Контесата

ЕПИЛОГ

Една година по-късно

Девбридж Манър, Йоркшир, Англия

Моят съпруг и моето куче станаха горди баща в разстояние на една седмица. В първия ден след Великден мис Бенингтън, един толкова сладък шотландски териер, че беше трудно да не започнеш да я мачкаш всеки път, когато се доближи достатъчно, за да можеш да я хванеш, роди пет пухкави топчици в голямата кошница, която стоеше край камината в огромния ни апартамент. Джордж стоя и наблюдава през цялото време, като от време на време изджавкваше заедно с мис Бенингтън, докато тя се мъчеше с раждането на поредното паленце. Готова съм да се закълна, че когато всичко свърши, тя бе готова да убие бедния Джордж за ролята му в цялата тази работа.

— Страхувам се, че това е много поучително — казах аз на съпруга си.

И се оказах права. Само шест дни по-късно ме обзеха най-ужасните болки, които съм предполагала, че могат да съществуват. Подобно на Джордж, Джон стоеше до мен. Помня, че го заплаших, ако ме остави, да накарам Джордж да се облекчи върху всичките му нови шалчета, които му бях подарила за рождения ден. Проклинах го, ругаех го, и макар да се повтарях, поне бях доста гръмогласна.

Почти бях прегракнала от викане, когато Джарод Франклин Линдхърст най-сетне реши да се появи. Чух го как ревна, когато доктор Боулдър го тупна по дупенцето. Джон беше толкова доволен, сякаш всеки момент щеше да се пръсне от преживяването на цялото това чудо. Той ме целуна и ми благодари за сина си.

— Аз съм тази, която свърши цялата работа — прошепнах уморено. — Следователно синът е мой.

Той ме обсипа със смях и целувки и аз, заспивайки, успях да се усмихна.

Все пак на другия ден, докато държах мъничкия си син, реших, че не било чак толкова лошо. Мисис Редбрест поклати глава и заяви тъжно, че аз също съм допринасяла за увековечаването на една лъжа. Миниатюрните същества, на които давахме живот, ни караха да забравим за преживяното и по-късно ние повтаряхме отново и отново. Това бе нещо, върху което човек заслужаваше да се замисли.

Баща ми беше в Девбридж Манър на едно от поредните си дълги посещения. Трогнах се до сълзи като го видях как държи внука си. Джудит също дойде да види племенника си. Тя се усмихна на бебето, но веднага дойде при мен.

— Добре ли си, Анди?

— Супер съм — отвърнах аз.

— Чух те; беше ужасно.

— Да, но вече свърши и ние си имаме Джарод. Какво мислиш, Джудит? Той на мен ли прилича или на Джон?

— Същият е като дядо си — провикна се баща ми. — Ела тук, скъпа, и подръж баща си, когато е бил бебе.

Джудит, която вече бе свикнала с него, се разсмя. Не й бяхме наговорили никакви лъжи, не й бяхме спестили истината. Искаше да знае всичко и ние й го бяхме казали. Тя мълча доста време. Най-накрая се приближи до баща си, погледна го замислено и рече:

— Не може да сте чак толкова лош, сър. Все пак сте баща и на Анди, а тя се оказа чудесна сестра.

И отношенията им започнаха да се развиват от това доста странно начало.

Колкото до Томас и Амилия, те прекараха Великден с нас, но си тръгнаха в деня преди Джарод да реши, че е време да се представи на гордите си родители. Миналата пролет се бяха преселили в Данвърс Грейндж в Съсекс, дома на родителите на младата жена, лорд и лейди Уейвърлий. Томас бе поел в свои ръце управлението на имението, за да даде възможност на тъста си да замине за Ямайка. Бил страшно заинтригуван от вуду и искаше да се запознае с него от чистия извор. Лейди Уейвърлий само бе поклатила глава, бе се усмихнала на необикновено красивия си и разсеян съпруг и бе заявила, че няма нищо против. Била готова да си позагрее костите, а както била чувала, слънцето там било толкова силно, че сигурно желанието й щяло да се осъществи.

Аз отидох отново в музикалната стая на Каролайн. Застанах в средата. Приближих се до прозореца и проследих с поглед съпруга си, който разговаряше с Бойнтън. Вратата се затвори. Не се обърнах. Чух нещо зад себе си, но не се изплаших ни най-малко. Обърнах се бавно, но естествено там нямаше нищо, поне което можех да видя. Усетих дълбока, всепоглъщаща умора. Внезапно почувствах силна топлина, сякаш някой бе запалил огън и той се бе разгорял светкавично. Бях изтощена, беше ми топло; отпуснах се на пода. Усетих как топлината преминава през мен. Изпитах безкрайно умиротворение и заспах.

Когато Джон, с пребледняло като тебешир лице, се надвеси над мен, аз му се усмихнах и казах:

— Каролайн вече е добре. Всичко е наред.

В Черната стая вече не се усещаше заплаха. Злото бе Лорънс и той вече бе мъртъв. На следващия ден накарах да боядисат малкото помещение в бяло, да застелят пода с дебел бял килим и да окачат бели пердета на единствения прозорец. Джудит обичаше да идва в тази стая. Мебелира я с прекрасно бюро в стил Людовик XV и малко канапенце. Постави в ъгъла арфата на майка си. Скоро бе добавено и пиано. Сестра ми обяви, че сега Бялата стая е нейната музикална стая. „Каролайн, — помислих си аз, — ти би била толкова горда с нея.“

Преди Амилия и Томас да си заминат след Великден, младата жена погледна големия ми корем и призна, че също била бременна. Докато ми го обясняваше не можеше да отдели очите си от Томас. Каза, че сега вече имала всичко. Била господарка на собствения си дом, очаквала дете, и, о, Боже, само трябвало да погледнеш Томас… Така и направих, разбира се. Той беше красив и в това нямаше нищо ново, но то не беше всичко; не го беше поваляла нито една настинка, нито една нервна криза. Честно казано сега той приличаше на млад бог, беше във великолепна форма, лицето му беше загоряло, тъй като работел с фермерите, друга от дейностите, които му бе поръчал лорд Уейвърлий с цел подобряване на здравето. Джон погледна към брат си и се усмихна широко.

Мис Крислок почина през ноември и това според мен бе спасение за нея. Все още ме болеше като се сетех в какво се бе превърнала.

Колкото до моя съпруг, гордия татко, в дните след раждането на Джарод той си подсвиркваше непрекъснато, и се смееше. Прокрадваше се зад паравана, зад който се обличах, за да ме нацелува и да ми обещае, че и тази вечер ще ми позволи да пия бренди с него.

„Животът е много хубав“ — помислих си аз, докато наблюдавах усмихната спящия си син. Знаех, че трябва да се наслаждавам на всеки благословен миг. Джон влезе в стаята. Носеше букет красиви цветя.

— От оранжерията на Бадърстоук, където живееше нашата мис Бенингтън. Цветята са знак на благодарност, задето въведохме Джордж в нейния и техния живот.

В този момент Джордж излая. Джон бе затворил вратата зад себе си без да иска. Погледнах към челядта на териера, настанена удобно в голямата кошница пред камината. Без да губи време, мис Бенингтън ги облизваше едно след друго.

Джон пусна Джордж и той се втурна незабавно към кошницата. Застана на пост, вирнал перчем, като махаше лекичко с опашка. Истински защитник.

Засмях се и притиснах към гърдите си моя малък син и гордия му татко.