Тъмна любов

42

В стаята долу Бет затвори крана на душа, пресегна се да вземе една кърпа и новият й годежен пръстен се удари в мраморния плот.

— О, не е добре. Наистина не е добре… — тя хвана ръката си с другата и си помисли, че за щастие Рот е горе, за да провери как върви подготовката за церемонията. Въпреки че шумът от удара вероятно се беше чул чак на първия етаж.

Събра кураж да погледне надолу, убедена, че рубинът или е паднал, или от камъка се е отчупило парче. Но всичко беше наред.

Дано не й се случваше често занапред. Не си падаше по пръстени, но се налагаше да свикне да носи това нещо.

Може ли тази малка промяна да се окаже най-трудната от всички в живота ми, запита се тя иронично. Годеникът поставя безценно парче от геологията на пръста ти. Каква досада.

Докато се подсушаваше, тя се усмихна. Рот беше толкова горд, когато сложи пръстена на ръката й. Каза, че й е подарък от някой, с когото ще се запознае довечера.

На сватбата им.

Тя се спря с кърпата в ръка. Господи, тази дума. Сватба. Кой би помислил някога, че тя… На вратата се почука.

— Ехо, Бет? Там ли си? — непознатият женски глас прозвуча приглушено.

Бет навлече халата на Рот и се приближи до вратата, но не я отвори.

— Да?

— Аз съм Уелси и съм шелан на Тор. Реших, че може би имаш нужда от помощ, за да се приготвиш тази вечер. Донесох ти и рокля, в случай че нямаш. Освен това съм една обикновена любопитна жена и исках да се запозная с теб.

Бет открехна вратата.

Охо.

Уелси беше всичко друго, но не и обикновена. Беше с огненочервена коса, с лице на антична богиня и аура, излъчваща абсолютно спокойствие. Яркосинята й рокля подчертаваше белотата на кожата й така, както променящите цвета си листа изпъкват на фона на есенното небе.

— Здравей — каза Бет.

— Здравей — очите на Уелси с цвят на шери бяха проницателни, но не студени. Особено като се усмихна. — Прекрасна си. Нищо чудно, че Рот е влюбен до уши.

— Заповядай.

Уелси влезе в стаята, понесла дълга плоска кутия и голяма торба. Имаше вид на човек, който държи всичко под контрол, но някак си, без да се натрапва.

— Тор почти нищо не ми каза. Нещо е станало между него и Рот.

— Какво?

— Случва се мъже като тях да се ядосат един на друг и да се спречкат. Това е неизбежно. Тор не сподели какво е станало, но мисля, че се досещам. Обикновено става въпрос за чест, воинска доблест или за нас, техните жени — Уелси отвори кутията. В нея имаше червена атлазена рокля. — Момчетата ни са добродушни, но често се случва да избухнат и да изтърсят някоя глупост.

Тя се обърна и се усмихна.

— Стига съм говорила за тях. Готова ли си за събитието?

Обикновено Бет се държеше резервирано с непознати. Но имаше чувството, че може да се довери на тази пряма жена със сериозни очи.

— Май не съм — Бет се засмя. — Срещнах Рот наскоро, но все едно го познавам от цяла вечност. Оставих се да ме води сърцето, а не разумът.

— Същото беше с мен и Тор — изражението на Уелси се смекчи. — Хлътнах по него още от пръв поглед.

Постави несъзнателно ръка на корема си. Бременна е, помисли си Бет.

— Кога ти е терминът?

Уелси се изчерви, но като че ли повече от безпокойство, отколкото от щастие.

— Има много време дотогава. Една година. Ако успея да го задържа — тя се наведе и извади роклята. — Искаш ли да я пробваш? С теб сме почти еднакви на ръст.

Роклята беше много стара, с корсаж от дантела, обшита с черни мъниста и богато набрана пола. Червеният атлаз буквално грееше, улавяйки светлината на свещите и задържайки я дълбоко в диплите си.

— Великолепна е… — Бет се пресегна и погали полите на роклята.

— Майка ми я уши. Омъжих се преди близо двеста години. Можеш да не слагаш корсета, ако не искаш, но донесох фустата. Толкова е шик. Но ако не ти харесва и смяташ да облечеш нещо друго, няма да ти се разсърдя.

— Да не си луда? Да не смяташ, че ще се откажа от роклята и ще се омъжа по шорти?

Бет взе роклята и почти се затича към банята. Обличайки я, тя сякаш се върна назад във времето. Когато отново се появи в стаята, не можа да се въздържи и разпери полите й. Корсажът малко я стягаше, но не я беше грижа, дори и изобщо да не можеше да диша.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза Уелси.

— Да, защото това е най-красивото нещо, което съм обличала. Ще закопчаеш ли последните копчета на гърба ми?

Пръстите на Уелси бяха студени и бързи. Тя я закопча и наклони глава на една страна, сплела ръцете си.

— Страшно ти отива. Комбинацията от черно и червено подхожда на косата ти. Рот направо ще припадне, когато те види.

— Сигурна ли си, че искаш да ми я заемеш? Ами ако я полея с нещо?

— Дрехите са за носене. А тази рокля не е обличана от 1814 г. — Уелси погледна часовника си с диаманти. — Отивам да видя какво става горе. Фриц сигурно има нужда от помощ. Братята добре си похапват, но в готвенето хич ги няма. Би трябвало да са по-сръчни поне с ножовете, като се има предвид с какво се занимават.

Бет се обърна.

— Помогни ми да разкопчая копчетата и ще дойда с теб.

След като й помогна да свали роклята, Уелси се поколеба.

— Слушай, Бет… Радвам се за теб. Наистина. Но смятам, че трябва да бъда откровена. Не е лесно да си женена за някой от тези мъже. Надявам се, че ще ми се обадиш, ако имаш нужда да споделиш нещо.

— Благодаря — отвърна Бет и си помисли, че наистина може да го направи. Според нея Уелси би й дала добър съвет. Вероятно защото имаше вид на жена, която държи под контрол всичко в своя живот. Изглеждаше толкова… компетентна.

Уелси се усмихна.

— Може би аз също ще мога понякога да се отбивам при теб. Господи, толкова чаках да имам някой, с когото да разговарям и който ще ме разбира.

— Другите братя нямат съпруги, нали така?

— Само двете с теб сме, скъпа.

Бет се усмихна.

— Тогава трябва да се подкрепяме.

Рот се качи горе, като се чудеше кой къде е легнал. Почука на вратата на една от стаите за гости. Отвори му Бъч, който бършеше косата си с кърпа. Около кръста си беше увил друга.

— Знаеш ли къде е Ви? — попита Рот.

— Да, бръсне се — ченгето кимна през рамо и му направи път.

— Трябвам ли ти, шефе? — провикна се Ви от банята.

Рот се подсмихна.

— Добре си гукате тук.

И двамата произнесоха едновременно „майната ти“, когато Ви се появи в стаята по боксерки, увиснали под талията му. Бузите му бяха целите в пяна. Прокарваше един старомоден бръснач по челюстта си. И двете му ръце бяха голи.

Майчице. Лявата ръка на Ви беше без обичайната ръкавица и свещените татуировки предупреждаваха за ужасните последствия, които чакат всеки, докоснал се до нея. Рот се запита дали Бъч има представа какво може да направи Ви с ръката си.

Сигурно не, защото преспокойно се разхождаше из стаята полугол.

— И така, Ви — каза Рот, — има една работа, която трябва да свърша, преди да се оженя.

Обикновено работеше сам, но за да се погрижи за Били Ридъл имаше нужда от помощта на Ви. Хората нямат свойството да се разпаднат, когато ги пронижеш, но благодарение на лявата си ръка брат му щеше да го освободи от трупа. Само за миг щеше да се изпари във въздуха.

Ви се ухили.

— Дай ми пет минути и съм готов.

— Имаш ги — Рот усещаше погледа на Бъч върху себе си. Очевидно мъжът искаше да разбере какво става. — Не ти трябва да се забъркваш в това, ченге. Особено като се има предвид професията ти.

— Вече не съм в полицията. Казвам ти го просто за сведение.

Интересно, помисли си Рот.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо?

— Счупих носа на един заподозрян.

— По време на схватка?

— По време на разпит.

Рот не се изненада.

— И защо го направи?

— Опита се да изнасили бъдещата ти съпруга, вампире. Не бях склонен да бъда вежлив, когато ми каза, че тя си го е търсила.

Рот усети как в гърлото му се надига ръмжене. Звукът беше като нещо живо, зародило се дълбоко в него.

— Били Ридъл.

— Бет ли ти каза за момчето?

Рот отиде до вратата.

— Размърдай си задника, Ви — каза той рязко.

Слезе долу, усети присъствието на Бет и я видя да излиза от скритата зад картината врата. Приближи се, протегна ръце и я прегърна, притискайки я силно. Щеше да отмъсти за нея преди сватбата. Това беше най-малкото, което нейният хелрен можеше да направи за нея.

— Добре ли си? — прошепна тя.

Той кимна, заровил лице в косата й и погледна към съпругата на Тор.

— Здравей, Уелси. Хубаво е, че си дошла.

Жената се усмихна.

— Реших, че Бет има нужда от малко подкрепа.

— Радвам се, че си тук — той пусна Бет, за да целуне ръката на Уелси.

Вишъс влезе в стаята в пълно бойно снаряжение.

— Рот, братко, тръгваме ли?

— Къде отивате? — попита Бет.

— Трябва да уредя нещо — той погали ръката й. — Другите братя ще останат тук, за да помагат в приготовленията. Церемонията започва в дванадесет, дотогава ще съм се върнал.

Тя понечи да възрази, но погледна към Уелси. Нещо като че ли премина между двете жени.

— Пази се — каза накрая Бет. — Моля те.

— Не се безпокой — целувката му беше дълга и бавна. — Обичам те, лийлан.

— Какво значи тази дума?

— Нещо като „най-скъпа“ — той взе якето си от стола и преди да излезе, я целуна още веднъж по устата.