Контесата

ТРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Диърфийлд Хол

Три месеца по-късно

Той дойде при мен в Диърфийлд Хол в началото на март. Беше все още студено, отново валеше сняг и се готвеше да застели блатата, а йоркширските ветрове виеха по цели нощи.

Застана на вратата, с разрошена от вятъра коса, с дрехи за езда; изглеждаше здрав, мургав и много едър. „Твърде млад и силен“ — помислих си аз и му се усмихнах.

— Време е — рече той и тръгна към мен.

Така беше.

Питър ме отведе до олтара, а ни ожени местният викарий. Беше тиха, сдържана и семпла церемония, на която присъстваха само членовете на семейството и голяма част от прислугата на Диърфийлд Хол и Девбридж Манър.

Времето през този ден беше прекрасно. Веселихме се много и пихме здраво от прекрасния пунш с шампанско, приготвен лично от Питър. Всички се усмихваха, смееха се и ни желаеха щастие. Дори малката ми сестра успя да изпие скришом една чаша шампанско, благодарение на Амилия.

През първата нощ от брачния си живот останахме в Диърфийлд Хол.

Никога няма да забравя първите думи на Джон, когато влезе в спалнята и ме видя в леглото, облечена с бяла нощница със завързани до самата брадичка панделки, и притиснала Джордж към гърдите си. Бях вперила поглед в босите му стъпала; знаех, че е напълно гол под красивия халат от синьо кадифе.

Той спря на около два метра от леглото и рече:

— Кълна ти се, че винаги ще те обичам. Ти си ми съпруга, а скоро ще ми станеш любовница и двамата заедно ще преживеем всичко, което могат да преживеят един мъж и една жена. Моля се да имаме деца, еднакъв брой от двата пола, надявам се. Никога няма да те предам. А сега, Джордж, ела при мен. Тя няма нужда от твоята защита.

И териерът скочи от леглото и се приближи към младия мъж. Аз обаче бях уплашена, просто не можех да се преборя с това чувство, но Джон знаеше какво изпитвам, целува ме нежно известно време и прошепна в устните ми:

— След не повече от три минути ще ти се прииска да запееш, толкова добре ще се чувстваш, а после ще се разсмееш и може би даже ще закрещиш. Аз ще ти доставя удоволствие, Анди, и то ще ти хареса безкрайно много. Вярваш ли ми?

— Да — отвърнах аз, — вярвам ти.

Мисля, че запях обещаната песенчица след две, не след три минути. А когато най-сетне той проникна в мен, аз застинах за миг от болката, а след това заплаках от удоволствие.

И наистина изкрещях. Доколкото си спомням — той също.

Един месец по-късно

Венеция, Италия, Палацо „Долфин Манин“

Джон ме притискаше към тялото си и ме полюляваше лекичко, както имаше навик да прави. Обичах да ме прегръща. Бях обикнала и Венеция, и нейните романтични гондолиери, които идваха всеки ден да ми попеят и да ми помахат с ръка.

Беше април. Времето бе толкова хубаво, че и местните жители не бяха в състояние да говорят почти за нищо друго, освен за безкрайните веселби, балове, балове с маски, залагания и новите си любовници, разбира се.

Слава Богу беше все още рано за пищните летни миризми, които можели да накарат човек да падне на колене, както твърдеше Джон. Вдигнах поглед към невероятно синьото, осеяно с облаци, небе, и се зачудих дали тук някога валеше изобщо, дали беше студено, влажно и неприятно. Дали някога духаше толкова силен вятър, че да заплашва да откъсне косите ти от скалпа?

Не, поне през април тези неща ги нямаше. Това беше Венеция и аз усещах магията й до дълбините на душата си. Звукът на леко плискащата се вода на „Канале Гранде“ в древните колони под нас, ми действаше успокояващо. На Джордж тези звуци също чу харесваха. Той хъркаше по-силно, когато спеше на балкона, унасян от шума водата.

До залез слънце оставаше може би около половин час; тогава слънцето светеше като злато във водата и с наближаването към хоризонта ставаше толкова голямо, че заплашваше да погълне Земята. Взирах се във водата, която като че ли беше посипана с диаманти от вълшебна ръка. В този момент някакъв гондолиер запя на залязващото слънце и на мен ми се приплака от щастие.

Протегнах се в обятията на съпруга си и той ме целуна по челото. Джордж спеше на една възглавница край нас, поставил грозната си главичка върху лапите.

— Тук сме от две седмици — рече Джон и ме целуна по лявото ухо.

— Да, и времето е толкова невъзможно съвършено, че започвам да копнея за малко хубав студен вятър над нашите блата.

— Когато дойдох за първи път във Венеция, реших, че искам да я посетя пак с младата си съпруга. И ето ни сега тук, удобно настанени в сърцето на града. Но какво означават тези думи? Да не би да си се отегчила вече от мен?

Ръката му обхвана леко гръдта ми. Притиснах се към него — исках да усетя дланта му, пръстите, топлината, която те изпращаха надолу към корема ми.

— Може би и това ще стане след около петдесет години — отвърнах аз и го целунах по врата.

— Днес получих писмо от баща ти. При него всичко върви добре. Вече се чувствал чудесно, а бизнесът му за обработка на диаманти продължава да процъфтява, въпреки неговото отсъствие. Ще ни посети през юни. Мис Крислок се намира в дома край Лийдс, ръководен от познатата на доктор Боулдър. Тя и персоналът й се грижели за душевно болни. Там никой не ги малтретира. Тя е добре, Анди.

Кимнах. Не ми се искаше даже да мисля за жената, която дълго време бях смятала за моя втора майка. Потърках леко с длан гърдите му; чувствах отмерените удари на сърцето му. Все още за мен бе истинско чудо всичко, което усещах в него; то бе толкова различно от мен.

— Никога не съм предполагала, че един мъж може да бъде толкова ценен — заявих аз и целунах сърцето му през сакото.

Той се засмя; усетих буботенето в гърдите му.

— Това означава ли, че ти идват и духовни мисли за мен?

— Вероятно не.

— А, значи ме желаеш за целите си?

— Онзи дебел килим пред камината ми привлече погледа.

Помислих, че щеше да си глътне езика. Бях се променила толкова много и все още от време на време го изумявах. Разбира се, за тези промени беше отговорен той самият и затова те му доставяха още по-голямо удоволствие.

— Всъщност, той привлече и моя поглед. Сами сме и засега Джордж не хърка.

— Истинско чудо.

Джон се засмя и ме притисна към себе си.

— Ще чувам смеха ти през всеки ден от живота си. Прекрасна перспектива. Така, тази вечер ни чака друго парти. Графиня ди Марко. Не си ли се уморила още от всички тези празненства, соарета и балове?

Поклатих глава, без да я вдигам от рамото му.

— Искам да облека красивата тюркоазенозелена копринена рокля, която ми избра. Освен това има още нещо, Джон. Не искам да напускам Венеция преди да сме видели малко дъжд, може би малко вятър и студ.

— Тогава ще трябва да стоим тук до ноември. — Джордж изскимтя и съпругът ми добави: — Онзи ден той едва не падна в канала, докато опитваше да открие безупречния храст. Не разполагаше с кой знае какъв избор.

Приведе се и ме целуна, този път не леко и приятелски, а дълбоко, с което възбуди нов глад, глад за него самия. Ръката му се плъзна под роклята ми, започна да ме докосва и ми се прииска да закрещя от удоволствието, което предизвикваше. Прошепнах в устните му:

— Мисля, че бих искала да ви съборя на килима, милорд, незабавно.

— Моля се винаги да бъдеш така взискателна, Анди. Винаги.

Засмя се, изправи се и ме отнесе на ръце обратно в спалнята ни. Джордж се помъкна по петите ни, като скимтеше и размахваше високо вирнатата си опашка.