Славея

Глава 4

Юни 1940

Франция

Средновековната вила доминираше над тъмнозеления горист хълм. Приличаше на творение от витрина на сладкарница — замък от карамел с прозорци от кристализирана захар и капаци с цвета на захаросана ябълка. Тъмносините води на езерото в далечината сякаш поглъщаха сенките на облаците. Идеално поддържаните градини подканваха обитателите на вилата — и което бе по-важно, техните гости — да се разхождат из просторните алеи, увлечени в благоприлични разговори.

В официалната трапезария Изабел Росиньол седеше вдървено край застланата с бяла покривка маса, на която спокойно можеха да се хранят двайсет и четирима души. Всичко в стаята беше бледо. Стените, подът и таванът бяха построени от камък с перлено розов оттенък като вътрешността на стрида. Сводестият таван се извисяваше на близо шест метра над главите им. Звукът в тази студена стая се усилваше, уловен в капан като обитателите ѝ.

Мадам Дюфур седеше начело на масата, облечена в строга черна рокля, откриваща вдлъбнатината с големината на супена лъжица в основата на дългия ѝ врат. Диамантена брошка бе единственото ѝ украшение (само едно бижу, дами, и го подбирайте внимателно; всичко има значение, нищо не е толкова фрапиращо, както евтиното и долнопробното). Тясното ѝ лице завършваше със заоблена брадичка и бе обрамчено от къдрици, толкова крещящо изрусени, че напълно заличаваха усилията ѝ да изглежда по-млада.

— Най-важното — изрече тя с култивиран глас, ясен и отчетлив — е да бъдете напълно тихи и незабележими, докато изпълнявате задълженията си.

Всяко от момичетата около масата беше облечено в училищна униформа от добре прилягащ син вълнен жакет и пола. През зимата не беше толкова зле, но в този горещ юнски следобед костюмът беше непоносим. Изабел усети, че започва да се поти и никакво количество лавандула в сапуна нямаше да прикрие острата миризма на пот.

Тя се втренчи в необеления портокал, поставен в средата на чинията ѝ от лиможки порцелан. Приборите бяха идеално подредени от двете страни на чинията. Вилица за салата, вилица за основното ястие, нож, лъжица, нож за масло, вилица за риба. И така нататък.

— А сега — подхвана мадам Дюфур — вземете правилните прибори, тихо, s’il vous plaît[13], тихо и обелете портокала си.

Изабел взе вилицата и се опита да прободе дебелата кора, но портокалът подскочи и се изтъркули от позлатения ръб на чинията, която издрънча.

— Merde[14] — промърмори тя и грабна портокала, преди да падне на пода.

— Merde? — Мадам Дюфур се бе озовала до нея.

Изабел подскочи на стола. Mon Dieu, тази жена се движеше като змия в тревата.

— Пардон, мадам — промърмори Изабел, връщайки портокала на мястото му.

— Мадмоазел Росиньол — изрече мадам, — как е възможно две години да красите нашите зали и толкова малко да научите?

Изабел отново забучи портокала на вилицата. Лишено от грация — но ефикасно — движение. После се усмихна на мадам.

— Обикновено, мадам, провалът на един ученик е провал на учителя, неуспял да го научи.

Смаяни ахвания се разнесоха около масата.

— А — каза мадам. — Значи, ние сме причината все още да не можете да ядете портокал както е редно.

Изабел се опита да разреже кората — прекалено силно, прекалено бързо. Сребърното острие се плъзна по грапавата кора и издрънча шумно върху порцелановата чиния.

Ръката на мадам Дюфур се стрелна като змия; пръстите ѝ се увиха около китката на Изабел.

От единия до другия край на масата момичетата наблюдаваха.

— Поддържайте любезен разговор, момичета — присви устни мадам в лека усмивка. — Никой не желае да има статуя за компаньон на вечеря.

Като по сигнал момичетата заговориха тихо помежду си за неща, които не представляваха никакъв интерес за Изабел. Градинарство, време, мода. Благоприлични теми за жени. Изабел чу момичето до нея да казва тихо:

— Много ми харесва алансонската дантела, а на теб?

Беше ѝ нужна цялата воля, за да не изкрещи.

— Мадмоазел Росиньол — заговори мадам, — отидете в кабинета на мадам Алар и ѝ съобщете, че нашият експеримент приключи.

— Какво означава това?

— Тя ще разбере. Вървете.

Изабел чевръсто стана от масата, да не би мадам да размисли.

Лицето на мадам се сгърчи от неудоволствие при острото изскърцване на краката на стола върху каменния под.

Изабел се усмихна.

— Знаете ли, аз наистина не обичам портокали.

— Нима? — попита мадам саркастично.

Изабел искаше да избяга от тази задушаваща стая, но вече и без това достатъчно бе загазила, затова се насили да върви бавно, с изпънати назад рамене и вдигната брадичка. На площадката на стълбата (по която можеше да върви с три книги на главата, ако бе заповядано) тя се озърна настрани, видя, че е сама, и хукна надолу.

В коридора на долния етаж забави ход и се изправи. Когато стигна до кабинета на директорката, девойката дори вече не бе задъхана.

Почука на вратата.

Когато се разнесе безизразното „Влез“ на мадам, Изабел отвори вратата.

Мадам Алар седеше зад махагоново писалище с позлатени ръбове. Средновековни гоблени висяха върху каменните стени на кабинета, а сводестите прозорци със стъкла от гравиран оловен кристал гледаха към градините, толкова перфектно оформени, че бяха по-скоро произведение на изкуството, отколкото творение на природата. Дори птиците рядко кацаха тук; несъмнено усещаха задушаващата атмосфера и отлитаха.

Изабел седна. Спомняйки си малко късно, че не са я поканили, побърза да скочи на крака.

— Пардон, мадам.

— Седни, Изабел.

Тя послушно седна, кръстосвайки глезени, както се полага на една дама, и скръсти ръце в скута.

— Мадам Дюфур ме помоли да ви кажа, че експериментът е приключил.

Мадам посегна към луксозната писалка „Мурано“, взе я и потропа с нея върху бюрото.

— Защо си тук, Изабел?

— Мразя портокали.

— Пардон?

— Ако се налагаше да ям портокал, което, честно, мадам, защо да правя, след като не ги обичам, щях да използвам ръцете си, както правят американците. Всъщност както правят всички. Кой използва вилица и нож, за да яде портокал?

— Имам предвид защо си в това училище?

— О. Това. Ами защото ме изключиха от манастира „Светото сърце“ в Авиньон. И то за нищо, смея да добавя.

— А монахините от „Сестрите на свети Франциск“?

— Ах. Те имаха причина да ме изключат.

— А от училището преди това?

Изабел не знаеше какво да каже.

Мадам остави писалката.

— Ти си почти на деветнайсет.

— Oui, мадам.

— Мисля, че е време да си вървиш.

Изабел се изправи на крака.

— Да се върна ли в часа по ядене на портокали?

— Не ме разбра. Искам да кажа, че трябва да напуснеш училището, Изабел. Очевидно е, че не се интересуваш от това, на което те учим.

— Как да ям портокал, кога да мажа сиренето и кой е с по-висок сан — вторият син на херцогинята или дъщерята, която няма да наследи титлата, или посланикът на незначителна страна? Мадам, знаете ли какво става днес по света?

Изабел може и да бе завряна в дълбоката провинция, но въпреки това знаеше. Дори тук, барикадирана зад живи плетове и измъчвана от изтънчени обноски, тя знаеше какво се случва във Франция. През нощта в монашеската килия, докато съученичките ѝ вече спяха, тя седеше до късно в леглото и слушаше Би Би Си по контрабандно внесеното си радио. Франция се бе присъединила към Британия и бе обявила война на Германия, и сега Хитлер бе на ход. В цяла Франция хората се запасяваха с храна, затъмняваха прозорците и се учеха да живеят като къртици в тъмното.

Те се подготвяха и се тревожеха, и после… нищо.

Месец след месец нищо не се случи.

Отначало всички мислеха за Голямата война[15] и загубите, засегнали толкова много семейства, но месеците се нижеха, а само се приказваше за война. Изабел чу преподавателките си да я наричат drôle de guerre, странната война. Навсякъде другаде в Европа цареше истински ужас: в Белгия, Холандия и Полша.

— Добрите маниери няма ли да имат значение по време на война, Изабел?

— Те нямат значение сега — отвърна Изабел импулсивно, но миг по-късно съжали, че не е премълчала.

Мадам се изправи.

— Тук никога не е било подходящо място за теб, но…

— Баща ми би ме изпратил където и да е, стига да се отърве от мен — прекъсна я Изабел.

Предпочиташе да изтърси истината, пред поредната лъжа. Беше научила много уроци, докато шестваше из училища и манастири, които вече повече от десет години я приютяваха — но най-вече бе научила, че трябва да разчита единствено на себе си. Със сигурност баща ѝ и сестра ѝ не се брояха.

Мадам погледна девойката. Ноздрите ѝ едва забележимо се издуха — знак за любезно, но укоризнено неодобрение.

— За един мъж е трудно да загуби съпругата си.

— За едно момиче е трудно да изгуби майка си — усмихна се Изабел дръзко. — Аз изгубих и двамата си родители, нали? Единият умря, а другият ми обърна гръб. Не мога да кажа кое от двете беше по-болезнено.

— Mon Dieu, Изабел, винаги ли трябва да говориш това, което мислиш?

През целия си живот Изабел бе чувала този упрек, но защо трябваше да си сдържа езика? И без това никой не я чуваше.

— И така, днес заминаваш. Ще телеграфирам на баща ти. Томас ще те заведе на гарата.

— Довечера? — примигна Изабел. — Но… папа няма да ме иска.

— Ах. Последствията — въздъхна мадам. — Може би сега ще разбереш, че трябва да се замисляш за тях.

Изабел отново пътуваше сама във влака, на път към неизвестността.

Взираше се през прашния мръсен прозорец към преминаващия пейзаж: зелени ливади, червени покриви, каменни къщи, сиви мостове, коне.

Всичко изглеждаше както винаги и това я изненада. Войната приближаваше и тя си представяше, че ще е сложила своя отпечатък върху провинциалната гледка — тревата ще е променила цвета си, дърветата ще са изсъхнали или птиците ще са подплашени, но сега, докато седеше във влака, отнасящ я към Париж, тя видя, че всичко изглеждаше както обикновено.

На Лионската гара, разпростряна на голяма площ, локомотивът на влака изпухтя и спря. Изабел се протегна към малкия куфар в краката си и го сложи в скута. Докато наблюдаваше пътниците, които се точеха покрай нея към изхода на вагона, въпросът, който досега бе избягвала, изникна неумолимо.

Папа.

Тя искаше да вярва, че той ще я посрещне с радост у дома най-накрая, че ще протегне ръце и ще произнесе с обич името ѝ, както го правеше Преди, когато маман беше спойката, която ги държеше заедно.

Втренчи се в износения куфар.

Толкова малък.

Повечето от момичетата в училищата, които бе посещавала, пристигаха с цяла колекция сандъци, превързани с кожени ремъци, украсени с декоративни гвоздеи. Те държаха фотографии върху бюрата си, дреболии за спомен върху нощните шкафчета и албуми със снимки в чекмеджетата.

Изабел имаше само една рамкирана фотография на жената, която искаше да си спомни, но не можеше. Когато се опитваше, всичко, което изникваше в съзнанието ѝ, бяха само размазани образи на плачещи хора, лекаря, клатещ глава, и майка ѝ, която мълвеше нещо за това, че трябва здраво да държи ръката на сестра си.

Сякаш това щеше да помогне. Виан побърза да изостави Изабел, също като папа.

Осъзна, че е останала последна във вагона. Стисна куфара с облечената в ръкавица ръка, плъзна се от седалката и излезе от купето.

Перонът беше пълен с хора. Влаковете бяха строени в извити редици, пушек изпълваше въздуха, носеше се на големи кълба към високия сводест таван. Някъде изсвири локомотив. Големите железни колела започнаха да се въртят. Перонът потрепери под краката ѝ.

Баща ѝ се отличаваше, дори сред тълпата.

Когато я забеляза, тя видя как лицето му за миг се сгърчи от раздразнение, сетне по него се изписа мрачна решителност.

Той беше висок мъж, най-малко метър и осемдесет и осем, но се бе прегърбил след Голямата война. Или поне Изабел така помнеше някой да казва. Широките му рамене бяха увиснали, сякаш не можеха да понесат тежестта на мислите му. Оредяващата му коса беше посивяла и несресана. Имаше широк, плосък нос, като шпатула, а устните му бяха свити в тънка линия, сякаш му бе хрумнала някаква мисъл. В този горещ летен ден той беше облечен с бяла смачкана риза, с навити до лакътя ръкави; вратовръзката висеше разхлабена около протритата яка, а панталонът от рипсено кадифе се нуждаеше от пране.

Тя се опита да изглежда… зряла. Може би това искаше той от нея.

— Изабел.

Девойката стисна куфара с две ръце.

— Папа.

— Изритаха те от поредното училище.

Тя кимна и преглътна мъчително.

— Как ще намерим друго училище в тези времена?

Това бе сгодният момент.

— Искам да живея с теб, папа.

— С мен? — Той изглеждаше ядосан и изненадан. Но нима не беше нормално едно момиче да иска да живее с баща си?

Тя пристъпи към него.

— Бих могла да работя в книжарницата. Няма да ти се пречкам.

Пое дълбоко дъх и зачака. Внезапно какофонията от звуци се усили. Тя чу тропота на преминаващи хора, въздишката на перона под краката им, пляскането на крилата на гълъбите над главите им, бебешки плач.

Разбира се, Изабел.

Ела у дома.

Баща ѝ въздъхна отвратено и закрачи към изхода на гарата.

— Е — рече, оглеждайки се през рамо, — идваш ли?

Изабел лежеше върху одеяло, постлано върху дъхава трева, с отворена книга пред нея. Някъде наблизо пчела жужеше над разцъфнал цвят; приличаше на ръмженето на малък мотоциклет сред цялата тази тишина. Беше изключително горещ ден, седмица след като бе пристигнала у дома в Париж. Е, не точно у дома. Знаеше, че баща ѝ все още крои планове как да се отърве от нея, но тя не искаше да мисли за това в такъв прекрасен ден, когато във въздуха се разнасяше сладкото ухание на череши и зелена трева.

— Четеш прекалено много — рече Кристоф, дъвчейки стръкче трева. — Какво е това, любовен роман?

Тя се претъркули към него и затвори книгата. Беше за Едит Кавел[16], медицинска сестра от Голямата война. Герой.

— Искам да бъда герой от войната, Кристоф.

Той се засмя.

— Едно момиче? Герой? Абсурд.

Изабел се изправи бързо на крака и грабна шапката и белите си ръкавици от шевро.

— Не се сърди — ухили ѝ се той. — Просто съм уморен от приказките за войната. Освен това е факт, че по време на война жените са безполезни. Вашата работа е да чакате мъжете да се върнат.

Подпря буза на ръката си и се втренчи в нея през гъстите руси кичури, паднали върху очите му. В моряшкото спортно сако и широкия бял панталон той приличаше точно на това, което беше — привилегирован студент, несвикнал на никаква работа. Много студенти на неговата възраст доброволно бяха напуснали университетите, за да постъпят в армията. Не и Кристоф.

Изабел се изкачи по хълма и прекоси овощната градина към тревистата поляна, където бе паркиран неговият пакард с подвижен покрив.

Тя вече беше зад кормилото, със запален двигател, когато се появи Кристоф, стандартно красивото му лице бе плувнало в пот, а от ръката му висеше празната кошница за пикник.

— Просто я хвърли отзад — подхвърли тя с усмивка.

— Ти няма да шофираш.

— Напротив. Качвай се.

— Автомобилът е мой, Изабел.

— Е, за да бъдем точни, а аз знам колко са важни фактите за теб, Кристоф, той е на майка ти. И смятам, че жена трябва да кара автомобила на друга жена.

Девойката се опита да потисне усмивката си, когато той завъртя очи, промърмори „добре“ и се наведе да остави кошницата на седалката зад Изабел. Сетне, движейки се преднамерено бавно, за да подчертае примирението си, заобиколи колата отпред и се настани на седалката до нея.

Веднага щом вратата се затвори, тя превключи скоростите и натисна педала на газта. Колата се поколеба за секунда, преди да се втурне напред, сред прах и дим, докато набираше скорост.

— Mon Dieu, Изабел. Намали!

Тя задържа с една ръка сламената шапка, за да не хвръкне от вятъра, а с другата стисна волана. Забави леко скоростта, докато минаваше покрай останалите коли.

— Mon Dieu, намали — повтори той.

Със сигурност трябваше да знае, че тя нямаше намерение да се подчини.

— В наше време една жена може да отиде на война — заяви Изабел, когато парижкият трафик най-после я принуди да кара по-бавно. — Бих могла да шофирам линейка. Или да помагам да се разбиват тайните шифри. Или да омая врага да ми издаде секретните местоположения или планове. Спомняш ли си онази игра…

— Войната не е игра, Изабел.

— Смятам, че го знам, Кристоф. Но ако започне война, мога да помагам. Това е, което казвам.

На булевард „Адмирал дьо Колини“ се наложи да натисне спирачки, за да не се блъсне в един камион. Конвой от „Комеди Франсез“[17] потегляше от площада пред Лувъра. Всъщност навсякъде имаше камиони и униформени жандарми, които регулираха движението. Чували с пясък бяха струпани пред няколко сгради и паметници, за да ги защитят от нападението — каквото все още нямаше, откакто Франция бе обявила война.

Защо имаше толкова много френски полицаи наоколо?

— Странно — промърмори Изабел и се намръщи.

Кристоф проточи врат, за да види какво става.

— Местят съкровищата от Лувъра — каза той.

Изабел видя пролука в трафика и ускори. За нула време тя пристигна пред книжарницата на баща си и спря колата.

Махна за довиждане на Кристоф и хлътна вътре. Помещението беше дълго и тясно, стените от пода до тавана бяха опасани с лавици, пълни с книги. През годините баща ѝ се бе опитал да увеличи площта на магазина, монтирайки отделни стелажи за книги. В резултат на „подобренията“ се бе образувал лабиринт. Коридорите с рафтове се разклоняваха наляво и надясно, навлизайки все по-навътре. В дъното се намираха книгите за туристите. Някои стелажи бяха осветени, други — потънали в сенки. Нямаше достатъчно електрически контакти, за да се освети всяка ниша и скрито кътче. Но баща ѝ знаеше всяко заглавие върху всеки рафт.

— Закъсня — рече той и вдигна глава от бюрото в дъното. Работеше нещо с печатарската преса, навярно печаташе една от книгите си с поезия, които никой никога не купуваше. Късите му пръсти бяха изцапани с мастило. — Предполагам, че за теб момчетата са много по-важни от работата.

Тя се плъзна на стола зад касата. През седмицата, откакто живееше с баща си, Изабел бе решила да не влиза в спор с него, макар че това примирение я разяждаше. Тя потропа нетърпеливо с крак. Думи, фрази — извинения — напираха да бъдат изречени на глас. Едва се сдържаше да не му каже как се чувства, но знаеше колко силно той искаше да я отпрати, затова премълча.

— Чу ли това? — попита той по някое време.

Нима бе заспала?

Изабел се изправи. Не бе чула баща си да приближава, но сега той бе до нея, смръщил лице.

Със сигурност звукът беше странен за една книжарница. От тавана се посипа прах; рафтовете леко се разклатиха, издавайки звук като тракащи зъби. Сенки преминаха върху витрините на входа от оловно стъкло. Стотици сенки.

Хора? Толкова много?

Папа отиде до вратата. Изабел се изхлузи от стола и го последва. Когато той отвори вратата, тя видя тълпите, хукнали надолу по улицата, изпълвайки тротоарите.

— Какво е това, по дяволите? — промърмори баща ѝ.

Изабел се промуши покрай него, проправяйки си с лакти път в тълпата.

Един мъж се блъсна в нея толкова силно, че тя се препъна, но той дори не се извини. Хора тичаха покрай тях.

— Какво е това? Какво става? — попита тя червендалест, задъхан мъж, който се опитваше да се измъкне от множеството.

— Германците влизат в Париж — отвърна той. — Трябва да бягаме. Участвах в Голямата война. Знам…

Изабел изсумтя пренебрежително.

— Германците в Париж? Невъзможно.

Мъжът хукна, клатушкайки се наляво и надясно, лъкатушейки в тълпата, докато свиваше и отпускаше юмруци.

— Трябва да се приберем у дома — каза папа, докато заключваше вратата на книжарницата.

— Това не може да е истина — заяви Изабел.

— Най-лошото винаги е истина — отбеляза мрачно той. — Стой близо до мен — додаде, докато се придвижваше сред навалицата.

Изабел никога не бе виждала такава паника. Нагоре и надолу по улицата светваха лампи, автомобили потегляха, врати се затръшваха. Хората си крещяха един на друг, протягаха ръце, опитвайки се да не се изгубят сред мелето.

Изабел не се отделяше от баща си. Хаосът по улиците ги забави. Тунелите на метрото бяха прекалено претъпкани, за да се доберат до перона, затова се наложи да вървят пеша през целия път. Свечеряваше се, когато най-после се добраха до вкъщи. Когато стигнаха пред тяхната сграда, баща ѝ успя да отключи вратата чак от втория път, толкова силно трепереха ръцете му. След като влязоха, подминаха клатещия се асансьор и забързаха нагоре по стълбите до петия етаж, където беше апартаментът им.

— Не пали лампите — заповяда грубо баща ѝ, когато отвори вратата.

Изабел го последва във всекидневната, мина покрай него и се приближи до прозореца. Повдигна края на черната завеса, затъмняваща прозореца, и надникна навън.

Отдалеч се дочу монотонно бръмчене. Усили се и прозорците задрънчаха, като бучки лед в чаша.

Изабел чу силен свистящ звук само секунди преди да види черната флотилия в небето, като ято птици.

Самолети.

— Швабите — прошепна баща ѝ.

Германците.

Немски самолети, летящи над Париж. Свистящият звук се усили, заприлича на женски писък и после някъде — може би във втори градски арондисман[18], помисли си тя — експлодира бомба сред ярко, зловещо зарево и лумна огън.

Завиха сирените за въздушна тревога. Баща ѝ дръпна плътно завесите и я поведе навън от апартамента, надолу по стълбите. Всички съседи, понесли палта, бебета и домашни любимци, слизаха по стълбите към фоайето, а после надолу по тясното извито стълбище, водещо към мазето. Седяха наблъскани в мрака, плътно притиснати един до друг. Въздухът вонеше на мухъл, човешка пот и страх — това бе най-острият мирис. Бомбардировката продължаваше сякаш безкрайно, свистене и бръмчене, стените на мазето се тресяха около тях; прах се сипеше от тавана. Едно бебе заплака и не можеше да бъде усмирено.

— Накарайте това дете да млъкне, моля — тросна се някой.

— Опитвам се, мосю. Той е изплашен.

— Както и всички ние.

После, сякаш след цяла вечност, се възцари тишина, която им се стори почти по-зловеща и от шума. Какво бе останало от Париж?

След като бомбардировката свърши, Изабел се чувстваше вцепенена.

— Изабел?

Тя искаше баща ѝ да се протегне към нея, да улови ръката ѝ и да я успокои, дори и само за кратко, но той се извърна от нея и се запъти нагоре по тъмното извито стълбище на мазето. Когато се озоваха в апартамента, Изабел тутакси отиде до прозореца и надникна през процепа на завесата, за да погледне Айфеловата кула. Тя все още беше там, издигаща се над стена от гъст, черен дим.

— Не стой до прозорците — обади се баща ѝ.

Момичето бавно се обърна. Единствената светлина в стаята идваше от фенерчето му — тънка жълта нишка в мрака.

— Париж няма да падне — заяви тя.

Той не каза нищо. Намръщи се. Изабел се запита дали не мислеше за Голямата война и за това, което бе видял в окопите. Може би неговата рана отново го болеше, сякаш събудена от звука на падащите бомби и съскащите пламъци.

— Върви да си легнеш, Изабел.

— Нима мога да заспя в такъв момент?

Той въздъхна.

— Скоро ще научиш, че много неща са възможни.