Контесата

ДЕВЕТА ГЛАВА

След по-малко от десет минути се появи много хубаво запъхтяно момиче, което носеше голямо ведро с гореща вода.

— За банята ви, миледи — обяви то и опита да се поклони, докато държи ведрото, което стигаше приблизително до половината й височина.

— Божичко, няма ли лакей?

— Не ми е нужен лакей — отвърна задъхано девойчето. — Това ми е работата и аз мога да я върша. Ще видите, миледи.

— Виждам — усмихнах се аз на тази проява на независимост. — Коя си ти?

Момичето остави ведрото и постоя малко неподвижно, докато възстанови нормалното си дишане.

— Аз съм Белинда. По принцип съм лична камериерка на мисис Томас, когато Стела не е в настроение, което се случва доста често напоследък, тъй като наскоро тя престана да разговаря с касапина на Девбридж Аштън, нашето село, което е само на една миля източно.

Погледнах я впечатлена.

— И защо Стела престана да говори с касапина?

— Е, аз, естествено, не си падам по клюките — промълви тя и пристъпи по-наблизо, — но вие сте новата господарка на къщата и би трябвало да знаете за този човек; както подочула Стела, той се срещал с мисис Грейсток, особа с разпуснати нрави, която живее в очарователна къщичка край селото.

— О! Това обяснява всичко. Радвам се, че се запознах с теб, Белинда. Ще ти бъда благодарна, ако излееш горещата вода.

— О, ще направя даже нещо повече — ще ви изтъркам гърба.

Никой никога не ми беше търкал гърба. Нито веднъж в живота.

— Звучи чудесно.

И наистина беше. Дори и не помислих да освободя Белинда. Бях оставила всичките си черни рокли в Лондон. Тя ми помогна да облека една рокля от мек сив муселин, настани ме пред тоалетката и се зае с косите ми.

— Ако беше вечер, щях да вплета панделки, но е сутрин и ние не искаме да накараме мисис Томас да се почувства неопрятна в сравнение с вас.

Когато станах, усетих как настроението ми се покачва, а Белинда заяви с най-искрен ентусиазъм:

— О, колко сте красива, миледи. Имате прекрасни коси — в червено и кафяво и всички отсенки помежду, и при това — къдрави.

Щях да я разцелувам за тези думи, ако в този момент не се беше върнал Брантли с Джордж.

— Мистър Джордж — информира ме икономът, — измина цялото разстояние до конюшните с Джаспър, млад лакей, изпълнен с огромна енергия и добра воля. Джаспър докладва за задоволително приключване на телесните функции на мистър Джордж.

— Благодаря — отвърнах аз.

Честно казано, бях забравила напълно за кучето си, когато Белинда бе прокарала меката гъба по гърба ми.

— Едва осем сутринта е, миледи — заяви момичето, като погледна към красивия стенен часовник. — Мисис Томас няма да слезе преди да е станало поне десет. Ще бъдат само господа, страхувам се, с изключение на мистър Томас. О, бедният трябва да бъде винаги безкрайно внимателен. Ще научите, че здравето на мистър Томас не е особено стабилно. Всички ние искаме да се движи бавно сутрин, за да се увери, че частите на тялото му функционират добре до една, преди да започне деня пълноценно. Искаме да запазим колкото се може по-здрав красивия си господар.

— Той наистина прилича на бог.

— Така е. Трудно е да не се зазяпаш в него — заяви Белинда. И додаде с абсолютна убеденост: — Ние няма да му позволим да се разболее. Всички сме нащрек.

С Джордж отидохме да видим мис Крислок; тя беше все още в леглото, прекрасната й черна коса, осеяна със сиво, бе събрана в дебела плитка, преметната през рамото й. Тя беше чудесна жена и ако майка ми беше останала жива, сега щеше да бъде приблизително на нейната възраст. Мис Крислок бе дошла при мен, когато се бях преселила в Диърфийлд Хол при дядо. Бях изключително привързана към нея.

— Днес трябва да позволиш на цялото семейство да се запознае с теб, Мили — казах аз, като се наведох, за да я целуна по гладката буза. — Предполагам, че не си спомняш онзи човек, Джон, когото срещах на три пъти?

— Разбира се, че си го спомням, скъпа. Ти се страхуваше от него, макар да не го казваше.

Как бе стигнала до този извод?

— О, не, не съм се страхувала. Наистина, Мили, работата бе там, че той беше прекалено директен, може би дори нетърпелив. — Поех си дълбоко въздух. — Джон е племенник и наследник на Лорънс. Оказа се, че живее тук.

— Божиите замисли са загадъчни, Анди — отвърна замислено тя, набърчила чело. — Наистина изключително загадъчни.

Не смятах да я питам какво иска да каже.

— И така, сега той ми е племенник, наистина донякъде странно, но несъмнено ще се научим да общуваме безпроблемно.

— Ще бъде интересно.

Тя не бе казала нито веднъж нищо нито за, нито против брака ми с Лорънс. Струва ми се, че аз пък не я бях попитала за мнението й, тъй като се страхувах да го направя.

Усмихнах й се и взех Джордж, който бе започнал да се отегчава и искаше внимание.

— Доста странно семейство, но като се замисля, никога не съм била в къща, която да не е странна, всяка по свой начин. Постройката е голяма и объркана; много и различни хора са я строили в продължение на години. Ще ти бъде интересно да я изследваш. Запозна ли се вече с мисис Редбрест, икономката?

— Да, Анди; много мила жена. Извор на информация. Ще започна огледа си днес следобед в нейната компания.

— Ще ти изпратя новата си камериерка, Белинда. Ще видиш, че е прелестна. Много е независима и може да ти разкаже всевъзможни истории за всички обитатели на имението.

— Внимавай, Анди — извика след мен мис Крислок.

„За какво?“ — запитах се аз.

Излязох от стаята й, последвана от Джордж. Тъй като крачетата му бяха много късички, той трябваше да слиза като подскача от стъпало на стъпало. Когато най-сетне се стовари на стария полиран дъбов под в Старата зала, вече се заливах от смях. Териерът отиде незабавно да подуши една от ризниците.

— Надявам се, че няма да я събори отгоре си — обади се Джон.

За мой безкраен ужас Джордж вдигна краче и се облекчи върху бронята.

— О, не, Джордж! Как можа?

Джон се смееше зад мен. В мига, в който чу гласа му, кучето забрави за рицаря. Този път обаче младият мъж само му се усмихна и заяви твърдо:

— Джордж, дръж се прилично. Знам, че ризницата бе непреодолимо изкушение. Поне се облекчи върху фламандска, а не върху английска броня. Но ще трябва да се научиш да се сдържаш.

Почувствах се ужасно смутена. Сведох поглед към животното; то съзерцаваше Джон с безпределно обожание, изписано върху малката му грозна муцунка, а перчемът му се мяташе нагоре-надолу.

— Не мога да повярвам, че направи това. Никога преди не си вършил подобно нещо. Държиш се като дивак, Джордж.

— Намирал ли се е друг път в такава близост до толкова много стари, миризливи и на път да ръждясат напълно брони?

— Не. Но Джаспър го изведе само преди час. Нямаше причина да постъпва така. О, Боже, какво да правя?

— Ще информирам Брантли, че фламандската броня трябва да бъде почистена. Не се притеснявай. Предполагам, че мисис Редбрест ще изнамери някаква рецепта за премахване на всякакви миризми. — Разроши козинката на териера. — Ако желаеш, Джордж, можеш да ни придружиш да източната трапезария.

— Той обича бекон.

— Да, помня, че ми го каза. Струва ми се, че чичо току-що отиде. Ти явно обичаш да ставаш рано.

— Да.

— Кой знае защо това не ме изненадва.

Когато влязохме в малката, очарователна кръгла източна трапезария с много прозорци, Лорънс стана веднага от мястото си.

— Добро утро, скъпа. Вярвам, че спа добре.

— Безкрайно добре. Инструктирах Джордж да ме събуди, ако решат да ни посетят духове от други светове. Но дори да са идвали, и двамата сме проспали визитата им.

— Не слушай Амилия. Тя е типична дъщеря на баща си и това означава, че вярва в призраци и странни феномени, които, естествено, не съществуват тук в Девбридж Манър, или където и да било другаде. — Обърна се към племенника си. — Ти идваш пръв, Джон. Радвам се. Предупредих Суонсън, че ще бъдем в кабинета точно в девет. Обучението ти започва.

В отговор Джон само кимна и се обърна към бюфета, където бяха наредени поне една дузина сребърни подноси с капаци. Присъединих се към него.

За видима изненада на графа, още щом двамата с Джон заехме на свой ред местата си, в стаята се появиха Амилия и Томас, хванати за ръце.

— Не се изкашлях нито веднъж, като отворих очи тази сутрин — обяви младият мъж и се усмихна ослепително. — Амилия реши, че съм достатъчно добре, за да сляза долу.

Изглеждаше толкова красив, че несъзнателно се вторачих в него, забравила във въздуха между устата и чинията си забодените на вилицата бъркани яйца.

— Съвземи се — обади се Джон.

— Не е лесно. Няма ли нещо грозно в него?

— Аз поне все още не съм забелязал — отговори Джон и се усмихна на брат си, който сипваше впечатляващо количество храна в чинията си, докато обясняваше на чичо си за съвсем краткотрайното ускоряване на дишането, което имал около два часа сутринта.

— Масажирах гърдите му, докато пулсът му се забави — допълни сериозно Амилия, изпълнена със загриженост. — Трябва да призная, че за момент се изплаших.

Джон повдигна черните си вежди и погледна към Томас.

— Какво си правил в два часа сутринта, че да си ускориш пулса?

Младият мъж се изчерви силно, от шалчето около врата си до косата на челото.

— О! — додаде Джон, като приветства брат си с махване на ножа. — Ако пулсът ти не се беше ускорил, Томас, значи не си е заслужавало усилията. Напълно нормално е, повярвай ми.

— Точно това му казах и аз — заяви Амилия; тонът й беше гладен като двете препечени филийки, които сложи в чинията си.

Аз давах парченца бекон на Джордж, който, слава Богу, се държеше прилично. Седеше между нас с Джон. Бях навела глава, насочила вниманието си към териера, който дъвчеше бекона. Знаех за какво говореха. Не бях глупава. Но не можех да повярвам, че обсъждат такива неща на масата по време на закуска.

Лорънс се изкашля и ме докосна леко по рамото.

— А, ето я и мис Крислок. Добре дошла, скъпа. Мога ли да ви сервирам яйца с пушена херинга?

Не бях очаквала да я видя преди следобеда.

— Да, Мили, ела да се присъединиш към нас.

Тя се настани; моментално пред нея бе поставена чаша чай и всички й бяха представени. После графът се обърна към всички присъстващи:

— Познато ли ви е името Оливър Уилтън?

— Да — отвърна Амилия. — Той беше херцог Бротън. Баща ми го познава; твърди, че бил старо изкопаемо с великолепен мозък. Струва ми се, че почина неотдавна.

— Да, точно така. Всъщност, той беше дядото на Анди. Първият й братовчед, Питър Уилтън, наследи херцогството. Той стана седмият херцог Бротън. Той е внук на покойния херцог. Питър и Анди са отгледани заедно като малки, тъй като родителите на Питър са били убити в детството му.

— Всъщност — обадих се аз, като опитах да се усмихна на всички, — с Питър сме по-скоро като брат и сестра, отколкото първи братовчеди, и се отнасяме като такива един към друг, откакто се помня.

— Какво е твоето име тогава, Анди? — попита Томас, докато оглеждаше съсредоточено глинения съд с масло край лакътя си.

Да не би в маслото да бе влязла някаква буболечка? Най-сетне го бутна встрани и се вторачи в кайсиевия конфитюр, който беше неописуемо вкусен.

Отговорих, като продължавах да давам на Джордж парченца бекон.

— Когато отидох да живея при дядо, той възнамеряваше да ме осинови и да ми даде своето име, но майка ми го помоли да не го прави и така все още нося бащиното си име. Аз съм Андрея Джеймсън.

— Андрея Джеймсън Линдхърст — додаде Лорънс. — Внучка на Оливър Уилтън, единствено дете на дъщеря му Оливия, кръстена на него самия.

— Какво нещо, и двамата с братовчед ти да останете сираци на такава ранна възраст — промълви Амилия. — Не, скъпи, по-добре си вземи от бърканите яйца в този поднос. Те са по-запържени и следователно има по-малка опасност да получиш стомашно неразположение.

Томас кимна, усмихна й се и си сипа цяла планина от по-твърдите бъркани яйца.

Джордж излая.

Джон сведе поглед към милата му космата муцунка и рече:

— Джордж, толкова си разглезен, че вече очаквам да поискаш да ми седнеш в скута и да се храниш от чинията ми.

— Никога не съм смятала — обади се тихо мис Крислок, — че е редно животното да се допуска в стаята, където има храна. Но когато видях Джордж, бях толкова запленена, че сега съм готова даже да му дам сутрин да пие от какаото ми. Той е един истински малък деспот.

Моят безкрайно толерантен съпруг от четири дни се засмя.

Трийсет минути по-късно бях отново в Синята стая и смених меките си чехли от ярешка кожа с боти за разходка. Беше прекрасно утро и Амилия бе готова да изследва с мен местността.

Започнах да развързвам панделите около глезените си, като си подсвирквах. Внезапен блясък ме накара да премигна. Завъртях глава под същия ъгъл и последва нов ослепителен блясък. Този път продължителен, тъй като останах в това положение. Наклоних въпросително глава и, както бях с чехъл на единия крак и обувка — на другия, тръгнах към прозорците.

Те гледаха на изток. Утринната светлина беше ярка. Отворих един от широките прозорци и погледнах навън. Видях как момчетата, с дълги тояги в ръце, отвеждат кравите на паша. Чух как някакви градинари обсъждаха точно под прозореца розите от долната градина. В този момент на вратата се почука.

Обърнах се, почувствах опъване и шум от разкъсан плат. Ръкавът ми се бе закачил за нащърбено парче метал, прикачено за външната страна на прозоречната рамка. Внимателно го откачих оттам.

— Какво е това пък сега? — възкликнах на глас аз.

Джордж помръдна уши, но не стана от мекия килим пред камината. Вгледах се. Беше малко, остро парче метал, забито в някакво овална дупка. Дупки? В прозоречна рамка? Вперих внимателно поглед и установих, че има още няколко подобни дупки, разположени на еднакво разстояние една от друга отвън на дограмата.

На вратата се почука отново.

— Влез — провикнах се аз.

Беше Амилия.

— Само се преобувам — усмихнах й се аз. — Ще се срещнем на входната врата.

В мига, в който тя излезе, аз се върнах до редицата прозорци и започнах да изучавам дупките.

Едва не паднах, когато установих какво означават тези така добре подредени дупки.

На този прозорец е имало решетки. Погледнах нагоре и видях подобна редица от дупки на горната част на прозоречната рамка.

— О, Божичко — промълвих аз и разтърках настръхналата кожа на ръцете си.

Сърцето ми се разтупка притеснено. Никой от тях не смяташе, че трябва да ми бъде дадена Синята стая. И аз се бях учудила защо.

На тези прозорци някога е имало решетки. Кой ли е бил затворен тук? Преди колко време се бе случило това? Може би някой луд чичо от миналия век, помислих си аз и погледнах към териера, който продължаваше да дреме, поставил главичка върху предните си лапички.

Отворих един след друг всички прозорци, само за да установя, че положението и при тях бе съвсем същото. По някое време от съществуването им всички те бяха имали решетки.

Потреперих, но не от нахлуващия в стаята хладен въздух, а от направеното откритие. Не виждах смисъл някой да държи като в затвор свой луд роднина в тази красива стая.

Разбира се, имаше си и убедително обяснение. Просто работата не беше свързана с бродещи призраци или феномени от други светове, освен ако обитателят на помещението не бе полудял именно от ужас заради въпросните духове.

О, ама че глупости. На кой му пукаше, дали е имало или е нямало решетки? За Бога, тази къща бе построена преди почти четиристотин години. Вероятно по пода й имаше не едно древно кърваво петно. Всяка една от нейните стаи познаваше смъртта във всичките й форми.

Тези проклети решетки трябва да са били тук преди много време. Те нямаха нищо общо с мен. Въпреки това бях заинтригувана. Щях да попитам Лорънс още първия път, когато останехме сами. Затворих бавно прозорците.

Завързах бавно ботите, като на всеки няколко секунди поглеждах отново нагоре към прозорците и си представях редичките от дупки, черните решетки на разстояние не повече от петнайсет сантиметра една от друга, дори някакъв неопределен образ, стиснал отчаяно с длани тези решетки, който крещеше в нощта молбата си да бъде освободен.

Оставих Джордж да смели спейки изядения бекон и слязох долу, за да се срещна с Амилия.