Тъмна любов

8

Застанала в своята безупречно чиста спалня в кремаво и бяло, Мариса се чувстваше несигурна в себе си. Като шелан на Рот тя усещаше болката му и по силата й разбра, че сигурно е загубил още един от своите братя воини.

Ако връзката им беше нормална, нямаше да има проблем. Щеше да отиде при него и да се опита да облекчи мъката му. Щеше да говори с него. Да го прегърне или да плаче с него. Щеше да го стопли с тялото си. Защото именно това прави една шелан за партньора си. И получава същото отношение.

Погледна към часовника си „Тифани“ на нощното шкафче. Скоро той щеше да излезе в нощта. Ако иска да го завари, трябваше да тръгне веднага.

Мариса се колебаеше, не искаше да се самозалъгва. Нямаше да е добре дошла. Искаше й се да не бе толкова трудно да го подкрепя, да знае какво би искал тя да му даде. Веднъж, преди много време, си поговори с Уелси, шелан на Тормент, с надеждата, че ще й подскаже какво да прави. Как да се държи. Как да убеди Рот, че е достойна за него.

Все пак Уелси имаше това, което желаеше и Мариса. Истински съпруг. Мъж, който се прибира у дома при нея. Който се смее, плаче и споделя живота си с нея. Който я прегръща. Мъж, който остава при нея през онези мъчителни, но за щастие редки периоди, когато можеше да забременее. Който задоволява болезнените копнежи на тялото й, когато изпитваше нужда.

Рот не правеше нищо за нея, нито с нея. Особено второто. Така както стояха нещата, когато беше в период на нужда, се налагаше да търси помощта на брат си. Хавърс я приспиваше с транквилизатори, докато повиците на плътта преминат. Тази практика притесняваше и двамата.

Толкова се бе надявала, че Уелси ще й помогне, но разговорът не се получи. Съчувствието в очите на другата жена и внимателно формулираните й отговори бяха мъчителни и за двете и изтъкваха всичко, което Мариса не притежаваше.

Господи, колко самотна беше. Тя затвори очи и отново усети болката на Рот. Трябваше да се опита да му помогне. Защото страдаше. И защото какво друго имаше в живота й, освен него?

Долови, че той е в къщата на Дариъс. Въздъхна дълбоко и се дематериализира.

Рот бавно повдигна коленете си и се изправи, при което чу как прешлените му се наместват с пукане. Махна с ръка диамантите от краката си. На вратата се почука и той я остави да се отвори, като мислеше, че е Фриц. Усети дъхът на океан и стисна устни.

— Какво те води тук, Мариса? — попита той, без да се обърне. Отиде в банята и сложи една кърпа около кръста си.

— Позволете ми да ви измия, господарю — прошепна тя. — Ще се погрижа за кожата ви. Мога да…

— Добре съм.

Раните му зарастваха бързо. В края на нощта щяха да останат само едва забележими белези.

Рот отиде до шкафа и прегледа дрехите. Извади черна риза с дълги ръкави, чифт кожени панталони и — по дяволите, какво е това? О, мамка му, не. Няма да се бие с такова бельо. По-скоро ще тръгне гол, отколкото с тези измишльотини.

Първата му задача беше да установи контакт с дъщерята на Дариъс. Знаеше, че почти не разполага с време, защото моментът на преобразяването й наближаваше. След това трябваше да се свърже с Вишъс и Фюри, за да разбере какво са научили за мъртвия лесър.

Тъкмо се канеше да махне кърпата и да се облече, когато му мина през ума, че Мариса е още в стаята. Погледна към нея.

— Върви си у дома, Мариса.

Главата й клюмна.

— Господарю, чувствам болката…

— Добре съм.

Тя се поколеба за миг. След това изчезна безшумно. След десет минути Рот се качи в салона.

— Фриц? — извика той.

— Да, господарю? — икономът изглеждаше доволен, че са го повикали.

— Намират ли ти се цигари с трева?

— Разбира се.

Фриц прекоси стаята и се върна при него с една стара махагонова кутия. Отвори капака и му я поднесе. Рот взе две ръчно свити пурети.

— Ако ви харесват, ще набавя още.

— Не си прави труда. Тези са достатъчни — Рот не се дрогираше, но тази вечер тревата щеше да му свърши добра работа.

— Няма ли да хапнете нещо, преди да излезете?

Рот поклати глава.

— Може би когато се върнете? — гласът на Фриц, който междувременно затвори капака на кутията, прозвуча едва ли не умолително.

Рот тъкмо се канеше да му каже да млъкне, но се сети за Дариъс. Ди не би се държал грубо с Фриц.

— Добре. Да, благодаря.

Постигнал целта си, икономът изправи рамене.

Боже мой, та той май се усмихва, помисли си Рот.

— Ще ви приготвя агнешко, господарю. Как предпочитате месото?

— По-сурово.

— Ще изпера другите ви дрехи. Да ви поръчам ли нови кожени панталони?

— Не… — Рот млъкна. — Да, добре. Страхотно. И, ъъъ, ще ми купиш ли едни боксерки? Черни? XXL?

— С удоволствие.

Рот се обърна и тръгна към вратата. Как, по дяволите, се оказа с прислужник?

— Господарю?

— Да? — изръмжа той.

— Пазете се.

Рот спря и извърна глава. Фриц беше притиснал кутията до гърдите си.

Адски е странно някой да те чака да се върнеш у дома, помисли си Рот.

Излезе от къщата и пое по дългата алея за коли към оградената от дървета улица. Светкавица проряза небето, предвещавайки бурята, която усещаше, че се надига от юг.

Къде ли, по дяволите, беше в момента дъщерята на Дариъс? Ще я потърси първо в апартамента й.

Рот се материализира в двора зад дома й, погледна към прозорците на апартамента й и измърка в отговор на мъркането на котката за добре дошъл. Бет не си беше у дома, затова Рот седна на масата за пикник. Ще почака около час, след това ще отиде да потърси братята. Винаги можеше да се върне в края на нощта, макар че като се има предвид как се бяха развили нещата първия път, когато влезе в дома й, идеята да я събуди в четири сутринта май не беше много добра.

Свали тъмните си очила и потърка ръба на носа си.

Как да й обясни какво я очаква? И какво трябва да направи, за да преживее промяната? Имаше чувството, че новината няма да я зарадва.

Замисли се за собственото си преобразяване. Голяма гадория. Той също не беше подготвен за него, защото родителите му винаги се стремяха да го предпазват и бяха починали, преди да му кажат какво ще се случи с него.

Спомените му се върнаха с поразяваща яснота.

В края на седемнадесети век Лондон беше жестоко място, особено за онези, които си нямаха никого на света. Безмилостно бяха убили родителите му пред собствените му очи две години преди това и той избяга от другите от своя вид, защото смяташе, че малодушието му в онази нощ е позор, който трябва да понесе сам.

В обществото на вампирите беше възпитаван и пазен като бъдеш крал, но попадайки при хората, Рот установи, че светът им се основава преди всичко на грубата физическа сила. С физиката, която имаше преди промяната, той беше на най-ниското обществено стъпало. Беше тънък като клечка и лесна плячка за момчетата от човешката раса, които си търсеха забавления. Докато живееше в бедняшките квартали на Лондон, го биеха толкова често, че беше свикнал някоя част от тялото му да не е в ред. Не беше нищо ново да не може да сгъва крака си, защото са го ударили с камък по капачката на коляното. Или едната му ръка да виси безпомощно, защото се е измъкнала от рамото, докато са го влачили завързан за кон.

Прехранваше се, ровейки из боклуците, и беше почти умрял от глад, когато си намери работа като слуга в конюшнята на един търговец. Чистеше подковите, седлата и юздите на конете, докато кожата на ръцете му цялата се напука, но поне имаше какво да яде. Спеше на един сламеник в конюшнята, на втория етаж на плевнята. Беше му по-меко, отколкото на земята, на която беше свикнал да спи, но никога не беше сигурен дали няма да го събудят с ритник в ребрата, защото някое от конярчетата иска да се натиска с една-две от прислужничките.

Тогава той все още можеше да стои на слънце и в жалкото му съществуване зората беше единственото нещо, което очакваше с нетърпение. Да почувства топлината на слънчевите лъчи на лицето си, да поеме сладката мъгла в дробовете си, да се наслаждава на светлината — това бяха единствените му удоволствия и той ги ценеше. Зрението му, макар и увредено по рождение, беше далеч по-добро от сега. Все още си спомняше слънцето с болезнена яснота. Беше при търговеца от близо година, когато всичко се преобърна.

През нощта, когато започна промяната, той се строполи на сламената си постелка, изтощен до крайност. Не се чувстваше добре напоследък и едва намираше сили, за да си върши работата, но това не беше нещо ново.

Болката, която го връхлетя, разкъсваше слабото му тяло. Започна от корема и запълзя към крайниците и главата му, докато връхчетата на пръстите му и на всеки косъм по него закрещяха от болка. Не беше изпитвал такава агония нито от счупена кост, нито от треска или побой. Беше се свил на топка, очите му се напрягаха мъчително, дишаше на пресекулки. Мислеше, че ще умре и се молеше мракът да го обгърне по-скоро. Искаше само малко спокойствие, край на страданията си.

И тогава пред него се появи прекрасно русокосо създание. Беше убеден, че тя е ангел, дошъл да го отведе в отвъдното. Жалък нещастник, какъвто тогава беше, Рот я молеше за милост. Протегна ръце към привидението и когато усети докосването й, разбра, че краят му е близо. Тя го извика по име и той се опита да й се усмихне с благодарност, но устните му не помръднаха. Русокосата му каза, че е отредена за него, че е пила глътка от кръвта му, когато е бил още малък, за да може винаги да знае къде да го намери, когато започне преобразяването. Каза му, че е дошла да го спаси.

После Мариса проряза китката си с кучешките си зъби и поднесе ръката си към устата му.

Той пи отчаяно, но болката не престана. Само се промени. Чувстваше как ставите му променят формата си, костите му се разместваха със страхотен пукот, мускулите му се изпъваха и късаха, имаше чувството, че черепът му ще се пръсне, очите му щяха да изскочат от орбитите си, не виждаше нищо и единственото, което му остана, беше слухът.

Бореше се за всяка глътка въздух и стържещите хрипове разраниха гърлото му. По някое време припадна, но скоро дойде на себе си и започна още по-голяма агония. Слънчевите лъчи, които толкова обичаше, проникваха през процепите между дъските на плевнята и образуваха бледозлатисти снопове светлина. Един лъч докосна ръката му и се разнесе ужасната миризма на горяща плът. Бързо дръпна ръката си и се огледа, обзет от паника. Не виждаше нищо, само смътни сенки. Заслепен от светлината, той се помъчи да се изправи на крака, но се строполи по лице в сламата. Тялото му сякаш не беше негово, не му се подчиняваше, успя да се изправи чак при втория опит, олюлявайки се като току-що родено жребче.

Осъзнаваше, че трябва да си намери заслон от дневната светлина и се дотътри до мястото, където би трябвало да бъде стълбата, по която да слезе долу. Но не улучи мястото и падна през отвора за сеното. Лежеше замаян и си помисли, че може би ще успее да се добере до зърнохранилището, което се намираше в избата. Ако се спусне там, ще бъде на тъмно.

Той се луташе из обора, блъскаше се в боксовете за конете и се препъваше в конските амуниции, като се опитваше да се държи далеч от слънчевата светлина и да контролира непокорните си ръце и крака. Отправи се към задната част на обора и удари главата си в една греда, под която винаги беше минавал без проблеми. В очите му влезе кръв.

Точно тогава се появи един от конярите и го попита кой е. Рот се обърна при звука на познатия глас и си помисли, че може би ще получи помощ. Протегна ръка и заговори, но гласът не беше неговия.

След това чу изсвистяването на вила, която щеше жестоко да го прониже. Искаше само да отклони удара, но когато грабна дръжката и я отблъсна, конярят политна назад и се залепи за вратата на един от боксовете. Изкрещя от страх и побягна, несъмнено, за да доведе подкрепление.

Накрая Рот намери избата. Подпря вратата с два огромни чувала овес, за да не влезе някой през деня. Изтощен, изпитващ болка, с кръв, която капеше от брадичката му, той пропълзя вътре и облегна голия си гръб на пръстената стена. Придърпа колене към гърдите си, осъзнавайки, че бедрата му са четири пъти по-дълги, отколкото предишния ден. Затвори очи, опря буза на ръцете си и потрепери, като с всички сили се опитваше да не заплаче и така да се опозори. Стоя буден цял ден, чуваше стъпките отгоре, тропота на копитата, разговорите на конярите. Страхуваше се да не би някой да отвори двукрилата врата и да го намери. Радваше се, че Мариса си бе отишла и хората не я застрашават.

Завърнал се в настоящето, Рот чу дъщерята на Дариъс да влиза в апартамента си. Светна лампа.

Бет хвърли ключовете си на холната маса. Кратката вечеря с Железния се оказа неочаквано приятна. Разказа й още някои подробности за атентата. В уличката бяха намерили един модифициран магнум. Бъч спомена и метателната звезда, използвана в бойните изкуства, която тя беше посочила на Рики. Криминалистите изследваха оръжията, опитвайки се да намерят пръстови отпечатъци, влакна или други улики. Не бяха открили почти нищо по пистолета, но по звездата, както можеше да се очаква, имаше кръв, която бяха предали за ДНК анализ. Полицията смяташе, че атентатът е свързан с търговията на наркотици. „BMW“-то е било забелязвано и преди това, паркирано на същото място зад клуба. А и „Скриймърс“ беше свърталище на дилъри, които пазеха територията си.

Протегна се, след това си обу едни шорти. Нощта отново беше гореща и когато разтегна дивана, наистина й се прииска климатикът да работеше. Пусна вентилатора и нахрани Бу, който веднага след като омете всичко в купичката си, започна да обикаля край плъзгащата се врата.

— Няма пак да правим това, нали?

Просветна светкавица, тя отиде до стъклената врата, затвори я и я заключи. А толкова й се искаше да я остави отворена поне за малко — този път нощният въздух миришеше хубаво. Не се усещаше никаква воня на боклук.

Но за Бога, колко горещо беше.

Влезе в банята. Свали контактните си лещи, изми си зъбите и лицето, намокри една кърпа със студена вода и разхлади шията си. По кожата й потекоха хладни струйки, от които на излизане от банята тялото й потръпна, но се чувстваше освежена.

Тя сбърчи вежди. Във въздуха се носеше странно ухание. Нещо остро и приятно… Отиде до вратата и вдиша няколко пъти. Докато си поемаше дъх, усети как напрежението в раменете й намалява.

След това видя, че Бу е седнал на задните си лапи и мърка, като че ли поздравяваше някого, когото познава.

Какво по…

Мъжът от съня й беше от другата страна на вратата.

Бет отскочи назад и изпусна кърпата. Смътно чу тупването й, когато падна на пода. Вратата се плъзна настрани. Въпреки че я беше заключила. Странното ухание стана още по-осезаемо, когато той пристъпи и влезе в дома й. Обзе я паника, но установи, че не може да помръдне.

Боже мой, той беше истински гигант. Апартаментът й действително беше малък, но на фона на фигурата му беше като кутия за обувки. С черните си кожени дрехи изглеждаше още по-грамаден. Беше висок към два метра и сигурно тежеше 130 килограма.

Я почакай.

Какво прави тя, взима му мярка за костюм? Да бяга, трябваше да бяга. Трябваше да се опита да стигне входната врата, да тича с всички сили. Но единственото, което направи, беше да стои и да го гледа.

Въпреки горещината той беше с кожено рокерско яке, а дългите му крака бяха обути в кожени панталони. Носеше кубинки с метални бомбета и се движеше като хищник.

Бет изви врат нагоре, за да види лицето му.

Господи, беше адски красив. Имаше квадратна челюст, плътни устни, скосените му скули му хвърляха тежки сенки. Косата му беше права, черна, растеше V-образно от челото му назад и стигаше до раменете, наболата му брада тъмнееше. Черните очила прилепваха плътно към изсеченото лице и му придаваха вид на наемен убиец. Като че ли заплахата, която излъчваше, не издаваше убиеца в него. Пушеше някаква червеникава тънка пура. Той дръпна дълбоко от нея и крайчецът й светна в ярко оранжево. Издуха облаче благоуханен дим и когато навлезе в ноздрите й, тялото на Бет се отпусна още повече.

Сигурно е дошъл да ме убие, помисли си тя. Не знаеше какво е направила, за да заслужи това, но когато той отново издуха към нея дим от цигарата, която пушеше, тя почти забрави къде се намира.

Той пристъпи към нея и тялото й се разтрепери. Изпитваше ужас от това, което щеше да се случи, когато стигне до нея, но забеляза, колкото и абсурдно да беше, че Бу мърка и се гали в глезените на мъжа.

Тази котка беше предател. Бет се закани, че ако по някакво чудо преживее тази нощ, котаракът ще мине на суха и далеч не толкова вкусна храна. Срещнала неподвижния му, свиреп поглед, тя рязко дръпна главата си назад. Очилата пречеха да види какъв цвят са очите му, но погледът му я изгаряше.

И след това се случи нещо невероятно. Той спря пред нея и тя почувства прилив на чисто, истинско сексуално желание. За пръв път в живота усети тялото си греховно горещо. Горещо и влажно. Вътрешността й се разтвори за него.

Всичко това е химия, помисли си шокирана Бет. Чиста, примитивна животинска химия. Каквото и да имаше той, тя го искаше.

— Реших, че трябва пак да опитаме — каза той.

Гласът му беше нисък, подобен на тътен, надигащ се от масивния му гръден кош. Имаше съвсем лек акцент, който не можеше да определи.

— Кой си ти? — прошепна тя.

— Тук съм заради теб.

Главата й се замая и тя се подпря с ръка на стената.

— Заради мен? Къде… — беше толкова смаяна, че не можа да продължи. — Къде ще ме водиш?

На моста? Откъдето ще хвърли тялото й във водата?

Ръката му прекоси разстоянието между телата им и той подхвана брадичката й с палеца и показалеца си. Наклони лицето й на една страна.

— Бързо ли ще ме убиеш? — смънка тя. — Или бавно?

— Няма да те убия. Ще те защитя.

Той наведе глава към нея и тя си каза, че въпреки думите му трябва да го отблъсне. Трябва да задейства краката и ръцете си. Проблемът беше, че всъщност не искаше да го отблъсва. Пое дълбоко дъх.

Боже мой, той ухаеше фантастично. На свежа, чиста пот. Тъмен, мъжки мускус и този дим. Устните му докоснаха шията й и тя го чу да си поема дъх. Кожата на якето му изскърца, когато белите му дробове се изпълниха с въздух и гръдният му кош се разшири.

— Вече си почти готова — каза меко той. — Ще стане скоро.

Ако имаше предвид да си свалят дрехите, тя беше съгласна с плана. Господи, сигурно затова хората ги избиваше на поезия, щом нещата опрат до секс. Нямаше никакво съмнение, че го иска. Знаеше само, че ще умре, ако той не си свали панталоните. Веднага.

Бет протегна ръка, беше й любопитно да го докосне, но когато се отдели от стената, политна надолу. С плавно движение той успя да пъхне цигарата между жестоките си устни и да я подхване. Вдигна я от пода и тя се притисна в него, без дори да се престори, че се съпротивлява. Понесе я, сякаш беше лека като перце, и прекоси стаята на две крачки.

Когато я сложи на дивана, косата му падна напред, тя повдигна ръка и докосна черните кичури. Бяха гъсти и меки. Допря длан до лицето му и въпреки че изглеждаше изненадан, той не се отдръпна.

Господи, всичко в него излъчваше мъжественост, от силата на тялото му до начина, по който се движеше и уханието на кожата му. Беше различен от всички мъже, с които беше имала нещо общо преди. И тялото й го съзнаваше така ясно, както и разумът й.

— Целуни ме — каза тя.

Той се надвеси над нея като мълчалива заплаха. Ръцете й импулсивно сграбчиха реверите на якето му и тя се опита да го придърпа към устните си. Той хвана китките й с едната си ръка.

— По-спокойно.

По-спокойно? Не искаше спокойствие. Спокойствието не беше част от плана.

Опита се да се измъкне от хватката му и когато не успя, изви гръб. Гърдите й издуха тениската и тя потърка едно в друго бедрата си, предвкусвайки какво би почувствала, ако той е между тях. Само ако той поставеше ръцете си…

— Господи, Исусе — промърмори той.

Тя му се усмихна, наслаждавайки се на внезапно появилото се гладно изражение на лицето му.

— Докосни ме.

Непознатият тръсна глава. Като че ли се опитваше да я проясни. Тя разтвори устни и простена разочаровано.

— Свали блузата ми — Бет отново се изви, предлагайки му тялото си, и умираше да разбере дали вътре в нея има нещо по-горещо, нещо, което той би могъл да открие с ръцете си. — Направи го.

Той извади цигарата от устата си. Веждите му бяха смръщени и през ума й мина неясната мисъл, че би трябвало да е уплашена. Вместо това сви краката си в коленете и повдигна ханша си от дивана. Представи си как целува бедрата й от вътрешната страна и я докарва до полуда.

От устните й отново се откъсна стон.

Рот беше слисан.

При това не беше от вампирите, които можеш да смаеш лесно. Мамка му. Тази жена получовек беше най-горещото нещо, което бе срещал някога. А му се беше случвало да го порази мълния един-два пъти.

Червеният дим. Сигурно той беше причината. Освен това опиатът явно бе подействал и на него, защото беше повече от готов да я има. Погледна цигарата.

Е, това е дяволски добро обяснение, каза си той. Много жалко, че този боклук беше релаксант, а не афродизиак.

Тя отново изстена, тялото й се извиваше сладострастно, краката й се разтвориха широко. Миризмата на възбудата й го удари като куршум, изстрелян от упор. Ако не беше седнал, сигурно щеше да падне на колене.

— Докосни ме — простена тя.

Кръвта закипя във вените му, като че ли тичаше с всички сили.

— Не съм тук за това — каза той.

— Все едно, докосни ме.

Съзнаваше, че трябва да каже „не“. Не беше честно спрямо нея. Освен това трябваше да поговорят. Може би е по-добре да се върне пак по-късно през нощта.

Тя се изви и притисна тялото си в ръката му, която държеше китките й. Наложи му се да затвори очи, когато гърдите й опънаха тениската й.

Време е да си върви. Наистина беше време да… Но не можеше да си тръгне, без поне да я вкуси. Да, но ако я докосне дори само с пръст, значи, че е егоистичен негодник. Гадно, егоистично копеле, ако вземе това, което тя му предлагаше, замаяна от опиата.

Рот изруга и отвори очи.

Боже мой, колко студен беше. Студен до мозъка на костите си. А тя беше гореща. Достатъчно гореща, за да стопи този лед, макар и за кратко. А и толкова време се беше въздържал.

Изгаси лампите в стаята със силата на волята си. После с помощта на мисълта си затвори задната врата, изпрати котарака в банята и заключи всички ключалки на апартамента. Закрепи внимателно цигарата на ръба на масичката до него и пусна китките й. Ръцете й сграбчиха якето му и се опитаха да го смъкнат от раменете му. Той се измъкна от него и когато то падна на пода, тя доволно се засмя. Каниите с кинжалите му го последваха, но той ги остави близо до дивана, за да са му под ръка. Наведе се над нея. Дъхът й беше сладък, ухаеше на мента, когато пое устните й със своите. Усети, че тя трепна и веднага се отдръпна. Смръщи се и докосна ъгълчето на устата й.

— Забрави за това — каза тя и го притегли към себе си, обгърнала раменете му.

По дяволите, как да забрави. Господ да е на помощ на човека, който я беше наранил. Рот щеше да му откъсне крайниците и да го остави на улицата да му изтече кръвта.

Целуна нежно оздравяващата рана и след това прокара език по шията й. Този път, когато тя повдигна гърдите си към него, той пъхна ръка под тънката й блуза и усети гладката й, топла кожа. Коремът й беше плосък, дланта му го покри целия. Нетърпелив да я опознае цялата, той свали блузата й и я захвърли настрани. Сутиенът й беше светъл и той проследи краищата му с пръсти, преди да обхване с ръце хълмчетата с цвят на сметана. Гърдите й изпълниха дланите му, зърната й бяха твърди пъпки под мекия сатен.

Рот не беше в състояние да се контролира повече. Оголи кучешките си зъби, от устата му излезе свистящ звук и той прехапа закопчалката на сутиена й, която се намираше отпред. Чашките се смъкнаха настрани и той впи устни в зърното на едната й гърда, засмуквайки го. Докато смучеше, премести тялото си и легна върху нея, като се намести между краката й. Тя пое тежестта му с гърлена въздишка. Ръцете й се промушиха между телата им, когато посегна към ризата му, но той нямаше търпение да я остави да го съблече. Надигна се и я смъкна, при което копчетата се изпокъсаха и се разпиляха по пода. Когато отново я покри с тялото си, гърдите й се притиснаха към гръдния му кош и тялото й се надигна към неговото.

Рот искаше отново да целуне устните й, но вече беше минал фазата на нежност и деликатност, затова прокара език по гърдите й и продължи към корема й. Стигна до ластика на шортите й и ги плъзна надолу по дългите й, гладки крака. До него достигна нова вълна от уханието й и усети нещо като взрив в главата си. Беше на ръба на оргазма, всеки момент щеше да се изпразни, тялото му трепереше от нуждата да я има. Постави ръка между бедрата й. Беше толкова влажна и гореща, че от гърлото му се надигна хриплив стон.

Доведен до полуда, трябваше да я вкуси, преди да влезе в нея.

Махна очилата си, остави ги до цигарата и започна да целува бедрата й. Ръцете й се вкопчиха в косата му, водейки го натам, накъдето беше тръгнал.

Целуна най-меката й кожа, а тя се разтърсваше от вълните на оргазма, докато той вече не беше в състояние да сдържа желанието си. Отдръпна се, смъкна панталоните си и я покри още веднъж с тялото си. Тя обхвана с крака бедрата му и той простена, когато горещината опари ерекцията му. Използва колкото сила му беше останала, за да се дръпне и да я погледне в лицето.

— Не спирай — каза задъхано тя. — Искам да те почувствам в себе си.

Рот зарови глава в уханната вдлъбнатина на шията й. Бавно изтегли ханша си назад. После потъна в тялото й с един мощен тласък. Той изрева, изпаднал в екстаз. Рай. Сега знаеше какво е раят.