Славея

Глава 6

На следващата сутрин Изабел се събуди и примигна. Слънчевата светлина позлатяваше листата, шумолящи над главата ѝ.

Тя седна, приглади надолу полата, която се бе вдигнала нагоре в съня ѝ, разкривайки белите дантелени жартиери и съсипаните копринени чорапи.

— Не го прави заради мен.

Изабел погледна наляво и видя Гаетан да идва към нея. За пръв път го видя ясно. Той беше слаб и жилав и облечен в дрехи, които сякаш бе измъкнал от боклукчийска кофа. Лицето под оръфания каскет беше мръсно и небръснато, с остри черти. Имаше широки вежди и решителна брадичка, хлътнали сиви очи, обрамчени с гъсти мигли. Погледът в тези очи беше остър като брадичката и в тях се четеше настървен глад. Миналата нощ тя си бе помислила, че така гледа нея. Сега виждаше, че така гледа на света.

Той не я плашеше, ни най-малко. Изабел не приличаше на сестра си Виан, която бе изтъкана от страх и тревоги. Но не беше и глупачка. Ако смяташе да пътува с този мъж, още от самото начало трябваше да изясни някои неща.

— И така — подхвана тя. — Затвор.

Той се втренчи в нея и повдигна черната си вежда, сякаш питаше: Уплаши ли се!

— Момиче като теб не би трябвало да знае нищо за тези неща. Мога да ти разкажа една история ала Жан Валжан и ти ще помислиш, че е много романтично.

Изабел постоянно чуваше подобни забележки. В крайна сметка те се свеждаха до външния ѝ вид. Естествено е едно красиво русо момиче да бъде празноглаво и глупаво.

— Крадеш ли храна, за да нахраниш семейството си?

Той се ухили накриво. Лицето му доби несиметрично изражение — едната страна на устата му бе повдигната по-високо от другата.

— Не.

— Опасен ли си?

— Зависи. Какво мислиш за комунистите?

— Ах. Значи, си бил политически затворник.

— Нещо подобно. Но както казах, едно хубаво момиче като теб не би трябвало да знае нищо за оцеляването.

— Ще се изненадаш колко неща знам, Гаетан. Има различни видове затвори.

— Така ли, хубавице? Какво знаеш ти за това?

— Какво беше престъплението ти?

— Взех неща, които не бяха мои. Този отговор достатъчен ли е?

Крадец.

— И са те заловили.

— Очевидно.

— Това не е много успокояващо, Гаетан. Нехаен ли си бил?

— Гает — рече той и пристъпи към нея.

— Още не съм решила дали сме приятели.

Той докосна косата ѝ и уви няколко кичура около мръсния си пръст.

— Приятели сме. Можеш да разчиташ на това. А сега да вървим.

Когато той посегна към ръката ѝ, за миг ѝ хрумна да се отдръпне, но не го стори. Двамата излязоха от гората и се върнаха на пътя, отново се смесиха с тълпата, която се разтвори достатъчно, за да ги пропусне в редовете си, а след това се затвори зад тях. Изабел държеше с едната си ръка Гаетан, а с другата стискаше куфара.

Вървяха с километри.

Двигатели на автомобили издъхваха около тях. Колела на каруци се трошаха. Коне спираха и никой не можеше да ги накара да помръднат. Изабел усети как я обзема някакво равнодушие и вцепенение, изтощена от горещината, прахоляка и жаждата. Една жена куцукаше до нея, разплакана, а по лицето ѝ се търкаляха сълзи, почернели от мръсотията и прахта, после тази жена бе заменена от по-възрастна жена в кожено палто, която се потеше обилно и изглежда, си бе сложила всички бижута, които притежаваше.

Слънцето прежуряше все по-силно, жегата бе замайваща, непоносимо задушаваща. Деца цивреха, жени хленчеха. Парлива, удушлива воня на човешка пот изпълваше въздуха, но Изабел вече бе свикнала и почти не забелязваше миризмата на другите или своята.

Беше почти три часът, най-горещата част от деня, когато видяха една рота френски войници да вървят редом с тях, влачейки пушките си. Войниците се движеха вяло, в безпорядък, без никакъв строй. Един танк избоботи до тях, прегазвайки вещите, оставени край пътя; отгоре върху танка седяха неколцина френски войници с бледи лица, прегърбени, със сведени глави.

Изабел се отскубна от Гаетан и препъвайки се, си запроправя с лакти път през тълпата към военната част.

— Вие се движите в грешна посока! — изкрещя тя, изненадана от дрезгавия си глас.

Гаетан се нахвърли върху един от войниците, блъсна го толкова силно, че той политна и се удари в бавно движещия се танк.

— Кой се сражава за Франция?

Войникът ги изгледа с помътнелите си очи и поклати глава.

— Никой. — Нещо сребристо се стрелна във въздуха и Изабел видя ножа на Гаетан, допрян до гърлото на войника. Мъжът присви очи. — Продължавай. Направи го. Убий ме.

Изабел издърпа Гаетан. В очите му зърна толкова дълбок гняв, че се изплаши. Той можеше да го направи; можеше да убие този мъж, като му пререже гърлото. Те отвориха вратите на затворите, припомни си тя. Дали не беше по-лош от крадец?

— Гает? — каза тя.

Гласът ѝ достигна до него. Той поклати глава, сякаш да я проясни, и свали ножа.

— Кой се сражава за нас? — изрече горчиво, кашляйки от прахта.

— Ние ще го направим — увери го тя. — Скоро.

Зад тях автомобил наду клаксон. Бибийп. Изабел не му обърна внимание. Автомобилите вече бяха почти безполезни — само няколко все още се движеха, и то според прищевките на хората около тях; като плавей сред тръстиките в калните води на река.

— Хайде, ела. — Тя го издърпа по-далеч от сломените войници.

Те закрачиха, все още хванати за ръце, но с напредването на часовете Изабел забеляза промяна в Гаетан. Почти не говореше и не се усмихваше.

При всеки град тълпата оредяваше. Хората се отправяха към Артене, Срана и Орлеан, в очите им гореше отчаяние, когато посягаха към чантите, джобовете и портфейлите за пари с надеждата, че ще могат да си купят нещо.

Но Изабел и Гаетан продължаваха да вървят. Вървяха през целия ден, а когато се стъмнеше, потъваха в безпаметен сън, за да се събудят на следващия ден и отново да тръгнат. На третия ден Изабел не чувстваше нищо от умора. Сълзящи червени пришки се бяха образували между повечето от пръстите на краката и възглавничките на ходилата ѝ и всяка стъпка беше болезнена. Заради обезводняването, жестока болка пулсираше в главата ѝ, гладът ръфаше празния ѝ стомах. Прахта засядаше в гърлото и очите ѝ, принуждавайки я постоянно да кашля.

Тя се препъна в прясно изкопан гроб край пътя, отбелязан с грубо скован дървен кръст. Обувката ѝ се закачи в нещо — мъртва котка — и девойката политна напред, като едва не падна на колене. Гаетан я подхвана.

Тя се вкопчи в ръката му, в отчаяно усилие да се задържи на крака.

Колко време измина, преди да чуе нещо?

Час? Един ден?

Пчели. Те бръмчаха около главата ѝ; тя ги отпъди. Облиза пресъхналите си устни и си припомни приятните дни в градината с жужащите пчели наоколо.

Не.

Не бяха пчели.

Тя познаваше звука.

Спря и се намръщи. Мислите ѝ се стрелкаха в безпорядък. Какво се опитваше да си спомни?

Бръмченето се усили, изпълни въздуха, а след това се появиха самолетите, шест или седем, приличаха на малки разпятия сред синьото безоблачно небе.

Изабел заслони с длан очите си, докато наблюдаваше как самолетите летят по-близо, по-ниско…

Някой изкрещя:

— Това са швабите!

В далечината каменният мост избухна сред вихрушка от пламъци, камъни и пушек.

Самолетите се снижиха над тълпата.

Гаетан хвърли Изабел на земята и покри тялото ѝ със своето. Светът се стесни до един звук: ръмженето на моторите на самолетите, зловещото тракане на картечниците, ударите на сърцето ѝ, писъците на хората. Куршумите косяха тревата наред, хората пищяха и викаха. Изабел видя как една жена полетя във въздуха като парцалена кукла и се стовари като неподвижна купчина върху земята.

Дърветата се прекършваха надве и падаха, хората крещяха като обезумели. Пламъци избухваха навред. Дим изпълни въздуха.

И после… тишина.

Гаетан се претъркули от нея.

— Добре ли си? — попита.

Тя отметна косата от очите си и седна.

Навсякъде се виждаха разкъсани, обезобразени тела и огньове, бълващи черен пушек. Хората пищяха, плачеха, умираха.

— Помогнете ми — простена възрастен мъж.

Изабел запълзя на четири крака към него. Осъзна, че колкото повече приближаваше, толкова по-лепкава беше земята от кръвта му. Огромна рана зееше на корема му през раздраната риза; вътрешностите бяха изскочили от разкъсаната плът.

— Може би някъде наоколо има лекар — бе всичко, което ѝ дойде на ума да каже. И тогава го чу отново. Бръмченето.

— Те се връщат. — Гаетан я издърпа на крака. Тя едва не се подхлъзна върху напоената от кръв трева. Недалеч падна бомба, избухвайки в огън. Изабел видя невръстно дете в мръсни дрешки да стои до една мъртва жена и да плаче.

Тя се запрепъва към детето. Гаетан я издърпа настрани.

— Аз трябва да помогна…

— Смъртта ти няма да помогне на онова дете — изръмжа той, дърпайки я толкова грубо, че я заболя. Тя се запрепъва до него като в мъгла. Те заобикаляха изоставени автомобили и трупове, повечето разкъсани до неузнаваемост, потънали в кръв, със стърчащи от дрехите кости.

В края на града Гаетан натика Изабел в една малка каменна църква. Другите вече бяха там, свити в ъглите, скрити между пейките, прегърнали близките си.

Самолетите ръмжаха над главите им, съпровождани от накъсаното трещене на картечниците. Цветните стъкла на прозорците потрепериха; късчета оцветено стъкло се посипаха по пода, режейки човешка кожа по пътя си. Гредите се пропукаха, посипаха се прах и камъни. Куршуми летяха из църквата, приковавайки ръце и крака към пода. Олтарът се взриви.

Гаетан ѝ каза нещо и тя му отвърна или си помисли, че го е направила, ала не беше сигурна и преди да разбере, друга бомба изсвистя, падна и покривът над главата ѝ експлодира.