Контесата

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Викът на Флинт разцепи въздуха.

— Милорд, по-добре не я удряйте. Може да я убиете случайно. Прекалено е рано. Не го правете още.

Лорънс бавно отпусна юмрука си. Хвана ръката ми и я изви зад гърба ми, докато не успях да сдържа болезненото си стенание.

— Не ме предизвиквай повече, мадам.

Пусна ме и ме блъсна. Изгубих равновесие и паднах в краката на неговия камериер.

— Виж само какво е направила тази кучка с коня на Джон — рече графът. — Направо го е убила от изтощение.

Изправих се отново, но не опитах да избягам; знаех, че няма да стигна далеч, тъй като Флинт стоеше до мен. Мразех го с всяка клетка на тялото си.

— Слушай, старче. И ти щеше да го умориш от яздене, ако опитваше да избягаш от някой побъркан.

Изражението му показа, че отново го бе обзело желание да ме убие на място, но пак не го направи. Защо непрекъснато го дразнех? Защо не можех да си затворя устата? Всъщност знаех много добре отговора. Този човек ме бе прекарал с такава лекота, бе спечелил доверието ми толкова бързо, беше ме направил на глупачка. Мразех себе си не по-малко, отколкото мразех него, задето ми бе причинил всичко това, и то без да му създам никакви проблеми. Беше се досетил от какво се нуждая и ми го беше осигурил. Беше си дал сметка, че не желая съпруг в леглото и затова бе побързал да се закълне, че бракът ни ще бъде само на книга. Беше любезен и нагъл и само седмица след запознанството ни беше спечелил абсолютното ми доверие. Господи, как само го мразех.

Но какво всъщност искаше той?

Внезапно ми се зави свят. Очевидно ударите бяха прекалено много, помислих си аз, като се отпуснах на колене. Задишах тежко, свела глава; мъчех се да запазя равновесие. Третият човек, който не бе произнесъл нито дума до този момент, се приближи до мен. Започнах да разтърквам ръката си над лакътя. Джордж се притискаше към мен.

Мъжът коленичи до мен.

— Добре ли сте? Можете ли да се изправите?

Познах гласа. Принадлежеше на човека, с когото Лорънс се беше срещнал тайно в страноприемницата, в която бяхме отседнали по пътя от Лондон за Йоркшир. Просто още един от хората на съпруга ми. Успях да кимна. Той ми помогна да се изправя. После взе териера и ми го подаде безмълвно. Слава Богу световъртежът бе намалял.

Графът пристъпи отново към мен.

Погледнах го право в очите.

— Къде отиваме?

— Ще разбереш съвсем скоро. Пази тишина. Фрийсън, хвърли я на гърба на Темпест. Не е нужно да й връзваш ръцете за седлото. Просто вземи кучето при себе си. Ако тя направи нещо нередно, убий проклетата гадина.

— Никога не съм направила нещо, с което да ти навредя, Лорънс — промълвих аз, като се питах кой бе в действителност мъжът, за когото се бях оженила.

В него имаше толкова гняв, толкова презрение към мен. Държанието му просто нямаше логично обяснение.

— Ти осуети плановете ми, мадам, и се набърка там, където не ти е работата. Откри неща, които не би трябвало да знаеш. Няма да търпя повече подобни прояви. Ти направи неща, които не съм вярвал, че може да стори някой, камо ли една уж невинна млада дама.

Нямах представа какво искаше да каже. Едва ли имаше предвид претърсването на бюрото в монашеската му килия.

— Защо постави бодливата тел под седлото на Малката Бес?

— Тя свърши своята работа — отвърна с пълно безразличие той. — Ти разбра, че някой желае смъртта ти…

— И иска да платя за всичко.

— Да, точно това исках. Една хубава, многозначителна заплаха. Исках също да те ужася, да те направя безпомощна, и го постигнах. Нямаш представа колко приятно ми беше да наблюдавам как страхът ти нараства ден след ден. Ако при падането от коня се беше пребила, за мен нямаше да има никакво значение, но признавам, сега предпочитам да бъдеш с мен, да присъстваш на края, на последната победа, на сладкото ми отмъщение.

На него не му пукаше, че можеше да убие Малката Бес, и това ме вбеси повече от всичко друго. Яростта започна да прелива.

— Даже нямам представа за какво говориш. Ти нарани Малката Бес. Наистина си безкрайно противно старче.

Пак си бях отворила проклетата уста, макар да знаех, че допускам грешка.

Фрийсън бе увил въже около ръцете ми, така че нямаше как да се предпазя от удара. Лорънс стовари юмрука си върху главата ми. Силата на удара ме запрати върху Фрийсън. Бели пламъци избухнаха в главата ми. Беше наистина странно да наблюдавам експлозиите на белите светлини една след друга, докато най-накрая те премигнаха и настана милостив мрак. Чух дивия лай на Джордж. А след това престанах да чувам каквото и да било.

Усетих ритмичното движение на коня преди да дойда напълно в съзнание. Когато най-сетне успях да си наложа да отворя очи, всичко около мен се завъртя. Гадеше ми се. Толкова ми се виеше свят, че ако Фрийсън не ме държеше, щях да падна от коня. Преглътнах и стиснах клепачи. Трябва да съм помръднала, тъй като чух гласа на Фрийсън току до ухото си.

— Моля ви, миледи, не мърдайте. Аз ще ви държа здраво.

Дадох си сметка, че ръката му ме обгръщаше, а аз се бях отпуснала върху гърдите му.

— Къде е Джордж?

— Флинт го носи. Не, не се тревожете. Той не му прави нищо лошо.

— Кой сте вие? Какво става тук?

— Не мога да ви кажа. А сега замълчете.

Не казах нищо повече. Думите ми убягваха. Съсредоточих се върху усилието да не повърна върху коня му. Главата ме болеше много силно от удара, който онзи побъркан ми бе нанесъл по слепоочието; молех се само да не ми е повредил мозъка.

— Не можете ли да ми кажете къде отиваме?

— Не мога. — Поколеба се, след това се приведе по-близко към мен. — Опитах да убедя негово височество, че не е скаран с вас, но без особен успех.

— С кого тогава е скаран?

Мъжът погледна към Лорънс и приведе отново глава.

— Няма значение. Не мога да ви кажа.

Отговорът се налагаше от само себе си.

— С баща ми — заявих направо аз.

Фрийсън си пое рязко въздух.

— Моля ви, миледи. Не мога да говоря повече по този въпрос, наистина не мога.

Значи той се страхуваше от графа? Не го винях. Аз също се страхувах.

Яздихме известно време в мълчание, предвождани от Флинт и съпруга ми. Тази сутрин нямаше слънце. Небето беше оловносиво, снегът заплашваше да завали всеки момент. Вероятно наближавахме Девбридж Манър. Не бях постигнала нищо с великото си бягство. Но какво щеше да обясни Лорънс на прислугата, ако ме върнеше в имението си? А на мис Крислок? Какво щеше да каже на Джон, за Бога? Не, каквото и да планираше по отношение на мен, със сигурност нямаше да го осъществи в Девбридж Манър. Така щеше да се изложи на прекалено голям риск.

Не се изненадах особено, когато на около две мили западно преди имението малката ни група сви от главния път по една неравна, тясна пътека. Обърнах се и погледнах към Фрийсън. Той поклати глава и насочи решително поглед право напред. Скоро се приближихме до малка, издигаща се насред някаква поляна къща, заобиколена от гора от кленови дървета. От жалкия й комин се издигаше пушек. До дървото край входа стоеше завързан самотен кон.

Графът ни изчака и спря край нас.

— Ах, мадам, виждам, че сте се събудили. Много мило от ваша страна, че сте така услужлива.

Изглеждаше щастлив, толкова доволен от себе си, че нямаше да се изненадам, ако се разпееше. Гласът му звучеше така, сякаш току-що бе спечелил огромна победа.

Спряхме пред къщичката. Лорънс ме свали на земята и развърза ръцете ми. Стисна ме здраво за лявата ръка. Нямах шанс да се откопча от него, беше много силен.

— Внимателно сега, скъпа, не ми се иска да изгубиш съзнание, когато имам такава изненада за теб.

Очите му блестяха от възбуда.

Не отговорих, но знаех, много добре знаех каква е проклетата му изненада.

Той ме изгледа озадачено.

— Ти не си глупава, признавам ти го. Прочете писмото в бюрото ми. Знаеш, нали?

Само поклатих глава и продължих да мълча. Той се засмя и даде знак на Флинт да отвори вратата на къщата. Камериерът пусна Джордж и той, без да губи време, хукна към мен. Вдигнах го и го притиснах към себе си. Лорънс ме побутна напред през входа. Вътре цареше полумрак. Около една очукана маса, която очевидно не се държеше здраво на краката си, имаше няколко стари стола. Край отсрещната стена, на не повече от два метра от вратата, гореше слаб огън. Забелязах и едно-единствено легло. И това бе всичко, ако не се смята пукнатото нощно гърне, мушнато под изтърбушеното легло. На леглото лежеше някакъв мъж. Успях да различа очертанията му.

Нямах съмнение относно самоличността му.

Моят баща.

Не го бях виждала от десет години. Бях се надявала, че е мъртъв. Той заслужаваше да умре заради това, което бе сторил, заради това, което представляваше. Но не беше мъртъв. Беше тук. И знаех защо бе дошъл чак от Белгия. За да ме спаси. От Лорънс.

Приех този факт, но все още не можех да свържа нещата. Защо?

От тъмния ъгъл се появи грубоват мъж, когото не бях забелязала, и кимна на съпруга ми. Беше облечен в дебели вълнени, домашно тъкани, дрехи. По бузите му беше прорасла тъмна брада.

— Създаваше ли ти неприятности?

— Не, милорд, беше много мирен и тих. Рамото му продължава да кърви, но е все още жив.

— Добре — отвърна графът и ми се усмихна.

Направих стъпка към леглото. Видях, че мъжът беше завит с мръсно одеяло.

— Нали няма да проявяваш свенливост точно сега? — заяви Лорънс и в гласа му долових огромно нетърпение, неописуемо удоволствие. Иди да го приветстваш. Кажи му колко ти е липсвал. Прегърни го. Попитай го защо те изостави преди толкова години и никога повече не се появи. Имаш да го питаш страшно много неща, нали така, мадам?

И ме избута напред.

Баща ми се размърда, изохка тихичко и се надигна мъчително на лакът. Впери поглед в мен. В сините му очи — моите сини очи — не видях признак, че ме е разпознал; това беше само тъпия поглед на болката.

Не можех да отделя очите си от него. Сърцето ми затупка силно. Прииска ми се да викам, да крещя, затова затиснах уста с юмрук. Десетте последни години избледняха за момент, подобно на вдигнато от познато лице було. Наистина пред мен беше баща ми. Познах го веднага. Изглеждаше съвсем същия, както последния път, когато го бях видяла. Може би по слепоочията му имаше някоя и друга сива нишка, но иначе гъстата му коса имаше червеникаво-кестенявия цвят, който помнех. Както помнех и яркосиния цвят на очите и леко извитите нагоре вежди — те му придаваха едновременно любопитен и силно заинтригуван вид. Нищо не се бе променило. Всичко си беше същото. Човек би помислил, че след още десет години подобен безпътен живот той щеше да се е износил, да се е похабил. Нищо подобно. Беше много красив. Виждах това сега съвсем ясно, нещо, на което не бях способна като малко момиче. Жените нямаше как да не бъдат привличани от него. Той продължаваше да ме съзерцава без да ме познае. Нямаше представа коя съм.

— Е, Джеймсън, виж кого съм ти довел.

Лорънс ме блъсна дори още по-близо до мъжа, който лежеше на леглото, вперил в мен празния си поглед.

Баща ми се намръщи, но не отговори.

— Проклет глупак — изкрещя графът, — не я ли позна?

Предполагам, че точно в този момент съпругът ми се досети какво става. Всъщност баща ми гледаше към някакво кльощаво момче в дълга черна пелерина и плътно прилепнала към главата шапка, притиснало куче към гърдите си.

Лорънс издърпа шапката от главата ми и неукротимите ми къдрави коси се разсипаха по раменете и гърба ми.

Баща ми наддаде дрезгав вик.

— Андрея. О, не. Върви по дяволите, Линдхърст, довел си я тук. Копеле такова, отвратително копеле. Ще те убия.

Той скочи към графа, но Флинт и мъжът, който го бе пазил тук, се нахвърлиха отгоре му. Блъснаха го обратно на леглото. Стори ми се, че цялото му тяло застина за момент от болка, когато падна по гръб.

След известно време успя да заговори отново:

— Бедното ми дете, значи не си избягала. Казах ти да го напуснеш незабавно, да се върнеш в Лондон. Защо остана? Да не би да те беше затворил?

Гласът му беше дрезгав. Очевидно го болеше, много го болеше. Стоях и гледах мъжа, който ми беше баща, мъжа, когото бях мразила толкова дълго. Той бе превърнал живота ми в кошмар от жесток, изпразнил ме от всякакви чувства страх, и ме бе превърнал в страхливка. Джон имаше право. Бях си почернила живота, и то точно заради този мъж. Той протегна ръка към мен; имаше силна длан, добре оформена, стабилна. Не помръднах.

Колко само си приличахме. Все едно, че се оглеждах в огледалото и виждах как ще изглеждам след трийсетина години. Бедната ми майка, изобщо не приличах на нея. Чух се как заявявам с изключително спокоен и резервиран тон:

— Ти ми написа писмо, от което нищо не разбрах. За мен то нямаше реален смисъл, освен някакви мелодраматични бръщолевения, че съм била в опасност. Не, излъгах, вече е прекалено късно за каквито и да било измами. Възнамерявах да си тръгна съвсем скоро, но не само заради твоето предупредително писмо. Това чудовище ме тероризираше и беше причината да искам да си тръгна. Само дето едва вчера установих, че именно той е виновен за всичко.

Лорънс ме стисна още по-силно за ръката. Заболя ме, но не издадох звук.

— Аз, чудовище? Погледни го, скъпа ми съпруго, той е чудовището и ти го знаеш добре.

Погледнах към мъжа, който лежеше на мръсното тясно легло. Във вените ми течеше неговата кръв, той ми бе дал своите черти, и бе дошъл в Англия, за да ме спаси. Най-сетне си дадох сметка, че изтърпяваше ужасни болки, именно защото бе дошъл да ме спаси.

— Татко, ти си ранен — прошепнах аз.

Видях засъхналата кръв на рамото му, видях окъсаните му, изцапани и кални дрехи.

Понечих да се приближа, но съпругът ми ме стисна още по-силно и ме възпря.

— Това значи ли, че си готова да му простиш всичко, което причини на майка ти? Всичко, което причини и на теб? О, виждам съжалението в очите ти. Не се притеснявай, прострелял съм го където трябва. Няма да умре веднага.

Започнах да галя ритмично Джордж, който се би притиснал силно в гърдите ми. Обърнах се към графа.

— Какво е сторил на теб, че си го прострелял? Защо си го примамил в Англия и си го направил твой затворник?

Лорънс се изсмя.

— Е, Джеймсън, ти ли искаш да й разкажеш за отвратителното си развратничене или да го направя аз?

— Това не я засяга, Линдхърст — обади се баща ми. — Нека си остане между нас двамата, където му е мястото.

— Не мисля така, Джеймсън. Все пак успях да се добера до теб едва след като използвах нея като прелестна примамка. Но дори тогава не бях сигурен дали ще дойдеш, защото не знаех дали изобщо изпитваш някакви чувства към нея. Колко съм се молил да е така. Реших, че най-добрият начин да те накарам да се върнеш, вероятно единственият сигурен начин, е като се оженя за нея. Тогава щеше да приемеш, че тя е напълно в моя власт. Но, казвам ти, когато разпратих съобщението за сключването на този брак до всички вестници, за които се сетих, аз се молех да откриеш по-скоро какво съм направил. В противен случай щях да бъда вързан с нея, докато измисля нещо друго. Ти обаче прочете красиво оформеното ми съобщение. Написа й онова писмо, за да я предупредиш, че идваш, нейния рицар-спасител. Но, разбира се, това нямаше значение. Аз контролирах всичко. Да, всичко, което бях планирал, се развиваше чудесно. Ти, тя, дори нещастният ми племенник. Ах, скъпият ми племенник Джон. Беше много приятно, истинско представление. Наблюдавах го как се влюбва в нея. Всъщност мисля, че бедният ми племенник се е влюбил в нея още преди да пристигането ми в Лондон, за да я ухажвам. Но тя е толкова повредена от теб, толкова се страхува от мъжете заради примера на твоята безсрамна порочност, че видя в моя племенник само опасност за себе си. Обзалагам се, че всяка негова усмивка, всяка негова дума я е ужасявала. Осъзнах колко дълбоки белези си оставил в душата й едва когато видях, че племенникът ми я обича и вероятно бе опитал да я привлече по време на престоя си в Лондон. Той е войник, добре сложен, силен, красив млад мъж, а аз, колкото и да ми е неприятно да го призная, съм по-възрастен. Въпреки всичко тя предпочете мене пред него. Той се провали. Питах се каква беше причината. Разбира се, отговорът беше ясен за всеки, който просто зададеше няколко дискретни въпроса. А аз знаех точно какво да питам. И тогава разбрах, че тя се страхуваше от младия мъж заради това, което те бе видяла да правиш.

Обърнах се бавно и го погледнах. Отново осъзнах собствената си заслепеност, неспособността си да преценя кое е истинско и кое — не в живота ми. Той знаеше, че Джон ме обича? Ах, но какво беше направил с него?

— Какво имаше предвид като каза, че си контролирал Джон? — попитах аз.

Той ми се усмихна. Беше готов да потрие ръце, толкова доволен изглеждаше от себе си.

— Погрижих се за него.

— Той не е на никакво Коледно парти с лейди Елизабет, нали? Заради това Темпест беше в конюшнята. Направил си му нещо. Боже мой, убил си го, нали? Убил си собствената си кръв и плът.