Контесата

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

На следващата сутрин всички придружихме лорд Уейвърлий до празната музикална стая на Каролайн. Без Амилия, която отклони поканата. И не я виня. С Лорънс последвахме баща й.

Щом влязох, застанах на едно място и само проследих с поглед виконта, който тръгна из малкото помещение. Най-сетне вдигна глава и рече:

— В тази стая не е имало насилие. Това е стаята на някаква млада дама. Може би е писала писма тук, или е чела, или е правела нещо друго насаме. Тук се е чувствала спокойна, в безопасност. Това е било нейното убежище. Усещам, че е била много нещастна, но нищо повече. На пода на тази стая ли е заспала Амилия?

— Да, татко — обади се от вратата младата жена. — Аз също усетих младата дама, Каролайн, втората съпруга на чичо Лорънс, в чиято музикална стая се намираме в момента. И тя ми се извини. Кълна ти се. Не с думи, разбира се, но усетих, че съжалява и според нея аз не съм тази, която й трябва.

— Казваш, че тя е била втората ти съпруга, Лорънс?

— Да. Бедната Каролайн се самоуби, след като роди дъщеря си. Цялата история беше много трагична, много тъжна. За нещастие тя беше луда. Беше едва на годините на Анди, когато умря. Смъртта й се отрази силно на всички ни.

Лорд Уейвърлий понечи да каже нещо, но в крайна сметка само поклати глава. Погледна към дъщеря си, която бе направила една крачка вътре в стаята.

— Ако ти не си била тази, която трябва, Амилия, коя тогава е била?

— Вероятно аз — обадих се. — Но аз не усетих абсолютно нищо в тази стая, сър, абсолютно нищо. Ако Каролайн е искала точно мен, аз неведнъж й дадох възможност да говори с мен или да ми предаде мислите си. Но не стана нищо.

— Хмм — промърмори виконтът, като галеше замислено брадичка. — Ти си третата съпруга. Каролайн е била втората. Интересно какво ли иска? Интересно също така защо не е дошла при теб, след като си й дала тази възможност?

— Не знам — отвърнах аз.

— Бих искал да посетя мястото, където се е самоубила — заяви тогава той.

Помислих, че съпругът ми ще откаже. Той беше пребледнял, а отпуснатите му отстрани ръце бяха свити в юмруци. Съвсем естествено беше да се разстрои. Макар трагедията да се бе разиграла преди много години, Каролайн му беше съпруга, той я беше обичал, бе страдал за нея, когато се бе хвърлила от северната кула.

Най-накрая той кимна и каза:

— Добре. Да минем оттук.

Четиримата с Джон, Лорънс и Хобсън тръгнахме към северната кула. В края на западното крило пред нас се издигна тясно, извито стълбище, което се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре. Най-сетне стигнахме пред тясна врата, която изскърца като призрачен писък, когато графът я отвори. В кръглото помещение имаше много старо легло с окъсан балдахин. До леглото имаше скрин. И нищо друго.

— Никога не сме разчиствали това помещение — обади се съпругът ми. — Всичко тук е по-старо от дъбовете в източната гора, а те наистина са на доста години. Нямам представа кой е спал в това легло, но дори да продължава да спи в него, не виждам причина да го смущавам.

Приближи се до висока тясна врата и я отвори. Тя пъшкаше с всеки сантиметър. Пред нея имаше тесен балкон във формата на полукръг, обграден от еднометрова каменна балюстрада. Приближих се до балюстрадата и погледнах надолу. Беше много високо, значително по-високо, отколкото си мислех. А точно отдолу се виеше каменна алея. Полазиха ме тръпки. Тя се беше качила на тази балюстрада и бе скочила. Затворих очи. „Ах, Каролайн — помислих си аз, — толкова съжалявам.“

— Аз я открих. — Обърнах се рязко. Джон бе застанал до мен и сочеше надолу. — Ей там, на втория камък, там бе паднала. По този камък още има кръв. Просто не може да се изчисти. Помня как, като я намерих, първо помислих, че е заспала. И тогава я обърнах. Имаше толкова много кръв, толкова много.

— Съжалявам — промълвих аз. — Бил си малко момче. Трябва да е било много трудно.

— Още по-трудно е било за Каролайн — отвърна той и се обърна.

Насочих вниманието си към виконта, който оглеждаше намръщено кръглата стая.

— Би трябвало да усетя насилствената й смърт, но не чувствам нищо подобно. Когато човек взема решение да сложи край на живота си, той прави изключително мъчителен избор. Измъчват го съмнения, мъка, тревога, ужас. Не е лесно да се убедиш сам, че смъртта е за предпочитане. Аз обаче не усещам нищо от това, което тя трябва да е преживяла тук. Абсолютно нищо. Странно. Обикновено чувствам много силно тези неща.

— Сър — обадих се аз. — Каролайн не е била добре. Може би мозъкът й просто не е реагирал по начина, по който би реагирал вашият или моят. Може би просто не е трябвало да взема никакво грандиозно решение. Може би е решила спонтанно да сложи край на живота си.

— Възможно е, разбира се — отвърна той, но челото му остана все така смръщено. Изведнъж се обърна към съпруга ми е се изсмя. — Струва ми се, Лорънс, че това легло е използвано от един от твоите далечни предци, за да забавлява живеещите в съседство дами. Може би дори е държал в тази кула някаква любовница, скрита от съпругата му. Това, разбира се, са предположения.

— Трябва да е бил Лейланд Линдхърст — обясни графът, — прадядо ми. Репутацията му няма да издържи и най-повърхностен оглед. Живял е много дълго и казват, че отишъл на другия свят с усмивка на уста. — Обърна се към мен. — Ще ти покажа един негов портрет, Анди. Интересно какво ще ти бъде мнението — дали според теб е бил напастта на района.

Лорд Уейвърлий се обърна и излезе от стаята. Чух стъпките му надолу по тясното стръмно стълбище. Погледнах отново към мястото, където бе паднала Каролайн. Потреперих.

— Хайде, Анди — обади се току зад мен Лорънс. — Това място кара душата ми да се гърчи, въпреки всичките тези забавни теории за проклетото легло.

Разбрах точно какво имаше предвид.

— Много съжалявам, сър — промълвих аз и го хванах за ръката. — За Каролайн.

Запазих за себе си мнението за някогашния граф и използването на кулата за незаконни любовни връзки.

Джон ни последва надолу по стълбите.

Следобед с Джордж отидохме в конюшнята. Докато Ръкър оседлаваше Малката Бес, се появи Джон и премигна, като ме видя.

— Мислех, че си с Джудит и мис Гилбанк. Или с мис Крислок. Тя май те търсеше.

— Ще ги видя всичките по-късно. Първо искам да си проясня главата.

Той ми се усмихна криво.

— Какво има в главата ти, което трябва да се прояснява?

Помислих си за проклетите писма и семето на страха, което бяха посели в мен. Поклатих глава.

Оставихме Малката Бес в двора на конюшнята и отидохме да вземем Темпест.

Той видя първо господаря си, а после и мен. Готова съм да се закълна, че не знаеше какво да прави. Стоеше на място и местеше поглед ту към единия, ту към другия, като клатеше голямата си глава.

— Достатъчно, хулиган такъв — извика Джон. — Аз съм твоят господар, не това момиченце тук, което не успява да задържи лоялността дори на кучето си.

— Както изглежда сега си отмъщавам — отвърнах аз.

В този момент се появи Джордж, вирнал високо опашка, като лаеше с всяка стъпка. По пътя вдигна някаква пръчка.

Темпест изпръхтя и тръгна към тази част от оградата, до която бяхме застанали.

— Хвърли пръчката на Джордж — рече младият мъж и мина през портичката, за да хване юздата на жребеца. — Надалеч. Трябва да изразходи планините от храна, които поглъща.

Така и направих; пръчката падна няколко метра по-нататък.

— Страхувам се, че лейди Уейвърлий го храни всеки път, когато се приближи до нея — рекох аз, като поставих длан над очите си, за да ги предпазя от ярката слънчева светлина. — Дава си душата за него не по-малко, отколкото за своя съпруг.

Докато Джон оседлаваше Темпест, аз хвърлих пръчката отново, поборих се с Джордж, когато ми я донесе, и поне за пет минути забравих, че нещо в Девбридж Манър не беше наред. Колкото и да ми се искаше да не обръщам внимание на това, което бе писал баща ми, а то не беше кой знае какво, нещо наистина не беше както трябва.

Най-сетне и двамата яхнахме конете си, а Джордж в крайна сметка реши да остане. Той се забавляваше истински, като си играеше с Джаспър. Джаспър можеше да хвърля пръчката много по-далеч и териерът имаше възможност да скача и да тича, да души цветята и храстите, и да си прекара страхотно, преди да върне пръчката, както диктуваха правилата на играта. Тази дейност нямаше да позволи коремът му да надебелее толкова, че да започне да го събаря.

Малката Бес се изправи на задните си крака и изви глава, когато се настаних на гърба й. Веднага се приведох напред и я погалих по врата.

— Всичко е наред, хубавото ми момиче. Какво има?

— Иска да играе. Виждал съм я и друг път да прави така.

— Знаеш ли защо я е купил чичо ти, Джон?

— Не. Може би е бил решил да отиде в Лондон, за да си намери съпруга. И е купил Малката Бес за бъдещата си жена.

— Дано да се сетя да го питам. Смяташ ли, че може да е състезателен кон?

— Много се съмнявам.

Лорънс никога не бе създал у мен впечатлението, че бе дошъл в Лондон, за да си търси съпруга. Беше ме накарал да повярвам, че чувствата му към мен го бяха обзели внезапно и силно. И не очаквал подобни чувства, особено на тази възраст. Въпреки всичко ми се струваше, че беше довел Малката Бес тук специално за мен. Поклатих глава. Просто нямаше смисъл.

Погледнах към Джон, който беше яхнал Темпест. Беше великолепен ездач и се сливаше като че ли с огромния си жребец. Взираше се някъде в далечината. Искаше ми се обаче да гледа към мен. „Не — помислих си аз, — не. Трябва да сложиш край на това.“ Не желаех да бъде близо до мен. И в същото време не исках да го изпускам от погледа си. Така просто нямаше да излезе нищо. Помислих за съпруга си. Дължах му пълната си лоялност. Сетих се за страха си от мъжете, проникнал така дълбоко в мен, че със сигурност нямаше да ме напусне до края на живота ми. Знаех, че никога нямаше да избягам от него, а не исках. Младите, силни и едри мъже като Джон бяха опасни; те причиняваха болка, съсипваха и унижаваха. Както и да ме караше да се чувствам Джон, никога нямаше да забравя този факт. А ако някога все пак го направех, щях да съм глупачка, също като майка си. Не, истината се намираше дълбоко в мен; тя бе и предупреждение, и аз щях винаги да се вслушвам и в нея.

Докато се движехме през една осеяна с доста дървета блатиста местност, Джон каза:

— Защо мислиш, че Каролайн би искала да говори с теб?

— Не знам — отвърнах аз. Колкото и да е странно, не намерих нищо странно, че говорехме за духа на отдавна умрялата втора съпруга на мъжа ми. — По-скоро не разбирам защо все още не е говорила с мен. А аз й дадох доста възможности да го направи. Доста пъти влизах и излизах от онази стая.

— Наистина ли си сигурна, че искаш да чуеш какво има да ти каже?

— О, да. Трябва да е нещо важно, поне за нея. Може би желае да се увери, че ще се грижа добре за Джудит, че не съм злобна и дребнава мащеха. Дори казвам това на глас всеки път, като влизам в музикалната й стая, но засега няма резултат. Възможно е да е решила, че няма да сторя нищо лошо на дъщеря й. Нищо чудно даже вече да ми има доверие.

— Джудит винаги е била щастливо дете. Чичо ми не й обръща кой знае какво внимание, но тя изглежда не страда. Има си мис Гилбанк, която очевидно я обича много. Според моята прогноза след пет години тя ще разцъфне и ще стане голяма красавица. Ти какво мислиш?

— Ще разбива сърцата масово — отговорих аз.

Младият мъж се приведе напред и потупа коня си по врата. Малката Бес изцвили и направи стъпка встрани. Преместих тежестта си и тя се успокои.

— Какво мислиш, че означават думите на лорд Уейвърлий за Черната стая?

— Не искам да мисля за това. То ме плаши до смърт.

Джон продължи, сякаш размишляваше на глас:

— Че злото в тази стая продължава да живее, че обитава Девбридж Манър, буквално под носа ни. — Поклати глава. — Струва ми се, че негово височество има прекалено голяма фантазия.

— В противен случай излиза, че злото, което живее тук, е извършило ужасно престъпление в онази стая. Какво ли може да е то?

Той премести погледа си от мен към далечната група кленови дървета.

— Мислих по този въпрос. В близкото минало не са записани никакви злодеяния. А, тук има няколко прекрасни места за прескачане — възкликна той и изви черните си вежди към мен.

Засмях се и забих токове в хълбоците на кобилата. Тя изпръхтя и опъна силно юздите. Потупах я отново, но този път вече се намръщих.

— Какво има, момичето ми?

Джон яздеше пред мен. Видях как Темпест прелетя във въздуха, с цял метър по-високо от върха на дървената ограда. Земята беше кална, покрита с камъчета, но жребецът очевидно се бе справил с препятствието безпроблемно. Изглеждаше великолепен.

— Нека да го надминем, Бес.

Наведох се напред и се притиснах във врата й. Тя потрепери под мен, след което побягна по-бързо, отколкото можех да си представя. Приближавахме се все повече до оградата. Надигнах се, за да подготвя и коня, и себе си, и обвиха крака около корема й.

Тя изцвили и скочи едновременно.

Прилепих се към врата й и сграбчих юздата близо до устата й, но тя бе полудяла, не се поддаваше на контрол и в момента аз бях само нещо, от което искаше да се отърве.

Усетих я как се извива във въздуха и опитва да ме хвърли. В същия момент разбрах, че няма да успее да запази равновесие. Мина на сантиметри над оградата, но миг преди копитата й да докоснат хлъзгавата кал от другата страна, тя изцвили от гняв и болка, и измъкна юздата от ръката ми. Докато падаше върху съборените дървета, аз скочих и се приземих по гръб върху някакъв лек наклон. Започнах да се търкалям надолу. Вкопчвах се в тревата, опитвайки да се спра. Ударих главата си в нещо и усетих изгаряща болка по целия череп.

Преди всичко пред очите ми да стане черно, чух болезнения писък на Малката Бес, която падна точно в този момент. После престанах да чувам.