Славея

Глава 39

Май 1995

Някъде във Франция

Светлините на борда на самолета изведнъж се запалват.

Чувам дзън! от високоговорителите. Съобщават ни, че започваме да се спускаме за кацане в Париж.

Жулиен се навежда и наглася предпазния колан, за да се увери, че всичко е на мястото си. Че съм в безопасност.

— Как се чувстваш да си отново в Париж, мамо?

Не знам какво да отговоря.

Часове по-късно телефонът до мен звъни.

Когато отговарям, все още съм полузаспала.

— Здравей, мамо. Поспа ли?

— Да.

— Вече е три часът. По кое време искаш да тръгнем за срещата?

— Нека се поразходим из Париж. Ще бъда готова след час.

— Ще дойда да те взема.

Ставам от леглото с големината на Небраска и се насочвам към облицованата с мрамор баня. Приятният горещ душ ме освежава и разсънва, но чак когато сядам до тоалетката и се взирам в отражението си, увеличено от овалното огледало с вградено странично осветление, мисълта ме осенява.

Аз съм у дома.

Няма значение, че съм американска гражданка и съм прекарала по-голямата част от живота си в Съединените щати, а не във Франция; истината е, че всичко това няма значение. Аз съм у дома.

Гримирам се грижливо. После с ръце, които не спират да треперят, прибирам снежнобялата коса от лицето си и я навивам на кок на тила. В огледалото виждам елегантна старица с кадифена сбръчкана кожа, блестящи бледорозови устни и тревожни очи.

Това е най-доброто, което мога да постигна.

Отдръпвам се от огледалото, отивам в дрешника и изваждам зимния бял панталон и пуловера с поло яка, които бях взела. Хрумва ми, че може би трябваше да избера по-подходящ цвят. Не мислех, когато опаковах багажа.

Когато Жулиен пристига, аз съм готова.

Той ме извежда в коридора, помага ми, сякаш съм сляпа и саката, а аз се оставям да ме съпроводи до елегантното хотелско фоайе и навън сред вълшебната пролетна светлина на Париж.

Но когато той моли портиера да извика такси, аз настоявам:

— Ще отидем пеша до мястото на срещата.

Той се мръщи.

— Но това е чак на Île de la Cité[96].

Потръпвам при произношението му, но всъщност вината е моя.

Забелязвам, че портиерът се усмихва.

— Синът ми обича картите — обяснявам. — И никога досега не е бил в Париж.

Мъжът кимва.

— До там е много път, мамо — казва Жулиен и застава до мен. — А ти си…

— Стара? — Не мога да сдържа усмивката си. — Също така съм французойка.

— Обула си обувки с високи токчета.

— Аз съм французойка — повтарям.

Жулиен се обръща към портиера, който вдига облечената си в ръкавица ръка и казва:

— C’est la vie, m’sieur.[97]

— Добре — съгласява се накрая Жулиен. — Да вървим.

Аз улавям ръката му и за един прекрасен миг, докато пристъпваме на оживения тротоар, ръка за ръка, аз отново се чувствам като момиче. Трафикът върви забързан покрай нас, свирят клаксони, скърцат спирачки; момчета карат скейтбордове нагоре по тротоара. Въздухът е изпълнен с разцъфнали кестени и уханията на прясно изпечен хляб и канела, миризмата на дизелово гориво, бензин и горещи камъни — аромати, които винаги ми напомнят за Париж.

На витрината отдясно зървам един от любимите pâtisseries[98]на маман и внезапно си спомням как маман ми подава пухкав макарон.

— Мамо?

Усмихвам му се.

— Ела — заявявам повелително и го водя в малкия магазин. Вътре има дълга опашка и аз заставам накрая.

— Мислех, че не обичаш сладкиши.

Не му обръщам внимание и се втренчвам във витрината, пълна с разноцветни макарони и pain au chocola.

Когато идва моят ред, купувам два макарона — един кокосов и един ягодов. Бъркам в кесията, вадя кокосовия и го подавам на Жулиен.

Двамата отново сме отвън и вървим, когато той отхапва първата хапка.

— Леле — казва след минута. После отново: — Леле.

Усмихвам се. Всеки помни първия си вкус от Париж. Това ще бъде неговият.

Синът ми облизва пръстите си, хвърля кафявия плик и отново улавя ръката ми.

Когато стигаме до едно малко бистро с изглед към Сена, аз предлагам:

— Да пийнем по чаша вино.

Тъкмо минава пет. Изисканият час за коктейли.

Сядаме отвън, под балдахина от разцъфнали кестени. На отсрещната страна на улицата, покрай брега на реката, търговците в зелените павилиони продават всичко, от маслени картини, стари корици на „Вог“ до ключодържатели с Айфеловата кула.

Ние си поделяме фунийката с мазни пържени картофки и отпиваме от виното. Първата чаша е последвана от втора, а следобедът отстъпва пред припадащия здрач.

Бях забравила как неусетно изтича времето в Париж. Колкото и да е оживен градът, винаги може да намериш тихо кътче, покой, който те примамва. В Париж, с чаша вино в ръка, можеш просто да бъдеш себе си.

Лампите на уличните стълбове покрай Сена припламват една по една, позлатявайки прозорците на апартаментите.

— Вече стана седем — напомня ми Жулиен и аз осъзнавам, че той през цялото време си е гледал часовника. Той е толкова типичен американец. Не си пилее времето, не потъва в унес, не и този мой млад син. Освен това ми дава време да се окопитя.

Кимвам и изчаквам той да плати сметката. Докато се изправяме, една добре облечена двойка, и двамата пушещи цигари, се приближават, за да заемат местата ни.

Двамата с Жулиен тръгваме, ръка за ръка, към Пон Ньоф, най-стария мост на Сена. Зад него е островът Ил дьо ла Сите, който някога е бил сърцето на Париж. Катедралата „Нотр Дам“ с извисяващите се светли стени изглежда като гигантска хищна птица, разпростряла величествените си крила. Сена улавя и отразява като блестящи точици светлините от уличните лампи покрай бреговете ѝ — златисти корони, разтеглени от вълните.

— Вълшебна гледка — отронва Жулиен и това е самата истина.

Вървим бавно, докато прекосяваме този елегантен мост, изграден преди повече от четиристотин години. На другия бряг виждаме уличен търговец, който затваря подвижната си сергия.

Жулиен спира и взема една старинна снежна топка. Разклаща я и снежинките в стъклото се завъртат, затъмнявайки нежната позлата на Айфеловата кула.

Гледам малките бели снежинки и макар да зная, че всичко това е оптична измама — нищо повече — си спомням онези ужасни зими, когато обувките ни бяха на дупки, а телата ни бяха увити във вестници и с всеки кат дреха, който можехме да намерим.

— Мамо? Ти трепериш.

— Закъсняваме — отвръщам. Жулиен оставя снежната топка и ние отново тръгваме, като заобикаляме тълпата, чакаща да влезе в „Нотр Дам дьо Пари“[99].

Хотелът се намира в странична уличка зад катедралата. До него е Hôtel-Dieu, най-старата болница в Париж.

— Страхувам се — казвам, изненадвайки себе си с това признание. Не помня от години да съм признавала подобно нещо, макар че често е било истина. Преди четири месеца, когато ми казаха, че ракът се е върнал, страхът ме накара да плача под душа, докато водата изстина.

— Не сме длъжни да влизаме — казва синът ми.

— Напротив, длъжни сме — отвръщам.

Слагам единия крак пред другия, докато накрая се озовавам във фоайето, където табела със стрелка ни насочва към балната зала на четвъртия етаж.

Когато излизаме от асансьора, чувам мъж да говори по микрофона, който в еднаква степен усилва и изкривява тембъра му. В коридора има маса, където са разпръснати табелки с имена. Това ми напомня една стара телевизионна игра: „Концентрация“. Повечето от табелките липсват, но моята беше там.

Има и още едно име, което познавам; табелката е под моята. Когато го съзирам, сърцето ми се свива леко. Пресягам се към тази с моето име и я вземам. Отлепям лентата отзад и я поставям върху хлътналите си гърди, ала през цялото време не откъсвам поглед от другото име. Вземам втората табелка и се втренчвам в нея.

— Мадам! — възкликва жената, седнала зад масата. Тя става. Изглежда развълнувана. — Очаквахме ви. Има място…

— Добре съм. Ще застана в дъното на залата.

— Глупости. — Тя улавя ръката ми. Замислям се дали да се възпротивя, но в момента нямам желание за това. Тя ме повежда през голямата тълпа, настанила се на сгъваемите столове, подредени в редове от стена до стена в балната зала, към катедрата и подиума, на който седят три възрастни жени. Млад мъж в измачкано синьо спортно сако и панталон в цвят каки — очевидно американец — стои изправен зад катедрата. Когато влизам, той спира да говори.

Множеството притихва. Чувствам, че всички погледи са вперени в мен.

Промъквам се предпазливо покрай другите възрастни жени на подиума и сядам на свободния стол до конферансието.

Мъжът пред микрофона поглежда към мен и казва:

— Тази вечер сред нас е един много специален човек.

Виждам Жулиен в дъното на салона, застанал до стената със скръстени ръце. Той се мръщи. Несъмнено се чуди защо са ме сложили на подиума.

— Искате ли да кажете нещо?

Мисля, че мъжът на подиума зададе въпроса си два пъти, преди да осъзная, че се обръща към мен.

В залата е толкова тихо, че чувам скърцането на столовете, потропването на крака по килима, шумоленето на ветрилата, с които жените си веят. Искам да отвърна: „Не, не, не аз“, но как може да съм такава страхливка?

Изправям се бавно на крака и пристъпвам към катедрата. Докато събирам мислите си, поглеждам вдясно от мен, към възрастните жени, и виждам имената им: Алмадора, Елиан и Анук.

Пръстите ми се обвиват около дървените ръбове на катедрата.

— Моята сестра Изабел беше жена с огромна страст — подхващам тихо. — Всичко, което тя правеше, го вършеше с устрем, без да се колебае. Когато беше малка, ние постоянно се тревожехме за нея. Тя винаги бягаше от интернати, манастири и пансиони за благородни девици, измъкваше се през прозорци, промъкваше се без билет във влакове. Аз мислех, че тя е безразсъдна и безотговорна, и прекалено красива, за да е истинска. През войната тя използва това, за да ме заблуди. Каза ми, че бяга в Париж заради любовна афера, и аз ѝ повярвах.

Аз ù повярвах. След всички тези години онази лъжа все още кара сърцето ми да се свива малко от вина. Трябваше да знам, че тя няма да последва мъж, а вярата и идеалите си, че тя върши нещо важно. — Затварям очи за миг и си спомням: Изабел, застанала до Гаетан, ръцете ѝ го прегръщат, а очите ѝ са вперени в мен, сияещи от сълзи. От любов. И после тя затваря очи, промълвява нещо, което никой от нас не може да чуе, и поема последния си дъх в обятията на мъжа, който я обичаше.

Тогава виждах трагедията; сега виждам красотата.

Помня всяка подробност от онзи момент в моя заден двор, клоните на тисовото дърво, разперени над главите ни, уханието на жасмин във въздуха.

Свеждам поглед към табелката с второто име, която държа в ръката си.

Софи Мориак.

Моята красива малка дъщеря, превърнала се в сериозна, грижовна жена, която остана с мен през целия си живот, винаги разтревожена и суетяща се около мен, като кокошка край пиленцата си. Изплашена. Тя винаги малко се страхуваше от света, след всичко, което бяхме преживели, и аз ненавиждах този страх. Но тя знаеше как да обича, моята Софи, и когато ракът я повали, тя не се страхуваше. Накрая аз държах ръката ѝ, а тя затвори очи и промълви: „Танте… ето те и теб“.

Сега, много скоро, те ще ме очакват, моята сестра и моята дъщеря.

Откъсвам очи от табелката с името и отново насочвам поглед към публиката. Тях не ги е грижа, че едва сдържам сълзите си.

— Изабел и моят баща, Жулиен Росиньол, и техните приятели разработиха маршрута за бягство на Славея. Заедно те спасиха сто и седемнайсет мъже. — Преглъщам мъчително. — Двете с Изабел не общувахме много по време на войната. Тя стоеше далеч от мен, за да ме защити от опасността, съпътстваща работата ѝ. Затова, преди Изабел да се върне от „Равенсбрюк“, не знаех всичко, което тя е направила.

Изтривам сълзите си. Сега не се чува проскърцване на столове, нито потропване на крака. Присъстващите са напълно притихнали, вперили погледи в мен. Виждам Жулиен в дъното, по красивото му лице е изписано безкрайно смущение. Всичко това е ново за него. За пръв път в живота си той вижда пропастта помежду ни, а не моста. Сега аз не съм просто неговата майка, неотделима част от него. Аз съм една самостоятелна, завършена жена и той не знае какво да мисли за мен.

— Изабел, която се завърна от концентрационния лагер, не беше жената, която оцеля в бомбардировките над Тур, нито тази, която многократно е прекосявала Пиренеите пеша. Изабел, която се върна у дома, беше пречупена и болна. Тя се съмняваше в толкова много неща, но не и в това, което бе направила. — Поглеждам към хората, седящи пред мен. — Един ден преди да си отиде завинаги, тя седеше под сянката на дървото до мен, държеше ръката ми и каза: „Ви, това за мен е достатъчно“. Аз попитах: „Кое е достатъчно?“, а тя отвърна: „Моят живот. Той е достатъчен“.

И наистина беше. Знам, че тя е спасила някои от мъжете в тази зала, но знам, че и вие също сте я спасили. Изабел Росиньол умря като героиня и влюбена жена. Тя не би могла да направи различен избор. И всичко, което искаше, беше да бъде запомнена. Затова аз благодаря на всички вас, задето дадохте смисъл на живота ѝ, задето извадихте наяве най-доброто от нея и задето я помните след толкова много години.

Отдръпвам се крачка назад от катедрата.

Публиката се изправя на крака и диво ръкопляска. Виждам колко много от възрастните хора плачат и внезапно ме осенява прозрение: това са семействата на мъжете, които тя бе спасила.

Всеки спасен мъж се е върнал у дома и е създал семейство: още хора, които дължаха живота си на едно смело момиче, на баща ѝ и приятелите ѝ.

След това съм погълната от вихрушката от благодарности, спомени и снимки. Всички в залата искат да ми благодарят лично, да ми кажат колко много означават Изабел и баща ми за тях. По някое време Жулиен се озовава до мен и влиза в ролята на бодигард. Чувам го да казва:

— Изглежда, има доста неща, за които трябва да си поговорим.

Аз кимам и продължавам да вървя през множеството, без да пускам ръката му. С все сили се опитвам да бъда посланик на сестра си, приемайки благодарностите, които тя заслужава.

Почти сме преминали през тълпата — сега тя е оредяла и хората си проправят път към бара за чаша вино — когато чувам познат глас да казва:

— Здравей, Виан.

Дори след всички изминали години познавам очите му. Гаетан. Той е по-нисък, отколкото го помня, леко приведен в раменете, а загорялото му лице е набраздено от дълбоките бръчки на времето. Косата му е дълга, почти до раменете, и бяла като гардения, но винаги бих го познала.

— Виан — казва той, — исках да те запозная с дъщеря ми. — Обръща се назад към красива млада жена, облечена в елегантна черна тясна рокля, с яркорозов шал около врата. Тя пристъпва с усмивка към мен, сякаш сме приятелки.

— Аз съм Изабел — представя се тя.

Облягам се тежко на ръката на Жулиен. Питам се дали Гаетан знае какво би означавал за Изабел този малък жест на възпоминание.

Разбира се, че знае.

Той се накланя, целува ме по двете бузи и прошепва, преди да се отдръпне назад:

— Обичах я през целия си живот.

Ние разговаряме още няколко минути за незначителни неща, после той си тръгва.

Внезапно се чувствам уморена. Изтощена. Отскубвам се от собственическата хватка на моя син и се придвижвам през тълпата към тихата тераса. Там излизам в нощта. „Нотр Дам“ е осветена, сиянието ѝ осветява черните води на Сена. Чувам плисъка на вълните в каменните стени и проскърцването на лодките.

Жулиен се приближава до мен.

— И така — подхваща той, — твоята сестра, моята леля, е била в концентрационен лагер в Германия, защото е помагала да се създаде маршрут за бягство, за да се спасяват свалените пилоти, и е прекосявала пеша Пиренеите?

Изрича го благоговейно, както подобава на една истинска героиня.

— Защо никога не съм чувал нищо за това, и то не само от теб? Софи никога не е споменавала и дума. По дяволите, дори не знаех, че хора са бягали през планините, нито че е имало концентрационни лагери само за жени, които са се борили срещу нацистите.

— Мъжете разказват истории — отвръщам аз. Това е най-верният, най-простичкият отговор на въпроса му. — Жените просто продължават да си вършат работата. За нас това беше война в сянка. По време на войната ние правехме това, което бе нужно, а когато тя свърши, събрахме парчетата и започнахме отново живота си. Сестра ти, също като мен, отчаяно искаше да забрави. Може би това беше още една моя грешка, да ѝ позволя да забрави. Може би трябваше да говорим за това.

— Значи, Изабел е спасявала свалени пилоти, татко е бил военнопленник, а ти си била сама със Софи. — Знам, че сега той ме вижда по различен начин, пита се колко ли още много неща не знае. — Какво си правила ти през войната, мамо?

— Оцелявах — отвръщам тихо. При това признание моята дъщеря ми липсва почти непоносимо, защото истината е, че ние оцеляхме. Заедно. Въпреки всички трудности и опасности.

— Сигурно не е било лесно.

— Не беше. — Изплъзналото се признание ме изненадва.

Внезапно двамата се споглеждаме, майка и син. Той ме гледа със своя проницателен поглед на хирург, който не пропуска нищо — нито моите новопоявили се бръчки, нито леко ускореното ми дишане, нито пулса в ямката на гърлото ми.

Той докосва бузата ми, нежно се усмихва. Моето момче.

— Ти мислиш, че миналото може да промени чувствата ми към теб? Наистина ли, мамо?

— Госпожо Мориак?

Радвам се на прекъсването. Това е въпрос, на който не искам да отговоря.

Обръщам се и виждам красив млад мъж, който чака настрани, за да говори с мен. Той е американец, но не съвсем типичен. Навярно нюйоркчанин, с късо подстригана сивееща коса и маркови очила. Облечен е в отлично прилягащо черно спортно сако и скъпа бяла риза, с избелели дънки. Аз пристъпвам напред и протягам ръка. Той прави същото едновременно с мен, погледите ни се срещат и аз леко се спъвам. Едно препъване, обичайно за моята възраст, но Жулиен тутакси е до мен, за да ме подхване.

— Мамо?

Аз се взирам в мъжа пред мен. В него съзирам момчето, което обичах толкова силно, и жената, която беше моята най-добра приятелка.

— Ариел дьо Шамплен. — Изричам името му като шепот, като молитва.

Той ме грабва в прегръдките си, притиска ме здраво към гърдите си и спомените се завръщат. Когато се отдръпва, и двамата плачем.

— Никога не забравих нито теб, нито Софи — мълви той. — Те ми казваха, че трябва да го направя, и аз се опитвах, но не можах. От години търся и двете ви.

Отново усещам онова стягане в сърцето.

— Софи почина преди петнайсет години.

Ари отвръща поглед.

— Дълги години спах с нейната плюшена играчка — изрича тихо.

— Бебе — спомням си аз.

Ари бръква в джоба си и изважда снимка в рамка на мен и Рашел.

— Мама ми я даде, когато се дипломирах от колежа.

Взирам се през сълзи в снимката.

— Двете със Софи сте спасили живота ми — простичко казва той.

Чувам как Жулиен поема дълбоко дъх и знам какво означава това. Сега той има още въпроси.

— Ари е син на моята най-добра приятелка — обяснявам. — Когато Рашел бе депортирана в „Аушвиц“, аз го скрих у дома си, въпреки нациста, разквартируван в къщата. Това беше доста… страшно.

— Майка ти е скромна — възразява Ари. — Тя е спасила деветнайсет еврейски деца по време на войната.

Недоверието в погледа на сина ми ме кара да се усмихна. В очите на нашите деца ние понякога сме толкова несъвършени.

— Аз съм Росиньол — казвам тихо. — Славей по свой начин.

— Човек, който оцелява — додава Ари.

— Татко знаеше ли? — пита Жулиен.

— Твоят баща… — Замълчавам и поемам дълбоко дъх. Твоят баща. И ето я тайната, заради която всичко трябваше да бъде погребано.

Прекарах целия си живот, бягайки от нея, опитвайки се да я забравя, но сега виждам колко безсмислено е било всичко това.

Антоан беше бащата на Жулиен във всяко едно отношение. Не биологията определя бащинството. А любовта.

Докосвам бузата му и се вглеждам в него.

— Ти ме върна към живота, Жулиен. Когато те взех в ръце, след цялата онази грозота, отново можех да дишам. Отново можех да обичам баща ти.

Никога досега не бях осъзнавала тази истина. Жулиен ме бе върнал към живота. Неговото раждане беше истинско чудо сред отчаянието. Благодарение на него аз, Антоан и Софи отново станахме семейство. Нарекох го на бащата, когото се научих да обичам прекалено късно, след като си бе отишъл. Софи стана голямата сестра, както винаги бе мечтала.

Най-после ще разкажа на сина ми историята на моя живот. В спомените ще има болка, но и радост.

— Ще ми разкажеш ли всичко?

— Почти всичко — отвръщам с усмивка. — Една французойка трябва да има своите тайни. И аз ще… ще си запазя една тайна.

Усмихвам им се, моите две момчета, които би трябвало да ме погубят, но всъщност ме спасиха, всеки по своя начин. Заради тях сега аз знам кое има значение. И то не е това, което съм изгубила. Това са моите спомени. Раните зарастват. Любовта е вечна.

Ние оставаме.