Тъмна любов

5

Бет се беше преоблякла за лягане в обичайните си боксерки и тениска и тъкмо разпъваше дивана, когато Бу започна да мяука към плъзгащата се стъклена врата. Котаракът се въртеше в кръг край вратата и непрекъснато гледаше към нещо отвън.

— Пак ли се опитваш да се добереш до котката на госпожа Ди Джио? Веднъж ви събрахме двамата и нещата не се развиха добре, помниш ли?

Гръмко почукване на входната врата я накара да извърне глава и сърцето й подскочи. Отиде при вратата и надникна през шпионката. Когато видя кой е, тя се обърна и притисна гръб към евтиния дървен цокъл. Отново се почука.

— Знам, че си вътре — каза Железния. — И ще продължа да чукам.

Раздразнена, Бет отключи и отвори вратата. Преди да успее да му каже да върви по дяволите, той се промъкна край нея. Бу изви гръб и изсъска.

— И аз се радвам да те видя, пантеро такава — дълбокият глас и провлеченият говор на Бъч изглеждаха съвсем не на място в апартамента й.

— Как влезе в сградата? — попита тя, затваряйки вратата.

— Отворих си с шперц.

— Има ли някаква специална причина да нахлуеш именно в тази сграда, детективе?

Той сви рамене и седна на овехтелия фотьойл.

— Помислих си да навестя приятел.

— И така, защо тогава безпокоиш мен?

— Жилището ти си го бива — каза той, оглеждайки помещението.

— Какъв лъжец си само.

— Ей, поне навсякъде е чисто. Което не мога да кажа за моята бърлога — тъмните му, лешникови очи се насочиха към лицето й и се задържаха там. — Хайде сега да поговорим за това, което се е случило тази вечер, след като си си тръгнала от работа, става ли?

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

Той тихо се засмя.

— Я ми кажи, какво има Хосе, което на мен ми липсва?

— Искаш ли писалка и хартия? Списъкът е доста дълъг.

— Уф, много си студена, знаеш ли? — по тона му личеше, че се забавлява. — Кажи ми, само недостъпни мъже ли харесваш?

— Виж какво, капнала съм от умора…

— Да, тръгнала си си късно от работа. Към девет без петнадесет. Говорих с шефа ти. Дик каза, че когато отишъл в бара на Чарли, ти още си била на бюрото си. Тръгнала си за дома пеша, нали? По „Трейд Стрийт“. Както правиш всяка вечер, хващам се на бас. И си била сама. За известно време.

Някакво шумолене привлече вниманието й към плъзгащата се стъклена врата и Бет преглътна. Бу отново обикаляше край вратата и мяукаше, взирайки се в тъмнината навън.

— А сега ще ми кажеш ли какво се случи, когато стигна до пресечката на „Трейд Стрийт“ и „Десета улица“? — погледът му омекна.

— Откъде знаеш…

— Просто ми разкажи. И ти обещавам, че мръсникът ще си го получи.

Рот стоеше в тишината на нощта и наблюдаваше сянката на дъщерята на Дариъс. Беше висока за жена от човешката раса и косата й беше черна, но това беше всичко, което бе в състояние да види. Подуши въздуха, но не долови миризмата й. Вратите и прозорците на жилището й бяха затворени и вятърът, който духаше от запад, разнасяше сладникавата воня на гнилоч.

Вратата беше затворена, но той чуваше гласа й, макар и приглушено. Говореше с някого. Мъж, на когото очевидно не вярваше или когото не харесваше, защото изричаше думите рязко.

— Ще се опитам да те улесня, доколкото мога — каза мъжът.

Рот я видя да се приближава към стъклената врата и да се взира навън. Гледаше право в него, но той знаеше, че не може да го види. Беше застанал навътре в сенките.

Тя отвори вратата и подаде глава навън, като попречи с крак на котката да излезе.

Дъхът на Рот секна, когато долови аромата й. Определено миришеше прекрасно. Като благоуханно цвете. Може би на цъфтящи през нощта рози. Пое още въздух в дробовете си и затвори очи, когато тялото му реагира и кръвта му се раздвижи. Дариъс беше прав, наближаваше моментът на преобразяването й. Личеше си по миризмата. Със смесена кръв или не, промяната й предстоеше.

Тя плъзна обратно стъклената врата и се обърна към мъжа. Гласът й се чуваше по-ясно през леко открехнатата врата. Хареса му, че е леко дрезгав.

— Пресякоха улицата и се приближиха към мен. Бяха двама. По-високият ме замъкна в уличката и…

Рот се превърна целия в слух.

— Опитах се да се преборя с него. Наистина. Но беше по-едър от мен, после приятелят му хвана ръцете ми — дишаше на пресекулки. — Каза, че ще ми отреже езика, ако се разпищя. Мислех, че ще ме убие, кълна се. След това разкъса блузата ми и издърпа сутиена ми нагоре. За малко да ме… Но успях да се освободя и побягнах. Беше синеок, с кестенява коса и обица на ухото — диамант във формата на квадрат на лявото ухо. Беше облечен с тъмносиньо поло и шорти в цвят каки. Не видях добре обувките му. Приятелят му беше рус, късо подстриган, нямаше обици, носеше бяла тениска с името на местната група „Тъматоу Ийтър“, изписано на нея.

Мъжът стана и се приближи до нея. Прегърна я и се опита да я притисне към гърдите си, но тя се дръпна и се отдалечи от него.

— Наистина ли мислиш, че ще ги откриеш? — попита тя. Мъжът кимна.

— Да, така мисля.

Бъч напусна апартамента на Бет Рандъл в лошо настроение. Да види жена, ударена по лицето, беше частта от работата му, която не харесваше. Случилото се с Бет го разстрои още повече, защото я познаваше и я харесваше. Фактът, че беше необикновено красива, не правеше случая по-неприятен. Но подутите й устни и синините по гърлото несъмнено загрозяваха съвършените черти на лицето й.

Бет Рандъл несъмнено беше прекрасна. Имаше дълга, гъста черна коса, невероятни сияещи сини очи, бяла като сметана кожа и устни, сякаш създадени само за мъжки целувки. Беше добре сложена, с дълги крака, тънка талия и гърди с идеална пропорция. Мъжете в участъка до един бяха влюбени в нея, но Бъч трябваше да признае, че тя никога не използваше своята привлекателност, за да се сдобие с вътрешна информация от момчетата. Винаги се държеше професионално. Не ходеше по срещи с никой от тях, въпреки че повечето биха дали мило и драго, само за да й подържат ръката.

Едно нещо беше сигурно: който я беше нападнал, беше допуснал адски голяма грешка, избирайки нея. Цялата полиция щеше да се втурне по петите на този глупак, когато разберат кой е. Лично Бъч щеше да се погрижи за това.

Той се качи в колата си без отличителни знаци и потегли към болничния комплекс „Сейнт Франсис“ на другия край на града. Паркира до бордюра пред спешното отделение и влезе вътре.

Охраната при въртящата се врата му се усмихна.

— В моргата ли отиваш, детективе?

— Не. Дошъл съм да видя един приятел.

Мъжът кимна и го пусна.

Бъч мина край чакалнята на спешното отделение с пластмасови растения, оръфани списания с подгънати ъгли и разтревожени хора. Отвори една двойна врата и навлезе в стерилната, бяла клинична среда. По пътя към рецепцията кимаше на сестрите и лекарите, с които се познаваше.

— Ей, Дъг, сещаш ли се за онзи момък, когото докарахме със счупен нос?

Лекуващият лекар вдигна поглед от картона, който четеше.

— Да, скоро ще го изпишем. Той е в дъното, двадесет и осма стая — интернистът леко се засмя. — Мога да ти кажа, че носът е най-малкият му проблем. Известно време няма да може да взима ниските тонове.

— Благодаря ти, друже. Между другото, как е жена ти?

— Добре е. Ще ражда след седмица.

— Кажи ми как е минало.

Бъч се отправи към дъното на коридора. Преди да влезе в стая двадесет и осем, той се огледа. Беше спокойно. Наоколо не се виждаше никой от медицинския персонал, нямаше посетители или пациенти. Отвори вратата и надникна вътре.

Били Ридъл го погледна от леглото си. Под носа му имаше бяла превръзка, която сякаш пречеше да му изтече мозъкът.

— Какво има, детектив? Намерихте ли човека, който ме удари? Скоро ме изписват и ще се чувствам по-добре, ако знам, че е в ареста.

Бъч затвори вратата и тихо превъртя ключа. Прекоси стаята усмихнат, с очи, вперени в квадратния диамант на лявото ухо на младежа.

— Как е носът ти, Били?

— Добре е. И сестрата е страхотно парче…

Бъч сграбчи предницата на синьото му поло и го изправи на крака. След това блъсна нападателя на Бет в стената така силно, че машинариите зад леглото се разклатиха. Бъч приближи толкова близо лицето си до неговото, че можеха да се целунат.

— Позабавлява ли се тази вечер?

Ококорените сини очи срещнаха неговите.

— За какво говорите?

Бъч отново го блъсна в стената.

— Разпознали са те. Жената, която си се опитал да изнасилиш.

— Не съм бил аз!

— Да бе, не си бил ти. Като се имат предвид заплахата ти за езика й и твоят нож, май разполагам с достатъчно доказателства, за да те пратя зад решетките. Правил ли си го някога с мъж, Били? На бас, че там ще станеш много популярен. Хубаво бяло момче като теб.

Младежът стана бял като стената.

— Не съм я докоснал!

— Чуй какво ще ти кажа, Били. Ако си честен с мен и ако ми кажеш къде е приятелчето ти, може и да излезеш оттук на собствените си крака. В противен случай ще те откарам в участъка на носилка.

Били се замисли за миг за предложената му сделка. След това думите започнаха да се леят от устата му.

— Тя го искаше! Молеше ме…

Бъч вдигна коляно и го заби в чатала на Били. Пронизителен писък разцепи въздуха.

— Затова ли те е ритнала в топките?

Когато малкият негодник започна да бръщолеви нещо, Бъч го пусна и гледаше как се смъква на пода. При вида на белезниците Били заскимтя още по-високо.

Бъч го обърна грубо и далеч не беше нежен, когато изви ръцете му, за да сложи белезниците на китките му.

— Арестуван си. Всичко, което кажеш, може и ще бъде използвано срещу теб в съда. Имаш право на адвокат…

— Знаеш ли кой е баща ми? — извика Били, който като че вече се беше съвзел. — Ще нареди да ти вземат значката!

— Ако нямаш пари за адвокат, ще ти бъде осигурен служебен. Разбра ли какви са правата ти?

— Мамка ти!

Бъч обхвана с длан тила на момчето и натисна счупения му нос в линолеума.

— Наясно ли си с правата си?

Били изстена и кимна, оставяйки кърваво петно на пода.

— Добре. А сега да приключим и с писмената работа. Обичам да спазвам полицейските процедури.