Прелъстена

Глава осемнадесета

Нервно прелиствах някакво списание, докато красивата администраторка на рецепцията на Дейниъл Фицджералд ме покани да вляза. Офисите на фирмата „Фицджералд&Куин“ бяха разположени в сърцето на финансовия квартал на Бостън и просторният ъглов кабинет, в който се озовах, не оставяше никакво съмнение, че мъжът, седнал пред мен, е една от най-важните клечки в корпоративния пейзаж на града. Облечен в забележителен костюм от три части, той преглеждаше книжа зад поставеното върху подиум писалище, с очила за четене, кацнали на носа му. Вече не приличаше на безгрижния млад човек от снимката.

— Мистър Фицджералд — гласът ми секна при този обикновен поздрав.

Той ме погледна със същите като моите хладни сини очи. Косата му бе започнала да посивява, по лицето му имаше бръчки, но все още бе много красив. Можеше да се разпознае мъжът от снимката.

— Аз съм Ерика Хатауей — протегнах ръка за поздрав.

Той се изправи, за да ме посрещне и ми посочи креслата пред писалището с приятна усмивка. — Заповядай, седни, Ерика.

Седнах и вдъхнах аромата на добре поддържаната кожена тапицерия.

— Да видим. Значи работиш за „Харвард Ревю“? — той изви вежда към мен.

— Нещо такова — Али ми бе уредила интервюто под претекста, че работя за известното списание и ако нещо се объркаше, вероятно някой служител щеше да бъде уволнен заради нейното ходатайство.

Той ме гледаше очаквателно.

Преглътнах мъчително и поех дълбоко дъх. Да става каквото ще.

— Говори ли ви нещо името Патриша Хатауей? — попитах най-накрая като го гледах изпитателно, докато изричах тези думи.

Дори и то да означаваше нещо за него, не го показа, лицето му бе застинало, лишено от емоции. Сините му очи ме пронизваха, непроницаеми.

Той небрежно погледна часовника си. — Не съм сигурен. По какъв начин това е свързано с интервюто, млада госпожице? — Гласът му бе равен и невероятно овладян.

Тежко преглътнах, като се борех с внезапен пристъп на гадене. Луда ли бях да постъпвам така? Ами ако грешах? Ако „информацията на Мари не бе точна?

Прогоних съмнението от съзнанието си и се съсредоточих върху настоящето. Сведох поглед към ръцете си, свити нервно в скута ми. — Аз съм дъщеря на Патриша Хатауей. Надявах се да мога да поговоря с вас за това.

Между двама ни се възцари дълго мълчание и тогава осъзнах истината. Тялото ми се вцепени при това прозрение.

Като се изправи рязко, той прекоси кабинета е гъвкава грация, затвори вратата и се върна обратно на мястото си. Свали очилата си и ги хвърли на писалището и ме погледна сурово.

— Какво целиш с това?

О, Господи. Съмненията отстъпиха пред неопровержимата истина, че този мъж наистина е баща ми. Можех да го почувствам. Вкопчих се в седалката на креслото, а дланите ми обилно се потяха. Помолих се наум да не ме изхвърли на мига, след като чуе онова, което се готвех да му кажа.

— Аз… — опитах се да си представя как произнасям думите, обаче те заседнаха в гърлото ми. Звучаха налудничаво и арогантно. Но бяха верни. Знаех го. Ами ако той не ми повярва? Затворих очи и ги изрекох, преди да загубя кураж. — Мистър Фицджералд, мисля, че съм ваша дъщеря.

Той се облегна назад в креслото със стиснати челюсти и ме пронизваше с поглед. Стоеше така, както ми се стори, цяла вечност. Сърцето ми биеше в гърдите, предчувствието за онова, което можеше да каже или да направи, увисна в пространството между нас.

Бавно издиша и се облегна напред на писалището си. — Да видим. За пари ли става дума? Ако е така, просто ми кажи за каква сума говорим.

Опитвах се да кажа нещо, но думите му ме прерязаха. Той мислеше, че го изнудвам за пари? Не, не, не. По дяволите. Енергично клатех глава и разтривах точката между веждите си. Всичко вървеше наопаки. — Не става дума за това. Просто исках да се срещна с вас. Това е всичко.

Не исках нищо от него. Поне нищо такова.

Той се поколеба за миг, преди да се облегне отново на бюрото си, като разтъркваше основата на носа си с въздишка. — Не мога да кажа, че съм очаквал това.

— Нито аз, честно казано. Никога не съм мислила, че ще ви срещна.

— И аз. Слушай, Ерика — той прочисти гласа си и подреди някакви книжа на бюрото си. — Страхувам се, че наистина не е нито времето, нито мястото да обсъждаме това.

Кимнах. — Знам. Съжалявам.

— В разгара на кампанията съм. За теб ми отпуснаха петнадесет минути, така че имам друга среща след малко.

Замръзнах, когато схванах значението на думите му. Щом не го заплашвах с нищо, той нямаше време за мен. Гърлото ми се стегна и очите ми започнаха да парят от непролети сълзи. Каква загуба на време. Онази част от мен, която бе разчитала толкова много на тази среща, сега бе обхваната от болезнено съжаление. Трябваше да очаквам това. Беше глупаво, налудничаво от моя страна. Ако Мари не ми беше показала проклетата снимка…

— Разбирам — посегнах към чантата си като се надявах да не изглеждам така наранена, както се чувствах. — Във всеки случай за мен бе удоволствие да се запознаем. Успех с кампанията.

Изправих се, за да стисна ръката му и сведох поглед, като избягвах очите му. Нямаше да му доставя удоволствието да разбере колко ме боли. Той хвана ръката ми и я задържа малко по-дълго.

— Нали ще предадеш на Пати поздрави от мен?

— Тя почина.

Гласът ми бе равен, безизразен. Естествено бе да предположи, че тя още е жива. Беше ми отнета твърде рано.

Той бързо издиша, а ръката му пусна моята. Улових сянка на някакво чувство да прелита в очите му. Той потърка гърдите си и потръпна.

— Нямах представа.

Кимнах.

— Почина, когато бях на дванадесет години. Рак на панкреаса. Обаче не страда дълго.

Гласът ми бе спокоен докато изричах думите, равен и безпристрастен. Като че говорех за някой, когото бегло познавах, потиснах чувствата си щом усетих, че се готвят да излязат наяве. Днес не бе ден да потъвам отново в мъката си. Емоциите ми бяха опънати като струна.

— Много съжалявам.

— Благодаря. Няма откъде да знаете.

Нали така?

Обърнах се да си вървя, но той ме спря като сложи силната си ръка на рамото ми, за да ме задържи. — Ерика, почакай.

Вдигнах вежди, а сърцето ми бясно заби от противоречивите чувства, които бях изпитала през изминалите минути.

— Този уикенд със семейството ми ще прекараме известно време в Кейп. Може би ще можем… да наваксаме? Да поговорим повече за всичко това?

— Разбира се — отвърнах бързо аз. Поех дълбоко въздух и почувствах как някаква тежест падна от тялото ми при това предложение. Искрен ли беше?

— Прекрасно. — Усмихна се широко, а аз плахо му отвърнах.

— Мистър Фицджералд…

— Моля, наричай ме Дейниъл… предполагам. — Нервно сви рамене. Сега изглеждаше по-човечен, не толкова страшен, както преди.

Отпуснах се и в душата ми покълна надежда. — Дейниъл, съжалявам за начина, по който постъпих. Предполагам, че изобщо няма подходящ начин.

— Вероятно няма. — Той се обърна към писалището, надраска някакъв адрес върху бележник с монограм и ми подаде листа. — Това е адресът. Хайде да се уговорим да дойдеш на вечеря в петък. После можеш да останеш колкото време искаш.

— Ще се радвам.

Той ме изпрати до вратата. — Аз също.

Неловко му махнах с ръка за сбогом. Все още не можеше да става дума за прегръдки.

Върнах се в апартамента и с чаша вино в ръка се потопих във ваната с лъвски крака, поставена в средата на банята до стаята ми. Разбира се бе едва пладне, обаче днешният ден бе необикновен. Може би най-наситеният с емоции от зрелия ми живот и съвсем спокойно можеше да се окаже и най-лошият.

Телефонът до мен иззвъня, като прониза този миг покой.

— Ало?

— Ерика, Макс се обажда.

— О, здравей. — Седнах във ваната и се огледах наоколо за нещо, върху което да записвам, ако се наложи.

— Удобно ли е да говорим?

— Разбира се — излъгах, смутена задето щях да водя делови разговор от ваната.

— Има добри новини. Документите по сделката са готови. В момента ги преглеждам за последни корекции и ще сме готови да подпишем утре.

— Това е чудесно. Мога да дойда сутринта, ако ти е удобно.

— Щях да се изям от нерви, ако уговорехме по-късен час.

— Прекрасно. Наистина очаквам с нетърпение да работя с теб, Ерика.

— Не мога да изкажа колко съм ти благодарна.

— Всъщност, можеш. Ще ми благодариш като постигнеш висока възвръщаемост на инвестицията.

Сърцето ми се сви от страх. — Ще направя всичко по силите си — обещах аз.

— О, и като вечеряш с мен днес. Искам да празнувам с новия си бизнес партньор.

Усмихнах се, обаче ентусиазмът ми бе попарен от съвсем пресния спомен за последната ми бизнес вечеря, която бе поела в съвсем погрешна посока. Какви бяха шансовете ми да проведа още една, без Блейк да отправя смъртни закани и да души съперника?

— Всъщност, тази вечер съм заета, но какво ще кажеш за празничен обяд утре, аз черпя?

— Звучи добре. Тогава до утре.

Затворихме и аз отново се отпуснах в топлата вода на ваната, оживена от внезапното съзнание, че с тези пари целият ми живот щеше да се промени. През последните седмици се бях спотайвала в очакване на този голям пробив. Сега, в рамките на часове щяхме да бъдем финансирани и можехме да започнем да действаме на много по-широка нога. Щях да се занимавам със служители, ведомости, документи и непредсказуеми отсега проблеми.

Бъдещото бе несигурно и дяволски плашещо, но в душата ми запърха радостна възбуда. Никога не се бях чувствала толкова готова да посрещна предизвикателството. Отправих мълчалива молитва към вселената да не допусне да прецакам нещата.

Бях много спокойна и леко пийнала, когато Блейк влезе.

— Тежък ден в офиса? — Той седна на ръба на ваната, където краката ми се подаваха над пяната.

— Имам нужда от почивен ден преди да започна да се товаря с работа.

— От утре и това ще стане.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз, като се надявах, противно на здравия разум, че той не знае за сделка, която минава през собствената му фирма.

— Да, знам, че приключваш сделката с Макс утре — каза той. — Може ли да обсъдим други възможности?

— Не, не можем, Блейк, защото вече го обсъдихме и отговорът е не. — Опитвах се да звуча възможно най-уверено.

— Ти дори не познаваш Макс, а си съгласна да му предоставиш право на собственост върху твоята компания — продължи той. Бях уверена, че той ще продължи да настоява, докато спечели.

По дяволите. — Същото ще бъде и с теб. Къде е разликата?

— Никога не съм казвал, че искам право на собственост. Може да ми дадеш акции или можем да го наречем заем. Това наистина няма значение за мен.

— Именно.

Той вдигна очи нагоре. — Нямам предвид това, Ерика.

Излязох от ваната, мокра и покрита с мехурчета пяна. — Можеш ли да ми подадеш кърпата?

— Не и преди да поговорим — той не помръдваше.

Гледаше ме втренчено, решително скръстил ръце пред гърдите си, само с леко раздвоено от голотата ми внимание. За щастие, можех да мина и без кърпа.

— Престани — рязко казах аз.

— Трябва да ми вярваш — спокойно отвърна той.

Нещо в начина, по който го каза, ме озадачи. Защо изведнъж това бе станало толкова важно за него? Какво се бе променило между нас през тези няколко седмици, заради което за него бе станала непоносима мисълта да инвестирам с Макс? Щях да го попитам, ако мислех, че ще ми даде директен отговор. Нямаше значение, нищо, което можеше да каже, щеше да ме разколебае. Бях взела решение. Той трябваше да разбере веднъж завинаги, че не съм негова собственост, която притежава и контролира.

Стъпих на плочките на пода и едва не се подхлъзнах на сапунената вода, която се стичаше от мен. Той понечи да ми помогне, но аз се отскубнах.

— Този разговор приключи — казах аз. — Ти имаш сериозни проблеми с контрола и те съветвам да потърсиш помощ от терапевт, за да ги разрешиш, тъй като е ясно, че аз не мога да ти помогна.

— Добре, аз имам проблеми с контрола, а ти имаш сериозни проблеми с доверието, Ерика. Може би и за двама ни терапията ще се окаже от полза.

Погледнах го. Моите проблеми с доверието поне имаха напълно основателни причини. Проблемите на Блейк с контрола несъмнено произтичаха от успеха му, който доколкото ми бе известно, едва ли бе травмираш. Освен това, винаги бях мразила терапията. Намекът му, че имам нужда от такава, като повтори собствените ми думи, ме накара да се почувствам малка. Повредена.

Стиснах зъби и се увих кърпата около себе си. — Върви по дяволите.

— Ерика, такъв съм аз. Така съм програмиран. И когато се опитвам да контролирам ситуацията, моля те разбери, че имам убедителни основания за това.

Поех дълбоко дъх, решена да не допусне спора да се задълбочи. — Нещата са прости, Блейк. Имам нужда от равновесие в живота си. Нямам намерение да ти дам всичко — разум, тяло и бизнес и да те оставя да ме командваш като послушна марионетка. Това ще ме съсипе. Това ще съсипе нас.

— Значи си взела решението си? — от спокойния му глас неочаквано ме побиха тръпки.

— Окончателно. Свиквай — оттеглих се в спалнята, за да потърся удобния си анцуг.

Блейк беше необичайно тих и когато се излязох от дрешника видях, че си бе отишъл. Въздъхнах с облекчение, докато ме заливаше вълна от тъга, която изсмука всичките ми сили. Той си бе отишъл. Строполих се върху леглото. Границата между копнежа ми към него и всеобхватния ми гняв започна да се заличава, докато се взирах в тавана. Това беше само кавга. Двойките непрекъснато се караха. Щяхме да го преодолеем.

Но какво означаваше тя за връзката ни? Ами ако това беше то? Краят? Как щях да живея занапред без него? Частица от мен бе искала той да си тръгне, или поне да се откаже от темата за инвестициите. Сега, когато си бе отишъл, не можех да си обясня странната пустота, която усещах.

Затворих очи и се опитах да се убедя, че след като утре всичко свърши, ще да намерим начин да се справим. Молех се да успеем.

Въртях се в леглото цяла нощ. Събудих се обляна в студена пот, объркана, когато осъзнах, че Блейк не е при мен. Копнеех за него, копнеех да загърбим това недоразумение.

Представих си как се промъквам в апартамента му с ключовете, които той ми бе дал и как го съблазнявам. Как признавам, че го обичам. Всичко имаше смисъл, когато той беше в мен, когато ме любеше, когато отвеждаше и двама ни на място, където нищо друго нямаше значение. Сега всичко изглеждаше безсмислено. Прокарах ръце по влажната си кожа, като желаех неговите ръце да ме докосват. Само да можех да го почувствам до мен, може би щях да разбера, че не сме се разделили. Че той все още ме обича толкова много, колкото и аз го него, въпреки влудяващия си характер.

Борех се с порива си да отида при него до зазоряване. В мен се надигна гняв заради това, че бе постъпил така с мен. Беше ме притежавал, както никой друг. Изтощена и възбудена, сега бях болна от желание, буквално изгубила съня си, защото не можех — не исках — да му дам онова, което той искаше.

Исках да му дам каквото искаше, но на каква цена?

На другата сутрин надникнах в стаята на Сид, където той шумно хъркаше. Не си дадох труда да шепна, защото знаех, че няма да се събуди лесно. — Сид, искам да те помоля за услуга.

Той се обърна и изръмжа. — Каква?

— Вчера се видях с баща си и той ме покани в тяхната къща в Кейп за уикенда. Не знам дали ще остана да преспя, но си мислех да те помоля да ми заемеш колата си.

Той стана от леглото, напълно облечен е дрехите от предишния ден.

— Ето — подаде ми ключовете от бюрото си. — Ти все още не го познаваш достатъчно добре. Сигурна ли си, че идеята е добра?

— Кандидатира се за държавен пост. Почти съм убедена, че не коли хората с брадва, Сид. Но оценявам загрижеността ти.

Той кимна с глава, стовари се на дивана и се скри под одеялото.

Хвърлих малка пътна чанта в сребристото ауди и наместих седалката, за да я приспособя към доста по-дребната си фигура. Сид живееше ужасно оскъдно, но не се стискаше, когато ставаше дума за возила. Внимателно излязох от мястото, където той бе паркирал паралелно. Ако дори съвсем леко ожулех или одрасках колата, той щеше да страда седмици наред.

Намерих място близо до офиса на Макс. Проверих как изглеждам в огледалото. Окончателното сключване на сделката вече не зависеше вече от моето представяне, но исках да изглеждам добре за случая, така че бях облякла тясно прилепнала бяла рокля с тънък колан и светлобежови обувки с високи токчета.

Пристъпих в преддверието на „Енджълком“ като изглеждах и се чувствах като изцяло финансиран изпълнителен директор, какъвто скоро щях да стана. Служителката на рецепцията ме придружи до заседателната зала, където бях изнесла първата си презентация.

Отново се озовах сама в стаята, като си припомнях как Блейк ме бе вбесил още от първия ден. Напрегнах се при мисълта, че онова, което щеше да се случи днес, можеше завинаги да ни промени.

Макс влезе в залата и ослепителната му усмивка прогони опасенията ми.

— Днес е големият ден — каза той.

Лекомислено се засмях. Ентусиазмът на Макс бе заразителен. Прегърнахме се приятелски и той отново ме целуна по бузата, но аз бях толкова радостна, че не обърнах внимание.

— И така, откъде да започнем? — плеснах с ръце нетърпелива да подпиша нещо, докато не видях купчината документи, които той тръсна на масата, обемисти като италианското издание на „Вог“. Десетки разноцветни стикери, които указваха къде трябваше да се положат подписи, стърчаха от купчината. Заля ме вълна от безпокойство. — Всичко това? — попитах аз.

— За жалост, да. Затова тези неща отнемат толкова много време за подготовка.

— Нали не си залагам първородния син, дето още го нямам?

Седнах на стола срещу него, като се безпокоях, че не разполагам с необходимото време внимателно да прегледам поне част от всичко това. А какво щеше да стане, ако имаше нещо, което в никакъв случай не можех да подпиша? Ами ако изобщо не разберях какво, по дяволите, подписвам?

— На твое място нямаше да бъда толкова сигурна — каза някой зад мен.

Завъртях се на стола си и видях как Блейк влиза в залата. С джинси и тъмносин пуловер с остро деколте, той изглеждаше неумолим, въпреки небрежното си облекло.

— Какво мога да сторя за теб, Ландън? — Макс говореше отривисто, а устните му се свиха в тънка черта.

— Да ме оставиш за момент насаме с мис Хатауей.

— Разбира се. След малко приключваме.

— Сега.

— Някакъв проблем ли има? — попита Макс през стиснати зъби.

— Ти си проблемът.

При тези думи Макс се изправи. Столът му се катурна назад и с трясък се блъсна в стъклото на прозореца. — Говори спокойно, Ерика — той погледна Блейк, след това ни остави и затвори вратата след себе си.

Сърцето ми бясно биеше, смесица от откровеното облекчение да видя Блейк, заместено скоро от мъчителния страх, че сделката с Макс в момента виси на кантар. Ако Блейк щеше да създава такива трудности в работата ми, защо Макс да иска да се занимава с мен? Само щеше да се абонира за неприятности за месеци напред.

— Какво, по дяволите, правиш тук — рязко казах аз.

— Не исках да идвам, но ти не ми остави възможност за избор.

— Казах ти, взела съм решение, вече е свършено.

— Не съвсем. Още нищо не си подписала.

— Твърдо възнамерявам да го направя, така че те съветвам да укротиш натрапчивите си склонности и да ни оставиш на мира.

— Вече е твърде късно.

О, не. Поколебах се. Сковах се от страх. — Твърде късно за какво?

— Преведох в двоен размер парите, от които имаш нужда в бизнес сметката ти.

Опитвах се да намеря думи, да формулирам въпросите, които трябваше да бъдат зададени, а вместо това продължавах да стоя с отворена уста, смаяна от дързостта му, която ако трябваше да бъда точна, винаги ме изумяваше.

— Не се мъчи да измисляш начини да ги върнеш обратно, защото ще затворя достъпа ти до всички инвеститори в града — продължи той. — Знаеш, че мога да го направя.

— Ами ако Макс още иска да инвестира?

— Няма да иска — каза той като нещо окончателно. Никаква сделка не минава тук без мое разрешение, а той няма да получи такова от мен.

— Защо постъпваш така? — гласът ми се пресече. Умело ме бе притиснал в ъгъла. Можех да обмислям други ходове, обаче знаех, че той вече ме е изпреварил.

— Загрижен съм за теб повече, отколкото Макс някога ще бъде, въпреки че Бог ми е свидетел, че ще се опита да те убеди в противното.

— Не става дума за проклетото ви псевдобратско съперничество с Макс. Тук си играеш с живота ми. Това е всичко, за което съм работила, а ти го съсипваш — ударих с юмрук по масата, преди да се изправя и да застана пред него.

— Това дори не може да се сравнява с онова, което ще постигнеш. Фактът, че мислиш, че ще те проваля, само показва колко наивна си всъщност.

Зашлевих го силно, а звукът от плесницата отекна в залата, както думите му отекваха в мен. Дланта ми пареше, дишах на пресекулки.

На лицето му се изписа изумление, но той се поколеба само секунда преди да обхване тила ми и да ме целуне, като притисна устните си в моите. Свих ръцете си в юмруци. Не. Той нямаше да ме сломи. Не и този път. Нямаше да го допусна.

Борех се със себе си като потисках чувството, което събуждаха устните му, впити в моите, заявяващи с всяка целувка, че ме притежава. Ти си моя. Гласът му отекна в главата ми. От мен се изтръгна стон и осъзнах, че му връщам целувката, а тялото ми спонтанно му отговаряше. Цяла тръпнех от любовта и омразата, които изпитвах към този мъж. Мразех се заради това. За това че го желаех по начина, по който го желаех.

Сломена бях.

Той бе победил.