Славея

Глава 28

Изабел се събуди в стая, потънала в непрогледен мрак.

В болка.

— Будна си, нали? — попита глас до нея.

Тя позна гласа на Гаетан. Колко често през последните две години си бе представяла, че лежи в леглото до него?

— Гаетан — пророни тя и спомените нахлуха.

Хамбарът. Бек.

Изправи се толкова бързо, че главата ѝ се замая.

— Виан — промълви.

— Сестра ти е добре. — Той запали газената лампа и я остави върху обърнатата щайга до леглото. Мекото карамелено сияние ги обгърна, създавайки малък овален свят в тъмнината. Тя докосна рамото си там, където болката пулсираше, и потръпна.

— Копелето ме простреля — изрече, удивена, че може да забрави нещо подобно. Припомни си как скри пилота и Виан я залови… Припомни си как седи в мазето с мъртвеца…

— И ти го застреля.

Спомни си как Бек вдигна капака над главата ѝ и насочи пистолета към нея. Спомни си два изстрела… как се изкачва, олюлявайки се, по стълбата, чувствайки се замаяна. Осъзнавала ли е, че е била ранена?

Виан държи окървавената лопата. До нея Бек лежи в локва кръв.

Виан е бяла като тебешир, трепереща. Аз го убих.

След това спомените ѝ бяха объркани, с изключение на гнева на Виан. Не си добре дошла тук. Ако се върнеш, аз лично ще те издам.

Изабел бавно се отпусна назад. Болката от този спомен беше по-жестока от раната. За пръв път Виан имаше право да изхвърли Изабел. Как изобщо бе могло да ѝ хрумне да скрие пилота в имота на сестра си, когато капитан от Вермахта бе разквартируван в дома ѝ? Нищо чудно, че хората не ѝ вярваха.

— Откога съм тук?

— Четири дни. Раната ти зараства много добре. Сестра ти чудесно я заши. Вчера температурата ти спадна и треската отмина.

— А… Виан? Тя не е добре, разбира се. Как е тя?

— Ние я предпазихме, доколкото можем. Тя отказа да се укрие. Анри и Дидие заровиха двата трупа, почистиха хамбара и разглобиха мотоциклета на части.

— Ще я разпитват — рече Изабел. — А убийството на онзи мъж ще я терзае. Тя не умее да мрази.

— Ще се научи, преди тази война да свърши.

Изабел почувства как стомахът ѝ се свива от срам и съжаление.

— Знаеш ли, аз я обичам. Или поне искам. Как мога да го забравя в минутата, когато се скараме за нещо?

— Тя каза нещо много подобно на границата.

Изабел понечи да се обърне и изохка силно от болката в рамото. Пое дълбоко дъх, събра сили и бавно се отпусна настрани. Не бе преценила колко близо е той до нея, колко тясно е леглото. Двамата лежаха като любовници; тя на една страна, вперила поглед в него; той по гръб, взрян в тавана.

— Виан е отишла до границата?

— Ти беше в ковчег отзад в каруцата. Тя искаше да се увери, че благополучно сме прекосили границата. — Тя долови усмивка в гласа му или поне така ѝ се стори. — Заплаши да ме убие, ако не се грижа добре за теб.

— Моята сестра е казала това? — изуми се Изабел. Но не вярваше, че Гаетан е от мъжете, които ще излъжат, за да сдобрят две сестри. В профил чертите му бяха остри като бръснач, дори на смекчената светлина на лампата. Той не искаше да я погледне и се беше отдръпнал максимално до ръба на леглото.

— Тя се страхуваше, че ще умреш. И двамата се страхувахме.

Изрече го толкова тихо, че Изабел едва го чу.

— Чувствам се както някога — подхвана тя предпазливо, боейки се да не каже нещо нередно. Но още повече се страхуваше от мълчанието. Кой знаеше колко възможности за разговор щяха да имат в тези несигурни времена? — Двамата с теб сами в мрака. Спомняш ли си?

— Спомням си.

— Имам чувството, че срещата ни в Тур е била преди цяла вечност — продължи тя. — Аз бях просто едно момиче.

Той не каза нищо.

— Погледни ме, Гаетан.

— Заспивай, Изабел.

— Знаеш, че ще продължа да те питам, докато ти омръзне.

Той въздъхна и се претъркули настрани.

— Аз мисля за теб — каза тя.

— Недей. — Гласът му бе груб.

— Ти ме целуна — не се предаваше тя. — Това не беше сън.

— Не може да си го спомняш.

Изабел долови нещо странно в думите му, усети леко пърхане в гърдите си.

— Ти ме желаеш толкова силно, колкото аз теб — заяви тя.

Той поклати глава, за да отрече, но тя чуваше само мълчанието; ускореното му дишане.

— Ти мислиш, че съм твърде млада и невинна, твърде безразсъдна. Прекалявам във всичко. Разбирам го. Хората винаги казват това за мен. Аз съм незряла.

— Не е това.

— Но ти грешиш. Може би не грешеше преди две години. Аз казах, че те обичам, което сигурно е прозвучало налудничаво. — Тя си пое дълбоко дъх. — Но сега не е налудничаво, Гаетан. Може би това е единственото разумно нещо в този свят. Любовта, имам предвид. Ние видяхме сгради да се взривяват пред очите ни, да арестуват и депортират приятелите ни. Единствено Бог знае дали някога ще ги видим отново. Аз може да умра, Гаетан — промълви тя тихо. — Не го казвам като някоя ученичка, която се опитва да накара момчето, което харесва, да я целуне. Истина е и ти го знаеш. Всеки един от нас утре може да умре. И знаеш ли за какво ще съжалявам?

— За какво?

— За нас.

— Не може да има нас, Из. Не и сега. Това се опитвам да ти кажа от самото начало.

— Ако ти обещая повече да не питам, ще ми отговориш ли искрено само на един въпрос?

— Само на един?

— На един. А после ще заспя. Обещавам.

Той кимна.

— Ако не бяхме тук, криейки се в обезопасена къща, ако светът не се раздираше на части, ако това беше просто един обикновен ден в един обикновен свят, щеше ли да искаш да ни има нас, Гаетан?

Тя видя как лицето му се сгърчи, как болката издаде любовта му.

— Това няма значение, не го ли разбираш?

— Това е единственото, което има значение, Гаетан. — Изабел бе съзряла любовта в очите му. Какво значение имаха думите след всичко това?

Сега тя беше по-мъдра, отколкото преди. Сега знаеше колко крехки са животът и любовта. Може би щеше да го обича само за този един ден или само през следващата седмица, или може би докато се превърне в една стара, много стара жена. Може би той щеше да бъде любовта на живота ѝ… или любовта, докато продължава тази война… или може би той щеше да бъде само първата ѝ любов. Знаеше единствено, че в този ужасен, страховит свят тя се бе натъкнала на нещо неочаквано.

И нямаше да му позволи отново да си отиде.

— Знаех си — рече тя на себе си, усмихвайки се в мрака. Дъхът му запърха върху устните ѝ, по-интимен от всякаква целувка. Тя се наклони над лицето му, погледът ѝ бе вперен в него, настойчив и открит, и угаси лампата.

В тъмнината Изабел се сгуши до него, зарови се под одеялата. Отначало той лежеше неподвижен до нея, сякаш се страхуваше дори да я докосне, но постепенно се отпусна. Претъркули се по гръб и захърка. По някое време — не знаеше кога — тя затвори очи, протегна ръка и я постави върху хлътналия му корем, усещайки как се издига и пада ведно с равномерното му дишане. Беше, все едно да отпусне ръка в океана през лятото, когато вълната се надига.

Докосвайки го, Изабел се унесе в сън.

Кошмарите не ѝ даваха покой. В едно отдалечено кътче на съзнанието си тя чу собственото си скимтене, чу мърморенето на Софи: „Маман, взела си всички одеяла“, но нищо не можа да я събуди. В кошмара си тя седеше на един стол, докато я разпитваха. Момчето, Даниел. Той е евреин. Дай ми го, казваше Фон Рихтер, тикайки пистолета си в лицето ѝ… Тогава лицето му се променяше, размазваше се леко и се превръщаше в Бек, който държеше снимката на съпругата си и клатеше глава, но едната страна на лицето му липсваше… А после Изабел лежеше на пода, потънала в кръв, и мълвеше: Съжалявам, Виан, а Виан крещеше: Не си добре дошла тук…

Виан се събуди изведнъж, дишаше тежко. От шест дни я преследваха едни и същи кошмари; тя постоянно се чувстваше уморена и не спираше да се тревожи. Вече беше ноември, а още нямаше никаква вест от Изабел. Измъкна се изпод одеялата. Подът беше студен, но след няколко седмици щеше да е още по-студен. Протегна се към шала, който бе метнала в долния край на леглото, и го обви около раменете си.

Фон Рихтер бе пожелал да се настани в спалнята на горния етаж. Виан му бе оставила целия етаж, предпочитайки да се премести с децата в по-малката спалня на долния етаж, където всички спяха заедно на двойното легло.

Стаята на Бек. Нищо чудно, че го сънуваше. Уханието му все още витаеше във въздуха, напомняше ѝ, че мъжът, когото бе познавала, вече не беше жив, че тя го бе убила. Тя жадуваше да изкупи по някакъв начин греха си, но какво би могла да стори? Беше убила човек — добър и почтен човек, въпреки всичко. За нея нямаше значение, че той беше враг или че го бе сторила, за да спаси сестра си. Знаеше, че бе направила правилния избор. Не я терзаеше мисълта дали е било правилно, или погрешно. Преследваше я самият акт. Убийството.

Излезе от спалнята и затвори вратата зад себе си, която тихо изщрака.

Фон Рихтер седеше на дивана, четеше нещо и пиеше истинско кафе. От наситения аромат едва не ѝ прилоша. Нацистът беше тук от няколко дни и всяка от тези сутрини из къщата се разнасяше плътното горчиво ухание на прясно смляно кафе — и Фон Рихтер искаше да е сигурен, че тя ще го помирише, ще го пожелае. Но тя не можеше да изпие нито глътка; той се бе погрижил и за това. Вчера сутринта бе излял целия кафеник в умивалника, като през това време усмивката не слизаше от лицето му.

Той беше човек, който се бе сдобил с малко власт и я бе сграбчил с двете си ръце. Тя го бе разбрала още през първите няколко часа, след като пристигна, когато избра най-хубавата стая, най-топлите одеяла за леглото си, взе всички възглавници и свещи, останали в къщата, оставяйки на Виан само една газена лампа.

— Хер щурмбанфюрер — поздрави тя и приглади безформената рокля и износената жилетка.

Той не вдигна глава от германския вестник, приковал вниманието му.

— Още кафе.

Тя взе празната чаша, отиде в кухнята и се върна бързо с пълна чаша кафе.

— Съюзниците си губят времето в Северна Африка — заяви той, взе чашата от ръцете ѝ и я остави върху масичката до него.

— Oui, хер щурмбанфюрер.

Ръката му се стрелна и се уви като змия около китката ѝ, стискайки я толкова силно, че щеше да остане синина.

— Довечера ще имам гости за вечеря. Ти ще сготвиш. И ще държиш онова момче по-далеч от мен. Плачът му прилича на квичене на умиращо прасе.

Той пусна ръката ѝ.

— Oui, хер щурмбанфюрер.

Тя побърза да се махне от него, прибра се в спалнята и затвори вратата зад себе си. Наведе се и събуди Даниел. Топлото детско ухание погали врата ѝ.

— Маман — промърмори детето, докато яростно смучеше палеца си. — Софи хърка много шумно.

Виан се усмихна и протегна ръка да разроши косата на Софи. Удивително, че дори по време на война, когато всички бяха изплашени и гладуваха, едно момиче на нейната възраст някак си все още успяваше да спи непробудно.

— Хъркаш като бивол, Софи — подкачи я Виан.

— Много смешно — промърмори Софи и седна в леглото. Погледна към затворената врата. — Хер Колорадски бръмбар още ли е тук?

— Софи! — сгълча я Виан, хвърляйки тревожен поглед към затворената врата.

— Той не може да ни чуе — заяви Софи.

— Въпреки всичко — рече Виан тихо, — не мога да си представя защо сравняваш нашия гост с онова насекомо, което яде картофи. — Опита се да прикрие усмивката си.

Даниел прегърна Виан и ѝ млясна влажна целувка.

Докато го потупваше по гръбчето, притискайки го здраво към гърдите си и заровила нос в меката му пухкава бузка, тя чу боботенето на запален двигател.

Слава богу.

— Той тръгва — промърмори тя на момчето и притисна лице до бузката му. — Хайде, ела, Софи. — Отнесе Даниел във всекидневната, където все още ухаеше на прясно сварено кафе и мъжки одеколон, и започна деня си.

Откакто Изабел се помнеше, хората я наричаха безразсъдна. И прибързана, а напоследък и неразумна. През последната година тя бе пораснала достатъчно, за да прозре истинността на тези думи. В най-ранните си спомени тя първо действаше, а сетне мислеше за последствията. Може би се дължеше на факта, че толкова дълго се бе чувствала сама. Нямаше душеприказчик, нито най-добра приятелка. Нямаше близък човек, с когото да обсъжда и да решава проблемите си.

Освен това никога не бе умеела да контролира импулсивността си. Може би защото никога не бе имала какво да губи.

Сега знаеше какво означава да се страхуваш, да искаш нещо — или някого — толкова силно, че сърцето да те боли.

Някогашната Изабел навярно просто щеше да каже на Гаетан, че го обича, без да я е грижа за последиците.

Новата Изабел искаше да си тръгне, без дори да опита. Не знаеше дали ще има силата да понесе още едно отхвърляне.

При все това…

Те бяха във война. Времето беше единственият лукс, с който никой вече не разполагаше. Утрешният ден изглеждаше така мимолетен, като целувка в мрака.

Тя стоеше в малкия килер със скосен покрив, който използваха като тоалетна в обезопасената къща. Гаетан бе донесъл кофи с гореща вода, за да се изкъпе, и тя си бе позволила разточителството да лежи в медната вана, докато водата изстине. Огледалото на стената беше напукано и висеше накриво. Това деформираше отражението ѝ — едната страна на лицето ѝ изглеждаше малко по-ниско от другата.

— Как може да се страхуваш? — попита отражението си. Беше прекосявала пеш Пиренеите в снежни бури и бе плувала в буйните студени води на река Бидасоа под търсещите лъчи на испанските прожектори; веднъж бе помолила един гестаповец да пренесе куфара ѝ, пълен с фалшиви документи, през германски контролно-пропускателен пункт, „защото той изглеждал толкова силен, а тя била много уморена от пътуването“, но никога не се бе чувствала толкова нервна, както в момента. Изабел внезапно бе осъзнала, че една жена може да промени целия си живот и да преобърне съществуването си само с един избор.

Пое дълбоко дъх, уви се с прокъсана кърпа и се върна във всекидневната на обезопасената къща. Спря се до вратата само колкото да успокои препускащото си сърце (напразно), после отвори вратата.

Гаетан стоеше до затъмнения прозорец в окъсаните и вехти дрехи, все още изцапани с кръвта ѝ. Тя се усмихна нервно и посегна към края на кърпата, който бе затъкнала на гърдите.

Той застина толкова неподвижно, сякаш дишането му бе спряло, въпреки че нейното се бе учестило.

— Не го прави, Из. — Очите му се присвиха — преди щеше да реши, че е от гняв, но сега вече знаеше по-добре.

Тя разви кърпата, остави я да падне на пода. Превръзката на раната върху рамото сега бе единственото ѝ одеяние.

— Какво искаш от мен? — попита той.

— Знаеш.

— Ти си невинно момиче. Война е. Аз съм престъпник. Колко още причини са ти нужни, за да стоиш далеч от мен?

Това бяха аргументи от един друг свят.

— Ако времената бяха различни, щях да те накарам да ме преследваш — промълви тя и пристъпи напред. — Щях да те накарам да скачаш през обръчи, за да ме видиш гола. Но ние не разполагаме с време, нали?

При това тихо признание тя почувства прилив на тъга. От самото начало това бе истината между тях; те не разполагаха с време. Не можеха да се ухажват и влюбят, да се оженят и да имат деца. За тях дори можеше да няма „утре“. Тя ненавиждаше, че първият им път ще бъде обвит в печал, пропит с усещането, че вече са изгубили това, което току-що са намерили, но такъв бе светът сега.

Едно нещо Изабел знаеше със сигурност: искаше той да бъде първият мъж в леглото ѝ, искаше да го запомни, колкото и да продължи тяхното „завинаги“.

— Монахините все повтаряха, че ще свърша зле. Мисля, че са имали предвид теб.

Той приближи към нея, обхвана лицето ѝ в шепите си.

— Плашиш ме, Изабел.

— Целуни ме — бе всичко, което тя можа да промълви.

При първото докосване на устните му, всичко се промени, или Изабел се промени. Трепетно желание се разпростря по тялото ѝ, секна дъха ѝ. Тя се почувства изгубена в прегръдките му и отново намерена; разкъсана на части и отново събрана в едно цяло. Думите „обичам те“ я изгаряха, отчаяно напирайки да бъдат изречени на глас. Но още по-силно тя искаше да чуе тези думи от него, да ѝ кажат, поне веднъж, че е обичана.

— Ще съжаляваш, че си направила това — рече той.

Как можа да го каже?

— Никога. Ти ще съжаляваш ли?

— Вече съжалявам — отвърна той тихо. После отново я целуна.