Тъмна любов

47

Рот не се интересуваше кой чука на вратата на стаята му. Беше обвил с ръка кръста на своята шелан, а главата му беше заровена във врата й. Нямаше намерение да ходи, където и да било, освен ако някой не е тръгнал да умира.

— По дяволите — той скочи от леглото, сложи тъмните си очила и прекоси стаята както си беше гол.

— Рот, не ги наранявай — каза Бет развеселена. — Щом те безпокоят тази нощ, сигурно имат основателна причина.

Преди да отвори вратата, той си пое дълбоко дъх.

— По-добре да кървиш… — той се намръщи. — Тор.

— Имаме проблем, господарю.

Рот изруга и кимна, но не покани своя събрат вътре. Бет беше гола в леглото.

Посочи с ръка към отсрещната страна на коридора.

— Почакай ме там.

Рот навлече боксерки, целуна Бет и заключи стаята си. След това отиде в стаята на Дариъс.

— Какво има, братко? — неприятно му беше, че го безпокоят и че вероятно се е случила някоя неприятност, но беше добре, че Тор беше дошъл при него. Може би отношенията им щяха да се оправят.

Тор се облегна на бюрото на Дариъс.

— Отидох в „Скриймърс“ да се срещна с братята. Но закъснях.

— Значи си пропуснал да видиш как Рейдж чука някоя мацка по тъмните ъгли?

— Видях Хавърс в една уличка.

Рот се намръщи.

— Какво е правил добрият доктор в тази част на града?

— Поиска от Зейдист да те убие.

Рот тихо затвори вратата.

— Със собствените си уши ли го чу? Съвсем ясно?

— Да. На масата имаше куп пари.

— Какво му отговори Зи?

— Че ще го направи безплатно. Оставих ги и веднага дойдох тук, за, да не би да тръгне веднага. Знаеш как работи. Не си губи времето.

— Да, експедитивен е. Това е едно от качествата му.

— До зори ни остава само половин час. Нямаме време да предприемем нищо срещу него, освен ако не се появи тук до десет минути.

Рот погледна към пода, сложил ръце на хълбоците си. Според законите на вампирите Зи автоматично получаваше смъртна присъда за това, че заплашва живота на краля.

— Трябва да бъде убит за това. И ако братята не свършат тази работа, Скрайб Върджин ще го направи.

Господи, Фюри. Той нямаше да го понесе.

— Това ще убие Фюри — промълви Тор.

— Знам.

След това Рот си помисли за Мариса. Хавърс също трябваше да умре и тя нямаше да понесе загубата му.

Той поклати глава ужасен, че след всичко, което беше преживяла като негова шелан, сега ще трябва да убие някой, когото тя толкова обича.

— Трябва да кажем на братята — каза той накрая. — Ще ги повикам.

Тор се отдели от ръба на бюрото.

— Слушай, искаш ли Бет да дойде и да остане при нас с Уелси, докато всичко свърши? Може би у дома ще бъде на по-сигурно място.

Рот вдигна поглед.

— Благодаря, Тор. Съгласен съм. Ще я изпратя днес веднага след залез-слънце.

Тормент кимна и тръгна към вратата.

— Тор?

Братът погледна през рамо.

— Да?

— Съжалявам за това, което ти казах, преди да се оженя за Бет. За теб и Уелси и колко си й предан. Сега… аз… разбрах го от личен опит. Бет е всичко за мен. По-важна дори от братството — Рот се изкашля смутено и не можа да продължи.

Тор пристъпи към него и протегна ръка.

— Прощавам ти, господарю.

Рот пое ръката му и прегърна своя брат. И двамата се заудряха здраво по гърбовете.

— Има още нещо, Тор? Ще ти кажа нещо, но не трябва да го съобщаваш на братята засега. След като отмъстим за смъртта на Дариъс, аз се оттеглям.

Тор смръщи вежди.

— Моля?

— Няма да се бия повече.

— Какво ти става, по дяволите? С плетене ли смяташ да се захванеш? — Тор прокара ръка през късо подстриганата си коса. — Как ще…

— Искам ти да поведеш братята.

Тор зяпна от изненада.

— Какво?

— Братството трябва изцяло да се преустрои. Искам да бъдат централизирани и да се ръководят като военна част, без повече глупости като самотни битки. Освен това трябва да вербуваме още братя. Искам войници. Искам цели батальони войници, тренировъчни полигони, най-доброто от всичко — Рот го гледаше, без да мигне. — Ти си единственият, който може да се справи с тази работа. Ти си най-уравновесеният и стабилен сред тях.

Тор поклати глава.

— Не мога… Исусе Христе, не мога да го направя. Съжалявам…

— Не те моля. Уведомявам те. И когато го обявя на първия си форум, думата ми ще бъде закон.

Тор изпусна шумно дъх.

— Господарю?

— Виж какво, досега бях лош крал. В действителност изобщо не си вършех работата. Но сега това ще се промени. Всичко ще се промени. Ще изградим своя цивилизация, братко. Или по-скоро ще я възстановим.

Очите на Тор подозрително заблестяха. Извърна глава и уж небрежно изтри с палци появилите се в тях сълзи. Като че ли просто нещо му беше влязло в окото. Прочисти гърлото си.

— Възкачваш се на престола.

— Да.

Тор застана на едно коляно и сведе глава.

— Слава Богу! — каза той дрезгаво. — Расата ни отново е едно цяло. Ти ще ни водиш.

Рот се почувства зле. Не желаеше точно това. Просто не можеше да понесе мисълта за евентуалната трагедия, поемайки отговорност за толкова много поданици. Не знаеше ли Тор, че не го бива много? Че не е достатъчно силен? Беше оставил родителите си да умрат, беше се държал като страхливо мекотело, а не като мъж. Какво всъщност се беше променило от тогава? Само тялото му. Не и душата му. Искаше да избяга от поверения му по рождение товар, просто да се махне…

Тор потръпна.

— Толкова дълго… Толкова дълго чакахме да ни спасиш.

Рот затвори очи. Безкрайното облекчение в гласа на неговия събрат му показа каква голяма нужда има от крал. Колко отчаян е народът му. А докато Рот беше жив, никой друг не можеше да поеме тази роля.

Той колебливо протегна ръка и я постави върху наведената глава на Тор. Важността на това, което му предстоеше, което предстоеше на всички, беше твърде огромна, за да бъде осъзната напълно.

— Заедно ще спасим расата — промълви той. — Всички заедно.

Няколко часа по-късно Бет се събуди и усети глад. Освободи се от тежката ръка на Рот, облече една тениска и се загърна в халата му.

— Къде отиваш, лийлан! — гласът му беше натежал, ленив и спокоен. Чу костите му да изпукват, както когато се протягаше.

Като се има предвид колко пъти беше правил любов с нея, беше чудно, че изобщо може да се движи.

— Отивам да хапна нещо.

— Кажи на Фриц.

— Той работи достатъчно снощи, заслужава да си почине. Веднага се връщам.

— Бет… — гласът на Рот прозвуча остро. — Пет часът следобед е. Слънцето още не е залязло.

Тя спря.

— Ти нали ми каза, че може би ще мога да излизам през деня.

— Теоретично е възможно…

— Сега е моментът да проверя.

Тя беше на вратата, когато Рот изведнъж се появи пред нея. Очите му я гледаха строго.

— Не е необходимо да проверяваш точно сега.

— Няма нищо страшно. Само ще надникна…

— Никъде няма да ходиш — неодобрително изръмжа той. Масивното му тяло излъчваше агресия. — Забранявам ти да излезеш от тази стая.

Бет бавно затвори уста.

Забранява ми? Той ми забранява?

Ще трябва да пресечем това още в зародиш, каза си тя и размаха пръст пред лицето му.

— Дръпни се, Рот, и забрави тази дума, когато разговаряш с мен. Може и да сме женени, но няма да ти позволя да ми нареждаш като на дете. Разбрахме ли се?

Той затвори очи. По суровите му черти пробяга безпокойство.

— Хей, всичко ще бъде напред — каза тя и се приближи към него. Повдигна ръцете му и ги постави на раменете си. — Само ще си покажа главата в салона. Ако нещо се случи, веднага се връщам долу. Окей?

Той я прегърна и я притисна силно към себе си.

— Неприятно ми е, че не мога да дойда с теб.

— Не можеш да ме пазиш от всичко.

Отново се чу недоволно ръмжене.

Тя го целуна под брадичката и хукна по стълбите нагоре, преди да е започнал отново да спори. Спря се, когато стигна на горната площадка, с ръка, опряна в картината. Отдолу се разнесе звъненето на мобилен телефон. Рот стоеше на вратата на стаята и я гледаше. Тя побутна картината, която леко се завъртя. Нахлулата през цепнатината светлина прониза мрака.

Тя чу, че той изруга и затвори вратата.

Рот гледаше телефона, докато не престана да звъни. Закрачи из стаята. Седна на дивана. Стана и отново закрачи. Най-после вратата се отвори. Бет се усмихваше.

— Мога да излизам навън.

Той се втурна към нея и опипа кожата й. Беше хладна и здрава.

— Не те ли опари? Не ти ли беше горещо?

— Не. От ярката светлина ме заболяха очите, когато излязох навън…

— Излязла си навън?

— Да. Уау! — Бет го подхвана под мишницата, защото коленете му се подкосиха. — Господи, ти пребледня. Ела тук, легни.

Той се подчини.

Боже мой! Тя беше излязла навън посред бял ден. Неговата Бет беше излязла навън, докато слънцето грее. Където изобщо не би могъл да я стигне! Ако беше останала в салона, тогава би имал шанс… Можеше да стане на пепел.

Хладни ръце отметнаха кичур коса от окото му.

— Рот, добре съм.

Той я погледна в лицето.

— Имам чувството, че ще падна.

— От физична гледна точка такава вероятност няма. Защото си легнал.

— По дяволите, лийлан. Толкова много те обичам, че се притеснявам до смърт — когато тя притисна устните си към неговите, той обхвана с ръка тила й, за да я задържи. — Не мисля, че мога да живея без теб.

— За щастие няма да ти се наложи. А сега ми отговори на един въпрос. Каква е вашата дума за съпруг?

— Хелрен. Краткият вариант е хел14.

Тя се засмя тихо.

— Голям майтап.

Мобилният му телефон отново зазвъня. Той се озъби на проклетия телефон.

— Говори, докато аз съм в кухнята — каза тя. — Искаш ли нещо?

— Теб.

— Вече ме имаш.

— Благодаря на Бога за това.

Той я гледаше как излиза, полюшвайки ханш, и си помисли, че, когато се върне, му се иска пак да правят любов. Просто не можеше да й се насити. Да доставя удоволствие на тази жена, беше като пристрастяване за него — първото в живота му.

Взе мобилния телефон, но не си даде труд да провери кой се обажда.

— Ало?

Последва пауза. След това в ушите му прозвуча дрезгавият глас на Зейдист.

— Не ти ли е гот? Да не би сватбеният ден да не е минал много добре?

Виж ти, започваше да става интересно.

— Какво имаш предвид, Зи?

— Разбрах, че викаш братята днес рано сутринта. Всички, освен мен. Да не си загубил телефонния ми номер? Да, сигурно е така.

— Знам много добре как да се свържа с теб.

Зи изпусна раздразнено дъх.

— Омръзна ми да ме третират като помияр. Наистина.

— Тогава не се дръж като такъв.

— Майната ти.

— Знаеш ли, Зи? Между нас всичко е свършено.

— И каква е причината? — засмя се Зи дрезгаво. — Всъщност няма нужда да ми казваш. Не ме интересува и, ей, така или иначе, нямаме време за празни приказки. Ти трябва да се връщаш при твоята женска, а и не се обаждам, за да ти мрънкам, че ме държите настрана.

— За какво се обаждаш тогава?

— Трябва да ти кажа нещо.

— Ти ли? — попита провлечено Рот.

— Да, аз — изхриптя Зи в отговор. — Братът на Мариса иска главата ти забита на кол. Предлагаше ми два милиона, за да го направя. Чао.

Телефонът замлъкна.

Рот го остави на леглото и потърка челото си.

Щеше да е хубаво да повярва, че Зи се е обадил по собствена инициатива. Защото може би е поел ангажимент, който няма желание да изпълни. Защото може би най-после, след около стотина години безсмъртие, съзнанието му е проговорило.

Само че беше чакал часове, а това означаваше, че вероятно Фюри го е накарал да го направи. Убедил го е да си признае. Как иначе би могъл Зи да знае, че Рот е говорил с братята?

Рот взе телефона и набра номера на Фюри.

— Твоят близнак ми се обади току-що.

— Така ли? — в гласа на Фюри прозвуча огромно облекчение.

— Няма да можеш да го спасиш този път, Фюри.

— Не съм му казал, че знаеш, Рот, повярвай ми.

— Това, в което вярвам, е, че ти би направил всичко, за да го отървеш.

— Чуй ме, братко. Ти ми нареди да си мълча и аз се подчиних. Беше ми адски трудно, но премълчах. Зи ти се е обадил по собствена инициатива.

— Тогава откъде знае, че събирам братята?

— Моят телефон звъня, неговият — не. Досетил се е.

Рот затвори очи.

— Ще трябва да го убия, знаеш го. Скрайб Върджин ще иска главата му заради измяната.

— Не е виновен той, че са поискали това от него. Казал ти е какво се е случило. Ако някой заслужава да умре, то това е Хавърс.

— И той ще умре. Но твоят брат близнак е приел да ме убие. Щом го е направил веднъж, може да го направи пак. И може би следващия път няма да си признае, след като си го убедил да го направи, разбра ли?

— Кълна се в честта си, обадил се е по своя инициатива.

— Фюри, братко. Иска ми се да ти повярвам. Но ти простреля собствения си крак, за да го спасиш. Когато твоят брат близнак загази, си готов да направиш и да кажеш всичко, за да го отървеш.

Гласът на Фюри затрепери.

— Не го прави, Рот. Умолявам те. Зи е по-добре напоследък.

— Ами какво ще кажеш за мъртвите жени, братко?

— Знаеш, че това е единственият начин, по който се храни. Все пак трябва да оцелее по някакъв начин. И въпреки слуховете, преди никога не е убивал хората, от които е пил. Не знам какво е станало с тези две проститутки.

Рот изруга.

— Господарю, той не заслужава да умре за нещо, което не е извършил. Не е честно.

Рот затвори очи. Накрая каза:

— Доведи го със себе си довечера. Ще му дам възможност да говори пред братята.

— Благодаря ти, господарю.

— Не ми благодари. Това, че ще го оставя да говори, не означава, че ще му се размине.

Рот затвори телефона. Реши да изслуша Зейдист не заради него, а заради Фюри. Братството се нуждаеше от него и Рот имаше чувството, че воинът няма да остане с тях, ако с близнака му не се отнесат както подобава. И дори тогава беше възможно да ги напусне.

Рот се замисли за Зейдист.

Хавърс беше избрал точно когото трябва. Всички знаеха, че Зейдист не е привързан към нищо и никого, така че добрият доктор беше прав да предположи, че за воина няма да е проблем да предаде братството. Освен това, за всеки запознат беше ясно, че Зи е от малцината мъже на планетата, който наистина би могъл да убие Рот.

Само едно нещо не пасваше. Зи изобщо не се интересуваше от материалните придобивки. Като роб никога не бе притежавал нищо. Като воин никога не беше търсил богатство. Затова беше трудно да се повярва, че мотивът му са парите.

Но беше абсолютно способен да убие за удоволствие.

Рот замръзна, защото носът го засърбя.

Смръщи вежди и се приближи към един от отворите, през които в стаята влизаше чист въздух отвън. Пое дълбоко дъх.

В имота имаше лесър.

Същият, който беше в хамъра до дома на Били Ридъл.

Бет сложи останало от вчера парче филе миньон и малко хрянов сос между две филии хляб. Отхапа и се почувства божествено. Храната просто имаше по-добър вкус.

Докато ядеше, гледаше през прозореца на кухнята към едно кленово дърво. Тъмнозелените му листа бяха абсолютно неподвижни. Все още беше лято. Нямаше никакъв вятър, като че ли самият въздух се беше уморил от горещината. Не, нещо помръдна.

Един мъж мина през плета на границата със съседния имот и тръгна към къщата. Кожата й настръхна предупредително. Което беше нелепо. Мъжът беше с униформа на колдуелската компания за газ и електричество и в едната си ръка носеше клипборд със закрепени на него листа. Във вида му нямаше нищо заплашително, може би поради светлата коса и спокойното му поведение. Беше едър, но се движеше леко, просто един инкасатор, който в тази горещина би предпочел да работи на бюрото си.

Телефонът на стената иззвъня и тя подскочи.

Пресегна се и го вдигна, като все още гледаше човека. Той я забеляза и спря.

— Ало? — каза тя в слушалката.

Човекът от газоелектрическата компания продължи пътя си и се приближи до задния вход.

— Бет, веднага слез долу — прогърмя гласът на Рот.

В този момент инкасаторът погледна през стъклото на кухненския прозорец. Очите им се срещнаха. Той й се усмихна и вдигна ръка.

По кожата й пролазиха студени тръпки.

Той не е жив, помисли си тя. Не беше сигурна как е разбрала, но го знаеше.

Изпусна телефона и побягна.

Задната врата се разби с трясък, чу се пукот, нещо я удари в рамото и тя усети пареща болка. След това отново я прободе болка. Тялото й забави скоростта си. Тя падна на покрития с плочки кухненски под.

Рот изкрещя, когато усети, че Бет пада на пода. Втурна се нагоре по стълбите и влезе в салона.

Слънцето прогори кожата му като излят върху нея разяждащ химикал и го принуди да отстъпи към тъмнината. Изтича до стаята си, грабна телефона и се обади горе. Телефонът звъня продължително, но никой не отговори.

Дишаше шумно, гръдният му кош се надигаше и спадаше конвулсивно.

В капан. Беше хванат в капан. Стоеше долу, докато тя…

От устата му се откъсна рев, викаше името й. Усещаше как аурата й се замъглява. Някой му я беше отнел и я отнасяше надалеч. От сърцето му изригна ярост, черна, безмерна, мразовита ярост, от която огледалото в банята се счупи с трясък.

Фриц вдигна телефона.

— Вратата е разбита, в къщата има някой! Бъч е…

— Намери ми ченгето! — изкрещя Рот.

Бъч се обади след миг. Беше останал без дъх.

— Не можах да го пипна…

— Видя ли Бет?

— Не е ли при теб?

Рот изрева отново. Усещаше стените да го притискат. Беше съвсем безпомощен, светлината, която къпеше земята горе, го беше затворила в клетка.

Принуди се да диша дълбоко. Успя да поеме дълбоко дъх само веднъж, преди пак да се задъха.

— Ченге, имам нужда от теб. Имам нужда… от теб.