Контесата

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Рано на другата сутрин нанасях една миризлива отвара, направена по рецепта на дядо ми, върху заздравяващите рани по гърба на Малката Бес. Седемте дълбоки разреза, на разстояние около половин-един сантиметър един от друг, образуваха почти съвършен кръг. Гледката ме вбеси невероятно. Чудовището, което бе сторило това, заслужаваше да го гръмна между очите, с новия си пистолет.

— Виждам, че е по-добре.

Беше Джон. Обърнах се бавно. Не исках да го виждам. От друга страна повече от всичко друго на света желаех просто да стоя тук и да го съзерцавам, докато Малката Бес ме изрита от отделението си.

Тръснах глава, за да се освободя от тези безполезни мисли.

— Да, по-добре е, много по-добре, благодарение на Ръкър, но цялата тази история продължава да ме изпълва с такъв гняв, че ще се пръсна. Още е много рано. Изненадана съм, че вече си буден.

Той ме изгледа от главата до петите; знаех какво вижда. Носех много стара кафява пелерина и здрави, стабилни боти. Сплесканите ми коси бяха хванати и навити на тила. Няколко кичура вече се бяха измъкнали.

И тогава той се усмихна.

— Ти си будна. Защо и аз да не съм буден?

— Когато снощи се качих в стаята си, ти все още сладко си говореше с лейди Елизабет Палмър, а полунощ вече бе минала отдавна.

Сарказмът ми не му убягна. И той имаше нахалството да ми се усмихне самодоволно.

— Всъщност не е нужно да произнасяш цялото й име. Лейди Елизабет е достатъчно. Сред гостите няма друга като нея, не си ли съгласна?

Бях съгласна, но нямах намерение да му го кажа. Това обаче не го спря, дори за секунда.

— Интересно, че си забелязала. Както виждам не ти е много приятно да говориш за това — устните ти са така стиснати, че почти не се виждат. Затова ще премина разумно към нещо по-безопасно. Всъщност мнозина от господата вече са станали и, ако все още не са започнали да говорят, пият кафе и четат вестници. А, поговориха и за теб, тъй като чичо Лорънс още го нямаше. Ти предизвика истинско вълнение, Анди. Предполагам, че чичо ми няма да бъде много доволен.

— За твоя информация аз вече му се извиних. Не съм пълна глупачка. Извиних се незабавно, което със сигурност ще му покаже, че съм напълно сериозна и разкаяна.

— Не, не говоря за пламенното ти изпълнение на вратата на трапезарията, докато бе заобиколена от дамите. Става дума за другото.

Сега вече действително бе привлякъл вниманието ми.

— Какво друго? Не съм казвала нищо друго, кълна се. Слушах внимателно и дълго гостите. Смях се. Свирих Моцарт, и то съвсем не лошо, но, кълна се, не съм казвала нищо друго, с което да го поставя в неудобно положение.

Джон се разсмя.

— Боже, Боже, ама ти май наистина не знаеш, а?

Само го изгледах. И се захванах да слагам меките бели превръзки отново на гърба на Малката Бес. Кобилата изви глава, за да види какво правя. Потупах я лекичко и я погалих по врата, след което погледнах отново към Джон.

— Не. Нямам представа за какво става дума.

— Виждам — произнесе бавно той, извил глава встрани, един от неговите навици, с които започвах да свиквам.

Правеше го, когато беше озадачен или не можеше да реши как да постъпи.

— Очевидно искаш да ми кажеш, така че давай. Притежаваш финеса на фанатичен викарий. Та какво толкова съм казала, с което да поставя в неудобно положение Лорънс?

— Всички вече знаят, че си все още девствена.

Подскочих толкова рязко, че Малката Бес ритна със задните си крака. Трябваше ми цяла минута, за да я успокоя, а после заявих, вбесена и възмутена:

— Това е невъзможно. Искам да кажа, вярно е, но не съм казвала нищо по този повод. Истински абсурд би било да говоря подобни неща. Нелоялно, и най-вече — свръхглупаво. Как си ме представяш да се обърна към маркизата с думите: „Е, миледи, аз съм омъжена за онзи добър човек, но съм девствена, нали разбирате?“.

Видях го как сви отпуснатите край тялото си ръце в юмруци, и отново ги отпусна. Сви няколко пъти пръсти, сякаш за да ги раздвижи, и рече:

— Не, не си казвала такова нещо. Доколкото разбрах, дамите обсъждали факта, че според слуховете Наполеон не бил много надарен или бил зле с размерите.

— Каква надареност? Какви размери? Искаш да кажеш, че не е висок ли? Чувала съм често да го казват. В това няма нищо особено, разбира се. Какво общо има то с девствеността?

Младият мъж завъртя очи. Погледна ме разкаяно и това ме изненада. Той бе определено смутен. Съжаляваше, че бе подхванал тази тема.

— Забрави. Исках да те подразня за проклетата ти наивност, но не мога. Анди, просто забрави за това, чу ли? Ти си невинна, в което няма нищо лошо. Не позволявай на никой да твърди противното. Няма за какво да се извиняваш на чичо ми, абсолютно за нищо.

— Но…

Той докосна устните ми леко с върховете на пръстите си. Гласът му беше нежен:

— Не, Анди, забрави за това. Ако чуеш нещо по този въпрос, някакви дребни коментари или насмешки, просто не им обръщай внимание.

Кимнах несигурно.

— Искам да бъда дори още по-ясен. Всеки път през следващите три дни, когато чуеш натъртени дребни коментари за Наполеон, просто си дръж устата затворена. Обещаваш ли?

— Добре. Но не ра…

— Малката Бес е много по-добре — прекъсна ме Джон. — Но няма да можеш да я яздиш още няколко седмици. Не, забрави за Темпест! Няма да му е нужно да те хвърля в заешка дупка. Просто сам ще изрови дупка с копито и ще те хвърли в нея. Ще те изяде на закуска с овеса си. Ще те…

— Достатъчно. Всички тези приказки показват какво би искал да се случи, ако някога имам дързостта да пояздя коня ти.

— Възможно е. Така, предлагам ти да попиташ чичо Лорънс дали има някакъв друг кон, подходящ за теб. Дори няма да храниш Темпест. Ще ти отхапе ръката. О, да, още нещо. Не опитвай да се отървеш от Бойнтън, моя лакей, който отсега нататък ще те следва навсякъде.

С тези думи се обърна и излезе от конюшнята.

Изпратих го с поглед. Бойнтън щял да ме следва навсякъде ли?

Какво, по дяволите, искаше да каже? Предупреждението за Темпест не беше ново, но онези размери, свързани с Наполеон, ми се струваха наистина много странни. Е, щях да забравя, за всичко. Та значи Бойнтън щял да ме следва. Вече се чувствах в по-голяма безопасност.

Както се оказа през този ден не ми остана време да се тревожа за каквото и да било друго, освен за бала.

Единственият случай, когато бях виждал прислугата по-развълнувана, отколкото тук и сега, беше на бала, посветен на излизането ми сред обществото. Дори Брантли стигна дотам, че да се развика на един от лакеите, задето изтърва засадената в саксия палма във вестибюла. Тя се търкулна към една от броните и тежкото метално съоръжение се стовари с трясък на пода. Брантли никога не викаше. Прислугата видя в това добро предзнаменование.

А аз се смеех ли смеех. Просто не можех да се въздържа. Икономът спря да вика и ме погледна толкова тъжно, че ми се прииска да го утеша. Знаех обаче, че никога не би приел подобно нещо, затова не казах нищо, а само му се ухилих безсрамно.

Тази вечер слязох долу с новата си красива рокля в абсолютно същия светлосин цвят като очите ми, така поне ме бе уверила Белинда. Беше дълбоко изрязана, за да разголи гръдта ми, нещо, което според моята модистка било задължително, в противен случай съм щяла да изглеждам много старомодна и това неминуемо щяло да рефлектира и върху нея. Тогава никой нямало да ходи повече в ателието й и щяла да умре от глад в някой канавка, като всичко щяло да бъде по моя вина. Стори ми се доста драматично. Все пак не виждах как гръдта ми може да стане причина за безвременната й кончина? Все пак й позволих да направи деколтето колкото иска дълбоко. Но споделих с Белинда, че според мен така се виждаше прекалено много бяла плът. Камериерката хлъцна от негодувание. Когато предложих да се покрия с някой широк шал, помислих, че ще припадне — толкова се разстрои.

И така, изложила на показ гърдите си, аз заслизах по широкото стълбище и веднага се натъкнах на лейди Елизабет Палмър.

Изгледахме се като петли-борци. Е, аз всъщност никога не съм виждала биещи се петли, но си представих как биха могли да изглеждат, щом се озовах пред нея. Аз обаче бях домакинята и трябваше да се държа очарователно, нямах избор.

— Добър вечер, лейди Елизабет. Ако ми позволите, ще ви кажа, че роклята ви е прелестна.

— Разбира се, че ще ви позволя — отвърна тя и сега вече ме изгледа съвсем открито. — Някак си не очаквах да покажете толкова много от себе си. Твърде сте млада, но изглеждате съвсем на място, Андрея…

— О, наричайте ме Анди.

— Чудесно. Да, всички господа със сигурност ще се съгласят с мен, особено скъпият ви съпруг, който ви държи на най-дългата каишка за един младоженец, за която съм чувала.

— Не знам какво имате предвид, но искам да ви уверя, че не съм куче. Между другото аз не използвам каишка за Джордж. Бихте ли искали да го видите?

— Вече го видях. Той не оставя Джон сам. Бяхме принудени да го вземем на прекрасната си разходка из източната градина, за да не подлуди с лая си цялата къща. Козината му е с много странен цвят… като горчица, особено неприятен вид горчица. Във всеки случай под дългата каишка имах предвид, че съпругът ви се държи към вас като към малка ученичка, която трябва да бъде глезена и защитавана, нещо, от което определено нямате нужда, след като все още изчаква преди да легне с вас. И докога? Когато навършите двайсет и една години ли?

— Вече ги навърших.

— А, да не би тогава да сте дали религиозен обет да останете целомъдрена? И Лорънс ви оставя да правите каквото си искате? Всички са единодушни, че е наистина много екстравагантно. Вашата рокля също е много красива. Светлосиният й цвят е необичаен и много хубав. Колко странно, че сте готова да омаете всеки джентълмен с цялата тази разголена плът, която обаче отказвате да дадете на вашия съпруг.

Не можех да отмина думите й просто така. Беше наистина прекалено, за да не им обърна внимание. Чарът ми се изпари. Бях готова за битка.

— Обичам да омайвам джентълмените. Но си мислех, че тази вечер фокусът на представлението ще бъде косата ми, не гърдите. Съпругът ми казва, че косата ми съчетава повече цветове, отколкото всички есенни листа, които е виждал някога. Той й се възхищава много. Със сигурност всички господа ще й се възхитят също. — Спрях за момент и въздъхнах. — Но, за да бъда съвсем почтена, което понякога не е лесно, ще призная, че според мен вие имате най-красивата коса, която съм виждала. Това ми създаде някои доста неприятни моменти, защото си дадох сметка, че ви завиждам. Надявам се, че ще се забавлявате добре тази вечер. Ще дойдете ли в гостната?

— След малко — отвърна тя и красивите й очи блеснаха насреща ми.

— О, да, лейди Елизабет. Мислех да ви питам какво е мнението ви за размерите на Наполеон? За надареността му?

Уплаших се, че ще се пръсне по шевовете, толкова много въздух нагълта изведнъж. Изгледа ме така, сякаш току-що бях казала, че по веждите й има полепнали мъхчета. И започна да се смее. Смя се, докато от очите й потекоха сълзи и се разхълца. Обърна се и заизкачва грациозно стълбите. Все още чувах смеха й, когато стигна до площадката и тръгна по западното крило.

Искаше ми се само да знам как и защо бях постигнала желания ефект.

Този бал ми беше може би двайсетия след представянето ми пред обществото, но първия, за който отговарях напълно — от оформянето на списъка с гостите, до проверката, че всички комплекти чаршафи за петнайсетте двойки бяха в отлично състояние, и до разчистването на огромната бална зала. В много случаи аз самата чистех наравно с прислугата, нещо, на което бях възпитана в Диърфийлд Хол. В деня на бала слугите сияеха. Бяха доволни от себе си и от мен. Брантли никога не показваше задоволството си, но ми се поклони одобрително на няколко пъти.

Знаех, че никога няма да запомня всички блюда, сервирани на вечерята, макар да бях прекарала часове в определянето на менюто. Дори на няколко пъти се бях скарала истински с мисис Редбрест и готвачката, и това очевидно им допадна безкрайно. Докато наблюдавах как слугите поставят внимателно нескончаемия поток от подноси върху огромната дълга маса, просто не можах да се въздържа да не броя. Блюдата трябваше да бъдат общо четирийсет и две, а сервираха четирийсет и три. Божичко, как ли бе станало това?

Имаше подноси с печена писия, стриди, баници с дивеч, гарниран език, нарязана треска, свински котлети… процесията просто нямаше край. Между оризовото суфле и приготвения по оригинална рецепта пудинг, имаше по нещо, което да допадне дори на най-капризните. Аз самата бях прекалено възбудена, за да ям; струваше ми се, че се нося във въздуха на пет сантиметра от стола си.

Изглежда всички се чувстваха добре. Господата не останаха в трапезарията, тъй като другите ни гости започнаха да пристигат за бала. Лорънс успя да ги отдели от бутилките с бренди и да ги поведе към балната зала.

Около десет часа вечерта в балната зала имаше най-малко сто и двайсет човека и всички те говореха, смееха се, пиеха повече пунш с шампанско, отколкото бе добре за тях, флиртуваха и клюкарстваха. Полилеите блестяха над главите ни, а въздухът ухаеше сладко и изкусително на зимни цветя. По вратовете, китките и ушите бяха накичени толкова бижута, че ако някой крадец успееше да се добере до тях, щеше да помисли, че е отишъл на небето. „Толкова много красиви хора и всички те са тук, защото съм ги поканила аз. Е, трябва да отдам заслуженото също и на Лорънс.“

Оркестърът беше добър. Отмервах такта с крак, когато Джон докосна леко ръката ми.

— Един валс, Анди. Обичам валса особено много. Ще танцуваш ли с мен?

Не отговорих, само си поех дълбоко въздух и се обърнах към него. Той беше великолепен танцьор, умел и грациозен. Беше много висок и едър, но водеше чудесно и аз се чувствах в безопасност, нещо наистина странно, като се има предвид, че беше мъж. Но фактът си беше факт и вече започвах да свиквам с него.

Двамата се въртяхме и правехме големи кръгове, а аз се смеех и се забавлявах много, даже ми се искаше танцът да не свърши никога. Но… След това танцувах валс със съпруга си.

Той беше грациозен и умел. Държеше ме точно на нужното разстояние от себе си, а аз му се усмихвах. Каза, че се гордеел с мен. Заяви също, че съм била най-красивата сред присъстващите жени и бил много доволен, че съм негова съпруга. Нито веднъж не погледна продължително към деколтето ми. Дали изобщо имаше такова желание? Надявах се, че нямаше.

— Благодаря — отвърнах аз. — Много си мил.

Графът ме целуна по бузата, когато танцът свърши, и сподели, че особено харесва прическата ми.

— Не ми ли каза веднъж, че особено ти харесва смесицата от цветове? — попитах аз.

— Сигурен съм, че съм го казал — отвърна той, олицетворение на учтивостта, — тъй като никога преди това не съм виждал подобна хармония върху женска глава.

Прокара върха на показалеца си по бузата ми. Усмихнах се. Съпругът ми винаги знаеше кога и какво точно да каже. Остави ме усмихната, за да се погрижи за маркизата; тя споделила с него, че съм дръзко момиче, ужасно невежо, но дръзко. На мен думите й не ми прозвучаха като комплимент.

Един солиден господин вече чакаше да заеме мястото си на дансинга с мен. Беше пийнал, но нямаше значение. Към края на вечерта вече се бях специализирала в избягване на настъпването по краката. Приятно ми беше да виждам всички тези господа, предразположени да танцуват. Вероятно бяха толкова любезни, защото все пак беше празник и те се стараеха да се държат възможно най-добре. Освен това, както знаех, Лорънс ги бе предупредил, че тази вечер няма да има игри на карти или залагания. И така, нямаше нито една дама без партньор. Оглеждаха разголената ми гръд повече, отколкото беше благоприлично, но не се наложи да изричам нищо неприятно. Имаше един мършав господин обаче, който ме гледаше жадно и, така да се каже, се облизваше. Беше толкова комичен, че се разсмях, което явно не му допадна. Изглежда предпочиташе да се скандализирам от поведението му. Споменах за случилото се на Лорънс и той също се засмя. Мършавият господин носел много подплънки. За него било облекчение да научи, че не го бях ударила. Тогава подплънките можели да се измъкнат.

Колкото до лейди Елизабет Палмър — проклетата красавица, страхувах се, че на пантофките й ще се образуват дупки, толкова разгорещено танцуваше, и същевременно — с неизчерпаем запас от грация. Изигра три валса с Джон. Това беше скандално, поне така заявих пред мис Гилбанк и мис Крислок, които се смяха много. Гувернантката танцува поне два пъти с младия баронет Кристофър Уилкинс, когото бях настанила и двете вечери до нея.

Изпих повече пунш с шампанско, отколкото трябваше. Най-сетне, в три сутринта, гостите започнаха да се разотиват.

В четири часа буквално паднах в леглото; Джордж изръмжа, защото се приземих отгоре му.