Прелъстена

Глава шестнадесета

Когато се събудих, слънцето вече бе изгряло. Блейк бе излязъл, но бе оставил бележка.

Добро утро, шефе,

Направих ти плодова салата за закуска, в хладилника е. До довечера,

С обич, Блейк

В корема ми нещо се преобърна, като че летях надолу в едно от онези увеселителни влакчета. В хладилника в кухнята намерих купа нарязани плодове. Усмихнах се и я отнесох долу, заедно с бележката, която забодох на корковата дъска в спалнята ми. Взех душ и се облякох, като се опитах да се съсредоточа върху тоновете работа, която предстоеше да свърша.

Няколко часа по-късно, когато бях отбелязала известен напредък, в апартамента се появи Сид. Спря се, когато ме видя.

— Значи се върна.

— Върнах се, а ти къде беше? — надникнах зад екрана на лаптопа си.

Косата му бе разбъркана, а големите ми кафяви очи гледаха уморено. — При това момиче, Кеди. Тя живее на долния етаж.

— Стига бе!

— Добре — каза той и се намръщи.

— Извинявай, исках да кажа „продължавай, моля“.

— Тя има новия Воински дълг, така че до късно се занимавахме с това. Пренощувах долу.

— Харесваш ли я? — попитах аз, без да ме е грижа дали не избързвам. Това бе истински напредък, а Кеди изглеждаше достатъчно странна и ексцентрична, така че можеше и нещата да потръгнат.

— Да, тя е приятна — каза той, като нервно пъхна ръце в джобовете си.

— Чудесно — опитах се да овладея вълнението си. — Благодаря ти, че сглоби мебелите.

— За нищо. Всъщност беше забавно.

Усмихнах се. — Само ти можеш да мислиш така.

Той сви рамене. — Вероятно. Как мина твоето пътуване?

Поколебах се за секунда. Как бих могла да цензурирам веригата от събития, белязали по-скоро краткия ми престой? Бившата приятелка на Блейк, която ме заплашваше, неочакваното сдобряване и за капак откритието за престъпната склонност на Хийт към наркотиците и неизвестните последици от това върху Али. Тя все още не ми бе върнала обажданията и есемесите.

— Завързах някои познанства — казах аз и спрях дотук. Али и Сид никога не бяха особено близки, а енергията му можеше да се използва по-пълноценно за бизнеса, отколкото за обсъждане или дори изслушване на драмата на Али.

— Звучи добре — той даде знак, че се оттегля в леговището си като се потупа по челото.

Спрях го. — Виж какво, може би ще имам нужда от помощта ти.

Той се извърна към мен. — За какво?

— Почакай.

Отидох в спалнята и измъкнах снимката от кутията. Когато се върнах я поставих на плота пред него.

— Кой е това?

— Майка ми. А има голяма вероятност това — посочих мъжа до нея — да е баща ми.

Очите му изскочиха от орбитите и той на няколко пъти да премести поглед от снимката към мен. — Какво общо имам аз?

— Трябва да ми помогнеш да открия кой е той.

— От тази снимка?

— Учил е в Харвард заедно с майка ми през 1991. Знам само това и имам тази снимка.

Сид вдигна снимката. Мръщеше се и хапеше устни, обичайното му изражение, когато пресмяташе нещо и добър знак, че може и щеше да ми помогне

— Какъв е планът ти? — попитах подкупващо аз.

— Харвард едва ли поддържа публичен регистър за бивши студенти, затова трябва да измисля как да получа достъп като частно лице до базата данни. След това ще кача някой приличен софтуер за разпознаване на изображения и ще започна оттам.

— Можеш ли да го направиш?

Онова, което исках от него вероятно бе свързано с нелегално проникване в системата. Със същия резултат можех да» прегледам годишниците в библиотеката, но методът на Сид бе по-бърз и по-сигурен.

Той вирна глава. — Този пич наистина ли ти е баща?

— Знам ли.

— Добре. Ще ти кажа, когато намеря нещо — каза той. Прибра се в стаята си като взе снимката със себе си.

Отново насочих вниманието си към лаптопа. Оставаше ми да свърша още хиляди неща, включително да прегледам резюмета, които се бяха натрупали, след като обявих свободната позиция на Али, преди да замина. Сега не можех изобщо да се съсредоточа. Колко дълго щеше да продължи това търсене? Ами ако Сид го открие за няколко часа? Ами ако въобще не успее да го намери? Гризях си ноктите.

Телефонът ми звънна и аз едва не подскочих от стола. Бях запаметила номера, затова веднага го разпознах.

Поех дълбоко въздух и весело се обадих: — Здравей, Исак.

— Посрещах с благодарност всяка възможност да се разсея.

— Какво ще правиш довечера? — попита меко той, което ми напомни колко очарователен бе всъщност.

Поколебах се. — Не знам още със сигурност. Защо?

— Пристигам в Бостън днес следобед. Помислих си, че можем да се видим, докато съм в града.

— Разбира се.

Все още изпитвах чувство за вина задето отмених срещата ни в последната минута без достоверно извинение. Знаеше само, че заради бизнеса призори в неделя ми се е наложило внезапно да замина.

— Чудесно, можеш ли да дойдеш в „Парк Плаза“ около шест?

— Идеално, ще се срещнем там.

Затворих. Всяко вълнение във връзка със срещата ми с Исак се изпари, като знаех, че щеше да ми липсва спокойната вечеря с Блейк в неговия апартамент. Вече ми липсваше. Влюбвах се безнадеждно в Блейк. Е, и какво от това? Трябваше да престана да се самобичувам заради всяка стъпка, която задълбочаваше връзката ни. Ако щях да се влюбя безнадеждно, щях да го направя с цялото си сърце и без никакви съжаления.

Хвърлих поглед на часовника, поколебах се за миг и изпратих на Блейк съобщение.

Е. Мога ли да те посетя в офиса?

Б. Разбира се.

Преоблякох се в бежова права пола, бяла закопчана до горе блуза и пригладих косата си. Огледах се в огледалото, доволна, че изглеждам достатъчно делова за вечеря с Исак и достатъчно сексапилна, за да дам на Блейк храна за размисъл, докато ме няма.

Когато пристигнах, Блейк не беше в предната част на офиса. Като че никой не ми обръщаше внимание, така че се насочих към кабинета му. Той се бе заковал пред трите монитора. Телевизионните екрани беззвучно бълваха борсови индекси и новини от другия край на стаята, което ми напомни защо спазваше правилото си да няма електроника вкъщи.

Затворих вратата зад себе си.

Той се завъртя на стола си. — На какво дължа това удоволствие? — Облегна назад с похотлива усмивка.

— Днес съм на делова вечеря. — Отидох до отсрещното бюро, където той бе принуден да използва баналните молив и хартия, повдигнах се и седнах върху него. — Така че се отбих да те видя за малко.

— С кого имаш среща?

— С Пери.

Той се намръщи. — Този дявол не се отказва.

— Познаваш ли го?

— Познавам го достатъчно добре, за да знам, че те харесва.

Засмях се при това категорично твърдение. Дори подозренията му да не бяха съвсем безпочвени, нямаше начин той да знае това. — Знаеш ли колко налудничаво звучиш в момента?

Той не ми обърна внимание и обви ръце около коленете ми, като се примъкна по-близо до мен. — Защо да не дойда с теб? Мога да се представя за твой бизнес партньор.

Усмивката ми помръкна. — Не мисля, че идеята е добра, Блейк.

— Защо? Така той ще говори само за работа, а аз няма да се притеснявам за теб.

— Първо, не си ми бизнес партньор и второ, наистина мисля, че няма от какво да се опасяваш. Той изглежда много делови и ми се иска да му дам възможност да говори свободно. Знаеш как е, на четири очи.

Той остро ме изгледа. — Твърдо ли си решила?

Изух високите си токчета и се плъзнах надолу по бюрото, като го възседнах на стола.

— Прекаляваш — прошепнах аз.

Целунах го по врата, вече опиянена от аромата му. Миришеше на чисто и специфично на Блейк. Захапах леко меката част на ухото му.

Той рязко си пое въздух.

Вкопчих пръсти в колана му и се придърпах към него като плъзнах ръка под ризата му. Мускулите му бяха твърди и неумолими, както и настроението му в момента.

— Какво да направим, за да се развеселиш, Блейк? — казах аз като се суетях с горното копче на панталона му.

— Не това.

Срещах погледа му. Говореше сериозно, но имах чувството, че мога да спечеля тази битка.

— О, забравих, че трябва да си пазиш репутацията. Никакви свалки в офиса, в противен случай твоите Миньони ще се разбунтуват — опитвах се да го разведря с шега и да запазя доброто си настроение.

По лицето му пробяга бегла усмивка. — Какво да правя с такава умница?

Обсипах брадичката му с нежни целувки — Хрумват ми някои неща.

Прокарах устни по неговите, докато той набираше полата ми високо по бедрата ми. Дишах учестено, вече обзета от трескаво желание. Той вмъкна ръка между краката ми ме подразни през бикините.

Простенах, като се притиснах към ръката му, а клиторът ми пулсираше, закопнял за допира му. Той дръпна дантелата встрани, разкрачи ме и се плъзна ръка по гънките ми.

— Готова си за мен — прошепна той.

— Винаги — извих леко таза си, за да го улесня.

Той плъзна и двата си пръста навътре, докосна с тях клитора ми и след това ги вкара във вагината ми, като отново го натисна с палец. Повтаряше това движение, докато цялото ми тяло се напрегна, като се клатеше, надвиснало опасно на ръба на облекчението.

— Свършвай, Ерика. Сега. Искам да почувствам как хищната ти малка путка послушно се стяга.

Вкопчих се в раменете му. Потиснах вика си, тялото ми се сгърчи, а влагалището ми се стегна до болка в очакване на неговия член. С треперещи ръце се опитах да сваля ципа на панталона му, решена да променя това положение. Надървеният му пенис се бореше с дънковия плат, единствената преграда между нас. Той отново ме хвана за китките, обърна ги и бавно целуна в двете ми длани.

— Блейк — простенах аз.

— Трябва да вървиш на срещата си. — Гласът му бе равен и той пусна ръцете ми. Продължи да ме гледа втренчено, налапа пръстите си и засмука влажните им краища, които само преди миг бяха вътре в мен.

Изчукай ме. Сърцето ми прескочи.

— Имаме достатъчно време — казах аз, като отново се насочих към ципа му. В крайна сметка, именно това имах предвид, когато пресмятах кога да дойда.

— Ставай — заповяда той, като леко ме шляпна по дупето.

Неохотно се изправих и се облегнах на бюрото, докато той изчезна в банята, свързана с кабинета. Върна се с мокра кърпа и ме избърса, жест едновременно нежен и възбуждащ.

— Наказана ли съм? — попитах аз, объркана защо е толкова неумолим, след като бе очевидно, че и той ме желае.

— Не.

— Ти ме желаеш — разтрих члена му през панталона.

Той се отдръпна. — Така е. Върни се бързо, за да разбереш точно колко много. — Обърна и се върна в банята.

Изправих се, примирена, че това щеше да бъде края на нашата среща. Пригладих леките гънки на полата си и се опитах да се стегна, физически и емоционално. Да се отърся от нагласата да изчукам Блейк и да се настроя за работа — мъчителен преход, след като мислех само за това как великолепно щях да се чувствам, ако той ме бе опънал на бюрото. Прокарах пръсти по плота, а талисманите на китката ми дръннаха.

Блейк се приближи отзад и притисна горещото си тяло към моето. Целуна ме по рамото.

— Трябва да вървя — казах аз. Изявлението ми прозвуча като нещо средно между разочарование и отчаяние.

— Не закъснявай — дълбокият му глас прокънтя в мен. — Колкото по-дълго те чакам, толкова по-яко ще те изчукам.

Изпъшках. Усещах гърдите си подути и тежки, копнеещи за допира му. Притиснах се назад към него и той тихо изръмжа. Сграбчи ме за ханша и също тъй бързо ме пусна. След това изчезна. Обърнах се и го видях да отваря мини бара. Наля си скоч и се загледа през прозореца.

Бях прекалено горда, за да му се моля, а не бях в настроение да анализирам защо той иска да тормози и двама ни. По-късно щяхме да довършим започнатото, но аз вече бях пламнала. Щях да броя минутите до края на срещата. Разбира се, именно това целеше Блейк. Какво можех да очаквам от хакер, обсебен от желание за контрол? Мръсна игра.

Реставрираните антики на хотела, свещниците, златните гипсови орнаменти и музиката на Франк Синатра ме караха да се чувствам като във филм от 50-те. Исак се надигна от коженото кресло в другия край на залата. Запътих се към него, а токчетата ми чаткаха по мраморния под. Носеше скъп костюм, но с разкопчана яка на ризата. Това облекло, заедно със сърдечната усмивка, му придаваше непринуден и достъпен вид.

Когато се изправихме един срещу друг, той се наклони напред и допря страната си до моята, жест, който твърде много ми напомни за София.

— Къде ще ходим? — попитах аз като нямах търпение срещата да започне.

— В „Маджиано“. Съвсем наблизо е.

Пресякохме улицата и влязохме в просторния италиански ресторант. Настанихме се в сепаре, Исак седна срещу мен и поръча бутилка вино на келнерката, която ни посрещна.

— Как вървят нещата? — попитах, след като тя се отдалечи.

— Добре, нищо за отбелязване. Ако трябва да съм честен, едва ли щях да дойда, ако не беше ти.

— Е, предполагам, че сега всичко е наред — разгънах салфетката в скута си, като разсеяно приглаждах все още измачканата си пола.

— Кажи ми, защо ръководиш бизнеса си от Бостън?

Повдигнах вежди в търсене на правилния отговор. — От години това е моя дом. Не искам да се местя, освен ако не ми се наложи.

— В Ню Йорк ще имаш толкова повече възможности.

— Но предполагам недостатъчно, за да ме накарат да се преместя.

Той се наклони напред с многозначителна усмивка. — Тогава сигурно някой те задържа тук.

Облегнах се назад и забарабаних с пръсти по карираната покривка. Опитвах се да запазя спокойно изражение. Защо настояваше разговорът да става толкова личен? Уменията ми да бъбря повърхностно бяха скромни. Може би трябваше да отстъпя малко, преди да се заема с логистическите подробности за това как той си представя съвместната ни работа.

— Да, има човек, който ме задържа — докато изричах тези думи, в главата ми започна да се заражда смътна идея.

— Това подарък от него ли е? — докосна ръката ми и хвана диамантените гривни, които привличаха вниманието е блясъка си в сумрачния ресторант. — Красота.

От допира ми стана неприятно. Издърпах ръката си и нервно пригладих косата си зад ушите. Беше ми студено, щеше ми се да си бях взела пуловер, нещо което да ме топли и да ме предпазва от многозначителните му погледи. Сега съжалявах, задето бях облякла блузата. Бях разкопчала горното копче заради Блейк, а сега нямаше как да го закопчея отново, без да стане неловко.

— Благодаря — сведох поглед и съсредоточено загледах храната, която ни бяха сервирали.

— Кой е щастливецът?

— Блейк Ландън. Мисля, че може би го познаваш — Блейк си имаше собствена репутация, така че може би името щеше да го възпре.

Той направи лека гримаса. — Сериозно? Предполагам, София те е предупредила. За него се знае, че често сменя увлеченията си.

Пренебрегнах коментара. Версията на Блейк за развоя на отношенията със София съвпадаше с онова, което човек можеше да очаква от такъв тип връзка и ситуация. Той невинаги ми казваше цялата истина, но досега не го бях хванала в лъжа.

Освен това трудно можех да си представя толкова студен и пресметлив човек като София да плени нечие сърце.

— Откъде се познаваш със София? — попитах аз като си помислих, че ще се възползвам от тази възможност да науча повече за нея.

— Използваме нейни модели за различни фотосесии за нашите издания и, разбира се, тя е умела бизнес дама като теб. Много умно от твоя страна да се свържеш с нея.

Настръхнах и цветовете в залата станаха по-ярки веднага щом си я представих. Само да посмееше да докосне Блейк, определено щях да се свържа с нея.

Исак ме дразнеше с всичките тези лични закачки. Изпитвах нужда да върна разговора във вярната посока. Може би Блейк имаше право. Ако той бе тук, Исак нямаше да се отплесва, въпреки че дори тогава разговорът можеше да стане безкрайно неловък.

Поех си дъх, за да се успокоя, и се опитах отново да подхвана темата за бизнеса. — Спомена, че можем да намерим начин да работим заедно. Чудех се какво имаш предвид.

Той се усмихна. — Е, ти си социален експерт. Какво мислиш?

Напрежението леко спадна, когато ми се удаде възможност да говоря за бизнес. Започнах да го разпитвам за маркетинговата му стратегия, за която той знаеше твърде малко и общо взето имах по-добра представа от него как са структурирани различните му отдели за отделните публикации. Хрумнаха ми няколко възможности за сътрудничество.

Прекарахме малко повече от час в обсъждане на възможностите да се използва потенциала на „Клозпен“ за съвместна реклама с неговите издания. Планът звучеше обещаващо, а Исак изглежда го възприемаше. Съгласих се да напиша предложение с вариантите, които бяхме обсъдили.

Когато не засягаше личния ми живот, разговорът се оказа продуктивен и дори приятен. Довършихме бутилката бяло вино и му препоръчах още места в Бостън, които да посети при следващото си идване в града. На масата се възцари тишина, докато чакахме сметката. Проверих часовника. Бяха изминали почти три часа. Блейк сигурно бе побеснял.

Когато излязохме от ресторанта, слънцето беше залязло, а аз се държах по-непринудено благодарение на изпитото вино. На улицата беше топло. Извърнах се назад към Исак, за да го попитам в каква посока е. При това движение загубих равновесие и се препънах. Исак ме хвана и ме притисна силно към гърдите си.

— Прекарах страхотна вечер с теб, Ерика — гласът му бе нисък и сериозен.

Това би могло да трогне друга жена, но мен ме дразнеше като звук от стърженето на нокти по черна дъска. Нещо не беше наред, въпреки толкова позитивния завършек на вечерта

— Благодаря Исак, обаче аз…

Той заглуши протеста ми като неочаквано ме целуна по устните. Замръзнах, когато той проникна с език и ме сграбчи за задника, като триеше слабините си в мен. Извиках в устата му, докато се опитвах да намеря опора и да го отблъсна, но той ме държеше здраво прикована на място.

Опитах се да откопча, а алармените сирени запищяха. Адреналинът се надигна в мен като приливна вълна. Цялото ми тяло бе обхванато от импулса да се боря, да го отблъсна от себе си колкото може по-скоро. Мозъкът ми издаваше заповеди, но противно на всеки инстинкт, аз се колебаех, като се надявах, че той просто ще ме остави на мира.

— Защо не се върнем обратно в хотела?

— Пусни ме, Исак.

Моля те. Не мога отново да направя това. Моля те.

Той се изсмя, противен звук, който ме прониза. — Мислиш, че на Ландън му пука за теб, така ли?

Кипях от гняв и се приготвих да забия коляно в топките му, когато той замръзна.

— Пери.

Дълбокият глас прозвуча зад мен. Исак ме пусна и веднага се отдръпна. Отстъпи назад към каменната стена на сградата. Бърз като светкавица, Блейк го сграбчи за гърлото и го притисна към стената.

Исак заломоти някакви извинения. — Тя се подхлъзна, аз я хванах. Това е всичко, кълна се.

— Не изглеждаше така.

Огледах улицата. Нощта се бе спуснала и бяхме сами. Опитвах се да успокоя дишането си, докато паниката отшумяваше в мен, като непрекъснато си припомнях, че съм в безопасност. Блейк беше тук и по всичко изглеждаше, че Исак няма никакъв шанс. Секунди по-късно бръщолевеше някакви патетични извинения, докато Блейк го стискаше все по-силно, като го заплашваше да направи едно погрешно движение.

— Тя е моя, Пери. И ако отново ѝ посегнеш, ще ти откъсна ръцете. Ясен ли съм?

— Да, да, напълно. — Той отпусна хватката си и го блъсна отново, от което Исак започна да кашля, като се вкопчи в ръката на Блейк, стиснала врата му.

Никога не го бях виждала толкова разгневен, както сега.

Най-накрая Блейк го пусна. — Махай се — заповяда той.

Исак изчезна надолу по улицата към Плаза. Блейк се обърна към мен със студеното си, като че изсечено от камък лице.