Славея

Глава 19

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Всички мъже, които помогнат, директно или косвено, на екипажите на вражеските самолети, приземили се с парашути или принудени да кацнат, да избягат, да се укрият или по някакъв начин им се притекат на помощ, ще бъдат незабавно застрелвани.

Жените, които окажат същата помощ, ще бъдат изпратени в концентрационни лагери в Германия.

— Предполагам, че имам късмет, че съм жена — измърмори под нос Изабел. — Как така германците още не са забелязали досега, октомври 1941 г., че Франция се е превърнала в страна на жени?

Дори докато изричаше думите, долови фалшивата нотка на смелост в тях. Искаше да бъде храбра — Едит Кавел, рискуваща живота си — но тук, на тази железопътна гара, патрулирана от германски войници, тя беше изплашена.

Вече нямаше връщане, не можеше да размисли. След месеци на планиране и подготовка, тя и четиримата пилоти бяха готови да приложат плана в действие.

През студената октомврийска сутрин животът ѝ щеше да се промени. От мига, в който се качи на този влак за Сен-Жан де Люз, тя повече не беше Изабел Росиньол, момичето от книжарницата, което живееше на Авеню дьо ла Бурдоне.

От сега нататък тя беше Жулиет Жервез, с кодовото име Славея.

— Ела. — Анук улови Изабел за ръката и я поведе по-далеч от предупредителния надпис към билетното гише.

Толкова много пъти бяха обсъждали подготовката, че Изабел знаеше наизуст плана. Имаше само един недостатък: всичките им опити да се свържат с Мишлин Бабино засега бяха ударили на камък. Изабел трябваше да се справи сама с най-важната част от плана — да намери водач. Вляво, очакващ знак от нея, стоеше лейтенант Маклийш, облечен като селянин. Единственото, което бе запазил от аварийния си комплект, бяха две таблетки бензедрин[62] и малък компас, приличащ на копче, прикрепен към ризата му. Бяха го снабдили с фалшиви документи за самоличност — сега той беше фламандски фермер. Имаше лична карта и разрешително за работа, но баща ѝ не можеше да гарантира, че документите ще издържат на по-щателна проверка. Беше скъсил пилотските си ботуши и бе избръснал мустака си.

Изабел и Анук бяха прекарали безброй часове да го обучават да се държи подходящо за ролята му. Бяха го облекли в широко палто и овехтял, осеян с лекета работен панталон. Бяха избелили никотиновите петна от показалеца и средния пръст на дясната му ръка и го бяха научили да пуши като французин, използвайки палеца и показалеца. Той знаеше да се оглежда наляво, преди да пресече улицата — не надясно — и никога да не доближава до Изабел, освен ако тя първа не дойде до него. Тя го бе инструктирала да се прави на глух и ням, а по време на цялото пътуване, докато са във влака, да се преструва, че чете вестник. Освен това трябваше сам да си купи билет и да седне отделно от Изабел. Всички бяха получили същите инструкции. Когато слязат в Сен-Жан де Люз, летците щяха да вървят на прилично разстояние от нея.

Анук се извърна към Изабел. Готова ли си? — питаше погледът ѝ.

Тя кимна бавно.

— Братовчедът Етиен ще се качи във влака в Поатие, чичо Емил в Рюфек, а Жан-Клод в Бордо.

Останалите пилоти.

— Oui.

Изабел трябваше да слезе в Сен-Жан де Люз заедно с четиримата летци — двама англичани и двама канадци — и да преминат планините, за да влязат в Испания. След като пристигнат на местоназначението, тя трябваше да изпрати телеграма: „Славеят пя“, което щеше да означава успех.

Тя целуна Анук по бузите, промърмори au revoir, после се запъти с бърза крачка към билетното гише.

— Сен-Жан де Люз — каза и подаде парите на служителката. Взе билета и се насочи към перон С. Нито веднъж не погледна назад, макар че отчаяно ѝ се искаше.

Свирката на локомотива изсвири.

Изабел се качи във вагона и седна на една от седалките вляво. Последваха я още пътници, които заеха местата. Неколцина германски войници също се качиха и се настаниха срещу нея.

Маклийш се качи последен. Влезе във вагона и мина покрай нея, без да я погледне, привел рамене, за да изглежда по-нисък. Докато вратите се затваряха, той седна в другия край на вагона и тутакси отвори вестник.

Локомотивът отново наду свирка и големите колела започнаха да се въртят, бавно увеличавайки скоростта. Вагонът леко се разтърси, наклони се наляво и надясно, сетне влакът потегли с равномерно темпо напред, докато колелата ритмично потракваха върху железопътните релси.

Германският войник, седнал срещу Изабел, огледа вагона. Погледът му се спря върху Маклийш. Той потупа приятеля си по рамото и двамата мъже се надигнаха.

Изабел се наведе напред.

— Bonjour — рече тя с усмивка.

Войниците тутакси седнаха обратно.

— Bonjour, мамзел — изрекоха в един глас.

— Френският ви е много добър — излъга тя. Седналата до нея набита жена в селски дрехи изсумтя отвратено и прошепна на френски:

— Би трябвало да се засрамиш от себе си.

Изабел се засмя кокетно.

— За къде пътувате? — попита тя войниците. Щяха да прекарат часове в този вагон. Беше по-добре да задържи вниманието им върху себе си.

— Тур — отвърна единият, докато другият каза: — Онзен.

— А. Знаете ли някакви игри на карти, за да мине по-бързо времето? Аз нося едно тесте.

— Да. Да! — засия по-младият.

Изабел бръкна в чантата си и извади картите. Тъкмо раздаваше за следваща игра — и се смееше — когато следващият летец се качи във влака и се промъкна покрай германците.

По-късно, когато дойде кондукторът, тя му подаде билета си. Той го взе и отмина.

Когато приближи до летците, Маклийш спази точно инструкциите — подаде билета си, без да вдига глава от вестника. Другият пилот направи същото.

Изабел изпусна дъх на облекчение и се облегна назад на седалката.

Изабел и четиримата пилоти стигнаха до Сен-Жан де Люз без произшествия. Два пъти минаха — разбира се, отделно — през германски контролно-пропускателни пунктове. Войниците, които бяха на пост, хвърлиха само бегъл поглед върху фалшивите документи и промърмориха danke schön[63], без дори да вдигнат глави. Нямаше блокада за свалени вражески пилоти и очевидно не им бе хрумвал подобен дързък план.

Но сега Изабел и мъжете наближаваха планината. В подножието на горите, покрай реката имаше малък парк и тя седна на една пейка с изглед към реката. Летците дойдоха, както бе планирано, един по един, като първи беше Маклийш. Той седна до нея.

Останалите заеха близките пейки.

— Носите ли табелките? — попита тя.

Маклийш извади от джоба на ризата едно картонче. Върху него пишеше: ГЛУХ И НЯМ. ЧАКАМ МАМАН ДА МЕ ВЗЕМЕ. Останалите летци последваха примера му.

— Ако някой германски войник ви се разкрещи, покажете му документите и табелката. Не говорете.

— За мен е много лесно да се правя на глупак — ухили се Маклийш.

Изабел беше прекалено притеснена, за да се засмее.

Тя свали от рамото си брезентовата раница и я подаде на Маклийш. Вътре имаше най-необходимото — бутилка вино, три дебели свински наденици, два чифта топли вълнени чорапи и няколко ябълки.

— Седнете където можете в Урюн. Разбира се, не заедно. Дръжте главите си наведени и се преструвайте, че четете книжките си. Не поглеждайте, освен ако не ме чуете да казвам: „Ето те и теб, братовчеде, цял ден те търсим.“ Разбрахте ли?

Мъжете кимнаха.

— Ако до разсъмване не се появя, ще се отправите поотделно в По и ще отседнете в хотела, за който ви казах. Една жена, на име Елиан, ще ви помогне.

— Внимавай — каза Маклийш.

Изабел пое дълбоко дъх и ги остави. Запъти се към главния път. След като вървя приблизително два километра, докато последните слънчеви лъчи гаснеха зад хоризонта, тя прекоси един въжен мост. Шосето бе преминало в черен път, който после се бе стеснил до изровена пътека, виеща се все по-нагоре и по-нагоре в зелените предпланини. Луната ѝ се притече на помощ, огрявайки стотици малки точици — козите. Толкова нависоко нямаше къщи, само кошари.

И най-после я видя: двуетажна, наполовина дървена къща с червен покрив, точно както баща ѝ я бе описал. Нищо чудно, че не бяха могли да се свържат с мадам Бабино. Къщата бе построена така, че да осигурява уединение на стопаните си и да държи чуждите хора надалеч, както и пътеката, водеща до нея. Козите заврещяха, когато тя се появи и нервно се забутаха една в друга. През тук-там затъмнените прозорци се процеждаше светлина, а от комина се виеше струйка дим, изпълвайки въздуха с приятно ухание.

Когато почука, дървената врата се открехна едва, разкривайки само едно око и уста, почти скрита зад сива брада.

— Bonsoir — поздрави Изабел. Зачака възрастният мъж да ѝ отвърне любезно, но той нищо не каза. — Търся мадам Бабино.

— Защо? — попита мъжът подозрително.

— Изпраща ме Жулиен Росиньол.

Възрастният мъж изцъка с език, после вратата се отвори.

Първото, което Изабел забеляза, когато влезе, бе гозбата, която къкреше в голяма черна тенджера, висяща от верига в голямото каменно огнище.

Една жена седеше край голямата издраскана дървена маса в дъното на широката стая с греди под тавана. От мястото, където бе застанала, на Изабел ѝ се стори, че жената е в някакви черни дрипи, но щом възрастният мъж запали газената лампа, видя, че е облечена като мъж:, в груби бричове и ленена риза с кожени ширити на шията. Косата ѝ беше с цвета на железни стружки и тя пушеше цигара.

При все това Изабел позна жената, макар че не я бе виждала от петнайсет години. Припомни си как седи на плажа край Сен-Жан де Люз. Чу смеха ѝ. И как мадам Бабино казва: Един ден ще береш много ядове с тази малка красавица, Мадлен, момчета ще се лепят като пчели на мед по нея, а маман отвръща: Тя е прекалено умна, за да опропасти живота си заради момчетата, нали, малка моя Изабел?

— Обувките ти са покрити с прахоляк.

— Вървях до тук от гарата в Сен-Жан де Люз.

— Интересно. — Жената побутна с обутия си в ботуш крак един стол към нея. — Аз съм Мишлин Бабино. Седни.

— Знам коя си — отвърна Изабел. Не добави нищо повече. В тези времена всяка информация бе опасна. Обменяше се много предпазливо.

— Така ли?

— Аз съм Жулиет Жервез.

— И защо това трябва да ме интересува?

Изабел стрелна нервно с поглед възрастния мъж, който внимателно я наблюдаваше. Не ѝ се нравеше да е с гръб към него, но нямаше избор. Седна срещу жената.

— Искаш ли цигара? Това е син „Галоаз“. Излизат по три франка и една коза, но си струват. — Жената всмукна дълбоко, с наслада от цигарата и издуха синкавия дим. — Защо трябва да ме е грижа коя си?

— Жулиен Росиньол смята, че мога да ти се доверя.

Мадам Бабино дръпна още веднъж от цигарата, после я загаси в тока на ботуша. Пъхна фаса в малкото джобче на ризата.

— Той каза, че съпругата му ти е била близка приятелка. Ти си кръстница на голямата му дъщеря. Той е кръстник на най-малкия ти син.

— Беше. Германците убиха и двамата ми синове на фронта. А съпругът ми загина в последната война.

— Наскоро той ти е писал писма…

— Напоследък пощата е калпава. Какво иска той?

Ето това беше. Най-големият недостатък в плана. Ако мадам Бабино се окаже колаборационист, всичко пропадаше. Изабел си бе представяла този момент хиляди пъти, планирала го бе до най-малката подробност. Беше измислила какво да каже при всеки вариант, за да се предпази.

Сега осъзна цялата глупост на плана, цялата му безполезност. Просто трябваше да рискува.

— Оставих четирима свалени пилота да ме чакат в Урюн. Искам да ги заведа в британското консулство в Испания. Ние се надяваме англичаните да ги изпратят обратно в Англия, за да продължат военните си мисии и да пускат още бомби над Германия.

В тишината, която последва, Изабел чуваше ударите на сърцето си, тиктакането на часовника върху полицата над огнището, врякането на козите в далечината.

— И? — изрече накрая мадам Бабино, толкова тихо, че едва я чу.

— И-и се нуждая от помощта на някой баск да ми помогне да прекося Пиренеите. Жулиен смята, че ти можеш да ми помогнеш.

За пръв път Изабел долови, че е привлякла цялото внимание на жената.

— Доведи Едуардо — нареди мадам Бабино на възрастния мъж, който тутакси скочи на крака. Вратата се хлопна толкова силно, че таванът потрепери.

Жената извади изпушената до половина цигара от джоба си, запали я и запуши мълчаливо, докато изучаваше Изабел.

— Какво… — понечи да попита Изабел.

Жената притисна до устните си пожълтелия от тютюна пръст.

Вратата на къщата рязко се отвори и един мъж нахлу вътре. Изабел успя да зърне само широки рамене, груб конопен плат, лъхна я миризма на алкохол.

Той я сграбчи за ръката, дръпна я от стола и я метна към стената от грапави греди. Тя изохка от болка и се опита да се отскубне, но той я притисна на мястото ѝ и пъхна грубо коляно между краката ѝ.

— Знаеш ли какво правят германците с такива като теб? — прошепна той, лицето му бе толкова близо до нейното, че не можеше да различи чертите му, виждаше само черни очи и гъсти черни мигли. Миришеше на цигари и коняк. — Знаеш ли колко много ще ни платят за теб и твоите пилоти?

Изабел извърна глава, за да избегне вкиснатия му дъх.

— Къде са тези твои пилоти?

Пръстите му се забиха в рамото ѝ.

— Къде са?

— Какви пилоти? — изохка тя.

— Тези, на които помагаш да избягат.

— Не разбирам за какво говориш.

Той изръмжа отново и блъсна главата ѝ в стената.

— Ти помоли да ти помогнем да преведеш пилотите през Пиренеите.

— Аз, една жена, да изкачвам и да прекосявам Пиренеите? Сигурно се шегуваш. Не знам за какво говориш.

— Да не би да казваш, че мадам Бабино лъже?

— Не познавам никаква мадам Бабино. Просто дойдох тук, за да ме упътят. Изгубих се.

Той се усмихна, разкривайки зъби, пожълтели от цигарите.

— Умно момиче — рече и я пусна. — И коленете ѝ хич не омекват.

Мадам Бабино се изправи.

— Браво на нея.

Мъжът отстъпи назад, за да ѝ освободи място.

— Аз съм Едуардо. — Извърна се към по-възрастната жена. — Времето е добро. Тя е жилава. Мъжете могат да спят тук тази нощ. Освен ако не са слабаци, утре ще ги преведа.

— Ще ни преведеш? — попита Изабел. — Ще ни заведеш в Испания?

Едуардо погледна към мадам Бабино, която отмести поглед към Изабел.

— За нас ще бъде огромно удоволствие да ти помогнем, Жулиет. А сега, къде са тези твои пилоти?

Посред нощ мадам Бабино събуди Изабел и я заведе в кухнята, където огънят вече бумтеше в огнището.

— Кафе?

Изабел бе вчесала с пръсти косата си и бе увила шал около главата си.

— Не, merci, то е прекалено ценно.

Възрастната жена ѝ се усмихна.

— Никой не подозира жена на моята възраст за каквото и да било. Това ме прави добра търговка. Ето, вземи. — Тя подаде на Изабел напукана порцеланова чаша, пълна с димящо черно кафе. Истинско кафе.

Изабел обви пръсти около чашата и вдъхна дълбоко познатия, никога-не-го-приемай-за-даденост аромат.

Мадам Бабино седна до нея.

Тя се вгледа в тъмните очи на жената и прочете в тях състрадание, което ѝ напомни за майка ѝ.

— Страхувам се — призна Изабел. За пръв път го казваше на някого.

— И би трябвало. Всички ние би трябвало да се страхуваме.

— Ако нещо се обърка, ще съобщиш ли на Жулиен? Той все още е в Париж. Ако ние… не успеем, кажи му, че славеят не излетя.

Мадам Бабино кимна.

Докато жените седяха там, пилотите един по един влязоха в кухнята. Беше полунощ и никой от тях не изглеждаше бодър. Въпреки това часът на тръгването им бе настъпил.

Мадам Бабино постави на масата самун хляб, гърне с дъхав лавандулов мед и парче мазно козе сирене. Мъжете насядаха по грубите столове, приведоха гърбове над масата и се нахвърлиха лакомо върху храната, като заговориха в един глас.

Вратата се отвори със замах и в стаята нахлу студен въздух. Сухи листа влетяха вътре, затанцуваха над пода, понесоха се като малки черни ръце към камъните в огнището. Пламъците потрепнаха и изтъняха. Вратата се затвори с трясък.

Едуардо стоеше на прага, като мръсен гигант в стаята с нисък таван. Беше типичен баск — с широки рамене и лице, което приличаше на издялано от камък с тъпо длето. Палтото му беше тънко за това студено време и закърпено на толкова много места, че почти не се виждаше цял плат.

Подаде на Изабел чифт обувки, типични за баските, наречени еспадрили, с въжени подметки, подходящи за груб терен.

— Как е времето за това пътуване, Едуардо? — попита мадам Бабино.

— Ще застуди. Не бива да се бавим. — Той свали износената раница от рамото си и я пусна на пода. Обърна се към мъжете: — Това са еспадрили. Те ще са ви от полза. Намерете си подходящия номер. — Изабел застана до мъжете и им преведе.

Пилотите станаха послушно и коленичиха край раницата. Заизваждаха обувките и си ги подаваха един на друг.

— Никои не ми стават — каза Маклийш.

— Ще трябва да се оправиш с това, което има — отсече мадам Бабино. — Съжалявам, но тук не е магазин за обувки.

Когато мъжете събуха ботушите и обуха еспадрилите, Едуардо им каза да се строят в редица. Огледа всеки един поотделно, провери дрехите и багажа им.

— Извадете всичко от джобовете и го оставете тук. Испанците могат да ви арестуват за какво ли не, а нали не искате да избягате от германците само за да се озовете в испански затвор. — Подаде на всеки мях от козя кожа, пълен с вино, и пръчка за ходене, която бе направил от мъхести чворести клони. Когато свърши, тупна всеки толкова силно по гърба, че повечето политнаха напред.

— Пазете мълчание — рече Едуардо. — Винаги.

Те напуснаха къщата и се заизкачваха по неравния терен на козето пасбище. Небето се осветяваше от бледосинята луна.

— Нощта е нашата защита — каза Едуардо. — Нощта, бързината и тишината. — Обърна се и вдигна ръка, за да ги накара да спрат. — Жулиет ще върви най-отзад. Аз ще бъда отпред. Когато аз вървя, вие също ще вървите. В индианска нишка. Без разговори. Никакви. Ще ви е студено, ще измръзнете от студ през тази нощ, ще огладнеете и много скоро ще се изморите. Но ще продължите да вървите.

Едуардо обърна гръб на мъжете и пое нагоре по хълма.

Изабел мигом усети студа; хапеше откритото ѝ лице и проникваше през шевовете на вълненото ѝ палто. Тя стисна с облечената в ръкавица ръка краищата на яката и закрачи по дългата пътека нагоре по тревистия хълм.

Някъде към три часа призори теренът стана по-стръмен и вече не вървяха, а се катереха, луната се скри зад невидимите облаци и едва-едва просветваше, оставяйки ги в почти непрогледен мрак. Изабел чуваше тежкото дишане на мъжете пред нея. Знаеше, че са измръзнали; повечето нямаха подходящи дрехи за този среднощен студ, а на малцина от тях обувките прилягаха точно. Клонки пукаха под краката им, камъни хвърчаха настрани, трополейки като капки дъжд върху ламаринен покрив, докато се свличаха по стръмния планински склон. Първите спазми на глада присвиха празния ѝ стомах.

Започна да вали. Откъм долината отдолу се изви остър вятър, заплющя върху индианската нишка. Превърна дъжда в ледени късчета, жилещи откритата им кожа. Изабел започна да трепери неконтролируемо, дъхът ѝ излизаше на дълги накъсани хрипове, но продължи да се катери. Нагоре, нагоре, нагоре, отвъд дърветата.

Отпред някой изскимтя и падна тежко. Изабел не можеше да види кой беше; нощта ги бе обвила в тъмния си покров. Мъжът пред нея спря; тя се блъсна в гърба му, когато той се препъна настрани, падна върху голям камък и изруга.

— Не спирай, човече — подкани го Изабел, опитвайки се да звучи бодро.

Изкачваха се, докато Изабел не започна да се охка на всяка крачка, но Едуардо не им позволи да отдъхнат. Спря само за да се увери, че те все още го следват, и после отново пое, катерейки скалистия склон като коза.

Краката на Изабел пламтяха, пронизвани от остри болки, и дори с еспадрилите ѝ излязоха пришки. Всяка крачка се превърна в мъчение, в изпитание на волята.

Минаха безброй часове. Изабел остана без дъх, нямаше сили да отрони нито дума, за да поиска вода, но знаеше, че и без това Едуардо нямаше да ѝ обърне внимание. Чу Маклийш пред нея да стене и проклина всеки път, когато се подхлъзне, изнемогвайки от болката заради пришките, които тя знаеше, че превръщат стъпалата му в кървящи рани.

Повече не различаваше пътеката. Просто се влачеше напред, с мъка удържайки клепачите си отворени.

Наведе се срещу вятъра, придърпа шала върху носа и устата си и продължи да върви. Дъхът ѝ, излизащ на пресекулки, стопляше шала. Платът овлажня, сетне замръзна в корави, ледени гънки.

— Тук. — Бумтящият глас на Едуардо достигна до нея през тъмнината. Те се бяха изкачили толкова високо в планината, че наоколо със сигурност нямаше германски или испански патрули. На тази височина рискът за живота им идваше от природните стихии.

Изабел се свлече на купчина, приземявайки се толкова тежко върху парче остър камък, че извика от болка, но беше твърде изтощена, за да я е грижа.

Маклийш се стовари до нея.

— Мили боже! — простена и се наклони напред. Тя го сграбчи за ръката и го задържа на място, когато започна да се плъзга надолу.

Последва какофония от гласове: Слава богу… дяволски навреме… а сетне чу тела да тупват на земята. Строполиха се като един, сякаш краката им повече не можеха да ги държат.

— Не тук — рече Едуардо. — В колибата на козаря. Ето там.

Изабел се изправи с мъка. Застанала най-отзад, тя зачака, треперейки, обгърнала се с ръце, за да запази топлината на тялото си, но не ѝ бе останала и капчица. Имаше чувството, че се е превърнала в късче лед, трошливо и студено. Разсъдъкът ѝ се бореше с вцепенението, заплашващо да я превземе. Трябваше да разтърси глава, за да проясни мислите си.

Чу стъпки. Знаеше, че Едуардо е застанал до нея в мрака, докато леденият дъжд биеше по лицата им.

— Добре ли си? — попита той.

— Здравата съм измръзнала. Страх ме е да погледна краката си.

— Пришки?

— С големината на супени чинии, сигурна съм. Не мога да определя дали обувките ми са подгизнали от дъжда, или кръвта се е просмукала в плата.

Тя усети как сълзите запариха в очите ѝ и тутакси замръзнаха, слепвайки миглите ѝ.

Едуардо я улови за ръката и я поведе към колибата на козаря, където запали огън. Ледът в косата ѝ се разтопи и водата закапа по пода, събра се в локва в краката ѝ. Тя наблюдаваше как останалите мъже се свлякоха един по един край грубите дървени стени, докато сваляха раниците в скута си и започваха трескаво да ровят за храна в тях. Маклийш ѝ махна да отиде при него.

Изабел си проправи път между летците и се стовари до Маклийш. В последвалото мълчание, заслушана в мляскането, оригването и въздишките на мъжете край нея, тя изяде сиренето и ябълките, които беше донесла.

Не помнеше кога е заспала. В една минута беше будна и ядеше това, което се смяташе за вечеря в планината, а в следващата Едуардо отново ги будеше. Сивкава светлина бе полепнала по мръсния прозорец на колибата. Те бяха спали през целия ден и водачът им ги бе събудил през късния следобед.

Едуардо запали огъня, свари в една тенджера нещо като кафе и им подаде да пият. Закуската се състоеше от сух хляб и твърдо сирене — добра храна, но недостатъчна, за да засити глада, който все още глождеше стомасите им след вчерашния ден.

Едуардо излезе на кратка обиколка, катерейки се като пъргав планински козел по заскрежената глинеста, предателски хлъзгава пътека.

Изабел излезе последна от колибата. Огледа пътеката. Сиви облаци забулваха върховете и снежинки затрупваха света наоколо, докато вече не се чуваше никакъв земен звук освен тяхното дихание. Мъжете изчезнаха пред нея, превръщайки се в малки черни точици сред безкрайната белота. Тя се гмурна в студа, катерейки се неуморно, като следваше мъжа пред себе си. Той беше всичко, което можеше да види през снежната пелена.

Темпото на Едуардо беше убийствено. Той се катереше по виещата се пътека, без да спре, очевидно нехаещ за хапещия, изгарящ студ, превръщащ всяко дихание в огън, експлодиращ в дробовете. Изабел се задъха, но продължи да върви, окуражавайки мъжете, когато започнаха да изостават, придумваше ги, дразнеше ги, подтикваше ги да вървят напред.

Когато отново се смрачи, тя удвои усилията си да поддържа духа им. Въпреки че ѝ се повдигаше от умора и изгаряше от жажда, Изабел продължаваше да върви. Ако някой от групата се отдалечеше само на няколко крачки от човека пред него, можеше завинаги да бъде изгубен в тази ледена тъмнина. Да се отклониш само на метри от пътеката, бе равносилно на смърт.

Тя продължи да се препъва в нощта.

Някой рухна пред нея, издавайки скимтящ звук. Изабел се втурна напред и откри един от канадските пилоти, паднал на колене, дъхът му бе накъсан и хриплив, мустаците му бяха замръзнали.

— Край с мен, кукличке — изхъхри той, опитвайки се да се усмихне.

Изабел се свлече до него и усети как задните ѝ части мигом замръзнаха.

— Ти си Теди, нали?

— Улучи. Виж. Свършен съм. Просто продължи напред.

— Имаш ли жена, Теди, някое момиче, което те чака у дома, в Канада?

Не можеше да види лицето му, но чу как той пое остро дъх при въпроса ѝ.

— Не играеш честно, кукличке.

— Когато всичко е на живот и смърт, няма честна игра, Теди. Как се казва тя?

— Алис.

— Изправи се на крака заради Алис, Теди.

Тя го чу да премества тежестта си, краката му се размърдаха. Изабел се наклони към него, за да се облегне на нея, докато той се изправяше.

— Добре, тогава — промълви мъжът, треперейки от студ.

Тя го пусна, чу го как поема напред.

После въздъхна тежко, потръпвайки от облекчение. Гладът ръфаше стомаха ѝ. Преглътна сухо, копнееше да спрат само за минута. Вместо това тя се взря в мъжете пред себе си и продължи да върви. Разсъдъкът ѝ отново се замъгли, мислите ѝ се размътиха. Можеше да мисли единствено за тази крачка, после за следващата, за следващата.

Някъде на зазоряване снегът се обърна на дъжд, превръщайки вълнените им палта в подгизнали тежести. Изабел не бе забелязала кога са започнали да слизат надолу. Единствената разлика бе, че мъжете падаха, подхлъзваха се върху мокрите камъни, свличаха се надолу по опасния планински сипей. Нямаше начин да ги спре; просто ги гледаше как падат, после им помагаше да се изправят на крака, когато внезапно се спрат. Видимостта беше толкова лоша, че те постоянно се страхуваха да не изгубят от поглед човека пред тях или да не излетят от пътеката.

Когато се развидели, Едуардо спря и посочи зейналата черна паст на една пещера, скътана в планинския склон. Мъжете се събраха вътре, пъхтейки, докато сядаха и протягаха нозе. Изабел чу да отварят раниците, ровейки за последните остатъци храна. Някъде дълбоко в пещерата притича животно, драскайки леко с нокти по отъпканата пръст на пода.

Изабел последва мъжете вътре; от каменните стени, покрити с влага и кал, висяха коренища. Едуардо коленичи и стъкми малък огън, като използва мъха, който бе събрал сутринта и натъпкал в колана на панталона си.

— Яжте и спете — нареди той, когато пламъците затанцуваха. — Утре е последната отсечка. — Протегна се към кожения мях, отпи жадно, сетне излезе от пещерата.

Мокрите дървета пращяха и пукотът им отекваше като изстрели в пещерата, но Изабел — и мъжете — бяха толкова изтощени, че дори нямаха сили да потреперят. Изабел седна до Маклийш и се облегна уморено на него.

— Ти си чудо — пророни той приглушено.

— Казвали са ми, че не мога да вземам мъдри решения. Това може да е доказателство. — Тя потръпна, не знаеше дали от студ, или изтощение.

— Глупава, но храбра — рече той с усмивка.

Изабел бе благодарна за разговора.

— Това съм аз.

— Не мисля, че ти благодарих както трябва… задето ме спаси.

— Не мисля, че още съм те спасила, Торънс.

— Казвай ми Тори — рече той. — Всичките ми приятели ме наричат така.

Той каза още нещо — за някакво момиче, което май го чакало в Ипсуич — ала тя беше прекалено скапана, за да го чуе.

Когато се събуди, валеше.

— Глупости — заяви един от мъжете. — Просто ръми.

Едуардо стоеше пред пещерата, силните му крака бяха леко разкрачени, а лицето и косата му — мокри от дъжда, който той, изглежда, изобщо не забелязваше. Зад него се стелеше мрак.

Летците отвориха раниците. Вече нямаше нужда да им се казва да ядат; знаеха какво следва. Когато ти позволят, спираш, пиеш, ядеш, спиш и все в този порядък. Когато те събудят, ядеш, пиеш, изправяш се на крака, без значение колко те боли.

Когато станаха, стенание премина през мъжете. Неколцина изругаха. Навън беше дъждовна, безлунна нощ. Пълен мрак.

Те бяха преминали хребета на планината — миналата нощ се бяха изкачили на хиляда метра височина — и бяха изминали наполовина пътя от другата страна, но времето се влошаваше.

Когато Изабел излезе от пещерата, мокрите клони я пернаха през лицето. Тя ги отблъсна с облечената в ръкавица ръка и продължи да върви. Пръчката ѝ за ходене думтеше при всяка крачка. От дъжда глината бе станала хлъзгава като лед, мътни кални ручеи се стичаха край тях. Изабел чуваше ръмженето на мъжете пред нея. Влачеше се напред с покрити с пришки, изгарящи от болка ходила. Темпото, наложено от Едуардо, беше убийствено тежко. Нищо не можеше да го спре или забави и пилотите със сетни сили се стараеха да не изостават.

— Вижте — чу тя как някой извика.

В далечината примигваха светлини, паяжина от бели точки прозираше в мрака.

— Испания — каза Едуардо.

Гледката вдъхна нови сили на групата. Те продължиха, потрепвайки с пръчките, краката им стъпваха по-уверено върху все по-равния терен.

Колко часа бяха изминали? Пет? Шест? Тя не знаеше. Достатъчно, за да отмалеят краката ѝ от болка, целият ѝ гръб бе скован. Постоянно плюеше дъждовна вода, бършеше капките от очите си, а празнината в стомаха ѝ беше като побеснял звяр. На хоризонта започна да се появява бледата дрезгавина на новия ден — бледолилава ивица, после розова, после жълта, докато Изабел криволичеше надолу по пътеката. Болката в краката ѝ бе толкова непоносима, че тя стисна зъби, за да не закрещи.

Когато нощта се спусна за четвърти път, Изабел бе изгубила представа за време и място. Нямаше представа къде се намират, нито още колко дълго ще продължи тази агония. Мислите ѝ се бяха свили до една-единствена молитва, блуждаеха в ума ѝ, в ритъм с всяка мъчителна крачка. Консулството, консулството, консулството.

— Стоп! — заповяда Едуардо и вдигна ръка.

Изабел се препъна в Маклийш. Бузите му бяха яркочервени от студа, устните напукани, а дишането — учестено.

Недалеч, отвъд неясните очертания на зеленеещите хълмове, тя видя войнишки патрул в светлозелени униформи.

Първата ѝ мисъл бе: Ние сме в Испания, после Едуардо ги бутна зад редицата от дървета.

Останаха скрити там за дълго, после отново поеха.

След часове тя чу шума на течаща вода. Бяха приближили реката и бученето ѝ заглушаваше всичко останало.

Най-накрая Едуардо спря и събра всички около себе си. Той стоеше в локва кал, еспадрилите му не се виждаха в тинята. Зад него се извисяваше стръмна скала от сив гранит, по която растяха няколко тънки, източени дървета, въпреки законите на гравитацията. Храсти се простираха като метални решетки около страховитите сиви скали.

— Ще се крием тук, докато се стъмни — каза Едуардо. — Зад онзи хребет е реката Бидасоа. На отсрещния ѝ бряг е Испания. Ние сме близо — но това не е достатъчно. Между реката и вашата свобода има патрули с кучета. Тези патрули стрелят по всичко, което се движи. Не мърдайте.

Изабел изпрати с поглед Едуардо, който се отдалечи от групата. Когато баскът изчезна, тя и мъжете приседнаха на пети зад гигантските скали, скътани зад падналите дървета.

Дъждът продължи да се лее с часове около тях, превръщайки калта под краката им в тресавище. Изабел потрепери, сви коленете до гърдите и затвори очи. Колкото и да бе невероятно, от изтощение тя потъна в дълбок, непробуден сън, който свърши прекалено бързо.

В полунощ Едуардо я събуди.

Първото, което Изабел забеляза, когато отвори очи, бе, че дъждът е спрял. Небето над главата ѝ бе осеяно със звезди. Тя се изправи уморено на крака и тутакси потръпна от болка. Можеше само да си представи колко много страдат мъжете — тя поне имаше късмет да си намери обувки по мярка.

Под прикритието на нощта те отново поеха, тътенът на реката заглушаваше стъпките им.

Изведнъж се озоваха там, застанали сред дърветата, в края на дълбоката клисура. Под тях водата се пенеше и бушуваше, обливайки с пръски каменистите брегове.

Едуардо ги събра накуп.

— Не можем да преплуваме реката, от дъжда водата е придошла и ще ни погълне. Последвайте ме.

Бяха вървели покрай брега два или три километра, когато Едуардо отново ги спря. Тя чу скърцащ звук, сякаш навързани една за друга лодки се надигат от прииждащия прилив, съпроводен от време на време от потракване.

Отначало не се виждаше нищо. После ярък бял лъч от прожектор проблесна над белите гребени на речните вълни и освети въжения мост, свързващ тази страна на клисурата с отсрещния бряг. Наблизо имаше испански граничен контролно-пропускателен пункт, с часовои, патрулиращи напред-назад.

— Света Дево! — възкликна един от пилотите.

— Майната му! — изруга друг.

Изабел се присъедини към мъжете, клекнали зад храстите, където чакаха, наблюдавайки как лъчът на прожектора кръстосва реката.

Минаваше два след полунощ, когато Едуардо най-после кимна. От другата страна на клисурата не се забелязваше никакво движение. Ако късметът не им изневери — или ако изобщо имаха такъв — часовоите бяха заспали на постовете си.

— Да вървим — прошепна техният водач, подканяйки мъжете да се изправят на крака. Поведе ги към началото на моста — паянтова конструкция с въжета от двете страни, с дъсчен под, през чиито пролуки се виждаха белите ивици на речния бързей. Няколко от дъските липсваха. Мостът се люлееше от вятъра, стенеше и проскърцваше.

Изабел погледна към мъжете, повечето бяха пребледнели като призраци.

— Бавно и внимателно, стъпка по стъпка — инструктира ги Едуардо. — Дъските изглеждат кекави, но ще издържат тежестта ви. Разполагаме с шейсет секунди да го преминем — това е интервалът, през който светва прожекторът. Щом стигнете от другата страна, ще паднете на колене и ще пропълзите под прозореца на караулката.

— Правила си го и преди, нали? — попита Теди, като гласът му пресекна, когато изрече „преди“.

— Много пъти — излъга Изабел. — А щом едно момиче може да го направи, за як и мускулест пилот като теб няма да е никакъв проблем. Нали?

Той кимна.

— Абсолютно!

Изабел наблюдаваше Едуардо, докато преминаваше. Когато той стигна на отсрещната страна, тя събра мъжете. Един по един, като броеше до шейсет, тя ги пускаше да вървят по въжения мост, притаила дъх и стиснала ръце в юмруци, докато и последният летец не се озова на другия бряг.

Най-после дойде и нейният ред. Девойката отметна мократа качулка от главата си, изчака светлината да мине покрай нея и тръгна. Мостът изглеждаше нестабилен и опасен. Но той бе издържал тежестта на мъжете; щеше да издържи и нея.

Тя се вкопчи във въжетата отстрани и стъпи върху първата дъска. Мостът се разлюля около нея, наклони се наляво, сетне надясно. Тя погледна надолу и видя пенестата вода да бушува на трийсетина метра под краката ѝ. Стисна зъби и запристъпва решително напред, от дъска на дъска, докато стигна на отсрещната страна, където тутакси се свлече на колене. Лъчът на прожектора мина над главата ѝ. Тя запълзя напред към насипа, а оттам към храсталаците на отсрещния бряг, където пилотите се бяха свили на земята до Едуардо.

Едуардо ги поведе към скритата местност зад хълма, където най-сетне им позволи да поспят.

Когато слънцето отново изгря, Изабел примигна сънено.

— Тук не е зле — прошепна Тори до нея.

Изабел се огледа със замъглени очи. Намираха се в неголямо дере над черен път, скрити от малка горичка.

Едуардо им подаде вино. Усмивката му беше ярка като слънцето, греещо в очите ѝ.

— Ето там — рече той, сочейки към млада жена върху велосипед, недалеч от тях. Зад нея градът проблясваше в сиво-жълти нюанси на слънчевите лъчи; сякаш бе излязъл от детска книжка с картинки, пълен с бойници, кули с часовници и островърхи църковни камбанарии. — Алмадора ще ви заведе в консулството в Сан Себастиан.

Изабел мигом забрави за нечовешките усилия, за да се добере до тук, за страха, придружаващ я на всяка крачка.

— Благодаря ти, Едуардо.

— Следващия път няма да е толкова лесно — отвърна той.

— И сега не беше лесно — възрази тя.

— Те не ни очакваха. Но много скоро и това ще стане.

Разбира се, той беше прав. Не се бе наложило да се крият от немски патрули или да замаскират миризмите си от кучетата, а испанските часовои не бяха нащрек.

— Но когато се върнеш отново, с още пилоти, аз ще съм тук — обеща баскът.

Тя кимна в знак на благодарност и се обърна към наобиколилите я мъже, които изглеждаха не по-малко изтощени от нея.

— Хайде, мъже, да вървим.

Изабел и мъжете се заклатушкаха надолу по пътя към младата жена, която стоеше до стар ръждясал велосипед. След като се представиха с фалшивите си имена, Алмадора ги поведе през лабиринта от коларски пътища и задни алеи; изминаха километри, докато стигнаха пред голяма бежова сграда в „Парте Виехо“ — стар квартал в Сан Себастиан. Изабел чу в далечината шума на вълните, разбиващи се в дигата край морето.

— Merci — каза Изабел на момичето.

— De nada.[64]

Изабел вдигна поглед към лъскавата черна врата.

— Хайде, мъже — повика ги тя и се заизкачва по стъпалата. Щом стигна пред вратата, почука силно три пъти и натисна звънеца. — Тук съм, за да се видя с британския консул — заяви, когато на прага се появи мъж в спретнат черен костюм.

— Той очаква ли ви?

— Не.

— Мадмоазел, консулът е зает…

— Водя със себе си от Париж четирима пилоти от Кралските военновъздушни сили.

Очите на мъжа се опулиха.

Маклийш пристъпи напред.

— Лейтенант Торънс Маклийш. Кралски военновъздушни сили.

Останалите мъже последваха примера му, застанали рамо до рамо, докато се представяха.

Вратата се отвори. След няколко минути Изабел седеше върху неудобен кожен стол, срещу мъж с уморено лице, който се взираше в нея от другата страна на бюрото. Пилотите стояха мирно зад нея.

— Доведох четирима летци, чиито самолети са свалени над Париж — заяви Изабел гордо. — Потеглихме с влака на юг, после преминахме през Пиренеите…

— Вървели сте пеша?

— Е, може би „катерихме“ е по-точната дума.

— Катерили сте се в Пиренеите от Франция до Испания. — Той се облегна назад на стола. По лицето му нямаше и следа от усмивка.

— Освен това мога отново да го направя. Със засилване на бомбардировките, ще има все повече свалени летци от Кралските военновъздушни сили. За да ги спасим, ние се нуждаем от финансова помощ. Пари за дрехи, документи и храна. Както и известна сума за хората, посочени от нас, които ще ни подслоняват по пътя.

— Навярно ще се наложи да позвъните в МИ9[65] — обади се Маклийш. — Те ще платят за всичко, от което има нужда групата на Жулиет.

Мъжът поклати глава и изцъка невярващо.

— Едно момиче превежда летци през Пиренеите. Ще има ли някога край на чудесата?

Маклийш се ухили на Изабел.

— Тя наистина е чудо, сър. И аз ѝ казах същото.