Славея

Глава 20

Да ce измъкне от окупирана Франция, беше трудно и опасно. Да се върне обратно — поне за двайсетгодишно момиче със сияйна усмивка — беше лесно.

Само няколко дни след пристигането ѝ в Сан Себастиан и след безкрайни срещи и инструктажи, Изабел отново се намираше във влака за Париж, седнала на една от дървените пейки във вагона трета класа — единственото свободно място, купено почти в последния момент — и наблюдаваше как долината на Лоара се изнизва пред погледа ѝ. Вагонът беше леденостуден и наблъскан с бъбриви германци и изплашени французи и французойки, които седяха със сведени глави и сключени в скута ръце. Тя имаше в чантата си парче твърдо сирене и една ябълка, но въпреки че беше гладна — всъщност направо умираше от глад — не я отвори.

Имаше чувството, че бие на очи в протрития си кафяв панталон и старото вълнено палто. Бузите ѝ бяха загорели от вятъра, а устните — изпръхнали и сухи. Но истинските промени бяха вътре в нея. Гордостта от това, което бе извършила в Пиренеите, я бе променила, сякаш само за няколко дни бе съзряла. За пръв път в живота си знаеше точно какво иска да прави.

Изабел се бе срещнала с агент от МИ9 и официално бе разработила маршрут за бягство. Тя беше главната им свръзка — наричаха я Славея. В чантата си, скрити в подплатата, имаше сто и четиресет хиляди франка. Достатъчно, за да се уредят безопасни квартири, да се купят храна и дрехи за летците и хората, които дръзнат да ги приютят по пътя им. Тя бе уверила свръзката си Иън (с кодово име Вторник), че ще има и други пилоти. Когато изпрати кодираното съобщение до Пол — „Славеят пя“ — навярно изпита най-голямата гордост в живота си.

Комендантският част наближаваше, когато слезе на гарата в Париж. Есенният град потръпваше под студеното тъмно небе. Вятърът свиреше през голите клони на дърветата, люлееше празните кошници с цветя, къдреше платнищата на навесите пред кафенетата.

Тя се отклони от пътя си, за да мине край стария си апартамент на Авеню дьо ла Бурдоне, и докато отминаваше, почувства вълна на… предполагаше, че беше копнеж. Това бе мястото, което най-много се доближаваше до единствения дом, който някога бе имала, а не бе пристъпвала прага му — както и не беше виждала баща си — от месеци. Откакто бе положено началото на маршрута за бягство. За двамата не беше безопасно да бъдат заедно. Вместо това тя се прибра в малкия, неприветлив апартамент, който напоследък обитаваше. Маса и столове, които не бяха комплект, матрак на пода и счупена печка. Килимът миришеше на тютюна на предишния си обитател, а по стените имаше влажни петна.

Тя се спря пред входната врата и се огледа. Улицата бе тиха и тъмна. Пъхна железния ключ в ключалката и леко го завъртя. Когато чу щракването, Изабел усети опасността. Нещо не беше наред, не беше на мястото си — сянка, където не би трябвало да я има, дрънчене на метал от съседното бистро, изоставено преди месеци от собственика си.

Изабел бавно се извърна и се втренчи в тъмната и тиха улица. Невидими камиони бяха паркирани тук-там, а няколкото унили малки кафенета хвърляха триъгълници от светлина върху тротоара, на която войниците изглеждаха като слаби силуети, движещи се напред-назад. Над някога оживеното предградие тегнеше атмосфера на изоставеност.

На отсрещния тротоар уличната лампа не светеше, открояваше се като по-тъмен прорез на фона на нощта.

Той беше там. Тя го знаеше, макар че не можеше да го види.

Изабел заслиза по стъпалата, бавно, с изострени сетива, пристъпвайки предпазливо стъпка по стъпка. Беше сигурна, че чува дишането му, съвсем наблизо. Наблюдаваше я. Тя разбра инстинктивно, че я чакаше да се върне, тревожеше се.

— Гаетан — промълви тихо, със съблазнителна нотка в гласа, приканвайки го да излезе от укритието си, опитвайки се да го улови. — Следиш ме от месеци. Защо?

Нищо. Единственият ответ бе тишината на вятъра, хапещ и студен.

— Ела тук — помоли се тя, накланяйки глава.

Отново нищо.

— Сега кой не е готов? — попита тя. Тази тишина ѝ причиняваше болка, но тя я разбираше. От рисковете, които поемаха, любовта навярно бе най-опасният от всички.

Или може би грешеше и той не беше тук, никога не е бил, не я е наблюдавал, не я е очаквал. Може би тя беше просто едно глупаво момиче, застанало само на пустата улица, копнеещо за мъж, който не го искаше.

Не.

Той беше там.

Тази зима беше още по-лоша от предишната. Гневният Бог наказваше Европа с ледени небеса и обилен сняг, ден след ден. Студът бе жестоко допълнение в един свят, мрачен и опустошен.

Кариво, като толкова много градчета в Окупираната зона, се бе превърнал в остров на отчаянието, изолиран от всичко. До селата почти не достигаха вести за това, което ставаше в света около тях, а и никой нямаше време да се рови из пропагандните прокламации, за да търси истината, когато оцеляването изискваше толкова много усилия. Знаеха единствено, че нацистите бяха по-гневни, по-зли, след като американците се присъединиха към войната.

В една мрачна и мразовита ранна утрин, в началото на февруари 1942, когато голите клони на дърветата се чупеха, а стъклата на прозорците приличаха на напукан лед на замръзнало езеро, Виан се събуди рано и се втренчи в скосения таван на спалнята си. Пронизваща болка пулсираше в слепоочията ѝ. Цялата бе плувнала в пот и всичко я болеше. Когато си пое дъх, той изгори дробовете ѝ и тя се закашля.

Мисълта да стане от леглото никак не я привличаше, но още по-малко ѝ се искаше да умре от глад. Все по-често през тази зима купоните за храна бяха безполезни; просто нямаше храна, която да се купи, нито обувки, платове или кожа. Виан повече нямаше дърва за печката, нито пари да плаща за електричество. С оскъдния газ обикновеното къпане се бе превърнало в мъчение. Двете със Софи спяха сгушени една до друга като палета, под планина от юргани и одеяла. През изминалите няколко месеца Виан бе започнала да гори всяка дървена вещ и да продава ценностите си.

Сега беше навлечена с всички дрехи, които имаше — вълнен панталон, бельо, което сама си бе оплела, стар вълнен пуловер, шал около врата и въпреки това се разтрепери, когато стана от леглото. Грабна вълнената пола и я нахлузи върху панталона. През тази зима толкова много бе отслабнала, че трябваше да я забожда с топлийки на талията. Кашляйки, слезе долу. Дъхът ѝ образуваше във въздуха бели облачета, които тутакси изчезваха. Тя мина, куцукайки, покрай вратата на стаята за гости.

Капитанът бе заминал и отсъстваше от седмици. Колкото и да не ѝ се искаше да го признае, през тези дни отсъствието му беше много по-лошо, отколкото присъствието му. Поне докато беше тук, имаха храна на масата и огън в камината. Той не ѝ позволяваше да оставя къщата студена. Виан ядеше колкото можеше по-малко от храната, която Бек носеше — казваше си, че е длъжна да гладува — но коя майка би оставила детето си да страда? Трябваше ли Виан да остави Софи да умре от глад, за да докаже лоялността си към Франция?

В тъмнината тя надяна още един чифт скъсани чорапи върху двата чифта, които вече бе обула. После се уви в едно одеяло и сложи ръкавиците с един пръст, които наскоро бе изплела от старото бебешко одеяло на Софи.

В леденостудената кухня със заскрежени прозорци тя запали газената лампа и я изнесе навън, като се движеше бавно, дишайки тежко, докато изкачваше хлъзгавия заледен баир към хамбара. Два пъти се подхлъзна и падна върху замръзналата трева.

Желязната дръжка на хамбара беше изгарящо студена дори през дебелите ръкавици. Облегна се с цялата си тежест върху вратата, за да я отвори. Вътре остави лампата. Идеята да премести колата беше почти невъзможна при сегашното ѝ отслабнало състояние.

Пое дълбоко и мъчително дъх, събра сили и отиде до колата. Премести скоростния лост на нулево положение, после се наведе към бронята и тласна с всички сили. Колата бавно се помръдна напред, сякаш се колебаеше.

Когато капакът на пода се показа, тя го вдигна, взе газената лампа и слезе бавно по стълбата. През дългите мрачни месеци след уволнението ѝ и след като парите свършиха, тя бе продала семейните ценности една по една: една картина, за да нахрани зайците и пилетата през зимата, сервиза за чай от лиможки порцелан за чувал брашно, сребърните прибори за сол и пипер за две мършави кокошки.

Отвори кутията с бижута на маман и се взря в подложката от синьо кадифе. До неотдавна тук имаше доста ефектни, но не много скъпи украшения, както и няколко по-ценни. Обици, изящна сребърна гривна, ръчно кована брошка с рубини. Сега бяха останали само перлите.

Виан свали едната ръкавица и се пресегна към перлите, взе ги в дланта си. Те засияха на светлината, гладки като кожата на млада жена.

Те бяха последната връзка с майка ѝ — и с фамилното наследство.

Сега Софи нямаше да ги носи на сватбения си ден, нито щеше да ги предаде на дъщерите си.

— Но тя ще има какво да яде през зимата — каза Виан. Не беше сигурна дали гласът ѝ пресекна от мъка, тъга или облекчение. Беше късметлийка, че имаше какво да продаде.

Сведе поглед към перлите, усети тежестта в дланта си, начина, по който изсмукваха топлината от пръстите ѝ в седефения си овал. За частица от секундата ги видя как заискриха. После решително сложи ръкавицата и се изкачи обратно по стълбата.

Изминаха още три седмици в сковаващ студ, без никаква вест от Бек. В една мразовита късна февруарска утрин Виан се събуди с пулсираща болка и треска. Кашляйки, тя се измъкна от леглото и потрепери, докато бавно вдигаше одеялото от леглото. Загърна го около себе си, но и това не помогна. Продължаваше да трепери неконтролируемо, въпреки че бе облякла панталон, два пуловера и три чифта чорапи. Отвън вятърът фучеше свирепо, блъскаше капаците, тресеше заледените стъкла под тъмните платна върху прозорците.

Тя се зае с ежедневната работа, опитвайки се да не диша прекалено надълбоко, за да не се задави от раздиращата кашлица. С измръзнали ходила, пронизвани на всяка стъпка от остра болка, тя приготви оскъдна закуска на Софи от рядка царевична каша. Двете излязоха навън сред неспирно сипещия се сняг.

Мълчаливо се запътиха бавно към града. Снегът не спираше, затрупваше шосето пред тях, покриваше дърветата.

Църквата бе разположена върху малко, издадено парче земя в края на града, граничещо от едната страна с реката, от другата — с варовиковата ограда на старото абатство.

— Маман, добре ли си?

Виан отново се приведе напред. Стисна ръката на дъщеря си, но не усети нищо, освен допира на една вълнена ръкавица върху друга. Дъхът заседна в дробовете ѝ, прогори ги.

— Добре съм.

— Трябваше да закусиш.

— Не бях гладна — отвърна Виан.

— Ха — изсумтя Софи, влачейки крака през снежната преспа.

Виан поведе Софи към църквата. Вътре беше достатъчно топло, за да не виждат дъха си. Нефът се извиваше грациозно нагоре, като две ръце, сплетени в молитва, поддържан от елегантни дървени греди. Изписаните стъкла на прозорците проблясваха като цветен калейдоскоп. Повечето от пейките бяха заети, но никой не говореше, не и в толкова мразовит ден, в сурова зима като тази.

Камбаните на църквата удариха и звънът им отекна в нефа, големите врати се затвориха с трясък, угасявайки и малкото дневна светлина, проникваща през снежната пелена.

Отец Жозеф, приветливият стар свещеник, който бе ръководил църквата през целия живот на Виан, пристъпи към амвона.

— Днес ще се помолим за нашите мъже, които отсъстват. Ще се помолим тази война да свърши по-скоро… и ще се помолим Бог да ни даде сили да устоим на нашия враг и да останем верни на себе си.

Това не беше проповедта, която Виан искаше да чуе. Тя беше дошла в църквата — въпреки студа — за да получи утеха от проповедта на свещеника в тази неделна утрин, да бъде вдъхновена от думи като „чест“, „отговорност“ и „лоялност“. Но днес тези идеали бяха далеч, много далеч. Как можеш да останеш верен на идеалите, когато си болен, гладуваш и студуваш? Как можеше тя да гледа съседите си в очите, когато приемаше храна от врага, макар и в толкова малки количества? Другите бяха по-гладни.

Виан бе толкова дълбоко потънала в мисли, че в първия момент не осъзна, че службата е свършила. Седеше на пейката и изведнъж ѝ се зави свят, когато множеството около нея се раздвижи. Вкопчи се в скамейката за опора.

— Маман?

— Добре съм.

Енориаршите — повечето жени — се изнизваха покрай тях по пътеката отляво. Всички изглеждаха изнемощели, слаби и безкрайно уморени, както се чувстваше и тя, увити във вълнени дрехи и вестници.

Софи улови ръката на майка си и я поведе към широко отворените двойни врати. На прага Виан се спря, трепереща, раздирана от кашлица. Не искаше отново да излиза в студения побелял свят навън.

Тя пристъпи прага (през който Антоан я бе пренесъл на сватбения им ден… не, това беше прага на „Льо Жарден“; чувстваше се объркана) и виелицата я посрещна. Виан задържа дебелия плетен шал около главата си, притискайки го по-близо към гърлото. Приведена напред, за да се пази от вятъра, тя се затътри през мокрия лепкав сняг.

Когато стигна до счупената порта на двора си, жената дишаше тежко и кашляше силно. Заобиколи покрития със сняг мотоциклет с автоматите в коша и влезе в овощната градина от оголени дървета. Той се е върнал, помисли си тя уморено; сега Софи ще има какво да яде… Почти бе стигнала до входната врата, когато усети, че започва да пада.

— Маман!

Чу гласа на Софи, долови страха в него, каза си: аз я плаша, и съжали за това, но краката ѝ бяха прекалено слаби, за да я удържат, беше уморена… толкова уморена…

Някъде отдалеч чу трясък на отваряща се врата, писъка на дъщеря си: хер капитан!, последван от трополенето на ботуши по дървения под.

Тя се строполи на земята, главата и се удари в покритото със сняг стъпало и остана да лежи там. В главата ѝ се мярна мисълта: ще почина малко, а после ще стана и ще приготвя обяд на Софи… но от какво?

Следващото, което почувства, беше как плува, не, може би лети. Не можеше да повдигне клепачи — беше толкова уморена, а болка цепеше главата ѝ — но усети, че се движи, че се люлее. Антоан, ти ли си? Ти ли ме носиш?

— Отвори вратата — каза някой, последва удар на дърво о дърво и: — Аз ще сваля палтото ѝ. Върви да извикаш мадам Дьо Шамплен, Софи.

Виан усети, че я слагат да легне върху нещо меко. Легло.

Навлажни напуканите си сухи устни и се опита да отвори очи. Бяха нужни два опита и огромни усилия. Когато най-после успя, зрението ѝ бе замъглено.

Капитан Бек седеше до нея на леглото, в спалнята ѝ. Държеше ръката ѝ и се наклони към нея, приближи лице към нейното.

— Мадам?

Тя усети топлия му дъх върху лицето си.

— Виан! — извика Рашел, нахлувайки в стаята.

Капитан Бек мигом се изправи на крака.

— Тя припадна в снега, мадам, и удари главата си в стъпалото. Донесох я тук.

— Благодарна съм ви — кимна Рашел. — Сега аз ще се погрижа за нея, хер капитан.

Бек не помръдна.

— Тя не се храни — рече сковано. — Цялата храна отива за Софи. Наблюдавал съм я.

— Това означава да си майка по време на война, хер капитан. А сега… ако ме извините… — Тя мина покрай него и седна на леглото до приятелката си. Той остана още минута, видимо смутен, после излезе от стаята. — Значи, даваш всичко на Софи — рече Рашел тихо, милвайки влажната коса на Виан.

— Какво друго мога да направя? — попита Виан.

— Да не умреш — отвърна Рашел. — Софи има нужда от теб.

Виан въздъхна тежко и затвори очи. Потъна в дълбок сън и засънува, че лежи върху меката пръст на безкрайно черно поле, ширнало се във всички посоки. Чуваше хора да я викат от тъмнината, да вървят към нея, но нямаше желание да помръдне; само спеше, спеше, спеше. Когато се събуди, се намери да лежи върху дивана във всекидневната на къщата си, а недалеч в огнището бумтеше огън.

Тя се надигна бавно, чувствайки се слаба и нестабилна.

— Софи?

Вратата на стаята за гости се отвори и се появи капитан Бек. Беше облечен в бархетна пижама, вълнена жилетка и с високите до коляното ботуши.

— Bonsoir, мадам — усмихна се той. — Радвам се, че се събудихте.

Тя беше с вълнен панталон, два пуловера, чорапи и плетена шапка. Кой я бе облякъл?

— Колко дълго съм спала?

— Само един ден.

Той мина покрай нея и влезе в кухнята. Миг по-късно се върна с чаша горещо café au lait, резен синьо сирене, парче шунка и къшей хляб. Не каза нищо, остави храната на масата до нея.

Тя я погледна, стомахът ѝ болезнено изкурка. После вдигна очи към капитана.

— Ударихте си главата и можеше да умрете.

Виан докосна челото и напипа болезнената подутина.

— Какво ще стане със Софи, ако умрете? — попита той. — Помислили ли сте за това?

— Нямаше ви толкова дълго. Храната не стигаше за двете ни.

— Яжте — подкани я той, втренчен в нея.

Тя не искаше да отвръща очи. Срамуваше се от облекчението, което изпитваше от завръщането му. Когато най-сетне го стори, когато отмести поглед встрани, видя храната.

Виан се протегна, взе чинията в ръце, приближи я към себе си. Уханието на солената пушена шунка, примесено със силната миризма на сиренето, я опияни, надделя над добрите ѝ намерения, изкушението бе толкова неустоимо, че не ѝ остави избор.

В началото на март 1942 г. пролетта все още бе далеч. Миналата нощ съюзниците ожесточено бяха бомбардирали завода на „Рено“ в Булон-Биянкур, избивайки стотици в предградията на Париж. Това изнерви и развълнува парижаните, включително и Изабел. Американците влязоха във войната със свирепа решителност; въздушните нападения се превърнаха в ежедневие.

През тази студена дъждовна утрин Изабел въртеше педалите на велосипеда надолу по калния, изровен провинциален път, потънал в гъста мъгла. От дъжда косата ѝ лепнеше върху лицето, замъгляваше погледа ѝ. В мъглата звуците отекваха по-силно; крясъкът на фазан, подплашен от свистящия звук на гумените колела в калта, почти непрестанното боботене на самолетите над главата ѝ; мученето на стадо в полето, което не можеше да види. Вълнената качулка бе единствената ѝ защита.

Сякаш надраскана с въглен върху пергамент от несигурна ръка, пред погледа ѝ бавно изникна демаркационната линия. Тя видя телената ограда, простираща се от двете страни на портата на черно-бялата караулка. До нея германският часовой седеше на стол, с пушка в скута. Когато Изабел приближи, той се изправи и насочи дулото към нея.

— Halt!

Тя намали скоростта; колелата заседнаха в калта и Изабел едва не изхвърча от седалката. Слезе и пристъпи в кишата. Петстотин франка бяха зашити в подплатата на палтото ѝ, както и фалшивите документи за пилота, скрит в обезопасената къща наблизо.

Тя се усмихна на германеца, подкара велосипеда към него, газейки в калните локви.

— Документите — заповяда той.

Тя му подаде фалшивите документи на Жулиет.

Той им хвърли бегъл поглед. Ясно беше, че никак не му се нравеше да охранява една толкова спокойна граница в този дъжд.

— Минавай — рече войникът отегчено.

Тя прибра документите, метна се на седалката и се отдалечи колкото може по-бързо по мокрото шосе.

Час и половина по-късно стигна до предградията на малкия град Брантом. Тук, в Свободната зона, нямаше германски войници, въпреки че напоследък френската полиция бе не по-малко опасна от нацистите, затова тя беше нащрек.

От векове градът Брантом се смяташе за свято място, което можеше да лекува тялото и да просветлява душата. След като Черната смърт[66] и Стогодишната война[67] бяха опустошили района, бенедиктинските монаси бяха построили огромно абатство от варовик, защитено от едната страна от сиви надвиснали скали, а от другата — от широката река Дрон.

На отсрещната страна на улицата срещу пещерите в края на града се намираше една от най-новите обезопасени квартири: тайна стаичка, скътана в изоставената мелница, построена върху триъгълния парцел между пещерите и реката. Старата воденица потракваше ритмично, кофите и колелото ѝ бяха обрасли с мъх. Прозорците бяха заковани с дъски, а антигермански надписи покриваха каменните стени.

Изабел се спря, огледа се наляво и надясно, за да се увери, че никой не я следи. Нямаше никой. Заключи велосипеда за едно дърво в края на града, после пресече улицата, наведе се пред вратата на мазето и тихо я отвори. Всички врати на воденицата бяха заковани с дървени дъски, здраво залостени; това беше единственият начин да се проникне вътре.

Младото момиче се спусна надолу по стълбите на тъмното мухлясало мазе и протегна ръка към газовата лампа, която бе оставила върху една полица. Запали я и пое по тайния проход, през който в миналото бенедиктинските монаси бяха бягали от така наречените варвари. Тясната, стръмна и извита стълба отвеждаше в кухнята. Тя отвори вратата, пристъпи в прашната, потънала в паяжини стая и продължи нагоре до тайната стаичка, три на три метра, изградена зад един от някогашните складове.

— Тя е тук! Ставай, Пъркинс!

В малката стая, осветена от една-единствена свещ, двама мъже скочиха пъргаво на крака. И двамата бяха облечени като френски селяни, в дрехи, които не им бяха по мярка.

— Капитан Ед Пъркинс, госпожице — рече по-едрият от двамата. — А този тук е Иън Труфорд или нещо подобно. Той е уелсец. Аз съм янки. И двамата сме дяволски щастливи да те видим. Наполовина откачихме в тази дупка.

— Само наполовина? — подхвърли тя. Водата капеше от пелерината с качулка, образувайки локва на пода. Копнееше да се свие на топка в спалния чувал и да заспи, но първо трябваше да свърши малко работа. — Пъркинс, казваш.

— Да, госпожице.

— От?

— Бенд, Орегон, госпожице. Баща ми е водопроводчик, а мама прави най-вкусния ябълков пай в четири окръга.

— Какво е времето в Бенд по това време на годината?

— Какво сме сега? Средата на март? Студено, госпожице. Може би вече не вали сняг, но няма и слънце.

Тя разкърши врат, за да намали болката в раменете. Цялото това бясно въртене на педалите, лежането и спането на пода си казваха думата.

Тя разпитва дамата мъже, докато се увери, че са тези, за които се представят — двама свалени пилоти, които вече седмици очакваха шанса си да бъдат изведени от Франция. Когато накрая се убеди, отвори раницата и извади вечерята. Тримата седнаха върху прокъсания и прояден от молците килим на пода, със свещта по средата. Изабел сложи пред тях самун хляб, триъгълен резен кашкавал и шише вино, което си подаваха един на друг.

Пъркинс — янкито — говореше почти неспирно, докато уелсецът дъвчеше мълчаливо, като отказа предложеното вино.

— Сигурно някъде имаш съпруг, който се тревожи за теб — рече Пъркинс, когато тя затвори раницата си. Изабел се усмихна. Това вече бе станал обичаен въпрос, особено от мъжете на нейната възраст.

— А ти сигурно имаш съпруга, която чака вест от теб — отвърна тя. Винаги това казваше. Целенасочен намек.

— Не — завъртя глава Пъркинс. — Не и мен. Момичетата не се редят на опашка за дървеняк като мен. А сега…

Тя се намръщи.

— Сега какво?

— Знам, че не е много героично да се мисли така, но може да изляза от тази закована с дъски къща в този град, чието шибано име не мога да изрека, и да бъда застрелян от някого, когото нямам причина да не харесвам. Може да умра, докато се опитвам да карам колело из вашите проклети хълмове…

— Планини — уточни тя, без да откъсва поглед от очите му. — Това няма да се случи.

Иън въздъхна.

— Виждаш ли, Пъркинс. Това крехко момиче ще ни спаси. — Уелсецът ѝ се усмихна уморено. — Радвам се, че си тук, госпожице. Този тип тук направо ме подлуди с бърборенето си.

— Може би не е зле да го оставиш да го прави, Иън. Утре по това време всичките ви сили ще са нужни само за да дишате.

— Хълмовете? — попита Пъркинс с широко отворени очи.

— Oui — усмихна се тя. — Хълмовете.

Американци. Не слушаха.

В късния май пролетта отново донесе живот, цвят и топлина в долината на Лоара. Виан намираше спокойствие в градината си. Днес, докато скубеше плевелите и засаждаше зеленчуци, конвой от камиони, войници и мерцедеси премина покрай „Льо Жарден“. През петте месеца, откакто американците се бяха присъединили към войната, нацистите бяха изгубили цялото си търпение и любезност. Сега винаги бяха заети, маршируваха и се събираха край склада за муниции. Гестапо и СС бяха навсякъде, търсеха саботьори и участници в Съпротивата. Без никаква причина можеха да те обявят за терорист — само заради нечие донесение. Тътенът на самолетите над главите им беше почти постоянен, както и бомбардировките.

Колко често през тази пролет някой се промъкваше боязливо до Виан, докато беше на опашка за храна, вървеше през града или чакаше пред пощата, за да я попита за последните новини по Би Би Си.

Аз нямам радио. Радиоапаратите не са позволени, беше неизменният ѝ отговор и това бе самата истина. Въпреки това всеки път, когато ѝ задаваха подобен въпрос, тя изтръпваше от страх. Съгражданите ѝ бяха научили нова дума: les collabos. Колаборационисти. Французите и французойките, които вършеха мръсната работа за нацистите, шпионираха приятелите и съседите си и докладваха на врага, давайки всякакви сведения, истински или въображаеми. Само заради една тяхна дума арестуваха хора за най-малкото нещо, мнозина бяха отвеждани в комендатурата и повече никога не ги виждаха.

— Мадам Мориак! — Сара изтича през счупената порта в двора. Изглеждаше крехка и прекалено слаба, кожата ѝ бе толкова бледа, че вените прозираха през нея. — Маман се нуждае от помощта ви.

Виан приседна на пети и избута сламената шапка назад върху главата си.

— Какво не е наред? Да не би да има вести от Марк?

— Не знам какво не е наред, мадам. Маман не иска да говори. Когато ѝ казах, че Ари е гладен и трябва да му се сменят пелените, тя сви рамене и каза: „Какво значение има?“. Тя е в задния двор и просто се взира в дрехата, която кърпи.

Виан се изправи, свали градинските ръкавици и ги пъхна в джоба на памучния гащеризон.

— Ще отида да я видя. Върви да извикаш Софи и заедно ще отидем.

Докато Сара беше в къщата, Виан изми ръцете и лицето си на дворната помпа и свали шапката. На нейно място превърза кърпа около главата. Щом момичетата дойдоха при нея, Виан прибра градинските инструменти в бараката и трите се отправиха към съседната къща.

Когато Виан отвори вратата, завари тригодишния Ари заспал върху килима. Тя го взе на ръце, целуна го по бузката и се обърна към момичетата:

— Защо не отидете да си поиграете в стаята на Сара? — Повдигна затъмняващата завеса на прозореца и видя Рашел да седи сама в задния двор.

— Маман добре ли е? — попита Сара.

Виан кимна разсеяно.

— Тичайте сега. — Щом момичетата изчезнаха в съседната стая, тя отнесе Ари в стаята на Рашел и го сложи в люлката му. Не го зави, тъй като денят бе топъл.

Отвън Рашел седеше отпусната върху любимия си дървен стол под големия кестен. В краката ѝ беше кошничката с дрехите за изкърпване. Носеше кафяв памучен гащеризон и тюрбан от мек плат с индийски десен. Пушеше малка кафява цигара, свита на ръка. До нея имаше бутилка коняк и празна кафена чаша.

— Раш?

— Виждам, че Сара е довела подкрепление.

Виан пристъпи до приятелката си и отпусна ръка върху рамото ѝ. Усети треперенето на Рашел.

— Нещо с Марк ли…?

Рашел поклати глава.

— Слава богу.

Рашел се протегна настрани към бутилката коняк и си наля една чаша. Изпи я жадно, до дъно и я остави на земята.

— Въведоха ново правило — промълви тя накрая. — Бавно разтвори лявата си ръка, разкривайки смачкани късчета от жълт плат, изрязани във формата на звезда. На всяко от тях с черни букви бе напечатано ЕВРЕИН. — Всички трябва да ги носим — поясни Рашел. — Трябва да ги пришием към дрехите, върху трите ката горни дрехи, които са позволени, и през цялото време да ги носим на обществени места. Трябваше да ги купя с купоните за храна. Може би не биваше да се регистрирам. Ако не ги носим, подлежим на „сурови наказания“. Каквото и да означава това.

Виан се свлече на стола до нея.

— Но…

— Нали си виждала плакатите в града как изобразяват нас, евреите, като паразити, които трябва да бъдат изтребвани, и алчни лихвари, които искат да заграбят всичко? Аз ще го преживея, но Сара? Тя ще се почувства толкова засрамена… и без всичко това е толкова трудно да си на единайсет, Виан.

— Не ги слагай.

— Ако те хванат да не ги носиш, моментално ще те арестуват. А и те знаят за мен. Аз се регистрирах. А освен това… Бек. Той знае, че съм еврейка.

В последвалата тишина Виан знаеше, че и двете мислят за арестите, които се извършваха в Кариво, за хората, които „изчезваха“.

— Можеш да отидеш в Свободната зона — каза Виан тихо. — Тя е само на шест километра и половина от тук.

— Евреите не може да получат аусвайс, а ако ме заловят…

Виан кимна. Вярно беше; бягството беше рисковано, особено с деца. Ако заловяха Рашел да пресича границата без аусвайс, щеше да бъде арестувана. Или екзекутирана.

— Страхувам се — пророни Рашел.

Виан се пресегна и улови ръката на приятелката си. Двете приковаха погледи една в друга. Виан се опита да измисли нещо, което да каже, да предложи частица надежда, но нищо не ѝ хрумна.

— Ще става по-лошо.

Виан мислеше за същото.

— Маман?

Сара бе излязла в задния двор, стиснала ръката на Софи. Момичетата изглеждаха изплашени и объркани. И двете знаеха колко са зле нещата напоследък и бяха познали нов вид страх. Сърцето на Виан се късаше от мъка да гледа как войната вече бе променила тези момичета. Само допреди три години те бяха обикновени деца, които се смееха, играеха и се опълчваха на майките си за забавление. Сега се движеха предпазливо, сякаш под краката им бяха заровени бомби. И двете бяха слаби, пубертетът им закъсняваше заради оскъдната храна. Тъмната коса на Сара все още бе дълга, но тя бе започнала да я скубе в съня си, така че тук-там по главата ѝ се виждаха плешиви участъци, а Софи не се разделяше от Бебе. Горкото розово плюшено животинче сипеше пълнеж из цялата къща.

— Тук съм — обади се Рашел. — Елате тук.

Момичетата запристъпиха напред, стиснали толкова здраво ръце, че изглеждаха като залепени една до друга. И в известно отношение наистина бяха, както Рашел и Виан, сплотени от толкова силно приятелство, че може би то бе единственото, в което не бяха изгубили вяра. Сара седна на стола до Рашел и Софи най-после пусна ръката на приятелката си. Тя приближи и застана до Виан.

Рашел вдигна очи към Виан. Този единствен поглед съдържаше цялата неизречена тъга помежду им. Как можеха да кажат такива неща на децата си?

— Тези жълти звезди — подхвана Рашел и разтвори юмрук, разкривайки грозното малко жълто цвете от накъсан плат с черен надпис. — От сега нататък трябва винаги да ги носим върху дрехите.

Сара се намръщи.

— Но… защо?

— Ние сме евреи — каза Рашел. — И се гордеем с това. Трябва да помним колко сме горди с нашия произход, дори хората да…

— Нацистите — поправи я Виан по-остро, отколкото възнамеряваше.

— Нацистите — продължи Рашел — искат да ни накарат да се чувстваме… зле заради това.

— Хората ще ми се подиграват ли? — попита Сара с разширени очи.

— И аз също ще нося звезда — заяви Софи.

При думите ѝ лицето на Сара се озари от патетична надежда.

Рашел се пресегна към ръката на дъщеря си и я стисна.

— Не, бебче. Това е единственото, което ти и твоята най-добра приятелка не може да правите заедно.

Виан видя страха на Сара, срама и объркването ѝ. Тя се опитваше с все сили да бъде добро момиче, да се усмихне и да бъде силна въпреки сълзите, напиращите в очите ѝ.

— Oui — промълви накрая.

Това бе най-тъжният звук, който Виан бе чула през тези три години на печал.