Славея

Глава 38

Изабел застана мирно. Трябваше да остане права за проверката. Ако позволи замайването да я победи и се строполи, ще я набият с камшик или по-лошо.

Не. Не беше проверка. Сега тя беше в Париж, в болнична стая.

Очакваше нещо. Някого.

Мишлин бе отишла да говори със служителите от Червения кръст и журналистите, събрани във фоайето. Изабел трябваше да чака тук.

Вратата се отвори.

— Изабел — сгълча я Мишлин. — Не бива да стоиш права.

— Страхувам се, че ако легна, ще умра — отвърна Изабел. Или може би само си го бе помислила.

Също като Изабел, Мишлин бе тънка като кибритена клечка, костите на таза ѝ бяха изпъкнали под безформената дреха. Тя беше почти плешива — по черепа ѝ само тук-там се виждаха снопчета коса — и нямаше вежди. Кожата около врата и ръцете ѝ бе осеяна с незараснали гнойни рани.

— Ела — рече Мишлин. Поведе я навън от стаята през странната тълпа от мълчаливите, едва тътрещи нозете си дрипави хора, завърнали се от ада, и шумните, разплакани роднини, издирващи любимите хора, покрай журналистите, задаващи въпроси. Насочи я нежно към една по-тиха стая, където други оцелели концлагеристи седяха отпуснати върху столовете.

Изабел седна на един стол и прилежно сложи ръце в скута. Дробовете я боляха и изгаряха при всеки дъх, който поемаше, слепоочията ѝ пулсираха от мъчителна болка.

— Време е да се прибереш у дома — каза Мишлин.

Изабел я погледна с празни, замъглени очи.

— Искаш ли да дойда с теб?

Тя примигна бавно, опитвайки се да мисли. Главоболието ѝ бе толкова силно, че не можеше да вижда.

— Къде отивам?

— В Кариво. Отиваш при сестра ти. Тя те очаква.

— Дали?

— Твоят влак тръгва след четиресет минути. Моят потегля след час.

— Как ще се приберем? — осмели се да попита Изабел. Гласът ѝ бе едва доловим шепот.

— Ние сме късметлийки — отвърна Мишлин и Изабел кимна.

Мишлин помогна на Изабел да се изправи.

Двете заедно закуцукаха към задната врата на болницата, където колона от автомобили и камиони на Червения кръст чакаха, за да откарат оцелелите до железопътната гара. Докато очакваха реда си, двете жени стояха притиснати една до друга, както често през изминалата година — в строя за appell, в товарните вагони, на опашките за храна.

Жизнерадостна млада жена с униформа на Червения кръст с клипборд в ръка приближи към тях.

— Росиньол?

Изабел вдигна горещите си потни ръце и обхвана с тях сбръчканото посивяло лице на Мишлин.

— Обичах те, Мишлин Бабино — промълви тихо и целуна сухите устни на по-възрастната жена.

— Не говори за себе си в минало време.

— Но аз съм минало време. Момичето, което бях…

— То не си е отишло, Изабел. То е болно и измъчено, но не може да си отиде. Това момиче имаше лъвско сърце.

— Сега ти говориш в минало време.

Честно, Изабел изобщо не можеше да си спомни онова момиче, което без много да мисли, се бе присъединило към Съпротивата. Момичето, което безразсъдно бе завело свален летец в апартамента на баща си и глупаво бе скрило друг в хамбара на сестра си. Момичето, което бе прекосявало пеша Пиренеите и се бе влюбило, докато бягаше от Париж.

— Ние успяхме — каза Мишлин.

През последната седмица Изабел често бе чувала тази дума. Ние успяхме. Когато американците дойдоха да освободят лагера, тези две думи бяха на устата на всички затворници. Тогава Изабел бе изпитала облекчение — след всичко преживяно, побоищата, студа, униженията, болестта, принудителните преходи в снега, тя бе оцеляла.

Ала сега се питаше какъв ще бъде животът ѝ. Не можеше да се върне към някогашното си „аз“, но как щеше да продължи напред? Сбогува се за последно с Мишлин и се качи в колата на Червения кръст.

По-късно, когато вече беше във влака, тя се преструваше, че не забелязва втренчените погледи на околните. Опита се да седи изправена, но не можа. Отпусна се настрани и подпря глава на прозореца.

Затвори очи и тутакси заспа. В треската си сънуваше друсането на конския вагон, плача на бебетата, жените, които отчаяно се опитваха да ги успокоят… после вратите се разтваряха и кучетата ги чакаха…

Изабел рязко се събуди. Беше толкова объркана, че ѝ бе нужна минута, за да си спомни, че вече е в безопасност. Попи потното си чело с края на ръкава. Треската се бе завърнала.

Два часа по-късно влакът навлезе с грохот в гарата на Кариво.

Аз успях. Защо тогава тя не чувстваше нищо?

Стана и затътри мъчително крака към вратата на вагона. Когато стъпи на перона, тялото ѝ се разтресе от пристъп на кашлица. Тя се наведе, задавена от кашлицата, плюейки кръв в дланта си. Когато отново успя да си поеме дъх, се изправи, чувствайки се празна и изцедена докрай. Стара.

Сестра ѝ стоеше в края на перона. Беше с огромен корем, в избеляла и изкърпена лятна рокля. Ягодоворусата ѝ коса беше по-дълга и се спускаше на вълни по раменете. Докато претърсваше с очи тълпата, слизаща от влака, погледът ѝ мина покрай Изабел.

Изабел вдигна за поздрав костеливата си ръка.

Виан я видя и пребледня.

— Изабел! — извика и се спусна към нея. Обви с шепи хлътналите ѝ бузи.

— Не ме приближавай. Имам ужасен дъх.

Виан целуна напуканите и подути сухи устни на Изабел и прошепна:

— Добре дошла у дома, сестричке.

— У дома — повтори Изабел неочакваните думи, които не пробудиха никакви образи. Мислите ѝ бяха толкова объркани, а главата ѝ се пръскаше от болка.

Виан нежно я прегърна и я притисна към гърдите си. Изабел усети меката кожа на сестра си, долови лимоновото ухание на косата ѝ. Усети как Виан я гали по гърба, както правеше, когато беше малко момиче, и си помисли: Аз успях.

У дома.

— Ти гориш — каза Виан, когато вече бяха в „Дьо Жарден“, а Изабел бе изкъпана, подсушена и лежеше в топлото легло.

— Oui. Изглежда, не мога да се отърва от тази треска.

— Ще отида да донеса аспирин. — Виан понечи да се изправи.

— Не — възпря я Изабел. — Не ме оставяй. Моля те. Легни до мен.

Виан се покатери върху малкото легло. От страх, че най-малкото докосване може да остави синина, тя много внимателно взе Изабел в обятията си.

— Съжалявам за Бек. Прости ми… — промълви Изабел, задавена от кашлицата. Бе чакала толкова дълго, за да го каже, беше си представяла този разговор хиляди пъти. — …задето изложих на опасност теб и Софи.

— Не, Изабел — каза Виан нежно, — ти ми прости. Всеки път те разочаровах. Още откогато папа ни изостави на мадам Дюма. И когато ти избяга в Париж, как можах да повярвам на онази абсурдна история за любовната ти връзка? Това ме измъчва. — Виан се наклони към нея. — Може ли да започнем отначало? Да бъдем истински сестри, както искаше маман?

Изабел се опитваше да остане будна.

— Бих искала.

— Аз съм толкова, толкова горда от това, което си направила в тази война, Изабел.

Очите на Изабел се наляха със сълзи.

— Ами ти, Ви?

Виан отвърна поглед.

— След смъртта на Бек разквартируваха тук друг нацист. Лош човек.

Дали Виан бе осъзнала, че е докоснала корема си, когато го изрече? Дали срамът бе обагрил страните ѝ? Изабел инстинктивно разбра какво бе преживяла сестра ѝ. Тя бе чувала безброй истории за жени, изнасилвани от войниците, разквартирувани в домовете им.

— Знаеш ли какво научих в лагерите?

Виан я погледна.

— Какво?

— Те не могат да докоснат сърцето ми. Не могат да променят душата ми, същността ми. Тялото ми… Те го прекършиха през първите дни, но не и сърцето ми, Ви. Каквото и да е сторил той, го е причинил на тялото ти, а то ще се излекува. — Искаше да каже още, може би да добави „обичам те“, но кашлицата отново я задави. Когато пристъпът отмина, тя остана да лежи по гръб, напълно изтощена, дишайки плитко и накъсано.

Виан се наведе по-близо и притисна студена мокра кърпа към пламтящото ѝ чело.

Изабел се втренчи в кръвта върху юргана, припомняйки си последните дни от живота на майка си. Тогава също имаше толкова много кръв. Погледна към Виан и видя, че сестра ѝ също си спомня.

Изабел се събуди върху дървен под. Замръзваше и в същото време изгаряше от огън, трепереше и се потеше.

Не чу нищо — нито трополенето на плъхове или хлебарки по пода, нито процеждащата се вода през пукнатините в стената, образуваща големи ледени висулки, нито кашлица или плач. Седна бавно в леглото, потръпвайки при всяко движение, дори и най-лекото. Всичко я болеше. Костите, кожата, главата, гърдите; не ѝ бяха останали мускули, които да не болят, но най-силни бяха болките, пронизващи ставите и сухожилията.

Тя чу високо ра-та-та-та. Стрелба. Закри главата си и запълзя към ъгъла, сви се на топка.

Не.

Тя беше в „Льо Жарден“, а не в „Равенсбрюк“.

Това беше трополенето на дъжда по покрива.

Изтерзаната жена се изправи бавно на крака, чувствайки се замаяна. От колко време беше тук?

Четири дни? Пет?

Закуцука към нощното шкафче до леглото, върху което бе оставена порцеланова кана до купа с хладка вода. Изми си ръцете и наплиска лицето си, сетне се облече в дрехите, които Виан ѝ бе приготвила — рокля, която принадлежеше на Софи, когато е била на десет, а на Изабел ѝ бе широка. После се отправи на дълго и бавно пътешествие — заслиза надолу по стълбите.

Входната врата беше отворена. Отвън през пелената на дъжда се мержелееха силуетите на ябълковите дървета. Изабел отиде до вратата и вдъхна сладкия въздух.

— Изабел? — каза Виан и се приближи до нея. — Нека ти донеса малко костен бульон. Лекарят каза, че можеш да пиеш.

Тя кимна разсеяно, оставяйки Виан да се преструва, че няколкото супени лъжици бульон, които стомахът на Изабел задържи, ще променят нещо.

Пристъпи навън на дъжда. Светът беше жив сред какофония от звуци — граченето на птиците, звъненето на черковните камбани, трополенето на дъжда по покрива, плющящ в локвите. Тясното кално шосе бе задръстено от движение; автомобили и камиони, свиреха клаксони, хората жестикулираха с ръце и крещяха един на друг, докато се прибираха у дома. Американски камион отмина с грохот, пълен с войници със свежи, засмени лица, които махаха на преминаващите.

Когато ги видя, Изабел си спомни, че Виан ѝ бе казала, че Хитлер се е самоубил, а Берлин е обсаден и скоро ще бъде превзет.

Вярно ли беше? Наистина ли войната бе свършила? Тя не знаеше, не можеше да си спомни. Напоследък в главата ѝ беше такава каша.

Изабел излезе, куцукайки, на шосето, осъзнала прекалено късно, че е боса (щяха да я бият, задето си е изгубила обувките), но продължи да върви. Треперейки и кашляйки, докато дъждът шибаше лицето ѝ, тя отмина бомбардираното летище, сега завзето от войските на съюзниците.

— Изабел!

Тя се обърна, закашля се силно и изплю кръв в дланта си. Сега трепереше неудържимо от студ. Роклята ѝ бе подгизнала.

— Какво правиш навън? — извика Виан. — И къде са ти обувките? Болна си от тиф и пневмония, а си излязла на дъжда. — Виан свали палтото си и го преметна през раменете на Изабел.

— Войната свърши ли?

— Снощи говорихме за това, не помниш ли?

Дъждът замъгляваше погледа на Изабел, стичаше се на ручейчета по гърба ѝ. Тя пое накъсано влажния студен въздух и усети как сълзи запариха в очите ѝ.

Не плачи. Знаеше, че това беше важно, но не помнеше защо.

— Изабел, ти си болна.

— Гаетан обеща да ме намери, след като войната свърши — прошепна страдалката. — Аз трябва да отида в Париж, за да ме намери.

— Ако е тръгнал да те търси, той ще дойде в къщата.

Изабел не разбра. Поклати глава.

— Той беше тук, забрави ли? След Тур. Той те доведе у дома.

Мой славей, аз те отведох у дома.

— О.

— Не мисля, че все още съм красива. — Изабел се опита да се усмихне, но знаеше, че не е успяла.

Виан я прегърна през раменете и нежно я обърна.

— Ще се приберем и ще му напишем писмо.

— Аз не знам къде да го изпратя — отвърна Изабел и се облегна на сестра си, разтърсвана от студ и огън.

Как успя да стигне до къщата? Не беше сигурна. Смътно си спомняше как Антоан я носи нагоре по стълбите, целува я по челото, а Софи ѝ дава да пие някакъв горещ бульон. По някое време трябва да е заспала, защото следващото, което си спомняше, беше, че вече е нощ.

Виан спеше на стола до прозореца.

Изабел се закашля.

Виан мигом скочи на крака, оправи възглавниците зад Изабел, подпря по-удобно главата ѝ. Потопи кърпата във водата в купата до леглото, изцеди я и я притисна към челото на Изабел.

— Искаш ли малко костен бульон?

— Господи, не.

— Не ядеш нищо.

— Не мога да го задържа в стомаха си.

Виан се пресегна за един стол и го придърпа по-близо до леглото.

Виан докосна горещата и влажна буза на Изабел и се взря в хлътналите ѝ очи.

— Имам нещо за теб. — Виан стана от стола и излезе от стаята. Миг по-късно се върна с пожълтял плик. Подаде го на Изабел. — Това е за нас. От папа. Той се отби тук на път за Жиро.

— Така ли? Каза ли ти, че ще се предаде, за да ме спаси?

Виан кимна и подаде писмото на Изабел.

Буквите с името ѝ изглеждаха размазани и удължени върху листа. Недохранването беше съсипало зрението ѝ.

— Можеш ли да ми го прочетеш?

Виан счупи печата на плика, извади писмото и зачете.

Изабел и Виан,

Това, което правя сега, го правя без капка съжаление. Не съжалявам за смъртта си, а за живота си. А най-много съжалявам, че не бях добър баща за двете ви.

Мога да намеря извинения — бях съсипан от войната, пиех прекалено много, не можах да продължа живота си без вашата маман — ала нищо от това няма значение.

Изабел, помня първия път, когато избяга, за да бъдеш с мен. Беше стигнала съвсем сама до Париж. Всичко в теб умоляваше: обичай ме. Когато те видях на онзи перон, толкова нуждаеща се от мен, аз се обърнах.

Как можах да не проумея, че ти и Виан бяхте дар, към който трябваше само да протегна ръка?

Простете ми, мои дъщери, за всичко преживяно. Искам да знаете, че докато ви казвам сбогом, ви обичам с цялото си осакатено сърце.

Изабел затвори очи и се отпусна на възглавниците. През целия си живот бе чакала тези думи — неговата любов — а сега изпитваше единствено загуба. Те не се бяха обичали достатъчно, докато имаха време, а сега това време бе изтекло.

— Дръж Софи, Антоан и бебето, което очакваш, близо до себе си, Виан. Любовта е толкова хлъзгава и нетрайна.

— Не го прави — каза Виан.

— Кое?

— Не се сбогувай. Ти ще станеш силна, ще оздравееш, ще намериш Гаетан, ще се ожените и ще бъдеш тук, когато бебето се роди.

Изабел въздъхна и затвори очи.

— Какво хубаво бъдеще би било.

Седмица по-късно Изабел седеше на стол в задния двор, увита в две одеяла и един пухен юрган. Ранното майско слънце я обливаше с лъчите си, ала тя пак трепереше от студ. Софи се бе настанила в тревата в краката ѝ и ѝ четеше някаква забавна история. Племенницата ѝ се опитваше да променя гласа си за всеки герой и понякога, колкото и зле да се чувстваше Изабел, колкото и да ѝ тежаха костите, се улавяше, че се усмихва, дори се смееше с глас.

Антоан беше някъде из двора и се опитваше да скове люлка от парчетата дърво, които Виан не бе изгорила през войната. За всички бе очевидно, че Виан скоро ще роди; тя се движеше бавно и ръката ѝ почти постоянно бе притисната на кръста.

Със затворени очи Изабел се наслаждаваше на обикновените радости на деня. В далечината се разнесе черковен звън. През изминалата седмица камбаните не спираха да бият, възвестявайки края на войната.

Гласът на Софи секна рязко по средата на изречението.

Изабел си помисли, че каза „продължавай да четеш“, ала не беше сигурна.

Чу сестра си да изрича: Изабел, с многозначителен тон.

Изабел отвори очи. Виан стоеше там, брашнени ивици бяха нашарили бледото ѝ, обсипано с лунички лице и престилката, а златисточервеникавата ѝ коса бе завързана с избелял тюрбан.

— Някой е дошъл да те види.

— Кажи на лекаря, че съм добре.

— Не е лекарят — усмихна се Виан и додаде: — Гаетан е тук.

Изабел имаше чувството, че сърцето ѝ ще експлодира през тънкия като хартия гръден кош. Опита се да стане и се свлече обратно като купчина на стола. Виан ѝ помогна да се изправи, но щом стъпи на крака, не можа да помръдне. Как можеше да го погледне? Тя беше плешив скелет, без вежди, някои от зъбите ѝ бяха изпопадали, а повечето от ноктите ѝ липсваха. Докосна главата си, осъзнавайки след кратък неловък миг, че няма коса, която да затъкне зад ухото.

Виан я целуна по бузата.

— Ти си красива — прошепна.

Изабел се обърна бавно и той беше там, застанал на прага на отворената врата. Тя видя как изглеждаше — теглото, косата, жизнеността, които бе изгубил — но нищо от това нямаше значение. Той беше тук.

Той закуцука към нея и я взе в обятията си.

Тя вдигна треперещите си ръце и го прегърна. За пръв път от дни, седмици, година, сърцето ѝ не я подведе, туптеше с истински живот. Когато той се отдръпна и се взря в нея, любовта в очите му помете всичко лошо; отново бяха само те двамата, Гаетан и Изабел, някак си успели да се влюбят в един свят на война.

— Ти си все така красива, както те помня — промълви той, а тя се засмя от сърце, сетне се разплака. Избърса очите си, чувствайки се глупаво, но сълзите продължиха да се стичат по лицето ѝ. Най-после плачеше за всичко — заради болката и загубата, заради гнева, заради войната и това, което бе причинила на нея и на всички тях, заради злото, което бе познала и от което знаеше, че никога няма да се отърси, заради ужаса и ада, през които бе преминала, и заради това, което бе сторила, за да оцелее.

— Не плачи.

Как би могла да не плаче? Те трябваше да имат цял един живот, за да споделят истини и тайни, да се опознаят.

— Обичам те — прошепна тя, припомняйки си онзи миг, толкова отдавна, когато му го бе казала за пръв път. Тогава беше толкова млада и сияйна.

— Аз също те обичам — отвърна той с пресекващ глас. — Обичам те от първия миг, в който те зърнах. Мислех, че те защитавам, като не ти го казвам. Ако знаех…

Колко крехък беше животът, колко крехки бяха всички те.

Любов.

Това беше началото и краят на всичко, основата, таванът и въздухът между тях. Нямаше значение, че тя беше съсипана, грозна и болна. Той я обичаше и тя го обичаше. През целия си живот тя бе чакала — бе копняла — хората да я обичат, но сега разбираше какво наистина има значение. Тя беше познала любовта, беше благословена с нея.

Папа. Маман. Софи.

Антоан. Мишлин. Анук. Анри.

Гаетан.

Виан.

Погледът ѝ се плъзна покрай Гаетан към сестра ѝ, другата ѝ половина. Спомни си как маман им казваше, че някой ден те ще бъдат най-добри приятелки, че иглата на времето ще съедини живота на двете сестри.

Виан кимна, също разплакана, сложила ръка върху издутия си корем.

Не ме забравяйте, помисли Изабел. Искаше ѝ се да има сили да го произнесе на глас.