Славея

Глава 18

Изабел лежеше в леглото и се ослушваше. Когато се увери, че баща ѝ е заспал (несъмнено пиянски сън), стана от леглото, потърси порцелановото нощно гърне на баба си и застана пред малкия гардероб.

Бавно — сантиметър по сантиметър — го отмести от стената. Колкото да се открие тайната вратичка.

Вътре беше тъмно и тихо. Чак когато се заслуша внимателно, чу дишането му.

— Мосю? — попита шепнешком.

Едно „Здравей, госпожице“ се разнесе в мрака.

Тя запали газената лампа до леглото и я занесе при скривалището.

Мъжът седеше до стената с протегнати крака; на светлината на свещта изглеждаше някак си по-нежен. По-млад.

Тя му подаде порцелановото нощно гърне и видя, че бузите му поруменяха, когато го взе от ръката ѝ.

— Благодаря.

Изабел седна срещу него.

— Отървах се от опознавателните ти знаци и летателния костюм. Ботушите ти трябва да се отрежат, за да можеш да ги носиш. Ето ти нож. Утре сутринта ще ти дам някои от дрехите на баща ми. Не мисля, че ще ти прилегнат добре.

Той кимна.

— Какъв е твоят план?

Въпросът му я накара нервно да се усмихне.

— Не съм сигурна. Ти си пилот, нали?

— Лейтенант Торънс Маклийш. Кралски военновъздушни сили. Самолетът ми бе свален над Реймс.

— И оттогава се скиташ съвсем сам? В пилотската униформа?

— За щастие, когато бяхме малки, двамата с брат ми много обичахме да играем на криеница.

— Тук не си в безопасност.

— Разбрах. — Той ѝ се усмихна и усмивката промени лицето му, напомни ѝ, че той наистина беше просто един млад мъж, далеч от родината си. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, аз свалих три германски самолета, преди да падна.

— Трябва да се върнеш в Англия, за да продължиш да ги сваляш.

— Напълно съм съгласен. Но как? Цялото крайбрежие е опасано с телена ограда и се пази от кучета. Не мога да напусна Франция по вода или въздух.

— Аз имам някои… приятели, които се занимават с това. Утре ще се срещнем с тях.

— Ти си много смела — промълви той тихо.

— Или глупава — отвърна тя, съмнявайки кое от двете е по-вярно. — Често ми повтарят, че съм безразсъдна и неуправляема. Предполагам, че и утре ще го чуя от приятелите ми.

— Е, госпожице, единственото, което ще чуеш от мен, е, че си много смела.

На следващата сутрин Изабел чу баща си да минава покрай стаята ѝ. Миг по-късно ароматът на кафе се разнесе по коридора, след което входната врата се затвори.

Тя излезе от спалнята си и влезе в стаята на баща си. Вътре цареше пълен безпорядък — по пода и върху неоправеното легло бяха разхвърляни дрехи, празната бутилка коняк лежеше настрани върху бюрото му. Тя дръпна единия край на тъмната завеса на прозореца и надникна през празния балкон към улицата отдолу. Видя баща си да се появява на тротоара. Той притискаше черното си куфарче към гърдите (сякаш поезията му наистина означаваше нещо за някого), а черната му шапка бе нахлупена ниско над веждите. Прегърбен като преуморен от работа секретар, той се насочи към метрото. Когато изчезна от погледа ѝ, Изабел отвори гардероба в стаята му и зарови из старите му дрехи. Безформен пуловер с поло яка и протрити ръкави, стар панталон от рипсено кадифе, закърпен отзад, на който липсваха няколко копчета, и сиво таке.

Изабел внимателно отмести малкия гардероб в стаята си и отвори вратичката. В тайната стаичка миришеше на пот и пикня, толкова силно, че трябваше да закрие с ръка носа и устата си, докато кашляше.

— Извинявай, госпожице — смънка Маклийш смутено.

— Облечи тези. Измий се с водата от каната и ме чакай в салона. Премести обратно гардероба. Много тихо. Отдолу има хора. Те може би знаят, че баща ми е излязъл и очакват в апартамента да има само един човек.

Миг по-късно той влезе в кухнята, облечен в старите дрехи на баща ѝ. Приличаше на момче от някоя приказка, пораснало изведнъж през нощта; широките му гърди опъваха пуловера, а рипсеният панталон му беше твърде тесен, за да го закопчае на кръста. Такето бе кацнало на темето му като ярмулка[60].

Целият план беше безнадежден. Как щеше да го преведе през града посред бял ден?

— Мога да го направя — увери я той. — Ще вървя след теб. Повярвай ми, госпожице. Вървях из улиците с униформата. Това е лесно.

Вече беше твърде късно, за да се отказват. Тя го бе прибрала и скрила. Сега трябваше да го заведе на безопасно място.

— Ще вървиш поне на една пресечка зад мен. Щом аз спра, и ти спираш.

— Ако ме гепят, ти продължаваш да вървиш. Без дори да поглеждаш назад.

„Гепят“ сигурно означаваше арестуват. Тя отиде до него и кривна такето под жизнерадостен ъгъл. Погледът ѝ задържа неговия.

— Откъде си, лейтенант Маклийш?

— От Ипсуич, госпожице. Ще уведомиш ли родителите ми… ако се наложи?

— Няма да се наложи, лейтенант. — Изабел пое дълбоко дъх. Той отново ѝ напомни за риска, който поемаше, за да му помогне. Фалшивите документи в чантата ѝ — идентифициращи я като Жулиет Жервез от Ница, кръстена в Марсилия и студентка в Сорбоната — бяха, единствената ѝ защита, ако се случеше най-лошото. Тя отиде до входната врата, отвори я и надникна навън. Площадката бе пуста. Избута го от апартамента с думите: — Върви. Застани пред празния шапкарски магазин. След това тръгни след мен.

Той излезе, препъвайки се, от апартамента и тя затвори вратата зад него.

Едно. Две. Три…

Тя броеше наум; с всяка стъпка си представяше най-лошото.

Когато повече не можеше да издържа, излезе от апартамента и заслиза надолу по стълбището.

Навсякъде цареше тишина.

Намери го отвън, застанал там, където му бе казала. Вирна брадичка и го отмина, без да го погледне.

По целия път до „Сен Жермен“ младото момиче вървеше бързо, нито веднъж не се озърна, не погледна назад. Понякога чуваше германски войници да крещят „Halt!“[61] и да свирят със свирките си. Два пъти се разнесоха изстрели, но тя нито намали ход, нито се обърна.

Когато стигна до червената врата на апартамента на улица „Сен Симон“, се потеше обилно и леко ѝ се виеше свят.

Почука бързо четири пъти едно след друго.

Вратата се открехна.

Анук се появи в пролуката. Очите ѝ се разшириха от изненада. Отвори по-широко вратата и отстъпи назад.

— Какво правиш тук?

Зад нея неколцина мъже, които Изабел никога не бе виждала преди, седяха около масите с разтворени пред тях карти, пламъците на свещите осветяваха бледите сини линии.

Анук понечи да затвори вратата.

— Остави я отворена — каза Изабел.

Напрежение последва думите ѝ. Тя го усети как изпълва стаята, променя лицата около нея. На масата мосю Леви започна да сгъва картите.

Изабел погледна навън и видя Маклийш да върви по тротоара към тях. Той пристъпи в апартамента и захлопна вратата зад гърба си. Никой не заговори.

Всички бяха вперили погледи в Изабел.

— Това е лейтенант Торънс Маклийш от Кралските военновъздушни сили. Пилот. Миналата вечер го открих да се крие в храстите близо до моя апартамент.

— И си го довела тук? — попита Анук, палейки цигара.

— Той трябва да се върне в Англия — отвърна Изабел. — Помислих, че…

— Не — прекъсна я Анук. — Не си.

Леви седна на стола, извади цигара „Голоаз“ от джоба на ризата, запали и я впери поглед в летеца.

— Знаем, че в града има и други, както и още, които са избягали от германски затвори. Искаме да ги изведем от тук, но крайбрежието и всички летища са строго охранявани. — Той всмукна дълбоко от цигарата; огънчето ѝ светна по-силно, сетне угасна. — Това е проблем, над който работим.

— Знам — кимна Изабел. Усещаше цялата тежест на своята отговорност. Пак ли бе действала прибързано? Дали ги бе разочаровала? Трябваше ли да подмине Маклийш? Канеше се да зададе въпрос, когато чу някой да говори в другата стая.

Намръщи се и попита:

— Кой друг е тук?

— Други — отвърна Леви. — Тук винаги има и други. Това не те засяга.

— Имаме нужда от план за летците — обади се Анук.

— Смятаме, че можем да ги изведем през Испания — отвърна Леви. — Ако успеем да ги вкараме в Испания.

— Пиренеите — каза Анук.

Изабел беше виждала Пиренеите, затова схвана какво имаше предвид Анук. Назъбените върхове се извисяваха невъзможно високо в облаците и обикновено бяха покрити със сняг или потънали в гъста мъгла. Майка ѝ обичаше Биариц, малък крайбрежен град, разположен недалеч, и два пъти, в добрите времена, много отдавна, семейството бе прекарвало там ваканцията.

— Границата с Испания се охранява от германски и испански патрули — продължи Анук.

— Цялата ли граница? — попита Изабел.

— Е, не. Разбира се, че не. Но кой знае къде точно пазят и къде не? — сви рамене Леви.

— Близо до Сен-Жан де Люз планината е по-ниска — изтъкна Изабел.

— Oui, но какво от това? Те все още са непроходими, а малкото пътища се охраняват — отвърна Анук.

— Най-добрата приятелка на майка ми беше от народа на баските, а баща ѝ беше козар. Той непрекъснато преминава планината пеша.

— И на нас ни хрумна тази идея. Дори веднъж опитахме — каза Леви. — Оттогава никой не чу нищо за онази група. Да се мине през германските часовои в Сен-Жан де Люз е много трудно за един човек, камо ли за няколко, а след това трябва пеша да се прекоси планината. Почти е невъзможно.

— Почти невъзможно и невъзможно не е едно и също. Щом козарите могат да прекосят планината, със сигурност и пилотите ще могат — настоя Изабел. Докато го изричаше, идеята се оформи в главата ѝ. — Една жена може лесно да мине през контролно-пропускателния пункт. Особено млада жена. Никой няма да заподозре едно хубаво момиче.

Анук и Леви се спогледаха.

— Аз ще го направя — заяви Изабел. — Или поне ще опитам. Ще преведа този летец. Има ли и други?

Мосю Леви се намръщи. Очевидно този развой на събитията го бе изненадал. Цигареният дим бе образувал сиво-синкава завеса помежду им.

— Преди изкачвала ли си планината?

— Аз съм в добра форма — бе отговорът ѝ.

— Ако те заловят, ще те затворят… или убият — рече той тихо. — Забрави за миг безразсъдството си и помисли за това, Изабел. Това не е, като да разнасяш позиви или съобщения. Виждала ли си табелите, разлепени из целия град? Наградите, предлагани на хората, които помагат на врага?

Изабел кимна сериозно.

Анук въздъхна тежко и угаси цигарата в препълнения пепелник. Дълго се взира в Изабел с присвити очи; после отиде до отворената врата зад масата. Бутна я леко и подсвирна, наподобявайки трелите на малка птичка.

Изабел се намръщи. Чу някакъв шум в другата стая, отместване на стол от масата, човешки стъпки.

Гаетан пристъпи в стаята.

Беше облечен в износени дрехи, с панталон от рипсено кадифе, закърпен на коленете, с разръфани подгъви на крачолите, твърде къси за него, и пуловер с безформена яка, който висеше на слабата му фигура. Черната му коса, сега по-дълга, нуждаеща се от подстригване, бе прибрана назад от лицето, по-изострено, почти като вълчо. Той я гледаше, като че ли в стаята бяха само те двамата.

В един миг всичко бе погубено. Чувствата, които бе потискала, които се бе опитвала да погребе, да пренебрегне, се върнаха с пълна сила, заляха я цялата. Един поглед към него и тя едва можеше да диша.

— Познаваш Гаетан — каза Анук.

Изабел се прокашля. Осъзна, че той през цялото време е знаел, че тя е тук, и е предпочел да остане далеч от нея. За пръв път откакто се бе присъединила към тази нелегална група, Изабел се почувства болезнено млада. Разкъсана на части. Всички ли са знаели? Дали са се присмивали зад гърба ѝ на нейната наивност?

— Да.

— И така — подхвана Леви след неловката пауза, — Изабел има план.

Гаетан не се усмихна.

— Така ли?

— Тя иска да преведе този летец и останалите пеша през Пиренеите в Испания. До британското консулство, предполагам.

Гаетан изруга под нос.

— Трябва да опитаме нещо — рече Леви.

— Осъзнаваш ли напълно риска, Изабел? — попита Анук, пристъпвайки напред. — Ако успееш, нацистите ще научат за това. Ще започнат да те търсят. Обявена е награда от десет хиляди франка за всеки, който предаде на нацистите хората, помагащи на летците.

Досега в живота си Изабел винаги бе правила обратното на това, което ѝ казваха. Някой я изоставяше; тя тръгваше подире му. Някой ѝ казваше да не прави нещо; тя го правеше. Всяка бариера превръщаше във врата.

Но това…

Почувства тръпките на страха и едва не се огъна. В следващия миг си помисли за свастиките, развяващи се от Айфеловата кула, и Виан, която живееше с врага, за Антоан, затворен в някакъв военнопленнически лагер. И за Едит Кавел. Сигурно и тя понякога се е страхувала; Изабел не можеше да позволи на страха да застане на пътя ѝ. Летците трябваше да се върнат в Англия, за да продължат да хвърлят повече бомби над Германия.

Обърна се към пилота.

— В добра форма ли си, лейтенант? — попита на английски. — Ще можеш ли да прекосиш пеша планината с едно момиче, без да изоставаш?

— Ще мога — отвърна той. — Особено с такова красиво момиче като теб, госпожице. Не бих те изпуснал от поглед.

Изабел се извърна към другарите си.

— Ще го заведа до консулството в Сан Себастиан. От там нататък англичаните ще се погрижат да се завърне в родината си.

Девойката долови безмълвния разговор, който се проведе край нея, тревогата и неизречените на глас въпроси. Решението, постигнато без думи. Някои рискове трябваше да бъдат поети; всички в тази стая го знаеха.

— Ще са нужни седмици, за да се планира. Може би по-дълго — заговори Леви. Обърна се към Гаетан. — Незабавно ще се нуждаем от пари. Ще говориш ли със свръзката си?

Гаетан кимна. Грабна черното таке от бюфета и го нахлузи на главата си.

Изабел не можеше да отмести поглед. Беше изпълнена с гняв към него — знаеше го, усещаше го — но когато той пристъпи към нея, гневът угасна и се разпръсна като прах пред копнежа, който беше много по-силен. Погледите им се срещнаха, задържаха се; сетне той мина покрай нея, протегна ръка към дръжката и излезе навън. Вратата щракна зад него.

— И така — подхвана Анук. — Да се заемем с плана.

Изабел прекара следващите шест часа край масата в апартамента на „Сен Симон“. Извикаха останалите членове на нелегалната група и им разпределиха задачите: да доставят дрехи за пилотите и провизии. Изучаваха картите, съставяха маршрути и се заеха с продължителното и несигурно подготвяне на обезопасени квартири по пътя. По някое време планът се избистри и от една дръзка, безумна идея се превърна в реалност.

Чак когато мосю Леви спомена комендантския час, Изабел се надигна от масата. Те се опитаха да я убедят да остане за през нощта в апартамента, но отсъствието ѝ щеше да събуди подозренията на баща ѝ. Вместо това тя взе назаем дебелата черна двуредна куртка от Анук и я облече, благодарна за маскировката.

Булевард „Сен Жермен“ бе зловещо притихнал, капаците бяха залостени, прозорците затъмнени, уличните лампи угасени.

Изабел вървеше близо до сградите, благодарна, че изтърканите токове на белите ниски обувки не тракаха по тротоара. Промъкна се покрай барикадите и групите германски войници, патрулиращи по улиците.

Почти бе стигнала до дома, когато чу ръмженето на мотор. Германска камионетка изтрополя по улицата зад нея, с изгасени фарове, боядисани в синьо.

Тя се притисна плътно до грубата каменна стена зад нея и призрачната камионетка отмина с рев в мрака. После всичко отново притихна.

Пропя птица. Познати трели.

В този миг Изабел осъзна, че го бе чакала, надявайки се…

Бавно се изправи. Зад нея, от някаква саксия, се разнесе ухание на цветя.

— Изабел — обади се Гаетан.

Тя едва различаваше чертите му в тъмното, но усещаше аромата от брилянтина върху косата му и острия мирис на сапун за пране, примесен с миризмата на наскоро изпушена цигара.

— Откъде знаеше, че работя с Пол?

— Кой мислиш, че те препоръча?

Тя се намръщи.

— Анри…

— А кой каза на Анри за теб? Аз заръчах на Дидие да те следи още от самото начало, да те наглежда. Знаех, че ще намериш пътя към нас.

Той протегна ръка, затъкна кичур коса зад ухото ѝ и интимният жест я накара да изтръпне от надежда. Тя си спомни да казва „Обичам те“, срамът и горчивината от загубата се преплетоха болезнено в гърдите ѝ. Не искаше да си спомня чувствата, които той я бе накарал да изпита, как бе пъхал парченца печен заек в устата ѝ и я бе носил на ръце, когато бе твърде уморена, за да върви… и как ѝ бе показал колко много може да означава една целувка.

— Съжалявам, че те нараних — рече той.

— Защо го направи?

— Сега вече няма значение. — Гаетан въздъхна. — Днес трябваше да си остана в задната стаичка. По-добре е да не те виждам.

— Не и за мен.

Той се усмихна.

— Имаш навик да казваш всичко, което ти е на ума, нали, Изабел?

— Винаги. Защо ме изостави?

Той докосна лицето ѝ с нежност, която едва не я разплака; сякаш ѝ казваше сбогом с това докосване, а тя до болка познаваше сбогуванията.

— Исках да те забравя.

Изабел искаше да каже още нещо, може би „целуни ме“ или „не си отивай“, или „кажи, че означавам нещо за теб“, но вече бе твърде късно, мигът — ако изобщо го е имало — бе отлетял. Той се отдръпна от нея, изчезвайки в сенките.

— Бъди внимателна, Из — промълви тихо и преди тя да успее да отговори, знаеше, че си е отишъл; усети отсъствието му в костите си.

Почака още малко, за да успокои дишането си и да овладее чувствата си, после се отправи към дома. Едва бе превъртяла ключалката на входната врата, когато някой я дръпна рязко вътре. Вратата се затръшна зад нея.

— Къде, по дяволите, беше?

Пиянският дъх на баща ѝ я облъхна, сладникавостта му бе премесена с нещо горчиво. Сякаш бе сдъвкал аспирин. Тя се опита да се отскубне, но той я държеше здраво, почти като в прегръдка, стискаше китката ѝ толкова силно, че сигурно щеше да остане синина.

Тогава, също толкова бързо, колкото я сграбчи, той я пусна и тя политна назад, потърси пипнешком ключа на лампата. Когато го завъртя, нищо не се случи.

— Повече няма пари за ток — каза баща ѝ. Той запали газената лампа и я вдигна между тях. На трепкащата светлина на пламъка лицето му приличаше на излято от восък; сбръчкано, с отпуснати бузи, клепачите му бяха подпухнали и леко посинели. По широкия му нос се виждаха черни пори като глави на топлийки. Дори с всичко това… колкото остарял и уморен да ѝ се стори внезапно, погледът в очите му я накара да се намръщи.

Нещо не беше наред.

— Ела с мен — рече той с дрезгав и остър глас, който без пиянското заваляне ѝ се стори непознат в този нощен час. Поведе я покрай дрешника и зави в коридора към спалнята ѝ. Вътре се извърна и я погледна.

Зад него, на светлината на лампата, тя видя преместения гардероб и открехнатата врата на тайната стаичка. Разнасяше се силна миризма на урина. Слава богу, че пилотът си бе заминал.

Изабел поклати глава, неспособна да проговори.

Той се отпусна на ръба на леглото ѝ и оброни глава.

— Господи, Изабел. Ти си истинска напаст.

Тя не можеше да помръдне. Нито да мисли. Погледът ѝ се стрелна към вратата на спалнята, чудейки се дали може да избяга от апартамента.

— Не беше нищо, папа. Едно момче. — Oui. — Просто приятел. Само се целувахме, папа.

— И всичките ти приятели ли пикаят зад гардероба? Сигурно си много популярна. — Той въздъхна. — Достатъчно с този цирк.

— Цирк?

— Миналата вечер си се натъкнала на летец и си го скрила в тайника зад гардероба, а днес си го завела при мосю Леви.

Изабел сигурно не бе чула правилно.

— Пардон?

— Твоят свален пилот, този, който е пикал в стаичката зад гардероба и е оставил мръсни отпечатъци по коридора, ти си го завела при мосю Леви.

— Не разбирам за какво говориш.

— Браво на теб, Изабел.

Той замълча.

— Папа? — промълви тя, когато повече не можеше да издържа напрежението.

— Знам, че дойде тук като куриер на нелегалните и работиш с групата на Пол Леви.

— К-как…

— Мосю Леви е мой стар приятел. Всъщност когато нацистите нахлуха, той дойде при мен и ме спаси от бутилката коняк, която тогава единствено ме интересуваше. Той ме привлече да работя с него.

Изабел се чувстваше толкова нестабилна, че едва се държеше на краката си. Струваше ѝ се прекалено интимно да седне до баща си, затова бавно се отпусна на килима.

— Не исках да те забърквам във всичко това, Изабел. Затова те накарах да напуснеш Париж. Не исках да рискувам живота ти с моята работа. Трябваше да знам, че ще намериш собствения си път към опасността.

— А всички онези пъти, когато ме отпращаше? — Още докато го изричаше, съжали, че е задала въпроса, но в мига, в който мисълта ѝ хрумна, я изрече на глас.

— Мен не ме бива за баща. И двамата го знаем. Поне не след смъртта на майка ти.

— И откъде да го знаем? Ти никога не си опитвал.

— Опитвах. Ти просто не си спомняш. Както и да е, всичко това вече е минало. Сега имаме много по-големи тревоги.

— Oui — кимна тя. Миналото ѝ се струваше някак преобърнато. Не знаеше какво да мисли или чувства. По-добре да смени темата, отколкото да се задълбочава в нея. — Аз… планирам нещо. Известно време ще отсъствам.

Той сведе поглед към нея.

— Знам. Говорих с Пол. — За миг замълча. — Ти знаеш, че от сега нататък животът ти завинаги ще се промени. Ще трябва да живееш в нелегалност — нито тук с мен, нито с когото и да било. Няма да можеш да прекарваш повече от няколко нощи на едно място. Няма да вярваш на никого. И никога повече няма да бъдеш Изабел Росиньол; ще бъдеш Жулиет Жервез. Нацистите и колаборационистите винаги ще те търсят и когато те намерят…

Изабел кимна.

Двамата се спогледаха. В този поглед Изабел почувства връзка, каквато досега никога не бе съществувала.

— Ти знаеш, че военнопленниците получават някаква милост. За теб няма да има такава.

Тя кимна.

— Способна ли си на това, Изабел?

— Да, папа.

Той кимна.

— Името, което търсиш, е Мишлин Бабино. Приятелката на майка ти в Урюн. Съпругът ѝ беше убит в Голямата война. Мисля, че тя ще те посрещне с радост. И кажи на Пол, че снимките ми трябват веднага.

— Снимките?

— На летците. — Тъй като тя се умълча, той най-после се усмихна. — Наистина ли, Изабел? Нима все още не си сглобила парчетата?

— Но…

— Аз подправям документи, Изабел. За това работя във висшето германско командване. Започнах с писането на позивите, които ти разпространяваше в Кариво… но се оказа, че поетът има ръка на фалшификатор. Кой мислиш, че ти даде името Жулиет Жервез?

— Н-но…

— Ти повярва, че сътруднича на врага. Не бих могъл да те упреквам.

В него тя внезапно съзря един непознат, съкрушен човек, вместо жестокия и безотговорен мъж, когото винаги бе познавала. Осмели се да се изправи, да пристъпи към него, да падне на колене пред него. Взря се в баща си, горещите сълзи замъглиха погледа ѝ.

— Защо ни отблъсна двете с Виан?

— Надявам се никога да не разбереш колко си крехка, Изабел.

— Не съм крехка — възрази тя.

Той се усмихна, но усмивката не достигна очите му.

— Всички ние сме крехки, Изабел. Това е нещото, което научаваме във войната.