Прелъстена

Глава осма

След вечеря разчистихме масата и се настанихме един до друг на канапето срещу еркерния прозорец, почти както във Вегас. Категорично решена вечерта да завърши по съвсем различен начин, не много деликатно се отдръпнах на няколко сантиметра от него, за да понеса по-лесно физическото му присъствие.

— Къде си се научила да готвиш така? — попита Блейк.

Забавих се с отговора, за да обмисля каква част от личния си живот бих искала да споделя. Разговорът за майка ми неизбежно повдигаше темата за тайнствения ми баща, понятие, което хората трудно разбираха. Фактът, че не знаех самоличността му, предизвикваше различни реакции, в диапазона от шок, до порицание и жалост. Въпреки опасенията ми да се доверя на Блейк, като избягвах въпросите, само отлагах часа на истината. Несъмнено той щеше да настоява и малко по малко щеше да я изтръгне от мен.

— Майка ми беше превъзходна готвачка. Тя ме научи на всичко, което знам за храната.

— Беше? — попита меко той.

— Почина, когато бях на дванадесет. Преглътнах, за да преодолея тъгата, която ме обземаше винаги, когато говорех за нея. — Започна да се чувства зле и когато най-после откриха причината, ракът се беше разпространил необратимо. Почина няколко месеца по-късно.

— Съжалявам — каза той.

— Благодаря. — натъжена от спомена, потрих декоративната дупка на джинсите си. — Изминало е толкова време, трудно ми е да си спомня всичко за нея. Имам чувството, че храната е едно от нещата, чрез които мога да поддържам жива паметта и. Странно, нали?

— Не мисля така. — Той се обърна към мен и улови свободната ми ръка. — Значи баща ти те отгледа?

Бавно чертаеше кръгове по ръката ми, което едновременно ме разсейваше и ме успокояваше.

— Доведеният ми баща, за около година. Когато станах на тринадесет, постъпих в пансион на източното крайбрежие. Прекарах една лятна ваканция отново в Чикаго, а останалите с най-добрата приятелка на майка ми, Мари, която живее тук в околностите на града. Оттогава през повечето време съм се справяла сама.

— Доста дълго време човек да е сам.

Бавно кимнах. — Така е, но всъщност нямам база за сравнение. Предполагам, че положението е такова, каквото е.

— Сигурно ти липсват.

Твърде малко знаех какво е да имаш баща, обаче бях сигурна, че щях да се радвам да имам такъв при точните обстоятелства.

— Майка ми ми липсва всеки ден — казах аз. — Обаче това е моят живот и всичко, което ме е направило това, което съм, така че не мога да разсъждавам какво би могло да бъде.

Винаги се чувствах неловко с повечето хора на моя възраст, на които бяха дадени много повече шансове за успех, чиито родители бяха там, за да ги измъкнат, когато залитнат и да им покажат правилната посока, когато се чувстват несигурни.

Бързо разбрах, че в собствената ми защита зееха пробойни, което вероятно обясняваше защо напоследък се чувствах като попаднала в открито море без спасителен пояс. Новото ми увлечение по Блейк затрудняваше и без това рискованото начинание да се посветя изцяло на бизнеса. А ето че се намирах тук, като му давах възможност да ме сломи.

— Късно е. Трябва да вървя.

— Не се налага — гласът му бе сериозен, но не предизвикателен.

Опитах се да надникна в очите му, като се надявах да не видя в тях съчувствие. Моята история не бе от най-щастливите, но самосъжалението не водеше до никъде.

— Знам, но трябва да свърша хиляди неща преди срещата ни утре. — Изправих се. — Наслаждавай се на остатъците.

Той стана. — Очаквам с нетърпение часа, когато ще мога да ги сметна за остатъци.

Стоеше достатъчно близко и дъхът му докосваше устните ми. Сексуалното напрежение между нас бе осезаемо. Преди няколко часа му бях ядосана, но оттогава той бе погълнал с апетит любимата ми паста и се бе държал невероятно мило. Все пак сега, когато бяхме съседи, се налагаше внимателно да обмислим как да продължим нататък. За жалост, той не ми бе дал много възможности да размишлявам върху каквото и да е и чувствата ми бяха смесени и объркани.

Пъхнах ръце в джобовете, като устоях на изкушението да го докосна. Сведох поглед като се питах дали моментът е подходящ да говоря за това.

— Какво има? — Загрижеността подчертаваше силните черти на лицето му и той обхвана страната ми с дланта си. Наклоних се напред при това обикновено докосване.

— Като начало, още съм ти ядосана.

Леко се усмихна, докато прокарваше възглавничката на палеца си по устата ми. Облиза устни, а моите се разтвориха при този жест, тръпнещи от обещанието за целувка.

— Харесва ми, когато си ядосана — промълви той.

— Винаги ли си толкова настойчив?

— Само когато видя нещо, което искам.

— Как стана така, че именно мен ме споходи такъв късмет? — не можех да скрия усмивката си.

— Комплименти ли си просиш?

— Не, обаче се надявам, че имаш основателна причина да преобърнеш живота ми.

Той отстъпи назад и прекара ръка през косите си, а отдръпването му веднага ме накара да се почувствам самотна. Исках да се върне, да ме докосва.

— Ти си различна.

Леко се намръщих. — Хубаво.

— Исках да те видя отново, а ти не ми даваше никаква възможност. — Повдигна вежди. — Може би това е достатъчно?

Въздъхнах и пристъпих към него. — Предполагам, ще видим. — Бързо го целунах по бузата и си отидох, преди да се навия да остана.

Върнах се обратно в апартамента си, който бе прекалено осветен и гол в сравнение с този на Блейк. Това бе новият ми дом, но трябваше да мине доста време, преди да почувствам това място наистина мое. Погледнах планината от чанти и кутии, които трябваше да подредя преди утре да седна да работя. Тогава се сетих нещо.

Грабнах телефона си и натиснах номера на Сид. Той вдигна на втория сигнал.

— Какво се е случило? — каза той

— Няколко неща. Али си намери работа в Ню Йорк.

— Много яко — каза той без особено вълнение.

— Второ, човек от „Енджълком“ ме подготвя за следващата ми среща в Макс, което звучи обещаващо за финансирането.

— Супер.

— И накрая, къде ще отидеш, когато затворят общежитието?

— Мислех да отседна при приятели в града, докато се появи нещо.

— Имам свободна стая в новия си апартамент и мога да си позволя компания. Това интересува ли те?

Той замълча за момент. — Сигурна ли си?

— Да, определено.

— Добре тогава, звучи добре.

Усмихнах се и му продиктувах адреса, преди да затворим.

Надписът Ландън Груп бе изписан с дебели черни букви върху двойната врата от матирано стъкло. Прекрачих прага и попаднах в дълго помещение с редици работни боксове, оборудвани с високи технологии. Забелязах Блейк, облегнат на рамката на прозореца да разговаря с млад мъж, на чийто врат висяха слушалки. По бюрото бяха разхвърляни сувенири от култовата поредица „Стар Трек“, На Сид щеше да му хареса тук, помислих си аз. Блейк вдигна поглед и промърмори нещо, преди да прекоси помещението и да дойде при мен.

— Здрасти. Той ми хвърли ослепителна палава усмивка, преди да ме хване за ръка, за да ме поведе по широката централна пътека до някакъв затворен кабинет в далечния край на помещението.

Този жест ме завари неподготвена, но за мое учудване всички изглеждаха напълно съсредоточени в работата си, като че извън данните, с които се захранваха компютрите не съществуваше друг живот. Освен това бях облечена напълно неподходящо. С бяла права пола и черна риза без ръкави, с официални черни обувки с високи токове. Набивах се на очи сред морето от тениски, суичъри и шарени ризи. Очевидно имаше още много какво да уча за офис културата на високите технологии. Пред вратата на онова, което смятах, че е личния кабинет на Блейк, дребничка пънкарка седеше зад ъглово бюро, втренчила поглед в екрана на компютъра. Вдигна очи, когато приближихме.

— Ерика, това е Кеди.

Тя скочи и стисна ръката ми. Кеди беше облечена също толкова свободно, както и останалите, с джинси и обикновена бяла тениска. Лявата ѝ ръка бе изцяло покрита с цветни татуировки, които се обединяваха в голямо произведение на бодиарта, но най-много се набиваше в очи изрусеният петльов гребен на косата ѝ с ярко розови върхове. Ушите ѝ бяха украсени с блестящи метални капси в унисон с шиповете на колана ѝ.

— Здрасти, Ерика. Радвам се да се запознаем. — Тя пое ръката ми и красива усмивка озари сивите ѝ очи. Дори с всичките тези украшения тя бе много привлекателна.

— И аз.

— Ерика, Кеди е мой личен асистент. Също така е и твоя съседка.

Стрелнах го е поглед. Не бях разбрала, че има съквартирантка.

— Живея на етажа под теб. Мисля, че непрекъснато се разминаваме и не успяваме на се срещнем — каза тя.

Въздъхнах с облекчение, учудена от собствената си реакция. — Така ли, добре.

Какво ставаше, по дяволите? Не би трябвало да ми пука дали има съквартирант. В крайна сметка, и аз щях да си имам.

— Потърси ме, в случай че имаш някакви въпроси за апартамента или за квартала. Аз съм нещо като неофициален мениджър на тази недвижимост на Блейк.

— Добре, благодаря.

Тя леко ми махна, докато Блейк ме въвеждаше в кабинета си, като затвори вратата зад нас.

Кабинетът повече приличаше на онова, което очаквах от апартамента му, но все пак ме впечатли. Три огромни монитора заемаха едното от двете бюра. На първите два екрана се виждаха редици от кодове, а на третия — таблици. Твърдението на Хийт, че Блейк върши цялата работа изглежда бе вярно. Дори аз не бях сигурна дали бих могла да нося едновременно толкова много дини под една мишница.

В другия край на кабинета на стената висеше огромен телевизионен екран, свързан както изглеждаше с всяка възможна конзола за видео игри, която човек можеше да си представи. Той ме отведе до широка заседателна маса от матово стъкло срещу стъклена дъска за писане.

— Съвсем в стил Мисията невъзможна, — казах аз като тайно се надявах да намеря повод да пиша върху нея. Може би бих могла да очертая границите, които трябва да съществуват в нашата връзка.

Той се засмя и седна на масата до мен. — Добре, покажи ми какво носиш.

Превключих, бизнес разумът ми надделя, като пренареди приоритетите и вниманието ми през следващите два часа, докато се трудехме старателно и чертаехме план за втория етап на презентацията ми пред Макс. Разисквахме цифрите, а аз обясних повече за бизнеса. Водех си бележки, като набелязвах точките, които щях да разработя вечерта в апартамента си, като се опитвах да не се разсейвам от близостта му.

Дори при тези обстоятелства не можех да спра да си припомням, че двамата с Блейк бяхме прекарали съвместна нощ на необуздана страст. Именно по тази причина хората избягваха афери на работното място. Когато не го гледах, можех да претендирам, че не съм непоносимо силно привлечена от него, но трябваше да положа съзнателно усилие.

— Заслужих ли си вече вечерята? — той се бе облегнал назад на стола, пъхнал молив зад ухото си, с дяволита усмивка на лицето, което просто не беше честно. Жените трябваше толкова много да се стараят, за да постигнат „естествената красота“, докато Блейк караше сърцето ми да тупти само с една уместна усмивка и с чифт износени джинси.

— Винаги ли ходиш на работа с тениска? — попитах аз, като пренебрегнах въпроса му.

— Обикновено — вдигна рамене той.

— Обаче в казиното беше с костюм?

— Не бях на работа.

— Имаш доста изкривена представа за дрескод, Блейк.

Наведох се отново над бележките си, въпреки че напълно бях загубила нишката на мисълта си. Образът му в онзи сив костюм, облегнат на вратата на хотелската ми стая, продължаваше да замъглява съзнанието ми. Трябва по-често да носи костюми, помислих аз. Не, не трябва. Поклатих глава над бележките си, благодарна, че Блейк не може да проследи вътрешния ми диалог.

— Ако се появя с костюм на това място, ще стане метеж. В края на краищата, трябва да си пазя репутацията.

Сид щеше да умре, ако му се наложеше да облече костюм, така че може би имаше право.

Прекарахме остатъка от следобеда в кабинета на Блейк. Аз усъвършенствах презентацията си, докато той тракаше по клавиатурата и свещенодействаше на трите си монитора. Бях постигнала значителен напредък и се чувствах уверена, че ще мога да задоволя всички въпроси на Макс към мен при втората ни среща, както и да запълня празнотите, оставени след краткото ми изслушване преди това. Затворих лаптопа си и се изправих да си вървя, а Блейк се завъртя на стола си.

— Какъв е планът? — попита той.

Погледна ме с хищна усмивка, която въобще не изглеждаше невинна.

— Не съм ти личен готвач. Разбираш, нали?

— Може би е възможно да преговаряме. — Той се изправи и се облегна на бюрото пред мен. — Какво мога да направя за теб?

Потръпнах от дрезгавите нотки в гласа му. Защо трябваше да бъде толкова престъпно сексапилен? Може би можехме да прескочим вечерята и да се захванем направо с десерта. Шоколадов мус звучеше добре. В съзнанието ми изникна картината как изблизвам шоколадов мус от твърдия му като скала стомах. Всяка прекрасна извивка… по целия път надолу. О, Господи. Облизах пресъхналите си устни. Последния и единствен път, когато го имах гол не разполагах с достатъчно време да се насладя на тялото му.

— Имаш ли нещо предвид, Ерика? — Блейк се откъсна от бюрото и се приближи крадешком.

Бях достигнала предела на времето, което безопасно можех да прекарам насаме е него. Присъствието му действаше като наркотик. Прехапах устни, докато фантазирах как той влиза в ролята на моето живо, дишащо десертно блюдо.

Стегни се, Ерика.

Отърсих се от мечтателното си състояние и се изправих. — Луксозната ти кола наблизо ли е?

— Наблизо. И не, няма да ти дам да я караш — пошегува се той.

— Трябва да купя някои неща за апартамента. Закарай ме с колата и довечера ще ти приготвя пиле с пармезан.

— Тръгваме веднага щом се приготвиш.

Прекарахме следващия час в голям универсален магазин и трупахме в количката кухненски уреди, хавлиени кърпи и чаршафи. Взех най-евтиния спален комплект, който успях да намеря в цвят, който харесвах, обаче Блейк мълчаливо го върна и го замести с три пъти по-скъп.

— Не ме бие парата, да знаеш.

Ъгълчетата на устните му се извиха. — Аз ще ти ги купя. И ти обещавам, че после ще ми благодариш.

Не обръщах внимание на пламъка, който се разгаряше в мен от всичко, което това обещание криеше. И все пак престанах да споря по въпроса, след като разчитах на него за транспорта.

На касата бях толкова заета да подреждам пакетите в препълнената количка, че забелязах как Блейк прокарва кредитната си карта едва когато вече стана късно.

— Какво по дяволите правиш, Блейк? — възпротивих се аз.

— Наречи го подарък за новия дом.

— В никакъв случай. Ставаш смешен.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Обективно погледнато, аз те принудих да живееш в съседство с мен.

— Под теб — поправих го аз.

— Ето, така те искам — промълви той, а очите му потъмняха.

Тези незначителни думи ме лишиха от дар слово и аз пламнах от глава до пети. Ръцете ми леко трепереха, докато напъхвах касовата бележка в чантата си.

Блейк настоя да го изчакам в колата, докато той товареше пликовете. Пътувахме обратно към апартамента в относително мълчание. Зяпах екрана между нас и си припомнях телефонното обаждане, на което бях станала свидетел последния път, когато се возих с него.

— И така, коя е София? — попитах аз. Опитвах се да говоря безразлично, докато гледах през прозореца прелитащите покрай нас сгради.

— Тя е собственик на компания, в която инвестирам — каза той. — Защо питаш?

— От любопитство.

Повдигнах рамене и видях нашата сграда. До този момент Блейк не ме бе излъгал грубо за нищо, но имаше склонност да ме подвежда. Засега реших да му вярвам и изтласках тази тема от съзнанието си.

Блейк качи всичко вместо мен. Катереше стъпалата, понесъл по десет торби във всяка ръка, докато аз бързах да отключа вратата.

Точно когато започнахме да подреждаме нещата, се появи Сид. Блейк веднага се изправи и престана да сгъва кърпи, което правеше напълно погрешно, но не ми даваше сърце да му го кажа.

— Здрасти, Сид. Това е Блейк. Блейк, нали си спомняш, че ти говорех за Сид, който разработи сайта.

Блейк видимо се отпусна и челюстта му спря да потрепва. Какво го бе прихванало да проявява претенции в моя апартамент? Сид лесно се ядосваше, а последното нещо, което исках бе Блейк да го накара да се чувства неудобно още от първия ден.

— Разбира се — каза той и се приближи, за да се здрависа със Сид. — Радвам се да се запознаем.

Сид стърчеше над него, обаче в диаметър ръцете му бяха наполовина на тези на Блейк. Двамата бяха напълно различни, както физически, така и по темперамент.

— И аз. А ти кой си?

— Съсед на Ерика — отвърна бързо Блейк.

Прониза ме тръпка на разочарование. Какво очаквах да каже?

— Предполагам, че в такъв случай си и мой съсед — Сид свали огромната си туристическа раница.

Стегнатата челюст на Блейк ме накара да поставя под въпрос великия си план.

— Чудесно — каза той.

Бързо се доближих с надеждата да неутрализирам ситуацията, в която Сид нямаше никаква представа, че се е озовал.

— Да, Сид ще живее тук, докато измислим финансовата страна. Общежитието затвори тази седмица, нали знаеш.

— Да — каза Блейк като прекара ръка през косите си.

По-късно щях да кажа на Сид каква е връзката на Блейк с „Енджълком“. Междувременно трябваше да подредя кухнята, да сготвя яденето и да играя ролята на домакиня на една напрегната вечеря.

Показах на Сид неговата стая. Разполагах само с надуваем матрак и завивки, което трябваше да свърши работа, докато се сдобием с някакви истински мебели. Това изглежда не му направи особено впечатление, така че се върнах в кухнята и започнах да приготвям яденето. Преди да се усетя, Блейк се озова зад мен. Завъртя ме към себе си.

— Не ми каза нищо за съквартиранта.

Гласът му бе нисък и достатъчно сериозен, за да накара сърцето ми учестено да бие. Сърдеше ли се? Не можех да разбера, но се чувствах като дете, което се готви да излезе в междучасие.

Разбира се, прибързано поканих Сид да ми стане съквартирант. Познавах начина му на живот, обикновено върху купчина опаковки от готова храна и това леко ме тревожеше. Но в действителност така или иначе все още не бях готова да живея сама и можех да използвам присъствието му, за да отклонявам напъните на Блейк, въпреки че за момента изглежда това не се случваше.

Тежко преглътнах, преди да отговоря: — Не може да се каже, че и ти си напълно последователен към мен, Блейк. Не знам какво очакваш.

— Това е усложнение. Предполагам, че ще трябва да го преодолеем.

— Така ли?

— Просто ще прекарваме повечето време горе, това е всичко.

Той се вмъкна между краката ми и вдигна коляното ми на бедрото си с едно-единствено плавно движение. Въздухът излезе от гърдите ми и аз сграбчих ръба на плота, към който той ме бе притиснал. Горещо ме целуна по врата, преди да захапе мидата на ухото ми.

Задъхах се и се сковах. Като стиснах силно очи, започнах да си преповтарям всички причини да не отстъпвам пред него. Между нас с Блейк имаше разделителна линия. От една страна аз го желаех отчаяно, обаче по някакъв начин успявах да събера достатъчно воля, за да му откажа. От друга страна обаче, изцяло бях в неговата власт, безсилна пред решимостта му да ме притежава.

Ръцете му се мушнаха под блузата ми и започнаха да галят голия ми гръб и този допир ме изстреля в небесата. Втвърдените ми зърна докосваха гърдите му, докато се притисках към него.

— Искам те, Ерика. Тази нощ. — Той притисна към мен доказателството за своето желание

Устата му се впи в моята, преди да успея да кажа не, като помиташе всяка мисъл да го отблъсна. Целуваше ме силно и дълбоко, лижеше и смучеше с настойчивост, която напълно споделях. Накрая освободих ръцете си и с пръсти загребах косите му, като го притисках още по-силно. Той отстъпи назад, за да си поеме дъх, и аз го сграбчих в желанието си да го върна отново при мен.

Намирахме се в това положение — Блейк, пъхнал ръце под полата ми и двамата тръпнещи от страст един към друг, когато Сид излезе от спалнята си и спря насред дневната.

Замръзнах, ужасена, че ме хващат на калъп. Сид беше извън полезрението на Блейк, който бавно се отдръпна. Леко ми се усмихна, като ми даде да разбера, че нашето малко шоу бе протекло изцяло според неговите планове. Пооправи облеклото си, преди да се обърне и да започне да върши нещо на кухненския остров.

Разстроена от желанието си и от някакво ново раздразнение, насочих емоциите си към храната, без да обръщам внимание на молбите на Блейк за помощ. Очевидно двамата играехме някаква игра, но аз вече започвах да се уморявам от нея. Единственият подход, който можех да възприема бе да не му обръщам внимание, да не му давам онова, което и двамата искахме, въпреки че бях готова да се пръсна от сексуална незадоволеност. Ако успеех в това начинание, може би той щеше да разбере, че не съм някой, с когото може да си играе.

Криво-ляво успяхме да се справим с вечерята. Аз се хранех на кухненския плот. Сид и Блейк лакомо унищожаваха пилето с пармезан на майка ми, седнали редом на бара. В някакъв момент щяхме да имаме нужда от истински мебели. Да се намерят мебели, достойни за това пространство, а в същото време в рамките на бюджета ми щеше да бъде предизвикателство, но не бе нещо невъзможно. Реших да пообиколя магазините на сутринта, след като приключех с бележките си за презентацията.

Сега повече от всякога имах нужда да почувствам това място като дом, убежище далеч от останалия свят. Точно сега апартаментът бе празен и странен. След като Али бе излязла от живота ми, а мисията на Блейк бе да преобърне моя свят, имах чувството, че се клатушкам опасно, готова да се вкопча във всяка привидност на нормалност.

Блейк сигурно бе забелязал моята отчужденост, защото след като разчистихме ми съобщи, че си отива. Изпратих го до вратата, а Сид изчезна тъкмо навреме.

— Добре ли си? — очите на Блейк, неотдавна замъглени от похот, сега бяха изпълнени със загриженост.

— Добре съм, само съм малко уморена. Денят бе дълъг.

Това бе истина само наполовина, но нямах достатъчно сили да я изкажа и да се разправям с него.

— Искаш ли да те закарам до офиса утре?

— Не, благодаря. Предпочитам да приключа нещата тук. Трябва да направя някои покупки.

Той кимна и когато се приведе за целувка, обърнах глава и едва успях да избегна устните му. Затворих очи. Въпреки че смятах, че трябва да направя нещо, се боях от погледа му. Когато отново ги отворих, той бе изчезнал нагоре по стълбите.

Затворих вратата и се облегнах на нея. Скрих лице в шепите си. Как по дяволите се бях озовала в такава каша?