Славея

Глава 15

Май 1941

Франция

В понеделник, когато Изабел замина за Париж, Виан постоянно беше заета. Изпра дрехите и ги простря да съхнат; оплеви градината и обра рано узрелите зеленчуци. В края на дългия ден се възнагради с баня и изми косата си. Подсушаваше я с кърпа, когато на вратата се почука. Сепната от неочаквания гост, тя закопча горната част на роклята и отиде до входа. По раменете и капеше вода.

Когато отвори вратата, капитан Бек стоеше на прага, облечен в полева униформа, лицето му бе обсипано с прах.

— Хер капитан — поздрави го тя и отметна косата от лицето си.

— Мадам — кимна той. — Двамата с един колега днес ловихме риба. Донесох нашия улов.

— Прясна риба? Колко хубаво. Ще ви я изпържа.

— За нас, мадам. За вас, мен и Софи.

Виан не можеше да откъсне поглед нито от Бек, нито от рибата в ръцете му. Беше сигурна, че Изабел никога нямаше да приеме подобен подарък. Както знаеше, че приятелите и съседите ѝ щяха да откажат. Храна. От врага. Беше въпрос на гордост да се откаже. Всички го знаеха.

— Нито съм я откраднал, нито съм я взел от някого. Никой французин няма повече право на нея от мен. Няма да е непочтено, ако я вземете.

Той беше прав. Рибата беше от местната река. Той не я беше конфискувал. Докато посягаше към рибата, Виан усещаше тежестта на благовидната причина за недостойното си поведение.

— Напоследък рядко ни оказвате честта да се храните с нас.

— Сега е различно — отвърна той. — Вашата сестра отсъства.

Виан отстъпи навътре, за да го пусне да влезе. Както винаги, той тутакси свали фуражката и се отправи към стаята си. Докато не чу щракването от затварящата се врата, Виан не забеляза, че все още стои там с мъртвата риба, увита в последното издание на Pariser Zeitung, немския вестник, печатан в Париж.

Тя се върна в кухнята. Когато остави увитата във вестник риба върху дъската за рязане, видя, че той вече я е изчистил, дори е изстъргал люспите. Запали газовата печка и сложи чугунения тиган върху пламъците, като добави една скъпоценна супена лъжица олио. Докато кубчетата картофи добиваха златиста коричка и лукът се карамелизираше, тя овкуси рибата със сол и пипер и я остави настрани. Много скоро апетитните ухания изпълниха къщата и Софи нахлу в кухнята и се спря, като видя празното място, където стоеше масата за хранене.

— Риба — промълви благоговейно момичето.

С лъжицата Виан направи място между зеленчуците и сложи рибата в средата, за да се пържи. Мазнината зацвърча и кожата покафеня и стана хрупкава. Накрая Виан сложи няколко запазени резенчета лимон в тигана и изчака да се задушат.

— Иди да кажеш на капитан Бек, че вечерята е готова.

— Той ще се храни с нас? На танте Изабел никак не би ѝ харесало. Преди да тръгне, тя ми каза никога да не го гледам в очите и да избягвам да стоя в една и съща стая с него.

Виан въздъхна. Призракът на сестра ѝ продължаваше да витае в къщата.

— Той донесе рибата, Софи, и живее тук.

— Oui, маман. Знам това. Въпреки това тя каза…

— Иди да извикаш капитана за вечеря. Изабел я няма, заедно с прекалените ѝ тревоги. А сега върви.

Виан се върна при печката. След малко понесе тежкия керамичен поднос с пържената риба, заобиколена със задушени зеленчуци с лимонов сок, поръсени със свеж копър. Пикантният лимонов сок на дъното на тигана, в който плуваха кафяви трошички, щеше да бъде по-вкусен с краве масло, но въпреки това ухаеше божествено. Тя занесе подноса в трапезарията и завари Софи край масата, а редом до нея седеше капитан Бек.

На стола на Антоан.

Виан едва не се препъна.

Бек се изправи учтиво и побърза да издърпа стола ѝ. Тя спря за миг, докато той вземаше подноса от ръцете ѝ.

— Изглежда много подобаващо — каза той със сърдечен тон. Отново френският му не беше на висота.

Виан седна на обичайното си място край масата. Преди да измисли какво да каже, Бек ѝ наля вино.

— Чудесно „Монтраше“, реколта 37 — обяви той.

Виан отлично знаеше какво щеше да каже Изабел за това.

Бек беше срещу нея. Софи седеше от лявата ѝ страна и бърбореше за нещо, което се бе случило днес в училище. Когато тя замълча, Бек каза нещо за риболова и Софи се засмя. Виан усещаше отсъствието на Изабел също така остро, както преди присъствието ѝ.

Стой далеч от Бек.

Виан чу предупреждението така ясно, сякаш бе изречено на глас до нея. Знаеше, че точно за това сестра ѝ бе права. Виан не можеше да забрави списъка и уволненията или гледката на Бек, седнал зад бюрото си с щайги и кутии с храна в краката му и портрета на фюрера на стената зад него.

— …след това съпругата ми се отчая от моите рибарски умения… — казваше той с усмивка.

Софи се засмя.

— Папа веднъж падна в реката, докато ловяхме риба, помниш ли, маман? Каза, че рибата била прекалено едра и го дръпнала надолу, нали, маман?

Виан бавно примигна. Отне ѝ минута да забележи, че разговорът се бе завъртял и сега включваше и нея.

Това беше… най-малкото странно. Досега, когато Бек се беше хранил с тях, почти не бяха разговаряли. А и кой би заговорил, заобиколен от неприкрития гняв на Изабел?

Сега е различно. Вашата сестра отсъства.

Виан разбираше какво имаше предвид той. Напрежението в къщата — край тази маса — сега бе изчезнало.

Какви други промени щеше да донесе отсъствието на Изабел?

Стой далеч от Бек.

Как щеше Виан да го направи? И кога за последен път бе яла толкова вкусна храна… или бе чувала смеха на Софи?

Когато Изабел слезе от вагона, Лионската гара гъмжеше от немски войници. Тя едва успя да свали велосипеда; никак не беше лесно с куфара, удрящ се в бедрото ѝ, докато през цялото време нетърпеливите парижани я бутаха отвсякъде. От месеци мечтаеше да се върне тук.

В мечтите ѝ Париж беше някогашният Париж, недокоснат от войната.

Но в този понеделнишки следобед, след дългия ден във влака, тя видя истината. Окупацията бе пощадила сградите, а извън Лионската гара нямаше следи от бомбардировки, но докато караше велосипеда надолу по булеварда, навсякъде тегнеше мрак, дори посред бял ден, витаеше усещане за загуба и отчаяние.

Любимият ѝ град приличаше на някога красива куртизанка, сега остаряла и измършавяла, повехнала, изоставена от любовниците си. За по-малко от година този великолепен град бе лишен от същността си от безкрайния тропот на германските ботуши по улиците и обезобразен от свастиките, развяващи се от всеки монумент.

Единствените коли, които Изабел видя, бяха черни автомобили „Мерцедес Бенц“, с миниатюрни знаменца със свастики, плющящи от калниците, камиони на Вермахта, а понякога и сиви танкове. По цялото протежение на булеварда прозорците бяха затъмнени и кепенците спуснати. Като че ли на всеки ъгъл пътят ѝ бе барикадиран. Табели с големи черни букви указваха посоките на немски, а стрелките на часовниците бяха преместени с два часа напред — по немско време.

Тя държеше главата си сведена, докато минаваше покрай групи от германски войници и кафенетата на тротоарите, пълни с униформени мъже. Когато зави по булевард „Бастилия“, Изабел видя възрастна жена на велосипед, опитваща се да заобиколи барикадата. Един нацист стоеше на пътя ѝ и я хокаше на немски — език, който очевидно тя не разбираше. Жената обърна колелото и побърза да се отдалечи.

Отне ѝ по-дълго време от обичайното да стигне до книжарницата и когато се спусна по наклона, за да спре отпред, нервите ѝ бяха опънати до краен предел. Облегна велосипеда на едно дърво и го заключи. Стисна куфара в потните си, облечени в ръкавици ръце, и приближи книжарницата. Зърна образа си на витрината на съседното бистро: руса коса, подстригана на неравна черта; бледо лице с начервени устни (единствената козметика, с която разполагаше); за пътуването бе облякла най-хубавия си тоалет — жакет на тъмносиньо и кремаво каре с подходяща шапка и тъмносиня пола. Ръкавиците ѝ бяха малко износени, но в тези времена никой не забелязваше подобни неща.

Искаше да изглежда добре, за да впечатли баща си. Пораснала.

Колко пъти в живота си се бе притеснявала за косата и дрехите си, преди да се прибере у дома в парижкия апартамент, само за да открие, че папа е излязъл, а Виан е „прекалено заета“, за да си дойде от провинцията, и някоя приятелка на баща ѝ ще се грижи за нея, докато е във ваканция? Достатъчно често, така че, когато стана на четиринайсет, тя спря изобщо да се прибира у дома за ваканциите; беше по-добре да седи сама в празната стая в общежитието, отколкото да се мотае край хора, които не знаеха какво да правят с нея.

Ала сега беше различно. Анри и Дидие — и техните мистериозни приятели от съпротивителното движение „Сражаваща се Франция“ — искаха Изабел да живее в Париж. Тя нямаше да ги подведе.

Витрините на книжарницата бяха затъмнени и решетките, които пазеха стъклата през деня, бяха спуснати и заключени. Тя завъртя дръжката на вратата, но беше заключено.

В четири часа в понеделник следобед? Девойката отиде до процепа на фасадата на книжарницата, където беше тайното място на баща ѝ, напипа ръждясалия ключ, отключи вратата и влезе.

Тесният магазин сякаш бе притаил дъх в тъмнината. Не се чу нито звук. Нито шумоленето на страниците, докато баща ѝ разлистваше любимия си роман, или скърцането на писалката по листа, докато твореше стиховете си — неговата страст, докато маман беше жива. Изабел затвори вратата зад гърба си и завъртя ключа на лампата до вратата.

Нищо.

Пристъпи в мрака до щанда и откри една свещ в стария месингов свещник. Порови в чекмеджетата, извади кибрит и запали свещта.

Светлината, колкото и слаба, разкри опустошението във всеки ъгъл на магазина. Половината от лавиците бяха празни, много от тях бяха счупени и висяха надолу, а книгите бяха изпопадали, образувайки пирамида на пода. Плакатите по стените бяха скъсани и надраскани. Сякаш мародери бяха вилнели, търсейки нещо скрито, и бяха унищожили всичко по пътя си.

Папа.

Изабел излезе бързо от книжарницата, без да си дава труд да връща ключа на мястото му. Вместо това го пъхна в джоба на жакета, отключи велосипеда и се качи на седалката. Стараеше се да кара по по-малките улички (малкото, които не бяха барикадирани), докато стигна до булевард „Грьонел“, после зави и се отправи към къщи.

Апартаментът на Авеню дьо ла Бурдоне беше собственост на семейството на баща ѝ от повече от сто години. От двете страни на улицата се виждаха сгради от светъл пясъчник, с балкони от ковано желязо и скосени покриви. Изваяни каменни херувими украсяваха корнизите. Шест пресечки по-нататък Айфеловата кула се извисяваше в небето, господствайки над пейзажа. На партерите имаше десетина витрини на магазини с шарени тенти и кафенета с масички на тротоара: на горните етажи бяха разположени жилищата. Обикновено Изабел вървеше бавно по тротоара, разглеждаше витрините, потопена в оживената навалица около нея. Но не и днес. Кафенетата и бистрата бяха празни. Жени в износени дрехи, с уморени лица стояха на опашки за храна.

Тя се взря в затъмнените прозорци, докато ровеше в чантата за ключа. Отвори вратата и си проправи път през полутъмното фоайе, влачейки велосипеда. Заключи го за една тръба там. Подмина асансьора с размерите на ковчег, който най-вероятно не работеше в тези дни с режим на тока, и се изкачи по тясното стръмно и тъмно стълбище, извиващо се покрай асансьорната шахта. Стигна до площадката на петия етаж, където имаше две врати — едната от лявата страна на сградата и тяхната вдясно. Отключи и пристъпи вътре. Стори ѝ се, че чу как вратата на съседите се отваря. Когато се извърна, за да поздрави мадам Льоклерк, вратата бързо се хлопна. Очевидно любопитната старица следеше кой влиза и излиза от апартамент 6Б.

Изабел влезе в апартамента и затвори вратата зад себе си.

— Папа?

Въпреки че бе по средата на деня, заради затъмнените прозорци вътре бе тъмно.

— Папа?

Отговор не последва.

Честно казано, девойката почувства облекчение. Отнесе куфара в салона. Тъмнината ѝ напомни за едно друго време, много отдавна. Апартаментът беше мрачен и прашен; чуваха се дишане и стъпки по скърцащите дървени подове.

Шт, Изабел, никакви разговори. Твоята маман сега е при ангелите.

Тя завъртя ключа за лампата във всекидневната. Богато украсеният полилей от цветно стъкло замъждука, извитите стъклени разклонения заблещукаха сякаш от друг свят. На оскъдната светлина Изабел огледа апартамента и забеляза, че няколко произведения на изкуството липсват от стените. Стаята бе смесица от непогрешимия усет за стил на майка ѝ и колекцията от антики от предишните поколения. Двата панорамни прозореца, от които се излизаше на балкона — сега закрити — щяха да разкрият красива гледка към Айфеловата кула.

Изабел угаси светлината. Нямаше защо да хаби безценното електричество, докато чака. Седна до кръглата дървена маса под полилея, чиято груба повърхност бе надраскана през годините от хилядите вечери и обеди. Прокара нежно ръка по грапавото дърво.

Позволи ми да остана, папа. Моля те. Няма да ти преча.

Колко годишна е била тогава? Единайсет? Дванайсет? Не беше сигурна. Но беше облечена в синята моряшка униформа на манастирското училище. Сега ѝ се струваше, че е било преди цяла вечност. И въпреки това сега тя беше тук, готова да го умолява да — (я обича) — да ѝ позволи да остане.

По-късно — колко време е изминало? Не беше сигурна колко дълго е стояла тук, в тъмнината, припомняйки си подробности за майка си, защото напълно бе забравила лицето ѝ — тя чу стъпки и после завъртането на ключа в ключалката.

Чу вратата да се отваря и стана. Вратата се затвори с щракване. Чу го да преминава през антрето покрай малката кухня.

Сега трябваше да бъде силна, решителна, ала куражът, неотделима част от нея, като зелените ѝ очи, който винаги се бе стопявал в присъствието на баща ѝ, за пореден път я напусна.

— Папа? — обади се тя в мрака. Знаеше, че той мрази изненадите.

Чу как той застина.

След това ключът щракна и полилеят светна.

— Изабел — изрече той с въздишка. — Какво правиш тук?

Тя знаеше, че не бива да издава несигурността си пред този мъж, който толкова малко се интересуваше от чувствата ѝ. Сега имаше поставена задача.

— Дойдох да живея с теб в Париж. Отново — додаде тя, сякаш ѝ бе хрумнало току-що.

— Оставила си Виан и Софи с онзи нацист?

— Повярвай ми, за тях е по-безопасно, ако не съм там. Рано или късно, щях да изтърва нервите си.

— Да изтървеш нервите си? Какво ти става? Още утре сутринта се връщаш в Кариво. — Той мина покрай нея и се насочи към дървения бюфет до стената, облепена с тапет. Наля си чаша коняк, изпи я на три големи глътки и наля нова. Когато довърши и второто питие, се извърна към нея.

— Не — заяви тя. Тази единствена дума ѝ вдъхна сили. Дали някога досега му я бе казвала? Повтори я отново за по-голяма тежест: — Не.

— Пардон?

— Казах не, папа. Този път няма да се подчиня на волята ти. Няма да замина. Това е моят дом. Моят дом. — Гласът ѝ пресекна. — Гледала съм как маман шие онези пердета на шевната си машина. Тази маса тя наследи от прачичо си. Върху стените на спалнята ми ще откриеш моите инициали, които написах с червилото на маман, когато тя не ме гледаше. Обзалагам се, че в тайната ми стаичка, моето убежище, куклите все още са наредени покрай стените.

— Изабел…

— Не. Няма да ме изгониш, папа. Правил си го прекалено много пъти. Ти си моят баща. Това е моят дом. Ние сме във война. Аз оставам. — Тя се наведе към куфара в краката си и го вдигна.

На бледата светлина на полилея видя как поражението задълбочи бръчките по страните на баща ѝ. Раменете му увиснаха. Той си наля нова чаша коняк и жадно я изпи. Очевидно не можеше да я гледа без помощта на алкохола.

— Няма приеми, които да посещаваш — каза той, — и всичките ти приятелчета студенти заминаха.

— Мнението ти за мен не се е променило — отбеляза тя, после смени темата: — Отбих се в книжарницата.

— Нацистите — отвърна той. — Един ден нахлуха и свалиха от лавиците всичко от Фройд, Ман, Троцки, Толстой, Мороа, всичко от тях, и го изгориха. И нотите също. По-скоро бих затворил книжарницата, отколкото да продавам само това, което ми е позволено. Така и направих.

— И от какво живееш сега? От поезията си?

Той се засмя. С горчив, пиянски смях.

— Сега едва ли е време за изискани занимания.

— Тогава как си плащаш тока и храната?

По лицето му се мярна някакво изражение.

— Имам добра работа в хотел „Крийон“.

— Като обслужващ персонал? — Не можеше да си го представи да сервира бира на германските простаци.

Баща ѝ отвърна поглед.

Изабел усети как стомахът ѝ се присвива.

— За кого работиш, папа?

— За висшето германско командване в Париж — отвърна той.

Изабел разбра какво бе онова изражение. Срам.

— След това, което ти причиниха в Голямата война…

— Изабел…

— Помня как маман ни разказваше какъв си бил преди войната и как тя те е сломила. Мечтаех как някой ден ти ще си спомниш, че си баща, но всичко това е било лъжа, нали? Ти си просто страхливец. В мига, в който нацистите се появяват, ти се втурваш да им помагаш.

— Как смееш да съдиш мен и това, което съм преживял? Ти си едва на осемнайсет.

— На деветнайсет — уточни тя. — Кажи ми, папа, кафе ли поднасяш на нашите завоеватели, или им викаш таксита, за да отидат в „Максим“[47]? Ядеш остатъците от храната им?

Той сякаш се смали пред очите ѝ; състари се. Тя изпита необяснимо съжаление за острите си думи, макар че бяха истина и той ги заслужаваше. Но сега не можеше да си позволи да се размеква.

— И така, разбрахме ли се? Ще се нанеса в старата ми стая и ще живея там. Можем, въобще да не си говорим, ако това е условието ти.

— В града няма храна, Изабел; поне не за нас, парижаните. Навсякъде има табели, които ни предупреждават да не ядем плъхове, и трябва да знаеш, че надписите са необходими. Хората отглеждат морски свинчета за храна. Ще се чувстваш много по-удобно в провинцията, където има градини.

— Не търся удобства. Нито безопасност.

— Тогава какво търсиш в Париж?

Тя осъзна грешката си. Тя си бе поставила капан с глупавите си думи и бе паднала право в него. Баща ѝ може да беше всякакъв, но не беше глупав.

— Тук съм, за да се срещна с един приятел.

— Кажи ми, че не става дума за някое момче. Кажи ми, че не си толкова глупава.

— Провинцията е много скучна, папа. Познаваш ме.

Той въздъхна и си наля още едно питие. Тя видя как очите му издайнически се изцъклят. Знаеше, че той много скоро ще се оттегли, препъвайки се, за да остане насаме с мислите си.

— Ако останеш, ще има правила.

— Правила?

— Ще се прибираш у дома преди комендантския час. Винаги, без изключение. Няма да нарушаваш личното ми пространство. Не понасям да ми се пречкат. Всяка сутрин ще обикаляш магазините, за да набавяш храна с купоните. И ще си намериш работа. — Замълча, погледна я и присви очи. — И ако се забъркаш в неприятности като сестра ти, ще те изхвърля. Точка.

— Аз не съм…

— Не ме интересува. Работа, Изабел. Намери си работа.

Той продължаваше да говори, когато тя се обърна на пети и си тръгна. Отиде в някогашната си стая и затръшна вратата. Силно.

Беше успяла! За пръв път бе постигнала своето. На кого му пукаше, че той беше злобен и съдеше прибързано? Тя беше тук. В стаята си, в Париж, и щеше да остане.

Стаята ѝ беше по-малка, отколкото я помнеше. Боядисана в бяло, с двойно легло от ковано желязо с балдахин, избелял стар килим върху дъските на пода и фотьойл от времето на Луи XV, видял и по-добри дни. Прозорецът — сега затъмнен — гледаше към вътрешния двор на жилищната сграда. Като момиче, тя винаги знаеше кога съседите изхвърлят боклука, защото ги чуваше как трополят на двора, затръшват с трясък капаците на боклукчийските кофи. Метна куфара върху леглото и се зае да разопакова багажа си.

Дрехите, които бе взела при заминаването от тук — и с които се бе върнала в Париж — бяха прекалено износени и опърпани, за да ги облича постоянно, и едва ли заслужаваха да ги окачва в малкия гардероб редом с тези, които бе наследила от маман — красиви винтидж рокли с надиплени поли, елегантни вечерни рокли с копринени ресни, вълнени костюми, които бяха скъсени, за да ѝ стават, и ежедневни рокли от крепдешин. Внушителна колекция от шапки и обувки, подходящи за лъскавите дансинги в балните зали или за разходки в градините около музея „Роден“ с подходящо момче под ръка. Дрехи за един свят, който бе изчезнал. Вече нямаше „подходящи“ момчета в Париж. Всъщност въобще нямаше момчета. Всички бяха военнопленници в лагери в Германия или се криеха някъде.

Когато нещата ѝ бяха по закачалките в гардероба, тя затвори махагоновите врати и го избута настрани, за да се открие тайната врата зад него.

Нейното убежище.

Изабел се наведе, за да отвори тайната вратичка в стената с бяла ламперия. Натисна горния десен ъгъл на панела, пружината се освободи и вратичката се отвори с проскърцване, разкривайки килер, метър и осемдесет на метър и осемдесет, със скосен таван, под който дори едно десетгодишно момиче трябваше да се навежда, за да застане. Наистина куклите ѝ все още бяха тук, някои килнати настрани, други все още стояха изправени.

Изабел затвори вратичката на спомените си и премести обратно гардероба на мястото му. Разсъблече се бързо и се плъзна в розовия копринен пеньоар, който ѝ напомняше за маман. Дрехата леко ухаеше на розова вода — или тя се престори, че долавя аромата. Когато излезе от стаята, за да си измие зъбите, се спря пред затворената врата на баща си.

Чуваше го как пише; перото на автоматичната писалка дращеше по грубия лист. От време на време той изругаваше, после настъпваше тишина. (Несъмнено, за да пие.) Следваше глухото тропване на бутилката — или на юмрук — върху масата.

Изабел се приготви за лягане, нави косата си на ролки, изми си лицето и зъбите. Докато се връщаше към стаята си, чу баща си отново да ругае — този път по-високо, може би заради алкохола.

Не понасям да ми се пречкат.

Очевидно това всъщност означаваше, че баща ѝ не можеше да понася да бъде в една и съща стая с нея.

Странно, че не го бе забелязала миналата година, когато живееше с него, през онези седмици между изгонването ѝ от пансиона за благородни девици и изгнанието ѝ в провинцията.

Наистина тогава двамата никога не се хранеха заедно. Не си спомняше и да бяха водили някакъв по-значителен разговор. Но някак си ѝ бе убягнало. Двамата бяха заедно в книжарницата, работеха рамо до рамо. Нима е била толкова патетично благодарна за присъствието му, че не бе обърнала внимание на мълчанието му?

Е, сега го забелязваше.

Той заудря по вратата на спалнята ѝ толкова силно, че тя нададе тих вик на изненада.

— Тръгвам на работа — провикна се баща ѝ през вратата. — Купоните са на плота в кухнята. Оставих ти сто франка. Купи каквото можеш.

Тя чу как стъпките му отекват по дървения под в коридора, достатъчно тежки, за да разлюлеят стените. После вратата се затръшна.

— Довиждане и на теб — измърмори Изабел, засегната от грубия му тон.

Тогава си спомни.

Днес беше денят. Отметна завивката, стана от леглото и се облече, без да си дава труд да светва лампата. Вече бе избрала тоалета си: раздърпана сива рокля и черна барета, бели ръкавици и последния си чифт черни обувки с висок ток, с каишка на глезена. Жалко, че нямаше чорапи.

Огледа се в огледалото в салона, опитвайки се да бъде критична, но видя единствено едно обикновено момиче в безлична рокля, стиснало черна чанта.

Тя отвори чантата (отново) и се взря във вътрешността ѝ, с формата на лодка, подплатена с копринен хастар. В хастара имаше тънък процеп, в който бе напъхан дебел плик. При отваряне чантата изглеждаше празна. Дори и да я спрат (което не би трябвало да се случи — защо да я спират? деветнайсетгодишно момиче, облечено за обяд?), нямаше да видят в нея нищо, освен документите ѝ, купоните за храна, нейната carte d’identité, certificate of domicile[48] и нейния аусвайс. Точно това, което трябваше да има в една чанта.

В десет часа излезе от апартамента. Навън, под ярките горещи лъчи на слънцето, Изабел се качи на синия велосипед и се отправи към кея.

Като стигна до улица „Риволи“, завари платното пълно с черни автомобили и зелени военни камиони, със закрепени странично резервоари за гориво, както и конници. Наоколо се виждаха парижани, които вървяха по тротоарите, въртяха педалите на велосипедите надолу по малкото улици, където им бе позволено да карат, редяха се на дълги опашки за хранителни продукти чак до следващата пресечка. Те се отличаваха по примиренческите изражения на лицата си и начина, по който минаваха забързано, със сведени глави, покрай германците. Пред ресторанта „Максим“, под прочутия червен навес, Изабел забеляза група висши нацистки офицери да чакат да влязат вътре. Ширеше се слухът, че най-добрите продукти и месо от провинцията се доставят директно в „Максим“, за да бъдат поднасяни на висшето командване.

И тогава я зърна: желязната пейка, близо до входа на „Комеди Франсез“.

Изабел удари спирачката и рязко спря велосипеда, после спусна крак на платното. За пръв път вълнението ѝ се примеси със страх.

Внезапно чантата ѝ натежа; при това забележимо. Дланите ѝ се изпотиха, капчици пот избиха под ръба на филцовата шапка.

Стегни се.

Тя беше courier, а не изплашена ученичка. Какъвто и риск да имаше, тя го бе приела.

Докато стоеше там, една жена отиде до пейката и седна с гръб към Изабел.

Жена. Тя не очакваше свръзката ѝ да бъде жена, но беше някак си странно успокояващо.

Изабел пое дълбоко дъх и закрачи редом с велосипеда през натовареното кръстовище, покрай павилионите, окичени с шалчета и сувенири. Когато се изравни с жената на пейката, тя изрече това, което ѝ бяха казали:

— Мислите ли, че днес ще ми трябва чадър?

— Аз очаквам да се задържи слънчево. — Жената се извърна. Имаше черна коса, внимателно прибрана, и лице с дръзки източноевропейски черти. Беше по-възрастна — може би около трийсетина годишна — но очите ѝ бяха като на още по-стара.

Изабел понечи да отвори чантата, но жената я възпря.

— Не — процеди рязко, сетне додаде: — Последвай ме — и бързо се изправи.

Изабел закрачи след жената, докато тя прекосяваше чакълестия площад пред музея на Наполеон, зад който се издигаше гигантският Лувър със своята величествена елегантност. Макар че не приличаше на дворец, обитаван някога от императори и крале, не и със знамената със свастики, веещи се отвсякъде, и германските войници, насядали по пейките в градините на „Тюйлери“. Жената сви в страничната уличка и хлътна в едно малко кафене. Изабел заключи веригата на велосипеда си за дървото отпред, последва я вътре и седна срещу нея.

— Носиш ли плика?

Изабел кимна. Отвори чантата в скута си, извади плика и го подаде на жената под масата.

Двама немски офицери влязоха в кафенето и се настаниха на една маса недалеч от тях.

Жената се наведе през масата и оправи баретата на Изабел. Жестът беше странно интимен, като че ли бяха сестри или най-добри приятелки. Накланяйки се по-близо, тя прошепна в ухото ѝ:

— Чу ли за les collabos?

— Не.

— Колаборационистите. Френски мъже и жени, които работят с германците. Те не са само във Виши. Бъди нащрек. Винаги. Тези колаборационисти обичат да докладват за нас на Гестапо. А щом веднъж научат името ти, гестаповците винаги те наблюдават. Не вярвай на никого.

Тя кимна.

Жената се отдръпна и я погледна.

— Нито дори на баща си.

— Откъде знаеш за баща ми?

— Искаме да се срещнем с теб.

— Ти току-що се срещна.

— Ние — рече жената тихо. — Застани на ъгъла на булевард „Сен Жермен“ и улица „Сен Симон“ утре по обед. Не закъснявай, ела без велосипеда и се увери, че не те следят.

Изабел се изуми колко бързо жената стана от масата. След миг вече бе изчезнала, а Изабел остана сама в кафенето, под зоркия поглед на германския войник на съседната маса. Насили се да си поръча café au lait (макар да знаеше, че няма да има мляко, а кафето щеше да бъде цикория). Изпи го набързо и излезе.

На ъгъла видя надпис върху витрината на кафенето, предупреждаващ за екзекуции заради нарушения на реда. До него, върху прозорците на съседния киносалон, бе залепен жълт плакат, върху който пишеше INTERDIT A UX JUIFS — забранено за евреи.

Докато отключваше велосипеда, германският войник изникна зад гърба ѝ. Тя се удари в него.

Той я попита загрижено дали е добре. В отговор тя му отправи усмивка, достойна за актриса, и кимна:

— Mais oui.[49] Merci. — Приглади роклята си, стисна чантата под мишница и се качи на седалката. Завъртя педалите и се отдалечи от войника, без да поглежда назад.

Беше успяла. Имаше аусвайс, бе дошла в Париж, бе принудила своя папа да остане и бе доставила първото тайно съобщение за „Сражаваща се Франция“.