Контесата

ОСМА ГЛАВА

Лорънс се разсмя.

— Всички сте невероятно лековерни. Не ги слушай, Анди. Синята стая е прекрасна спалня с удобна дневна, свързана с нея, която ще ти се стори очарователна. Отвсякъде струи светлина, а от широките прозорци се разкрива красива гледка към източната ливада и гората. Тези приказки за призраци са наистина само приказки. Те спомагат за по-бързото преминаване на дългите часове през студените зимни вечери. А сега, скъпа Анди, върви с Амилия. Мис Крислок се намира отсреща по коридора, в стаята на Димуимпъл.

— А, да — обади се от мястото си край камината Джон. — Тя е живяла през миналия век и спасила богатството на Девбридж по времето, когато графската титла била наследена от един мошеник. Не ми се вярва, че все още се навърта насам, как смяташ, чичо?

— Алис Димуимпъл е била голяма щастливка, така твърдеше баща ми, който я помнеше от детските си дни. Тя умряла, като се задавила с чаша прекрасно бренди и несъмнено се е изкачила на небето, за да поиска полагащото й се възнаграждение.

— За разлика от мъжете в семейството — намеси се Томас, — които оставили толкова много копелета, че тук в имението вечно идвали да се представят разни бременни жени.

— Както разбрах, моят прачичо, последният от плеядата големи мошеници, оставял своя управител да се оправя с бедните жени — отбеляза Джон. — Управителят бил много набожен човек. Според документите той осиновил три от бременните момичета и отгледал копелетата на негово височество като свои деца.

— Дядо никога не ми е разказвал подобни истории — заявих аз и графът ме потупа лекичко по ръката, очевидно, за да ми помогне да намаля разочарованието си. — Това е изумително. Иска ми се да чуя повече.

— Не тази вечер. — Съпругът ми се приближи до мен, целуна ме по бузата и прошепна в ухото ми: — Синята стая ще ти подхожда много. До утре сутрин, скъпа. А сега трябва да поговоря по-сериозно с Джон. Струва ми се, че е важно да изясня някои въпроси с него.

Може би щяха да обсъждат проблема как Джон ще остане негов наследник, тъй като от връзката ни нямаше да се родят деца?

„Чудесно — помислих си аз, — така няма да се изпречвам на ничий път.“ Не исках неприятни моменти с доведения ми племенник, никога вече.

— Божичко — възкликнах аз и се вгледах в тъмното му лице, — сега ти си ми племенник.

— Точно така, скъпа лелке — отвърна той и направи дълбок, пародиен поклон.

В тъмните му очи се появи отново онзи поглед, изпълнен с ярост, за да изчезне почти мигновено.

Обърнах се отново към Лорънс.

— И Синята стая ли има такава чаровна история? Наследница на семейството, която може би е била наричана „Мис Блу“3?

Той се засмя; имаше дълбок, сребрист смях. Много ми харесваше смехът му. Излъчваше утеха и топлина. Определено го предпочитах пред всякаква проява на неодобрение.

— Върви, скъпа. Ще опитам да измисля нещо, с което да те забавлявам утре.

— Лека нощ, сър, Томас, Джон.

С Амилия се запътихме обратно към централния входен вестибюл. Той беше огромен, с каменен под, направен грапав от хилядите стъпвали по него крака.

Амилия спря за момент и махна с грациозната си ръка.

— Това е Старата зала, оцеляла от първата постройка. Изградена е от стария Хюго през осемдесетте години на XVI век.

Помещението беше впечатляващо. Високият, потъмнял от дима таван с дървени греди почти не се виждаше на мъждивата светлина на поставените по стените факли. На ризниците, най-малко десетина, не им липсваха никакви части; те като че ли изтриваха границите между вековете и имаха леко заплашителен вид на слабото осветление.

Лъскавото дъбово стълбище, което беше толкова широко, че по него можеха да се изкачват едновременно поне шест човека, водеше в средата на Старата зала. То не можеше да е на повече от два века, най-много — два и половина.

Едната стена беше заета от грамадна камина, която приличаше на опушена пещера на неясната светлина. Чаткането на обувките на Амилия по голия каменен под образуваше ехо. Стълбите от излъсканото до блясък дъбово дърво също не бяха застлани.

Пътят нагоре по извитото стълбище се осветяваше от факли. Приятно беше да не се налага да носиш свещ и да пазиш грижливо нестабилното й пламъче. Когато стигнахме площадката, се обърнах и погледнах надолу към Старата зала. Това бе реликва от друга епоха, изпълнена с богати тъмни сенки, сгушени тайнствено по стените, и може би дори и други неща. Ако бях някой много стар призрак, сигурно щях да предпочета да живея тук. Това място притежаваше нужната атмосфера.

— Женитбата на чичо ни с теб… беше голям шок за нас.

— Виждам. Интересно защо Лорънс я е пазил в тайна от вас.

Събеседницата ми като че ли внезапно взе някакво решение. Тя се изкашля и заяви с ужасяващо откровение:

— Надявам се, че няма нищо общо с миналото ти.

Не особено мили думи от една племенница, но напълно разбираеми, след като графът не бе обелил нито дума за мен. Дали се бе страхувал, че ще се възпротивят поради голямата разлика във възрастта ни? Амилия беше видимо притеснена. Въпреки всичко постъпката й не беше особено тактична. Затова отвърнах донякъде официално:

— Наистина не знам. Ще попитам съпруга си.

Амилия упорстваше.

— Може би умалителното име, Анди, ти е дадено от някой джентълмен?

Тонът й беше едновременно внимателен и предизвикателен. Наистина ли смяташе, че съм някоя леконравна танцьорка от операта, някоя пътуваща любовница? На човек действително можеше да му мине всичко през ума, след като имаше случаи като този на лорд Понтли, който си водел вкъщи любовница след любовница.

Едва не унищожих ефекта от думите си, тъй като се разсмях.

— Колко умно от твоя страна, Амилия. Наистина ми е дадено от един джентълмен. Възрастен джентълмен. А аз съм си Анди до мозъка на костите. Андрея ми звучи като някое неприятно, капризно създание, което би трябвало да пази лошите маниери за себе си. Ти какво мислиш?

Тук може би тя щеше да си припомни старото правило, според което бях невинна до доказване на противното. Тя понечи да се усмихне, но в последния момент се отказа. Не ми се щеше да се разправям повече с това. Бях изморена и главата започваше да ме боли точно над лявото ухо. Мразех главоболието.

— Този коридор няма край. Слава Богу, че има толкова много факли по стените.

— Да — отвърна Амилия; гласът й отново звучеше нормално, за което бях безгранично благодарна на небесата. — Девбридж Манър е обширна стара къща, с огромно количество стаички, които, доколкото виждам, никой не използва за нищо. Има даже две стълбища, които водят до гола стена. Може би е много по-различно от онова, на което си свикнала?

Тя отново опитваше да се добере до някаква информация и не го правеше с особен финес.

— Признавам, че в къщата ни в Лондон нямаше стълбища, които не водят доникъде — отвърнах иронично аз.

— Хайде де, Анди, кажи как се запозна с чичо Лорънс. На някой бал? Или вечеринка? В операта? Или в „Друри лейн“4? Иска ми се да престанеш да си играеш и да ми отговориш честно.

„Наистина става интересно“ — помислих си аз и й се усмихнах слънчево. В гласа й долових съмнение. Тя искаше честен отговор, нали така?

— Попитай чичо си — отвърнах аз.

— Не, питам теб.

Стиснах устни и наклоних глава на една страна, сякаш опитвах да си припомня.

— Знаеш ли, май беше в „Друри лейн“. Трудно ми е да си спомня — все пак съм ходила на толкова много места.

— Не си на чак толкова много години.

Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се пръсне по шевовете. Въздъхнах и рекох:

— Всъщност той дойде вкъщи, за да изкаже съболезнованията си. И това, Амилия, е всичко, което ще кажа по въпроса тази вечер. Повярвай ми, не съм някаква авантюристка, дошла тук, за да открадне всичките ви бижута.

— Съжалявам — промълви младата жена, но в тона й не усетих никакво съжаление, а облекчение. — Просто с Томас нямахме представа какво става, а и чичо не каза нищо тази вечер.

— Не. А и някак си не мога да си представя подобна сценка — Лорънс да застане пред трима ви и да изрецитира семейните ми имена и годишния ми доход, както и дали съм или не съм пристрастена към хазарта.

— Не, и аз така смятам. Всъщност, още след първите десетина минути, особено пък след като Джордж влетя в гостната, вече изобщо не ми приличаше на някаква любовница. — Въздъхна. — Но нали знаеш, от всички страни сме заобиколени от толкова лошотия. Радвам се, че ти не си част от нея.

— Каква лошотия?

— О, нищо, което се отнася специално за тук. Но лошотията е премного. Говорех най-общо. Живеем в либерални времена. Чудя се какво ще стане с този свят, след като повечето деца се възпитават без никаква стойностна система, без чувство за справедливост, без морал или съпричастност към религията.

— Не съм мислила за състоянието на света по този начин, но вече ще си променя гледната точка. — Спрях и поставих длан върху ръката й. — Амилия, ти се тревожиш за всичко наведнъж. О, този коридор сигурно стига до следващото столетие. Къде е печално известната Синя стая?

— Тъкмо пристигнахме. Твоята мис Крислок е точно от другата страна.

Отвори със замах вратата. Вътре имаш най-малко шест свещника и светлината на свещите достигаше до всяко ъгълче. В камината гореше огън. Стаята беше топла, гостоприемна.

Нещо повече, беше най-красивата спалня, която бях виждала досега. Трябва да съм хлъцнала тихичко, тъй като след кратка пауза Амилия се обади предпазливо, сякаш изпробваше почвата.

— Ако човек не е свикнал с такова великолепие, може да му се завие свят, не мислиш ли?

Сега вече се шегуваше с мен и това ме очарова. Кимнах сериозно.

— Определено съм съгласна. Прекрасна е. Разбира се, вечер, когато всичко изглежда по-приглушено, така да се каже, тя има особено романтичен вид.

— Точно така. Сега, тъй като не си водиш камериерка, казах на моята Стела да се погрижи за теб тази вечер. Виж, оставила ти е нощница на леглото. Изглежда смята, че бялата бродерия по нея е великолепна.

— Тя е дело на мис Крислок.

Нямах истинска нужда от камериерка, но можех да изпратя тази Стела да ми донесе капка бренди, с което да облекча главоболието си.

— Лека нощ, Анди. Утре ще ти покажа малката, боядисана в черно стая. Най-хубавата история, която съм чувала за нея, е, че там една отдавнашна княгиня убила иконома, защото заплашил да каже на съпруга й, че й е любовник.

— О, Божичко, потръпвам само като си помисля за това. Наистина искам да видя Черната стая. Сега ти най-сетне успя да кажеш името ми. Благодаря. Ще свикнеш с него, ще видиш. Всички свикват, дори твоят чичо.

— До утре сутринта.

— Очаквам с нетърпение този момент. И стига си се тревожила за всичко. Няма за какво да се страхуваш от мен. Аз съм най-добронамереното същество на Земята.

— Ще се опитам — обеща тя, като сведе поглед към прекрасните си, прекалено бели ръце. А после изтърси: — Защо не спиш в спалнята на чичо Лорънс или в спалнята за графинята, която се намира в съседство с неговата?

Потупах я по ръката.

— Остави това, Амилия. То наистина не е твоя работа. Знам, че имаш въпроси, но, моля те, остави нещата дотук за тази вечер.

— Притеснявам се за чичо Лорънс. Той вече не е млад. Не е изключено да си го привлякла по някакъв не особено добронамерен начин да се ожени за теб.

— Да не мислиш, че чичо ти Лорънс е някой клатушкащ се от слабост, оглупял старец?

— Разбира се, че не, но той е сам вече от доста години. Страхувам се да не го нараниш. Никой от нас не иска чичо Лорънс да пострада. Ето, най-сетне изплюх камъчето и казах какво ме тревожи в действителност.

— О, добре — рекох аз. — Нека винаги бъдем напълно откровени една с друга, колкото и ужасно да е понякога. Лека нощ, Амилия. Повярвай ми, аз съм най-малкият проблем, който ще имате някога.

Но веднъж започнала, тя не можеше да остави нещата дотук.

— Надявам се. Но нима не виждаш? Ти си съвсем млада и много хубава. Ако си почтена и добронамерена, защо тогава си се омъжила за него?

— Той ми допада.

— А той защо се е оженил за теб? За едно толкова младо и толкова ексцентрично възпитано момиче, което изсвирва с уста, когато реши да стане от масата?

— Лорънс е човек със завиден вкус. Лека нощ, Амилия. Не, край на откровенията, поне за тази нощ. Обещавам никога повече да не свиря така на масата. Напълно си права, свиренето с уста на масата не беше хубава постъпка от моя страна.

— Тогава…

Буквално я избутах към вратата.

„Амилия воинът“ — помислих си аз, докато затварях вратата. Вероятно във всяко семейство имаше по един такъв воин. Всъщност ми беше приятно, че изпитва такава привързаност и загриженост към чичото на своя съпруг.

Не бях направила и три крачки, когато Стела, камериерката, която не бих искала да срещна на някоя затънтена уличка в тъмна нощ, се появи неочаквано, като се поклони глуповато и се усмихна насила. Беше на средна възраст, с тъмна коса, осеяна с бели нишки, опъната силно назад и навита на кок. Беше по-висока от мен, но това не беше нещо необичайно — почти всички бяха по-високи от мен — и толкова мършава; бях готова да се закълна, че виждам формата на костите й на светлината на свещите. Над горната си устна имаше тъмен мустак.

Видимо не й се искаше да бъде тук. Все пак не аз, а Амилия бе нейната господарка.

— Благодаря ти за помощта, Стела. Моля те, донеси ми малка чашка с бренди за главоболието, и след това можеш да се оттеглиш за през нощта.

Едната гъста черна вежда се вдигна до средата на челото й. Тя кимна едва забележимо и излезе.

„О, Боже!“ — помислих си аз. Дали нямаше да се втурне в кухнята и да съобщи на всички, че новата графиня си пада по пиенето? Най-вероятно точно така щеше да направи. Е, поне щяха да имат с какво да си чешат езиците, докато разберат колко безвредна е в действителност новата им господарка.

Останала сама, аз се приближих до спуснатите пердета и ги дръпнах. Беше тъмна нощ, осветявана само от тъничкия лунен сърп, а върху звездите непрестанно се движеха облаци. Завързах отново златния шнур за дърпане на завесите. Не виждах кой знае какво, само гъсти тъмни сенки, които най-вероятно бяха от близката гора. Не се забелязваше абсолютно никакво движение. Всичко беше спокойно и неподвижно.

Приближих се до гардероба от черешово дърво, който сигурно беше на не по-малко от двеста години. Извадих прелестна роба от яркочервено кадифе, поръбена с хермелин, и я облякох. Скъпият Джордж вече сигурно не можеше да си намери място. Не желаех никакви кучешки инциденти още през първата нощ в новия ни дом.

В този момент се появи Стела с брендито, пълна чаша, която ми подаде със зле прикрито презрение. Щом се скри от погледа ми, отпих няколко глътки, поех си дълбоко въздух и казах на болката в главата да си върви.

След няколко минути почуках леко на вратата на мис Крислок. Джордж наистина ходеше нервно напред-назад. Щом ме видя, той вдигна врява и се успокои едва след като го взех на ръце и започнах ту да го целувам, ту да му разтривам ушите.

— Готов ли си за разходката преди лягане?

Уверих се, че мис Крислок се е настанила удобно, пожелах й лека нощ, целунах я по бузата и изнесох териера. Слава Богу той мълча, докато излезем навън. Тогава вдигна глава към тъмното небе, към къщата и земите, които не познаваше, и изскимтя жално. После се залепи за крака ми.

— Всичко е наред — казах аз и се наведох да го погаля. — Това е новият ни дом. Не е чак толкова по-различен от Диърфийлд Хол. Тази вечер не можем да разузнаваме, много е късно, а и имам чувство, че главата ми всеки момент ще падне от врата и ще се затъркаля по земята. Обещавам утре сутринта да си направим голяма разходка. Отиди и намери някой подходящ храст, Джордж. Аз ще те чакам тук.

Слава Богу, че вятърът поне бе съвсем слаб. Увих се по-плътно с робата и проследих с поглед териера. Той спря край един храст, реши, че, кой знае поради каква причина, не му допада, и се помъкна към следващия и след това — още по-нататък.

— Кога ли ще вземе решение?

Беше Джон. Бях съвсем сама с него. Това нямаше значение. Той ми беше племенник. Вече нямаше защо да се страхувам от него.

— Рекордът му е единайсет храста и едно хилаво дръвче. Доколкото си спомням, през онази вечер времето беше особено топло и приятно. Тъй като сега е студено, се съмнявам, че ще се бави много.

Джордж не се бави изобщо. Петият храст очевидно му хареса много. Когато хукна назад, видя Джон и не спря да лае, докато той не го вдигна.

— Никога не съм виждала Джордж да се подмазва на някого така, както на теб.

— Казах ти още първия път, като те видях, че имам магическо въздействие над животните.

— Да, каза ми. А сега ми дай кучето. Лека нощ, Джон.

Той не промълви нито думичка, за което му бях дълбоко благодарна. Но знаех, че ме гледа, докато пресичам обширната входна част на Старата зала, с кучето на ръце, и как изкачвам стълбите. Не се обърнах, но Джордж го направи и по реакцията му разбрах, че младият мъж бе все още там.

Докато си обличах нощницата, териерът започна да изследва Синята стая. Душеше всяко ъгълче, всяка мебел, поспря за момент пред камината и се вгледа в оранжевите въглени, които припламваха мързеливо от време на време. Накрая застана пред мен и ме загледа, наклонил глава на една страна.

— Всичко е съвсем непознато, нали? Ние с теб обаче сме млади и гъвкави. Ще се приспособим.

Бяха ми необходими почти десет минути, докато изгася всичките наредени в красиви свещници свещи, и се пъхна в леглото.

Когато Джордж се намести от лявата ми страна, обичайното му място за спане, казах:

— Искам да бъдеш бдителен. Ако някой бродещ призрак дойде да ни навести, очаквам от теб да ме предупредиш.

Кучето вече хъркаше.

Спахме непробудно цялата нощ. Винаги съм се надявала, че не хъркам силно като Джордж. Ако някакви духове са дошли да ни навестят, нямаше да ги чуя.

Рано на другата сутрин на вратата ми се почука. За моя изненада не влезе нито Стела, нито любопитната Амилия. Беше Брантли. Той погледна встрани, тъй като бях по пеньоар, и каза, вперил очи в гардероба:

— Идвам, за да разходя мистър Джордж.

Териерът, който бе потънал толкова в пълния с гъши пух дюшек, че трябваше да подскача на късите си крачета, за да види какво става, зърна Брантли, скочи на пода от високото легло и се протегна. Приближи се право до иконома и протегна лапичка. Брантли може би се очарова, не бях сигурна. Той не каза нищо, само се ръкува с Джордж и го взе на ръце.

— Няма да се бавим, миледи.

И излезе.

„Мистър Джордж“ — помислих си аз.

Но не знаех какво ще правя аз самата. Надявах се, че Лорънс ще се погрижи за отговора на всички въпроси, които ми бе задала предишната вечер Амилия.

Бях оставила вдигнати завесите и сега стаята бе окъпана от ранната утринна слънчева светлина. Посетих малката баня, която се намираше до будоара, и се върнах в голямата спалня. В нея имаше три различни канапенца, огромното, приказно меко легло, което се издигаше на не по-малко от метър от пода. На високите и широки прозорци висяха богати светлосини пердета.

Обърнах се да огледам новата си спалня. Първото ми впечатление бе, че току-що съм се потопила във възможно най-синьото море. На три от стените имаше тапети в различни нюанси на синьото. Четвъртата бе боядисана в най-светлосиньото, което бях виждала, светло като лятно небе. Лорънс имаше право. Стаята беше очарователна, просторна и светла.

И аз не се чувствах така нервна и напрегната, както се бях опасявала. Тръгнах с намерението да позвъня, за да поискам да ми донесат гореща вода. Не можех да си представя защо някой, независимо от възрастта, не би бил щастлив да използва Синята стая.

Какво, по дяволите, не беше наред с нея?