Прелъстена

Глава деветнадесета

На излизане от града попаднах в задръстване на потеглилите на юг колони от коли и обзета от ярост ми се искаше да можех да карам със сто и шестдесет, вместо с двадесет километра в час, както показваше стрелката на спидометъра. Стотици хора се бяха отправили към Кейп в този петъчен следобед и, въпреки че точно сега не бях в настроение за семейна среща с новооткрития си баща, исках да съм някъде възможно най-далеч от Блейк.

По някакъв начин бях събрала сили да оставя Блейк в заседателната зала. Извиних се кратко на Макс, но му спестих подробностите, тъй като знаех, че Блейк щеше да побърза да го осведоми. Прав им път и на двамата. Доколкото това ме касаеше, можеха да продължат с безсмисленото си съперничество, докато се изпепелят взаимно в проклетия пожар на славата.

Блейк не ми бе оставил никаква друга професионална възможност, обаче бях категорична, че няма да го възнаградя с връзката ни. Обичах го, безумно и със страст, каквато вероятно никога повече нямаше да изпитам, но нямаше да допусна да бъда държанка. Апартаментът, а сега и бизнесът. Не преставаше да се меси, докато не се оказах напълно в неговата власт, обект на неговите прищевки и желания. В спалнята исках това, копнеех за това. Но в истинския живот имах нужда от граници и колкото и да се опитвах, не можех да го накарам да го приеме. Гневът ми заклокочи на повърхността и аз ударих волана.

Няколко часа по-късно, трафикът най-накрая се отпуши. Запромъквах се, като сменях платната като рали състезател, докато джипиесът ме насочи към изход от магистралата.

Подкарах малко по-внимателно по криволичещия локален път към моята цел. По протежение на брега се редуваха разкошни къщи, като всеки имот се радваше на прекрасен изглед към океана. С изключение на кратък излет с Али, почти не познавах тази първокласна отсечка от крайбрежието на Нова Англия.

Паркирах в автомобилната алея на триетажна огромна къща до последен модел лексус. Бях пристигнала. Поех си няколко пъти дълбоко дъх и отпуснах волана, като се опитвах да се отърся от гнева си към Блейк. Очаквах този ден да бъде щастлив. Може би още не бе твърде късно.

Излязох от колата и надникнах над оградата, която отделяше автомобилната алея от малкия заден двор и плажа отдолу. Къщата бе построена върху стръмна скала, разположена високо над съседните къщи и предлагаше впечатляваща гледка към океана в три посоки.

— Ерика — гласът на Дейниъл долетя от задната врата.

Изглеждаше различен. Небрежно-елегантен в панталони каки и ленена риза, той се усмихна, когато се приближих.

— Радвам се, че дойде. — Приятелски ме прегърна.

Жестът ме изненада, обаче ми стана приятно.

— И аз — казах.

Защитена от рамото му, силно го прегърнах в отговор, като ми се искаше да не бях толкова изтерзана точно сега. Ако не внимавах, щях да се разплача на мига. Нямаше да си помисли, че преследвам парите му, но щеше да се убеди, че ми хлопа дъската.

— Влизай, искам да се запознаеш с Марго.

Кимнах, вдигнах чантата си и я оставих в антрето. Влязохме в просторната трапезария е мебели от състарено, боядисано в бяло дърво, от която се минаваше в дневната. Големи дивани, покрити е бели ленени калъфи, с разпръснати по тях светлосини възглавници — целият интериор бе в типично морски стил.

Той ме поведе към кухнята, където висока жена с червеникаво кестенява коса бъркаше салата. — Ерика, това е Марго.

Марго свали престилката си и тръгна към мен с протегнати ръце. Фигурата ѝ бе гъвкава, а загорялото ѝ лице бе обсипано с лунички. От ушите ѝ висяха перли, които хармонираха с огърлицата на шията ѝ. Въпреки че беше висока я чувствах крехка в прегръдката си. Когато отстъпи назад, веднага се поздравих за избора си на облекло.

— Наистина ли си ти? Колко се радвам да се срещнем, скъпа. Гладна ли си?

През целия ден не можех да помисля за ядене. Тази сутрин нервите ми бяха опънати до крайност, а след срещата яденето бе последната ми грижа. — Всъщност, умирам от глад.

— След няколко минути ще е готово. Скъпи, вече можеш да се заемеш с рибата — тя посочи хладилника на Дейниъл.

Той кимна и ме пусна, за да вземе някакъв поднос. — Искаш ли бира?

— Разбира се — казах аз, въпреки че щях да се отрежа на секундата, ако не сложех нещо в стомаха си. Ако изпиех цяла бира, вероятно те щяха да узнаят за мен повече неща, отколкото биха искали. Дейниъл хвана две шишета със свободната си ръка и ми направи знак да го последвам.

Излязохме навън на терасата и докато той се занимаваше с грила, се вживях в ситуацията. През целия път се бях ядосвала на Блейк, вместо да обмисля нещата, за които двамата с Дейниъл бихме могли да говорим, за да се опознаем по-добре. Наистина исках той да ме опознае, да иска да ме опознае.

Погледнах към хоризонта и спокойния океан пред нас. Покрай скалите в подножието на рифа, по повърхността се движеха черни точици.

— Какво е това? — попитах аз.

Дейниъл погледна, накъдето сочех — Тюлени. Там са по цял ден. Шумни животни. Те са първото нещо, което чуваме сутрин.

Позасмях се при мисълта, че тюлените са нещо като петлите по тези места. — Имаш красива къща.

— Благодаря. Харесва ни тук. Прекрасна е за почивка.

Той затвори капака на грила и се облегна до мен на перилото, което ни отделяше от стръмния склон няколко стъпки по-нататък. Малка сгъваема стълба се спущаше от края на поляната надолу към плажа. Скалите бяха красиви, но опасни, особено ако някой се озовеше там по време на прилива.

Дейниъл прекъсна разпилените ми мисли. — Потърсих те в Гугъл, но трябва да призная, че не ми стана съвсем ясно с какво се занимаваш. Какво представлява „Клозпен“?

Усмихнах се, сгрята от мисълта, че той бе положил усилие. Крехката надежда, която бях почувствала преди, отново оживя.

— Това е нова социална мрежа, насочена към модата. Помага на хората да си намерят дрехи, да се свържат с представители на марки и дизайнери, такива работи.

— Значи ти си разработила това още докато си учила?

— Заедно с неколцина приятели. След като се дипломирах, започнах да търся финансиране, което… направих пауза, усъмнена в думите още докато ги изричах — получихме днес, така че да се надяваме, че ни чакат големи дела.

— Това е фантастично, Ерика — той се усмихна и наклони бирата си към мен.

— А ти? Винаги ли се искал да се занимаваш с политика?

Той сбърчи нос и се загледа към тъмнеещия хоризонт на океана. — В известен смисъл, да. Моето семейство се е занимавало с политика на местно ниво няколко поколения наред, така че моето включване бе неизбежната крачка напред в кариерата ми.

— Добре ли върви надпреварата за губернаторското място?

— Определено. Имаме няколко големи спонсори и мисля, че водим доста добра кампания. Медийно социалният компонент, въпреки че почти нищо не знам в подробности, изглежда също генерира резултати. Може би ще можеш да ми обясниш.

Кимнах и се засмях. Несъмнено двамата говорехме на напълно различни професионални езици.

— Като стана дума за кампанията… — той се поколеба, като че обмисляше какво да каже. — Малко ми е неловко, но има нещо, което трябва да те попитам. — Той потърка леко наболата си брада. — Както ти казах, срещата ми с теб бе неочаквана. Приятна изненада, разбира се.

— Разбира се — потвърдих аз.

— Тази кампания е свързана с много пътувания и не знам как да ти го кажа, без да прозвучи съвсем, не знам, ужасно, предполагам.

— Предпочиташ да не се изявявам публично като твоя незаконна дъщеря — изтърсих направо аз. Доколкото познавах политиците, той щеше дълго да усуква, преди да заговори по същество.

Лицето му се смекчи и по него се мярна сянка от вина, но аз разбирах откъде идва тя. Последното нещо, което исках бе да му бъда в тежест или да му създавам тревоги.

— Няма проблем, наистина — казах аз. — Просто исках да получа възможност да те опозная, което надявам се все още може да се случи. Обаче си имам мой собствен бизнес и моя пи ар кампания, върху която трябва да работя. Последното нещо, което искам, е да усложнявам онова, което си изградил тук.

— Честно, нямам какво да спечеля от твоите политически връзки.

Той кимна и отпи голяма глътка от бирата си. — Това е разбираемо, както предполагам. Очевидно и двамата си знаем урока, а това е най-важното, нали?

Кимнах и прокарах ръка по перилото, като обмислях въпроса, който възнамерявах да му задам.

— Може би поради възрастта ми, бях толкова малка, когато тя почина. Но винаги съм се питала, защо майка ми никога не ми е говорила за теб.

Той се стегна и между веждите му се очерта бръчка. — Връзката ни бе сложна. Най-малкото стана такава, когато разбрахме, че тя е бременна. Нито нейното, нито моето семейство щяха да посрещнат добре новината.

— Мога да си представя.

Роднините на майка ми винаги се държаха много отчуждено. При Дейниъл, предполагам положението не е било много по-различно. Аристократично семейство като неговото нямаше да приеме добре той да спи с момиче, за което не е венчан, независимо от произхода ѝ.

— След като тя се върна в Чикаго предположих, че се е погрижила за това. Не ми се обади повече, а и аз не я потърсих, за да не събуждам подозрения в семейството ѝ.

— Значи изобщо не сте разговаряли след дипломирането?

Той поклати глава и се загледа в океана, като че там се криеха отговорите за това как се бе променил животът и само трябваше да ги види.

Чух как се затръшна врата на кола, погледнах по посока на звука и мярнах някаква фигура с кестенява къдрава коса, която прекоси прага и влезе в къщата.

— Това сигурно е доведеният ми син. Всъщност, двамата сте почти връстници.

Дейниъл ме поведе обратно към къщата и аз се подготвих за ново запознанство.

Марго слагаше на масата салата и купа димящ ориз. Ароматът на храната се носеше във въздуха и нямах търпение да спра да говоря и да започна да ям. Младежът влезе и се насочи към нея, но внезапно спря, когато ме видя.

Всичко около мен замря. Стаята стана студена и тиха. Чувах ударите на сърцето си, оглушително неравномерно туптене, което разливаше ледена болка по вените ми, която ме смразяваше до мозъка на костите. Бях сама в стая с други хора. Сама със спомените си и със срама, с който той ме бе оставил. Гадно отвращение се надигаше в мен, докато се опитвах да осъзная чудовищния кошмар, изправен пред мен.

Вкопчих се в ръката на Дейниъл, несигурна дали ще мога да се задържа на крака. Вдигнах поглед към него, като че по някакъв начин би могъл да знае. В отговор той ми посочи новия гост.

— Ерика, това е доведеният ми син Марк.

Марк.

След четири години, научих името му.

Незабавно се извиних и потърсих най-близката баня. Заключих вратата зад себе си, като се борех да удържа треперенето на ръцете си. Плиснах с вода лицето си и потърсих помощ в огледалото. Бях бледа като призрак. Обливаха ме вълни от погнуса и възпирах неудържимия позив да повърна, да прочистя тялото си от отровния спомен.

Трябваше да се взема в ръце. А също и да измисля план за действие. Телефонът ми бе в чантата. Тя — в дневната.

Но на кого да се обадя? Освен това, какво щях да кажа? Мъжът, който ме изнасили в колежа, е проклетият ми доведен брат. По дяволите, как щях да преживея всичко това? Едва можех да го погледна, без да получа нервен срив. Сега се налагаше да вечерям на една маса с него, като че такава история не съществува, като че цяла глава от живота ми е зачеркната.

Това е мой личен, а не действителен проблем, казвах си аз. Щяхме да приключим с вечерята и щях да намеря повод да си отида. По-късно щях да измисля как да се държа с Дейниъл, въпреки че възможността с него да станем приятели, сега изглеждаше невъзможна. Избърсах лицето си и се постарах да се овладея, преди да изляза в коридора. Можех да го направя.

Излязох и в мига, в който затворих вратата зад себе си, пред мен изникна Марк.

— Всичко наред ли е? — попита шепнешком той.

Очите му бяха тъмни, почти черни, докато се примъкваше по-близо. Отстъпих назад като притиснах длани в стената. Прониза ме паника. Всеки мой нерв беше изострен, готов за борба.

— Стой далеч от мен — гласът ми беше слаб и издаваше страха, който заплашваше да ме обхване изцяло. От тревога бях заприличала на размекната глина, а не горда, самоуверена жена, каквато трябваше да бъда, за да го отблъсна.

— Или какво? — Той се доближи така, че да усетя дъха му. — Това наистина е чудесно. Винаги съм искал да имам сестричка.

Прокара пръст от коляното до подгъва на роклята ми като леко я повдигна. Всяка клетка от тялото ми се съживи, а адреналинът ме раздра като светкавица. Бог да ми е на помощ, нямаше отново да стана негова жертва. Отблъснах го към срещуположната стена на коридора.

— Да не си посмял да ме докоснеш. Чуваш ли?

По лицето му пробягна развеселена усмивка. Бързо се запътих към дневната, също толкова разстроена, както когато излязох от нея. Именно сега Дейниъл ще помисли, че съм безнадежден случай.

— Ерика, сигурна ли си, че си добре? — попита Дейниъл, когато седнах до него.

— Съжалявам, не съм яла цял ден. Не се чувствам много добре.

— Моля те, скъпа, хапни нещо — Марго ми направи чиния, като ми сипа от всички прекрасни ястия, които бях подушила по-рано.

Марк се присъедини към нас и седна срещу мен със същата самодоволна усмивка и решителен вид. Набучих няколко листа салата на вилицата си и напъхах насила храна в устата си. Тялото ми работеше в режим на паника, а апетитът ми бе изчезнал.

— Марк, Ерика има собствена интернет компания. Не е ли впечатляващо? — каза Дейниъл.

Той преповтаряше подробности от предишния ни разговор заради Марго и Марк, а аз се свивах от страх, че в същото време без да иска разкрива критични подробности, които Марк можеше да използва, за да се добере отново до мен. След като неговата самоличност се разкри, моята анонимност — може би единственото нещо, което ме предпазваше от него — изчезна.

— А ти с какво се занимаваш, Марк — попитах аз. — За тази игра бяха нужни двама, въпреки че не можех да си представя за какво бих могла да го потърся, освен за да го ударя.

— Работя във фирмата на Дейниъл.

— Разбира се — казах аз като любезно се усмихнах.

Какъв късмет, да изнасилва момичета и да пропилява години в колежа, а впоследствие да заеме отговорен пост в една от най-големите фирми в града. По някакъв начин го намразих дори повече, отколкото досега.

— В коя част на града живееш? — попита той.

Взирах се в чинията си като прехвърлях хапка от леко подправена треска в устата си, докато претеглях всички възможни лъжливи отговори, които можех да измисля.

Точно тогава из къщата се разнесе мелодичния звън на входния звънец. Сепнах се и едва не подскочих на стола.

— Аз ще отворя, скъпи — каза Марго, когато Дейниъл се надигна да стане. Изправи се със сдържана грация и изчезна в антрето, от което не виждах вратата.

— Двамата трябва да излезете заедно някога — предложи Дейниъл.

Удържах се да не подбеля очи. Доста прибързано насочи вниманието ми към Марк, помислих аз. Продължавах да се тъпча с храна, за да спра напиращите думи и мислено кроях планове как да избягам. Подозирах, че те щяха да искат да ме задържат, но имах нужда да се прибера у дома. Да бъда в безопасност.

У дома. Да, най-накрая си имах дом и нямаше друго място, на което толкова много копнеех да се озова.

Затворих очи, когато си представих Блейк. Бих дала всичко на този свят, за да бъда с Блейк в този момент, но не можеше да тичам при него всеки път, щом се почувствам уязвима. Може би можех да отседна при Мари.

— Ерика — разнесе се напевният глас на Марго. — Имаш гост. Чака те отвън.

В главата ми избухна снаряд. Само един човек можеше да ме намери тук.

Блейк стоеше на прага, небрежен и съвършен както винаги.

Опитах се да призова на помощ гнева, който бях изпитала по-рано. Чувствах само облекчение, благодарност, любов. Потисках желанието да се хвърля в прегръдките му и да го оставя да ме отведе далеч от тази ужасяваща ситуация. — Блейк…

Той влезе в къщата и ме взе в прегръдките си като ме притискаше толкова силно, че почти изпитах болка. Зарових лице във врата му и вдъхнах аромата му. Тялото ми се отпусна. Всичко щеше да бъде наред сега, когато той бе тук. Бях в безопасност.

— Той тук ли е? — обхвана лицето ми и ме загледа въпросително.

— Кой?

— Марк.

— Да. Почакай, откъде знаеш?

— Остави сега, да се махаме оттук. Хвана ме за ръка и се обърна, за да излезе.

— Не, не мога — притеглих го обратно, като здраво държах ръката му.

— Ерика, ще те измъкна оттук. Отиваме си.

— Почакай, трябва да кажа довиждане. На Дейниъл.

Той смръщи вежди.

— Той ми е баща, Блейк. Опитваме се да се опознаем взаимно. Не искам да загърбя всичко. Никога не сме имали нормални отношения като между баща и дъщеря, но точно сега го открих. Не мога да го загубя отново, толкова скоро.

— Хубаво — отстъпи той. — Представи ме и да си ходим.

— Дръж се добре — казах мило, преди да го поведа към дневната, където ни очакваше тричленното семейство.

Щом влязохме, погледът му се стрелна към Марк. Стойката му се промени и от него започна да се излъчва напрежение. Стиснах малко по-силно ръката му, като му напомнях да не се издава.

— Дейниъл, Марго, Марк… Това е Блейк. — Пригладих нервно косата си. Каква ирония, че представях любовника си на единствения си жив родител само дни след като се срещнахме за пръв път. И сред всичките емоции, които ме бяха обхванали, все още очаквах Дейниъл да го одобри. Преди ми се струваше, че се гордее с моите постижения. Със сигурност щеше да хареса Блейк.

— Блейк Ландън. Вие сте от „Енджълком“, нали? — Дейниъл се изправи и стисна ръката на Блейк.

— Точно така. Мисля, че вие водите преговорите за сключването на предварителните ни договори — каза Блейк.

— Именно. Светът е малък, нали? — той замълча, докато местеше поглед от мен към Блейк, а после надолу към сплетените ни ръце. Лицето му се отпусна. Погледна отново към мен, като че внезапно осъзнал нещо ужасно.

Разбра, че Блейк знаеше. Въпреки забележителното хладнокръвие на Дейниъл, можех да чета лицето му като отворена книга. Нашата неудобна тайна се разпространяваше в непредсказуеми социални кръгове.

Марго скочи и целуна Блейк по бузата. — Блейк, нека ти донеса чиния. Моля, седни с нас.

— Всъщност възникна ситуация във връзка със сделката, върху която работим. За жалост налага се да се върнем, за да разрешим проблема. Но наистина ви благодаря за гостоприемството.

— О — Марго леко се нацупи. Сигурна бях, че очаква с нетърпение да опознае по-добре Блейк.

Целунах първо Дейниъл, после Марго по бузата и махнах с ръка за сбогом. На излизане Блейк грабна сака ми.

Протегна ръка към мен и кимна към теслата. — Да вървим.

Погледнах го и пред мен изплуваха подробности от сутринта. — Блейк, няма да се прибера вкъщи с теб.

— Добре, няма. Ще отидем някъде, където ще можем да поговорим и ако все още искаш да се прибереш, или каквото там, ще можеш да го направиш.

— Къде отиваме?

Той замълча.