Славея

Глава 36

През февруари 1945 г. снегът покри труповете пред новопостроения крематориум на лагера. Зловонен черен дим се извиваше от комините.

Изабел стоеше, треперейки в строя на сутрешната appell — проверка. Беше такъв студ, че дробовете се стягаха от болка, миглите замръзваха, а пръстите на краката изгаряха.

Тя чакаше проверката да свърши, но не се чуваше изсвирване.

Снегът продължаваше да вали. В затворническите редици някои жени започнаха да кашлят. Друга жена падна и се свлече по лице в кишавия кален сняг и не можаха да я вдигнат. Студен хапещ вятър брулеше лагера.

Накрая един офицер от СС, възседнал кон, мина покрай жените, оглеждайки ги една по една. Пронизващият му поглед отбелязваше всичко — остриганите коси, ухапванията от бълхи, посинелите върхове на измръзналите пръсти, знаците, идентифициращи ги като еврейки, хомосексуални или политически затворнички. В далечината падаха бомби, експлозиите отекваха като далечни гръмотевици.

Когато офицерът посочеше някоя жена, незабавно я изваждаха от строя.

Той посочи Изабел и тя бе грубо издърпана от редицата.

Отрядът от есесовци заобиколи избраните жени и ги застави да се подредят в колона по двама. Изсвири свирка.

— Schnell! Eins! Zwei! Drei![90]

Изабел маршируваше напред, с отмалели от студ и болка крака, с изгарящи дробове. Мишлин крачеше до нея.

Бяха извървели километър и половина или приблизително толкова извън портите, когато един камион избоботи покрай тях с каросерия, накамарена с голи трупове.

Мишлин се препъна и политна напред. Изабел се протегна и задържа приятелката си да не падне.

Продължиха да маршируват.

Накрая стигнаха до заснежено поле, потънало в мъгла.

Германците отново разделиха жените. Изабел бе издърпана от Мишлин и набутана в група с други Nacht und Nebel[91] политически затворнички.

Германците ги блъскаха, крещяха и сочеха, докато Изабел накрая разбра.

Жената до нея изкрещя, когато видя за какво са били избрани. За човешки впряг.

— Недей — предупреди я Изабел точно когато палката удари жената толкова силно, че тя се просна на земята.

Изабел стоеше вцепенена като впрегатно муле, докато нацистите премятаха през раменете ѝ грубите кожени ремъци на впряга и ги пристягаха на кръста ѝ. Тя беше впрегната с единайсет други жени, лакът до лакът. Зад тях бе завързано стоманено колело с големината на автомобил.

Изабел се опита да направи крачка, но не можа.

Камшикът изплющя върху гърба ѝ и кожата ѝ пламна. Тя се вкопчи в ремъците и отново опита. Помръдна с една крачка. Те бяха изтощени. Нямаха сили и краката им замръзваха върху заснежената земя, но трябваше да се движат или камшиците щяха да заплющят. Изабел се наклони напред, напъна се да помръдне, за да накара колелото да се завърти. Ремъците се впиха в гърдите ѝ. Една от жените се препъна и падна; другите продължиха да теглят. Коженият впряг скърцаше и колелото се въртеше.

Те теглеха, теглеха, теглеха, отъпквайки път през покритата със сняг земя зад тях. Другите жени разчистваха пътя с лопати и ръчни колички.

През това време пазачите седяха на групи, събрани край огньовете, разговаряха и се смееха.

Крачка.

Крачка.

Крачка.

Изабел не можеше да мисли за нищо друго. Нито за студа, нито за глада или жаждата, нито за ухапванията от бълхите и въшките, покриващи тялото ѝ. Нито за истинския живот. Това беше най-лошото от всичко. То можеше да я накара да пропусне крачка, да привлече вниманието към себе си, да я ударят или набият с камшик, или по-лошо.

Крачка.

Мисли само за движението.

Кракът ѝ изневери. Рухна в снега. Жената до нея ѝ протегна ръка. Изабел сграбчи треперещата посиняла ръка, стисна я с вкочанените си пръсти и с мъка се изправи. Стисна зъби, сетне направи още една мъчителна крачка. После още една.

Както всяка сутрин, сирената зави за проверката в три и половина през нощта. Също като останалите девет жени в помещението, Изабел спеше с всички дрехи, които имаше — хлопащите обувки и бельо; торбестата раирана дреха, върху чийто ръкав бе пришито парче плат с нейния затворнически номер. Но нищо не можеше да я стопли. Опитваше се да окуражава останалите затворнички да бъдат силни, но самата тя беше слаба. Зимата беше ужасна; всички те измираха, някои бързо от тиф или от жестокостите на надзирателите, а други бавно от глад и студ, но всички умираха.

От няколко седмици Изабел имаше треска, но температурата ѝ не беше достатъчно висока, за да я изпратят в лечебницата, а през последната седмица я пребиха толкова зле, че загуби съзнание на работа — а след това я биха, докато не се строполи на земята. Тялото ѝ, което не тежеше повече от трийсет и шест килограма, гъмжеше от въшки и бе покрито с незараснали рани.

От самото си създаване „Равенсбрюк“ беше опасно и зловещо място, но сега, през март 1945-а, беше още по-зле. През последния месец стотици жени бяха убити, умъртвени в газовите камери или пребити до смърт. Единствените лагернички, оставени живи, бяха verfügbaren — наличните, които бяха болни, прекалено слаби или възрастни — и тези от Nacht und Nebel, „Нощ и мъгла“. Политически затворнички като Изабел и Мишлин. Жените от Съпротивата. Носеха се слухове, че нацистите се страхуват да ги умъртвят в газовите камери сега, когато ходът на войната се бе преобърнал.

— Ще издържиш.

Изабел осъзна, че е започнала да се олюлява на мястото си, и всеки миг можеше да падне.

Мишлин Бабино ѝ отправи уморена, окуражаваща усмивка.

— Не плачи.

— Не плача — отвърна Изабел. И двете знаеха, че жените, които плачеха през нощта, умираха на сутринта. Тъгата и загубата се просмукваха с всяко вдишване, но никога не изчезваха. Не биваше да се отпускат. Нито дори за секунда.

Изабел го знаеше. В лагера тя се бореше по единствения начин, който умееше — като се грижеше за другарките си по съдба и им помагаше да бъдат силни. В този ад имаха само себе си. Вечерите се свиваха на тъмните легла, шепнеха си една на друга, пееха тихо, опитвайки се да запазят жив спомена за тези, които някога са били. През деветте месеца, откакто Изабел беше тук, тя бе намерила — и изгубила — толкова много приятелки, че не им знаеше бройката.

Но сега беше уморена и болна.

Пневмония, беше съвсем сигурна. Или може би тиф. Кашляше тихо, вършеше работата си и се опитваше да не привлича внимание. Последното, което искаше, бе да свърши в „палатката“ — малка тухлена постройка с брезентови стени, в която нацистите въдворяваха неизлечимо болните жени. Мястото, където жените умираха.

— Остани жива — пророни Изабел тихо.

Мишлин кимна окуражаващо.

Трябваше да останат живи. Сега повече от всякога. Миналата седмица новите затворнички бяха донесли новината: руснаците напредваха в Източна Германия, смазвайки и побеждавайки нацистката армия. Аушвиц вече бил освободен. Говореше се, че на запад съюзниците печелят сражение след сражение.

Породи се надежда за оцеляване и всички го знаеха. Войната свършваше. Изабел трябваше да остане жива достатъчно дълго, за да види победата на съюзниците и свободна Франция.

От предната редица изсвири свирка.

Тълпата от затворнички — повечето жени и малко деца — притихна. Пред тях трима офицери от СС крачеха с кучетата си.

Появи се комендантът на лагера. Спря се и кръстоса ръце зад гърба. Извика нещо на немски и офицерите от СС продължиха. Изабел чу думите Nacht und Nebel.

Един офицер от СС посочи към нея, а другият се провря сред тълпата, събаряйки жените по земята, тъпчейки ги с ботуши.

Той сграбчи мършавата ръка на Изабел и силно я дръпна. Тя се запрепъва до него, молейки се обувките ѝ да не паднат — наказанието за изгубена обувка беше бой с камшици, а и ако останеше без обувки, щеше да прекара останалата част от тази зима боса, с измръзнали нозе.

Недалеч видя, че друг офицер извлече Мишлин от тълпата.

Единствената мисъл на Изабел бе, че не бива да губи обувките си.

Есесовецът изкрещя дума, която Изабел разбра.

Изпращаха ги в друг лагер.

Заля я вълна на безсилен гняв. Никога нямаше да преживее принудителния поход през снега към друг лагер.

— Не — промърмори тя. Да говори на себе си, се бе превърнало в начин на живот. От месеци, докато стоеше в редицата и работеше, правейки нещо, което я отвращаваше и ужасяваше, тя шепнеше на себе си. Докато клечеше над една от дупките в редицата от септични ями, заобиколена от жени с дизентерия, взряна в жените насреща ѝ, опитвайки се да не повърне от миризмата на изпражненията им, тя си шепнеше. В началото, това бяха истории, които си разказваше за бъдещето, спомени, които споделяше със себе си за миналото.

Сега бяха просто думи. Понякога глупави брътвежи, просто за да си напомни, че е човешко същество и е жива.

Пръстът ѝ се закачи на нещо и тя се просна на земята, заравяйки лице в мръсния сняг.

— На крака! — изкрещя някой. — Ходом, марш!

Изабел не можеше да помръдне, но ако останеше там, щяха отново да я бичуват. Или по-лошо.

— На крака — заповяда ѝ Мишлин.

— Не мога.

— Можеш. Сега. Преди да са видели, че си паднала. — Мишлин ѝ помогна да се изправи.

Изабел и Мишлин закрачиха в нестройната затворническа редица, тътрейки се уморено напред, покрай тухлената ограда на лагера под зоркия поглед на часовоя в караулката.

Вървяха два дни, изминаха повече от петдесет километра, свличаха се на студената земя през нощта, скупчени една до друга, за да се топлят, молейки се да видят зората, само за да бъдат събудени от свирки и заповеди отново да потеглят.

Колко от тях умряха по пътя? Тя искаше да запомни имената им, но беше прекалено премръзнала, гладна и изтощена и мозъкът ѝ едва функционираше.

Накрая пристигнаха на местоназначението — железопътна гара, където бяха набутани в конски вагони, вонящи на смърт и изпражнения. Черен дим се виеше към снежнобялото небе. Дърветата бяха голи. В небето вече нямаше птици, не се чуваше ведрото чуруликане, писукане или цвърчене на живите твари, населяващи гората.

Изабел се покатери на балите сено, струпани край стената на вагона, и се опита да се смали колкото може повече. Сви кървящите си колене към гърдите и обви ръце около глезените, за да съхрани малкото ѝ останала топлинка.

Мъчителната болка в гърдите беше почти непоносима. Тя закри устата си с ръка, когато кашлицата я разтърси, принуди я да се наведе напред.

— Ето те и теб — каза Мишлин в мрака, докато се катереше върху балата сено до нея.

Изабел въздъхна облекчено и тутакси отново се закашля. Притисна ръка върху устата си и усети как кръвта плисна върху дланта ѝ. От седмици кашляше кръв.

Изабел почувства една суха ръка да се отпуска върху челото ѝ и отново избухна в кашлица.

— Ти гориш.

Вратата на товарния вагон се затръшна с дрънчене. Вагонът се разтърси и големите железни колела започнаха да се въртят. Влакът се разлюля и затрака. Вътре жените се притиснаха една до друга, свлякоха се на пода. Поне в това време урината им щеше да замръзне във варела и нямаше да се плиска навън.

Изабел се отпусна до приятелката си и затвори очи.

Някъде отдалеч се чу пронизително свистене. Падаше бомба. Колелата издадоха остър, стържещ звук и влакът спря. Бомбата избухна толкова близо, че вагонът се разклати. Мирис на дим и огън изпълни въздуха. Следващата бомба можеше да падне върху влака и да ги избие всичките.

Четири дни по-късно, когато влакът окончателно спря (беше намалявал ход няколко пъти, за да избегне бомбардировките), вратите се разтвориха шумно и пред тях се разкри бял пейзаж, чиято цялост се нарушаваше единствено от черните шинели на офицерите от СС, които ги чакаха отвън.

Изабел се изправи, изненадана, че не изпитва студ. Беше ѝ горещо; толкова горещо, че се потеше.

През нощта бе видяла толкова много от приятелките ѝ да умират, но нямаше време да тъгува за тях, да се помоли за душите им, нито да им прошепне „сбогом“. Нацистите върху перона ги чакаха, надуваха свирките си, крещяха.

— Schnell! Schnell!

Изабел смушка Мишлин, за да я събуди.

— Улови ме за ръката — каза Изабел.

Двете жени се хванаха за ръцете и слязоха предпазливо от балите сено. Изабел прекрачи едно мъртво тяло, от което някой вече бе свалил обувките.

От другата страна на перона вече се бе строила редица от затворнички.

Изабел закуцука напред. Жената пред нея се спъна и падна на колене.

Един есесовец я изправи на крака и я застреля в лицето.

Изабел не намали ход. Мръзнеща от студ и изгаряща от огън, олюляваща се, тя се влачеше бавно през заснежената гора, докато пред нея не се показа другият лагер.

— Schnell!

Изабел следваше жените пред нея. Те минаха през отворените врати, край множество скелети — мъже и жени — в затворнически дрехи на сиви райета, които се взираха в тях през телената ограда.

— Жулиет!

Тя чу името си. Отначало то не означаваше нищо за нея, просто още един звук. После си спомни.

Тя беше Жулиет. И Изабел преди това. И Славея. А не просто F-5491.

Тя погледна към скелетите, наредени зад телената ограда.

Някой ѝ махаше. Една жена: сива кожа, гърбав нос и хлътнали очи.

Очи.

Изабел позна уморения проницателен поглед, впит в нея.

Анук.

Изабел се запрепъва към телената ограда.

Анук я посрещна. Пръстите им се сключиха през леденостудения метал.

— Анук — промълви тя, усещайки как гласът ѝ пресеква. Закашля се, закри устата си с ръка.

Тъгата в тъмните очи на Анук бе непоносима. Погледът на приятелката ѝ се отклони към сградата, чийто комин бълваше зловонен черен дим.

— Те ни избиват, за да прикрият деянията си.

— Анри? Пол?… Гаетан?

— Всички бяха арестувани, Жулиет. Анри бе обесен на градския площад. Останалите… — Тя сви рамене.

Изабел чу един есесовец да ѝ крещи. Отдръпна се от оградата. Искаше да каже нещо истинско на Анук, нещо, което да се запомни, но можа само да се закашля. Закри уста и залитайки, се върна в редицата.

Видя как устните на приятелката ѝ промълвиха безгласно „сбогом“, но Изабел не можа дори да отговори. Тя беше уморена, безкрайно уморена от сбогувания.