Славея

Глава 22

След като се върна от апартамента на семейство Визняк, Изабел запали газената лампа и отиде в салона, където намери баща си заспал край масата, отпуснал глава върху твърдото дърво. До него имаше полупразна бутилка коняк, която до неотдавна бе пълна. Тя я взе и я прибра в бюфета, надявайки се, че като е по-далеч от него, до сутринта няма да се сети за нея.

Едва се сдържа да не протегне ръка към баща си, почти погали сивата коса, скриваща лицето му, малката овална плешивина на темето. Копнееше да може да го докосва по този начин, като израз на утеха, обич и разбирателство.

Вместо това отиде в кухнята, където свари един кафеник с горчиво, тъмно, смляно от жълъди кафе и откри малък къшей безвкусен плесенясал хляб — всичко, което парижаните можеха да си позволят. Тя отчупи едно залъче (какво би казала мадам Дюфур за това? Да се храниш, докато вървиш) и бавно задъвка.

— Кафето вони отвратително — промърмори баща ѝ, със замъглени очи, повдигайки глава, когато тя влезе в стаята.

Изабел му подаде чашата.

— На вкус е още по-отвратително.

Тя наля една чаша кафе и на себе си и седна до него. Светлината на лампата задълбочаваше вдлъбнатините и бръчките по лицето му, караше плътта под очите да изглежда восъчна и подпухнала.

Изабел зачака той да каже нещо, но баща ѝ само се взираше в нея. Под изпитателния му поглед тя допи кафето си (трябваше да преглътне сухия отвратителен хляб) и отмести празната чаша. Изабел остана, докато той отново заспа, после отиде в стаята си. Но нямаше начин да заспи. Остана да лежи с часове, потънала в мисли и тревоги. Накрая не издържа. Стана от леглото и се върна в салона.

— Ще изляза да огледам — обяви тя.

— Недей — отвърна баща ѝ, все още отпуснат на стола до масата.

— Няма да направя нищо глупаво.

Тя се върна в спалнята и се преоблече в тънка лятна синя пола и бяла блуза с къси ръкави. Метна син копринен шал върху разрошената си коса, завърза го под брадичката и излезе от апартамента.

На третия етаж видя, че вратата на апартамента на семейство Визняк беше отворена. Надникна вътре.

Стаята беше оплячкосана. Бяха останали само най-големите мебели, а чекмеджетата на черния скрин бяха издърпани. По пода бяха пръснати дрехи и евтини дрънкулки. Тъмните правоъгълници по стените бележеха местата на липсващите картини.

Тя затвори вратата на апартамента. В коридора се спря, за да се окопити, после отвори входната врата на сградата.

Долу по улицата се движеха автобуси, един след друг. През мръсните прозорци на автобусите тя зърна десетки детски лица, притиснали носове към стъклата, а до тях седяха майките им. Странно, но тротоарите бяха безлюдни.

Изабел видя един френски полицай, застанал на ъгъла, и се приближи към него.

— Къде отиват?

— Към колодрума Д’Ивер.

— Спортния стадион? Защо?

— Нямаш работа тук. Върви си или ще те натикам в един автобус и ще свършиш като тях.

— Може би ще го направя. Може би…

Полицаят се наведе и прошепна:

— Върви си. — Сграбчи ръката ѝ и я повлече към бордюра на тротоара. — Имаме заповеди да застрелваме всеки, който се опита да избяга. Чу ли ме?

— Ще ги застреляш? Жени и деца?

Младият полицай доби нещастно изражение.

— Върви си.

Изабел знаеше, че трябва да остане. Това беше най-разумното. Но можеше да стигне до колодрума Д’Ивер почти толкова бързо, колкото и автобусите. Стадионът се намираше само на няколко преки от тук. Може би щеше да разбере какво се случва.

За пръв път от месеци барикадите по страничните улици на Париж бяха неохранявани. Тя заобиколи една и хукна надолу по улицата към реката, покрай затворените магазини и празните кафенета. Само след няколко пресечки спря задъхана на улицата срещу стадиона. Безкрайна редица от автобуси, натъпкани с хора, спираха пред огромната сграда и стоварваха пътниците. После вратите се затваряха със съскане и автобусите отново потегляха; други заемаха местата им. Тя видя море от жълти звезди.

Хиляди мъже, жени и деца, объркани и отчаяни, бяха подбрани като стадо към стадиона. Повечето бяха навлекли по няколко ката дрехи — прекалено много за юлската жега. Полицаи патрулираха наоколо като американски каубои, гонещи стадата, свиреха със свирки, крещяха заповеди, бутаха евреите да вървят напред към стадиона или към други автобуси.

Цели семейства.

Изабел видя един полицай да ръга някаква жена с палката толкова грубо, че тя се свлече на колене. После се изправи, олюлявайки се, и посегна невиждащо към малкото момченце до нея, защитавайки го с тялото си, докато куцукаше към входа на стадиона.

Изабел забеляза млад френски полицай и си запроправя път през тълпата към него.

— Какво става? — попита.

— Това не е ваша работа, мамзел. Вървете си.

Девойката се озърна назад към големия кръгъл стадион. Видя море от хора, тела, наблъскани едно до друго, семейства, опитващи се да не се изгубят сред хаоса. Полицаите им крещяха, бутаха ги към стадиона, изправяха грубо децата и майките, когато падаха. Чу детски плач. Една бременна жена стоеше на колене, люлеейки се напред-назад, притиснала издутия си корем.

— Но… там има толкова много хора… — промълви Изабел.

— Много скоро ще бъдат депортирани.

— Къде?

Той сви рамене.

— Не знам нищо за това.

— Все трябва да знаете нещо.

— Трудови лагери — измърмори полицаят. — В Германия. Това е всичко, което знам.

— Но… те са жени и деца.

Той отново сви рамене.

Изабел не можеше да разбере случващото се. Как бе възможно френските жандарми да причиняват това на парижаните? На жени и деца?

— Децата едва ли могат да работят, мосю. Там сигурно има хиляди деца и бременни жени. Как…

— Да не би аз да съм измислил всичко това? Просто изпълнявам заповеди. Нареждат ми да арестувам евреите в Париж, родени извън Франция, и аз го правя. Искат тълпата да бъде разделена — несемейните мъже към Дранси[71], семействата към стадиона в Д’Ивер. Voilà. Заповедта е изпълнена. Пушките трябва да са насочени към тях и готови за стрелба. Правителството иска всички чужденци евреи в цяла Франция да бъдат изпратени в трудови лагери и ние започваме от тук.

В цяла Франция? Изабел почувства как дробовете и остават без въздух. Операция „Пролетен вятър“.

— Искате да кажете, че това се случва не само в Париж?

— Не. Това е само началото.

Виан цял ден вися на опашки в потискащата лятна жега, и то за какво — за двеста грама сухо сирене и парче отвратителен хляб?

— Може ли днес да хапнем малко конфитюр от ягоди, маман? Прикрива вкуса на хляба.

Докато излизаха от магазина, Виан държеше Софи близо до себе си, притисната в бедрото ѝ, сякаш беше много по-малко дете.

— Може би само малко, но не може да прекаляваме. Забрави ли колко ужасна беше зимата? И следващата ще дойде.

Виан видя група войници да идват насреща им, пушките им блестяха на слънцето. Отминаха с маршова стъпка, а след тях по калдъръмената улица затрополиха танкове.

— Днес има доста движение наоколо — отбеляза Софи.

Виан си мислеше за същото. Шосето гъмжеше от френски полицаи; жандармите се изсипваха на тумби в града.

Изпита облекчение, когато влязоха в тихия, добре поддържан двор на Рашел. Виан очакваше с нетърпение посещенията у приятелката си. Това бяха единствените моменти, когато отново се чувстваше като истинската Виан.

На почукването ѝ Рашел открехна вратата и надникна предпазливо. Когато видя кой е на прага, се усмихна и я разтвори широко, позволявайки на слънчевите лъчи да нахлуят в полупразната къща.

— Виан! Софи! Влизайте, влизайте.

Двете момичета се прегърнаха, сякаш са били разделени със седмици, а не от няколко дни. И за двете беше много тежко да не се виждат, докато Софи беше болна. Сара хвана приятелката си за ръката и я поведе към предния двор, където седнаха под ябълковото дърво.

Рашел остави вратата отворена, за да могат да ги чуват. Виан свали от главата си шала на цветя и го пъхна в джоба на ризата.

— Донесох ти нещо.

— Не, Виан. Вече го обсъдихме — поклати глава Рашел. Беше облечена с гащеризон, който бе ушила от стара завеса за баня. Лятната ѝ жилетка — някога бяла, а сега посивяла от многократното пране и прекалено носене — беше метната на облегалката на стола. От мястото си Виан виждаше двата лъча на жълтата звезда, пришита към дрехата.

Виан отиде до кухненския плот и отвори чекмеджето със сребърните прибори. Вътре не бе останало почти нищо — за две години окупация, хората вече не помнеха колко пъти германците бяха ходили от врата на врата, за да „реквизират“ всичко, от което се нуждаеха. Колко често нацистите бяха нахлували в къщите посред нощ, плячкосвайки всичко, което им харесаше? И всичко се товареше на влаковете, заминаващи на изток.

Сега повечето чекмеджета, шкафове и скринове в града бяха празни. На Рашел ѝ бяха останали само няколко вилици, лъжици и един-единствен нож за рязане на хляб. Виан взе ножа и го отнесе на масата. Извади от кошницата хляба и сиренето, разряза ги внимателно наполовина и прибра обратно своя дял в кошницата. Когато вдигна глава, очите на Рашел блестяха от сълзи.

— Искам да ти кажа да не ни даваш. Ти самата се нуждаеш от тази храна.

— Ти също.

— Просто трябва да откъсна проклетата звезда. Тогава поне ще имам право да се редя на опашка за храна, когато все още има нещо останало. — Постоянно имаше нови ограничения за евреите: вече не можеха да притежават велосипеди и бяха прогонени от всички обществени места, с изключение на часовете между три и четири следобед, когато им бе позволено да пазаруват. Дотогава вече нищо не бе останало в магазините.

Виан понечи да отговори, но чу бръмченето на мотоциклет по шосето. Позна звука и отиде до отворената врата.

Рашел се промуши до нея.

— Какво прави той тук?

— Ще разбера — каза Виан.

— Идвам с теб.

Виан прекоси овощната градина, мина покрай колибрито, жужащо над розите, и се запъти към портата. Отвори я и пристъпи на пътя, следвана по петите от Рашел. Зад тях портата изщрака леко, като прекършена кост.

— Дами — рече Бек, свали фуражката и я пъхна под мишницата. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но трябва да ви кажа нещо, мадам Мориак. — Той натърти леко на ви. Прозвуча, сякаш двамата споделяха някакви тайни.

— О? И какво е то, хер капитан? — попита Виан.

Той се огледа наляво и надясно и се наклони леко към Виан.

— Мадам Дьо Шамплен не бива да си е у дома утре сутринта — рече тихо.

Виан реши, че може би той не се е изразил правилно.

— Пардон?

— Мадам Дьо Шамплен не бива да си е у дома утре сутринта — повтори капитанът.

— Двамата със съпруга ми сме собственици на къщата — заговори Рашел. — Защо трябва да я напусна?

— Няма да има значение кой е собственик на къщата. Не и утре.

— Децата ми… — подхвана Рашел.

Бек най-после погледна към Рашел.

— Вашите деца не ни интересуват. Те са родени във Франция. Те не са в списъка.

Списък.

Думата, от която се страхуваше.

— Защо ни го казвате? — попита Виан тихо.

— Казвам ви го, защото, ако тя бъде тук утре, вдругиден няма да е.

— Но…

— Ако тя беше моя приятелка, щях да намеря начин да я скрия за един ден.

— Само за един ден? — попита Виан, докато се взираше изпитателно в него.

— Това е всичко, което дойдох да ви кажа, дами, и не би трябвало да го правя. Аз ще бъда… наказан, ако това се разчуе. Моля ви, ако по-късно ви разпитат за това, не споменавайте за посещението ми. — Тракна със събрани токове, обърна се и се отдалечи.

Рашел погледна Виан. Двете бяха чули слуховете за масови арести в Париж — жени и деца били депортирани — но никой не им вярваше. Как биха могли? Твърденията бяха налудничави, невъзможни — десетки хиляди хора да бъдат отведени от домовете им посред нощ от френската полиция. При това всички наведнъж? Това не можеше да е истина.

— Вярваш ли му?

Виан се замисли над въпроса.

— Да — чу се да отвръща, за своя изненада.

— Тогава какво да правя?

— Отведи децата в Свободната зона. Довечера. — Виан не можеше да повярва, че го мисли, камо ли да го изрича на глас.

— Миналата седмица мадам Дюрант се опитала да пресече границата и е била застреляна, а децата ѝ ги депортирали.

На мястото на Рашел, Виан би казала същото. Едно беше жена да избяга сама; съвсем друго да рискува живота на децата си. Но ако рискуваха живота им, оставайки тук?

— Ти си права. Прекалено е опасно. Но въпреки това мисля, че трябва да послушаш съвета на Бек. Да се скриеш. Става дума само за един ден. Тогава може би ще знаем повече.

— Къде?

— Изабел се подготви за това, а навремето я помислих за глупачка. — Тя въздъхна. — В хамбара има мазе.

— Знаеш, че ако те хванат да ме укриваш…

— Oui — прекъсна я рязко Виан. Не искаше да го чува да се изрича на глас. Наказанието е смърт. — Знам.

Виан сипа малко лекарство за сън в лимонадата на Софи и сложи детето да си легне рано. (Не беше от тези постъпки, които караха една жена да се чувства добра майка, ала не беше редно да взема с тях Софи тази нощ, нито да я оставя сама.) Виан кръстосваше нервно стаята, докато чакаше дъщеря си да заспи. Чуваше всяко потропване на кепенците от порива на вятъра, всяко проскърцване на гредите на старата къща. Малко след шест часа тя облече стария си работен гащеризон и слезе долу.

Завари Бек да седи на дивана ѝ, до него газената лампа бе запалена. Държеше малка рамкирана фотография на семейството си. Съпругата му — Хилда, Виан знаеше името ѝ — и децата му, Гизела и Вилхелм.

Той вдигна глава, когато тя влезе, но не стана.

Виан не знаеше какво точно трябва да направи. В момента ѝ се искаше той да е невидим, скрит зад затворената врата на стаята си, човек, когото напълно да игнорира. При все това той бе рискувал кариерата си, за да помогне на Рашел. Как можеше да пренебрегне това?

— Лоши неща се случват, мадам. Невъзможни неща. Аз съм обучен да бъда войник, да се бия за родината си и да бъда гордост за семейството. Това беше достоен избор. Какво ще мислят за нас, когато се върнем? Какво ще мислят за мен?

Тя седна до него.

— И аз се тревожа за това, което Антоан ще си мисли за мен. Не биваше да ви давам онзи списък с имената. Трябваше да бъда по-пестелива с парите. Трябваше да се постарая да запазя работата си. Може би повече трябваше да се вслушвам в думите на Изабел.

— Не бива да се обвинявате. Сигурен съм, че съпругът ви ще е съгласен с мен. Ние, мъжете, може би твърде бързо посягаме към оръжието.

Той се извърна леко и огледа одеянието ѝ.

Тя беше облечена в гащеризон и черен пуловер. Черен шал покриваше косата ѝ. Приличаше на някаква версия на домакиня шпионин.

— За нея е опасно да бяга — каза капитанът.

— Също и да остане, очевидно.

— Така е — кимна той. — Ужасна дилема.

— Чудя се кое е по-опасното? — попита Виан.

Тя не очакваше отговор и се изненада, когато той каза:

— Мисля, че да остане.

Виан кимна.

— Вие не бива да отивате — заговори той отново.

— Не мога да я оставя да замине сама.

Бек се замисли. Накрая кимна.

— Нали знаете фермата на мосю Фрете, където се отглеждат крави?

— Oui. Но…

— Зад обора има пътека за добитъка. Тя отвежда до най-слабо охранявания граничен контролно-пропускателен пункт. Има доста път за вървене, но мисля, че може да се стигне до там преди комендантския час. В случай че някой се интересува от това. Не че имам някого конкретно предвид.

— Баща ми, Жулиен Росиньол, живее в Париж на Авеню дьо да Бурдоне. Ако някой ден не се върна у дома…

— Ще се погрижа дъщеря ви да стигне до Париж.

Той се изправи със снимката в ръка.

— Отивам да си легна, мадам.

Тя застана до него.

— Страхувам се да ви се доверя.

— Аз бих се страхувал повече да не го направя.

Сега двамата бяха много близо, опасани от кръга на бледата светлина.

— Вие добър човек ли сте, хер капитан?

— Така смятам, мадам.

— Благодаря ви — промълви тя.

— Не ми благодарете още, мадам.

Той я остави сама със светлината, влезе в стаята си и затвори решително вратата зад себе си.

Виан се отпусна на дивана и зачака. В седем и половина взе дебелия черен шал, който висеше на куката до кухненската врата.

Бъди смела — каза си тя. — Поне веднъж.

Метна шала върху главата и раменете си и излезе навън.

Рашел и Сара я чакаха зад хамбара. До тях имаше ръчна количка; в нея спеше Ари, увит в одеяла. Около него бяха подредени вещите, които Рашел бе взела със себе си.

— Имаш ли фалшиви документи? — попита Виан.

Приятелката ѝ кимна.

— Не знам колко са добри, но ми струваха брачната халка. — Погледна към Виан. Двете се разбраха без думи.

Сигурна ли си, че искаш да дойдеш с нас?

Сигурна съм.

— Защо трябва да заминаваме? — попита Сара с изплашено изражение.

Рашел сложи ръка върху главата ѝ и впери поглед в момичето.

— Искам да бъдеш силна заради мен, Сара. Помниш ли какво говорихме?

Сара кимна бавно.

— Заради Ари и папа.

Те прекосиха прашното шосе и закрачиха през окосеното поле към малката горичка в далечината. Щом се озоваха сред дърветата, Виан се почувства по-спокойна, сякаш някак си защитена. Когато стигнаха до земите на Фрете, нощта бе настъпила. Откриха пътеката за добитъка, която извеждаше в по-гъста гора. Дебели, възлести коренища пълзяха по изсъхналата земя и за Рашел стана по-трудно да бута количката. От време на време колелата се удряха в някой корен, разтърсвайки количката. Ари проплака в съня си и лакомо засмука палец. Виан усещаше как ручейчета пот се стичат по гърба ѝ.

— Имах нужда да се пораздвижа — обади се Рашел, дишайки тежко.

— А аз обичам да се разхождам из гората — додаде Виан. — Какво ще кажете, госпожице Сара, намирате ли за вълнуващо нашето малко приключение?

— Не нося онази тъпа звезда — отвърна Сара. — Защо Софи не е с нас? Тя обича гората. Помните ли онази игра за търсене на скрити предмети, която често играехме? Тя винаги първа намираше всичко.

През пролуката между дърветата отпред Виан съзря проблясваща светлина, а после и черно-бялата маркировка на границата.

Портата на контролно-пропускателния пункт беше ярко осветена, нещо, което само врагът би дръзнал да направи — или можеше да си позволи. Редом до тях стоеше германски часовой, автоматът му сияеше със сребрист оттенък на изкуствената светлина. Малка редица хора чакаха, за да преминат. Щяха да ги пуснат само ако документите им бяха в ред. Ако фалшивите документи на Рашел не издържат проверката, тя и децата ѝ щяха да бъдат арестувани.

Всичко внезапно доби реални очертания. Виан спря. Тя щеше да наблюдава от тук.

— Ще ти пиша, ако мога — промълви Рашел.

Гърлото на Виан се сви. Дори в най-добрия случай можеше с години да не чуе нищо за приятелката си. Или никога. В този нов свят не можеше да си сигурен, че ще имаш връзка с тези, които обичаш.

— Не ме гледай така — каза Рашел. — Докато се усетиш, отново ще бъдем заедно, ще пием шампанско и ще танцуваме на онази джазова музика, която толкова обичаш.

Виан избърса сълзите от очите си.

— Знаеш, че не желая да ме виждат с теб на публично място, когато започнеш да танцуваш.

Сара я подръпна за ръкава.

— К-кажи на Софи сбогом от мен.

Виан коленичи и прегърна момичето. Можеше да остане така завинаги, но трябваше да я пусне.

Протегна ръце към Рашел, но приятелката ѝ отстъпи назад.

— Ако те прегърна, ще се разплача, а не бива да плача.

Виан отпусна безсилно ръце.

Рашел хвана дръжките на ръчната количка. Тя и децата ѝ напуснаха закрилата на дърветата и застанаха на опашката пред контролно-пропускателен пункт. Един мъж на велосипед премина и продължи напред, а след него пропуснаха възрастна жена, която буташе количка с цветя. Редът на Рашел почти бе дошъл, когато се чу пронизителна свирка и някой изкрещя на немски. Часовоят насочи автомата си към тълпата и откри огън.

Малки червени точки обсипаха мрака.

Тра-та-та-та.

Жена изкрещя, докато мъжът до нея се строполи на земята. Опашката мигом се разпръсна; хората се разбягаха във всички посоки.

Всичко се случи толкова бързо, че Виан не успя да реагира. Видя Рашел и Сара да тичат обратно към нея, към укритието на дърветата; Сара бягаше отпред, а Рашел буташе количката отзад.

— Тук! — изкрещя Виан, гласът ѝ се загуби сред трясъка на картечния откос.

Сара се свлече на колене в тревата.

— Сара! — извика Рашел.

Виан се спусна напред и сграбчи Сара в прегръдките си. Отнесе я в гората, положи я на земята и разкопча палтото ѝ.

Гърдите на момичето бяха надупчени като решето от куршуми. Кръвта бликаше, стичаше се, просмуквайки се в дрехите и земята.

Виан дръпна шала си и го притисна към раните.

— Как е тя? — попита задъхано Рашел, като стигна до тях. — Това кръв ли е? — Тя рухна в тревата до дъщеря си. В количката Ари започна да пищи.

Светлини проблясваха край граничния пункт, войниците се скупчиха. Кучета се разлаяха.

— Трябва да вървим, Рашел — обади се Виан. — Сега. — Тя се изправи в хлъзгавата от кръвта трева, взе Ари от количката и го тикна в ръцете на Рашел, която сякаш нищо не разбираше. Виан изхвърли всичко от количката и колкото бе възможно по-внимателно положи Сара върху ръждясалото желязо, подпъхвайки одеялото на Ари под главата ѝ. Стисна дръжките на количката с окървавените си ръце, повдигна задните колела и започна да я тика. — Хайде — подкани тя Рашел. — Можем да я спасим.

Рашел кимна вцепенено.

Виан буташе количката напред, през жилавите корени и прахоляка. Сърцето ѝ биеше до пръсване, страхът горчеше в устата ѝ, но тя не спря, нито се огледа назад. Знаеше, че Рашел е зад нея — Ари не спираше да пищи — а ако някой друг ги следваше по петите, тя не искаше да го знае.

Като наближиха „Льо Жарден“, Виан се напрегна, за да изтика тежката количка през дерето покрай пътя и нагоре по баира до хамбара. Когато най-после спря, количката се удари в една буца пръст и Сара простена от болка.

Рашел сложи Ари на земята. После вдигна Сара от количката и нежно я положи върху тревата. Ари проплака и протегна ръчички, за да го вземе.

Рашел коленичи до Сара и видя ужасяващите рани върху гърдите ѝ. Вдигна глава към Виан, в очите ѝ се четяха такава огромна болка и страдание, че на Виан дъхът ѝ секна. Тогава Рашел сведе отново поглед и сложи ръка върху бледата буза на дъщеря си.

Сара повдигна глава.

— Пресякохме ли границата? — Кръвта бликаше от посинелите ѝ устни, стичаше се надолу по брадичката.

— Пресякохме я — увери я Рашел. — Успяхме. Сега всички сме в безопасност.

— Аз бях смела — отрони Сара, — нали?

— Oui — промълви Рашел е пресекващ глас. — Много смела.

— Студено ми е — промърмори момичето и потръпна.

Сара пое измъчено дъх и бавно издиша.

— Сега ще хапнем бонбони. И макарон. Обичам те, Сара. И папа те обича. Ти си нашата звезда. — Гласът на Рашел се прекърши. Гърдите ѝ се разтърсваха от ридания. — Нашето сърце. Знаеш го, нали?

— Кажи на Софи, че аз… — Клепачите на Сара потрепнаха и се затвориха. Тя пое последно треперливо дихание и застина. Устните ѝ се разтвориха, но от тях не излезе дъх.

Виан коленичи до Сара. Потърси пулс, но не го намери. Възцари се горчива, гъста тишина; в главата на Виан отекваше смехът на това дете и единствената ѝ мисъл бе колко пуст щеше да бъде сега светът без него. Тя познаваше смъртта, познаваше мъката, която те раздираше надве и завинаги прекършваше душата ти. Не можеше да си представи как Рашел все още диша. Ако обстоятелствата бяха различни, Виан щеше да седне до Рашел, да хване ръката ѝ и да я остави да се наплаче. Или да я прегърне. Или да говори. Да каже нещо. От каквото и да се нуждаеше Рашел, Виан щеше да премести небето и земята, за да ѝ го даде; но сега не можеше да стори нищо. Това правеше тази трагедия още по-ужасяваща: те дори не можеха да отделят време, за да скърбят.

Виан трябваше да бъде силна заради Рашел.

— Трябва да я погребем — промълви тя, колкото можа по-нежно.

— Тя мрази тъмното.

— Моята маман ще бъде с нея — каза Виан. — И твоята. Двамата с Ари трябва да отидете в мазето. Да се скриете. Аз ще се погрижа за Сара.

— Как?

Виан знаеше, че Рашел не пита как да се скрие в хамбара. Тя питаше как ще живее след загуба като тази, как ще вземе едното дете, а ще остави другото, как ще продължи да диша, след като прошепне „сбогом“.

— Не мога да я оставя.

— Длъжна си. Заради Ари. — Виан бавно се изправи на крака и зачака.

Рашел пое дъх, който изхриптя като натрошено стъкло, и се наведе, за да целуне бузата на Сара.

— Винаги ще те обичам — прошепна тя.

Най-после Рашел се изправи. Протегна ръце към Ари, взе го в прегръдките си и го притисна толкова силно, че детето отново се разплака.

Виан улови ръката на Рашел и поведе приятелката си към хамбара и мазето.

— Ще дойда да те взема веднага щом стане безопасно.

— Безопасно — повтори Рашел безжизнено, втренчена през отворената врата на хамбара.

Виан премести колата и вдигна капака на пода.

— Долу има фенер. И храна.

Стиснала Ари в обятията си, Рашел заслиза по стълбата и изчезна в мрака. Виан затвори капака, премести обратно колата и се отправи към люляковия храст, който майка ѝ бе посадила преди трийсет години. Той бе пораснал висок и клонест край стената. Под него почти незабележими сред лятната зеленина, имаше три малки бели кръста. Два за спонтанните аборти и един за сина, който бе живял по-малко от седмица.

Рашел бе стояла тук до нея, докато погребваше всяко едно от децата си. Сега Виан беше тук, за да погребе дъщерята на най-добрата си приятелка. Най-добрата приятелка на дъщеря си. Как можеше един добър и човеколюбив Бог да позволи подобно нещо?