Славея

Глава 17

В средата на юни 1941 г., в предпоследния ден от втория учебен срок, Виан стоеше пред черната дъска и спрягаше глагол, когато чу вече познатото ръмжене на германски мотоциклет.

— Отново войници — обади се Жил Фурние горчиво. Напоследък момчето беше изпълнено с гняв и кой можеше да го обвини? Нацистите бяха отнели фамилната им месарница и я бяха дали на колаборационист.

— Останете тук — каза тя на учениците и излезе в коридора. Влязоха двама мъже — офицер от Гестапо в дълго черно палто и местният полицай, Пол, който бе напълнял, откакто сътрудничеше на нацистите. Коремът му опъваше колана. Колко пъти го бе виждала да крачи надолу по улица „Виктор Юго“, помъкнал повече храна, отколкото семейството му можеше да изяде, докато тя стоеше на дълга опашка, с купоните в ръка, с които можеше да се купи толкова малко?

Виан се отправи към тях, стиснала здраво ръце отпред на корема. Чувстваше се неловко в овехтялата рокля с протрити яка и маншети и макар че внимателно бе изрисувала кафява линия отзад по средата на голите си прасци, си личеше, че ръбовете са фалшиви. Нямаше чорапи, което я караше да се чувства странно уязвима пред тези мъже.

Вратите на класните стаи от двете страни на коридора се отвориха и учителите излязоха навън, за да видят какво искаха офицерите. Колегите се спогледаха, но никой не заговори.

Гестаповецът закрачи решително към класната стая на мосю Парецки в дъното на сградата. Дебелият Пол пухтеше до него, стараейки се да не изостава.

Миг по-късно мосю Парецки бе извлечен в коридора от френския полицай.

Виан се намръщи, когато минаваха покрай нея. Възрастният учител мосю Парецки — който сякаш преди цяла вечност я бе учил да смята и чиято жена се грижеше за училищните цветя — я погледна ужасено.

— Пол? — заговори Виан рязко. — Какво става?

Полицаят спря.

— Той е обвинен в нещо.

— Не съм направил нищо лошо! — извика Парецки, опитвайки се да се отскубне от хватката на Пол.

Гестаповецът забеляза суматохата и вирна глава. Приближи бързо до Виан, тракайки с токове. Тя потръпна от страх, съзряла блясъка в очите му.

— Мадам. Каква е причината да ни спирате?

— Т-той е мой приятел.

— Наистина — изрече провлачено германецът, така че думата прозвуча като въпрос. — В такъв случай знаете, че той разпространява антигерманска пропаганда.

— Това са листовки — заяви Парецки. — Аз просто казвам истината на французите. Виан! Кажи им!

Виан усети как цялото внимание се насочва към нея.

— Името ви? — излая гестаповецът, отвори бележник и извади молив.

Тя облиза нервно устните си.

— Виан Мориак.

Той го записа.

— И вие работите заедно с мосю Парецки, разпространявате листовки?

— Не! — извика тя. — Той е просто колега, учител, господине. Не знам нищо друго.

Гестаповецът затвори бележника.

— Никой ли не ви е казал, че е по-добре да не задавате въпроси?

— Нямах намерение — отвърна тя с пресъхнало гърло.

Той бавно се усмихна. Тази усмивка я изплаши, обезоръжи я дотам, че ѝ потрябва минута, за да регистрира следващите му думи.

— Приключихме с вас, мадам.

Сърцето ѝ сякаш спря.

— И-извинете?

— Говоря за работата ви като учител. Уволнена сте. Вървете си у дома, мадам, и не се връщайте. Тези ученици не се нуждаят от вашия пример.

В края на деня Виан се отправи към дома с дъщеря си и макар че от време на време се сещаше да отговаря на безспирните въпроси на Софи, единствената мисъл в главата ѝ беше: А сега какво?

А сега какво?

Сергиите и магазините бяха затворени по това време на деня, сандъците и щайгите им бяха празни. Навсякъде висяха надписи: НЯМА ЯЙЦА, НЯМА МАСЛО, НЯМА ОЛИО, НЯМА ЛИМОНИ, НЯМА ОБУВКИ, НЯМА КОНЦИ, НЯМА КНИЖНИ ТОРБИ.

Тя беше толкова пестелива с парите, които Антоан ѝ бе оставил. Беше повече от пестелива, истинска скъперница, макар че в началото ѝ се струваха толкова много пари. Беше ги харчила само за най-необходимото: дърва, електричество, газ, храна. Но въпреки това бяха свършили. Сега как щяха да оцелеят двете със Софи без учителската ѝ заплата?

Когато се прибра, се движеше като замаяна из къщата. Свари една тенджера супа от зеле с накълцани на ситно моркови, които бяха меки като фиде. След като се нахраниха, се зае с прането, простря го навън и изкърпва чорапи, докато се стъмни. Прекалено рано поведе хленчещата, оплакваща се Софи към леглото.

Останала сама (с чувството, че са ѝ опрели нож в гърлото), седна край масата в трапезарията с официалната картичка и писалка пред нея.

Най-скъпи мой Антоан,

парите свършиха и аз изгубих работата си.

Какво да правя? Зимата е само след няколко месеца.

Вдигна писалката от листа. Сините думи сякаш се разпростряха по белия лист.

Парите свършиха.

Що за жена беше тя, че изобщо да ѝ хрумне да изпрати такова писмо на своя съпруг, военнопленник в германски лагер?

Смачка картичката на топка и я хвърли в студената, полепнала със сажди камина — самотна бяла топка сред сивата пепел.

Не.

Не можеше да остане в къщата. Ами ако Софи я намери и прочете? Виан я извади от пепелта, занесе я в задния двор и я хвърли в беседката. Пилетата щяха да я сдъвчат и накълват на малки парченца.

Отпусна се в любимия стол на Антоан, замаяна от внезапната промяна в живота ѝ и този нов, ужасяващ страх. Само ако можеше да върне времето назад. Щеше да харчи още по-малко пари… щеше да се лишава повече… щеше да ги остави да отведат мосю Парецки, без да промълви нито дума.

Зад нея се чу проскърцване на отваряща се врата и щракване, когато се затвори.

Стъпки. Дишане.

Трябваше да стане и да влезе вътре, ала беше твърде уморена, за да помръдне.

Бек приближи зад нея.

— Искате ли чаша вино? „Шато Марто’28“. Много добра реколта.

Вино. Тя искаше да каже: да, моля (може би никога досега не се бе нуждала повече от чаша вино), но не можеше да го направи. Нито можеше да откаже, затова не отвърна нищо.

Чу глухия звук на извадена тапа, последван от бълбукането на наливано вино. Той остави пълната чаша на масичката до нея. Сладкото, плътно ухание беше упойващо.

Бек наля чаша и на себе си и седна на стола до нея.

— Аз заминавам — каза след продължително мълчание.

Тя се извърна към него.

— Не се радвайте толкова. Само за известно време. Няколко седмици. От две години не съм се връщал у дома. — Той отпи от чашата. — Може би в този момент съпругата ми седи в нашата градина, чудейки се кой ще се върне при нея. Уви, аз не съм същият мъж, който замина. Видях неща… — Той замълча. — Тази война не е това, което очаквах. А нещата се променят, когато отсъстваш толкова дълго, не сте ли съгласна?

— Oui — промълви тя. Тя често си бе мислила същото нещо.

В настъпилото мълчание помежду им Виан чу крякането на жаба и шумоленето на листата от лекия вятър, изпълващ въздуха над главите им с уханието на жасмин. Славей запя тъжна и самотна песен.

— Не приличате на себе си, мадам — рече той. — Споделете с мен, ако нямате нищо против.

— Днес ме уволниха от училище. — За пръв път изричаше думите на глас и очите ѝ се замъглиха от горещите сълзи, нахлули в очите ѝ. — Аз… привлякох вниманието към себе си.

— Опасна постъпка.

— Парите, които съпругът ми остави, свършиха. Аз съм безработна. А зимата скоро ще настъпи. Как ще оцелея? Как ще храня Софи и ще ѝ осигуря топъл дом? — Тя се извърна към него.

Погледите им се преплетоха. Тя искаше да отвърне очи, но не можеше.

Бек сложи чашата в ръката ѝ, обви насила пръстите ѝ около нея. Докосването му, топло до студените ѝ ръце, я накара да потрепери. Виан внезапно си спомни кабинета му и цялата онази храна, складирана там.

— Това е само вино — каза отново той и уханието му на черни череши и тъмна плодородна земя, с нотка лавандула достигна до ноздрите ѝ, напомняйки за живота, който бе имала преди, за нощите, когато двамата с Антоан седяха тук и пиеха вино.

Отпи една глътка и ахна; бе забравила това просто удоволствие.

— Вие сте красива, мадам — промълви той, гласът му бе сладък и плътен като виното. — Може би прекалено дълго не сте чували това.

Виан се изправи толкова бързо на крака, че се блъсна в масата и разля виното.

— Не би трябвало да казвате такива неща, хер капитан.

— Не — каза той и също стана. Изправи се пред нея, дъхът му миришеше на червено вино и ментова дъвка. — Не би трябвало.

— Моля ви… — отрони тя, неспособна да довърши изречението.

— Вашата дъщеря няма да гладува през тази зима, мадам — рече Бек. Тихо, сякаш беше тяхно тайно споразумение. — В това поне можете да бъдете сигурна.

Господ да ѝ е на помощ, но думите му я изпълниха с облекчение. Тя промърмори нещо — дори не беше сигурна какво — влезе в къщата и се сгуши в леглото до Софи, но измина дълго време, преди да заспи.

Книжарницата някога беше място, където се събираха поети, писатели и академици. Най-хубавите спомени на Изабел от детството бяха свързани с тези мухлясали стаи. Докато папа работеше в задната стаичка с печатарската преса, маман четеше приказки и басни на Изабел и измисляше пиеси, които да изиграят. Те бяха щастливи тук, за известно време, преди маман да се разболее и папа да започне да пие.

Ето я и моята дъщеричка. Из, ела и седни на коленете на папа, докато пиша стихотворение на твоята маман.

Или може би си бе измислила този спомен, беше го изплела от нишките на копнежа си и го бе обвила плътно около раменете си. Вече не бе сигурна.

А сега тъмните ниши и кътчета в книжарницата бяха пълни с германци.

През шестте седмици, откакто Изабел отново бе отворила, сред войниците се бе разпространил слухът, че в магазина на ъгъла може да се види една красива млада французойка.

Те пристигаха на върволици, облечени в безукорните си униформи, с високи и шумни гласове, като се блъскаха един в друг. Изабел флиртуваше безмилостно с тях, но внимаваше много, като си тръгваше. Винаги излизаше през задната врата, загърната в черна пелерина с ниско спусната над очите качулка, дори в лятната жега. Германците може и да бяха дружелюбни и усмихнати, и всъщност момчета, които говореха за красивите fräuleins[53] в родината си и купуваха френска класика от „одобрени“ автори за семействата си, но тя никога не забравяше, че те бяха врагът.

— Мамзел, вие сте толкова красива, а не ни обръщате никакво внимание. Как ще оцелеем? — Младият германски офицер протегна ръка към нея.

Тя се засмя кокетно и се извъртя грациозно извън обсега на ръката му.

— Вижте, мосю, знаете, че не мога да показвам предпочитания. — Плъзна се на мястото си зад касата. — Виждам, че държите томче с поезия. Сигурно у дома ви чака момиче, което ще остане очаровано от един толкова грижливо подбран подарък.

Приятелите му го избутаха напред, всички говорейки в един глас.

Изабел прибираше парите му, когато звънчето над входната врата весело издрънча.

Тя вдигна глава, очаквайки да види още германски войници, но беше Анук. По-възрастната жена беше облечена, както винаги, по-скоро в тон с настроението си, отколкото със сезона, цялата в черно. Плътно прилепнал черен пуловер с V-образно деколте, права пола и черна барета и ръкавици. От яркочервените ѝ устни висеше незапалена цигара „Голоаз“.

Тя се спря до отворената врата, зад нея се откри празната правоъгълна алея, мярнаха се червени мушката и зеленина.

При звука на звънчето германците се извърнаха.

Анук затвори вратата зад гърба си. Запали небрежно цигарата и издиша дима.

Разделени от половината книжарница и трима германски войници, мотаещи се наоколо, Изабел и Анук кръстосаха погледи. През седмиците, докато Изабел беше куриер (бе пътувала до Блоа, Лион, Марсилия, Амбоаз и Ница, без да се споменават десетината адреса, които бе посетила напоследък в Париж, всички под новото си име — Жулиет Жервез — използвайки фалшивите документи, които ѝ бе пъхнала незабелязано Анук в едно бистро, под самите носове на германците), Анук беше най-честият ѝ контакт. Въпреки разликата във възрастта — навярно десет, а може би и повече години — между тях бе възникнало приятелство, като при две жени, водещи подобен живот — мълчаливо, но не по-малко истинско. Изабел се бе научила да подминава мрачното ѝ изражение и стиснатите устни, да не обръща внимание на сдържаното ѝ поведение. Смяташе, че зад всичко това се крие тъга. Огромна тъга. И гняв.

Анук запристъпва навътре в книжарницата с царствен и презрителен вид, който караше всеки мъж да се почувства жалък и нищожен, още преди да е заговорил. Германците млъкнаха, вперили погледи в нея, като побързаха да се отдръпнат настрани, за да ѝ направят път. Изабел ги чу да изричат „мъжкарана“ и „вдовица“.

Анук сякаш не ги забелязваше. Когато стигна до касата, тя спря и всмукна дълбоко от цигарата. Димът размаза за миг чертите на лицето ѝ, виждаха се само устните ѝ, яркочервени, като зрели череши. Тя бръкна в чантата си и извади малка кафява книжка. Името на автора — Бодлер — бе изписано върху кожената подвързия и въпреки че повърхността беше издраскана и протрита, а избелялото заглавие не можеше да се прочете, Изабел позна томчето. „Les Fleurs du mal“. „Цветя на злото“. Беше книгата, която използваха като знак за среща.

— Търся нещо друго от същия автор — каза Анук, издухвайки дима.

— Съжалявам, мадам. Всички стихосбирки на Бодлер са изчерпани. Може би ще ви заинтересува някоя от Верлен[54]? Или Рембо?

— В такъв случай, нищо. — Анук се обърна и излезе от книжарницата. Чак след като звънчето издрънча, магията бе развалена и войниците отново започнаха да разговарят. Когато никой не я гледаше, Изабел отвори малкото томче. Вътре имаше съобщение, което трябваше да достави, беше посочено и по кое време. Мястото беше обичайното: пейката пред „Комеди Франсез“. Съобщението бе скрито под листа хартия между подвързията и книжното тяло, който десетократно бе залепван и отлепван.

Изабел не сваляше поглед от часовника, сякаш искаше да накара времето да побърза. Беше получила следващата си задача.

Точно в шест часа следобед, тя изпроводи последните войници от книжарницата и затвори за през нощта. Отвън завари мосю Депард да пуши цигара. Горкият човек изглеждаше уморен като нея. Понякога, когато го видеше да се поти над тигана или над разтворените стриди, Изабел се питаше какво ли изпитва, задето е принуден да храни германците.

— Bonsoir[55], мосю — поздрави го тя.

— Bonsoir, мамзел.

— Дълъг ден?

— Oui.

Тя му подаде малка книжка с приказки за децата му.

— За Жак и Жижи — каза с усмивка.

— Един момент. — Той се втурна в кафенето и се върна с малък омазнен плик.

— Frites[56] — поясни мъжът.

Изабел се почувства абсурдно благодарна. Напоследък не само ядеше остатъците на врага, но и беше благодарна за тях.

— Merci.

Девойката остави велосипеда си в магазина и реши да пренебрегне претъпканото, потискащо смълчано метро и да се прибере пеша у дома, докато пътьом се наслаждава на мазните и солени frites. Накъдето и да погледнеше, тълпи германци нахлуваха в кафенетата, бистрата и ресторантите, докато пребледнелите парижани бързаха да се приберат по домовете си преди настъпването на комендантския час. На два пъти, докато вървеше, имаше неясното усещане, че я следят, но щом се обърнеше зад нея нямаше никой.

Не беше сигурна кое я накара да спре рязко на ъгъла близо до парка, но изведнъж осъзна, че нещо не е наред. Не е на мястото си. Пред нея улицата беше пълна с нацистки автомобили, надуващи клаксони един на друг. Някъде някой изкрещя.

Изабел усети как космите на врата ѝ настръхват. Бързо се озърна назад, но никой не вървеше зад нея. Напоследък често ѝ се струваше, че я следят. Сигурно нервите ѝ я подвеждаха. Златният купол на Дома на инвалидите[57] сияеше под залязващите лъчи на слънцето. Сърцето ѝ се разтуптя. Страхът я накара да плувне в пот, чийто мускусен, кисел мирис се примеси с мазната миризма на пържените картофки и за миг стомахът я присви неприятно.

Всичко беше наред. Никой не я следеше. Тя просто се държеше глупаво.

Зави по булевард „Грьонел“.

Нещо привлече погледа ѝ, накара я да спре.

Пред себе си видя сянка, която не биваше да е там. Движение, когато всичко трябваше да е неподвижно.

Смръщила чело, Изабел прекоси улицата, лавирайки между бавно движещия се трафик. Когато стигна отсреща, мина забързано покрай група германци, които пиеха вино в бистрото, запътена към жилищната сграда с апартаменти на следващия ъгъл.

Там, в гъстите градински храсти до резбованите лъскави двойни черни врати, тя видя мъж, скрит зад дръвчето в голяма медна делва.

Тя отвори вратата към двора и пристъпи вътре. Чу мъжа да се отдръпва колкото може по-назад, ботушите му проскърцваха върху камъните под краката му.

Тогава той замря.

Изабел чу германците да се смеят в кафенето надолу по улицата и да крещят: Sikt! s’il vous plaît, на горката, преуморена сервитьорка.

Беше време за вечеря. Този час от деня, в който враговете искаха единствено да се забавляват и да натъпчат търбусите си с храната и виното, които принадлежаха на французите. Тя се прокрадна към делвата с лимоновото дръвче.

Мъжът бе клекнал, приведен към земята, опитвайки се да се смали колкото може повече. Лицето му бе оплескано с кал, единият му клепач бе подут и затворен, ала никой не можеше да го сбърка за французин: мъжът носеше английски пилотски костюм.

— Mon Dieu — измърмори Изабел. — Anglais[58]?

Мъжът не каза нищо.

— Кралските военновъздушни сили? — попита тя на английски.

Очите му се разшириха. Изабел виждаше, че той се опитва да реши дали да ѝ се довери. Много бавно мъжът кимна.

— От колко време се криеш тук?

— Цял ден — отвърна той след продължително мълчание.

— Ще те хванат — каза тя. — Рано или късно. — Изабел знаеше, че трябва да го разпита по-подробно, но нямаше време. Всяка секунда, която прекарваше тук с него, увеличаваше опасността и за двамата. Беше истинско чудо, че англичанинът вече не е заловен.

Трябваше или да му помогне, или да си тръгне, преди да са привлекли вниманието. Със сигурност най-мъдрото решение беше да си тръгне.

— Авеню дьо ла Бурдоне, петдесет и седем — каза тя тихо на английски. — Мястото, където отивам. След един час ще изляза да изпуша цигара. Тогава ела до вратата. Ако дойдеш, без да те видят, ще ти помогна. Разбра ли ме?

— Откъде да съм сигурен, че мога да ти вярвам?

Тя се засмя.

— Това, което правя, е много глупаво. А аз обещах да не бъда безразсъдна и импулсивна. Ах, добре. — Изабел се завъртя на токчетата и излезе от двора, хлопвайки вратата зад гърба си. Забърза надолу по улицата. През целия път до вкъщи сърцето ѝ бясно препускаше и тя се разколеба в решението си. Но вече не можеше да стори нищо. Не погледна назад дори когато стигна до жилищната сграда, където беше апартаментът им. Там се спря пред голямата медна дръжка в средата на дъбовата врата. Виеше ѝ се свят, главата я болеше и беше изплашена до смърт.

Засуети се с ключа в ключалката, завъртя дръжката и нахлу в полумрака. Тясното фоайе беше претъпкано с велосипеди и ръчни колички. Тя си проправи път до подножието на извитото стълбище, седна на долното стъпало и зачака.

Хиляда пъти поглежда часовника си и всеки път си казваше да не прави това, но в уреченото време излезе отвън. Нощта се бе спуснала. Заради затъмнените прозорци на сградите и угасените улични лампи пред кооперацията бе тъмно като в пещера. Колите боботеха покрай нея, незабележими без светнати фарове; чуваше се шумът на двигателите и се усещаше миризмата на бензин, но автомобилите оставаха невидими, освен ако не ги осветеше случаен лунен лъч. Изабел запали кафявата цигара, всмукна дълбоко и издиша бавно, опитвайки се да се успокои.

— Аз съм тук, госпожице.

Изабел се препъна назад и отвори вратата.

— Стой зад мен. Със сведена глава. Не много близо.

Тя го поведе през фоайето, двамата се блъскаха във велосипедите, отекваше дрънчене на кормила и тракане на ръчни колички. Тя никога досега не бе изкачвала по-бързо петте етажа. Дръпна го в апартамента и затръшна вратата зад тях.

— Свали си дрехите — нареди му.

— Пардон?

Изабел завъртя ключа на лампата.

Той се извисяваше над нея; сега вече видя колко е висок. Беше с широки рамене, но много слаб, с тясно лице и нос, който навярно е бил чупен един или два пъти. Косата му беше толкова тънка, че приличаше на мъх.

— Дрехите. Свали ги. Бързо.

Какво си бе мислила, когато се захвана с това? Баща ѝ щеше да се прибере у дома, щеше да открие пилота, а след това щеше да издаде и двамата на германците.

Къде да скрие пилотската униформа? А и ботушите му веднага го издаваха.

Той се наведе и пристъпи извън сваления гащеризон.

Изабел никога досега не бе виждала възрастен мъж по долни гащи и тениска. Усети как лицето ѝ пламва.

— Няма защо да се изчервяваш, госпожице — рече той и се ухили, сякаш ситуацията беше съвсем обичайна.

Тя сграбчи костюма с една ръка и протегна другата за опознавателните му знаци. Той ѝ ги подаде; два малки метални кръга, които носеше около врата си. И двата съдържаха една и съща информация. Лейтенант Торънс Маклийш. Кръвната му група, религия и номер.

— Последвай ме. Тихо. Как се казваше… на върховете на пръстите.

— На пръсти — прошепна той.

Тя го поведе към спалнята си. Там — бавно, внимателно избута гардероба настрани и откри тайната стая.

Стъклените очи на куклите се вторачиха в нея.

— Това е зловещо, госпожице — рече той. — А и мястото е прекалено малко за голям мъж.

— Влизай. Стой тихо. Всеки необичаен звук може да доведе до обиск. Съседката, мадам Льоклерк, е много любопитна и може да е колаборационист, разбираш ли? А и баща ми скоро ще се прибере. Той работи за висшето германско командване.

— Дявол да го вземе! — изруга той на английски.

Изабел нямаше представа какво означава това, а и се потеше толкова обилно, че дрехите ѝ започнаха да лепнат към тялото. Умът си ли бе загубила, че да предложи помощта си на този мъж?

— Ами ако трябва да… нали се сещаш? — попита той.

— Стискай. — Тя го набута в стаичката и му даде възглавницата и одеялото си от леглото. — Ще се върна, когато мога. Стой тихо, oui?

Той кимна.

— Благодаря ти.

Тя не можеше да спре да клати глава.

— Аз съм глупачка. Глупачка.

Изабел затвори вратата, премести гардероба обратно, не точно на мястото му, но щеше да свърши работа. Трябваше да се отърве от пилотския костюм, преди баща ѝ да се е прибрал у дома.

Движеше се боса из апартамента, колкото е възможно по-тихо. Нямаше представа дали хората на долния етаж са чули шума от местенето на гардероба или стъпките на прекалено много хора. По-добре да се подсигури, отколкото после да съжалява. Натъпка облеклото на англичанина в стара пазарска торба от „Самаритен“[59] и я притисна до гърдите си.

Внезапно напускането на апартамента ѝ се стори много опасно. Както и оставането.

Промъкна се безшумно покрай апартамента на мадам Льоклерк, после хукна надолу по стълбите.

Когато се озова на улицата, пое дълбоко дъх.

Сега какво? Не можеше да изхвърли торбата където и да е. Не искаше някой друг да пострада…

За пръв път беше благодарна, че целият град е затъмнен. Пое по тъмния тротоар и сякаш изчезна в мрака. Наближаваше комендантският час и по улиците се мяркаха малко парижани, а германците бяха твърде заети да пият френско вино, за да се оглеждат настрани.

Младото момиче пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои. Да помисли. Навярно ѝ оставаха още няколко минути до комендантския час — макар че това едва ли бе най-големият ѝ проблем. Папа скоро щеше да се прибере у дома.

Реката.

Тя беше само на няколко пресечки и край кея имаше дървета.

Откри малка, барикадирана странична уличка и пое към реката, покрай редицата военни камионетки, паркирани на улицата.

Никога досега в живота си не се бе движила толкова бавно. Една крачка — едно вдишване — лека-полека. Последните петнайсетина метра между нея и бреговете на Сена сякаш се удължаваха с всяка направена стъпка, а после ѝ се сториха безкрайни, докато слизаше по стъпалата към водата, но най-после беше там, застанала до реката. Чу проскърцването на лодките в тъмнината, вълните, плискащи се край дървените им корпуси. Отново ѝ се стори, че чува стъпки зад гърба си. Когато застина, те също спряха. Тя зачака някой да приближи отзад, да чуе глас, изискващ документите ѝ.

Нищо. Въобразяваше си.

Изтече една минута. После още една.

Изабел хвърли торбата в черната вода, после метна и отличителните знаци. Тъмният водовъртеж тутакси погълна уликите.

Въпреки това краката ѝ трепереха, докато изкачваше обратно стъпалата, пресичаше улицата и вървеше към дома.

Пред вратата на апартамента тя спря, прокара пръсти през мократа от потта коса и придърпа влажната памучната блуза върху гърдите си.

Вътре светеше. Полилеят. Баща ѝ се бе навел над масата в трапезарията, пред него бяха разпръснати документи. Изглеждаше изтощен и прекалено слаб. Тя внезапно се запита дали се е хранил напоследък. През седмиците, откакто се бе върнала у дома, нито веднъж не го бе видяла да яде. Двамата се хранеха — както правеха всичко останало — поотделно. Изабел предполагаше, че яде остатъците от храната на германците във висшето командване. Сега се запита дали наистина бе така.

— Закъсняваш — рече той грубо.

Тя забеляза бутилката коняк на масата. Беше наполовина празна. Вчера беше пълна. Как така той винаги имаше коняк?

— Германците няма да си тръгнат. — Изабел приближи до масата и остави отгоре ѝ няколко франка. — Днес беше успешен ден. Виждам, че приятелите ти от висшето командване са ти дали още коняк.

— Нацистите не са много щедри — каза той.

— Именно. Значи, си заслужил бутилката.

Чу се някакъв шум, може би нещо се счупи върху дъските на пода.

— Какво беше това? — вдигна глава баща ѝ.

После се разнесе друг звук, като дращене на дърво върху дърво.

— В този апартамент има някой — каза баща ѝ.

— Не говори глупости, папа.

Той се изправи бързо от масата и излезе от стаята. Изабел се втурна след него.

— Папа…

— Шшт — изсъска той.

Той тръгна по коридора към неосветената част на апартамента. Взе месинговия свещник от скрина до входната врата, запали свещта и го вдигна.

— Едва ли смяташ, че някой е нахлул в апартамента — подметна тя.

Той ѝ хвърли гневен поглед с присвити очи.

— Няма да повтарям да пазиш тишина. Затваряй си устата. — Дъхът му миришеше на коняк и цигари.

— Но защо…

— Млъквай. — Той се обърна с гръб към нея и пристъпи по тесния наклонен под на коридора към спалните.

Мина покрай малкото портманто (вътре имаше само палта) и продължи по пътеката, осветена от трепкащия пламък на свещта, към някогашната стая на Виан. В нея нямаше нищо освен леглото, нощното шкафче и бюрото. Всичко изглеждаше на мястото си. Баща ѝ бавно се отпусна на колене и погледна под леглото.

Доволен, че поне стаята беше празна, той се отправи към стаята на Изабел.

Провери я основно — под леглото, зад вратата, зад стигащите до пода завеси, обрамчващи затъмнения прозорец към задния двор.

Изабел си заповяда да не гледа към малкия гардероб.

— Видя ли? — попита на висок глас, надявайки се пилотът да чуе гласовете и да стои неподвижно. — Тук няма никой. Наистина, папа, работата ти за врага те е направила параноик.

Той се извърна към нея. На фона на ореола от светлина лицето му изглеждаше изпито и състарено.

— Знаеш ли, няма да ти навреди, ако повече се страхуваш.

Това заплаха ли беше?

— От теб ли, папа? Или от нацистите?

— Нима на нищо не обръщаш внимание, Изабел? Би трябвало да се страхуваш от всеки. А сега се дръпни от пътя ми. Трябва да пийна.