Глава 29


Следващата седмица беше едно почти непоносимо блаженство за Изабел. Имаше дълги разговори на светлината на свещта, държаха се за ръце, милваха се; нощи, когато се будеха, изгарящи от болезнено желание, любеха се и отново заспиваха.

Този ден, ден като всеки друг, Изабел се събуди все още уморена, измъчвана от лека болка. Раната на рамото ѝ бе започнала да заздравява и сега я сърбеше и понаболяваше. Усети Гаетан до себе си, топлото му жилаво тяло. Знаеше, че той е буден; може би заради дишането му или заради начина, по който кракът му разсеяно се отъркваше о нейния, или заради тишината. Просто знаеше. През изминалите дни тя го изучаваше като примерна ученичка. Нищо, което той направеше, не беше прекалено малко или незначително, за да не го забележи. Тя неспирно си повтаряше, че трябва да запомни и най-малките подробности.

Изабел бе прочела безброй любовни романи в живота си и винаги бе мечтала за любовта; при все това никога не си бе представяла, че един гол стар двоен матрак може да се превърне в цял един свят, в оазис. Обърна се настрани и се пресегна през Гаетан, за да запали лампата. На бледото ѝ сияние се намести по-близо до него и преметна ръка през гърдите му. Тесен сребрист белег пресичаше гъстите косми. Тя го докосна, погали го с върха на пръстите.

— Брат ми ме замери с камък. Бях твърде бавен и не се наведох навреме — заговори той. — Жорж — додаде с обич; тонът му напомни на Изабел, че братът на Гаетан беше военнопленник.

Тя не знаеше почти нищо за живота му досега. Знаеше само, че майка му е била шивачка, а баща му отглеждал прасета… живеел някъде в гората, в къща без течаща вода, само с една стая за цялото семейство. Той бе отговорил на въпросите ѝ, но не бе споделил нищо повече. Бе заявил, че предпочита да слуша разказите ѝ за приключенията, заради които е била изхвърлена от толкова много училища. Това е по-добре, отколкото историите за бедни хора, които просто се опитват да оцелеят, я бе уверил той.

Но зад изречените думи и споделените истории тя усещаше, че времето им изтича. Не можеха да останат дълго тук. Дори вече се бяха задържали в тази къща прекалено дълго. Тя бе достатъчно възстановена, за да пътува. Навярно не чак дотам, че да прекосява Пиренеите, но със сигурност нямаше нужда да пази леглото.

Как можеше да го остави? Може би никога повече нямаше да се видят.

Това беше най-големият ѝ страх.

— Осъзнавам го, знаеш го — рече той.

Изабел не знаеше какво иска да каже, но долови пустотата в гласа му и разбра, че не беше нещо хубаво. Тъгата, съпътстваща радостта да споделя леглото му — сравнима единствено с нея — се разпростря като паяжина.

— Осъзнаваш какво? — попита тя, макар да не искаше да чуе отговора.

— Че се сбогуваме всеки път, когато се целуваме.

Изабел затвори очи.

— Отвън бушува война, Из. Аз трябва да се върна.

Тя го знаеше и беше съгласна, макар че мисълта караше сърцето ѝ да се свива мъчително.

— Знам — бе всичко, което можа да каже. Страхуваше се, че по-нататъшното задълбочаване може да ѝ причини болка, по-силна, отколкото би могла да понесе.

— В Урюн се събира група — поде тя. — Трябва да съм там преди полунощ в сряда, ако имаме късмет.

— Ние нямаме късмет — отвърна той. — Вече би трябвало да си го разбрала.

— Грешиш, Гаетан. Сега, след като ме срещна, никога няма да можеш да ме забравиш. А и това е нещо. — Тя се наклони за целувка.

Той тихо прошепна нещо до устните ѝ, едва доловимо; може би беше „това не е достатъчно“. Не и пукаше. Не желаеше да го чува.


* * *

През ноември хората в Кариво отново се потопиха в руслото на трудното оцеляване през зимата. Сега знаеха това, което не им бе известно през миналата зима: животът можеше да стане още по-тежък. Войната бе обхванала целия свят: Африка, Съветския съюз, Япония, остров, наречен Гаудалканал[78]. Тъй като германците се биеха на толкова много фронтове, храната бе станала още по-оскъдна, както дървата, газта, електричеството и стоките за ежедневна употреба.

Тази петъчна сутрин беше особено студена и сива. Времето не беше подходящо за рисковани начинания, но Виан бе решила, че днес е Денят. Нужна ѝ беше цялата сила, за да събере смелост да излезе от къщата с Даниел, но тя знаеше, че трябва да го стори. Косата му беше толкова късо подстригана, че все едно бе почти плешив и тя го бе облякла в широки дрехи, за да изглежда по-малък. Бе взела всички мерки, за да промени външността му.

Застави се да си придаде ведър вид, докато вървеше из града с по едно дете от двете страни — Софи и Даниел.

Даниел.

В хлебарницата се нареди най-отзад на опашката. Зачака, затаила дъх, някой да попита за момчето до нея, но жените на опашката бяха прекалено изтощени, гладни и съсипани, за да имат сили дори да я погледнат. Когато най-после дойде редът на Виан, Ивет вдигна глава. Само допреди две години тя беше красива жена, с вълниста меднокестенява коса и очи, черни като въглени. Сега, след три години война, тя изглеждаше състарена и уморена.

— Виан Мориак. От известно време не съм те виждала с дъщеря ти. Bonjour, Софи, колко си се източила. — Надникна иззад тезгяха. — А кой е този хубав млад господин?

— Даниел — отвърна той гордо.

Виан отпусна треперещата си ръка върху късо остриганата му главичка.

— Осинових го от братовчедката на Антоан в Ница. Тя… почина.

Ивет отметна къдриците от очите си и издуха един кичур от устата си, докато се взираше надолу в малкото момченце. Тя имаше трима синове, единият не беше много по-голям от Даниел.

Сърцето на Виан заблъска в гърдите ѝ.

Ивет отстъпи от тезгяха. Отиде до малката врата, разделяща магазина от пекарната.

— Хер лейтенант! — извика тя. — Бихте ли дошли тук?

Виан стисна по-здраво дръжката на кошницата, пръстите ѝ трепереха, сякаш бягаха по клавишите на пиано.

Едър и пълен германец се появи с тежка, бавна стъпка от задната стаичка, награбил сноп прясно опечени франзели. Видя Виан и спря.

— Мадам — рече и облите му като ябълки бузи се издуха от пълната уста.

Виан едва намери сили да кимне.

— Днес няма повече хляб, хер лейтенант. Ако опека още, ще запазя най-хубавия за вас и вашите хора. Тази бедна жена няма да получи дори вчерашната франзела.

Очите на мъжа се присвиха преценяващо. Приближи към Виан, плоските му стъпала задумкаха по каменния под. Без да каже нито дума, пусна една изядена до половината франзела в кошницата ѝ. После кимна и се изнесе от магазина, а малкото звънче възвести излизането му.

Когато останаха сами, Ивет пристъпи близо до Виан, толкова близо, че Виан едва се сдържа да не направи крачка назад.

— Чух, че сега в къщата ти живее офицер от СС. Какво стана с красивия капитан?

— Той изчезна — отвърна Виан безстрастно. — Никой нищо не знае.

— Никой? А защо са те разпитвали? Всички са те видели да влизаш в комендантството.

— Аз съм просто една домакиня. Какво бих могла да знам за такива неща?

Ивет се втренчи по-продължително във Виан, преценявайки я мълчаливо. После се отдръпна.

— Ти си добра приятелка, Виан Мориак — рече тихо.

Виан кимна кратко и подбра децата към вратата. Дните, когато се спираше на улицата, за да поговори с приятелки, бяха отдавна отминали. Сега беше опасно дори да си размениш поглед с някого; приятелските разговори бяха изчезнали, като маслото, кафето и свинското.

Отвън Виан се спря върху каменни стъпала, през чиито пукнатини бяха прораснали гъсти плевели, покрити със скреж. Носеше зимно палто, ушито от плътна, извезана като гоблен, покривка за легло. Беше копирала кройката от едно списание: двуредно закопчаване, с дължина до коляното, с широки ревери и копчета, които отряза от един от любимите си туидени жакети на „Харис“. Днес ѝ топлеше достатъчно, но много скоро щеше да се наложи да пъха вестници между пуловера и палтото.

Виан завърза отново шала около главата си и пристегна по-здраво възела под брадичката, ледена като останалата част от лицето ѝ. Пожълтелите листа се гонеха по каменната пътека, сипеха се върху обутите ѝ в ботуши крака.

Тя стисна здраво облечената в ръкавичка с един пръст ръка на Даниел и пристъпи на тротоара. Мигом усети, че нещо не е наред. Навсякъде имаше германски войници и френски жандарми — в коли, на мотоциклети, маршируваха нагоре по заледеното улично платно, събираха се на групи пред кафенетата.

Каквото и да ставаше, не беше на добро и винаги беше най-разумно да стои по-далеч от войниците — особено след победите на съюзниците в Северна Африка.

— Хайде, Софи и Даниел. Да си вървим у дома.

Тя се опита да завие право зад ъгъла, но установи, че улицата е преградена. Нагоре и надолу, по цялото ѝ протежение, вратите бяха заключени, а капаците на прозорците залостени. Кафенетата бяха празни. Във въздуха витаеше ужасяващо усещане за надвиснала опасност.

Следващата улица, по която се опита да мине, също беше затворена. Двама нацистки войници стояха до барикадата, с пушки, насочени към нея. Зад тях германските войници тропаха по улицата под строй, с маршова стъпка, изпъвайки крака почти под прав ъгъл.

Виан хвана децата за ръце и тримата забързаха, но всички улици наоколо бяха барикадирани и охранявани. Беше ясно, че е в ход някакъв план. Камиони и автобуси трополяха по калдъръмените улици към площада.

Виан излезе на площада и спря. Беше се задъхала и придърпа децата по-близо до себе си.

Хаос. Подредените в редица автобуси бълваха пътници — всички носеха жълти значки. Жени и деца биваха бутани да слязат и изблъсквани грубо на площада. Нацистите се бяха строили в кръг — ужасяващ, зловещ патрул, докато френските полицаи измъкваха хората от автобусите, късаха бижутата от вратовете на жените, мушкаха ги с дулата на пушките.

— Маман! — извика Софи.

Виан притисна длан върху устата на дъщеря си.

От лявата ѝ страна една млада жена бе съборена на земята, а после влачена за косата през тълпата.

— Виан?

Тя се извърна и видя Елен Рюел, която носеше малък кожен куфар и държеше малкото си момченце за ръката. По-голямо момче стоеше близо до нея. Измачканите жълти значки ги идентифицираха.

— Отведи синовете ми — прошепна Елен отчаяно на Виан.

— Сега ли? — сепна се Виан и се озърна.

— Не, маман — възпротиви се по-голямото момче. — Папа ми заръча да се грижа за теб. Няма да те изоставя. Ако пуснеш ръката ми, просто ще те последвам. По-добре да останем заедно.

Зад тях се разнесе пронизително изсвирване.

Елен тикна малкото момче към Виан, бутна го до Даниел.

— Той се казва Жан Жорж, също като чичо си. Този юни ще навърши четири. Роднините на съпруга ми живеят в Бургундия.

— Аз нямам документи за него… те ще ме убият, ако го взема.

— Ти! — изкрещя един нацистки войник към Елен. Приближи и я сграбчи толкова грубо за косата, че едва не я повдигна във въздуха. Тя се блъсна в по-големия си син, който я подпря да не падне.

В следващия миг Елен и синът ѝ изчезнаха, изгубени сред тълпата. Момчето до нея крещеше „Маман!“ и хлипаше задавено.

— Трябва да се махнем от тук — каза Виан на Софи. — Сега. — Тя стисна толкова силно ръката на Жан Жорж, че той отново се разплака. Всеки път, когато изкрещяваше „Маман!“, тя потръпваше и се молеше детето да замълчи. Те вървяха забързано нагоре по една улица, сетне надолу по друга, избягвайки барикадите и заобикаляйки войниците, които разбиваха вратите на къщите и влачеха евреите към площада. Два пъти ги спираха и им разрешаваха да преминат, защото нямаха жълти звезди върху дрехите си. Когато излязоха на разкаляното шосе, се наложи да забавят ход, но Виан не спря дори когато двете момчета започнаха да плачат.

Когато стигнаха в „Льо Жарден“, Виан най-после се спря.

Отпред беше паркиран черният ситроен на Фон Рихтер.

— О, не! — изпъшка Софи.

Виан сведе поглед към ужасената си дъщеря, видя собствения си страх, отразен в обичните очи, и изведнъж осъзна какво трябва да направи.

— Трябва да се опитаме да го спасим или ще бъдем също толкова лоши като тях — каза тя. Това беше положението. Не искаше да замесва дъщеря си в това, но какъв избор имаше? — Трябва да спася това момче.

— Как?

— Още не знам — призна Виан.

— Но Фон Рихтер…

Сякаш бе чул името си, нацистът се появи на входната врата, изглеждащ безупречно спретнат в униформата си.

— А, мадам Мориак — рече той, присвивайки очи, докато я приближаваше. — Ето ви и вас.

Виан се насили да запази спокойствие.

— Бяхме на пазар в града.

— Не е подходящ ден за пазаруване. Събират евреите, за да ги депортират. — Той пристъпи към нея, ботушите му жвакаха в мократа трева. Листата на ябълковото дърво до него бяха опадали; малките парчета плат потрепваха върху оголените клони. Червено. Розово. Бяло. И едно ново за Бек. Черно. — И кой е този добре изглеждащ младеж? — попита Фон Рихтер и докосна мократа от сълзи буза на детето с облечения си в черна ръкавица пръст.

— С-син е на една приятелка. Майка му почина от туберкулоза тази седмица.

Фон Рихтер отскочи назад, сякаш беше казала „бубонна чума“.

— Не желая това дете в къщата. Ясно ли е? Още тази минута ще го отведете в сиропиталището.

Сиропиталището. Майка Мари-Терез.

Тя кимна.

— Разбира се, хер щурмбанфюрер.

Той щракна с пръсти, сякаш казваше: Тръгвайте, веднага. Понечи да се отдалечи, но се спря и отново извърна лице към Виан.

— Искам да сте у дома тази вечер за вечерята.

— Аз винаги съм у дома, хер щурмбанфюрер.

— Ние заминаваме утре и искам преди това да нахраните мен и приятелите ми с вкусна храна.

— Заминавате? — попита тя и в гърдите ѝ лумна искрица надежда.

— Утре ще окупираме останалата част от Франция. Повече няма да има Свободна зона. Крайно време беше. Глупаво беше да ви позволяваме на вас, французите, сами да се управлявате. Приятен ден, мадам.

Виан остана като закована на мястото си, стиснала ръката на детето. Въпреки плача на Жан Жорж, тя чу как портата изскърца и после се захлопна. После двигателят на колата изръмжа.

— Дали майка Мари-Терез ще го скрие? — попита Софи, когато той си тръгна.

— Надявам се. Отведи Даниел в къщата и заключи вратата. На никого не отваряй, освен на мен. Ще се върна колкото може по-бързо.

Изведнъж Софи доби помъдрелия вид на зряла жена.

— Браво, маман, много добро решение.

— Ще видим. — Това бе единствената надежда, която ѝ бе останала.

— Хайде да вървим, Жан Жорж. Отиваме на разходка — каза тя на момчето до нея, когато децата се прибраха на сигурно място в къщата и вратата се заключи.

— При маман?

Виан не можа да го погледне.

— Хайде.


* * *

Когато Виан и момчето влязоха отново в града, бе започнало да ръми. Жан Жорж ту плачеше, ту се оплакваше, но Виан беше толкова нервна, че почти не го чуваше.

Как можеше да моли майката игуменка да поеме такъв риск?

Как можеше да не я помоли?

Те минаха покрай църквата и закрачиха към манастира, скрит зад нея. Орденът на „Сестрите на свети Йосиф“ е бил основан през 1650 г. от шест жени единомишленички, които просто искали да служат на бедните в тяхната общност. Постепенно броят на членовете му бе нараснал до хиляди в цяла Франция, докато религиозните общности не били забранени от държавата по време на Френската революция. Някои от сестрите били признати за мъченици, след като умрели на гилотината заради вярата си.

Виан приближи до входа на абатството, вдигна тежкото желязно чукало и го остави да падне върху дъбовата врата със силно дрънчене.

— Защо сме тук? — изхленчи Жан Жорж. — Маман тук ли е?

— Шшт.

Отвори една монахиня, милото и пълничко лице бе обрамчено от бялата забрадка и черната качулка на расото.

— А, Виан — усмихна се тя.

— Сестро Агата, бих искала да говоря с майката игуменка, ако е възможно.

Монахинята отстъпи назад, полите на дрехата ѝ прошумоляха върху каменния под.

— Ще отида да проверя. Вие двамата защо не седнете в градината?

Виан кимна.

Merci.

Двамата с Жан Жорж закрачиха през студените сводове на галерията. В края на коридора завиха наляво и излязоха в градината. Тя беше просторна и квадратна, със заскрежена покафеняла трева. В средата имаше фонтан с мраморна лъвска глава и няколко каменни пейки, пръснати наоколо. Виан седна на една от студените скамейки, отвън на дъжда, и придърпа момчето към себе си.

Не се наложи да чакат дълго.

— Виан — рече майката игуменка, пристъпвайки към нея. Расото ѝ се влачеше в тревата, а пръстите ѝ бяха сключени около големия кръст, висящ на веригата около врата ѝ. — Радвам се да те видя. Мина доста време. А кой е този млад мъж?

Момчето вдигна глава.

— Маман тук ли е?

Очите на Виан срещнаха спокойния поглед на майката игуменка.

— Казва се Жан Жорж Рюел, майко. Бих искала да говоря с вас насаме, ако е възможно.

Майката игуменка плесна с ръце, появи се една млада монахиня и отведе момчето. Когато останаха сами, майката игуменка седна до Виан.

Виан не можеше да подреди мислите си и мълчанието помежду им се проточи.

— Съжалявам за приятелката ти Рашел.

— Както и за още толкова много други — отвърна Виан.

Майката игуменка кимна.

— Чухме ужасяващи слухове по Радио „Лондон“ за това, което се случва в лагерите.

— Може би нашият Свети Отец…

— Той мълчи по въпроса — прекъсна я майката игуменка с глас, натежал от разочарование.

Виан пое дълбоко дъх.

— Елен Рюел и по-големият ѝ син днес бяха депортирани. Жан Жорж е сам. Неговата майка… го остави на мен.

— Оставила го е на теб? — Майката игуменка замълча. — Опасно е да държиш в дома си еврейско дете, Виан.

— Искам да го защитя — рече тя тихо.

Майката игуменка я погледна. Тя не проговори толкова дълго, че страхът на Виан пусна корени, избуя.

— И как възнамеряваш да го сториш? — попита накрая монахинята.

— Ще го скрия.

— Къде?

Виан погледна майката игуменка и нищо не отвърна.

Лицето на монахинята изгуби цвета си.

— Тук?

— В сиропиталището. Какво по-добро място?

Майката игуменка стана, сетне отново седна. После пак се изправи, пръстите ѝ се протегнаха към кръста, стиснаха го. Тя бавно се отпусна на пейката. Раменете ѝ увиснаха, сетне се изправиха, беше взела решение.

— Дете, което е поверено на грижите ни, има нужда от документи. Кръщелно свидетелство… аз мога… разбира се, да го набавя, но документи за самоличност…

— Аз ще се погрижа за тях — заяви Виан, макар да нямаше представа дали е възможно.

— Знаеш, че сега е незаконно да се укриват евреи. Ако имаш късмет, наказанието е депортиране, а мисля, че напоследък никой във Франция няма късмет.

Виан кимна.

— Аз ще вземе момчето — каза майката игуменка. — И… мога да осигуря подслон за повече от едно еврейско дете.

— Повече?

— Разбира се, че има още, Виан. Ще говоря с един мъж, когото познавам, в Жиро. Той работи за Фонда за подпомагане на деца. Предполагам, че познава много семейства и деца, които се укриват. Ще му кажа, че ще го посетиш.

— А-аз?

— Сега ти си водачът на тази мисия, щом рискуваме живота си за едно дете, може да се опитаме да спасим повече. — Майката игуменка рязко се изправи на крака. Улови ръката на Виан и двете жени закрачиха из малката градина. — Никой тук не бива да знае истината. Децата трябва да бъдат подготвени и снабдени с документи, които да издържат проверка. И ти трябва да заемаш някакъв пост тук — може би като учителка, oui, на половин работен ден. Това ще ни даде възможност да ти плащаме малка стипендия и ще бъде обяснение защо си тук с децата.

Oui — промълви Виан, цялата трепереща.

— Не се страхувай, Виан. Ние постъпваме правилно.

Тя не се съмняваше, че това е така, но въпреки това беше ужасена.

— Това ни причиниха те. Ние се страхуваме от собствените сенки. — Погледна майката игуменка. — Как ще го осъществя? Ще отида при изплашените гладуващи жени и ще ги помоля да ми дадат децата си?

— Ще ги попиташ дали са видели как товарят приятелите им като добитък във влаковете и ги отвеждат. Ще ги попиташ дали са готови на риск, за да не допуснат децата им да попаднат в такъв влак. После ще оставиш всяка майка сама да реши.

— Трудно е да си представиш подобен избор. Не съм сигурна, че аз бих могла да го направя. Просто да поверя Софи и Даниел на някой непознат.

Майката игуменка се наклони към нея.

— Чух, че един от техните ужасни есесовци е разквартируван в твоя дом. Надявам се, осъзнаваш, че това излага теб и Софи на страшен риск.

— Разбира се. Но как мога да я оставя да вярва, че е правилно да се бездейства в такива времена?

Майката игуменка спря. Пусна ръката на Виан, сложи меката си длан върху бузата ѝ и нежно се усмихна.

— Бъди предпазлива, Виан. Вече присъствах на погребението на майка ти. Не искам да присъствам и на твоето.


Загрузка...