Контесата

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Дните се нижеха бързо. Джон се появяваше рядко в къщата. Започнаха да се носят слухове как лейди Апълби го преследвала и го оковала с вериги за масата си, така че дъщеря й да може да премигва кокетно насреща му. Надявах се, че страда. Исках да страда.

Колкото до Томас, той като че ли бе възвърнал предишните си навици. По едно време започна да се притеснява, че е хванал варицела от селските деца. Не се чу обаче никой да се е разболял от варицела и Амилия реши, че е бил просто някакъв обрив, причинен от търкащата се в кожата му вълнена материя. След този случай младата жена започна да опипва внимателно всяка материя, която влизаше в контакт с тялото на нейния любим.

Лорънс обясняваше, че Джон учел всичко, което можел, при това го правел със завидна лекота. Именно тази била причината да го виждаме толкова рядко, обясни веднъж по време на вечеря съпругът ми. Племенникът му бил зает. Беше ми ясно, че така е по-добре за мен и въпреки това ми беше неприятно. Не можех да се начудя на глупостта си.

Минаваха по цели дни, без да го видя, и това също бе за предпочитане. Знаех го. Другите неща, които бяха също верни, но не желаех да знам, не желаех да изследвам, заключвах решително в някакво изолирано ъгълче на съзнанието си.

Държах елегантния малък пистолет, който мистър Форестър ми бе донесъл лично от Йорк, под възглавницата си, увит в носна кърпа. Дядо ме бе научил да стрелям, но въпреки това един следобед излязох да се поупражнявам с новото си оръжие.

Седмица по-късно Лорънс предложи да поканя Питър за Коледа. Написах му веднага писмо и графът го изпрати. Той беше наистина великолепен човек. Толкова съобразителен и деликатен. Никога нямаше да забравя жеста му. Това, което бе казал онзи ден Джон край потока, а именно — че страхът ми от мъжете бе станал причина да се оженя за чичо му, беше вярно. Аз обаче не желаех да променям нищо, освен в случаите, когато лежах будна в леглото, опитвайки да заспя. Тогава в съзнанието ми се промъкваше образът на Джон и аз усещах силна мъка и съжаление, след които оставаше пустота. А на дневната светлина си спомнях кой беше той и какво представляваше. Беше едър и опасен. Ако дълбоко в мен цареше тъмнина, както се бе изразил той, причината бе в това, което представляваше той самият, и което представляваха всички мъже; те бяха вложили тази тъмнина и този страх в душата ми.

Аз самата бях също много заета около планирането на бала. Всеки участваше по един или друг начин. Списъкът с гостите бе направен и доуточнен след много спорове и добавки, и най-сетне поканите бяха разпратени, много от тях — чрез пратеник. Подготовката доставяше явно удоволствие на Лорънс. Определихме менюто. Попитах дали ще може да поканим оркестъра, който бе свирил на първия ми бал за представяне пред обществото преди две години. Безкрайно милият ми съпруг каза на Суонсън, управителя на имението, да се погрижи за това.

Слава Богу, имаше да се вършат много неща. Черната стая и злокобното присъствие в нея избледняха от съзнанието ми. Не се върнах повече там. Не се приближих нито веднъж и до някогашната музикална стая на Каролайн. И всяка нощ заключвах религиозно вратата на Синята стая.

Родителите на Амилия пристигнаха три дни преди бала. Баща й Хобсън Борланд, виконт Уейвърлий, беше погълнат от собствените си мисли, идеи и вътрешни спорове по повод феномените от други светове. Беше толкова разсеян, че само пет минути след запознанството си със семейството, той мина през вратата, изля чая си в едно от прекрасните растения в саксия до канапето, на което седна заедно със съпругата си Джулия, и се вторачи в далечния ъгъл на гостната.

Странно, или може би не чак толкова, но бащата на Амилия бе красив като Томас. Виконтът бе погълнат до крайност от света на духовете, а Томас, който бе равен на него по мъжка красота, бе в не по-малка степен обсебен от здравето си… също така загадъчно, както и светът на духовете, би казал някой.

Интересно бе и друго. Амилия очевидно се отнасяше към ексцентричността на баща си по същия начин, както и към тази на своя съпруг — с любов, толерантност и безкрайно търпение.

След като успя да привлече вниманието на виконта към себе си, Джулия рече:

— Хобсън, скъпи, тук има някакви загадки, които чакат да ги разрешиш. Спомняш ли си? Твоята дъщеря Амилия ти писа за тях. Каза, че се нуждаела да разрешиш някакви проблеми от други светове.

— Амилия ли? Да, да, прекрасната дъщеря, която успях да изродя сам на този вълшебен свят, след като проклетият лекар допусна да бъде хвърлен в някаква канавка и успя да дойде да те види едва след три дни, и то със счупена ръка.

— Да, и при това ти се справи великолепно.

— Не съм ли тук по молба на Амилия?

— Да, татко. Някакви странни загадки чакат да ги разрешиш. А след три дни е Коледният бал. — Обърна се към Лорънс: — Баща ми е също така чудесен танцьор. И той като Томас е изключително грациозен.

— Обичам да танцувам — обяви виконтът. — Така времето между две преследвания на духове минава по-бързо. Радвам се обаче, че не се налага да танцувам точно сега, тъй като там има нещо. Нещо интересно се е случило ей там, в онзи ъгъл. Чувствате ли го?

Въпросът беше зададен на мен. Поклатих глава и побързах да отговоря, докато вниманието му все още беше насочено към мен:

— Но има две стаи, които се нуждаят от изследване, и ще ви бъдем много признателни, ако го направите, сър.

Той се изправи незабавно, погледна към всички ни и попита:

— Е? Къде са тези стаи? Нима ще седим цял ден тук, без да правим нищо? Но този ъгъл също ми е много интересен. Джулия, запиши го в бележника си, за да го изследваме по-късно.

— Да, скъпи Хобсън — отвърна виконтеса Уейвърлий.

Не исках да се връщам в Черната стая, но все пак го направих. Джон, когото не бях виждала от ден и половина, се показа, когато пристигнаха родителите на снаха му. Той ни придружи с нея и баща й до западното крило. Лорънс се извини с думите, че не си падал по нещата, което не били от нашия свят.

Колкото до Томас, той само се изсмя и потупа съпругата си леко по бузата с думите:

— Нали няма да заспиваш повече из другите стаи, скъпа?

Младата жена пребледня, но почти веднага успя да се овладее достатъчно, за да му се усмихне.

— Някой има ли представа какво е станало в тази стая? — обади се виконтът. — Някакво насилие ли?

— Нищо — отговорих аз. — Никой не си спомня даже защо е боядисана в черно. Амилия ми показа стаята. Според една от най-хубавите истории, там някоя от предишните графини наръгала любовника си, но тази версия няма как да бъде доказана. Само аз усетих някакво злокобно присъствие, ужасно чувство, че там има нещо лошо. Доколкото разбрах, никой друг не е изпитал в тази стая нещо по-особено. Само аз.

— Хмм, ще видим. Вие сте чувствителна към този род неща, така ли?

— Не. Поне не знам да съм чувствителна.

Беше ми непоносимо да се връщам в онази стая. Амилия, за която това бе просто една от многото стаи, влезе първа с Джон. После направи път на баща си да мине, което той направи много бавно, стъпка по стъпка, като душеше и се ослушваше толкова напрегнато, че едва не падна върху табуретката край вратата.

И тогава спря рязко. Взираше се в същия ъгъл, който ми се бе сторил така ужасяващо студен. Лорд Уейвърлий обаче не беше страхливец. Приближи се и стъпи в центъра на вледеняващото място. Аз пък отстъпих още една стъпка назад в коридора.

— Усещате ли го, сър? — извиках оттам аз. — Точно на същото място. Толкова е студено, от този студ, който прониква чак до костите и душата, и при това е някак си заплашителен, сякаш там се е случило нещо лошо.

Той не отговори. Просто затвори очи, без да помръдва. Никой не казваше нищо, само гледаше. След малко отвори очи, кимна на дъщеря си и се върна в коридора. Взе ръцете ми в дланите си.

— Чуйте, в тази стая няма дух, заключен на това място от някакво отдавна извършено насилие. Усетих всичко, което сте усетили и вие, и дори повече. В тази стая наистина е извършено някакво насилие, но злото, което се крие в нея, и прониква в самия въздух и пространството, не е от света на духовете. То е от нашия свят; то съществува тук, заедно с нас, в тази къща.

Бащата на Амилия затвори отново очи и по стената се плъзна на пода на коридора.

Ужасена, аз се отпуснах веднага на колене до него.

— Не, Анди, всичко е наред. Татко винаги прави така. Изглежда това, което вижда и чувства, го изтощава. Джон, можеш ли да го занесеш в стаята му? Той ще поспи около час, след което ще бъде наред.

— Така, както спа и ти ли, Амилия?

— Да, точно така. Все пак във вените ми тече кръвта на баща ми. Но аз не виждам в тази стая нищо, освен смехотворната черна боя. Джон?

Младият мъж нарами лорд Уейвърлий и го понесе по коридора.

Виконтесата само кимна, когато научи, че съпругата й спи в леглото си.

— Скъпият ми Хобсън ще се почувства съвсем добре след един час. И тогава ще изпие три чаши много силно кафе. — Въздъхна и ми се усмихна. — Такъв е той. Надявам се, че ви е бил от помощ, лейди Девбридж?

— Да, госпожо.

Не се сещах какво друга да й кажа. Или може би трябваше да попитам какво означаваше, че в тази къща наистина имало зло — не от отдавна отминали времена, а което живеело тук, сред нас? Аз и без това знаех, че е така и то само чака.

Но какво?

На закуска на следващата сутрин слушах разказа на лорд Уейвърлий за някакъв замък в Корнуол, вече развалина, много близо до Пензанс, в който лично установил наличието на дванайсет различни духа, всички те умрели отдавна, но изключително чевръсти и в добро настроение, така да се каже.

— Никой от тях не искаше да си тръгне, макар замъкът да бе напълно разрушен и вече никой да не живееше в него. Те не тормозеха местното население, но затова пък им доставяше огромно удоволствие да плашат всеки англичанин, който се появеше сред руините.

Не ми се искаше, но му повярвах. Той възнамеряваше непосредствено след закуска да посети малкото помещение, където бе заспала Амилия — музикалната стая на Каролайн. Когато ме бе изпратил до спалнята ми предишната вечер, Лорънс бе споделил, че желае да участва в посещението на въпросните стаи. Той ми се усмихна и постави нежно длан на бузата ми.

— Ти се справяш чудесно тук, Анди. Много се гордея с теб. Днес, докато бях в селото, отвсякъде чух да се сипят похвали по твой адрес. Много разумно си постъпила, като си пуснала по нещичко в джобовете на всички дюкянджии и майстори. Браво.

И ме целуна по бузата, нещо, с което вече бях свикнала. Вече не се отдръпвах, дори в съзнанието си. „Прогрес — помислих си аз, — доверие.“ Той беше добър човек и аз си обещах за пореден път никога да не забравя това, което бе сторил за мен.

А какво бе то?

Беше ме направил господарка на красив дом. Беше ми дал защитата на своето име. Не беше предявил никакви изисквания към мен. А какво бях направила аз за него?

Не бях някое увиснало на врата му мамино детенце, но доколко важно беше това? Не бях нито зла, нито коварна, нито невежа. Забавлявах го, както твърдеше често сам той. Разбирах се добре с неговите роднини и с прислугата. Харесвах дъщеря му и, както изглеждаше, тя също ме харесваше. Това определено устройваше всички.

Но всъщност едва сега за първи път си дадох сметка, че в действителност бях изключително арогантна. Бях уредила всичко и си въобразявах, че то щеше да си остане точно такова, каквото го желаех.

Осъзнах още едно свое качество — бях глупава. Бях направила огромна грешка, като се бях омъжила за Лорънс. Но вече бе сторено. Никога, никога той нямаше да види от мен друго, освен цялата привързаност, която успеех да придобия с времето, цялата доброта в мен, цялата лоялност, която чувствах до мозъка на костите си.

Тази сутрин на закуска бяхме само с лорд и лейди Уейвърлий… и Джордж, разбира се. Виконтесата си го бе харесала и сега той я експлоатираше най-безсрамно.

Бях дала на териера парче хрупкав бекон, което той сигурно щеше да откаже, ако не беше такъв лакомник, тъй като лейди Уейвърлий вече му беше дала поне три сериозни парчета. Тъкмо мажех масло върху една препечена филийка и в този момент в трапезарията влезе Брантли и ми подаде малък сребърен поднос.

— Писма за вас, миледи — обяви той и излезе от стаята така безшумно, както бе влязъл.

— Знам, че той е бил Мойсей от Библията — усмихнах се на гостите си аз. Миг по-късно се развълнувах толкова, че едва не разкъсах плика. — От братовчед ми е — обясних аз и разгърнах листа.

Беше прекалено рано да отговаря, че ще дойде за Коледа. Но може би желаеше да се помири с мен и с брака ми с Лорънс. Беше изписал две страници. Пригладих първата.

Вдигнах глава, дочула гласове, но видях лицата на собствениците им като през мъгла. Баща ми. Не, не и той, не и този ужасен човек. Изглежда бях решила, че е мъртъв. Трябваше да е умрял отдавна. Той не заслужаваше да живее, а ето, че ми пишеше, докато майка ми беше мъртва от повече от десет години.

Пригладих бавно с треперещи пръсти гладкия лист хартия. Почеркът, който не познавах, беше едър и самоуверен, леко наклонен.

Станах от масата, усмихнах се на родителите на Амилия и се извиних. Джордж излая и се спусна след мен. Стигнах до балната зала в задната част на къщата. Нямаше никой. Шест прислужници бяха търкали и лъскали в продължение на няколко дни и сега всичко в нея блестеше. Стъклените полилеи блещукаха като стотици премигващи скъпоценни камъни. Тежките брокатени пердета по високите прозорци бяха свалени и тупани, докато от насъбраната поне в продължение на пет години прах не остана и следа.

Приближих се до най-отдалечените прозорци; бяха толкова чисти, та човек можеше да остане с впечатление, че няма нищо и да опита да мине през стъклата. Отворих отново писмото и го препрочетох.

Той искаше да напусна незабавно Девбридж Манър? Но защо? Каква беше причината? А нямал време, защото бързал ужасно. Струваше ми се абсурдно. Причина нямаше. Просто искаше да се вмъкне отново в живота ми. Но защо? Той самият бе достатъчно богат. Да не би да искаше да му дам пари? Може би се страхуваше, че някой друг може да прочете писмото и така да бъде предупреден за… за какво?

Значи бе прочел за брака ми. И заради брака си сега съм била в невероятна опасност? Дрън-дрън. Тогава, разбира се, в съзнанието ми изплува старицата, вдигнала високо ножа на Джон, готова да прониже сърцето ми с него.

Погледнах навън; градинарите косяха тревата в източната ливада. Два пауна се разхождаха наперено, разперили красивите си опашки. Сцената пред очите ми беше толкова нормална, толкова спокойна, толкова реална.

Но в тази къща имаше нещо и някой, който не беше нормален или реален. Имаше някаква зла сила.

Означаваше ли обаче това, че мишената съм аз?

Сгънах двете писма и се качих в стаята си. Белинда подреждаше четките и кремовете ми на тоалетната масичка. Приближих се до бюрото и извадих кутията за писма. Беше празна. Поставих вътре двете писма и я заключих. Погледнах малкото златно ключе. Понечих да го пусна в чекмеджето, но в последния момент се отказах. Избрах една златна верижка, нанизах го на нея и я окачих на врата си.

Извадих пистолета изпод възглавницата и го пъхнах в джоба си. Нямах намерение да напускам дома си; от друга страна, не бях глупачка. Не знам какво имаше предвид баща ми, какво не беше наред според него, но аз щях да се приготвя. Ако онази старица се появеше отново в стаята ми, щях да я застрелям. Ако някой някога ме заплашеше, щях да го застрелям. „Нека само да дойде — помислих си аз. — Нека само дойде тук скъпоценният ми баща и да се изправи пред мен.“

Но никой не се появи тази нощ.