Контесата

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Андрея — повтори отново той и ми се усмихна, — да не би да се отегчихте до смърт, скъпа? Или сънувахте нещо? Струва ми се, че и аз самият задрямах за момент. Моля ви, простете ми.

— Просто мислех за Питър — отвърнах аз; не желаех да разсъждавам повече върху думите, които ми бе казал Питър и онова, което му бях отговорила аз.

Лорънс се наклони към мен и потупа приятелски скритите ми в ръкавиците ръце.

— Знам, че не ви е лесно. Аз също бях разочарован, когато братовчед ви отказа да приеме нашата покана. Е, поведението му ще се промени, когато види колко сте щастлива и доволна с мен. Ще го впечатли и нарастването на авоарите ви, тъй като човекът, който управлява бизнеса ми, има дарбата да удвоява всяка гвинея, към която погледне.

Засмях се. Съпругът ми ме караше да се смея, също като Джон. Намръщих се. Този човек се бе появявал само три пъти в живота ми. Отдавна не го бях виждала. Той не беше нищо и никой за мен. Време беше да го забравя.

— Мислите ли, че бихте могли да ме наричате Анди, милорд? Никога не съм обичала Андрея. Дядо ми ме наричаше така само когато ми бе ядосан за някое провинение.

— Анди? С момчешко име?

— Реагирам без проблеми на него, сър. То е като изключително удобна обувка за мен.

— Добре тогава. Струва ми се странно, но ще опитам. Ще ми се да ми бяхте казали преди; досега вече щях да съм свикнал.

— Не знаех дали ще одобрите. Не исках да рискувам да избягате, ако ви кажа за неженственото си име преди да сме се оженили.

Той ми се усмихна; наистина имаше чаровна усмивка. И изглеждаше по-млад от възрастта си. Беше висок и слаб и нямаше двойна брадичка, която да увеличава годините му. Носът му не беше червен и осеян с венички от прекаляване с пиенето. Очите му имаха изумителен тъмносин цвят. Беше достатъчно да го погледаш, да го послушаш само няколко минути, за да си дадеш сметка, че е ерудиран, чувствителен и изтънчен човек, каквото и да означаваха последните две определения. Бях ги чувала много често, откакто се помнех; очевидно бяха важни, затова бях почти убедена, че той ги притежаваше и двете.

Беше тъмен мъж с надвиснали над очите гъсти вежди. Тъмнокестенявата му коса беше все още гъста, прорязана тук-там от бели нишки. Съпругът ми определено изглеждаше много добре.

Ако ми беше баща, може би нещата щяха да бъдат по-различни.

— Отгледана сте по доста необичаен начин — проговори Лорънс, — само от дядо си след смъртта на майка ви. Едновременно е очарователно и смущаващо. Ще видим кое надделява.

„Какво означава това?“ — запитах се аз. Той се намести отново насред меките възглавници и протегна краката си диагонално. Скръсти грациозно ръце пред гърди и наклони едва забележимо глава на една страна, като подпря леко брадичка на шалчето си. Изглеждаше спокоен, умиротворен. Не бях свикнала да се намирам край мъже, чието държание не наподобява вулкан, какъвто бе дядо ми. При него и гневът, и смехът идваха бързо.

— Питър ми каза, че имате двама племенници, които живеят с вас — обадих се аз. — Единият от тях е негов връстник и също така ваш наследник.

— Да — отвърна графът, — по-голямото момче е мой наследник. За жалост през последните години се поотдалечихме, но той си е у дома, поне се моля вече да си е у дома.

— Какво е станало?

Едната му вежда се повдигна незабавно. Той като че ли бе готов да избухне, което според мен бе логично, защото въпросът ми бе малко дързък. Но от друга страна вече му бях съпруга. Лорънс кимна, очевидно на самия себе си, сякаш бе взел решение, пое си дълбоко въздух и ми се усмихна неубедително. Въпреки това заговори с лекота:

— Работата е там, че той прилича прекалено много на баща си. Преживя ужасно смъртта на родителите, които бяха убити от бандити. Двамата с брат му бяха съответно само на дванайсет и на десет години, когато стана това. Аз съм им чичо; съпругата ми беше починала, без да ми роди деца. Нямах желание да се женя отново. И така двамата дойдоха при мен и аз ги приех като свои синове. Томас, по-малкият, се приспособи възхитително, за разлика от брат си, Джон, който е на нож с мен от мига, в който пристигна в имението ми. — Очевидно бе прочел оформилия се на устните ми въпрос, тъй като добави: — Изглежда ме обвиняваше, че съм жив, а баща му беше умрял. Смяташе, че не е справедливо.

Изобщо не бях имала предвид това.

— Казахте, че името му е Джон — произнесох внимателно аз; страхувах се гласът ми да не ме издаде. „Не може да бъде — мислех си аз, — не може да е същият Джон. Толкова много Джоновци има навсякъде, прекалено много, за да ми минава дори през ума възможността за подобно съвпадение.“ Затова добавих: — Питам, тъй като се запознах с един Джон малко след смъртта на дядо ми. Стори ми се приятен човек.

— Каква му беше фамилията?

— Не знам — отвърнах аз и осъзнах, че приличам на пълна глупачка. — Просто го срещах на три пъти. Той обичаше да се смее. Харесаха се с Джордж. Колкото до Джордж, той изглежда би предпочел да остане с него; възпря го само това, че не беше сигурен дали Джон ще го храни така добре като мен.

— Е, в такъв случай не може да е бил моят племенник. Никога не съм чувал Джон да се смее. Той е мълчалив, намусен младеж, определено не е очарователен и няма нищо забележително както в отношението му към мен, така и в боравенето с проблемите на имението. Никога не съм го виждал в присъствието на животно, за бъда в състояние да преценя чара му в тази област. Той е обаче нещо като военен герой, така че може би с времето слабостите му ще се изгладят. Честно казано, не е стоял много тук, за да имам достоверни впечатления. Да, времето ще покаже.

— А Томас?

— А, сладкият ми, погълнат в себе си Томас, който не ми е създал никакво притеснение от десетгодишната си възраст. Не, не казвам, че е егоист. Просто се вълнува прекалено много от всяка болка, която почувства. И тогава изчита всичко, каквото намери по въпроса за нейното лечение. Съпругата му Амилия се справя добре с него. Мисля, че вече е събрала цял килер всевъзможни отвари и билкови лекове за лечение на всичко, като се започне от брадавици и се стигне до стомашни колики. Всеки път, когато се появят циганите, тя изкупува всичките им възстановяващи и тонизиращи средства. Амилия е дъщеря на виконт Уейвърлий, изключително необикновен джентълмен. Тя е прелестна и донякъде — сноб; нещо добро в повечето случаи, както съм установил.

— И сега може би Джон се е прибрал с намерението да остане?

Лорънс се умълча отново. Погледнах навън през прозореца на каретата, изненадана от внезапното притъмняване. Започна да ръми и аз увих краката си плътно с топлата завивка. Каретата имаше чудесни ресори и бе наистина луксозна, мислех си аз, като прокарах показалец по светлосинята сатенена тапицерия. Свалих едната си лимоненожълта ръкавица от ярешка кожа, за да докосна меката тъкан и така открих наследствения пръстен на рода Девбридж, който заемаше цялата вътрешна фаланга на пръста ми. Вгледах се в масивния смарагд, заобиколен от диаманти, и почти се сепнах, като се сетих, че вече бях графиня Девбридж. Дали първата съпруга на Лорънс го бе носила? Дали бяха извадили пръстена от пръста й след като бе умряла? Какви мрачни мисли ми минаваха само през главата. Как ли се погаждаше Джордж с мис Крислок? Те си допадаха, а и тя бе настояла, че е редно да остана насаме с новия си съпруг, вместо да трябва да говоря постоянно на Джордж.

След по-малко от час пристигнахме в Репфорд, където Лорънс бе уредил да преспим в страноприемницата „Сивата гъска“. Още не бяхме спрели в двора и към нас се втурнаха няколко момчета, за да хванат конете и да отворят вратичката на каретата.

На вратата ни посрещна с дълбок поклон домакинът, на чиято лъскава глава не бе останал нито един косъм; успях да установя този факт с лекота, тъй като той беше доста нисък. Когато се поклони, темето му се озова точно под носа ми.

— Добър ден, Прат — рече съпругът ми. — Страноприемницата ти изглежда преуспяваща.

— Да, милорд — отвърна Прат, като избърса ръце на съвсем чистата си престилка. — Послушах съвета на вашия управител и сега печеля добре.

Лорънс кимна.

— Предполагам, че стаите ни са готови? Нейно височество — додаде той, като ми се усмихна, — е много изморена.

Почудих се защо винаги изморените бяха дамите, а господата като че ли не познаваха това усещане.

— Ако с нейно височество дойдете с мен, ще ви заведа до личния ви салон.

— Нека да се убедя, че мис Крислок и Джордж са се настанили — рекох аз, — и ще дойда.

— Мис Крислок със сигурност може да се настани и сама. Двамата с Флинт могат да се погрижат един за друг. А Флинт ще се заеме с Джордж. Не желая сега, след като вече сте омъжена жена, да се притеснявате за каквото и да било.

Не харесвах особено личния камериер на Лорънс, Флинт; той виждаше прекалено много и казваше прекалено малко.

— Мис Крислок е нервна особа, милорд, непривикнала към промени или непознати места. Освен това беше болна. Искам да се уверя, че се чувства добре.

— „Сивата гъска“ е съвсем обичайно място — чух да промърморва мистър Прат. — Не може да се каже, че е непознато.

— Така е, мистър Прат — отвърнах. — Аз действително съм омъжена дама, но това не ми се струва особено изморително. Идвам след малко, Лорънс. — И излязох отново, преди да бе успял да ми каже нещо, с което не съм съгласна. Флинт, нещо обичайно за него, само стоеше, мълчеше, наблюдаваше и не правеше нищо, което би могло да бъде от помощ. Изчаках, докато кочияшът помагаше на мис Крислок да слезе. В мига, в който краката й докоснаха земята, Джордж скочи в ръцете ми, като махаше опашка по-бързо от криле на вятърна мелница при силен вятър. Завързах му каишката и го пуснах долу. — Ще се върна, Мили. Помоли мистър Прат да те заведе в стаята ти. — Погледнах към Флинт, който тъкмо изучаваше съсредоточено нокътя на палеца си. В следващия миг се разсмях, тъй като Джордж погледна цял метър нагоре, за да грабне каишката от ръката ми. — О, не, Джордж. Ти само си тичай отпред. Аз идвам веднага след теб.

И така, двамата с териера се разхождахме, и скачахме, и тичахме на светлината на залязващото слънце, заобиколени от прекрасната природа. Той имаше повече енергия от мен. Трябваше да мине цял час, преди да почувства, че се е наиграл и може да се прибере при мис Крислок, където го чакаха вечерята и леглото.

Салонът на „Сивата гъска“ беше уютно, облицовано с дървена ламперия помещение, изпълнено с дим и ухаещо на печено говеждо. Захвърлих маншона и коженото палто на един стол, приближих се до яркия огън и протегнах длани към топлината му. Лорънс, който четеше вестник, даде нареждания на Прат, относно вечерята. Когато Прат приключи с поклоните, съпругът ми се приближи.

— Флинт трябваше да разходи Джордж — рече той. — Това не е работа за омъжена дама.

Да не би да съществуваше определен списък с всички задължения, които една омъжена жена трябваше и не трябваше да изпълнява? Молех се горещо да няма. В противен случай в най-скоро време щях да се озова в доста деликатно положение.

— Флинт не познава Джордж. Нещо повече, Флинт не желае да прави каквото и да било за друг, освен за вас, неговия господар. На всичкото отгоре Джордж не го харесва. Аз му липсвах, затова танцува от радост наоколо ми, докато се измори.

Мислех, че съпругът ми ще каже нещо, но той си замълча.

Когато Прат се появи отново в салона, подире му вървеше пълно едрогърдо момиче с прекрасна широка усмивка, чието име, както ни информираха, беше Бети.

Лорънс се обърна към мен:

— Половин час ще ви бъде ли достатъчен, за да се приготвите за вечерята, Андрея, ъъъ… Анди?

— За какво да ми бъде достатъчен? О, но аз нямам нужда да се преобличам. — Не ми се искаше да се отделям от главозамайващото ухание на напоени с масло печени картофи, което се носеше изпод тумбестия сребърен капак върху един от подносите. — Само ще си измия ръцете. Миришат на куче. Да, връщам се след пет минути, не повече. Не изяждайте само всичкото това вкусно месо, милорд — извиках през рамо аз, като се спуснах през вратата на салона.

Щом влязох в стаята си, си измих ръцете, погалих Джордж, поради което се наложи да се измия още веднъж. После целунах мис Крислок, макар устата й да бе пълна, тъй като тя вече вечеряше, и следователно не можеше да отговори на целувката ми, и заслизах леко по стълбите.

Спрях пред дългото тясно огледало, което бе закачено на по-близката стена в дъното на стълбището. Погледнах бледото момиче насреща си и се намръщих. Нямах причина да бъда бледа. Бях тичала навън в продължение на цял час. Какво ми имаше? Взрях се отново в отражението. Тя изглеждаше наистина безкрайно самотна, невероятно трогателна. „Но това е пълна глупост“ — помислих си аз. Бях свикнала да си бъда господарка и да бъда сама. Сега пак си бях господарка, но вече не бях сама. Спомних си какво ми каза лейди Фримънт, когато дойде да ме посети в деня след излизане в „Газет“ на съобщението за моя годеж, като скри уста зад разперената си длан.

— Какво хитро момиче си, Андрея Джеймсън. — После ме бе чукнала с ветрилото си по ръката. То ме жегна болезнено и тогава разбрах, че го беше направила нарочно. — Взе, че излъга един от най-ценните ергени и отказваш да споделиш как си го направила. Но, скъпа, не е ли прекалено рано да се омъжваш? Любимият ти дядо бе погребан едва преди шест месеца, нали? Не е ли така? Срам и позор. Но като си нямаш майка, която да те напътства кое е правилно и кое — импулсивно…

Зла кучка. Но като се изключи Питър, изглежда никой не бе видял нищо нередно в брака ми с Лорънс. Освен, че сме се оженили прекалено рано. Но аз просто не можех да понасям повече Лондон. Не можех. Освен това нямах намерение да ходя в „Олмак“, или да изтъркам подметките на чифт обувки по баловете и да нося рокли с ниско изрязано деколте.

Не, отивахме в провинцията и щяхме да останем там. Скъпата мис Крислок бе развила неприятна кашлица в Лондон и тя все още не бе преминала. Несъмнено се дължеше на дима от всичките изгорени въглища. Най-доброто място и за двете беше сред природата, в имението. Както и за съпруга ми, разбира се.

Лорънс седна отново край огъня и пак се зачете в „Газет“. Прат се суетеше около масата и я отрупваше с печено говеждо, картофи, задушена ряпа и грах. Божичко, към края на масата имаше даже двойка яребици и още гарнитура.

Червата ми изкуркаха силно.

Лорънс вдигна глава и ми се усмихна любезно.

— Радвам се, че ви беше необходимо време само колкото да си измиете ръцете, Андрея… не, Анди. Иначе можеше да припаднете в банята от глад.

В думите му не усетих особена загриженост от последствията за мен. Всичко щеше да бъде наред. Бях се омъжила добре. Просто беше едно добро решение.

Всички блюда бяха превъзходни. Не помня откога не бях яла толкова много. Не говорех, само ядях и ядях. Прибрах малко от вкусното говеждо печено в една салфетка за Джордж. Напълних устата си с месо от яребица и погледнах към Лорънс. Той ме съзерцаваше учудено как пълня отново чинията си. Спрях и лъжицата ми увисна във въздуха.

— О, Божичко, май ям повече, отколкото сте предполагали някога, че може да яде една млада дама, нали? Мислите, че съм лакома ли? Наистина не ви виня, че смятате така. Но всичко е толкова вкусно, а и целодневното пътуване, през което нямаше какво да правя, просто ми изпразни докрай стомаха…

Графът повдигна елегантната си ръка, за да ме накара да замълча, което аз направих незабавно.

— Нямах намерение да ви смущавам, като ви гледам, Андрея… не, Анди. Просто забравих какъв невероятен апетит имат младите. С възрастта той или се увеличава, или намалява.

— Много се радвам, че сте избрали намаляването…

Спрях рязко; не можех да повярвам на ушите си. Плеснах с длан все още отворената си уста, изтървах вилицата и се взрях в съпруга си. Бях толкова ужасена и смутена, че ми се прииска да взема парчетата говеждо, които бях отделила за Джордж, и да се измъкна. Сякаш за да прибавя още масло в огъня, за малко не добавих, че сега, когато вече се бях омъжила за него, се чувствах като някоя матрона и се надявах, че няма да се разширя. В последния момент обаче осъзнах колко близко до обида беше това и така успях да си задържа устата затворена.

Лорънс притихна. Видях ясно как настръхна. Не исках да го обиждам, наистина не исках. Нямах намерение да правя намеци, относно възрастта му. Заклатих глава, като се чудех как да се измъкна от дупката, която току-що бях изкопала под краката си.

Той ме спаси. Този прекрасен човек ме измъкна от дупката и разсече веригите, които не ми даваха да помръдна.

— Скъпа Андрея, не, Анди… не се извинявайте. Нищо лошо не е станало. Вие просто говорите това, което мислите, и в повечето случаи то е очарователна черта. Не винаги със сигурност, но в повечето случаи. Може би не е зле от време на време да се замисляме над умереността и да се съобразяваме с нея. А сега, какво ще кажете да опитате от прелестните сладкиши с круша на Прат?

Естествено, вече се бях натъпкала и не можеше да става и дума за сладкиш, затова поклатих глава.

Когато се появи отново с едрогърдата Бети, за да раздигнат масата, Прат се поклони дълбоко и наля цяла чаша гъст червен портвайн на Лорънс. Той вдигна кристалния съд до устните си, разклати го, както бях виждала да прави и дядо ми, и кимна в знак на одобрение. Без да се замисля, подадох чашата си.