше Джордж. Искаше ми се и аз да съм с тях.

Изчаках в коридора, докато чух гласа на Джаспър. Той говореше на териера.

— Чудесен избор направихте, мистър Джордж. Старият тисов храст имаше нужда от внимание, макар вашето внимание да беше от малко по-особен воден вид. Да, добре постъпихте.

Все още не ми се влизаше в стаята. Благодарих на Джаспър, взех Джордж на ръце и си наложих да отворя вратата.