Контесата

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Отскочих назад. Вторачих се в заплетените коси. Не изпищях, макар да ми се искаше. Сърцето ми като че ли бе заседнало в гърлото. Познавах тези коси. Старицата беше с тази отвратителна перука, когато се бе появила в стаята ми с ножа на Джон. Не ми се искаше, но въпреки това протегнах ръка и докоснах косите. Бяха твърди и гъсти. Перуката беше много стара. Потреперих, когато ги вдигнах от скрина.

Под нея лежеше грозната, безформена бяла роба, с която бе облечена старицата. Този път извиках. Вдигнах дрехата и от гънките на древната роба падна отвратителна маска с дупки за очите, и стара, набръчкана кожа. Сега вече знаех — някой се бе дегизирал по този начин, за да ме уплаши.

И определено бе успял.

И така, ето къде бе скрило такъмите си въпросното чудовище. В стаята, където беше дошла Каролайн, преди да излезе на каменния балкон, да се покатери на парапета и да се хвърли в обятията на смъртта.

Всеки имаше достъп до това помещение — то не се заключваше. Всеки можеше да скрие дегизировката си на дъното на стария скрин.

Върнах всичко, освен чудовищния костюм, на мястото му и затворих капака. Поставих внимателно дрехите на старицата, перуката и маската под мишница и заслизах надолу.

Джон не беше в стаята си. Насочих се веднага към шкафа, в който държеше колекцията си.

Ножът го нямаше.

„Не — помислих си аз, — не. Джон няма нищо общо с всичко това.“ Не можеше да има, просто не можеше. Но защо, запитах се аз. Никой нямаше причина да ми причинява зло. Фактът, че Джон също нямаше причина да се държи така, не означаваше, че е невинен. Но аз просто нямаше да позволя тази мисъл да се загнезди в ума ми. Не можех, не желаех да мисля каква бе причината пък за моята позиция. Не, Джон просто бе оставил проклетия нож някъде другаде, за да не бъде взет отново.

Внимателно поставих ужасната перука, старата намачкана роба и маската на кувертюрата. Точно смятах да си тръгна, когато той влезе. Беше се привел леко и разтриваше тила си. Трябва да съм издала някакъв шум, защото вдигна рязко глава. Изгледа ме и замръзна на място. После се изкашля.

— Мога ли да попитам какво правиш в стаята ми?

И от разстоянието, което ни делеше, видях огъня в очите му. Отстъпих крачка назад. Краката ми се удариха в леглото му и аз седнах върху него. Скочих веднага.

Разперих длани пред себе си; чувствах се като някоя глупачка.

— Почуках, но теб те нямаше. Ножът пак е изчезнал.

— В Бойнтън е.

— Намерих тези неща в скрина в стаята на върха на северната кула. Донесох ги, за да ти ги покажа.

— Защо си ходила там? — попита той, като се приближаваше към мен и леглото.

— Прибирах се от конюшнята и видях през тесните прозорци да се процежда светлина от свещ. Някой се разхождаше там.

Без да каже нищо повече, младият мъж се вгледа в нещата, които бях сложила върху леглото му.

Взе маската и я опъна на юмрука си.

— Боже, ужасяваща е. Изненадан съм, че не си получила инфаркт.

— Аз също.

— Всеки може да е скрил тези неща в скрина.

— Знам.

— Ще ги върна на мястото им. Не искам човекът, който стои зад този терор да разбере, че си ги открила.

Не исках да се връщам там. Обясних му как бяха разположени под другите дрехи. Върнах се в стаята си. Белинда беше там и приготвяше една рокля от богато тъмносиньо кадифе за вечерта. Всичко изглеждаше толкова нормално, чак до кадифените ленти, които възнамеряваше да вплете в косите ми.

Направих си дълга баня, като пях на Джордж през цялото време, докато се търках с насапунисаната гъба. Той си играеше с Белинда край камината, дърпаше колана, който държеше тя, тръскаше буйно глава, ръмжеше през цялото време. Преди да бяха минали двайсет и четири часа от пристигането му в Девбридж Манър бе успял да превърне момичето в своя предана робиня.

По време на вечерята, която се състоеше от супа с фиде, пържени змиорки и вкусни кюфтета, Лорънс каза:

— Скъпа, утре рано сутринта трябва да замина за Лондон. Чака ме неотложна работа. Ще се върна преди Коледа. Има ли нещо, което би искала да ти купя?

— Как би могъл да се върнеш за Коледа? — попита Джон. Лъжицата му бе застинала във въздуха. — От утре до Коледа остават само осем дни.

— Работата ми няма да отнеме толкова време — отвърна графът. — Предполагам, че в мое отсъствие ще се разбирате добре.

Не отговорих. Мислех си, че докато го нямаше, щях да мога да претърся кабинета и спалнята му. Погледнах го през цялата деляща ни дължина на масата и се усмихнах.

— Нямам нужда от нищо, благодаря. Хареса ли супата?

— Наистина е прелестна.

И това беше всичко.

Същата вечер съпругът ми ме попита дали би ми било приятно да изиграя партия шах с него. Никога досега не бяхме играли. Останах доволна, задето предполагаше, че знам да играя. А аз наистина знаех. Дядо ми ме наричаше „убиец“. На петнайсетгодишна възраст вече го биех почти в половината случаи.

Лорънс трябва да бе видял блясъка в очите ми, защото се засмя.

— Значи си добра, а?

Сведох скромно очи.

— Знам как се играе.

Той леко докосна бузата ми с върховете на пръстите си. Не помръднах. Разположихме се пред камината. Предложи ми белите фигури. Настоях да скрия една черна и една бяла фигурка зад гърба си и той да избере едната ръка. Паднаха му се черните фигури.

Винаги играех защита „Руи Лопес“ с белите. Знаех десетте най-добри начални хода и можех да контраатакувам срещу повечето защити. Започнах с E4. Лорънс отговори със стандартния ход E5 и това ми допадна. Бързо придвижих коня си на F3 пред царския офицер и съпругът ми отвърна с кон на C6. Продължихме в този дух — класически ходове и класически отговори.

Графът беше добър шахматист. Знаеше какво прави. Изигра няколко хода, които виждах за първи път и ме накара да се замисля здраво. Това бе първата ни игра. Независимо от резултата, исках да му докажа, че съм добра в шахмата. На осемнайсетия ход той опита да ми даде шех топ с коня си, но аз разбрах веднага уловката. Десетина хода по-късно вече ми беше ясно, че ще го матирам в най-скоро време, може би след шест хода, не повече. Докато го наблюдавах на меката светлина на свещите, както бе хванал брадичка в подпряната си на елегантната масичка ръка, аз отново се запитах дали той бе източникът на моите страхове. Но както винаги стигнах до заключението, че нямаше причина да го прави. Никаква причина. Цялото това положение ме подлудяваше.

И тогава развръзката настъпи точно така, както я бях предвиждала. Спечелих. Облегнах се назад, сплетох пръстите на ръцете си и рекох:

— Дядо ми беше един от най-добрите шахматисти в Англия. Той ме е учил. Беше много строг учител.

— Виждам — отвърна Лорънс; нищо повече.

Когато ме изпрати до вратата на Синята стая, той рече:

— Притежаваш много умения и познания за една толкова млада жена. Гордея се с теб за това и може би е жалко.

Потупа ме по бузата и, както му бе станало навик, ме остави. Не помръднах известно време от мястото си, като се питах какво искаше да каже.

Замина призори на следващия ден. Когато в седем часа сутринта влязох в кабинета му, все още се чудех какво означаваха онези странни думи. Бях идвала в тази стая и преди, но само да я видя за момент, нищо повече. Беше тъмна и мрачна, което никак не ми допадна. Освен това бе леденостудено. Тук Лорънс работеше със Суонсън, управителя на имението, когото бях виждала само на два пъти.

Дръпнах завесите. Утрото беше оловносиво, всеки момент щеше да завали сняг. Все пак светлината бе достатъчна за проучванията ми. Прегледах съдържанието на всички чекмеджета на махагоновото бюро. Различни търговски сметки, писма от човека, ръководещ бизнеса му в Лондон, с когото предполагах, че отива да се срещне. Но защо господарят отиваше да се срещне със своя служител? Обикновено се практикуваше обратното. Не можех да си отговоря на този въпрос, тъй като нямах представа почти от нищо, свързано с бизнес.

Продължих да търся. Толкова много книжа, толкова спретнато подредени купчини, но нищо даже не намекваше за каквото и да било престъпно или тайно деяние. Обхващаше ме чувство на безсилие. В този момент някой се изкашля зад мен.

Обърнах се рязко; на вратата бе застанал Брантли.

— О, ти ли си, Брантли. — „Никога, никога не опитвай да се оправдаваш или да обясняваш пред прислугата — бе ме съветвал многократно дядо ми. — Направиш ли го, изгубена си.“ Усмихнах се слънчево на иконома. — Какво искаш?

— Ваше височество желае ли да запалим огън?

— Не, струва ми се. Не намерих онова, което търся; явно не е тук. Може би книжата ми са в моята стая.

Усмихнах му се отново и се измъкнах от тъмното, депресиращо помещение.

Качих се право на горния етаж, завих вдясно и стигнах до самия край на дългия коридор. Слава Богу Лорънс бе тръгнал с нещастния си лакей Флинт. Нямаше да ми бъде приятно да се натъкна на него, докато претърсвах чекмеджетата на тоалетката на съпруга си.

Никога досега не бях влизала в стаите на графа. Вратата не беше заключена. Огледах коридора. Не се виждаше никой. Отворих вратата и се вмъкнах припряно, като затворих след себе си. Тук също бе леденостудено. От устата ми излизаше пара. Е, наистина не виждах причина прислугата да си прави труда да пали огън тук, щом нямаше никой. Потреперих, разтърках длани и си наложих да се захвана с работата.

Стаята беше огромна, дълга и тясна, красиво мебелирана с прекрасни столове и маси и великолепно легло. Беше издържано в бяло и златно в стила на Людовик XV, със златен балдахин, окачен за четирите ъглови колони. За първи път се запознавах виждах с някаква друга страна на съпруга си, човека, чиито вещи претърсвах, за да разбера дали той не е чудовището, което искаше да ме убие.

„Каква ирония само“ — помислих си аз. Прегледах всяко едно от чекмеджетата в огромното помещение. Не намерих абсолютно нищо. Влязох в стаята му за обличане, също така красиво мебелирана и със застлан с меки килими под. Имаше няколко гардероба с прекрасна форма. Открих пили за нокти, носни кърпи, няколко чекмеджета с безупречно изгладени шалчета за врата, четки, гребени, всичко необходимо за бръснене. Не пропуснах нито едно чекмедже. Не открих нищо.

Върнах се в голямата спалня. Застанах в центъра й и потреперих. Не знам кое ме накара да погледна към шкафа за дрехи — вече го бях претърсила. И тогава забелязах току до него лек прорез в красивите китайски тапети. Човек можеше да го види само ако погледът му попаднеше право върху него.

В този момент осъзнах, че беше тясна врата. Точно зад шкафа имаше малка извита пружина. Успях да я достигна. Опипвах я известно време и нещо изщрака. Вратата се отвори плавно навътре.

Озовах се в съвсем малка стая само с един тесен прозорец и без камина. Имаше форма на съвършен четириъгълник. И беше толкова малка, толкова малка. Приличаше на монашеска килия, почти празна, с много старо и семпло бюро, без никакви орнаменти или дърворезба. Столът зад него беше твърд и изглеждаше изключително неудобен. Това бе всичко. Дори дървеният под беше гол. Обувките ми затракаха, когато тръгнах към бюрото. Изведнъж осъзнах, че нахлувах безвъзвратно в най-интимния свят на Лорънс. Но нямах избор.

А тук бе наистина интимно кътче, където не би трябвало да влизам. Интересно как ли изглеждаше съпругът ми в него? Сигурно приличаше повече на великия испански инквизитор Торквемада, отколкото на съвременен английски аристократ. Седнах на твърдия стол зад писалището. То имаше три малки чекмеджета. Поколебах се само за момент, защото знаех, че правя върховно посегателство върху личния живот на графа. Дръпнах най-горното чекмедже. Беше пълно с безупречно подредени купчинки писма, всяка една от тях вързана поотделно. Приличаха на лична кореспонденция; много от тях бяха пожълтели от времето. Взех всяка една от връзките и прегледах набързо съдържанието й. Имаше писма от лейди Понтъфракт, лорд Холистън, лейди Смитсън Блейк… все имена, които бях чувала, но чиито притежатели не познавах. Беше ги споменавал дядо ми, тъй като бяха видни личности от неговото време… както и от времето на моя съпруг.

Точно в този момент, както седях в тази строга, тясна стаичка, най-после се погледнах в перспектива. Избелелите и пожълтели писма бяха символ на грешката, която бях допуснала. Бях се омъжила за човек, който принадлежеше на миналия век — на Френската буржоазна революция, на възхода на Наполеон, на лорд Нелсън. Обожавах този свят, той ме очароваше безкрайно, но не беше реален; това не беше част от моя свят.

Питър бе имал право. Бях опитала да избягам от моето време, от моя свят, като се бях омъжила за човек, прекалено стар, за да докосне сърцето… или страховете ми. Бях избрала мъжа, който вярвах, че ще ме освободи от страховете и ще ме пази също както ме бе пазил дядо ми. Свобода и защита, двете неща, които ми убягваха от първата им нощ в тази къща. Иронията на всичко това ме порази отново, но аз не можех да я приема. Бях глупачка. Усещах само отчаяние от собствената си лудост. Бях видяла Джон, но не бях видяла същината му, до този момент.

Сведох поглед към дланите си. Бях смачкала краищата на няколко писма от стискане. Лошо. Опитах да ги пригладя. Щом реших, че вече изглеждат добре, ги върнах внимателно на местата им. Затворих чекмеджето.

Във второто имаше само елегантни прибори за писане и листи. Дръпнах третото чекмедже. Беше заключено. Усетих как сърцето ми се разтупка. Може би най-сетне щях да открия някои отговори. Измъкнах една фиба от косите си, пъхнах я внимателно в ключалката и я завъртях бавно напред-назад. Нищо. Задвижих я по-енергично. Миг по-късно ключалката щракна и дългото тясно чекмедже се плъзна напред.

Бях се справила. Известно време стоях неподвижно и се взирах в чекмеджето. В него имаше само едно писмо. Беше адресирано до негово височество граф Девбридж и бе изпратено от Лондон. Извадих единствения лист хартия от плика и зачетох:

Не бях в състояние да направя нищо друго, освен да се взирам в написаното. Баща ми беше в Лондон от осми декември. Днес беше седемнайсети декември. Къде беше? Какво правеше? И, най-важното, какво го интересуваше това Лорънс?

Какви бяха тези проклети инструкции? Защо Лорънс щеше да дава инструкции относно моя баща на този Графтън? Препрочетох двата реда многократно, като опитвах да осъзная смисъла им. Безполезно. Бях търсила трескаво някаква улика, за да открия отговора на смъртоносната игра, в която бях попаднала. Сега търсената улика се намираше в ръцете ми, но аз все така не разбирах нищо. И тогава си дадох сметка, че писмото беше написано само три дни преди някой да сложи ужасната бодлива тел под седлото на Малката Бес.

Оставих писмото и притиснах слепоочията си с пръсти. Сега поне знаех; знаех, че предупреждението на баща ми беше свързано с Лорънс, моя съпруг. Именно поради това бракът ми с него го беше шокирал и разстроил толкова. Но какво общо имаше баща ми?

Чувствах се така, сякаш бях попаднала в изумителния лабиринт в Ричмънд, само дето в този случай не знаех дали ще намеря изход.

Бавно прибрах листа в плика и го върнах на същото място, където се намираше. Вече нямаше съмнение — този, който искаше да си платя за всичко, беше моят съпруг. Но защо? Защо се беше оженил за мен? Какво бях сторила, че да заслужа омразата му?

Дали пак той беше злото, което според лорд Уейвърлий все още живеело тук? В Черната стая?

Огледах се. Прекалено дълго бях останала тук. Някой можеше да влезе. Затворих чекмеджето и разбрах, че ще трябва да използвам отново фибата си, за да го заключа. След дълги опити, най-сетне, слава Богу, ключалката щракна.

Затворих тихо малката тясна врата и излязох припряно от спалнята. Бях направила едва три стъпки, когато видях човешка сянка, но тя изчезна почти веднага зад ъгъла, който водеше към стълбището за прислугата. Искрено се надявах, че беше Бойнтън. Но защо ли пък той щеше да бяга от мен? Чух шум току зад гърба си. Извъртях се толкова рязко, че се спънах в полите на роклята си и за малко не паднах. Беше друга сянка, някакво лице, което гледаше към мен иззад друг ъгъл, но то също изчезна. Спуснах се към ъгъла, завих зад него и хукнах нагоре по друго стълбище, като виках:

— Кой е там? Върни се. Дяволите да те вземат, кой си ти?